Ерик Сийгъл
Лекари (2)

1.

Барни Ливингстън беше първото момче в Бруклин, видяло Лора Кастелано гола.

В една лятна августовска сутрин той навърши пет години и както се разхождаше в задния двор, непознат глас го поздрави:

— Здрасти!

Барни погледна към съседната градина. През оградата надничаше русокосо момиченце горе-долу на неговата възраст. Бодна го носталгия по предишните наематели, сред които имаше един страхотен играч на пънч-бол^[2] на име Мъри. А доколкото беше разбрал, новите дори нямаха момче.

Затова Барни бе изненадан, когато, след като се представи, Лора предложи да играят на топка. Сви колебливо рамене в знак на съгласие и отиде да донесе своя Сполдийн^[3].

След минута се върна, стиснал малка гумена топка, розова като дъвка; момиченцето стоеше в средата на градината.

— Как влезе тук? — попита той.

— Прескочих оградата — отговори тя безгрижно. — Хайде, vamo nos^[4], хвърли ми една висока.

Объркването на Барни беше разбираемо и той изпусна топката, но Лора ловко я хвана и я запрати обратно към него. Момчето все още бе смутено, тъй като седемгодишният Мъри имаше нужда от помощ, за да се прехвърли през оградата, а Лора я бе прескочила с лекота. След като поиграха половин час, Барни реши, че Лора спокойно може да замести Мъри — всъщност тя го биеше по точки. Той бръкна в джоба си, извади пакет цигари с етикет „Лъки Страйк“ и й предложи една.

— Не, благодаря — отговори тя, — баща ми казва, че имам алергия към шоколад.

— Какво е алергия?

— Не знам точно — призна момичето. — По-добре да попитаме моя papacitо^[5]. Той е лекар.

Внезапно я осени една идея.

— Защо да не поиграем на „лекар и пациент“?

— Как се играе?

— Ами първо аз те „преглеждам“, после ти мене.

— Нещо ми се вижда скучно.

— Трябва да си събличаме дрехите…

— Така ли? — можеше пък в края на краищата да се окаже интересно.

Приемните часове се проведоха под един стар дъб в долния край на градината на семейство Ливингстън. Лора накара Барни да съблече раираната си ризка без яка, за да провери дали гърдите му са здрави. Това бе извършено с помощта на въображаем стетоскоп.

— Сега си свали панталоните!

— Защо?

— Хайде, Барни, такава е играта.

Той с неохота събу сините си панталонки и остана по долни гащета — вече започваше да се чувства като глупак.

— Свали и тях! — нареди малката лекарка.

Барни плахо погледна през рамо да види дали някой не ги гледа от къщата, и смъкна последния атрибут от облеклото си.

Лора го огледа подробно, като обърна специално внимание на малкото махало между краката му.

— Това ми е кранчето — не без гордост обясни той.

— Повече прилича на пенис — отговори тя с клинична безпристрастност. — Както и да е, добре си. Можеш да се облечеш.

Докато той с удоволствие се подчиняваше, Лора попита:

— Искаш ли сега да играем на нещо друго?

— Не е честно, сега е мой ред да съм лекар.

— Добре.

За секунда тя се съблече напълно:

— Божичко, Лора, какво е станало с твоя… нали се сещаш.

— Аз си нямам такова — някак замислено отговори тя.

— Леле божке! Защо?

В този момент пронизителен глас прекъсна консултацията:

— Бааарнии! Къде си?

Беше майка му, застанала на прага на задната врата. Той припряно се извини и надникна иззад ствола на дървото.

— Тук съм, мамо.

— Какво правиш?

— Играя си е едно дете.

— Кое?

— Едно момиче, казва се Лора и живее до нас.

— А, новото семейство! Попитай я дали иска сладки и мляко.

Едно дяволито личице се подаде от дървесното си скривалище.

— Какви сладки? — запита Лора весело.

— Курабийки и смокинови хапки — поясни мисис Ливингстън усмихната. — Господи, какво сладко момиченце си ти!

 

 

Техният детски рай, наречен Бруклин, беше пълен с радостни звуци: дрънченето на тролеите, примесено с песента на камбанките, окачени по приказната колесница на Чичко Добричко. А най-вече смехът на децата, когато играеха стикбол^[6], пънчбол, та дори хокей на ролкови кънки по улиците.

