Ерик Сийгъл
Лекари (14)

13.

Стюардесата на „Суис еър“ приближи и предложи шампанско и ордьоври на пътниците от първа класа. Бенет Ландсман прие с удоволствие хайвера, но учтиво отказа напитката:

— Danke, ich werde vielleicht spater mit dem abendessen was trinken.^[1]

— Говорите много добре немски — забеляза отрупаната с накити сивокоса дама до него. — Откъде сте?

— От екзотичния град Кливлънд, щата Охайо, госпожо.

— Но сигурно не сте роден там? — продължи тя, явно очарована.

— Не, първите десет години от живота си прекарах в едно малко градче, Милърсбърг, щата Джорджия.

— А сега отивате за празниците в Цюрих?

— Не съвсем. Там ще ме чакат родителите ми, за да отидем на ски в Кранс-Монтана.

— Във Вале? О, там е прекрасно!

— Да, очаквам го с нетърпение.

Той притвори очи и продължи наум диалога: „Е, може да карам ски в Европа, но определено не съм германец. Всъщност и името ми не е Бенет Ландсман. Искам да кажа, не съм се родил с това име…“

 

 

Това се случило през април 1945 година. Съюзническите войски прекосили река Рейн и напредвали към сърцето на Германия. Червената армия била вече пред стените на Виена и погромът над нацистите бил неизбежен.

На четвърти април попълненият изцяло от негри 386-и танков батальон на Трета армия под командването на подполковник Ейбрахъм Линкълн Бенет навлезе в мирното селце Ордруф.

В покрайнините на това живописно немско селце батальонът се натъкна на изоставен нацистки концлагер. Изоставен от живите. Земята беше покрита с чудовищни купища разкривени измършавели тела. По гниещите мръсни трупове пъплеха въшки, крайниците им бяха така здраво преплетени, че едва ли някой можеше да ги раздели.

Хората на подполковник Бенет бяха сред първите войници негри, изпратени на предни позиции в Европа. През юни предната година бяха акостирали на брега на Нормандия като подкрепления за отчаяния опит на Съюзническото върховно командване да посрещне масивната противникова офанзива при Ардените. Бяха провели тежки сражения в потъналата от мъгли долина на река Мьоз. Като „награда“ за успехите им ги бяха при числили към Трета армия на Джордж Патън и така те се включиха в битката за всяка педя замръзнала земя по време на атаката на изток, през линията „Зигфрид“ към вътрешността на Германия.

Пред очите им бяха ранявали и убивали техни близки приятели. Научили се бяха да закоравяват сърцата си. Но сега и най-твърдите не можаха да потиснат чувството на отвращение. Някои започнаха да повръщат. Мъртвешката смрад на гнило отравяше дъха им.

Втрещен и объркан, подполковник Бенет заповяда на военния фотограф да заснеме зловещата картина. Реши твърдо да изпрати снимките на генерал Айзенхауер, за да види Айк безобразието със собствените си очи.

Докато високият широкоплещест командир стоеше, вперил поглед в касапницата, един от лейтенантите му приближи запъхтяно да докладва:

— Сър, извън лагера открихме нещо като масов гроб. Трябва да има няколко хиляди трупа. Някои са само наполовин погребани… Какво ще заповядате да направим, сър?

Линк опита да възвърне дар словото си:

— Погрижете се да бъдат прилично погребани, лейтенант — изрече той хрипливо. — Аз лично ще направя оглед — и добави по-меко: — И нека капеланът прочете молитва.

 

 

Останаха в Ордруф повече от седмица, през която Линк надзираваше лично почти всички „прилични“ погребения. Понякога, когато гласът на капелана пресекваше, Линк сам дочиташе молитвата.

През целия този период спа много зле. Треската и кашлицата, тормозили го през цялата пропита от студ и влага зима, го налегнаха отново с отмъстителна сила.

По цели нощи се потеше и едвам дишаше от пристъпи на задух, но винаги щом си помислеше за лекар, започваше да се убеждава, че болестта му е само една нищо и никаква простуда.

 

 

Най-сетне на сутринта на четиринадесети април пристигнаха три нови части от армията на Патън, а с първата дойде и дългоочакваната заповед за атака на север. Въпреки умората войниците се събраха бързо, нетърпеливи да оставят зад гърба си кланицата.

По здрач, докато се придвижваха към Гота, от двете страни на пътя изникнаха групички странни, призрачни фигури. Една от тях, прилично на скелет същество, посочи с трепереща ръка бялата звезда върху знамето на джипа на подполковник Бенет и нададе дрезгав, треперлив вопъл:

— Американци! Това са американци! Спасени сме!

Изскочиха още живи призраци. Подполковникът нареди на конвоя да спре. С чувство на неловкост поради собствената си охранена фигура Бенет скочи от джипа и се насочи към група изпити уплашени скелети. С приближаването му те се люшнаха уплашено назад.

— Всичко е наред, приятели, няма от какво да се страхувате. Ние искаме да ви помогнем.

Той протегна ръце, за да ги увери в думите си.

Не разбраха какво казва, но с радост усетиха, че не говори немски. Един от тях, висок прегърбен мъж на неопределена възраст, изрази хиляди объркани ликуващи мисли в един, единствен въпрос:

— Наистина ли сте американци?

Линк кимна:

— Точно така, от САЩ сме.

