Ерик Сийгъл
Лекари (20)

19.

Втори курс започна с вода и завърши с кръв.

Първото събитие (нефигуриращо в учебната програма) беше кръщаването на двете дъщери близначки на Ханк и Черил Дуайър — Мари и Мишел. Барни и Лора седяха на първия ред в църквата, докато свещеникът поръсваше със светена вода челата на момиченцата и всеки път напяваше монотонно, че ги кръщава „в името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин“.

Беше краят на септември и вече повече от година учеха медицина, без да са видели жив пациент. Оставаха още осем месеца скучна теория, преди да навлязат напролет в истинската материя — въведение в клиниката и физикална диагностика. Успокояваха се, че това ще е последната зима на тяхното недоволство. През пролетта щяха да се срещнат най-сетне с болните. Но засега все още не знаеха какво представлява истинската медицина.

Лора получаваше всеки ден писма от верния до гроб Палмър, преминал вече началното военно обучение и „натрупал повече мускули от Тарзан“, но те не облекчаваха самотата й. Животът й в обществото се изчерпваше с това да отблъсква шествието от похотливи стажанти и лекари, а от време на време дори някой женен хоноруван преподавател, жадуващ за малко приключения. Чудеше се как ли чувствената мис Андерсън се справя с цялото това сластолюбиво настъпление.

Барни никак не й помагаше. Даже беше минал в противниковия лагер. Невероятно, но в новия първи курс приеха рекорден брой жени — шест, сред които и лъчезарната китайка Сюзън Сианг.

Барни разбираше от хубаво. Отношението на Сюзън към мъжете напомняше за старите традиции на Изтока. Какво разнообразие след всички тези безмилостно амбициозни медички! Влюбен до уши, би било меко казано за Барни. Той бе напълно упоен от уханието на лотос и жасмин.

Лора, макар и подсъзнателно раздвоена, се съгласи, че приятелят й си е намерил „идеалната половинка“.

Барни започна пръв разговора:

— Тя е различна, Кастелано. За нея аз съм абсолютен връх.

— Разбира се. Че тя няма и метър и половина.

— Не се подигравай. Не познавам друго момиче, което да е толкова… толкова женствено. Знаеш ли как е „обичам те“ на китайски?

— Не, Барни, но ти сигурно знаеш.

— Позна! Уо ай ни. И Сюзън ми го казва най-малко трийсет пъти на ден. Кара ме да се чувствам като Адонис, бебето Рут и Айнщайн, взети заедно.

— Това е доста тежък багаж за носене, Барни, дори за човек с твоето самочувствие. Но сигурно, когато егото ти се измори, тя ти го масажира.

Но Лора завиждаше на мис Сианг не само за това, че безспорно бе завладяла ума на Барни, а най-вече, че беше намерила мъж, когото да боготвори.

За разлика от нея Лора бе израсла с амбицията да надмине пола си, да подобри общественото си положение, да бъде ценена заради самата нея.

А това никак не облекчаваше самотата й.

 

 

Прекрасната мис Сианг купи електрически котлон, за да приготвя на Барни вечеря, след като двамата приключеха дългия ден в лабораториите и класните стаи.

Въпреки това тя рядко обсъждаше бамбуковите вейки и хранителните качества на соята. Сюзън можеше да говори с часове за лечебните традиции на народа си, водещи началото си от „Ней Дзин“, класически труд по вътрешни болести, написан около две хиляди години преди Хипократ.

Обясни на Барни и принципа на И Дзин. Цялата природа била изградена от две противоположни космични сили: Ин — женското начало, меко, пасивно, тъмно, празно, и Ян — мъжкото начало, осветяващо, стабилно, съзидателно, творческо. Ин е земята, Ян — небето. Ин значи студ, мрак, болест, смърт, Ян — топлина, светлина, сила, здраве, живот. Ако тези две сили са в хармония в тялото, преобладава здравето. Ако не са, настъпва дисхармония, болест и смърт.

Разказа му и за най-загадъчния феномен — явлението, наречено „Ки“, което разграничава живота от смъртта.

Барни отпи от оризовото вино, погледна я любящо и рече:

— Така си се ошлайфала по медицина, че вече можеш спокойно да практикуваш.