„Бруклин Доджърс“ не бяха обикновен бейзболен тим, а сбор от забележителни личности — Графа, Пикльото и Попа, които правеха топката на пестил. Дори имаше едно момче, което можеше да бяга толкова бързо, че докато мигнеш, вече се е загубило от погледа.

Сърцата им бяха отдадени на Бруклин.

Та кой го бе грижа, че така и не можеха да бият „Ню Йорк Янкис“?

През 1942-ра обаче беше друго, защото американците все още водеха война на три фронта: в Европа срещу нацистите, в Тихия океан срещу ордите на Тоджо^[7] и у дома срещу Оу Пи Ей — отговорен изпълнителен орган, назначен от президента Рузвелт да разпределя жизнено необходимите продукти за гражданското население, та войниците да имат най-доброто от всичко.

Така докато фелдмаршал Монтгомъри нападаше Ромел при Ел Аламейн, а генерал-майор Джими Дулитъл бомбардираше Токио, там, в Бруклин, Естел Ливингстън се бореше за допълнителни купони за месо, за да може да подсигури здравето и растежа на двамата си малки синове.

Съпругът й Харълд беше мобилизиран преди една година. Учител по латински в средното училище, сега той се намираше в една военна база в Калифорния и учеше японски. Семейството му научи само, че бил в нещо, наречено „Интелиджънс“^[8]. Това било много подходящо, обясни Естел на двамата си малки синове, тъй като баща им бил всъщност много, много интелигентен.

По някакви необясними причини бащата на Лора, д-р Луис Кастелано, изобщо не беше мобилизиран.

— Харесва ли ти Лора, Барни? — попита Естел сина си, като се мъчеше да го прилъже да хапне още една лъжичка каша.

— Да, като за момиче си я бива. Дори може да хваща топки. Обаче говори малко смешно.

— Това е, защото семейство Кастелано са от Испания, миличък. Трябвало е да избягат.

— Защо?

— Лошите хора, наречени фашисти, не ги обичали. И татко затова е в армията. Да се бие с фашистите.

— Татко има ли си пушка?

— Не знам, но съм сигурна, че ако има нужда от пушка, президентът Рузвелт ще се погрижи да му дадат.

— Чудесно! Тъкмо ще може да застреля всички лоши хора в пениса!

Естел беше библиотекарка по професия и всякак се стараеше да обогатява речника на сина си. Този път обаче много се изненада от новонаучената дума.

— Кой ти е говорил за пениси, момчето ми? — запита тя, колкото можеше по-сериозно.

— Лора. Татко й е лекар. Обаче тя си няма.

— Какво, миличък?

— Лора си няма пенис. Аз първо не й повярвах, но тя ми показа.

Естел не знаеше какво да каже. Само разбърка кашата на малкия Уорън и се почуди колко ли пък знае той вече.

 

 

С времето Барни и Лора преминаха на по-пристойни игри. На „индианци и каубои“, на „войници и дръпнати“(т.е. японци), като демократично се сменяха от добри на лоши с всеки изминат летен ден.

Изтече една година. Съюзническите войски вече превземаха Италия, а Янките в Тихия океан отново завладяваха Соломоновите острови. Късно една вечер братът на Барни, Уорън, се събуди с плач и висока температура — трийсет и девет градуса и четири. Страхувайки се от най-лошото — отвратителната лятна напаст, детския паралич, Естел бързо уви изпотеното малко момче в една хавлия и го занесе на ръце у д-р Кастелано. Объркан и уплашен, Барни я следваше, по петите.

Луис беше все още буден и четеше медицинско списание в претъпкания си кабинет, но веднага изтича да си измие ръцете, преди да започне прегледа на детето. Големите му космати ръце бяха изненадващо меки и нежни. Барни гледаше със страхопочитание как лекарят прегледа гърлото на Уорън, после преслуша гърдите му, като през цялото време се стараеше да успокоява болното момче.

— Наред е — шепнеше той, — само дишай и издишай, нали, nino^[9]?

Междувременно Инес Кастелано изтича да донесе студена вода и гъба.

Естел стоеше, няма от ужас, а Барни се бе вкопчил в гънките на цветния й пеньоар. Най-накрая тя събра смелост да попита:

— Не е ли… нали знаете за кое…?

