Ерик Сийгъл
Лекари (24)

23.

— По дяволите, Сет, изглеждаш изтощен.

— Не можах да спя през цялата нощ. Онова, което трябва да направя, е ужасно.

— Което трябва да направим ние, скъпи — поправи го Джуди, докато вървяха ръка за ръка по един от дългите коридори на чикагското летище „О’Хеър“. — Тук и двамата сме вътре.

Покрай тях притичваха тълпи от изтормозени бизнесмени, бързащи за своите полети. Стигнаха до ниво „три“ на гаража, където беше паркирала колата си Джуди, и гласовете им ехтяха в студеното бетонно подземие. Джуди даде назад и потегли надолу по наклонения път, а през това време Сет остана мълчалив.

— Решил си нещо друго, нали?

— Не съм убеден, че може да се нарече така. Да ти кажа истината, страх ме е до полуда.

Бяха излезли от магистралата, когато тя се опита да му вдъхне увереност.

— Сет, това е правилното решение.

— Някои хора биха казали, че си играя на Бог.

— Не вярвам Бог да иска ненужното страдание на някое човешко същество… особено когато болният дори не осъзнава, че е само „технически“ жив. Абе тия неща си ми ги говорил десетки пъти.

— Знам — призна той. — Но какво ще правя, ако ме хванат?

Тя не можа да му отговори. Наистина тази перспектива я преследваше още откакто бяха установили, че и двамата считат за правилно да сложат край на едно без жизнено и изпълнено с болка съществуване. А той отиде дори и по-далеч, доверявайки й, че, ако някога има подобни случаи, би „помагал на хората да умрат“, стига само да го желаят.

— Има и друго нещо — предупреди Сет на висок глас. — Не мога да вляза там просто ей така с куфара. Ще бие на очи.

— Помислих за това — отвърна тя. — В дамската ми чанта трябва да има достатъчно място.

Той кимна и каза:

— Бих искал да мога просто да дръпна щепсела на проклетия респиратор. Според мен, ако имаха някаква хуманност, докторите там щяха да го сторят. Конете, които изпитват болка, ги убиват, за да сложат край на страданието им. Защо не правят същото и с хората?

— Хората може би считат, че Бог обича хората повече от конете.

— Не — поправи я Сет. — Щом ни заставя да слагаме край на болките им, значи той обича повече конете.

Колата влезе в паркинга „Сейнт Джоузеф“ и спря в един отдалечен ъгъл. Сет отвори малкия си куфар и извади спринцовката. Изведнъж тя му се стори огромна. После измъкна от джоба си два флакона с някаква течност.

— Какво е това? — попита Джуди.

— Калиев хлорид — отвърна той. — Съвсем обикновен минерал, който всички ние имаме в телата си. Необходим е за електролитите в мозъка. Ако бъде вкаран венозно, сърцето спира. Никога не би могъл да породи подозрение, защото никой не би поставил под съмнение присъствието му.

Сет проби капачката на флакона и започна да изтегля течността.

— Ако не друго, сега поне Хауи ще страда за последен път.

 

 

Хауи. За първи път през този ден беше произнесъл името му. През цялата безсънна нощ и по време на полета се беше опитвал да лиши „пациента“ от самоличност. Това не е твоят по-голям брат, беше си казал той, това е просто една страдаща маса от безполезни органи без никаква самоличност.

Изпразни съдържанието на втората ампула в спринцовката и я подаде на Джуди. Тя я зави предпазливо в носната си кърпичка и се опита да я сложи в чантата си.

— Част от нея ще изтече в блъсканицата.

— Не се безпокой — отвърна Сет безизразно. — Това е… повече от достатъчно.

Джуди внимателно затвори чантата си. Двамата излязоха от колата и тръгнаха един до друг, а стъпките им хрущяха в покрития със ситен чакъл двор.

Тъкмо когато влизаха през главния вход, от асансьора излезе небръснатият и изтощен Нат Лазаръс.

— Сет — възкликна той с дрезгав глас, — каква изненада… майка ти ще се радва да те види — после се обърна към Джуди и добави без злоба: — Мисля, че обеща да не…

— На моя отговорност, татко — прекъсна го Сет. — Когато не можах да се свържа с теб по телефона, се обадих на Джуди и я накарах да ми каже какво става. Е, как е той?

Баща му сви рамене:

— Как е той? Какъв отговор искаш по отношение на момче като Хауи? При други обстоятелства можех да кажа, че е малко по-зле… но той открай време си е съвсем зле и без това.

— Как е мама?

Нат въздъхна.

— Още един въпрос, на който можеш сам да си отговориш. Че как ще е? Стои там по цял ден и цяла нощ и му говори ли, говори за последните събития, за най-новите и смахнати диети в Холивуд… и за всичко, което пише по списанията. Не знам как й е останал още глас.

