Ерик Сийгъл
Лекари (22)

21.

— Кастелано, сигурна ли си, че не си вземала ЛСД? В този час те бяха единствените двама души във фоайето и шепотът им ечеше под купола.

Повярвай ми, Барн, бих искала да съм. Повече от всичко искам да изключа от съзнанието си реалността на онова, за което ти говорих току-що. Искам да кажа, чувал ли е някой за майка, която да е станала монахиня?

— Е, тя няма да бъде точно ръкоположена. Ти май спомена, че ще бъде само нещо като послушница?

— Къде, но дяволите, е разликата? Най-същественото е, че цялото ми семейство внезапно изчезва. Аз ще бъда единственото сираче в света с двама живи родители.

Отчаянието й беше осезаемо. Колко добре разбираше Барни всичко. Самият той изпитваше тъга пред неизбежната опасност да загуби обичния дом на младостта си. Но поне имаше утехата, че семейството му ще е все още наблизо. Докато тя нямаше къде другаде да отиде, освен в някоя отвратителна стаичка в Деканата.

— Лора — каза той нежно, — чуй ме. Най-напред метохът на майка ти е само на няколко часа път от града. И дори Куба е само на деветдесет мили от бреговете на Флорида. Ако си в добра форма, на практика можеш да стигнеш дотам с плуване.

Нелепата картина на това, как вършее през океанските вълни, я накара да се усмихне, но само за миг.

— Както и да е — продължи Барни със спокойна настойчивост, — не забравяй, че все още имаш и мен. И че за теб винаги ще има дом, в който да отидеш. Мисълта ми е, че Естел тъкмо е купила онзи страшно голям апартамент в Маями.

Тя сведе глава и започна да хлипа.

— Виж какво, момиченце. Трябва да вляза в ролята на родител и да действам строго. Искам от теб да се качиш в стаята си, да изпиеш чаша топло мляко и после — право в леглото. Е, ще ме послушаш ли?

Тя кимна и се изправи. Барни също се надигна. За миг двамата останаха неподвижно и само на сантиметри един от друг.

— Боже, Барни — прошепна тя нежно, — какво щях да правя без теб?

— Кастелано, това е проблем, с който никога няма да се сблъскаш.

 

 

— Черил, по дяволите, не можеш ли да накараш тези деца да млъкнат?

— Макар и близначки, те са отделни индивиди, Ханк. Събуждат се по различно време, огладняват по различно време, напишкват се…

— За Бога, не е необходимо да ми казваш всичко това. Но как, по дяволите, ще уча при такава адска врява?

— И не е нужно да крещиш, Ханк.

— О, чудесно — отвърна той язвително, — можеш на мен да ми кажеш да си затварям устата, но да накараш две малки отвратителни бебета да млъкнат, не можеш.

— Това ли е начинът, по който трябва да говориш за децата си?

— О, защо не вземеш да ми се махнеш от главата — той се изправи, затвори книгата с трясък, събра си бележките и грабна палтото.

— Къде отиваш? — попита Черил с умолителни нотки в гласа.

— Някъде на тихо… в библиотеката. До утре сутринта трябва да съм научил всяка една точка от „Медицински преглед“.

— Опитай се да си прегледаш и главата, докато се занимаваш с това — извика тя след него, но думите й бяха заглушени от трясъка на вратата.

Не може да се твърди, че в Харвардския медицински институт всичко е работа и няма никакви забавления. Защото, ако бъдем точни, там всичко е работа, но има и едно забавление — традиционното представление на второкурсниците, нецензуриран продукт на изтощени, упадъчни и отмъстителни умове, шедьовър на трансцендентна простащина.

На зрителя пиесата предоставяше драматичен опит без аналог още от времето на Аристофан. Тазгодишната постановка бележеше нов връх в изкуството да се нанасят удари под кръста.

Като в рапсодията, посветена на техния преподавател по анатомия:

Некрофил е Лубар наш.

Мята трупове в чувал на гръб завчас.

Питаме го ний защо живее той така.

Напомняло, твърди, неговата собствена жена.

Триумфът се дължеше до голяма степен на творческия талант на Ланс Мортимър. Веднага щом завесата се спусна, деканът Холмс побърза да похвали автора.