— Calmate^[10], Естела, не е паралич. Погледнете скарлатинения обрив по гърдите и особено увеличените налепи по езика. Нарича се „ягодов език“. Момчето има скарлатина.

— Но това все пак е сериозно…

— Да, затова ще потърсим някой да му предпише пронтозил например или нещо от рода на сулфамидите.

— Вие не можете ли…?

Със стиснати зъби Луис отвърна:

— Не ми е позволено да пиша рецепти. Нямам разрешително да практикувам в тази страна. Е, хайде, Барни ще остане тук, а ние ще вземем такси до болницата.

Докато се возеха в таксито, Луис държеше малкия Уорън и попиваше с гъба врата и челото му. Увереното поведение на испанеца успокои Естел, макар все още да бе озадачена от думите му.

— Но, Луис, мислех, че си лекар. Имам предвид, че работиш в болницата, нали?

— В лабораторията — правя изследвания на кръв и урина — замлъкна и после добави: — В моята страна аз бях лекар, мисля, добър. Преди пет години, когато дойдохме за първи път, учих английски като луд, препрочетох всички учебници и изкарах изпитите до един. Но въпреки това държавната комисия ми отказа разрешително. Очевидно за тях съм опасен чужденец. В Испания членувах в партия, към която не е трябвало да принадлежа.

— Но ти си се борил срещу фашистите.

— Да, но бях социалист — това също е подозрително в Америка.

— Ужасно!

— Добре, можеше да бъде и по-лошо.

— Не виждам как.

— Ами ако ме беше хванал Франко?

В болницата диагнозата на Луис беше незабавно потвърдена и на Уорън дадоха необходимото лекарство. След това медицинските сестри го измиха с гъби, напоени със спирт, за да му свалят температурата. В пет и трийсет сутринта съобщиха, че е по-добре и че може да бъде отведен вкъщи. Луис придружи Естел и момчето до едно такси.

— Няма ли да дойдеш? — попита тя.

— Не. No vale la pena^[11]. В седем часа трябва да съм в лабораторията. Ще остана тук и ще се опитам да подремна в дежурната стая.

 

 

— Как така се озовах в моето легло, мамо?

— Миличък, когато се върнахме, беше много късно и ти беше заспал на дивана у семейство Кастелано, затова двете с Инес ви пренесохме с Уорън вкъщи.

— Уорън добре ли е?

Барни не беше виждал брат си.

Естел кимна.

— Този безценен д-р Кастелано! Имаме късмет, че живее до нас.

За част от секундата Барни почувства болезнена завист. Бащата на Лора си е вкъщи. Понякога татко му, неговият собствен татко до болка му липсваше.

Ясно си спомняше деня, в който баща му замина. Харълд го беше взел на ръце и го бе прегърнал толкова силно, че Барни усети цигарения му дъх. Сега често го обземаше чувство на самота само като гледаше как някой си пали цигара.

И все пак имаше нещо, което носеше утеха: едно малко правоъгълно знаме с червен кант и синя звездичка на бял фон гордо висеше от предния прозорец на къщата на семейство Ливингстън. То сочеше на всеки минувач, че от семейството има човек, който се бие някъде за родината си (някои къщи имаха знамена с две или дори три звездички).

Късно един декемврийски следобед, когато братята се връщаха от сладкарския магазин с кифли в ръка, Уорън забеляза нещо изненадващо на предния прозорец на мистър и мисис Кан — знаме със златна звездичка.

— Мамо, защо тяхното е толкова хубаво? — измрънка Уорън по време на вечеря.

Естел се поколеба за минутка и тихо отвърна:

— Защото техният син е бил… изключително храбър.

— Мислиш ли, че и татко ще спечели такава звездичка някой ден?

Макар да усети, че пребледнява, Естел се опита да отговори сериозно.

— Такива неща човек никога не знае, момчето ми. Хайде сега си изяж зелето.

След като сложи момчетата да спят, тя изведнъж се сети, че Барни си беше мълчал по време на целия разговор. Дали е разбрал, че единственият син на семейство Кан е бил убит по време на сражение?