Сюзън се усмихна свенливо:

— В Китай може би да. Но щом съм тук, трябва да изуча вашите методи, а те са много странни. Днес говорих с твоя професор Лубар за акупунктурата и той ми каза „да забравя за тези глупости, защото нямали анатомично основание“. Как тогава ще обясни, че всяка година милиони хора оздравяват благодарение на акупунктура?

— Не знам — призна Барни. — Може би защото не преподават „Ки“ в Харвард.

Семейството й бе дошло в Сан Франциско от Шанхай през Хонконг в 1950 година. Почти незабавно баща й започнал просперираща практика сред жителите на китайската колония, които тачели мъдростта му и не изисквали да им показва дипломата си. Тъй като лекарствата му били билки и растения, не се нуждаел от разрешително, за да ги предписва.

Сюзън, най-голямата от трите дъщери, наследила бащината страст да лекува, но искала да разшири хоризонта си отвъд авеню „Грант“, центъра на китайския квартал в Сан Франциско. Записала първо колежа в Бъркли, който завършила с отличен по биохимия, а после решила да отиде в Харвард, по-точно в царството, чийто самозван император беше Барни Ливингстън.

Трябваше да благодари на спортния си рефлекс, че успя да я улови, преди да се е явила конкуренция. Тъкмо седеше в преддверието на Вандербилт Хол и слушаше как Бенет Ландсман описва вдъхновено подводния си лов на съкровища, когато хвърли поглед към записващите се първокурсници и съзря миниатюрната мис Сианг, която се бореше с обемист куфар.

Без да обели и дума, той се обърна, прелетя до другия край на салона и предложи услугите си в качеството на разносвач.

Два часа по-късно въведе Сюзън в най-добрия китайски ресторант в Бостън — този на Джойс Чен.

А докато се приберат във Вандербилт, реши, че или ще стане „Ян“ на нейния „Ин“, или ще умре.

 

 

Това беше годината, когато всеки от тях щеше да се разболее от смъртоносна болест. Пръв се поддаде Ланс Мортимър:

— Барни, може ли да поговорим?

— Тъкмо вечерям — и Барни привлече със съответен жест вниманието на съседа си към приятелката си от Изтока, която сервираше вечерята от тенджерата, димяща на бюрото.

— Извинявай, че те прекъсвам, Сюзи, но нали няма да се разсърдиш, ако разменя две приказки с Барни? Ужасно важно е.

Тя кимна и Барни с въздишка на раздразнение излезе в коридора, където Ланс му сервира странния си проблем:

— Пипнал съм го, Барни. Какво ще правя сега?

— Какво си пипнал? Говори разбрано, ако обичаш.

— Как да говоря разбрано, като ще мра.

— Доста здрав ми изглеждаш — отвърна Барни с надеждата да го успокои и да го отпрати.

— Но не съм, не съм — възрази Ланс. — Имам тератом на тестиса.

— Беше ли на лекар?

— Не е необходимо. Имам всички симптоми според проклетия учебник. И това, което решава окончателно въпроса е, че болестта е най-разпространена сред мъже на двадесет и четири години. Рожденият ми ден беше преди седмица и докато разрязвах тортата, почувствах първите болки. Веднага проверих. По дяволите, сигурно ще се наложи да ми направят орхиектомия, а може и скротектомия, а нищо чудно вече да е твърде късно. Ливингстън, ти трябва да ми помогнеш.

— Ланс, ако ме молиш да ти отрежа тестисите, не мога, докато не се посъветваш със специалист. Между другото, сети ли се да идеш в студентската поликлиника?

— Господи, не. Много е неудобно. Дявол да го вземе, ако трябваше да се разболея от рак, не можеше ли да не е на половите органи? До утре вечер, цял Бостън ще знае, че ще запея в стил кастрато. Ако въобще оживея.

Макар да нямаше още официално разрешително да практикува, Барни прецени, че е достатъчно компетентен, за да се справи специално с това заболяване.

— Добре, Ланс. Сега искам да се прибереш в стаята си, да вземеш два буферина и да правиш постоянно студен компрес на тестисите си.

— Нямам буферин. Екседрин става ли?

— В никакъв случай — отсече Барни. — Непременно буферин. Аптеката на „Чарлс стрийт“ работи до късно. Отскочи дотам и вземи голям флакон. Ще мина да те видя около единайсет. Става ли?