В следващия миг мъжът прегръщаше краката му, ридаеше и нареждаше: „Бог да благослови Америка!“

Докато нареждаше на войниците да качат в колите окаяните човешки отломки, Линк не можа да удържи сълзите си.

Сам той помогна на високия мъж да се качи в неговия джип, като се надяваше да добие по-точна представа за тези хора. На накъсан английски („В Берлин родителите ми бяха наели учител по английски.“) човекът обясни, че повечето са избягали преди няколко дни от лагера Ордруф, а останалите в лагера ги подкарали под конвой към Берген Белзен. („И в двата случая ни чакаше смърт, нямаше какво да губим.“) Добави, че бегълците не са слагали залък в устата си дни наред. Линк предаде на войниците си да им дадат малко храна, и то prontо^[2]. От джобовете на куртките на всички войници се появиха шоколади за оцелелите, които лакомо ги поглъщаха.

За ужас на войниците след по-малко от час трима бяха мъртви от преяждане.

Когато Линк предаваше пътниците си на един полеви медицински пункт близо до Гота, високият мъж беше особено прочувствен:

— Бог да ви благослови, господин генерал.

Линк не сдържа смеха си:

— Благодаря за комплимента, господине, но нямам още дори чин „полковник“.

— За добротата си заслужавате да сте генерал.

Двамата си стиснаха ръце и се разделиха. След това войниците на Линк влязоха в самото село, където вече бяха пристигнали няколко бели части на дивизията.

Капитан Ричард Макинтайър от Бирмингам, Алабама, разпитваше един от местните жители — пълничък мъж на средна възраст, чиито Lederhosen^[3] му придаваха вид, сякаш беше изскочил от часовник с кукувица.

В първия момент, като видя негър в такова отдалечено място, капитанът се смути. Но след това забеляза сребърните дъбови листа върху нагоните на Линк и автоматично отдаде чест.

— Кой е този господин, капитане? — попита Бенет рязко, привикнал с неудобството от присъствието на по-младши бели офицери.

— Бюргер-майстерът, кметът на селото… сър.

— Разпитахте ли го дали не държи затворници?

Капитанът кимна.

— Държал е, сър. В кариерите работели евреи, но преди два дни ги отвели под конвой. Според кмета откарали ги към Бухенвалд.

— Защо, какво има там?

Макинтайър се обърна и зададе въпроса на бюргер-майстера. След това погледна отново Линк и обясни:

— Той мисли, че това е просто друг трудов лагер.

— Аха — усмихна се подполковникът саркастично. — И това е всичко, което знае, така ли? — след това впи поглед в немеца: — Значи просто „трудов лагер“, а, лукова главо?

Кметът не разбра, но се усмихна.

Макинтайър преведе веднага:

— Казва, че нищо не знае. Хората тук били обикновени селяни.

— Е да, разбира се — промърмори Линк и се обърна към офицера: — Какъвто сте били и вие, капитане.

Макинтайър отдаде стегнато чест, Бенет отвърна със същата формалност и се отправи към селската кръчма, която хората му временно бяха определили за щабквартира.

 

 

Поради ранга му на старши офицер на подполковник Бенет, естествено, бе дадена най-голямата стая. Високите тесни прозорци гледаха към потънал в цветя двор.

Той седна на бюрото, отпи глътка от конфискувания от кръчмата коняк, извади лист хартия с двойно оградената емблема на Трета „А“ армия, махна капачето на автоматичната си писалка и започна да пише писмо до деветгодишния си син в Джорджия.

Някъде в Германия

15 април, 1945 г.

Скъпи Линк младши,

Прости ми, че не ти писах известно време, но напоследък ходът на сраженията се обърна в наша полза и постоянно сме в настъпление.

Бих искал да мога да кажа, че съм предоволен от успехите ни (момчетата ни са окичени с медали като коледни дръвчета), но по пътя всички загубихме близки приятели.

През последната седмица се нагледах на страшни неща, които едва ли някога ще мога да опиша.

Често си мисля за неделните проповеди на пастор Стедмън за „жестокостта на човек към човека“. Досега винаги съм смятал, че това се отнася за съдбата на нашия народ в Америка.

Чудя се какво ли би казал преподобният пастор, ако види лагерите за принудителен труд, на които се натъкнахме. В тях просто са морили хората от глад.

Признавам, че в Америка негрите не ги галят с кадифени ръкавици, а и в армията положението не е много по-различно. Но, синко, нас никога не са ни изтребвали с хиляди в газови камери и не са ни изгаряли в пещи…

Звънна телефонът. Линк въздъхна изнурено, отпи още една глътка и вдигна слушалката. Генерал-майор Джон Шелтън, командир на дивизията, се обаждаше някъде от полето. Връзката беше лоша и в слушалката непрекъснато пращеше.

— Бенет, в каква форма са хората ви?

— Честно казано, господин генерал, на края на силите си са — и физически, и емоционално. Повечето са още деца и това, което видяха през последните дни, ги потресе.

— А ада виждали ли сте, Линк, истински ад тук на земята?

— Да, струва ми се, сър. Видяхме два лагера за принудителен труд и огромна яма с около осем хиляди трупа.

— Тогава все едно сте били на Кони Айлънд, мистър. Искам хората ви да са тук утре до седем часа вечерта. Намираме се в Нордхаузен.

— Това май е на тридесет и пет мили на север от нас.