По-късно, когато седеше сама на кухненската маса и правеше всичко възможно, за да си внуши, че чашата чай пред нея е всъщност истинско бразилско кафе, Естел си припомни колко често Харълд я убеждаваше, че за него няма никаква опасност. („Никой не стреля по преводачи, мила.“) Но тогава защо правилата за сигурност му забраняваха да разкрие точно къде се намира или какво прави? В Бруклин не минаваше ден, без някое семейство да получи една от онези отвратителни телеграми.

Изведнъж тя чу гласа на по-големия си син. Звучеше съчувствено и успокояващо.

— Моля те, мамо, не се тревожи. Ще се върне.

Застанал пред нея в своята пижама-костюм тип Мики Маус, всичко на всичко шест и половина годишен, Барни се опитваше да успокои майка си. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Как позна за какво си мислех? — попита.

— Всички в училището знаят за Арти Кан. Дори видях една учителка да плаче. Не казах нищо, защото Уорън би могъл да се уплаши. Но с татко всичко ще е на ред, обещавам ти.

— Защо си толкова сигурен? — попита тя.

Той сви рамене и призна:

— Не знам. Но тревогите само ще те натъжат още по вече.

— Прав си, Барни — отрони майка му и силно го прегърна.

В този момент утешителят й внезапно промени темата.

— Нали нямаш нищо против да си взема една курабийка, мамо?

 

 

1944-та беше знаменита година. Рим и Париж бяха освободени и Франклин Делано Рузвелт беше безпрецедентно преизбран за четвърти път. Известно време след като американците си възвърнаха Гуам, Харълд Ливингстън телефонира на семейството си чак от Калифорния, за да им каже, че го изпращат оттатък океана. Не можеше да уточни къде, каза само, че щял да помогне при разпита на японски военнопленници. Следващия път щял да им пише с военна поща — онези едва четливи миниатюрни писма, фотографирани на микрофилм и отпечатани на мазна сива хартия.

Тази година отбеляза нов етап и в живота на Луис Кастелано. Държавната медицинска комисия промени решението си и обяви испанския беглец за способен да практикува медицинските си умения в Съединените американски щати.

Макар да се чувстваше доволен и отмъстен, Луис знаеше, че решението им бе продиктувано не толкова от способностите му, колкото по необходимост, защото всеки физически здрав лекар бе мобилизиран от военните. Двамата с Инес бързо превърнаха спалнята на долния етаж в стая за прегледи. „Дайм Сейвингс Банк“ му отпусна заем да си купи флуороскоп.

— Това за какво е? — запита баща си тригодишната Изобел, докато четиримата малки зрители наблюдаваха инсталирането на апаратурата.

— Аз знам — осмели се Барни, — това е да се гледат хората отвътре, нали, д-р Кастелано?

— Прав си, момчето ми — кимна лекарят като погали детето по главата, — но добрите лекари имат по рождение машинка, с която да преглеждат пациентите си от вътре — и той посочи слепоочието си. — Мозъкът е все още възможно най-добрият инструмент за диагностика.

 

 

Репутацията на Луис и клиентелата му бързо нараснаха. Предложиха му специално болнично обслужване в „Кингс Каунти“. Сега можеше да изпраща проби там, където по-рано миеше епруветки.

Понякога на децата се позволяваше като специална награда да посетят неговата медицинска светая светих. Барни и Лора получаваха правото да пипнат някои от инструментите и да надникнат в ушите на по-малките с отоскопа, стига обаче после да разрешат на Уорън и Изобел да им преслушат гърдите със стетоскоп.

Бяха като едно семейство. Естел Ливингстън бе особено благодарна за това. Единственият й близък човек беше майка й, която, ако нямаше други детегледачки на разположение, вземаше метрото от Куинс, за да постои при Уорън, докато Естел работеше в библиотеката.

Но Естел знаеше, че момчетата имат нужда от мъжко присъствие, и разбираше защо Барни и Уорън бяха започнали да боготворят косматия като мечок лекар. Луис от своя страна видимо се радваше на новите си двама „синове“.

Естел и Инес станаха добри приятелки. Те даваха заедно дежурства по противовъздушна отбрана всеки вторник вечер и обикаляха тихите сенчести улици, за да се уверят, че във всички къщи са угасени светлините. От време на време поглеждаха към небето да видят има ли следи от вражески бомбардировачи.

