Ерик Сийгъл
Лекари (21)

20.

Студентите, които през 1959 година се прибраха по домовете си за коледната ваканция, нямаха представа, колко важна ще се окаже за тях новата година. Знаеха само, че ще ги освободят от робския труд в лабораториите.

Не подозираха, че 1960-а ще бъде годината на окупационните стачки в южните щати за прекратяване на расовата дискриминация. Че „туистът“ на Чъби Чекър ще завладее цялата нация. Че Израел ще залови А. Айхман.

Не знаеха, че това ще се окаже годината, в която професор Теодор Майман ще усъвършенства първия квантов генератор, известен като ЛАЗЕР.

Че през ноември ще бъде избран за президент младият Джон Фицджералд Кенеди.

И най-сетне това, което ги засягаше може би най-непосредствено — че ще започнат да се продават първите противозачатъчни.

 

 

Предметът беше пропедевтика, целта — да се обучи студентът, работил до този момент само с трупове, епруветки и завързани кучета, как да се справя с пациенти.

Преподавателят, професор Дерек Шоу, носеше стетоскопа си, както първосвещеник носи ордена си, а маниерите му бяха сковани като колосаната му манта.

Започна с описание на същинската процедура по „опознаването“ на нов пациент — ПЧО, или Преглед на човешкия организъм.

Отбеляза, че при заболяванията повече, отколкото където и да е другаде, миналото е истинският пролог — прекараната в детството болест става източник на заболяванията при възрастния човек.

Предупреди ги да не пренебрегват нито една област на физиологичната дейност — нито една система, съд, жлеза или орган. И даде на неопитните новаци много важен съвет:

— Повечето пациенти не са чували медицинските термини за урина, изпражнения, полов акт. Ако задавате въпросите си на строго научен език, може да не ви разберат и да си създадете главоболия. Може да се наложи да употребявате по-вулгарни думи.

„Да, професор Шоу — помисли си випускът единодушно, всички знаем кои думи имате предвид.“

— Значи след като проверим дишането и определим дали няма сърдечно-съдови аномалии, или пък проблеми със стомаха, бъбреците, жлезите, нервната система, психиатричната анамнеза, ще попитаме пациентите имат ли трудности, когато пикаят или когато се чукат.

Най-сетне беше дошъл моментът да пипнат истински пациент.

— Помнете — нареждаше Шоу, — в медицинското изследване няма техника — било то флуорограф, рентген, или дори микроскоп, която да измести човешките сетива. Основните инструменти за диагностика винаги ще бъдат очите, ушите, носът (някои бактерии миришат) и ръцете. И не забравяйте, че в мига, в който докоснете пациента, вие създавате усещането, че вече сте започнали да го лекувате. Тялото е симфония от звуци, които — ако са в хармония, се подреждат във весела мелодия, а ако са в дисонанс, значи някой инструмент от оркестъра на тялото свири фалшиво. Затова първото ни упражнение по диагностика е преслушването. Трябва да се научим да улавяме разнообразието на звуците, различими само от добре тренираното ухо. Шум в областта на аортата означава стеснение на кръвоносен съд или частично запушване. В областта на гръдния кош, който можем да наречем белодробния Карнеги Хол, тъй като ребрата осигуряват съвършена акустика, тънкият като че от обой звук, наречен егофония, ще ни подскаже, че в плевралната кухина има течност. Хриповете на дихателната тръба могат да се означат като „звънтящи“, „свиркащи“, „пискливи“ и „отслабени“. В който и регистър да са, те са увертюра към бронхиално увреждане. Трябва да споменем и тимпаничния резонанс — нисък барабанен звук, който се чува, когато перкутираме гръдния кош на пациента с върховете на пръстите. Той е признак за наличието на течност в кухнята вследствие на инфекция или на друг процес.

И накрая, разбира се, различните сърдечни шумове, които са израз на увредена сърдечна клапа.

Шоу изостави музикалните метафори, когато премина към палпацията на четирите стомашни сектора.

След това предложи колегите да започнат взаимно да преглеждат телата си.

Мигновено последва бунт. И не от страна на жените. Те бяха четири и се разделиха точно на две групи — лекари и пациенти. А след това в името на благоприличието ги заведоха в съседна стая, където да проведат упражнението, без да дразнят мъжкото мнозинство.

