Ерик Сийгъл
Лекари (13)

12.

— Как ти мина изпитът по биохимия, Лора?

— Не беше зле.

— Това „добре“ ли означава?

— Не, просто означава, каквото казах — не беше зле.

— Хайде сега, не бива да имаме тайни помежду си. Аз съм бъдещият ти съпруг в края на краищата.

— В името на точността, Палмър, не съм ти дала официален отговор по този въпрос.

— Добре, докторе, добре, предавам се. Сега, какво ще правиш в Деня на Благодарността?

— Ще уча, какво друго?

— Това се подразбира. Трябва все пак да имаш някаква ваканция. Дори осъдените на смърт ядат пуйка в Деня на Благодарността.

— О, не се съмнявам, че в стола ще се представят с някакво сносно подобие на пуйка — ако ще да е от целофан и с пластмасов пълнеж.

— Тогава ще дойда двамата заедно да си хапнем псевдо пуйка.

— А родителите ти? Няма ли да им е мъчно, че не сте заедно?

— На мен ще ми е по-мъчно, ако не съм с теб.

И тогава внезапно през ума на Палмър мина тревожна мисъл.

— Да не би да имаш други планове?

— Не, просто предположих, че с Барни…

— Аха — прекъсна я Палмър, — добрият доктор Ливингстън…

Лора се намръщи:

— Та както казах — продължи тя натъртено — Барни, аз и още няколко съкилийници от първи курс смятахме да нагласим голяма маса в бюфета и да си представим, че сме семейство. Но в последния момент нещо се обърка.

— Какво по-точно?

— Бенет ще лети до Кливлънд, за да изкара един ден с родителите си…

— Това е пълно разточителство. Трябва да е много богат.

— Сигурно — кимна Лора. — Ако видиш гардероба му, ще помислиш, че само от неговите покупки се издържа цял магазин за мъжка конфекция. А после и Ливингстън би отбой.

— Завръща се в семейното гнездо в Бруклин?

— Не каза нищо. Напоследък се държи много особено.

— Защо, сърдит ли ти е за нещо?

— Едва ли, освен ако не се е ядосал, че не искам да му кажа колко имам на теста по биохимия.

— Колко имаш между другото? — вметна Палмър, като се надяваше въпросът да я свари неподготвена.

— Казах ти вече — отби атаката Лора. — Средна работа.

 

 

Днес сме се събрали Бог да ни благослови

Волята си да открие и да ни смири.

За потисниците зли светът ще стане скоро тесен

Нека Бог не ни забравя.

Да възхвалим името Му с песен.

Барни улови единствената като че ли в цяла Нова Англия радиостанция, по която: все още не пееха коледни песни в Деня на Благодарността, и слуша, докато не я заглушиха другите програми. Пътуваше сам в единия от корветите на Ланс и можеше да пее на висок глас „Химна на благодарността“, който му навяваше приятни спомени от гимназията.

86-а Южна междущатска магистрала беше почти пуста. Повечето пътуващи днес се бяха прибрали вече и седяха около празничните трапези. Да останеш сам в Деня на Благодарността, е по-лошо и от самотна Коледа, реши Барни. Защото, като се изключи парадът на Мейси по телевизията, не ти остава нищо друго, освен да се присъединиш към тесния семеен кръг и да се натъпчеш с храна.

Барни беше един от малкото, които нямаше да седнат на коледна трапеза. Наложи му се да разочарова майка си, която, естествено, го очакваше да се прибере в Бруклин. Освен това единственото обяснение, което той даде, беше, че му се налага да посети „закъсал приятел“.

(Любопитството подтикна Естел да попита дали става дума за момиче, но Барни отговори само, че не е нещо, за което си заслужава да се тревожи.)