— Спи ли изобщо? — попита Сет.

— Накара ги да й поставят едно легло до неговото. „В случай че има нужда от мен“, както, казва тя. А аз не мога да дишам в онази стая и затова съм тръгнал да си легна в мотела.

— Прав си, татко. Това ще ти се отрази добре. Ще се видим по обед.

— Да, разбира се — после Нат уморено добави: — Радвам се, че те виждам, Джуди.

На път за стаята Сет държеше ръката на Джуди.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясен ставаше пневматичният вой на респиратора.

Вратата беше леко открехната и побелялата глава на Роузи Лазаръс се подаваше над зеленото тапицирано кресло. Тя гледаше към края на леглото, където вероятно виждаше лицето на по-големия си син, защото от мястото, на което стояха Сет и Джуди, се виждаше само един огромен метален респиратор.

— Здравей, мамо — тихо каза Сет. Отговор не последва. — Аз съм, мамо — рече той по-високо и в същото време си мислеше: „Този проклет апарат е толкова шумен, че тя не може да чуе гласа дори на своя жив син.“

Влезе в стаята, а Джуди застана зад него. Докосна майка си по рамото и тя сепнато подскочи.

— О, Сет — проплака тя, когато я прегърна. — Хауи е много болен. Тукашните лекари не могат да подобрят състоянието му. Познаваш ли някой специалист от твоята болница, на когото да се обадим?

Той поклати глава.

— Никого не познавам, мамо.

— Тогава просто трябва да седим и да чакаме — отвърна майка му. А после забеляза другия посетител. — Здравей, Джуди, скъпа. Колко мило от твоя страна да дойдеш.

За първи път сега Сет погледна към лицето на брат си. От апарата изглеждаше миниатюрно. Очите му бяха затворени, а по челото му имаше пот. Сигурно страда, си помисли Сет. И знам, че, ако Хауи иска нещо, то е всичко това да свърши.

Обърна се към майка си:

— А ти как си, мамо? Грижиш ли се за себе си? Храниш ли се?

— Това не е от значение. Ще се оправя.

— Закусвахте ли, госпожо Лазаръс? — попита Джуди загрижено.

— Време за закуска ли е? Мислех си, че е още нощ.

— Долу на пътя видях един „Хауърд Джонсън“ — предложи Джуди. — Ще ми бъде приятно да ви закарам.

— Не, не — възрази Роузи припряно. — Не мога да оставя Хауи толкова дълго сам. Ще бъдеш ли така добра да ми донесеш нещо?

— Какво? — попита Джуди.

— Нещо. Каквото и да е. Наистина не съм гладна. Честно казано, трябва ми само чаша силно кафе.

— Добре тогава, мисля, че във фоайето има машина — отвърна Джуди. — Защо не дойдете с мен просто да се поразтъпчете?

Роузи въздъхна.

— Всъщност май ще е добре да походя — за да се изправи, жената се оттласна с ръце от облегалките на креслото.

— Хайде, Скъпа — каза тя на Джуди. После се обърна настойчиво към другия си син: — Сет, ти стой при Хауи и ако нещо се случи, веднага звънни на сестрата.

— Добре, мамо — отвърна той, а гласът му дойде дълбоко от гърлото. След това се пресегна към джоба си и извади една шепа дребни монети. Подаде ги на Джуди и каза: — Ако видиш някъде апарат, донеси ми някакъв сандвич.

— Правилно — одобрително каза Роузи, — и ти трябва да хапнеш нещо, Сет. Станал си слаб като клечка.

В момента, в който двете жени излязоха от стаята, Сет бързо затвори вратата и се втурна към мястото, където Джуди бе оставила чантата си.

И после се захвана с онова, което беше правил толкова много пъти в сънищата и фантазиите си. И най-вече през цялата минала нощ.

Отиде до другия край на леглото, където ръцете му щяха да бъдат скрити от респиратора, в случай че някой от лекарите или сестрите се отбиеше в стаята.

Чантата на Джуди се отвори с изщракване, той бръкна вътре, поколеба се за миг и дори не смееше да диша, докато се ослушваше за нечии стъпки по коридора.

Не се чуваше нищо друго, освен звука на респиратора.

Към интравенозната система, отвеждаща към ръката на Хауи, имаше бюретка и куха стъклена тръбичка, която показваше какво количество от предписаното лекарство вече е изтекло.

Сет бързо разви тясната тръбичка, вкара иглата на спринцовката в бюретката и изпразни солидната доза, която се съдържаше в нея. После припряно и с треперещи ръце върна интравенозното маркуче към нормалната му функция, прибра спринцовката обратно в чантата на Джуди и отново седна до брат си.