Ланс преливаше от благодарност:

— Ливингстън, ако умра, ще завещая всичките си земни богатства на теб. А ако оживея, ще ти подаря една от колите си.

И тъй, колегата му хукна по коридора, а Барни се прибра в стаята и затвори вратата.

— Извинявай, Сюзи, но Ланс имаше малък проблем със здравето и трябваше да му помогна.

— И той идва при теб? — възкликна тя с нотка на благоговение. — Сигурно си много мъдър. Баща ми също…

— Благодаря за комплимента — прекъсна я Барни. — Но истината е, че четох за болестта на Ланс това лято. Казва се нозофобия.

— Никога не съм чувала за нея — рече Сюзи, а възхищението й от далновидността на Барни нарасна.

— Разпространена е сред студенти по медицина. Нозофобия буквално означава страх от болести. Причинява се от зубрене на наръчника на Мърк, в който са описани всички възможни редки заболявания на земята. Тази година нозофобията малко или много ще ни засегне до един. Всъщност напоследък нещо ме наболява гръдният кош, та сигурно проявявам признаци на силикотуберкулоза.

Той сви рамене и продължи:

— Епидемията е обхванала целия курс и най-удивителното е, че няма двама души с еднакви оплаквания. Лора например смята, че има ендометриома, което показва, че е по-умна от Ланс, защото заболяването й е доброкачествено и се лекува чрез оперативна намеса. Всъщност от тая нозомания всички сме се превърнали в хипохондрици. Единственият, чиято болест е по-вероятна, е Бенет. Той смята, че има заболяването на Албърт — възпаление на свързващата тъкан между ахилесовото сухожилие и петата. Като се има предвид, че все още накуцва от приятелския мач с адвокатите, нищо чудно наистина да е болен. Във всеки случай, ако до края на седмицата не спра да кашлям, ще се наложи да си направя рентгенова снимка на дробовете.

Сюзън само се усмихна.

 

 

— Лора, трябва да ми помогнеш. Ти си ми единствената приятелка.

Тя вдигна поглед от бюрото и видя, че до вратата стои Грети, необичайно разчорлена, а в очите й се четеше ужас.

— Какво има? Какво се е случило?

— Лора — повтори тя жаловито. — Ще се наложи да ми отрежат гърдата.

— Но, Грети, това е ужасно! Кога откри тумора?

— Преди малко, докато се къпех. О, Лора, това е като сбъднал се кошмар!

— Недей прибързва с изводите, Грети. Всички от време на време откриваме някоя малка бучка, която почти винаги се оказва доброкачествена.

Грети обаче седна на леглото и продължи да се вайка:

— Божичко, божичко! Кой мъж ще погледне момиче само с една цица. В крайна сметка, Лора, да погледнем истината в очите — какво съм аз, ако не тяло?

— Слушай, Грети, защо не отидеш на лекар още утре сутринта? Ако искаш, ще дойда с теб.

— Не мога. Имам много важно лабораторно.

— По-важно и от злокачествен тумор?

— Е, както ти самата каза, може, да е доброкачествен. Ще поизчакам да видя как ще се развие.

Лора побесня. Нима тази егоистична хлапачка с големи цици не разбираше, че говори с някой, който страда от сериозно възпаление на яйчниците? „Поне не ходя да досаждам на всички по етажа и единственият човек, с когото съм споделила, е Барни. Той знае какво да прави, в случай че не преживея операцията.“

Налудничавото фантазиране не се ограничаваше в района на Вандербилт Хол.

Напротив, може би с най-голяма сила вилнееше в дома на семейство Дуайър, където болестта на Ханк, съчетана с естествената родителска загриженост, водеше до състояние на нощна полуда.

Щом чуеше някоя от близначките да проплаче, да се изкашля или да кихне, той скачаше от леглото с фенерче и наръчник по детски болести в ръка, опасявайки се от най-лошото. А в редките случаи, когато се възцаряваше тишина, положението беше дори по-трагично, защото тогава Ханк не се съмняваше, че близначките лежат мъртви в креватчето, и се втурваше в стаята им с малък кислороден апарат. В почивките между занятията звънеше вкъщи, за да се увери, че Черил е проверила зенитния им рефлекс.

