Ерик Сийгъл
Лекари (18)

17.

Повечето студенти завършиха първи курс живи.

Но институтът по медицина предлага може би най-убедителното доказателство в подкрепа на теорията на Чарлс Дарвин за естествения отбор. Тук в най-жестокия му вариант се наблюдава оцеляването на най-годните. Не на най-умните, както бихме очаквали, а на най-годните да се справят с нечовешкото напрежение, с натиска не само над интелекта, но и над психиката.

Това стана ясно след първото самоубийство сред бъдещите медици. Показателно беше, че деканът Холмс назова трагедията с определителното прилагателно „първа“, което подсказа, че той несъмнено очаква да последват нови.

Професор Франсис Джеймс ги бе превел нагоре по нервната система, както Вергилий — Данте в пътешествието му към Рая. Първо гръбначният мозък, който изпраща командите за основните ни движения нагоре към мозъчния ствол, приемащ повечето сетивни сигнали. След това малкият мозък — вътрешният жироскоп, благодарение на който пазят равновесие въжеиграчът и балерината и който всъщност дирижиращ оркестъра на цялото тяло в съвършена симфония.

И накрая, тези величави полукълба на главния мозък — ковчежетата, в които е цялото съкровище на жизнения ни опит. Богатството от уроци, натрупани различните преживявания: чрез болка и удоволствие, хранене и пиене, чрез битки и полети, секс и уриниране — и не на последно място, чрез „Ню Йорк Таймс“.

До сесията оставаше толкова, колкото е разстоянието между нервните клетки. Едно мигване с окото — за което жадуващите за сън нямаха време — и настъпваше часът за проверка върху целия материал. Човешкото тяло в неговата цялост — микроскопична, микроскопична и невидима. (Не бива да забравяме, че съществуват множество вируси, все още неуловими с микроскоп.)

Благодарение на дарбата си да печели приятели Барни имаше повече късмет от другите. Ланс му зае микроскоп с целия комплект предметни стъкла, така че можеше да съзерцава със зачервени очи прелестите на рака. Препаратите с карцинома, гледани с микроскоп, грееха като извезан от Божията ръка гоблен в алено.

А по микробиология му помагаше Сет Лазаръс, който не само познаваше материала, но и притежаваше таланта да го обяснява на другите. Единственият му недостатък беше, че говореше адски тихо и ако човек не седеше до него — дори в тесните стаички на общежитието, където се събираха учениците му, — имаше опасност да пропусне някой и друг бисер. Сет водеше записки на лекциите, а всички останали водеха записки от Сет. Понякога едва ли не го канонизираха, макар да притежаваше един странен навик: лягаше си винаги в девет вечерта и упорито, като Хорацио на моста, отказваше да престъпи дори с петнайсет минути принципа си.

— За Бога, Лазаръс — оплака се веднъж един отчаян студент, — не си малък вече. Мама няма да скрие десерта, ако бебчо не си е в креватчето точно в девет. Не можеш ли поне веднъж да рискуваш и да легнеш в десет?

Молбите не помогнаха, макар че Сет искрено се извини:

— Съжалявам — рече той с характерния си висок шепот. — Мисля, че е много важно да познаваме биологичните си ритми. Зная, че съм в най-добра форма съвсем рано сутрин, затова ставам в пет. Измореният мозък е като изтощена батерия. Съжалявам, момчета, но трябва да заредя акумулатора си. Лека нощ!

— Дали спи още с плюшеното си мече? — подигра се Люк Риджуей, след като Сет излезе от стаята.

— О, я стига, Риджуей — нареди Барни. — Трябва да сме му благодарни, че отделя време за тъпи копелета, като нас.

— Така си е — съгласи се Лора. — Ако аз бях умна като Лазар, щях да си лягам в осем даже — а и ти също.

— Стига лайнарщини, Кастелано — възрази Люк.

— Ей, дръж си езика — намеси се Барни. — Да не минаваме границата.

— Що не си гледаш работата, Ливингстън? Да не си й адвокат, а?

— Вижте какво — започна Барни това, което по-късно щеше да определи като първия си опит за групова терапия, — трябва да ни е ясно, че всички сме на път да откачим. Понякога си мисля, че това е част от грандиозния им замисъл да ни закалят. Но така или иначе, Сет доказа колко е умен, като отиде да спи. Точно от това се нуждаем всички.

— Знаеш ли всички черепни нерви, Ливингстън? — дойде предизвикателство от дъното на стаята.