— Проверете. И гледайте да подготвите хората си.

— За какво, сър?

— Нордхаузен не е трудов лагер. Това е лагер на смъртта.

Тази нощ Линк спа много неспокойно. Отчасти поради болката в белия дроб, отчасти поради душевните рани. Щом се унесеше, започваше да сънува ужасни кош мари, от които се събуждаше плувнал в пот. В шест сутринта взе душ и слезе да пие кафе.

Долу, застанал като истукан, го очакваше съсухреният висок мъж, когото остави предния ден в медицинския пункт. Линк се почуди от колко ли време го чака.

— Здрасти — поздрави го приятелски. — Ще седнеш ли с мен на закуска?

Мъжът прие с готовност:

— Благодаря ви.

В следващия миг вече седеше на дървения стол срещу Линк и гризеше комат хляб.

— Ей, задръж малко темпото и си намажи поне масло.

Но мъжът поклати глава с пълна уста и като жестикулираше с ръце, обясни, че е твърде гладен, за да чака. Може би на втората филия ще си позволи лукса да намаже и масло.

Линк изсърба канче кафе и запита:

— Не трябваше ли да си в медицинския пункт?

Мъжът заклати енергично глава:

— Не, не, не. При медицински пункт аз срещнал жена също от Берлин, приятел на семейство. Тя видяла моя жена преди няколко дни в Нордхаузен. Аз чул вие отива днес в Нордхаузен. Трябва да вземете и мен.

Линк се обърка. Нямаше представа, какво пише в устава за такива случаи. Но пък кошмарът тук не се побираше в рамките на никой редовен протокол.

— Смятате ли, че сте достатъчно силен, за да пътувате дотам, господин…?

— Хершел. Казвайте ми Хершел.

— Как е фамилното ви име?

— Сър, до вчера имах само номер. Хершел е достатъчно.

— Е, Хершел, ако смятате, че ще можете да пътувате в един от камионите с продоволствия, заповядайте. Но не мога да ви обещая, че жена ви ще е още там.

 

 

Усетиха миризмата още преди да са стигнали. На километри разстояние във въздуха се носеше зловонието на изгоряла човешка плът, макар че пещите вече не работеха.

Минаха покрай ферми, в които селяните бяха безметежно улисани в ежедневните си задължения, сякаш слънцето не беше затъмнено от облаците на смъртта. Оряха и сееха, като че ли отделени във времето и пространството от вихъра на злото.

Линк разгледа няколко души през бинокъла. Имаха вид на здрави и щастливи хора, които засяваха плодородните земи на този тюрингски оазис сред планините Хари. Подобна картина навярно е вдъхновила Бетовен за Пасторалната му симфония.

Линк наистина не проумяваше как е възможно нацията, сътворила такава ангелска музика, да извърши подобни сатанински зверства.

 

 

Никой от 386-и батальон под командата на подполковник Бенет нямаше да забрави тази вечер. Гледката на измършавелите и изтощени от глад концлагеристи ги беше покрусила, но сега видяха истински живи мъртъвци.

Бяха с хиляди. Макар и освободени формално предния ден от Трета американска армия, те все още бяха в плен на собствената си трагедия, така подплашени, че дъх не смееха да си поемат. Безчисленият им брой сам по себе си беше зашеметяващ. А мръсотията, изпражненията, въшките и плъховете бяха повече, отколкото и в най-ужасната клоака.

С хлътнали бузи, очертани ребра и увиснали кореми, те почти нямаха вид на човешки същества. Ходеха полека и с клатушкане, движенията им бяха като на забавен кадър.

В мига, в който конвоят спря, Хершел стъпи на земята с изтръпнали от болка нозе и закуцука към дългите редици бараки, от които дори на такова разстояние се чуваха страдалчески стонове.

Войниците на Линк бродеха наоколо, докато лекарите се бореха да спасяват живота на „освободените“.

Нацистите си бяха отишли, но ангелът на смъртта още витаеше в околността.

Някои се насилваха да се усмихнат измъчено и да махнат изнемощяло с ръка за поздрав към чернокожите американци. Но и за щастието трябват сили, а те бяха отчайващо малко.

За да издържи на адското зрелище и зловонието, Линк запали дебела пура и се постара да запази спокойствие, докато прекосяваше лагера, за да отиде да докладва в щаба на дивизията.

— Добре дошъл в Дантевия Ад — поздрави го генерал-майор Шелтън, прехвърлил четиридесетте оплешивяващ американец от Средния запад. Двамата се здрависаха. — Седнете, Линк, изглеждате ужасно.

— И вие, генерале. На идване успях да хвърля само бегъл поглед, но това явно е върхът на…

— По дяволите, човече, не си мислете, че тук е дъното. Днес англичаните влязоха в Белзен, на север оттук, и ако щете вярвайте, там било още по-ужасно. Видяхте ли пещите?

— Не още, но и не изгарям от нетърпение.

— Знаете ли кое е удивителното? Тук даже не е имало газова камера. Така са претрепвали нещастниците от работа, че в края на всеки ден труповете били достатъчно, за да работи крематориумът без прекъсване. Разбира се, помогнали им малко и дизентерията, и тифът, но несъмнено най-голяма е заслугата на скаутите от СС.

За момент Линк онемя. След това промълви:

— Какво се прави, за да се помогне на хората?