Когато най-сетне масовата истерия утихна, студентите си извадиха полезен урок. За нещастие този урок след години щеше да им навреди. Защото те, чието основно обучение се състоеше в откриването и разпознаването на симптомите на болестите у другите, бяха затъпили способността си да забелязват собствените си заболявания.

А и един истински лекар никога не прибягва до помощта на колега. Защото болезнено осъзнава колко много въобще се знае за лечението на болестите.

 

 

Първият им „пациент“ беше един портокал от Флорида (Калифорния отглежда по-неподходящи заместители на човешка тъкан). Но само за един ден.

След второто упражнение в изкуството да боравят със спринцовки вече им се искаше да има специалност, занимаваща се изключително с цитрусови плодове. Колко бяха смели през първия час, как без опасения и колебания забиваха иглите в позлатените пациенти, вземаха сок или с охота ваксинираха търпеливите плодове с бостънска вода.

На второто упражнение — вземане на кръв — трябваше да изберат партньор измежду самите тях и да си разменят ролите на жертва и мъчител. Този следобед самохвалковци очевидно липсваха. Даже мазохистите и садистите бяха малко, понеже никой не гореше от желание да боде, а после на свой ред да бъде убоден.

Студентите от випуска, наброяващ все още сто и двадесет души, бяха опознали вече ако не характерите си, то поне по-важните си заложби. Сет Лазаръс можеше спокойно да се предложи на търг. Всички искаха да са в екип с него.

Втори в класацията бяха жените, тъй като неопитните лекари от мъжки пол смятаха, че от тях могат да излязат само велики медицински сестри — а това упражнение се явяваше главен елемент от сестринското обучение.

Лора отказа всички покани и накрая предложи да кръстоса игла с Барни. Но той не можеше да си наложи да приеме щедростта й.

— Просто не мога, Кастелано — рече той със съжаление. — Не мога да понеса мисълта, че ще те нараня.

— Аз не се страхувам да нараня Лора — предложи услугите си Бенет. И галантно попита: — Ще ми дадете ли ръката си, мис Кастелано?

Лора се усмихна:

— На драго сърце. Това е единственият шанс да проверя верен ли е слухът, че имаш синя кръв.

Барни, който никога не падаше духом, намери в лицето на Ханк Дуайър достоен партньор с думите:

— Да му боднем с теб по едно!

Това упражнение по венозно инжектиране беше важно за всички, тъй като значителна част от предстоящото им обучение включваше всевъзможна черна работа, като например вземане на кръв за лабораторни изследвания.

Барни подходи към него като към спортно упражнение: когато откриеш жертвата (в случая вената), измери я с орлов поглед и действай решително. За късмет Дуайър беше със светла кожа и ръката му беше нашарена със сини вени като сирене рокфор. Или, другояче казано, като същинска подкожна пътна карта. Но бедният Ханк с душа на светец не можеше да прави на човеците същото, което ловкият му колега беше направил нему.

— Извинявай, ако те заболи, Барни — предупреждаваше той преди всяко свое движение. — Не го приемай лично.

И Барни, който изгаряше от нетърпение да приключи цялата история, трябваше само да го увещава:

— Давай, Ханк, давай! Просто я ръгни тая проклетия!

Думи, за които скоро съжали.

Когато мъчението приключи, преподавателят по вътрешни болести заяви:

— Всички ще имате възможност по-нататък да усъвършенствате умението си, така че не се тревожете, ако не сте придобили още необходимата лекота.

Наистина, както се увериха скоро от личен опит, бъдещите лекари трябваше да вземат толкова кръв, че само ако знаеше, граф Дракула щеше да продаде крепостта си, за да влезе в института.

Тиха нощ, свята нощ,

всички мирно спят.

Само лудите студенти

зубрят и кълват.

По-малко от половината випуск се прибра по домовете за това последно предклинично Рождество. Ако количеството информация, което им оставаше да погълнат беше захар, всички биха се разболели от остър диабет.

За повечето от тях Витлеемската звезда беше не божествен огън на небето, а горяща до полунощ настолна лампа.

Бенет отново пожертва скъпоценните дни за учене и замина за Кливлънд по време на празниците.