Знаеше, че сърцето му скоро ще спре да бие. Но механичният вентилатор щеше да продължи да изтласква въздух към белите му дробове. И тъй като Хауи и без това беше в безсъзнание, сестрите може би нямаше да разберат, че е починал, поне още пет минути. А може и час.

Сет не знаеше дали иска майка му да е тук за едно последно и безсмислено сбогом… или пък да пропусне мига, в който агонията на Хауи щеше най-сетне да свърши.

Самият той не можеше да отклони очи от лицето на брат си, с когото никога не бе успял да поговори.

Сбогом, Хауи, каза той в мислите си. Ако има някакъв свръхестествен начин, по който да ме познаеш, тогава може би ще разбереш, че направих това… защото те обичам.

 

 

Погребението, както и целият живот на Хауи, беше сведено само до тях четиримата. Дори и Джуди не присъстваше. Такова беше желанието на Роузи: „Семейството трябва да остане насаме за последен път.“

Сет стоеше безчувствен до гроба и слушаше как унитарианският пастор, който работеше към гробището, възхвалява добротата на брат му. Единственото нещо, което му носеше утеха, бяха мимолетните слова, че сега Хауи е „намерил покой“ и „почива в мир“.

На връщане от гробището, докато бяха в лимузината, Роузи се утешаваше, повтаряйки непрестанно какво били казали лекарите, които правили безуспешни опити да събудят нейния Хауи.

— Благодаря на Бога, че поне не е страдал. Станало е безболезнено. Сърцето му просто е спряло. Никой не е можел да направи нищо.

 

 

Джуди ги очакваше пред магазин „Лазаръс“. Тя изказа съболезнованията си на Нат и Роузи, а те двамата кимнаха признателно и безмълвно и тръгнаха ръка за ръка към задната врата.

Сет и Джуди останаха сами.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Тъкмо щеше да каже, че е добре, но внезапно го обзе чувство на вина и прошепна:

— О, Джуди, какво направих? Какво направих?

 

 

Следващият им практикум беше в различни болници и затова Барни и Бенет се виждаха рядко, като изключение правеха само спорадичните им среднощни състезания по наказателни удари, в които резултатът беше 2568 към 2560 в полза на Барни.

Но рано една сутрин, когато беше към края на петкилометровия си крос, Барни зърна Бенет да вилнее подобно на Джийн Кели от „Пея в дъжда“. Приятелят му прескачаше като бесен на прескочикобила апаратите за паркиране по улица „Луи Пастьор“. Барни хукна да го настигне.

— Ей, Ландсман, да не си откачил? — извика той запъхтяно.

Бенет не обърна внимание какво го питат, и избъбри възторжено:

— Направих го, Ливингстън. Току-що изродих едно истинско, живо бебе.

— Ей, да не ме поднасяш — Барни се усмихна и протегна ръка. — Поздравления. Още единайсет и се дипломираш.

— Ще ми бъде приятно да го правя още милион пъти. Можеш ли да си го представиш, Барн, бъркаш в оная кървава пихтия и вадиш едно такова мъничко човеченце.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да извършиш истинско раждане?

— Извадих късмет. Беше пет часа сутринта. Лекарят правеше спешна операция, а стажантът цяла нощ бил преливал кръв на един хемофилик и ми каза да отивам да се оправям сам.

— Жестоко!

— Разбира се — продължи Бенет, — човекът може да се е повлиял малко нещо от обстоятелството, че майката е заможна пациентка от Роксбъри. Но тъй или иначе, аз го направих — макар че, да си призная, сестрите малко ми помогнаха. А пък и самата жена вече беше минавала през тази работа. Но никога няма да ми повярваш какво се случи после.

— Ландсман, от теб мога да очаквам всичко — ухили се Барни.

— Добре тогава, слушай… жената ме погледна, от леглото и каза, че, макар това да й е деветото дете, то е първото, изродено от истински лекар пика, както тя ласкаво се изрази. И тъй, тя настоя да й дам името си.

— На нея… момиче ли е?

Бенет сви радостно рамене.

— Какво да правя, като в този момент в родилното отделение на „Бет Израел“ има една четирикилограмова малка дама, която се нарича Бенета Ландсман Джаксън?

— Взела е дори и „Ландсман“? Добре, че не си споменал „Ейбрахъм Линкълн“.

— Да ти кажа истината, Споменах, но тя вече си имала дете с това име.

 

 

— Лора, как е, раждаме ли, раждаме ли?

Акушер-гинекологът Уолтър Хюлит, към когото тя бе прикрепена, беше надникнал в родилната зала, за да види как Лора се справя с пациентката си Марион Фелс, трийсет и шест годишна жена първескиня.