— Знам им имената.

— А окончанията и подразделенията им?

— Е… не наизуст — призна си Барни.

— Тогава ходи да спиш, а ние ще останем да учим.

Барни се надигна от мястото си:

— Е, няма нищо по-хубаво от учебна сбирка, от която да психясате напълно за предстоящото изпитание — подхвърли той весело. — Аз отивам да се поцеля малко в баскетболния кош и да се отпусна, но ако настояваш, Риджуей, мога да уцеля, първо твоята глава.

— О, Боже! — възкликна Люк, когато Барни излезе. — Този е безнадежден случай. Чудя се как изобщо са приели такъв боклук в института.

— Гръмни се, Риджуей! — изказа се Лора.

— Дявол да ви вземе, давайте да се измитаме, докато не сме се изпотрепали — предложи един от по-уравновесените.

Дори след баскетбола Барни не беше в състояние да учи и реши да направи нощен спринт. Беше топла пролетна нощ, долавяше се уханието на лято. Той прекоси авеню „Лонгуд“, стигна вътрешния двор на института и започна да прави обиколки по края на тревната площ.

Дворът тънеше в мрак и само тук-там под бледата светлина от една-две лаборатории се виждаше тревата. След като потича пет минути, Барни усети, че не е сам. Отначало само с крайчеца на окото си зърна фигура, която приближаваше откъм големите мраморни колони на сграда „А“. Да не би да е някоя спортна душа измежду преподавателите? Не, те поддържат форма с убийствени тенис двубои. В такъв безбожен час можеше да е само някой изнервен студент, като него или, подсказа внезапно параноята му, тайнственият убиец на кучета, тръгнал на лов за първата си човешка жертва.

Силуетът се приближаваше бързо и Барни също ускори темпото, твърдо убеден, че бяга, за да спаси живота си. Напразно, само след една обиколка другият бегач буквално му дишаше във врата.

— Здрасти, Барни — чу се шепот.

Той се обърна и видя… Грети Андерсън.

— Господи, Грети! — рече той запъхтяно. — Какво търсиш тук по това време?

— Каквото и ти вероятно. Знаех си, че напрежението ще е ужасно както никога. Много от колегите превъртат.

— Някои хора не разбират, че в института по медицина просто никой не прекъсва — тросна се Барни.

— Май ще съм първото изключение от традицията — гласът й леко трепереше. — Цяла година се опитвам да се задържа над водата, но вече не вярвам, че ще успея.

Внезапно на Барни му хрумна една мисъл. Да не би на Грети да бяха позорните 11 точки на първия тест по биохимия — и 9-те, 10-те и 13-те на следващите тестове?

— Виж, Грети, най-лошото, което може да ти се случи, е да те накарат да повториш първи курс — знам го със сигурност. Кълна се, че, приемат ли те веднъж, рано или късно си получаваш дипломата.

Потичаха още няколко метра и Грети отвърна апатично:

— Освен ако не се самоубиеш. Чувала съм, че във всеки курс по пет-шест души си правят харакирито.

В мислите си Барни внезапно се върна към Мори Ийстман и към онази вечер в ранната есен. Запита се дали спътничката му, като никога забравила да пусне в ход сексапила си, не обмисля своето самоунищожение.

— Хайде да отдъхнем малко, Грети.

— Готово.

Преминаха от бяг към нормален ход. Барни забеляза как от капките по лицето й блести на лунната светлина. Господи, тя наистина е красива!

— Та какво те наведе на мисълта за самоубийство? — попита той възможно по-предпазливо. — Знаеш ли някой да е в опасност?

— Не знам някой да не е — отговори тя откровено. — Психолозите в студентската поликлиника работят денонощно и почти всички от курса са ходили на консултация — поне всички, които познавам. Напрежението във факултета е взривоопасно. Никога толкова много лекарства не са се поглъщали от толкова малко…

— Какви лекарства?

— Ами амфетамини за ободряване и фенобарбитал за успокояване…

— Откъде ги намират?

— Психиатрите дават някои с рецепта, а ако познаваш някой стажант-лекар, каквото поискаш ти е в кърпа вързано.

— Ти вземаш ли нещо?

— Аз ли? Понякога… — отвърна тя предпазливо.

— А Лора?

— Сигурно. Всъщност не знам. А бе какво си ме за разпитвал?