Когато стигна северните покрайнини на Хартфорд, Барни излезе от магистралата и подкара по страничен път, който ставаше все по-тесен и изровен. Накрая се промъкна по малка прашна пътека, оградена от две редици голи дървета, и внезапно се озова на просторно открито място. На стотина метра от него се извисяваше разкошна къща във френски стил. На месингова табелка върху портите от ковано желязо пишеше:

ИНСТИТУТ СТРАТФОРД

За момент Барни си спомни неофициалното му прозвище „Куку замъкът“. Тук се лекуваше аристокрацията на лудите. Или поне плутокрацията. Според слуховете плащаха по няколко хиляди долара на седмица.

Господи, помисли си Барни, за толкова пари усмирителните им ризи трябва да са от кашмир. Съзнаваше ясно защо се залъгва с такива плоски шеги. Беше слушал много за параноята, която те обхваща, когато отидеш на свиждане в психиатрия. Дори и най-самоуверените ставали жертва на безпричинен страх, че изведнъж ще ги демаскират и няма да ги пуснат да си вървят.

Когато спря колата пред пропуска, за да покаже документите си, пазачът предъвкваше пуешка кълка И гледаше с едно око трепкащия телевизионен екран. После прерови с мазни пръсти картотеката си, като остави по едно петно на всеки лист.

— Аха. Д-р Ливингстън — среща с господин Ийстман. Влизайте направо. (По телефона Барни беше казал само, че се обажда от Медицинския институт в Харвард, но това явно улесни влизането му.)

Пред масивната дървена врата на входа го посрещна старша сестра с ангелско изражение, поздрави го учтиво за празника и след като неизвестно защо реши, че Барни познава института, каза, че „Ийстман младши“ се разхожда на поляната отзад — та ако обича, „доктор Ливингстън“ да го потърси там.

Барни кимна и пое по дългия коридор с висок таван.

За нещастие зави в грешна посока и се озова пред здраво заключена метална бяла врата. Надникна през армираното стъкло на правоъгълното прозорче и видя фантасмагорично сборище от пациенти, които се влачеха, протягаха ръце и стенеха, погълнати от собствения си свят, явно нежелаещи или неспособни да регистрират присъствието на който и да е друг човек. Гледката му напомни филм на Фелини. Само че тази недействителност беше истинска. Господи, помисли си, тук ли е Мори?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — прозвуча строг женски глас.

Барни се обърна и видя една валкирия в сестринска одежда.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — повтори тя една октава по-ниско.

— Идвам от… Медицинския институт в Харвард да видя Ийстман младши.

— Със сигурност няма да го намерите тук — възрази тя.

Слава Богу, помисли си Барни.

— Казаха ми, че е на поляната отзад. Бихте ли ми показали как да стигна?

Тя му посочи накъде да върви. Барни кимна и се отдалечи бързо с надеждата, че страхът не се е изписал на лицето му.

Намери Мори да седи сам на голяма пуста каменна тераса с изглед към една обширна и подредена градина. Явно наблюдаваше залеза над хребета на планината Такони.

— Здрасти, Мори.

— Здравей, Барни — отвърна безжизнено приятелят му, без да се обръща. — Благодаря ти, че дойде. Залезът е прекрасен, нали? Сякаш Бог пуска в автомата лъскава паричка, за да ни купи пълно със звезди небе.

Все още стоеше с гръб към Барни.

— Метафората е чудесна, трябва да я запишеш.

— Не пиша вече — промълви Мори.

Тъй като той явно не желаеше да се обърне, Барни мина пред стола му и се облегна на парапета на терасата. И тогава разбра защо приятелят му е така запленен от небесната светлина. Очите му приличаха на изгорели електрически фасунги. Барни потрепери при вида им.

— Как е в института? Плачат ли за мен?

— Голяма скука, честно казано. Липсваш ми, Мор. Този, дето го настаниха в твоята стая, е голям кретен.

— Настанили са някой в стаята ми? Мислех, че ще я заковат и ще я сложат под карантина, за да не се зарази някои…

— Стига си се самозатъпквал — прекъсна го Барни и постави леко ръка на рамото му. — Обзалагам се, че напролет вече ще си с нас.