По разбираеми причини отначало мъжете не желаеха да докосват и да бъдат докосвани от колегите си. Инжектирането беше друго нещо. Макар и болезнено, то засягаше само кожата на ръката. А прегледът на тялото беше съвсем различна работа. Кой, по дяволите, би се съгласил някой да търси простатата му или да му пипа тестисите? Професор Шоу беше свикнал на масова съпротива, но никога в такъв мащаб. Започна като бронхиален шум, който бързо прерасна в спастични стенания.

— Няма да стане. Никой няма да ми бърка с пръст в задника.

И да, съвсем ясно се чу:

— Майната ти, Шоу.

Но когато с крайчеца на окото си професорът забеляза няколко студенти да се изнизват през задния изход, стана ясно, че си има работа с истински бунтари.

Вместо да изгони веднага целия курс, той обяви параметрите на първия семестър:

— Очевидно не можем да свършим всичко в рамките на едно упражнение — заяви той с надеждата, че няма да усетят поражение в гласа му. — Затова мисля, че ще трябва да се ограничим и да се запознаем днес със сърдечните тонове.

И за да се подсигури, че е спечелил благоразположението им, предложи привлекателен стимул за бъдещите упражнения:

— Понеже някога това може да бъде въпрос на живот и смърт — подхвана той с безизразно лице, — никой подобен курс не може да пренебрегне правилното преподаване на пълен влагалищен преглед. За тази процедура, разбира се, ще трябва да поканим по… по-опитни пациенти. А сега нека преслушаме сърцето и научим неговата музика.

Стаята утихна и петдесет и осем студенти вдигнаха стетоскопите си, за да преслушат петдесет и осем сърца.

Вечната изкупителна жертва Дуайър предложи себе си за диагностичен агнец. Съгласи се да е партньор на Питър Уаймън. И добродетелта му бе възнаградена. Макар да беше нетърпимият досадник на курса, Уаймън притежаваше остра наблюдателност:

— Имаш тахикардия, Ханк — рече той, след като преслушва сърцето му прекалено дълго време.

— Я стига, Пит — възрази Ханк. — На двадесет и три години съм и съм в цветущо здраве.

— Съжалявам, Ханк, не се отказвам от диагнозата си.

И ако не искаш децата ти да останат сираци, смятам, че е най-добре да отидеш в поликлиниката. Макар че не виждам какво повече биха ти казали.

— Тогава ми спести разкарването, Пит.

— Първо бих те посъветвал да оставиш цигарите.

— О, я стига, аз пуша само половин пакет на ден. На голям зор съм и цигарите ме успокояват. Като свършиш лекциите, ти се прибираш в малка тиха стая в общежитието. А аз се връщам в лудница от ревящи бебета, мръсни пелени, рецепти, шишета и жена, която вечно хленчи, че не й помагам достатъчно.

— Виж какво, Ханк, има публикувани доказателства за връзката между тютюнопушенето и сърдечно-съдовите заболявания, но твоят живот си е твоя работа. Между другото, мисля също, че си с доста наднормено тегло.

Ханк Дуайър, беше много търпелив човек. И сега събра цялото си търпение, за да потисне гнева си:

— Би ли чул моята преценка за теб, Уаймън?

— Ще изслушам с интерес хипотезата ти — прие Питър.

— Смятам, че имаш сърце от камък и достойно за него лице.

След това Ханк събра тетрадките си и веднага запали цигара, за да се успокои.

 

 

През коледната ваканция Уорън придружи майка си до Маями Бийч, за да огледат три-четири апартамента, които леля Сил беше определила като „добри възможности“.

Накрая намериха един пред завършване в Карлтън Тауърс. Вярно, че апартаментът на Естел беше още въздух, тъй като дванайсетият етаж предстоеше да се строи. Но можеха да си представят какъв изглед към океана ще има. И най-важното според мъдрата преценка на Уорън беше, че е съвместно владение.

— Този тип жилища са най-перспективни, мамо — увери я бъдещият адвокат. — И са добро вложение.

— Не е ли малко висок наемът, Уорън? Не смея да се простирам извън чергата си.

— Не се притеснявай. Уредил съм всичко. Пенсията ти е, повече от достатъчна, за да живееш като кралица, докато аз завърша и започна да печеля голяма пара като адвокат. А и Барни рано или късно ще приключи безкрайното си следване и ще стане богат лекар. Освен това в Карлтън Тауърс има допълнителна малка стая, където Барни и аз ще можем да отсядаме, когато ти идваме на гости с жените си.

— Естел се усмихна:

— И мога ли да те попитам за кого смяташ да се жениш?

— Разбира се. Страхотно момиче, пленително красива, завършила е колежа по изкуствата „Барнард“ и юридическия факултет в Йейл. Готви като Джулия Чайлд.