— Контракции в интервал между четири и пет минути, шийката има разширение около шест сантиметра, изглаждане осемдесет процента… минус три пункта.

— Страхуваш ли се?

— Не, добре съм.

Естествено, лъжеше.

Лора беше сигурна в информацията, която даваше, обясняваща точното положение на бебето в родовия канал, но далеч не беше добре.

Те вече бяха определили, че раждането ще бъде „главично“ — т.е. подобно на деветдесет и пет процента от всички случаи бебето на Мерион щеше да се появи напред с главата. Но информацията, която току-що беше дала на Хюлит, показваше, че няма да видят темето на детето поне още два часа.

Мисълта, че Хюлит може да отиде и да намери някое спокойно легло, на което да подремне, я довеждаше до ужас.

— Слушай, Лора — каза той, — очевидно е, че разполагаме с много време. Ще поизляза…

Добре, помисли си Лора, ти винаги отиваш на онова място на паркинга да запалиш цигара.

Но след това чу края на изречението.

— … да си взема нещо за ядене. Трябва да отида само до „Блухил авеню“ и да си купя сандвич и лимонов сок.

„Блу хил авеню“? — помисли си тя. Та това е на километри оттук. За Бога, Уолтър, не можеш да ме оставиш просто ей така сама. Зная, че наоколо има сестри, но аз съм единственият лекар… а дори не съм и лекар.

— Смяташ ли, че ще задържиш крепостта? — ухили се Хюлит.

Тя бе решена да прикрие страховете си.

— Разбира се, докторе, няма проблем — каза тя, чудейки се откъде беше събрала кураж, при положение че дъхът не й стигаше да произнесе подобна лъжа.

— Чудесно — заяви Хюлит. — Да ти взема ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. И през цялото време си мислеше: „Освен да ми намериш един добър гинеколог.“

— Как се чувствате? — попита сестрата.

— Благодаря, добре — отговори Лора.

— Питах госпожица Фелс, доктор Кастелано — отвърна тя троснато.

— О! — рече Лора, опитвайки се да прикрие смущението си.

— Добре съм — каза пациентката.

Главната сестра се усмихна.

— Ако имате нужда от нещо, просто ни извикайте.

— Не можете ли да направите нещо за тези проклети контракции?

— Отпуснете се, Марион — намеси се Лора, — съвсем скоро ще можем да ви дадем някакво лекарство.

— Да — потвърди старшата сестра, — за вас сме приготвили местна упойка.

Флорънс Найтингейл отдръпна самодоволно усмихнатото си лице от вратата. „Не е ли прекрасно, че получавам такава подкрепа от съотборничките си по пол, които се чувстват обидени, задето нося бяла престилка, а не бяла шапка — мислеше си Лора. Моля те, Уолтър, довършвай този проклет сандвич, преди жената да е получила пълно разкритие.“

Опита се да си възвърне доверието на пациентката, като премери кръвното й налягане и провери състоянието на шийката, която за неин ужас се беше разширила до близо осем сантиметра. Процесът се развиваше много по-бързо, отколкото някой беше очаквал.

Веднага щом контракциите й спряха, Лора я попита нежно:

— Сестрата вярно ли ви нарече „госпожица“?

Марион се усмихна изнурено и отговори с известно затруднение:

— Да. Не исках да се омъжвам за него… главно защото беше женен за друга. Годините все пак си вървят и исках да си имам дете, преди да е станало твърде късно.

— Какво работите? — попита Лора.

— За „Глоуб“. Толкова заета бях с успешната си кариера, че не обърнах внимание на биологическия часовник. А вие омъжена ли сте, докторе?

— Моля ви, наричайте ме Лора. А отговорът е: „Все още не.“

Изведнъж Марион избъбри:

— Бързо, Лора, ръката ти!

Тя изстена и силно стисна ръката й, а Лора прошепна:

— Отпуснете се. Опитайте се да дишате нормално. Скоро ще свърши.

Марион спря дъха си и попита:

— Колко остава още, докато се роди бебето?

— Немного — отвърна Лора окуражаващо, а вътре в себе си се молеше Уолтър вече да бърза по улица „Фенуей“. — Ще те погледна още веднъж.

За свой ужас тя откри, че шийката е получила пълно разкритие и че бебето е в положение плюс две.

Господи Боже, за първи път беше изправена пред истинска задача! Тя позвъни на сестрите.

— Започва се — прошепна Лора на Марион.

— Слава Богу, тези контракции просто ме убиват.

Едно отделение сестри влетяха вътре и подкараха носилката с бъдещата майка към родилната зала. Марион изчезна за части от секундата.