— Задигаме всички възможни лекарства, до които се доберем. Тук имаме лекари, очакваме всеки момент да дойдат още, имаме даже няколко хлапета от медицински институти в Англия. Но и нашите войници трябва да им помогнат. Дявол да го вземе, те са с хиляди…

— Знам, господин генерал — съгласи се Линк мрачно.

Шелтън изгледа изпитото лице на Бенет и разбра колко потиснат е събратът му офицер. Внезапно, с подчертано театрално тържествен глас той изкомандва:

— Подполковник Бенет, станете!

Линк се изправи, недоумяващ какво ще последва. Но в следващия миг Шелтън отвори едно чекмедже и извади кутийка. В нея имаше нашивки във формата на златни дъбови листа.

Ето че щяха да го произведат в чин полковник.

— Заповядвам ви да свалите сребърните нашивки — нареди Шелтън със същия тържествен тон.

Линк се подчини.

Докато забождаше златните нашивки върху широките рамене на Линк, Шелтън отбеляза:

— Повишението те гони през цяла Европа, полковник Бенет. Честито!

— Не знам какво да кажа, Джон.

— Спести си думите. Ако питаш мен, сребърната звезда ти е в кърпа вързана, и то скоро.

Линк се усмихна и възрази:

— Не, Джон. Не мисля, че в армията са готови да произвеждат хора с моя цвят на кожата генерали.

 

 

Тази нощ полковник Бенет дописа писмото до сина си. Не беше по силите му да опише онова, което бе видял през деня. Можеше само бегло да загатне за него по начин, подходящ за едно невинно момченце. Беше дълбоко вярващ човек.

Мислеше непрестанно за Голгота и последните думи на Христос на кръста според евангелието на Матея: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Защото очевидно и небе, и земя бяха обърнали гръб на тези нещастни жертви, а сега беше вече твърде късно.

Главата го цепеше — пак тази проклета треска. Гърдите го боляха от кашлицата. По-добре да свършва с писмото и да поспи. Накрая заръча на сина си да пази вярата, да целуне баба от него и да се моли, колкото се може по-скоро да се съберат отново заедно.

Запечата плика, сгъна го в джоба на куртката, развърза обущата си и легна.

 

 

На сбора следващата сутрин полковник Линкълн Бенет разпредели хората от батальона си към различните действащи вече части. Някои издирваха надзиратели, избягали в близките гори при навлизането на армията. Други помагаха при разпределянето на лекарства и храни. А той самият се присъедини към другите старши офицери, които генерал Шелтън свика за обиколка на целия лагер.

Докато задминаваха редица след редица бараките, чиито обитатели лежаха неподвижни отвън под лъчите на пролетното слънце, покрай тях минаха войници, подкарали открити камионетки, натоварени догоре с трупове. Един офицер от друг полк се обърна към Шелтън:

— Моите почитания, сър, но дали не може някак по… по-почтително да се пренасят мъртвите?

Генералът поклати глава:

— И аз бих искал, но трябва да се тревожим най-вече за живите. В лагера вече върлува епидемия, а дявол знае какви още страхотии можем да си навлечем с тези разлагащи се трупове. Някои от тия хора ще хвърлят топа само от едно потупване по рамото.

„Или от един шоколад“, помисли си Линк.

Видяха „работната площадка“, където принуждавали затворниците да мъкнат тежки камъни от едно място на друго с единствената цел да ги изтощят. Видяха бодливата тел, по която допреди четиридесет и осем часа беше текъл електрически ток.

Когато видяха крематориумите, в които превръщали човешките същества в пепел и дим, Бенет остана поразен от пълното безсмислие на всичко това — в ограничения спектър на човешките емоции нямаше такива, с които да се обяснят действията на нацистите.

Обиколката им отне близо три часа. Върнаха се в щаба малко след дванадесет. Генералът съобщи, че обядът ще е готов в един, и разпусна хората. Докато всички се разотиваха, Линк изчака Шелтън и го попита:

— Сър, разбрах, че сте заловили двама надзиратели. Какво ще ги правите?

— Убеден съм, че които оцелеят, трябва да бъдат изпратени на съд.

— Как така „които оцелеят“?

— Ами — подхвана генералът привидно равнодушно, — понякога затворниците първи се докопват до тях. Няма да повярвате, но дори най-слабите и болнавите намират сили да ги разкъсат на парчета, преди да сме ги спрели.

— А опитвате ли се да ги спрете?

— Разбира се, Линк — и след това добави по-тихо: — Обаче не се престараваме.

Точно тогава Линк чу как някой вика обезумяло:

— Полковник, моля ви, чакайте, сър, моля ви.

Обърна се и видя, че към него запъхтяно куцука Хершел, а очите му горят от вълнение.

— Моля ви, полковник Бенет, трябва да ми помогнете. Моля ви! За Хана, за жена ми е…

— Откри ли я?

Хершел кимна и изрече на един дъх:

— Тя е при лекарите. Трябва да помогнете. Елате бързо, моля ви!

Линк опита да го успокои:

— Няма страшно, след като вече я лекуват…

— Не, не. Не разбирате. Не я лекуват. Ще я оставят да умре. Моля ви, елате!

 

 

Когато наближиха сградата на болницата, Линк и Хершел видяха отвън проснати на носилки болни, които чакаха реда си да бъдат внесени вътре. Откъм сградата се носеше острата, проникваща навсякъде миризма на дезинфектанти.