— Мортимър, ти имаш наистина изумителен дар за мръсотии. Мисля си, че е трябвало да станеш порнограф, а не лекар.

— Може и да ми се наложи, сър, ако не издържа биохимията.

На път към рецепцията Ланс се поздрави за своя усет. Тазвечерната скатологична бурлеска бе спечелила сърцата и гадничките умове на онези, които му бяха необходими.

 

 

На студентите беше предложена кратка серия от лекции под общото наименование „Социална медицина“, целта на която беше да им помогне да възприемат следването си в подходящия контекст. Онези, които очакваха духовен подем, останаха разочаровани, когато първият лектор, представител на Американската медицинска асоциация, обруга социализираната медицина.

— Нека не забравяме думите на Ленин, че „социализираната медицина е основен камък в надстройката на социалистическата държава“.

После той продължи да отрича инвалидната осигуровка, която била „следваща стъпка към цялостна национализация в здравеопазването“.

— Какво мислиш? — обърна се Барни към Ланс, когато след края на емоционалната реч се затътриха на вън.

— О, не знам, имаше някои интересни неща.

Лора дойде тъкмо навреме, за да чуе коментара на Ланс.

— Ланс, установено е, че бедните боледуват все повече и че тяхната продължителност на живота е по-малка, отколкото на богатите. Смяташ ли, че това е честно? Този тип проповядваше нещо като елитарна медицина: „Плащай сега, за да живееш по-късно.“ Единственото нещо, което ми се искаше, беше да имам яйца и да замеря с някое от тях това копеле.

Барни се усмихна на нейния изблик, а Ланс кротко й отвърна:

— Виж, Лора, за различните хора различно.

— Не, Ланс, за едни и същи хора едно и също. Освен това, надявам се, обърна внимание, че не чухме думата на опозицията. Искам да кажа, че беше редно да поканят някого от Комитета за национално здраве. Те са добри момчета… само дето на практика са толкова бедни, колкото и онези, за които се борят. АМА ежегодно харчи милиони долари само за да окастрят някакъв вид осигуровка за национално здравеопазване.

— Е, ама — каза Ланс непредубедено — ние живеем в свободна страна, Лора.

— Не, Ланс, не и в областта на здравеопазването — там тя е една много скъпа страна.

— А бе защо не вземеш да слезеш от твоята трибуна?

Лора не благоволи да отговори. Тя просто се обърна и си тръгна.

— Тя нещо като комунистка ли е? — попита Ланс Барни.

— Не, стари друже, тя е само едно чувствително човешко същество с истинско обществено съзнание.

— Е, щом е така — саркастично отбеляза Мортимър — със сигурност не е попаднала там, където трябва.

 

 

Нито един от тях не можа да спи през нощта преди упражнението на следващия ден. Въпросът, който си задаваха сами на себе си, а понякога и един на друг, беше — толкова ли ги е страх?

— В края на краищата — разсъждаваше Барни — ние се държим тъй, все едно че ще навлизаме в неизследвана територия, но всъщност вагината е част от човешкото тяло, спрямо която ние сме били фактически и от двете й страни. В известен смисъл можем да гледаме на нея като на някакъв вид завръщане у дома.

— Това е върховна глупост — възрази Бенет, докато разпределяше бутилките „Хайнекен“ сред хората, които се бяха събрали в неговата стая, за да споделят — а може би и да прогонят — тревогите си, свързани с първия от изпитите върху човешкия таз, на който щяха да се явяват утре сутринта.

— Да — съгласи се Ланс. — Ливингстън, защо не си признаеш, че те е страх? Всички ни е страх.

— Не съм казвал, че не ме е страх, просто се опитвах „да успокоя топката“. Защо все пак не се вслушаме в гласа на опита?

Той посочи Скип Елсас, негов някогашен баскетболен съиграч, четвъртокурсник и следователно човек, който фактически беше преминал през това изпитание.

— Хайде, Елсас, разкажи каквото знаеш — подкани го Бенет.