— Чудесно. Познавам ли я?

— Не — заяви Уорън. — И аз не я познавам. Но не смятам да снижавам изискванията си.

— Синко — рече Естел обичливо, с чувство за хумор, — важното е да се ожениш за момиче, с което да можеш да си говориш, което да ти е приятел. Това имахме ние с баща ти. Не ти трябват тези митични същества с мозъка на Айнщайн и краката на Бети Грейбъл.

— Хайде де — смъмри я неодобрително Уорън, — ами Лора не е ли и красива, и умна и добра?

Естел кимна:

— Да, но понякога се чудя дали тя…

— Дали тя какво, мамо?

— За съжаление мисля, че дълбоко в себе си тя не е много щастлива.

— Защо? — попита Уорън с искрено недоумение.

— Може би защото е прекалено красива, прекалено умна и прекалено добра.

 

 

Дори Лора нямаше сили да остане сама на Коледа. Преди три часа беше махнала весело за довиждане на Барни и Сюзи — те заминаха с една от колите на Ланс за хижа във Върмонт, където очакваха с нетърпение да останат затрупани цяла седмица от снежна виелица.

Докато седеше в пустия бюфет и опитваше да яде изстиналата пуйка с вкус на изкуствените пластмасови украшения, накичени безразборно наоколо, Лора се почувства в един момент така нещастна, че реши в край на сметка да се прибере у дома, макар че последната й Коледа там беше пълен провал.

Но когато закрачи в лапавицата по „Линкълн плейс“, разбра, че местата, свързани с детството й, вече са й напълно чужди.

Дори къщата на семейство Ливингстън стоеше запусната, а прозорците зееха празно към надписа „Продава се“, изписан с червено и зелено отпред. Това беше единственото празнично украшение на съседите.

Тя боязливо изкачи стъпалата на родния си дом. И остана изненадана, когато я посрещнаха със сърдечни прегръдки. Мама се усмихваше, Луис — също. И двамата бяха — това е най-точният израз — спокойни и ведри.

На вечеря й стана ясно защо.

Семейство Кастелано имаха специален коледен гост — красивия кубински свещеник отец Франциско Хавиер. Той каза кратка молитва на латински и благослови всички присъстващи. Свещеникът поддържаше и по-голямата част от разговора. Тоест това, което минаваше за разговор. То беше най-вече мълчание, нарушавано от „Би ли ми подал салатата?“, „Още малко печено, отче“, „Благодаря, беше превъзходно“.

Но докато пиеха кафето, той погледна Лора и отбеляза:

— Значи ще ставате лекарка.

— Ще ставам лекар, да — отвърна тя подчертано.

— Това е благородно призвание, благословено от свети Козма и свети Дамиан. Но едва ли сте чували за тях.

— Напротив, чувала съм. Били са християни-мъченици, които практикували медицина на обществени начала, и в известна степен са светци — покровители на лекарите.

— За мен е щастие, че знаете толкова много за религията ни.

— Случайно научих за тях от един курс по история на науките, отче. Оттам знам и за свети Бенедикт и за ордена на рицарите хоспиталиери на свети Йоан Йерусалимски. Били са много състрадателни хора. Възхищавам се особено от манастирския им закон: „Почитайте нашите Господари, Болните.“

— Това е много хубаво, Лора, харесва ми — рече Луис с тиха гордост. — Трябва винаги да уважаваме страдащите пациенти.

Според неофициалната статистика на Лора това беше четвъртият случай за вечерта, когато баща й си отваряше устата.

— Всъщност — продължи Луис, като се взря право в отец Франциско Хавиер, — смятам, че това е най-добрата идея на католическата църква въобще. Твърде често хората боготворят лекарите и ни канонизират за светци за това, че им бутваме малко пеницилин. Би трябвало да е обратното.

— Интересна идея — рече свещеникът вежливо. — Може би ще успея да я включа в някоя проповед.

— Ще останете ли за дълго в тази епархия? — заинтересува се Лора.

— Колкото Бог е помислил — отвърна той меко. — Защо питате?

— Ами чудех се дали няма да искате да се върнете в Куба сега, когато положението там е по-добро.

— В какъв смисъл „по-добро“? — попита отчето.

— Ами за хората. Батиста беше фашистки диктатор.

— Но този Кастро е комунист — отбеляза неодобрително свещеникът.