Мекият мрак успокояваше Инес и даваше отдушник на мислите й.

Веднъж Естел случайно я попита как понася безсънието и бе изненадана от отговора:

— Не, не ме мъчи. Напомня ми доброто старо време. Единствената разлика е, че сега си нямам пушка.

— Действително ли си се била?

— Да, amigа^[12], и не бях единствената жена. Защото Франко разполагаше не само с цялата испанска армия, а също и с regulares — волнонаемници от Мароко, на които плащаше да му вършат мръсната работа. Единственият ни шанс беше да атакуваме и да бягаме. Толкова много бяха ония касапи. И, с гордост мога да кажа, че улучих няколко от тях.

После тя осъзна, че приятелката й е стъписана.

— Опитай се да разбереш — продължи Инес, — онези негодници колеха деца…

— Да, да, ясно ми е за какво говориш… — отговори Естел със заекване, докато се мъчеше да възприеме мисълта, че жената до нея, която имаше толкова нежен глас, всъщност е убивала други човешки същества.

По някаква ирония на съдбата двамата родители на Инес бяха предани поддръжници на десницата, и то не само на Франко, а и на Опус Деи — църква в църквата, която подкрепяше диктатора. Когато единствената им дъщеря, преизпълнена със социалистически идеализъм, ги напусна, за да се присъедини към един отряд на републиканската милиция, те я проклеха и се отрекоха от нея.

— Нямах никого на света, освен пушката и Каузата. Така че в известен смисъл оня куршум ми донесе късмет.

„Какъв куршум?“ — почуди се Естел мислено. Но скоро стана ясно.

По време на обсадата в Малага Инес и още пет-шест лоялисти попаднали в засада по пътя за Пуерта Реал. Когато дошла в съзнание след престрелката, тя видяла небръснатото лице на набит млад лекар, който се представил като „другаря Луис“.

— Дори тогава беше неподражаем. Разбира се, нямахме униформи, ала Луис правеше всичко възможно да заприлича на селянин — тя се засмя. — Но мисля, че изобщо не спираше да работи. Имаше толкова много ранени! Той нито за миг не загуби чувството си за хумор. Всъщност друго и не можахме да вземем със себе си, когато бягахме. Едва бяхме преминали френската граница и я затвориха.

 

 

През новата учебна година Барни и Лора се оказаха в същия клас. Наистина беше парадоксално, че когато попаднаха при други трийсет деца, двамата се сближиха повече от всякога. Лора откри колко ценен приятел има в лицето на Барни. Защото той вече можеше да чете.

В действителност онова, което беше привлякло Естел и Харълд Ливингстън един към друг, беше любовта им към книгите. След като Барни навърши три годинки, двамата се редуваха да му дават уроци по четене. За награда му четяха на глас разкази от „Митологията“ на Бълфинч или стихотворения от „Градина на поезията“ за деца. Психологическата им тактика подейства. Апетитът на Барни към книгите беше почти толкова голям, колкото и любовта му към вафлите с ванилен крем.

В резултат на това, седнал на първия чин, той сега превеждаше Лора през трудностите на безсмъртните класически произведения от рода на „Виж Шаро как тича“.

Но пък настоя пред нея, когато му дойде времето, тя да му върне услугата.

На седмия си рожден ден той получи от майка си баскетболен екип заедно с табло, рамка, и истински кош с мрежа, която свистеше при вкарването на добър кош. В нощта преди празненството Луис Кастелано бе рискувал живота и ръката си, за да я закове на дъба у Ливингстънови.

Барни извика от радост и заяви:

— Лора, трябва да ми помогнеш да тренирам — дължиш ми го!

Помощта от нейна страна означаваше да играе защитник на противниковия отбор и да пречи на Барни да вкарва кошове. За негово учудване Лора се оказа много добър играч и вкарваше почти толкова кошове, колкото и той самият.

И въпреки че момчето продължаваше да расте на височина, неговата приятелка си оставаше по-висока.

 

 

Германия капитулира на 7 май 1945-а и към края на лятото Япония също се предаде. Никъде радостта не беше толкова голяма, колкото у семейство Ливингстън на улица „Линкълн плейс“, където Барни, Уорън и Естел маршируваха около кухненската маса и пееха „Когато татко се завърне с бодра крачка у дома“. Повече от три години не го бяха виждали.