Вътре беше истинска лудница, писъците на болните се сливаха със заповедите на лекари и сестри, които крещяха един на друг. Линк откри бързо главния лекар.

Подполковник Хънтър Ендикът, ръководещ медицинските операции, беше висок мъж с очила и с бяла кожа. С изключително бяла кожа, тъй като беше от Джаксън, Мисисипи. Беше и изключително зает. Не можеше да си позволи да пилее време в празни приказки с някакъв си негър, пък бил той и офицер.

Докато Хершел плещеше обезумяло зад гърба му на немски, Линк запита със спокоен тон за състоянието на жената на бившия затворник. Отговорът на Ендикът беше по-скоро хаплив, отколкото вежлив:

— Опасявам се, че е категоризирана — обясни той сухо. — А сега моля да ме извините, но имам да спасявам хора.

Докторът понечи да се обърне и първата реакция на Линк беше да го сграбчи за ръкава. Но той я потисна и само изкрещя:

— Какво, по дяволите, значи категоризирана.

— Слушайте, казах ви вече, че съм много зает…

— Ще разрешите ли да ви напомня — издума Линк тихо, но твърдо, — че съм ви старши по чин. И ви заповядвам да ме осведомите за съпругата на този човек.

Ендикът въздъхна:

— Слушам, полковник — натърти той. — Категоризирана е термин, който употребяваме за класифициране на ранените. Няма защо да ви обяснявам колко са болните тук, че всеки е вече заразен от тиф или в най-скоро време ще го пипне. Категоризирали сме пациентите в три групи — С, ПС, НС. Предполагам, че ще ви прозвучи жестоко, но в първата група са така наречените „спасяеми“, във втората — „полуспасяемите“, а в третата — тези, които по наша преценка са неспасяеми. Опасявам се, че съпругата на този човек спада към последната категория.

— Защо, какво й е?

Докторът поклати глава:

— Наистина не мисля, че искате да чуете това, полковник. Сигурен съм, че и съпругът й не желае.

— Грешите, Ендикът — Линк хвърли поглед към Хершел и настоя: — В този момент той може да понесе всичко.

— Е, както желаете — въздъхна докторът примирено. Встрани от тях имаше празна количка, използвана някога за пренасяне на… не искаха да мислят за какво. Ендикът седна мълчаливо на нея, а те останаха прави. Той продължи:

— А сега, господа, слушайте внимателно. Като се има предвид, че това е концентрационен лагер, мястото е снабдено с изключителна медицинска апаратура. Но не за нуждите на затворниците, а за опитите на нацистките „учени“. Докторите тук използвали концлагеристите вместо морски свинчета, за да провеждат с тях експерименти — замълча, за да попият думите му в съзнанието им. — Слушал съм непълни съобщения за други лагери и зная, че част от тези „изследвания“ са били жив садизъм. Но така нареченият доктор Щенгел, ръководил операциите тук, смятал, че работи за напредъка на медицината или нещо подобно. Убивал, измъчвал и осакатявал уж за доброто на човечеството. Както и да е, този мръсник получил заповед от Берлин да изнамери нещо по-добро от сулфамидите за лечение на венерическите болести. Разбирате, че и супермените могат да си лепнат гонорея — усмихна се той накриво, а Линк и Хершел само кимнаха. — Та този кучи син Щенгел бил педант и водел най-подробен отчет за всичко — ето как знаем в детайли онова, което са правили с жената. На двадесет и осми март й инжектирали интравагинално Найсерия гонорее^[4].

Лицето на Хершел представляваше восъчна безизразна маска.

— А на втори април започнали да я „лекуват“, ако мога така да се изразя, с експериментален антибиотик, който кръстили РДХ 30. Щенгел е записал точната формула. Но най-важното е, че съдържал малко, но фатално количество натриева основа, известна още като луга — веществото, с което майка ви навремето е чистила канализацията и си е слагала ръкавици, за да не се изгори. Както и да е, вместо само да спре инфекцията, веществото подействало разяждащо. Изгорило и оголило цялото покритие на матката. Лекарството-чудо прегорило епитела и започнало да разяжда кръвоносните съдове отдолу. В момента жената има анемия, инфектирана е, а температурата й е 39° С. Няма как да я…

Той замълча за момент и тогава осъзна, че току-що съпругът й го беше чул да произнася смъртната й присъда. Затова добави няколко успокоителни думи:

— Съжалявам, сър, но болестта е в твърде напреднал стадий, за да мислим за благоприятен изход. А сега, ако ме извините…

Внезапно Хершел нададе вой като ранено животно и падна на колене.

Преди докторът да успее да направи й две крачки, Линк изрева:

— Стойте тук! Аз командвам тук и не съм ви освободил още да си ходите!

От напрежението на гласните струни започна отново да кашля.

Ендикът бавно се извърна, лицемерно усмихнат, сякаш казваше „майната ти, негър мръсен“, но само процеди през зъби:

— Моля за извинение, полковник. Мислех, че сме свършили. С какво още мога да ви помогна, освен да ви дам нещо за кашлицата?

— Женен ли сте, Ендикът?

Докторът кимна:

— Имам три деца.

— Така. Представете си само за секунда, че вашата жена е категоризирана. Какво бихте направили, за да я спасите?

Докторът помълча, докато се ровеше в паметта си. Накрая продума:

Вижте какво… сър, тук никой няма време да прави хистеректомия…

— Значи това може да я спаси? — прекъсна го бързо Линк.