Изведнъж зад Лора се обади един мазен глас:

— Не е ли по-добре да се измиете?

По дяволите, това беше онази приятелски настроена старша сестра.

— Да, разбира се — отвърна тя, а паниката й растеше. — Ъ-ъ… когато доктор Хюлит се върне, непременно му кажете къде съм.

— Разбира се, докторе.

Лора се затича надолу по коридора, спря се до мивката пред родилното и започна старателно да мие ръцете си.

През цялото време се опитваше да овладее учестеното биене на сърцето си.

Тя бутна вратата и влезе в предродилната зала, където една втора сестра й помогна да си сложи стерилна престилка и ръкавици.

От мястото, където беше, Лора чуваше как Марион стене от болка.

— Къде е анестезиологът? — попита тя. — Той трябваше да й направи местна упойка.

— Нико току-що го извикаха спешно. Може доста да се забави.

О, Боже, помисли си Лора, трябва да му се обадя в спешното отделение да се връща… защото не вярвам да успея сама да поддържам дишането. И освен това знам, че не мога да направя упойката сама.

Стоеше неподвижно и се опитваше да си спомни какво би направил един истински акушер в ситуация като тази. Той щеше да подготви половите органи. Няколко пъти беше наблюдавала тази процедура, но никога не я беше извършвала сама.

Сега нямаше избор… Лора пое дълбоко дъх и влезе в обляната от по-ярка светлина операционна зала.

Тогава чудото изведнъж се случи. За нейно удивление вече не трепереше. Установи, че крачи спокойно към масата, където краката на Марион бяха хванати с ремъци към стремето за раждане. Коремът й беше покрит със стерилни кърпи и чаршафи. Старшата сестра стоеше близо до малка масичка, върху която грижливо беше подредила хирургическите инструменти.

Лора набързо преговори всички инструкции, които беше запомнила. Преди всичко: не бързай по време на раждането, защото в противен случай може да причиниш сериозни увреждания на майката и детето.

Притисни перинеума, за да се разтегне, и дай възможност на новороденото да разкрие отвора на вагината.

Някъде зад себе си Лора чу как една от сестрите извика:

— Вижте, бебето се показва.

С ледено спокойствие Лора нареди на старшата сестра да приготви спринцовка с десет кубически сантиметра ксилокаин.

Докато чакаше, тя вкара лявата си ръка покрай главата на бебето, за да напипа бедрената кост на Марион. След това с пръст върху половия нерв поиска да й дадат „тромпет“ — метална тръба, която вмъкна навътре, за да насочи двайсетсантиметровата игла. Взе спринцовката в другата си ръка и започна да я напъхва в тръбата, докато усети тъканта на страничната стена на вагината.

После леко издърпа иглата, за да е сигурна, че няма кръв, и най-накрая инжектира аналгетика.

В този момент Марион получи още една мъчителна контракция.

— По дяволите — задъхано рече тя. — Абе това мръсно лекарство не действа!

Лора отговори с тон, който се надяваше да прозвучи окуражително:

— Марион, ксилокаинът започва да действа след две-три минути.

И наистина след по-малко от пет минути всичко беше наред… поне за Марион.

С помощта на чифт прави ножици на Мейо Лора направи седем и половина сантиметров разрез от основата на вагината до ректума, с което се целеше да се разшири „парадният вход“ за бебето.

А Марион не изпита ни най-малка болка.

Въпреки това сега нещата изглеждаха по-малко ясни. Навсякъде се стичаше поток от кръв и слуз. Но ръцете на Лора успяха някак си да открият детето и тя нежно му помогна да излезе. Лицето, брадичката… а после и шията.

Като самолет, включен на автопилот, Лора внимателно завъртя бебето и освободи раменете от тазовия вход на майката.

Полека обърна новороденото, така че да бъде с лицето надолу (всяка секунда трябва да се действа бавно, непрекъснато си напомняше тя). Сега и другото рамо беше свободно. Останалото беше лесна работа. Но, дявол да го вземе, Лора, не бързай. Нека сърцето ти бие, колкото си иска бързо, но бебето изваждай внимателно и постепенно.

Миг по-късно цялото бебе беше в ръцете й. Но щеше да заприлича на бебе едва когато измиеха всичката кръв, слуз, околоплодни води и разни други неща. Исусе Христе, как се хлъзга то. А ако го изпусна? Не, няма, държа го, както трябва — отзад за петите. После някой изплака… или може би изстена? Във всеки случай това беше първият звук на най-новия гост на света.

Лора погледна покритото със секрет същество, което държеше по необходимия начин, като пиле, и после извика:

— Момиче е, Марион, имаш момиче.