 

 

Харълд Ливингстън се върна у дома. Но не с бодра крачка. Всъщност походката му беше бавна и на моменти несигурна.

Непрекъснато бутани и блъскани от шумни възбудени тълпи от други жени и деца, Естел и двете момчета чакаха със затаен дъх влакът да спре. Преди да се бе заковал напълно на перона, някои от войниците скочиха от вагоните и се втурнаха към близките си.

Барни се надигаше на пръсти, но не можеше да види нито един войник, който да прилича на таткото от неговите спомени.

Внезапно майка му тихо извика:

— О! Ето го!

Тя помаха на някого чак в другия край на перона. Барни погледна натам, но не видя никого. Тоест никой, който да отговаря на спомена му за Харълд Ливингстън.

Видя обикновен човек с нормален ръст и оредяла на челото коса. Просто един блед, слаб и уморен на вид мъж.

„Тя греши — помисли си той, — това не може да е татко. Не може да бъде!“

Естел не можеше да се сдържа повече.

— Харълд! — извика тя и се спусна да го прегърне.

Барни пък държеше ръката на Уорън и наблюдаваше сцената, осъзнавайки, че за пръв път мама ги оставя сами.

— Това ли е нашият татко? — попита малкият Уорън.

— Сигурно — отговори Барни, все още леко объркан.

— Ти нали каза, че бил по-едър от д-р Кастелано!

Барни за малко щеше да каже: И аз така си мислех.

Сега четиримата бяха заедно, а Естел все още държеше съпруга си за ръка.

— Барни, Уорън, колко сте пораснали и двамата — каза Харълд Ливингстън с гордост и прегърна по-големия си син. Барни разпозна някогашната миризма на цигари.

Въпреки тълпата навън те успяха да намерят такси, и то с един много патриотично настроен шофьор.

— Добре дошъл у дома, редник Джо! — приветства го той. — Ама им разказахме играта на швабите, а?

— Съпругът ми служи в Тихия океан — гордо го поправи Естел.

— Абе нацисти, японци, все тая. Все същите задници са. Кажи на съпруга си, че добре е направил.

— Успя ли да убиеш някого? — попита Уорън с надежда.

Харълд бавно отговори:

— Не, синко, само превеждах при разпит на затворници… — гласът му затрепери.

— Не бъди толкова скромен, нека се гордеят децата ти. Явно доста добра работа си свършил, щом си спечелил това „Алено сърце“^[13]. Лошо ли те удариха, братле?

Барни и Уорън ококориха очи, но Харълд разсея и последните им надежди за проявен от него героизъм.

— Нищо работа. Просто един снаряд падна много близо до палатката ни. Не бях на себе си известно време, но сега съм съвсем наред. Що ли не свалих тия проклетии, преди да си дойда. Важното е, че всички сме отново заедно.

Но неговите възражения само потвърдиха онова, което Естел бе почувствала в момента, в който го видя на перона. Той беше болен човек.

Когато таксито спря пред къщата на семейство Ливингстън, Луис Кастелано чакаше на предния прозорец на дома си. След секунда той и семейството му бяха вече на улицата и Луис прегърна Харълд с големите си мечешки ръце.

— Години наред си говорих със снимката ти на камината — обясни той. — Имам чувството, че си моят отдавна изгубен брат.

 

 

Тази нощ завинаги се запечата в паметта на Барни. Макар че се намираше в дъното на коридора, далеч от затворената врата на спалнята на родителите си, той все пак чуваше гласовете им.

Майка му, изглежда, бе плакала много и сега питаше с глас, лъкатушещ между яда и отчаянието:

— Не можеш ли да обясниш, Харълд? Какво точно означава „трийсет процента инвалидност“?

Баща му се опитваше да я успокои.

— Нищо сериозно, миличка. Кълна се, няма причина да се тревожиш.

После всичко утихна. Откъм спалнята на родителите му не се чуваше никакъв шум. Барни учудено се вторачи във вратата на другия край на коридора.

 

 

На закуска той разгледа внимателно лицата на майка си и баща си, но не успя да долови и следа от онова, което се бе случило предишната вечер. Като гледаше как майка му се суети около почти непознат човек, изпита странното чувство, че нищо не разбира. Той тръгна към дома на Лора рано, за да имат достатъчно време да поговорят на път за училище.