— Той вярва във всичко, за което аз съм се борил — намеси се Луис с повече чувство, отколкото бе проявил през цялата вечер. — В Куба на Фидел всеки ще получи каквото справедливо му се полага.

Лора погледна учудено баща си. Това беше някогашният му дух. Беше удивително да говори отново с ентусиазъм. Тя само се усмихна на Луис.

— Май ти се иска да си там, а?

В този момент отец Франциско Хавиер се покашля неловко и тогава всичко се изясни.

Лора погледна баща си и каза с равен тон:

— Папа, нали не смяташ наистина да ходиш в Куба?

Луис кимна сериозно.

— Много лекари са избягали от режима на Батиста и сега там имат нужда от мен.

— Но не си ли малко… как да кажа, стар, за да се правиш на Че Гевара?

— Революцията свърши — отвърна Луис въодушевено. — Сега е времето да помогнем за изграждането на ново общество.

Отец Франциско Хавиер наведе глава като за молитва, а лицето на майка й представляваше безизразна маска.

— Това вярно ли е? Сериозно ли говори той? — Лора не отправи въпроса си към някого конкретно.

— Аз отивам, guerita — рече Луис спокойно, но твърдо.

— А мама?

Духовният отец на Инес реши да отговори вместо нея:

— Майка ви има други намерения. Тя, така да се каже, ще се присъедини към нас.

Вече съвсем слисана, Лора се обърна към майка си:

— Монахиня ли ще ставаш?

— Не, Лора — отвърна Инес меко. — Ще бъда unalega.

— Нещо като послушница — намеси се свещеникът.

— Благодаря, знам испански — отряза го Лора.

— Дръж се прилично — сряза я Инес. — Отецът намери манастир в Ню Йорк, където търсят говорещи испански помощници за посещения на болни и за домашни консултации на разстроени семейства.

Лора едва се въздържа да не изкрещи: „Ами нашето семейство, дявол да ви вземе?“

— Ще върша Божия работа — обясни Инес, — и това ще ми помогне да изкупя греховете си.

Засега това беше цялата информация, с която удостоиха Лора. Тя хвърли поглед към баща си и видя, че в очите му се чете поражение. Изведнъж почувства страх и болезнена самота.

Но към кого да се обърне? Луис и Инес явно се бяха отказали от ролята на родители.

Точно тогава отецът стана да се сбогува — трябвало да чете литургия рано на другата сутрин. Инес се надигна да го изпрати.

— Buenas noches — рече той на прощаване.

— Пазете се по пътя — предупреди го Инес.

— Бог е с мен, не се страхувам — отвърна свещеникът и потъна в нощта.

Луис не се въздържа да прошепне язвително на Лора:

— Да се надяваме, че е прав. Защото Бог хич не беше с него, когато преди три месеца го нападнаха и трябваше да шия бузата му на три места.

След като отчето си беше отишъл, Лора потърси майка си, за да я упрекне, че я е изоставила.

Но Инес беше изчезнала. „Дори да разговаря с мен ли не иска?“

— Майка ти се затваря рано в стаята си — обясни Луис. — Моли се и после си ляга. Ела в кабинета ми да пийнем нещо, nina — и бързо добави: — Имам предвид кока-кола или нещо такова.

Лора кимна и последва баща си в неговото владение. Веднага й направи впечатление, колко подредено е там. Списанията, пръснати преди като есенни листа по пода, стояха подредени по лавиците.

Луис забеляза изненадата на дъщеря си и обясни:

— Естел ми показа как да подредя книгите и списанията. Така много по-лесно ще събера багажа. Кола, лимонада или сода?

— Каквото и да е — отвърна тя разсеяно.

Луис отвори бутилка кола, наля в една чаша и я подаде на дъщеря си.

— Седни, де. Държиш се, като че ли си гостенка тук.

— Така се чувствам — потвърди тя с горчивина. — Какво, по дяволите, става в това семейство?

Луис седна зад бюрото си, наклони назад облегалката на стола и запали пура:

— Чу почти всичко на вечеря. Заминавам за Куба…

— За колко време?

— Заминавам да живея в Куба — обясни той. — Тук се занимавам повече със застрахователни книжа, отколкото с пациенти. А в Куба медицинската практика е свободна и ще мога да лекувам всеки, който се нуждае от мен.

Той замълча и тя се намеси:

— И зарязваш мама в някакъв манастир просто ей така?