Още помнеше първата коледна вечеря, която Хана приготви за него. Суетеше се развълнувано какво и как да сервира.

— Странно и тъжно е, Линк — каза Хершел на единайсетгодишния си осиновен син. — Още преди Хитлер Коледа и Великден често бяха повод за клането на евреи. Баща ми винаги е отбелязвал каква ирония има в това. За нас Исус е бил просто едно добро еврейско момче, което би се отвратило от всичко, извършвано в Негово име.

— Хората знаят ли го това, тате? — попита Линк, който се чудеше дали това не е поверително сведение.

— Би трябвало — отвърна Хершел, — но повечето предпочитат да не го знаят, защото обърква интересите им.

— И мен ме обърква — призна момчето. — Дори не разбирам съвсем разликата между евреи и християни.

— Защото имаме много общо — намеси се Хана. — В крайна сметка Старият завет повелява „да обичаме ближния си като себе си“.

— Това е точен цитат — допълни Хершел, който като млад беше принадлежал към ортодоксалния юдаизъм и знаеше почти цялата Библия наизуст. — Левит, глава 1.9, стих 18.

— Тате, ако Бог е справедлив и наказва виновните, както казва мис Хейс, учителката от неделното училище, защо е позволил да загинат толкова хора от вашия народ? Защо е позволил моят баща да…

— Това — призна Хершел — е нещо, върху което аз самият разсъждавах, докато бях в лагера и гледах как отвеждат роднините ми, а най-вече, след като аз самият оцелях. Чудех се: нима Бог е родител, който проявява предпочитания?

— И намери ли отговор?

— Отговорът, момчето ми, е: Кой съм аз, че да задавам такъв въпрос? Не трябва да се осмелявам да питам Бог защо братята ми загинаха. Трябва само да живея така, че да оправдая подарения ми живот.

От някогашната му дълбока набожност бе останала само една простичка церемония в навечерието на Йом Кипур. Палеше свещ — само една самотна свещ — в памет на загиналите поради причина, която надхвърляше неговото разбиране.

— Този пламък гори и за баща ти, Линк.

Думите дълбоко трогнаха момчето.

Като заключение на краткия ритуал Хершел произнесе напевно еврейската погребална молитва.

Странните и печални думи и вълнението, с което баща му се молеше, омаяха момчето.

— Какво е това? — попита то плахо.

— Традиционната еврейска молитва за мъртвите — обясни Хана.

Линк се замисли и след малко се обърна към Хершел:

— Ще ме научиш ли да я казвам?

— Няма защо да те уча. Написана е на английски от другата страна на листа. Ето, виж — „Да се слави и свети името Господне…“

— Не — настоя Линк. — Искам да я казвам на свещения език.

— Доста трудно е — рече Хана, трогната от отношението му.

— Скъпа — поправи я Хершел, — това е единствената молитва, която винаги се изписва фонетично и с английски букви, за да могат да я казват и тези, които не четат иврит.

Той отгърна молитвеника си на последната страница и го подаде на Линк:

— Хайде, кажи я за баща си. Ако се затрудняваш, ще ти помагам.

Но Линк я прочете гладко: „Yisgadal ve yiskadosh sbmei raboh“. А след това поиска да узнае какво означава.

След като прочете превода, зададе още един въпрос на Хершел:

— Защо в молитвата не се споменава името на мъртвия? Цялата е в прослава на Бога.

— Защото, ако помним неговото име, Той ще си спомни всички останали.

 

 

Но странната атмосфера, в която растеше Линк, пропита с любов и същевременно чужда, често пораждаше у момчето объркване. Особено след като настоя да промени името си така, че да е и на двамата му бащи. „Бен“ се оказа идеалното разрешение, тъй като не само беше съкратено от Бенет, но и на иврит означаваше „син“.

— Какъв точно съм аз, тате? — попита той веднъж Хершел.

— Не те разбирам, Бен.

— Ами понякога децата в училище ме питат дали съм евреин, след като вие с мама сте евреи. Други пък казват, че било невъзможно, защото съм негър. И нещата съвсем се оплитат. Понякога се чувствам толкова объркан, че само ми се иска да се прибера в стаята си и да се затворя.

Хершел помисли и не намери еднозначен отговор. Накрая просто каза:

— Тук сме в Америка. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш.