— Ще бъда абсолютно откровен, момчета — започна Скип, — този първи изпит за таза е едно от най-ужасните неща, през които ще ви се наложи да минете. Пет пари не давам какъв опит сте натрупали като мъже, вие никога не сте се приближавали на десетина сантиметра с лампа, за да изследвате онова сладко място от клинична гледна точка. Освен това, ако не знаете какво правите, можете да причините на жената голяма болка. Първото нещо, което трябва да помните, е да затоплите проклетия спекулум: Имам предвид как бихте се чувствали вие, ако някой бръкне с чифт студени метални клещи в някое от отверстията ви.

Една ръка се вдигна за въпрос.

— Не може ли да използваме мехлем? — попита Ханк Дуайър.

— Не, не. Първата ви работа е да вземете чиста клетъчна проба… тлъста натривка, това ви е необходимо. А, да, и култура за гонорея.

— Искаш да кажеш, че ще си завираме нос право в потенциалното огнище на венерически болести? — проплака оскърбено Ланс.

— Никой не ви е казал да използвате носа си — отвърна Скип с лека усмивка.

Присъстващите се разсмяха нервно и нестройно.

— Добре — продължи той, — когато вкарате спекулума и го отворите и ако сте го поставили, както трябва ще можете да видите шийката, която се намира долу и отзад. Ще я познаете, защото тя изглежда като голямо розово око. След това взимате вашата натривка и внимателно се разкарвате оттам.

В този момент всички въздъхнаха облекчено.

— Чакайте — възрази Скип и вдигна ръка като полицай, който спира движението, — това е само половината от работата. Сега можете да поставите малко желе върху втория и третия пръст на ръката, с която ще преглеждате — той демонстрира, — и да извършите вашия бимануален преглед. Това означава два пръста във вагината… което може би за някои от вас е по-позната процедура.

Той изчака да чуе одобрителни хихикания, но такива не последваха.

— Както и да е, поставяте другата си ръка върху корема и се опитвате да прецените размера и състоянието на матката, която на пипане прилича на нещо като лимон. Номерът е да се опитвате да създавате впечатление, че знаете какво правите. Цялата тази проклета процедура трябва да ви отнеме не повече от пет минути. А, да… и едно последно нещо: ще ви се наложи здраво да сдържате чувствата си, защото, ако щете вярвайте, първите няколко пъти работата може да се окаже донякъде… сексуално възбуждаща.

Той направи пауза и след това попита:

— Някакви въпроси?

Ръката на Ханк Дуайър полетя отчаяно нагоре.

— Да?

— Ти каза, че шийката е розова, нали.

Той кимна.

— Добре — смутено продължи Ханк. — Имам известен опит. Нали разбирате… с моята жена…

— Да? — насърчи го Скип. — И в какво се състои проблемът?

— Ами случвало ми се е да зърна онова, за което говореше. Искам да кажа, че шийката на жена ми изглеждаше… ами… синя. Възможно ли е нещо да не е наред?

— Така — отвърна експертът. — Разбирам, че не си изучил учебника си, стари друже. Това, за което говориш, се нарича симптом на Чадуик.

Обичайната бледнина на Ханк премина в бяло.

— Това сериозно ли е?

— Ами — заяви Елсас, — това зависи от теб и от жена ти. Синята шийка означава, че тя е бременна.

На което някогашният свещеник отвърна:

— Дяволска работа!

 

 

Убиецът нанесе удар отново. Година след първата му поява, посред нощ той (или тя) влезе в лабораторията за кучета и уби наслуки шест от тях.

Във факултета се зароди изкушението да се обадят в полицията, но деканът Холмс предупреди, че не бива. Дружеството за защита на индивида винаги е било против използването на животни за лабораторни експерименти и този злополучен инцидент ще им прозвучи единствено като зов „На оръжие“.

— Аз мисля, че най-добрият вариант, така да се каже, е да не дразним лъва, докато спи — предложи той на тайно стратегическо съвещание с професор Крукшънк и асистентите от лабораториите. — Налага се да разгадаем тази мистерия сами.

Деканът побърза да продължи:

— Разполагаме ли с някакви улики? Знаем, че използва свръхдози от обикновено болкоуспокояващо, но има ли някакъв модел в този тип поведение? Имам предвид винаги една и съща порода ли убива — по-големи, по-малки…

Един от асистентите — на име Майк, вдигна ръка.

— Всъщност кучетата бяха доста осакатени, сър.

— Не разбирам.