Луис вдигна длани към небето в жест на безпомощност и отвърна:

— Решението беше лично нейно, Лорита — наведе се напред и облегна едрото си тяло на бюрото. — Някога с майка ти бяхме семейство — подхвана той, — истинско семейство. Споделяхме общи идеали и убеждения, обща загриженост, как да отгледаме децата си. Не можеш да си представиш през какъв ад трябваше да минем скоро след като се оженихме. Майка ти едва се беше съвзела от раняванията с куршуми, когато ти се появи на бял свят и ни донесе радост — нещо, което да компенсира изгнанието от любимата земя. И тогава Изобел… — той замълча и въздъхна уморено. — След всичко, това беше ударът, който свали майка ти на колене. Да, може да се каже, че това не е метафора. Тя беше вечно на църква и все се молеше. Вече не разговаряхме, поне нищо важно не си казвахме. Нямаше омраза, нито свади, но имаше нещо още по-лошо — стена от мълчание. Внезапно от брака, в който имаше всичко, не бе останала и следа… И така продължихме да живеем като чужди хора. Всичките й разговори бяха с Бог. Сякаш ме бе изоставила сам-самичък. Започнах да пия. Да, знам, че ти забелязваше. Но nina, не ми беше останало нищо, в което да вярвам…

Лора се засегна болезнено: „А аз не ви ли бях някаква утеха, поне за единия от двамата?“

— После се появи Фидел. За мен той беше последният ми шанс да изживея живота си като verdadero hombre^[1]. Да бъда полезен. Разбираш ли?

Тя само кимна.

— Когато кубинското Министерство на здравеопазването прие молбата ми, захвърлих проклетите бутилки до една на боклука и оттогава не съм слагал и капка херес в устата си. Отново имам цел в живота…

Лора седеше, гледаше разсеяно наоколо и се опитваше да проумее чутото:

— Значи вие двамата се разделяте, така да се каже.

— Съжалявам, querida. Всичко започна преди много години. От друга страна, мислех си, че усещаш накъде отиват нещата.

— И как първоначално възнамеряваше да ми съобщиш новината? С малка картичка от търговската част на Хавана? — Гласът й издаваше не само яростта, но и обидата й.

— Допреди няколко дни нищо не беше сигурно — заоправдава се Луис. — Пък и единственото, по което с майка ти сме на едно мнение, е, че си достатъчно силна да се грижиш сама за себе си. Винаги си била.

Лора не знаеше как да реагира. Във всичките си размисли и велики планирания беше ли се запитал поне веднъж баща й кога, как и дали въобще някога ще се видят отново?

Тя не знаеше да изкрещи ли, или да се примири, и накрая се разрида.

Луис се озова веднага при нея и обви с ръка рамене те й.

— Моля те, Лорита, прости ми. Знам, че вината беше моя. Страхувах се да ти кажа, разбираш ли?

— Защо постъпвате така? — попита тя през сълзи. — Откъде решихте, че, след като съм пораснала, вече нямам нужда от родители?

— Querida — прошепна той утешително, — скоро ще се омъжиш. Самата ти ще станеш родител. И тогава ще идваш със семейството си да погостуваш на своя papacito на кубинска земя.

Лора се изправи и изкрещя:

— Откъде, по дяволите, си толкова сигурен, че въобще ще се омъжа?

— Ами този Палмър е чудесен младеж…

— Тогава омъжи се ти за него — извика тя. — Доктор Кастелано, дяволски добре зная, че нямаше да постъпиш така, ако ти бях син.

— Не е честно.

— Да, точно така, не е честно. Можеш да си четеш на воля твоите Маркс и Енгелс, аз си лягам. Утре сутрин заминавам с първия влак, така че не ме търси на закуска. И кажи на майка ми да не очаква, че ще й пиша.

Лора се завъртя на пети и отиде до вратата, но преди да излезе, се извърна рязко и каза:

— Можеш да ми направиш услугата да изпратиш дрехите и багажа ми във Вандербилт Хол?

Обърна се отново и затръшна вратата след себе си.

Луис Кастелано остана като ударен от гръм. И втората си дъщеря ли беше загубил?

 

 

Когато най-сетне Лора се добра до Вандербилт Хол, там беше студено и пусто като в гробница. Посрещна я единствената друга окаяна душа, орисана да прекара коледната нощ в общежитието:

— Здрасти, Лора. Каква изненада да те видя тук.

— Честно казано, и за мен е изненада.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Защо не. Какво предлагаш?

— Пица?

— Става. Нямам претенции. Изчакай ме само да хвърля горе багажа.

Петнайсет минути по-късно Лора газеше в снега към пицарията на Джакойо с чаровника на курса, Питър Уаймън.