— Какво ли имаше предвид? — Хершел попита Хана, когато си легнаха вечерта. — Да не е имало инциденти?

Хана само сви рамене.

— Хана, когато ме гледаш така, знам, че криеш нещо.

И тогава тя му каза, подчертавайки, че това са само заключения, които е извадила от държането на Бен и от случайни забележки. Предполагаше, че е имало размяна на обиди и даже на юмруци. Даже в такава привилегирована среда синът им се бе натъкнал на фанатизъм. И причините за това бяха две.

— А и не са само goyim^[1] в училище. Превзетият ти брат и компанията му не са по-стока. Бен не го канят на коледните тържества у съучениците му, нито на баловете в двореца на брат ти. Когато го заведе да играе тенис в клуба на брат ти Стив миналото лято, другите щяха да получат истеричен припадък. Линк няма истински дом.

— А ние какви сме тогава, питам те?

— Двама възрастни хора, които остаряват. Какво ще стане с него, когато си отидем?

— Да не предлагаш да го върнем в Джорджия? — попита Хершел шеговито.

— Не, просто отбелязвам факт. Синът ни е прекрасен. Той е най-доброто и обичливо дете, което познавам.

— Да, трябва да го подготвим, да го възпитаме силен…

— За какво? — попита Хана.

— Защото не само е негър, но в известна стенен е и евреин. И за това ще трябва да плати внушителна цена на света.

Беше неизбежно. Животът на Бен в дома на семейство Ландсман представляваше постоянно преживяване наново на страшния геноцид. Усещаше се във въздуха, в изречените и премълчани думи.

Веднъж Бен помагаше на Хана да раздигне масата в кухнята.

Когато тя нави ръкавите си, за да измие съдовете, той видя татуировката на ръката й.

— Какво е това? — попита той простодушно.

— Просто един номер — Хана опита да отклони темата.

— За какво ти е този номер? — упорстваше младият Бен.

— Да речем, че така нацистите ни държаха под отчет.

— Това е ужасно! Защо не отидеш на лекар да ти го махнат?

— Не, миличък — Хана се насили да се усмихне. — Аз оцелях и винаги ще го пазя. Това е щастливото ми число.

 

 

Сет Лазаръс взе цели три дни отпуск и замина за далечния Чикаго.

Реши, че се справя добре по всички предмети и може да си позволи да жертва няколко стотни от успеха си, за да посети Джуди. Възнамеряваха да прекарат възможно повече време сами, като същевременно вечерят и в двете семейства.

Мистър и мисис Лазаръс бяха на различно мнение:

— Безспорно е хубавица — заяви Нат. — Кой би си помислил, че нашият малък Сет ще доведе вкъщи Рита Хейуърт?

Роузи не беше толкова ентусиазирана:

— Наистина ли мислиш, че е за него, Нат? Той е толкова стеснителен, а тя е… дръзка. Не видя ли как държи ръката на Сет? Пред очите на собствената му майка го хваща за ръка. Струва ми се, че това момиче е твърде лекомислено за него.

— Той е на двайсет и една години, Роузи. Ще става лекар. Остави го да се вслуша в сърцето си със собствения си стетоскоп.

— Не си съгласен с мен, така ли?

— Кога не съм се съгласявал с теб?

— Винаги си се съгласявал.

— Е, тогава случаят е изключителен, защото определено съм на различно мнение.

 

 

Семейството на Джуди беше значително по-единодушно. След като прецени кавалера на дъщеря си, Саймън Гордън се произнесе с професионална метафора:

— Той е двайсет и четири каратов. Абсолютно.

— Джуди казва, че всички в болницата го смятат за гений — добави гордо мисис Гордън. — Какъв прекрасен зет!

— Ей, почакай малко, още не й е предложил.

— По този въпрос не се притеснявай. Ако той не предложи, тя ще го направи.

 

 

Сет и Джуди прекараха дълго време прегърнати страстно пред магазина на семейство Лазаръс.

— Запазих стая в „Сонеста“ за утре. Все още не си се отказала, нали? — прошепна Сет.

Джуди отговори също шепнешком:

— Иска ми се да беше и тази вечер. Защо не заминем още сутринта, да използваме възможността докрай?