— Ами, както знаете, някои от студентите са по-добри със скалпелите си от други. Некадърните на практика са способни да изкормят кучетата.

— И да им причинят болка — предположи деканът.

— Всъщност те са под упойка, но някои навярно страдат по време на последните процедури.

— Разбирам, Къртни — каза професор Крукшънк, обръщайки се направо към декана. — Смятате ли, че си имаме работа с някой самозван милосърден убиец?

Холмс кимна.

— Смятам, че всички улики ни насочват натам.

Професор Крукшънк продължи:

— Това започна миналата година и от тази гледна точка не е ли вероятно да е някой второкурсник?

— Някой от вас да се сеща за някакви особняци или смахнати свръхалтруистични типове от миналата година? Обикновено човек може да ги познае по проповедите, които държат за жестокостта спрямо животните.

Крукшънк и асистентите му отново се замислиха дълбоко. Най-накрая Майк си спомни нещо.

— На следващия ден след миналогодишния инцидент онзи черен момък направи нещо като възражение срещу намерението на професор Крукшънк да докара нови кучета само за окончателния експеримент.

— Това ще е Бенет Ландсман — предположи деканът.

— Да, сър, мисля, че така се казваше.

— Страхувам се, че ако извършителят е той, тази работа ще трябва да бъде потулена — заяви деканът.

— Хайде, Къртни — отвърна Крукшънк. — Само за това, че момчето е негър…

— Това не съм го чул — беше строгият отговор на Холмс. — А сега, доктор Крукшънк, може ли да разговаряме с вас насаме?

Професорът махна с ръка към младшите си сътрудници и те бързо се изпариха.

След това той попита:

— Защо, по дяволите, е тази голяма тайнственост?

— Разбирам, че името Ландсман не ти говори нищо, Лойд. Не четеш ли „Уолстрийт джърнъл“?

— Разбира се, че го чета.

— Тогава може би си прочел, че „Федерейтид клотинг“ току-що е изкупило акциите на „Роял Ледъркрафт“ — а негов единствен собственик е господин Хершел Ландсман — за двайсет и осем милиона долара…

— И?

— По този повод и с цел да изрази своята благодарност към университета, в който следва синът му, господин Ландсман е направил дарение от един милион долара, настоявайки то да остане анонимно.

Крукшънк подсвирна.

— Свети Боже. Познаваш ли този младеж?

— Да, донякъде… той е почтен гражданин и не изглежда да е от този тип хора. Има голяма вероятност да не е извършителят.

— Предполагам, това означава, че все още сме на варианта за лунатика, който броди по коридорите.

— Нека не се увличаме, Лойд, убил е само няколко кучета.

— До този момент, Къртни — предупреди го Крукшънк.

 

 

Една група от тях стояха неспокойни в белите си и не по мярка престилки пред гинекологичния кабинет, в който се провеждаха изпитите. В опита си да изглеждат като специалисти те се чувстваха донякъде като измамници, защото едва ли бяха нещо повече от туристи в страна, за която нямаха виза.

Отвътре излезе Грети Андерсън и на лицето й беше изписано самодоволно изражение.

— Как мина? — попита нервен колега.

— Без проблеми. Пациентката беше наистина щастлива, когато разбра, че прегледът ще бъде извършен от жена, която неизбежно познава усещането.

И докато тя развълнувано разказваше, един-двама от слушателите се впуснаха във фантазии, как ли би изглеждала именно тя на такъв преглед.

Извикаха името на Барни. Той влезе колебливо и онова, което видя вътре, го накара да се отдръпне. Пациентката вече лежеше в „литотомично положение“. Петите й бяха хванати в ремъци, а от кръста надолу беше покрита с хартиена материя. Така тя нямаше да може да го вижда, докато я преглеждаше. Малко светлосиньо петно светлина означаваше точното място, което той трябваше да подложи на внимателен преглед.

В съответствие с точната медицинска процедура там имаше жена в качеството на придружителка и асистентка. Тя му помогна да си сложи хирургическите ръкавици и след това се отдръпна, за да може той да извърши прегледа.

Барни погледна пациентката: Тя беше оксиженирана блондинка, в средата на четирийсетте, може би малко тежко скроена.