Но веднага щом останаха сами, й довери:

— Страх ме е — баща ми… Не знам. Различен е. Май че е болен.

— Да, знам.

— Как така?

— Когато се прибрахме снощи, татко отведе мама в кабинета си и започна да й обяснява нещо за „neurosis de guerra“^[14].

— Какво означава това на английски? — запита възбудено Барни.

— Не го знам дори на испански, Барн — призна тя.

 

 

В четири часа следобед Естел Ливингстън, която работеше на бюрото си във филиала на Бруклинската библиотека на Арми Гранд Плаза, вдигна поглед и видя Барни и Лора да разглеждат рафтовете с медицинска литература. Тя ги покани в канцеларията си, за да могат да поговорят насаме.

— Моля ви, не се тревожете — каза тя, като се опитваше да звучи убедително. — Той изобщо не е бил раняван. Това е само лек случай на снаряден шок. Бил е много близо, когато е станала голяма експлозия и ще му е нужно известно време, додето се оправи. Но от следващия срок отново ще започне да преподава.

Пое дълбоко въздух и попита:

— Сега чувствате ли се по-добре?

Двете деца кимнаха, без да продумат. После бързо си тръгнаха.

 

 

Както бе обещала Естел, същата есен Харълд Ливингстън се върна към педагогическите си задължения в „Еразмус Хол“. И както и преди, неговите ученици го намираха за чаровен и остроумен. Можеше да направи интересна дори „Галската война“ на Цезар. И създаваше впечатлението, че знае наизуст цялата антична литература.

И все пак понякога забравяше да донесе зеленчуци у дома на връщане от училището, дори когато Естел пъхаше списък в джоба на сакото му.

От момента, в който получи баскетболното табло, Барни мечтаеше за деня, когато двамата с баща му ще могат да поиграят на воля.

По време на дългото отсъствие на Харълд той непрекъснато бе преследвал майка си за подробности относно това, какъв е бил баща му „навремето“. Веднъж Естел си спомни за лятото, преди Барни да се роди. По някаква случайност в планинския курорт, където отишли на почивка, имало тенис турнир с участието на гости от други градове.

— Харълд реши да опита — просто за идеята. В колежа бил чудесен играч, въпреки че там, разбира се, нямало отбор по тенис. Както и да е, намери отнякъде ракета, излезе на игрището и след броени минути се класира за финалите! Човекът, който го победи, беше един прогимназиален учител от местния колеж и той заяви, че ако Харълд някога се е бил захванал с тенис сериозно, сега щял да бъде втори Бил Тилдън. Представяш ли си?

Барни не знаеше кой е Бил Тилдън, но определено можеше да си представи човека от снимката над камината, облечен в тенис шорти, как запраща топката чак в другия край на корта. Толкова често си мечтаеше за деня, когато ще може да покаже на татко собствените си спортни умения. Сега най-после моментът беше настъпил.

— Видя ли таблото, което д-р Кастелано закова на онова дърво? — попита небрежно той баща си един съботен ден, колкото да поведе разговора.

— Да — отговори Харълд, — изглежда много професионално направено.

— Искаш ли тримата да хвърлим по една топка — аз, ти и Уорън?

Харълд въздъхна и предпазливо отговори:

— Май че няма да ми стигнат силите да се състезавам с такива живаци, като вас. Но ще дойда да погледам.

Барни и Уорън отидоха да си обуят гуменките и после с дрибъл се отправиха към „игрището“.

Нетърпелив да покаже на баща си какво може, Барни спря на около три метра и половина от коша, подскочи и изстреля топката. За негово нещастие обаче изобщо не улучи таблото. Той поривисто се обърна и обясни:

— Това беше само за загряване, татко.

Облегнат на вратата, Харълд Ливингстън кимна, дръпна дълго от цигарата и се усмихна.

Барни и Уорън едва бяха вкарали няколко коша („Страхотно изпълнение, а, татко?“), когато нечий глас извика гневно през оградата:

— Хей, момчета, какво става, по дяволите? Как така играете без мене!

Беше Лора, ама че работа! Защо й трябваше да се бърка!