Сложи детето върху стомаха на майка му, а сестрите го увиха в топли кърпи. Веднага щом пъпната връв спря да пулсира, Лора я стегна в скоба, а после я отряза и върза.

Точно в този момент в помещението влезе висок прегърбен лекар, облечен в неугледна бяла престилка. Това беше Нико, анестезиологът на тукашната болница.

— Извинявай, Лора. Но нали разбираш, спешно повикване. Да почваме ли шоуто?

— Съжалявам, Нико — каза Лора с непринуденост, идваща от облекчението. — Страхувам се, че шоуто свърши.

— Каква упойка използва?

— Местна.

— Сама ли я направи?

— Не, вълшебната фея ми помогна.

Нико погледна майката, която се занимаваше спокойно с новороденото си, и после отмести очи към Лора.

— Хей, Кастелано, не е лошо.

Лора тръгна към изхода като сомнамбул.

— Чакайте, докторе — чу тя гласа на старшата сестра. — Не забравяйте плацентата.

Лора се върна до масата подобно на автомат, изчака плацентата и заши епизиотомичния разрез с конец от хромирани котешки черва.

Накрая провери общото състояние на Марион. Кървенето беше слабо. Нямаше никакви разкъсвания или увреждания на шийката.

— В ред си, Марион — промълви тя. На което възторжената майка отвърна:

— И ти си в ред, Лора. Благодаря ти.

Лора остана в операционната дори след като откараха родилката, а чувството на облекчение се смени с чувство на гордост. После и на ревност. Марион наистина беше подредила живота си, както трябва.

Изведнъж на Лора й се стори, че най-голямата радост за една жена е да държи в ръцете си дете.

И сега тя разбра, че, колкото и да искаше да успее, тя искаше и това.

 

 

Барни беше горд, че оперира с най-добрия екип, макар да знаеше, че не може да се надява на друго, освен да подържи някоя скоба.

Поне щеше да гледа как Томас Обри („хирургът на хирурзите“) и анестезиологът Конрад Наги („най-добрият продавач на райски газ в християнския свят“) си вършат работата.

Днешната процедура беше холецистектомия. Онова, което обикновено се явяваше като рутинно отстраняване на жлъчен мехур, този път щеше да бъде „малко по-интересно“, както се изрази Обри, „защото нашият пациент, господин Ейбрахамиан — както навярно сте прочели в медицинската справка за него, — е имал сложна клинична картина през детството си, която включва ревматична треска и на практика всички алергии, за които можете да се сетите. Трябва да сме готови за изненади.“

— Доктор Наги е приложил предоперативно атропин, направил е упойка с шейсет милиграма метохекситон и е използвал салкураниум за добра нервно-мускулна хармония. За да приспи пациента, той е прибягнал до райски газ и кислород в съотношение седемдесет към трийсет.

Толкова за пролог, а сега вдигаме завесата.

Хванал скалпела по начина, по който виолончелистът държи лъка си, Обри направи Кохеров разрез и кимна на сестрите отляво и отдясно да дренират стомашната течност. Хирургът вмъкна дясната си ръка в отвора, за да отмести черния дроб и да открие жлъчния мехур. Той хвана, органа с екартьор и го вдигна към повърхността.

Първият му помощник, доктор Липсън, поддържаше отвора с ширококрил Дивъров екартьор. После той даде сигнал на Барни да вземе един тесен екартьор и да го постави под ребрената дъга — долния край на гръдния кош.

— Сега, господа — обяви Обри, — ние имаме максимална експонация. Внимателният хирург трябва своевременно да огледа цялата област, която е разкрил.

Преди да отстрани жлъчния мехур, той ги разведе като опитен екскурзовод из цялата система от артерии и канали. После хирургът поведе безстрашните изследователи в търсене на възможни кървящи точки, които все още да не е зашил. В този момент той предостави останалото в ръцете на Липсън, който трябваше да затвори раната, а самият Обри продължи да разказва:

— Моля ви, обърнете внимание, че доктор Липсън внимателно избягва капсулата на черния дроб, защото шевовете, преминали през органа, биха причинили кървене. Когато всичко бъде готово, ние ще вкараме дренажната тръбичка…

Внезапно анестезиологът прекъсна омаята на кротката педагогика.

— Том, има проблеми — каза той с онази характерна нотка на безпокойство в гласа си.

— Какво става? — хладнокръвно попита хирургът.

— Човекът просто ври. Кръвното налягане е до небето. Пулсът е сто и осемдесет.

Доктор Обри спокойно нареди:

— Някой да провери ректалната температура.