— Здрасти — каза той, като се надяваше да прозвучи окуражително. — Аз съм доктор Ливингстън и ще извърша преглед на шийката просто за да установим дали всичко е наред. Моля ви, отпуснете се и веднага ми кажете, ако ви заболи. Искам да кажа… че не трябва да боли. Правил съм го хиляди пъти. (Това допълнение беше доверително предложено от Скип.)

На което пациентката отвърна:

— Глупости.

Барни отказа да повярва на ушите си и пристъпи към прегледа на външните полови органи, за да провери дали са възпалени, атрофирали или нещо друго. Той предпазливо разтвори срамните устни и продиктува на сестрата:

— Никакво вагинално отделяне на гнойна секреция и без аномалии на клитора.

По-нататъшният преглед го убеди, че бедрата, венериният хълм и перианалната област са в ред. Сега беше време за спекулума. Той го взе от таблата — това беше модел Педерсън и представляваше грубо подобие на пачи клюн. Беше студен и той помоли сестрата да пусне топлата вода, за да го позатопли. Още веднъж каза на пациентката си да се отпусне. След това, поемайки дълбоко дъх, разтвори срамните устни с облечените в ръкавица пръсти на лявата си ръка и вкара спекулума надолу във вагината, за да избегне пикочния канал.

Достигна шийката, както сам смяташе, при минимално притеснение за пациентката. Поне единственото, което чу, беше някой да мърмори:

— О, по дяволите.

Добре, сега беше там. Време беше да фиксира лопатките в отворено положение, като завърти винта докрай. После взе една шиечна шпатула и внимателно остърга вътрешността на вагината за секрет, който постави на приготвеното за целта предметно стъкло. След това подаде на сестрата „тлъстата“ натривка, която поне на теория щеше да бъде предадена в лабораторията за анализ. Трябваше да напръска предметното стъкло с някакъв цитологичен фиксаж и по този начин да неутрализира евентуалните химически промени. За да изглежда като по-мъдър и по-зрял човек, той понижи гласа си с половин октава и нареди:

— Сестра, моля ви, спрей.

Без да каже нито дума, тя му подаде един флакон с… не, не може да бъде… лак за коса марка „Ревлън“. Барни я погледна недоверчиво. Сестрата се усмихна и отговори простодушно:

— Всички лекари използват това, сър.

— О — отвърна той. — Да, разбира се. Благодаря ви много.

Беше стигнал до средата. Сега идваше ред на мануалния етап. Сестрата изцеди малко мехлем върху пръстите на протегнатата му ръка и в този момент той си помисли, че, ако отново окуражи своята пациентка, това ще бъде изтълкувано като добър лекарски подход към болния. Беше парадоксално, но макар и да бе прегледал интимните й органи, сега той се смущаваше да я погледне в очите.

— Добре — уверено каза Барни, но отклони поглед, — ако просто стоите отпусната при тази следваща фаза, няма да ви заболи ни най-малко.

На което пациентката отвърна:

— Аз съм отпусната.

Този отговор се отрази чудотворно на неговата увереност.

Слагайки лявата си длан върху корема й, той започна да вмъква намазаните си с мехлем пръсти във вагината, при което чу един смущаващ звук — пациентката му дишаше тихо и ускорено.

— Всичко наред ли е, госпожо? — попита той разтревожено.

— Забравихте да ми кажете да правя така, докторе. Учестеното дишане поддържа стомашната стена в ненапрегнато състояние.

— А да. Разбира се. Благодаря ви много. Пациентката внимателно водеше лявата му ръка и с помощта й той успя да установи местонахождението на матката и да определи нейното положение, размери, степен на твърдост, очертания и подвижност. После на бързо прегледа яйчниците и по думите на великия, все още незавършил доктор Елсас се „разкара“ оттам. Завърши прегледа с галантно обръщение:

— Благодаря ви, госпожо. За мен беше удоволствие.

— Благодаря ти, хлапе, и ти не беше много зле.

 

 

И в най-добрите времена да се храниш в кафетерията си беше точно ергенска работа, макар и Лора да правеше често изключение от това правило. Но тази вечер дори тя се беше присъединила към останалите от нейния пол.

Това беше естествена реакция. Самите студентки искрено се поставяха на мястото на създанията с вързани в ремъци пети и с интимни части, изложени на несръчната манипулация на другия пол (тази вечер това беше по-скоро другият вражески пол).