Барни, предприел нощната разходка, за да се успокои, сега изпадна в още по-голяма паника. През цялата година Лора нито веднъж не каза колко има на някой от тестовете. Беше толкова нетипично за нея, та единственото логично заключение беше, че се проваля. „Господи — помисли си Барни, — защо не настоявах повече? Трябваше да се досетя, че е твърде горда, за да се реши да ми каже.“

Барни и Грети бяха вече отпочинали и се отправиха обратно към Вандербилт Хол, Когато стигнаха женската част на общежитието с изглед към авеню. „Луи Пастьор“, той помоли:

— Грети, като се качиш, ще кажеш ли на Кастелано да ми позвъни?

— Разбира се.

Докато се спускаше обратно по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, Барни хвърли поглед назад към Грети и видя, че прави упражнения. „По дяволите, Андерсън, качвай се по-бързо! Трябва да разбера добре ли е Лора.“

Не посмя да вземе душ, да не би телефонът да позвъни, докато е в банята. Затова просто седна на леглото, а напоената с топла пот фланелка постепенно залепна като неприятен студен компрес на гърба му. Опитваше се да запази спокойствие.

Най-сетне телефонът иззвъня и Ланс Мортимър, чиято стая беше значително по-близо, вдигна пръв.

— Сигурно имаш шесто чувство — отбеляза той, като видя как Барни се втурна по коридора — или Мис Университет предлага тялото си като учебно помагало.

Барни грабна слушалката.

— Ти ли си, Кастелано?

— Не, Барни, аз съм, Грети.

— Там ли е Кастелано?

— Да, но не мога да я довлека до телефона.

— Защо?

Той почувства как започва да трепери под ледената си фланелка.

— Мъртво упоена е, Барни. Пълен труп.

— Какво искаш да кажеш с това „труп“?

— Искам да кажа, че спи така дълбоко, че само земетресение ще я събуди. Можеш ли да почакаш до утре сутрин?

Какво да каже? Да се изхвърли и да накара Грети да провери пулса и дихателната дейност на Лора?

— Барни, ако няма друго, бих искала и аз да си легна. Взех приспивателно и вече започва да ми се замайва главата.

— По дяволите! — изсъска Барни. — Защо всички момичета гълтате ханчета, като че ли са противозачатъчни?

— Хайде по-спокойно — утеши го Грети. — Абсолютно всички, с изключение на Сет Лазаръс може би, вземат нещо, за да изкарат изпитите. Слушай… — тя се прозя, — ще оставя на Лора бележка, че си звънял. Лека нощ!

Барни остави бавно слушалката, обърна се и видя, че Ланс стои до рамото му.

— Какви са тия приказки за хапчета? — попита той.

— Не е твоя работа — озъби се Барни. — Винаги ли подслушваш разговорите на хората?

— Е де, не се стягай — възрази меко Ланс. — Само се опитвам да помогна.

— Как по-точно, Ланс? — попита язвително Барни.

— Ами имам червена, зелена и бяла помощ. Каква предпочиташ?

— Ти кой си? Да не си стар пласьор на дрога?

— Задръж топката, Ливингстън. Опитвам се просто да поддържам добросъседски отношения.

— О, Господи! — изфуча Барни и пое с тежка стъпка по коридора към стаята си. Седна на леглото, пое дълбоко въздух пет-шест пъти. И съжали, че не прие предложения му от Ланс фенобарбитал.

Събуди се рязко от вой на сирена и свистене на спирачки пред Вандербилт Хол. Надигна се в паника, взе панталоните си от пода, нахлузи ги, завърза набързо кецовете на бос крак и хукна навън. Докато препускаше надолу по стълбите, настигна един студент, когото познаваше само по физиономия.

— Какво става, по дяволите? — попита го той уплашено.

— Май загубихме колега — отвърна студентът, по-скоро заинтригуван, отколкото със съчувствие. — Сигурно на някое от момиченцата му е дошло твърде много.

— Коя е, за Бога?

Осведомителят му само сви рамене:

— Кой знае? Тъкмо слизам да разбера.

Барни профуча покрай него и се понесе стремглаво към главното фоайе. През отворената врата на Вандербилт Хол видя линейката, паркирана на тротоара. Отворените й врати задръстваха входа на общежитието.

От двете му страни се бяха скупчили студенти, някои полуоблечени, други още по пижами, но всички с изражение (така поне се стори на Барни) на древни римляни пред гладиаторска арена, зажаднели за кръв.