Барни стоеше като хипнотизиран, а в това време една от сестрите пъхна термометъра. Започна да се поти, но не смееше да избърше челото си, защото се страхуваше да не мръдне екартьора. Погледна към Наги. Челото на анестезиолога беше свъсено, а очите му излъчваха тревога. Вниманието на Обри остана приковано в отворената рана и като че ли откъснато от паниката около него.

Докато сестрата извади термометъра, сякаш измина цяла вечност.

— Боже мой — задъха се тя.

— Кажи я де, Хелън — спокойно и отсечено заповяда Обри.

— Почти четирийсет и два, докторе.

— По дяволите — извика Наги, — злокачествена хипертермия. Да вземем лед.

Барни чу нечии забързани стъпки към вратата. Чувстваше, че също трябва да реагира на тази спешна ситуация, но как? Уплашен и объркан, той се обърна към главния хирург:

— Да им помогна ли да донесат лед, докторе?

— Аз наредих ли ви нещо, младежо? — троснато рече Обри и за първи път не овладя емоциите си. — Просто дръжте този екартьор и не пречете.

В този момент анестезиологът бързо изтърси:

— Том, електрокардиограмата откача.

Обри свали една от ръкавиците си и протегна ръка към слабините на пациента, за да провери феморалния пулс. По изражението му над маската Барни можеше да каже, че такъв нямаше.

— Няма сърдечна дейност — обади се друг глас.

— ЕКГ-то дава права линия — обяви Наги. — Той е мъртъв.

Настъпи внезапна тишина. Никой не се осмели да продума, преди доктор Обри да реши какво да се прави.

Накрая той нареди:

— Доктор Наги, продължавайте да подавате въздух към белите дробове.

Анестезиологът кимна и се подчини.

Защо, по дяволите, прави това, чудеше се Барни. Този клетник е мъртъв.

В този момент хирургът тупна помощника си по рамото. Липсън разбра и се дръпна настрани, отстъпвайки операцията по зашиването на господин Ейбрахамиан на бързите и сръчни ръце на главния хирург.

Барни наблюдаваше с растящо недоверие. Защо, по дяволите, шие толкова внимателно — защо всъщност въобще шие? После отново да го отварят човека в моргата.

Барни вече беше дръпнал екартьора и докато кислородът се подаваше към белите дробове на мъртвеца, той беше просто един безпомощен и объркан страничен наблюдател.

Обри завърза затягащия полубод, който оформи последния възел.

— Добре — каза той спокойно, — закарайте го в реанимацията. Ще дойда там след няколко секунди.

Покойният господин Ейбрахамиан беше откаран с носилката, а Обри се обърна и невъзмутимо закрачи към нещо, което се явяваше като съблекалнята на асовете.

Липсън се появи отново от следоперационната и завари Барни да стои като вцепенен.

— Какво има? — попита той.

— Не разбирам онова, което току-що видях — отвърна Барни.

— Кое точно не разбра?

— Човекът беше мъртъв, но те все пак…

— А, това ли било — каза Липсън. — Откога си в хирургията?

— Това е първата седмица от стажа ми — отговори Барни и след това запита: — А сега ще ми обясните ли защо, по дяволите, подавахте въздух в човек, който е мъртъв и няма нито пулс, нито сърдечна дейност?

— Успокой се, амиго — каза младият лекар, — ти току-що научи защо нито един пациент не е умрял някога на операционната маса на доктор Обри. Благодарение на фиктивното подаване на газ от екипа на Обри някой от реанимацията ще обяви господин Ейбрахамиан за починал след операцията.

— Искате да кажете, просто заради егото на Обри? — удивено попита Барни.

— Не — възрази Липсън. — Том не е толкова дребнав човек. Но можеш да си представиш колко бумащина си спестява по този начин… въпреки че обикновено аз правя това вместо него. Всичките проклети смъртни актове, болнични документи, формуляри за застраховки… тези бюрократични щуротии отнемат часове. Сега работата ще я свършат момчетата от следоперационната. И тъй, днес ти научи нещо, а амиго?

— Да — каза Барни, — научих, че не искам да ставам хирург.

 

 

Точно преди края на четвъртата им и последна година младши лейтенант Палмър Талбот прелетя от Калифорния до Бостън по специална тарифа за военни, използвайки услугите на „Юнайтед Еърлайнс“. Седмица по-късно той можеше да прехвърчи същото разстояние и без самолет — толкова беше замаян от неочакваната нежност, с която го посрещна Лора — опияняваща като силно вино.

От своя страна Лора беше щастлива, че в пиесата й присъства герой извън операционния театър — мъж, чиито качества тя уважаваше и който се отнасяше към нея не като към една от многото сексуални люлки на медицинската въртележка.