Но и самите мъже не бяха безразлични към обстоятелството, че някои от тях бяха причинили на пациентките си болка, притеснение и страх.

Бенет беше един от най-каещите се.

— Знам, че нараних тази жена — непрекъснато повтаряше той. — Тя някак си сподави стенанията си. Но аз просто не можах да намеря шийката. Във всеки случай сякаш минаха часове, докато я открия.

— Доволен съм, че не се случих на твоята, Ландсман — откровено забеляза Барни. — Искам да кажа, че моята пациентка се забавляваше повече от мен. Когато не ми се подиграваше, тя просто някак си приглушено ми се смееше. Кой, по дяволите, би пожелал да стане гинеколог?

— О, хайде стига, Ливингстън — възрази Ланс. — Те не бяха цветя от градината на Мери Попинс. Това бяха проститутки.

— Какво имаш предвид под проститутки?

— Ти нещо не си наясно, Ливингстън. Нека го кажем на езика на спорта — каквото е Бил Ръсел за баскетбола, това са и тези момичета за секса.

Челюстта на Барни увисна.

— Невъзможно… ти просто ни поднасяш.

— Нима? — отвърна Ланс. — Залагам честта си на скаут. Следващия път, когато поискаш да направиш подобен преглед на някоя от тях, това ще ти струва двайсет и пет долара в хотел „Бъркли“.

 

 

— Черил, защо по дяволите не ми каза, че си бременна?

— Не бях сигурна, Ханк. А ти как узна?

— Ами оказа се, че мога да го установя по цвета на шийката ти.

— Не разбирам. Сърдиш се за това, че съм бременна, или просто за това, че не ти казах?

Той забави отговора си.

— Предполагам, че по малко и за двете неща. Не ни ли стигат близнаците? Как ще се издържаме след това?

— Твоята осигуровка от Харвард ще покрие майчинството. Какви други жертви произтичат от това?

Е, ти може и да не мислиш така, но аз считам сексуалното лишение за жертва.

— Не през цялото време, Ханк. Имам предвид, че съвременните гинеколози твърдят…

— Не ми обяснявай, по дяволите, какво казват докторите… Редно е аз да ти казвам на теб. И не ми разправяй, че си била ентусиазирана, след като се родиха близначките. На практика се наложи да те изнасиля.

— Опитваш се да ми кажеш, че е трябвало да използваме някакви противозачатъчни?

— Ами сега на пазара… има разни хапчета… еновид, оврол.

— Ние сме католици, не си ли спомняш?

— О, скъпа, живеем в двайсети век. Обзалагам се, че дори съпругата на Джон Ф. Кенеди кара на хапчета.

— Да, но точно в тази минута тя е бременна, Ханк.

— Исусе Христе, имаш отговор за всичко, нали?

Изведнъж по бузите на Черил потекоха сълзи.

— Не те разбирам вече, Ханк. Ти богохулстваш през цялото време. Непрекъснато ми крещиш. Мислех си, че се омъжвам за светец, а ти се превръщаш в чудовище.

Не можеше да я гледа как плаче. Прегърна я и й прошепна:

— Извинявай. Трябва да съм преуморен или нещо от този род. Всъщност мисля, че това е чудесно. Може би този път ще имаме момче.

 

 

Барни беше залегнал над книгите, когато на вратата отново се почука.

— Е, хайде де — промърмори сърдито той, — не виждате ли табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЛТЕ?

— Хей, Барн, отвори — обади се един глас от другата страна. — Аз съм, твоят изтъкнат колега доктор Ландсман.

Е добре, помисли си Барни, поне Бен не е дошъл тук да търси духовен съвет. (Като си помисля, защо пък не? Той е единственият, който никога не го е правил.)

Барни отвори вратата.

— Бързо, Ландсман, уча за доктор. Какво става?

— Нося ти земетръсна новина от Олимп.

— Каква?

— Купата за не спортсменство…

— Невъзможно — каза Барни и махна с ръка, сякаш да спре полета на ракета. — Нищо вече не е в състояние да ме накара да се върна на онова игрище.