Внезапно в подножието на стълбите откъм деканата се появиха двама мъже в бели престилки с носилка в ръце. Когато приближиха тълпата, първият носач изрева:

— Отдръпнете се! Направете място, дявол да го вземе!

Барни си проби път през тълпата, за да види носилката. Този, когото носеха, беше несъмнено мъртъв, а и неузнаваем, тъй като тялото беше покрито с одеяло. Барни се озова лице в лице с първия от носачите и препречи пътя му.

— Кой е умрял?

Мъжът само изрева:

— Разкарай се от пътя ми, хлапе! — и бутна Барни назад с рамо.

Някой докосна ръката му:

— Барни?

Беше Лора — бледа като призрак, но жива.

— О, Господи, Кастелано — отдъхна си той. — Колко се радвам, че те виждам!

Тя беше като зашеметена:

— Точно аз ли трябваше да намеря тялото? Няма да повярваш колко…

— Кой, кой е? — прекъсна я той нетърпеливо.

— Алисън Редмънд — отвърна Лора и със замаяно изражение продължи да описва преживяната драма:

— Прерязала си вените със скалпел. Цялата баня беше опръскана с кръв — тя залитна леко. — По дяволите, вие ми се свят. Трябва да седна.

Барни я обви с ръка през кръста и й помогна да седне на един стол в ъгъла на фоайето. И едва тогава вълните на шока започнаха да заливат и него. Някой, кого то лично познаваше, беше сложил край на живота си.

— Лора, имаш ли представа, защо го е направила?

— Не, по дяволите, и понятие си нямам. Знам само… — гласът й секна. — Знам само, че лежеше в локва кръв на проклетия под.

Тя загуби напълно самообладание и се разрида така неудържимо, че изгуби способността си да говори.

— Извинете, мис Кастелано — рече познат глас. Така бяха погълнати от момента, че не забелязаха приближаването на декана Холмс.

— Лора е открила тялото, сър, сигурно разбирате… — обясни Барни.

— Разбира се — рече той, докато Лора се опитваше да се овладее. — Алисън беше блестяща студентка. Тя като че ли не споделяше много с другите момичета, но разбрах, че с вас, мис Кастелано, е била по-близка. Надявам се, че ще ни помогнете. Защо не отидем да пийнем нещо в бюфета?

Лора вдигна поглед към възрастния мъж. Лицето му изглеждаше странно безизразно. Може би това беше част от лекарската професия — да не показваш чувства дори когато ги изпитващ.

— Може ли да дойда и аз? — попита Барни. Знаеше, че на Лора ще й е необходима подкрепа.

— Разбира се, Ливингстън. Може би ще ни помогнете да хвърлим светлина върху трагичния инцидент.

Седяха в неосветения бюфет — полумракът подхождаше на печалния им разговор — и пиеха чай от автомата в пластмасови чаши. Някой от асистентите беше донесъл на Холмс издута папка с документите на Алисън Редмънд.

Той отпи глътка чай и започна разпита си:

— Лора, забелязвахте ли нещо необичайно в поведението на Алисън?

Лора сви рамене:

— Зная само, че вземаше учението много на сериозно. Беше изцяло отдадена на това.

— Интересува ме проявявала ли е патологични отклонения — промени на настроението, чудатости или нещо такова.

— Доктор Холмс, когато казах изцяло отдадена, имах предвид това като патологично отклонение. Беше вманиачена в работата си.

— Аъ вманиачена — кимна Холмс, очевидно удовлетворен от една терминология, наподобяваща, макар и смътно, медицинската.

— Ако разрешите да допълня — намеси се учтиво Барни, — тя беше невероятно амбициозна. Не че и ние не сме, но тя беше като нажежен до бяло локомотив, готов всеки момент да избухне.

Барни замълча, за да види дали деканът е оценил приноса му.

— Бихте ли се уточнили, Ливингстън?

— Ами по анатомия например започнахме на една маса. Но щом разбра, че Сет Лазаръс реже по-добре, веднага притисна Лубар да я премести при Сет. Имаше натрапчивата идея, че трябва да е най-добрата. Предположението ми е, че си е поставила твърде висока цел и когато е разбрала, че не е Номер едно, не е могла да го понесе.

Деканът запази мълчание, като се взираше в лицето на Барни. Накрая проговори:

— Момичето наистина беше Номер едно.

— О — промълви Барни.