Изразът върху лицето на Ендикът му подсказа, че най-сетне е успял да го притисне до стената.

— Разберете — Ендикът възрази, колкото може по-спокойно, — кръвоизливът е толкова силен, че така или иначе надали ще преживее операцията.

— Само не ми казвайте, че нямате кръв — прекъсна го Линк.

— Не в такива количества, че да я хабим за безнадеждни случаи, полковник. А сега вече ще ме извините…

— Не съм ви освободил още — озъби се Линк. — Не съм свършил. Искам някой да извърши операцията. Бог е свидетел, че достатъчно са се намъчили. Заслужават поне да им се даде възможност да живеят.

Ръкавицата беше хвърлена. Въпросът стоеше, кой от двамата ще се окаже по-упорит. Очите на по-високия Линк святкаха.

— Добре, полковник — Ендикът се опита да прозвучи дружелюбно, — да речем, че намеря човек, който да извърши тази безполезна операция някъде около 11 часа довечера. Ами откъде според вас ще се намерят необходимите два-три литра кръв?

— Само ми кажете колко ви трябват, и аз ще се погрижа…

Лекарят се усмихна, убеден, че противникът му най-сетне се е хванал в капана.

— Полковник, офицер с вашия ранг трябва да е добре запознат с разпоредбите в американската армия. Забранено ни е да преливаме кръв от негри на бели пациенти при каквито и да било обстоятелства. Такава е изричната заповед на върховния главнокомандващ Франклин Делано Рузвелт. Загрявате ли?

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, докторе, но пропускате една малка подробност. Тази жена не е от американската армия. Тя въобще не е американка. Нещо повече, правителството на собствената й страна я е отписало като личност. Така че в нейния случай законодателството на Вашингтон не важи. Сега вие загрявате ли?

В последвалата тишина Линк почти чу как Ендикът скърца със зъби.

— Ако ви доведа пет-шест момчета, ще ви стигнат ли, докторе?

— Ъъъ… да. Ще ви уведомя за кръвната група — отвърна Ендикът вяло и се отдалечи с тежка стъпка.

Линк се обърна и съзря лицето на Хершел. Беше цялото обляно в сълзи.

— Е де, е де, човече, развесели се малко. Уредихме работата. Обещавам ти, че Хана ще се оправи.

— Нямам… нямам думи. От пет години ни измъчват военните, а ето че се появявате вие и правите всичко това за мен…

Линк се почувства и трогнат, и смутен. Сложи ръка върху хилавото рамо на Хершел, който не спираше да ридае.

— Този доктор Щенгел трябва да е бил голям умник. Дано, по дяволите, успеят да го спипат.

— Хич не ме интересува — хълцаше Хершел, — само Хана да е жива.

 

 

Малко след един през нощта вкараха Хана Ландсман на носилка в невероятно добре оборудваната операционна, където в кофа лед бяха вече приготвили седем банки кръв. Изпитото лице на Хана й придаваше вид на шейсетгодишна жена, но Линк знаеше, че едва ли има и тридесет. Дори капките пот по челото й изглеждаха сиви. Хершел стискаше ръката й и й шепнеше успокоителни думи, които тя, изпаднала в унес, едва ли чуваше.

Вероятно само за да си отмъсти, доктор Ендикът бе назначил най-младия хирург, Андрю Браунинг, да извърши операцията.

На Линк му се сви сърцето, когато видя, че младият доктор подпира до себе си оръфан атлас по хирургия. Студентът се нуждаеше от учебник с указания.

В този момент Браунинг се обърна към тях:

— Съжалявам, господа, но ще ви помоля да излезете.

Хершел стоеше и не помръдваше. Неочаквано към тях приближи медицинска сестра. Тя се вгледа в Линк и рече успокоително:

— Полковник, асистирала съм на Браунинг и преди. Може да е още нов в занаята, но се справя умело със скалпела и е изключително внимателен.

Линк кимна с благодарност и изведе полекичка Хершел от стаята.

Двамата излязоха и седнаха да чакат на стъпалата отпред. Пролетната нощ беше топла, а мирното небе — осеяно със звезди.

Линк носеше цигари. Извади изящна сребърна табакера, гравирана с емблемата на Трета армия, взе две цигари и подаде едната на приятеля си.

Задави го дрезгава кашлица. Здравият разум му подсказваше, че въобще не бива да пуши. Но нали, по дяволите, все с нещо трябваше да се разсее.

— Женен ли сте, полковник? — попита Хершел.

— Труден въпрос, Хершел — отвърна Линк неловко. — Бяхме в процес на развод, когато ме мобилизираха в Европа. Все не можехме да намерим щат, където да приемат „взаимната непоносимост“ като достатъчно основание за развод. Предполагам, че вече напълно ме е изключила от живота си. Във всеки случай остави сина ни да го гледа майка ми.

— Син ли имаш?

— Да, Линк младши. Това лято ще стане на десет. Честно казано, само мисълта, че ще го видя, ме е крепила през цялото време. А при теб как е?