— Успокой се, Ливингстън — весело рече Бенет. — Чуй вестите, които ти нося — той посегна към джоба на сакото си, извади лист хартия и го подаде на развълнувания си приятел. — Предполагам, че едно от тези се намира и в твоята пощенска кутия — тазгодишното състезание е отменено.

— Какво? — сега на лицето на Барни се изписа разочарование. — Защо?

— Ами официалното становище на декана Холмс е, че медицинското обучение изисква твърде много всеотдайност, за да бъдат допустими подобни лекомислени прояви.

— По дяволите. А каква е истината?

— Е добре, моето скромно предположение е, че, от както „Шайстърс“ разполагат с онези двама първокурсници, дето са играли в Ен Би Ей^[1], а също и с Мак Танка, който е все още във втори курс, оттогава деканът Холмс върви по стъпките на Фалстаф.

Барни кимна.

— „Няма нужда човек да се излага на ненужни рискове.“ Без съмнение състезанията ще бъдат подновени, след като Танка и танкчетата му завършат следването.

Бенет се усмихна.

— Мисля, че трябва да го отпразнуваме. Скрил съм две бири пред вратата ти.

„Биваше си го Бенет. Де да имах повече гости като него.“

Барни прекрати празненството набързо, защото очакваше Сюзи. Само половин час след като Бенет си тръгна, на вратата се почука отново. И онова, което последва, не беше мелодичният глас на Сюзи.

— Ливингстън не е тук — извика той.

— Моля те, Барни. Трябва да те видя.

Беше Лора. Нейното изражение отговаряше на тона й. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Извинявай, Барн, знам, че съм ужасно досадна. Но въпросът не търпи отлагане — тя влезе в стаята, носейки отзад зелената си чанта.

— Седни — гостоприемно предложи Барни и посочи към своя обикновен дванайсетдоларов стол, четиринайсета употреба.

Тя поклати глава.

— Предпочитам да остана права, ако това не ти пречи. Занимавах се с допълнителна работа в лабораторията и затова получих пощата си едва сега. Онзи благороден отец Франциско Хавиер, докато е помагал на майка ми да разчисти къщата, е намерил сред писанията на баща ми нещо, което той нарича скъпоценна находка. Именно то ме разтърси до дъно.

— Може ли да го видя?

— На испански е — Лора затършува из студентската си чанта и извади един светлокафяв плик. Прочети първото изречение. Ако имаш някакъв проблем, ще ти го преведа.

Тя му подаде лист жълтееща разчертана хартия. Той прегледа бегло първата страница и прочете:

— Llanto para un hijo nunca nacido — и Барни погледна към нея.

— Елегия за неродения син — преведе тя.

— Разбрах — каза той нежно. — Просто бях малко изненадан, че фантазиите му са стигнали толкова далеч.

— Това не е било фантазия. Става дума за едно момче, което той е трябвало да убие в една жена.

— Майка ти?

Тя кимна.

— Изглежда, че, когато са я ранили, тя е била бременна… макар и никой от тях да не си направи някога труда да ми каже това. И Луис е трябвало да пожертва детето — своя син, за да спаси живота й — безплоден опит да свали товара, от плещите си тя направи следния коментар: — Твърде отвратително е като поезия.

Барни стана, хвана я за ръцете и я поведе към стола.

— Ще седнеш ли, за Бога?

Тя му се подчини безмълвно, а той се опита да направи няколко успокоителни прозрения.

— Това обяснява много неща, Кастелано. Имам предвид не само неговата идея фикс да има син, но и обстоятелството, че винаги съм усещал, че майка ти му е сърдита за нещо. Сега знам защо.

Лора го погледна. Около големите й сини очи имаше сенки.

— И какво, по дяволите, от това? Луис негодуваше, че аз съм жива и че неговият син не е, а тя негодуваше срещу това, че аз съм жива, а сестра ми не е. Иска ми се да им угодя и на двамата и да скоча от този прозорец.

— Невъзможно, Кастелано. Мога да ти кажа от личен опит, че, ако скочиш от тази височина, само ще си натрошиш кокалите и после ще те изпратят в отделение за умопобъркани. Моят професионален съвет е да останеш жива.

— И какво да правя?

— Седни тук и говори — отвърна той тихо.

Барни отиде до вратата, обърна табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ и през следващите три часа слуша Лора.