Деканът Холмс разгъна на масата няколко документа:

— Ето протоколите с оценките й. Води в курса по всички предмети. Дори Пфайфър, който е изключително взискателен й е дал 99 точки — което е прецедент.

„О, Господи! — помисли си Барни, — значи тя е била на върха в топлистата по биохимия.“

— А в живота й нещо интимно имаше ли, Лора?

— Не — отвърна тя след моментно колебание, като се чудеше колко е редно да разкрие. — Честно казано, мисля, че се страхуваше от мъжете. Агресивността й като че ли беше противофобийна — ако използвам уместно термина. Мисълта ми е, че да си толкова по-добра от тях, е начин да ги държиш на разстояние.

Холмс кимна:

— Хипотезата ви е интересна. Трябва да чуя какво мисли по въпроса психиатърът й. Посещавала го е редовно.

Откъм входа на бюфета се чу висок шепот:

— Декан Холмс, може ли да поговоря с вас за минута?

Деканът поклати посребрената си грива и се обърна към Барни и Лора:

— Извинете ме, идвам веднага.

Барни и Лора зачакаха в мрака.

— Чувствам се като кръгъл идиот — рече той.

— И двамата казахме едно и също, Барни. Откъде можехме да знаем, че е била номер едно, преди той да ни каже? Беше така дяволски потайна…

Деканът се върна със светлокафява тетрадка с печата на института по медицина. Не седна на масата, а само каза:

— Много ми помогнахте, благодаря ви.

Явна покана да си вървят. Но Барни не можеше да си тръгне и да остави загадката неразбулена:

— Господин декан… сър, мога ли да ви запитам какво става?

— Информацията е поверителна, Ливингстън.

Барни настоя:

— Сър, само преди две минути и тримата водехме „поверителен“ разговор. Щом тогава ни се доверихте, защо не ни се доверявате сега?

— Май сте прав, Ливингстън. А и в интерес на истината, ако не бяхме разговаряли, нямаше да разбера за какво се отнасят драсканиците на Алисън.

— Какви драсканици, сър?

— Вижте сам — деканът му подаде тетрадката. — Отгърнете на последните десет страници.

С Лора до рамото си Барни отвори тетрадката към края й.

Три думи се повтаряха ред след ред, страница след страница:

Настигат ме. Настигат ме.

Настигат ме…

Барни си помисли само: „Как е възможно психиатърът й да не забележи това? Какво е правил на консултациите, ноктите си ли е рязал?“

Лора изказа гласно мислите си:

— Трябваше да се досетя — след всички разговори, които сме водили. Трябваше да се досетя накъде отива…

— Моля ви, Лора — каза меко деканът. — Не сте били в състояние да отгатнете мислите й. Дори и на опитния специалист му е убягнало…

Докато Барни връщаше тетрадката, деканът каза по-скоро на себе си:

— А сега аз трябва да се изправя пред родителите на девойката — после въздъхна и допълни: — Това е най-тежкото. И сто години да си лекар, пак ти е трудно да се изправиш пред най-близките.

Барни гледаше след отдалечаващия се бавно декан и си мислеше: „Това е единственият случай, когато го виждам разстроен. А щом той не може да поеме всички ужаси на медицината, тогава кой може?“ Което пък го наведе на въпроса, какво ли си мисли сега психиатърът на Алисън. Дали той — или тя — се разкъсва от ви на, от смазващо чувство за провал?

И след това запита себе си: „Какво си се захванал с проблемите на хората? От собствените си чувства ли искаш да избягаш?

Не — каза той на вътрешния си глас, — аз съчувствам на Алисън. Може да е странно, но ми се иска не само да съм бил по-близък с нея. Иска ми се да бях на мястото на психиатъра й.“

 

 

Вестта за смъртта на Алисън наелектризира института. Въпреки това от инстинкт за самосъхранение, студентите обсъждаха случилото се, сякаш то бе станало на някоя далечна планета.

Деканът бе предложил на родителите лично да представи института на погребението, но те отказали.

— Чудя се защо — обърна се Лора към група колеги на обед.

— Моето мнение е — започна Барни, като понижи глас, за да придаде повече тежест на предположението си, — че за тях самоубийството й е един вид неуспех, провал в живота.

— И откъде вадите крайното си заключение, докторе, след като дори не сте виждали родителите й? — попита Ханк Дуайър.

— Защото, Ханк, неврозите не са като вирусите, които се разнасят по въздуха. Неврозите идват от едно място и това място се нарича с простата думичка „семейство“.