— Чудесно. Ще кажа на нашите, че се налага да летя с по-ранен самолет.

— Много ранен, Сет. Моля те.

 

 

В девет сутринта на следващия ден тя вече го очакваше лъчезарно усмихната. Сет прибра малкия си куфар в багажника на колата й. Махнаха за довиждане на родителите му и отпътуваха към летище О’Хеър.

Часът беше необичаен дори за режима на туристическите хотели. На рецепцията ги посрещнаха с извинение:

— Доктор и мисис, А. Швайцер…? Да, имаме резервациите ви, но ви очаквахме чак следобед.

— Самолетът му кацна по-рано — побърза да обясни Джуди. — Попътни ветрове.

Администраторът, научил се през дългогодишната си практика да контролира лицевите си мускули, само каза:

— Аха. Тогава, ако нямате нищо против да почакате, момичетата чистят в момента стая 209.

— Чудесно — рече Сет, като придаде на гласа си плътно басово звучене (почувства някак, че на един доктор, кандидат за Нобелова награда, му приляга да говори с по-дебел глас). — Ако не възразявате, ще качим веднага багажа си.

Застанаха пред отворената врата на стаята и загледаха с нетърпение как две камериерки сменят мудно чаршафите на леглата.

— Ей сегичка свършваме — рече едната и се ухили многозначително. — Младоженци ли сте?

— Личи ли ни? — попита Сет стеснително.

— Винаги отгатвам — отвърна камериерката с неприкрит намек. — Пристигнат ли туристи, които нямат изморен вид след полета, значи са на сватбено пътешествие. Е, почти свършихме. Само не забравяйте да сложите на вратата табелка „Не ни безпокойте“.

Сет се чувстваше малко неспокоен, но не и уплашен. Беше признал на Джуди, че е девствен, а тя също толкова, открито бе споделила за „опита си“. Младият стажант-лекар, с който ходела миналата година, я убедил във вечната си любов. Връзката им продължила, докато работел в болницата, а когато заминал за Тексас, изпратил оттам „обяснително“ писмо.

— Не се тревожи — прошепна Джуди на Сет. — Всичко ще стане естествено.

— Не се тревожа. Освен това съм чел „Любов без страх“.

— Откровено казано, Сет, никоя книга не може да опише красотата на преживяването.

— Толкова хубаво ли беше с приятеля ти?

Тя поклати глава:

— Не, скъпи. Но зная, че с теб ще бъде прекрасно.

Обядваха в кафенето на хотела. Сет унищожи два сандвича и огромен резен лимонов сладкиш.

Към средата на обяда той придоби замислен вид.

— Тревожи ли те нещо? — попита Джуди.

Той кимна:

— Искаш ли да излезем малко с колата, Джуди?

— Разбира се. Къде?

— Ще видиш, когато пристигнем.

Качиха се в колата, Сет извади от джоба на сакото си карта и започна да насочва Джуди на запад. След около половин час излязоха на тесен селски кръстопът.

— Сет, това място е абсолютно затънтено. Защо си толкова тайнствен?

— Искам да видиш един човек, Джуди — отвърна той със странна нотка на тъга. — Брат ми.

— Никога не съм знаела, че имаш…

— Да — пресече я той. — Старая се да не мисля за него.

Тя продължи да кара според указанията му, а недоумението й прерасна в мрачно предчувствие.

Най-накрая Сет й посочи да завие вдясно и каза:

— Ако ще бъдем близки, трябва да научиш всичко за семейството ми.

Паркираха колата в двора на детския дом „Свети Йосиф“ и там ги посрещна румена монахиня към шейсетте.

— Честита Коледа, Сет — поздрави тя топло. — Зная, че бързаш да видиш Хауи, затова ще ви заведа веднага.

Тръгнаха по един коридор на няколко крачки след монахинята. Когато заизкачваха широка каменна стълба, безпокойството на Джуди нарасна.

— Сет — прошепна тя. — Какво му има?

— Ще видиш — отвърна той тихо.

Сестрата посочи една врата:

— Сигурна съм, че ще ви се зарадва — и добави, като се отдалечаваше: — Ще бъда в детската стая, ако ви потрябвам.

Сет изчака да останат сами и обясни на Джуди:

— Надявам се, че няма да се разстроиш. Но ако не видиш Хауи, никога не би могла да ме разбереш.