Палмър беше решил да посвети годините си в армията, за да учи. Бяха го приели във военната езикова школа в Монтерей, където беше започнал да изучава китайски. Това означаваше още една година в армията, но тогава си мислеше, че си струва, особено след като Лора се беше държала толкова хладно и безразлично.

Онази Лора, която имаше сега, предпочиташе да седи край камината в дома му на „Бийкън стрийт“ и да разговаря за всичко друго, освен за медицина.

Тя си казваше на себе си, че е забравила колко е ерудиран, как внимателно я слуша… и колко е нежен. Убеждаваше се, че на света няма човек, който да я обича като Палмър Талбот. Колко глупаво беше постъпила, когато рискува да го загуби със самодоволната увереност, че още не е срещнала негова милост бъдещия си съпруг. А сега беше решила, че не ще лекар, и толкоз.

Опита се да не го притеснява с дълбоката болка, която все още я терзаеше заради разпадането на семейството й. Раздялата беше станала още по-категорична, когато през 1961 година — по-точно през месец януари — Съединените щати прекратиха всякакви дипломатически отношения с правителството на Кастро. И след това нашествието в „Залива на свинете“, предприето от кубински емигранти и целящо „освобождаването“ на тяхното отечество, сведе отношенията между двете страни от състояние на пълна откъснатост до открита враждебност.

— Сега не бих могла да видя Луис, дори и да искам — заяви Лора с кисела усмивка.

— Е, всъщност би могла — предложи Палмър. — Все още е възможно да отидеш в Мексико и оттам да хванеш самолет до Куба.

Лора го погледна и се опита думите й да прозвучат решително:

— Нямам никакво желание да посещавам Куба, Фидел или баща си.

— Не си ли получавала вест от него, откакто замина?

— Няколко мили писъмца. Дори не си направих труда да им отговоря. Трябва да е нещо повече от un poco loco^[1], щом реши да става революционер на тази възраст. Твърди, че най-голямата му цел в живота е да отида при него в Куба и да работя там като лекар.

Палмър поклати глава.

— Четох някъде, че хората на неговата възраст правят разни странни неща — нещо като климактерийна лудост. Дори да искаш, не бих ти позволил да отидеш при него.

— Не се безпокой, няма такава опасност. Нито пък ще последвам майка ми в нейното религиозно уединение.

— Как е тя, между другото?

— О, разговаряхме няколко пъти по телефона. Казва, че е крайно щастлива, откак намери своето „призвание“… както благочестиво се изрази тя. Мисля, че се надява да я посетя, но аз никак не съм склонна да посетя една майка, която предпочита да бъде „сестра“.

Той я докосна по рамото.

— Знам какво ти е минало през главата.

— Едва ли. Нали разбираш, покрай двамата ми умопобъркващи родители започнах да се страхувам, че и аз ще се смахна.

Палмър се усмихна.

— А какво ще кажеш да се смахнеш по мен?

— Мисля, че това вече е станало — отвърна тя и го прегърна.

Сега имаше добра възможност армията да го изпрати обратно в Бостън. Въз основа на ЗОНО (Закон за образованието в националната отбрана) той можеше да приключи последната си година, посещавайки курс по далекоизточни езици за напреднали в някой „реномиран колеж или университет“. И тъй като армията признаваше Харвард за „реномиран“, той беше дошъл да разговаря за програмата им с директора Саймън Риарчик.

А също и да разбере как стоят нещата с Лора.

В нощта преди заминаването си, докато лежаха прегърнати до камината, той рече:

— Виж, Лора, аз наистина искам да се върна тук и да уча, но не мога да се примиря с онова, което Шекспир нарича „да живея в крайните квартали на любовта ти“. Зная, че не си готова за брак. И затова искам да бъде, както ти желаеш, стига само да бъдем заедно… имам предвид да живеем заедно.

Лора го погледна за миг и после каза:

— Палмър, момичето, което не вярваше в брака, вече не е тук. Всъщност си мисля, че „Лора Талбот“ звучи доста добре.

— Не вярвам на ушите си. Да не би да искаш да кажеш, че си готова да станеш доктор Лора Талбот.

— Не — отвърна тя със закачлива усмивка, — ще бъда госпожа Талбот, но доктор Кастелано.

 

 

— И ти наистина ще се омъжиш за този самодоволен глупак?

— Мислех, че харесваш Палмър — възрази тя.

— Виж какво, аз харесвам и Елвис, но това не означава, че трябва да се омъжиш за него. Правиш това, защото изведнъж си си въобразила, че си напълно сама, а Палмър се явява като крайна спирка по линията на най-малкото съпротивление.

— Барни, той ме обича.

— Знам, Лора, ни най-малко не оспорвам това. Онова, което се питам, е дали дълбоко в себе си ти наистина го обичаш.