— Ние имахме дъщеря — отвърна Хершел привидно спокойно. — Беше почти на четири години, когато пристигнахме в първия лагер за интернирани. Казаха ни, че я отвеждат в детска градина. Повярвахме им, защото ни се искаше да е така. Но когато я целунахме онази нощ, преди да я отведат, знаехме, че е за „сбогом“ — смукна дълбоко от цигарата и продължи: — Страшно наистина. След това с Хана не можехме дори името й да споменем. Само се гледахме един друг с чувство на вина, задето сме още живи, а мъничката ни Шарлот лежи мъртва някъде.

Настъпи тягостно мълчание. След малко Хершел подзе отново:

— Не след дълго ни разделиха. Вярвате ли, навремето бях гимнастик, як като вол. Даже играех в един от най-добрите отбори на Турневерин, само за християни. И така, изпратиха ме в кариерите като роб. До тази седмица нямах представа какво се е случило с Хана.

Бяха изпушили почти всички цигари, когато на стълбите се появи Браунинг, все още в изпоцапаната с кръв бяла манта, като търкаше очи:

И двамата скочиха на крака.

— Как е? — попитаха почти в хор.

— Операцията мина добре. Остава ни само да се надяваме, че е достатъчно силна, за да се съвземе.

— Мога ли да я видя сега? — попита нетърпеливо Хершел.

— Нека по-добре да се наспи. Това се отнася и за нас — Браунинг пое дълбоко въздух и с момчешка интонация на студент от Оксфорд, какъвто и беше допреди няколко седмици, добави: — Без майтап, приятели. Като се има предвид колко зарази пъплят из този лагер, най-доброто, което можем да направим за здравето си, е да откъртим.

Линк изпрати Хершел до бараката му. Отвътре долитаха стонове. Денем затворниците бяха свободни, но през нощта все още бяха в плен на кошмарите си.

— Как да ви се отблагодаря, полковник Бенет?

— Първо почни да ме наричаш Линк. После, мисля и двамата трябва да кажем няколко молитви и да лягаме.

— Молитви ли? — попита Хершел в недоумение. — Че на кого да се моля?

— На Господ Бог, нашата Опора и нашето Спасение — отвърна Линк убедено. — Псалм 130^[5]… „Из дълбините викам към Тебе, Господи… Нека се надява Израил на Господа, защото у Господа е милостта.“ Знаеш го туй, нали?

Хершел кимна. И все пак нещо дълбоко в него не можеше да не се опълчи срещу вярата на Линк.

— Бог? За Бог ли ми говорите? Някога съблюдавах каноните на еврейската вяра. Водех почтен живот. Ходех всяка неделя в синагогата. И каква е наградата ми? Как да се моля на Бог, който позволи да избият без причина целия ни род? Как да вярвам в Бог, който наказва невинните? Съжалявам, но вярата ми излетя заедно с дима от комините на крематориумите.

Линк не намери подходящ отговор. Само протегна към Хершел ръката си, която хилавият евреин сграбчи в своите и рече поверително:

— Знаете ли в какво само мога да вярвам сега? В това, което вие ми дадохте. В човешката доброта.

Разделиха се. Линк мина бавно покрай часовите и им отдаде механично чест, а мислите му бяха заети от въпроса: „Как ще обясня всичко това на сина си?“

Седна на ръба на леглото, зарови глава в дланите си и започна да се моли.

 

 

На сутринта се събуди разнебитен. Слепоочията му пулсираха от болка, боляха го гърбът и крайниците. Проклетият грип, кога най-сетне ще се отърве от него? Докато взимаше душ, за да проясни главата си, забеля за с края на очите си някакви синкави петна по гърдите и корема си. „Дявол да го вземе, само това ми липсваше — помисли си той. — Дървеници или някаква друга гадост в леглото.“

Глътна два аспирина, облече зимния шинел и излезе за сутрешната проверка.

Малко преди пладне успя да открадне няколко минути от задълженията си и се отби да види Хана. Бяха я преместили вече в бараката й. До леглото й седеше Хершел.

— Как е тя? — попита Линк.

Хершел се усмихна:

— Цяла сутрин си говорим. Температурата й спадна значително и младият доктор изглежда обнадежден. Моля, елате да ви запозная.

Хершел представи американския си спасител с дълги изречения на немски, за които Линк се досети, че са преувеличени хвалби.

Хана се опита да се усмихне и прошепна дрезгаво:

— Хершел ми каза колко много сте сторили за мен.

— Нищо подобно, госпожо. Заслугата е негова, аз бях просто посредник.

— Какво говорите! — възмути се Хершел. — Ако някога отново намерим щастие, заслугата ще е изцяло ваша.

Линк се трогна.

— Имате ли нужда от нещо, приятели? Добре ли ви хранят?

— О, всичко е наред. Демоните ги няма и вече можем спокойно да дишаме. Това е важното.

Внезапно Линк Бенет започна да се облива в пот. Може би мястото беше прекалено отоплено. Не, едва ли нацистите са си правили труда да отопляват бараките. Май не трябваше да облича зимния си шинел. Зави му се свят и почувства нужда да излезе на чист въздух. Отиде колкото се може по-бързо до вратата, отвори я и прекрачи навън в свежата априлска утрин. В следващия миг се строполи и остана да лежи прострян на земята.

 

 

Дойде в съзнание бавно, като остана полуунесен. Усети под главата си възглавница — значи лежеше в легло, а някъде наблизо се чуваха гневни гласове.

— Дявол да го вземе, не ни стигат всички тези болни, ами и тоя тъп черньо, полковникът, трябваше да си лепне тиф. Като имаш предвид, че това е инфекция, която, ако си поне малко здрав, можеш да надвиеш, представям си колко усилия е положил да се разболее.