— Съжалявам — извини се Барни. — Днес играта е малко груба.

— Я не ме будалкай! — тросна се тя. (Вече бе прескочила оградата.) — Мога да се ръгам наравно с вас.

В този момент Харълд извика:

— Бъди учтив, Барни. Щом Лора желае, нека опита.

Но съветът му закъсня за част от секундата, защото Лора вече бе изтръгнала топката от ръцете на Барни и дриблираше покрай Уорън, устремена към таблото. След като тримата играчи един по един стреляха в коша, Лора се провикна:

— Защо не поиграете с нас, мистър Ливингстън, така ще можем да направим истински мач на половин игрище.

— Много мило, Лора. Но се чувствам малко изморен. По-добре да поспя.

По лицето на Барни премина сянка на разочарование.

Лора го погледна и разбра какво чувства.

Той бавно се обърна към нея и очите им се срещнаха. В този момент те разбраха, че могат да четат мислите си.

 

 

Колкото пъти семейство Ливингстън отидеше на вечеря у съседите, Барни неизменно се възхищаваше от умението на Луис да заинтригува Харълд, дори да го направи разговорлив. Лекарят беше човек с огромни апетити — за храна, за вино, а най-много за знания.

Несекващите му въпроси събуждаха учителя у Харълд и той забавляваше Луис с анекдоти из историята на древната римска Hispania, особено с разкритията, че някои от най-великите писатели на империята били испанци по произход — като Сенека, трагика, роден в Кордова.

— Инес, чу ли това? Великият Сенека бил от нашите! — после Луис се обърна към събеседника си и сантиментално въздъхна: — Сега, Харълд, да можеше да ми кажеш, че и Шекспир е бил испанец!

Лора беше възхитена, когато мистър Ливингстън обясни защо тя, която съвсем не приличаше на стереотипните романски „chiguitas“^[15], е толкова светлокоса: тяхното семейство несъмнено има келтски предшественици, които са се преселили на Иберийския полуостров.

Когато двамата бащи се преместиха в кабинета на Луис, а майките — в кухнята, Лора каза на Барни:

— Божичко, страшно ми харесва баща ти. Той знае всичко.

Барни кимна, но си помисли: „Да, но бих искал да разговаря с мен по-често.“

 

 

Всяка събота следобед родителите на Барни сядаха изпълнени с благоговейно очакване пред радиото, за да чуят мекия глас на Милтън Крос, който съобщаваше кои от големите гласове на Метрополитън Опера ще пеят този ден. Междувременно Луис и Инес извеждаха Изобел на разходка в Проспект Парк.

Така Лора, Барни и Уорън бяха свободни да идат на детското матине в театър „Савоя“ (вход двайсет и пет цента, плюс още пет за пуканки).

Беше време, когато кината не бяха само развлечение, а и даваха съвети за това, колко добронамерено трябва да живеят американците. Рандолф Скот яздеше смело белият си кон в „Територията на лошия“, за да спаси добрите; Джон Уейн („Горе на седлото“) яздеше своя бял кон, за да облагороди — както изглеждаше, с един замах — дивите земи на Запада.

По към тропиците Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан показваше на всяко дете ползата от уроците по плуване, особено ако попаднат във води, където гъмжи от крокодили.

Но най-великият герой между героите беше Гари Купър. Отчасти защото имаше тяло на баскетболна звезда и отчасти защото беше помогнал на испанските партизани в „За кого бие камбаната“. Но особено много, защото беше храбър лекар в „Историята на д-р Уосъл“. Когато излязоха с насълзени очи, след като бяха изгледали две поредни прожекции на филма, Барни и Лора единодушно заявиха, че неговата професия е най-благородната от всички.

Разбира се, сравнително много по-близо до тях имаше един също толкова достоен за възхищение лекар. Луис Кастелано не беше висок колкото Купър, но беше еталон и за дъщеря си, и за Барни (който често си мислеше колко чудесно би било, ако съседът би могъл да бъде и негов баща).

Луис беше поласкан, когато научи за амбицията на Барни, но се отнесе с леко снизхождение към онова, което прие за фантазия у дъщеря си. Беше убеден, че тя ще изживее тази смешно романтична мечта, ще се омъжи и ще има много деца.

Но беше сбъркал.

Особено след като Изобел умря.