Ликувайте, хора!

 

 

Барни използва до последно зимните празници. Той и Сюзи си тръгнаха от Ню Хемпшир едва последния ден, и то след вечеря, и пристигнаха във Вандербилт малко преди полунощ.

Когато се целунаха на раздяла, всеки се прибра да спи за първи път сам след повече от седмица. Като се качваше към стаята си, Барни изпразни препълнената пощенска кутия. Обичайните квитанции и няколко коледни картички. Нищо важно. И тогава съзря луксозен плик от някой си Естерхази от… Моргата, Ню Йорк.

„О, Боже — помисли си Барни, труп ли ще трябва да идентифицирам? Какво, по дяволите, означава това?“

Веднага щом влезе в стаята си, отвори плика и зачете писмото, написано чисто на машина:

Скъпи Барни,

Научих играта. В лудницата в действителност не оздравяваш (това е дума, която и най-начетеният психоаналитик не би употребил), а като актьор, който учи роля, изграждаш образа на „нормална личност“. И когато най-накрая научиш цялата роля, онези са толкова доволни, че те пускат да си вървиш по живо, по здраво и прибират следващата бройка.

Доктор Кънингам в крайна сметка се оказа много свестен тип, особено след като спря да отговаря на позвъняванията на баща ми. Помогна ми да проумея много неща сам.

Все още възнамерявам да уча медицина. Но не в Харвард, а някъде другаде, където темпото не е така бясно. Важното е да завърша. Не знам някой пациент да е питал лекаря си колко има в дипломата по физика и химия.

Зигмунд Фройд учил ли е биохимия?

Както се вижда от адреса върху писмото ми, преодолях невротичния си страх от вътрешностите на трупове, като предприех възможно най-антифобийната стъпка. Дълбоко в себе си все още се страхувам, но поне мога да се контролирам и това е ключът към играта, която научих от доктор Кънингам.

Между другото, вече не изпитвам вина, че мразя баща си. Той го заслужава.

Колкото до него, той не само че не знае къде се намирам, но и не подозира кой съм, тъй като си върнах оригиналното семейно име Естерхази. Сигурен съм, че напълно го е изтрил от паметта си.

Ако все още четеш скучното ми писмо, ще завърша с това, че винаги ще мисля с обич за теб като за приятел и ще ти бъда вечно благодарен за проявеното внимание в момент, когато най-много се нуждаех от това.

Весела Коледа и дано вече да си се оженил за страхотната Лора Кастелано.

С обич!

Мори Естерхази (не Ийстман)

„Иха! — зарадва се Барни. — Бог да ни благослови всички! Браво на Мори. Не успяха да го прекършат.“

Очертаваше се върховна Нова година, особено ако писмото, което той се канеше да напише, получеше благоприятен отговор.

Тъкмо извади лист и писалка, счу му се, че телефонът в коридора иззвъня. „Няма значение — каза си, — едва ли ще е за мен.“ След малко на вратата се почука и Ланс Мортимър, сънен и раздразнен, съобщи с дрезгав глас:

— За теб, Ливингстън. Обожателките ти и нощем ли не мигват?

Барни остави химикала и изхвърча към телефона. „Милата Сюзи, вече й липсвам.“ След секунда слушалката беше в ръката му и той рече на един дъх:

— Здрасти, мила.

Плах, извиняващ се глас в другия край на линията:

— Барни, наистина съжалявам, че те безпокоя толкова късно — беше Лора. — От час и половина се мъча да се свържа с теб. Дано не съм те събудила.

— Няма нищо, Кастелано. Какво се е случило?

— Нищо катастрофално. Само дето всичко около мен се разпада. Но мога да изчакам и до утре сутрин.

— Ами, нищо подобно. Слизам веднага във фоайето.

— Сигурен ли си? — попита тя боязливо.

— Не се прави на идиот. Идвам след секунда.

Барни затвори и се върна в стаята си.

 

 

Наведе се и започна да връзва гуменките си. Миг по-късно, когато се изправи готов да хукне, той си спомни за онова свръхважно писмо, което беше написал.

Отиде до бюрото си и го зачете.

Скъпа Сюзън.

Имам два въпроса, които искам да ти задам:

1. Ще бъдеш ли моята любима?

2. Ще се омъжиш ли за мен?

Липсваше само подписът.

Дали да го подпише и да го пусне в пощенската й кутия по пътя? Не, изглежда, че подходящият момент беше отминал. Той взе листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето с отмерен и кос удар.

След това тръгна да се срещне с Лора.