— Бре, бре, колко компетентни сме станали — обади се Питър Уаймън от другия край на масата. — Ами аз? Какво ще кажеш за моите родители?

Барни го погледна, помисли и отсече:

— Че не са извадили късмет.

Като се постара да си даде нехаен вид, Питър обърна гръб на присмехулниците и се отдалечи.

— Ей този с удоволствие бих гледал как си прерязва вените — коментира Бенет.

— Не се тревожи, и това може да стане — успокои го сериозно Барни. — Според статистиката всеки випуск губи от три до пет студенти.

— Статистически това означава, че някой от тази маса ще бъде два метра под земята, преди да завършим — заключи Ханк Дуайър.

Спогледаха се.

— Не гледайте мен — усмихна се Бенет. — Отказвам да умра, докато не получа писмено уверение, че в рая няма расова дискриминация.

 

 

— Не си държиш на думата, Лора — рече ядосано Палмър, докато седяха в една ниша в партера на Вандербилт Хол.

— Не е вярно, казах, че ще се омъжа за теб, но не преди да завърша.

Изведнъж Палмър я изгледа гневно и строго произнесе:

— Слушай какво, Лора, това трябва сега да стане!

Никога не бе чувала от него такъв заповеднически тон.

— И защо така сме се разбързали?

— По дяволите, Лора, хич не ми е до шеги — той пое дълбоко дъх, за да се успокои и продължи: — Получих повиквателна от военната комисия.

— Така ли?

— Остават ми шейсет дни и искам да се оженим, преди да замина. Нужна ми е подкрепата ти.

— Палмър, не е честно да ме изнудваш.

Той удари на молба:

— За Бога, Лора, знаеш колко те обичам.

„Да — каза си тя, — зная, че ме обичаш, Палмър. Но ми е нужно време, за да се уверя, че и аз мога да те обичам, че въобще мога да обичам някого толкова, че да се омъжа за него.“

Макар и с болезнено съзнание, че е несправедлива, тя продължи:

— И точно сега ли намери да ми поставяш ултиматум, когато имам четири изпита през следващите пет дни? Не можа ли да изчакаш една седмица и тогава да подлагаш на натиск чувствата ми?

По изражението му разбра, че го е засегнала, и веднага се разкая:

— О, съжалявам — рече нежно тя, — май прекалих. Но не можеш да си представиш под какво напрежение сме, особено след Алисън.

Той кимна:

— Аз трябва да ти се извиня. Избрах страшно неподходящ момент, за да повдигна въпроса — и добави като смирен обожател с шапка в ръка: — Какво смяташ да правиш в петък вечер след последния изпит?

— Обичаят е всички да се насвяткаме с бира — и добави бързо — но нали знаеш, че не си падам по тия номера. Защо не вечеряме спокойно някъде?

— Да, чудесно. Ще дойдеш ли у дома за събота и неделя?

— Ами да, може… всъщност, разбира се.

Той я целуна по челото, опасявайки се да не би някоя по-страстна ласка да разруши и без това крехката и тънка нишка, която още ги свързваше.

 

 

Минаваше полунощ, когато Лора спря пред вратата на Барни. По тежкото дишане отвътре заключи, че Барни е зает. Дявол да го вземе, ядоса се тя, така ми се искаше да поговорим.

В паузите между задъханите сумтежи Лора долови гласа на Барни:

— Давай… недей да спираш… браво, почти успя.

Смутена, тя се отдалечи по коридора. А междувременно Барни пухтеше:

— Четиридесет и осем… четиридесет и девет… петдесет…

После се изправи и си каза: „Две безсънни нощи пак избутваш петдесет коремни преси. Не е зле, Ливингстън, още си във форма.“

Единици от колегите му можеха да се похвалят със същото.

 

 

— Бременна ли?

— Да, не мога да повярвам, Черил ще ражда!

Ханк бе дошъл от другия край на игрището, за да съобщи новината на Барни.

— Честито, Ханк. Кога е терминът й?

— Някъде през август или последната седмица на юли. При първо раждане нищо не е сигурно.

Щом Ханк се обърна да си върви, Барни преброи на пръсти и се усмихна.

 

 

Съобщи на Лора новината, докато обядваха. Тя се зарадва.

— И не само това — продължи Барни, — но и от Ханк ще стане велик акушер.

— Защо?

— Защото може шест месеца предварително да каже, че бебето ще се роди четири седмици по-рано.