— Простете, че се меся, сър, но само ако погледнете рентгеновите снимки, ще видите, че от доста време е карал с бронхопневмония.

— Слушай, Браунинг, хич не ми трябват проклетите му снимки. И от тоя край на стаята чувам как му свирят гърдите.

— Доктор Ендикът, спирометърът му показва около 50%. Едва диша. Няма ли с какво друго да му помогнем?

— За Бога, та ние го тъпчем с конски дози сулфонамиди. Единственият по-силен антибиотик, който познавам, е РДХ 30 на нацисткия доктор. Погледни истината в очите, човече, спукана му е работата.

До този момент Линк се потеше, но сега тялото му се разтърси от ледени тръпки. Моментално до леглото му дойде младият медик и помогна на сестрата да го завие с още едно одеяло.

— Ти ли си, Браунинг? — простена Линк.

— Няма страшно, полковник, ще прескочите трапа — рече успокоително Браунинг и го потупа по рамото.

— Ей, детко — изпъшка Линк, а широкият му гръден кош се повдигаше конвулсивно, — в тоя военен занаят съм отдавна и хич не ми разправяй, че не сте вече запазили леглото ми за някой друг.

На Браунинг му липсваха и опит, и самообладание, за да намери сили да отговори.

Внезапно Линк тихо простена:

— По дяволите!

— Какво, сър?

— Щом като трябваше да умра в тая проклета война, защо поне не умрях на фронта, че да има с какво да се гордее синът ми?

Младежът беше готов да се разплаче.

— Ще се оправите, сър, ще се оправите.

— Ти си един неумел лъжец, Браунинг. Трябва малко да помъдрееш, ако искаш да излезе от теб истински лекар.

Някой почука тихо и бавно открехна вратата.

— Съжалявам, не приемаме посещения — каза бързо, но учтиво младежът.

Хершел се престори, че не разбира, и влезе в стаята с букетче полски цветя в ръка.

— Моля ви, дойдох да видя приятеля си.

Браунинг сви рамене, кимна на Хершел и каза, докато излизаше от стаята:

— Аз ще съм наблизо, полковник. Ако има нещо, само извикайте.

Двамата мъже останаха сами.

— Цветя за вас, Линкълн — Хершел протегна ръка и се опита да се усмихне. — Знаете ли какво удивително нещо открих? Само на няколко метра от този ограден с бодлива тел свят растат цветя и цъфтят дървета. В света все още има живот.

„Не и за мен“, помисли си Линк и попита:

— Как е Хана?

— Добре, добре — отвърна жизнерадостно Хершел. — Почти няма температура. Утре може би ще я изведа на разходка. Ще дойдем да ви видим.

— Да, хубаво. Това би било чудесно — след това внезапно простена: — О, Господи, как ме…

На Хершел му беше необходима половин секунда, за да разбере, че Линк е в безсъзнание. Започна да вика за помощ.

Той стоеше разплакан и гледаше с широко отворени очи как медицинският екип се бори да съживи благодетеля му.

— Не напипвам пулса в сънната артерия.

— Нито в дорзалис педис.

— Няма дишане.

— Да опитаме да инжектираме интракардиално ампула епинефрин?

— Мисля, че е безсмислено — чу се спокойният глас на доктор Хънтър Ендикът. — С пневмония и с тиф на всичко отгоре пукнат шанс няма да оцелее.

Групата около леглото се отдръпна, за да стори място на старшия лекар, който извърши пълна и окончателна проверка на реакциите, доказващи смъртта, и нареди на старшата сестра:

— Шейла, ще се погрижите за документите, нали? И се постарайте всичко в стаята да се дезинфекцира.

Сестрата кимна. За секунди системата от ръката на полковник Бенет беше свалена, издърпаха чаршафа над лицето му и изкараха леглото му навън.

Никой дори не забеляза немия свидетел на цялата сцена — слаб, прегърбен и уплашен мъж, който стоеше в ъгъла и стискаше в ръка няколко стръкчета цветя, а по бузите му се стичаха сълзи.

Почти несъзнателно устните му се раздвижиха и от тях се изтръгна молитва: „Yisgadal ve yiskadosh shmei raboh…“ — „Да се слави и да се свети името на Господ в света, който Той сътвори според Волята Си…“

Беше еврейската погребална молитва.

В този именно миг Хершел Ландсман даде тържествена клетва, че полковник Ейбрахъм Линкълн Бенет няма да е умрял напразно.

 

 

Самолет 127 на „Суис еър“ се приземи в Цюрих в ясната светла утрин на двадесет и четвърти декември 1958 година. Високият негър от първа класа закопча спортното си сако, оправи вратовръзката си, метна на рамо кожената си пътна чанта и се упъти към изхода. Слезе по металната стълба и закрачи енергично към залата за багаж. Кожените му куфари, комплект с пътническата чанта, пристигнаха почти моментално по лентата. Но заедно с всички, които носеха ски, трябваше да почака да свалят специалния товар.

Погледна през стъклените врати към скупчената оттатък митническата зона тълпа и различи хората, които търсеше. Усмихна им се и махна приветливо.

И така, Ейбрахъм Линкълн Бенет младши се запъти да прегърне родителите си осиновители — Хана и Хершел Ландсман.