Върху леглото в кабинката, която минаваше за стая, лежеше мъж, или много едро момче. На Джуди й беше трудно да определи кое от двете, — облечено в нещо подобно на бебешка пелена. Да се опише като слабо, би било меко казано. Беше мършаво и ребрата му се брояха през бледата прозирна кожа. Приличаше на жив труп. Лежеше облегнато назад, мяташе главата си встрани, погледът му беше мътен, а по брадичката му се стичаше слюнка.

Въпреки болничния си опит Джуди не можа да не потрепери.

— Здравей, Хауи — каза Сет нежно. Момчето дори не се извърна да го погледне.

— Чува ли? — попита Джуди, колкото може по-тихо.

— Мисля, че да… малко. Но не разбира думите. Настъпи тишина, нарушавана единствено от клокочещия звук, който издаваше Хауи.

— Защо е толкова слаб? — попита Джуди. — Дори ако не може да преглъща, защо не го сложат на система?

— Нарочно — обясни Сет, като се опитваше да владее чувствата си и да говори с клинична безпристрастност. — Държат го слаб, за да могат да го вдигат две сестри, когато се наложи да вършат всички процедури, като… сменяне на чаршафи, бръснене…

— А пелената?

— На двайсет и пет години е, но все още му е необходима — Сет поклати глава: — Така е от цели двайсет години. Родителите ми правят всичко възможно, за да го държат в частна болница. Ако беше в държавно заведение, досега да не е жив — което може би щеше да е благословия.

В стаята отново се възцари тишина, нарушавана само от звуците, издавани от Хауи. Останаха още няколко минути — Сет, загледан в брат си с изражение, което тя не можеше да разгадае. Накрая той рече:

— Хубаво е, че се видяхме, Хауи. Пази се.

По пътя обратно и двамата мълчаха. Той се питаше какво ли мисли тя. Тя се мъчеше да отгатне защо той държи тя да знае.

Накрая Джуди попита:

— Опасяваш се, че е наследствено ли?

Той поклати глава:

— Не е. Претърпял е пътна катастрофа, когато бил на четири години. Ударил се в металната броня на колата.

Тя замълча, докато поглъщаше информацията.

— А ти къде си бил тогава?

— Безопасно сгушен в утробата на майка ми.

— Аха — рече тя. Тонът й издаде, че е разбрала. — И сега се чувстваш виновен?

След моментно мълчание Сет отвърна съвсем тихо:

— Да. Лудост е, но не мога нищо да направя. Изпитвам глупавата вина, че живея в действителния свят, а той е прикован в онази стая завинаги. А и родителите ми сякаш влошават нещата с отношението си към мен. Знаеш ли, понякога наистина ми се е искало да съм на мястото на Хауи — Сет зарови лице в дланите си, за да прогони образа от мисълта си. След това продължи с все още извърнат настрани поглед: — И знаеш ли кое е най-смешното? Той е по-силен от мен. Като малък например боледувах от астма, а проклетият Хауи има телосложение на бик. Той ще ме надживее.

— Не бих казала, че въобще е жив. Изпитва ли болка?

— Това наистина е загадка. Лекарите убедиха родителите ми, че нищо не чувства. Но не виждам откъде могат да са сигурни, след като той няма как да ни каже. И просто не мога да понасям консервативните представи за човечност в тази болница. Преди две години, когато тетрациклинът току-що се бе появил, Хауи се разболя от пневмония. Защо трябваше да си правят труда да му осигурят най-новото чудотворно лекарство, само за да удължат… съществуването му?

— Не е редно — съгласи се Джуди. — И между нас да си остане, и в моето отделение става същото. С тази разлика, че на нас ни е известно, че болните от рак се мъчат. Въпреки това лекарите продължават да изпробват едно след друго нови лекарства. Използват пациентите като опитни животни.

— Тогава сигурно и преди си виждала случаи като Хауи?

Тя се поколеба и отговори с болезнена откровеност:

— Не, никога не бях виждала нещо толкова страшно. Изглежда, сякаш вечно ще е така.

Сет кимна тъжно, като се чудеше да рискува ли да сподели с нея тайната, която го изгаряше.

Че един ден ще сложи край на страданията на Хауи.