— Я не ме занасяй. Никога няма да изляза оттук.

Барни се вгледа в угасналите му безизразни очи и си помисли: „Този нещастник беше по-добре в маниакалната си фаза. Поне имаше живот в него.“

— Ей, слушай, трябва да ми вярваш. Вече съм една осма лекар. Ще се оправиш, Мор. Ще се махнеш оттук и ще станеш втори Джон Кийтс, точно както ти самият каза.

— Кийтс е умрял на двадесет и шест години.

— Да, вярно — Барни се почувства неловко. — Примерът май беше глупав. Но ти разбираш какво искам да кажа.

Настъпи мълчание. „Защо, по дяволите? — недоумяваше Барни. — Знае много добре какво се опитвам да му кажа. Защо не ме остави да го развеселя? Защо така упорито иска да ме повлече със себе си в пропастта? И защо въобще ме накара да дойда чак дотук?“

Няколко минути седяха, без да говорят. После съвсем неочаквано Мори прошепна:

— Святкат ме.

— Какво? — Барни разбра много добре, но не искаше да повярва.

— Докторите му казват ЕШТ — електрошокова терапия — поясни Мори със същия равен тон. — Болните тук го наричат „тряскане“. Сигурно знаеш какви машини имат за пържене на мозъка.

— Електрошокова терапия… искаш да кажеш, че ти прилагат шокова терапия?

Приятелят му кимна.

Барни се възмути от дъното на душата си. Винаги бе смятал, че електротерапията се прилага като наказание. Електрошок за агресивните типове с антиобществени прояви, а крайната мярка — електрически стол — за убийците. Но защо и на този безобиден нещастник?

— Предполага се, че лекува депресии — сви рамене Мори и добави, — както и да е, баща ми смята, че съм по-добре.

— Идвал ли е да те види?

— Не. Нали знаеш колко е зает, а и Сан Франциско не е на един хвърлей оттук — въздъхна дълбоко и продължи, — обаче се обажда. Звъни на доктор Кънингам, главния психиатър, за да се увери, че онзи се грижи за мен. Ей, накарах те да дойдеш чак… откъде беше…, а, не съм те питал как си. Как е жена ти?

— Не съм женен — прошепна Барни със свито сърце.

— Как, не ходеше ли с едно високо русо момиче?

— А, Лора — кимна Барни. — Лора Кастелано. Приятели сме само.

— Беше много хубава, спомням си.

— Браво! — Барни се насили да се усмихне. — Щом можеш да говориш за хубави момичета, значи се оправяш вече.

— В психиатрията не съществува понятието „оправяне“ — отвърна Мори с печално примирение. — Има само преход от една фаза на болестта към друга. Сигурен съм, че скоро ще ви обяснят това.

— Кой лекар идиот ти е казал тази тъпотия?

— Баща ми. Откак се помня, винаги го е повтарял.

В звезден миг, скъпа, се срещнахме с тебе.

Наш ще е целият свят.

Виж, от небето щедро се сипят

рози и ябълков цвят…

Докато караше обратно по магистралата, Барни превъртя всички станции на радиото с надеждата да открие нещо, което да разсее мрачното му настроение. Но по единствената станция, която предаваше ясно, пускаха само мелодии от шоупрограми. А пронизителният глас на Етел Мърмън, който гърмеше от радиото с типичния за Бродуей неистов безмозъчен оптимизъм, звучеше като жестока подигравка с нещастието на Мори.

Спря на пътя пред първото кафене от веригата Хауърд Джонсън, поръча си сандвич „тройна радост“, на който тази вечер подхождаше повече името „тройна гадост“, и се насили да яде.

— Хич не си в настроение, миличък. Да не си загубил момичето или работата си? — попита съчувствено накъдрената сервитьорка.

— Нито едното, нито другото, но скоро май ще си загубя търпението.

На касата му върнаха пет долара и Барни отиде до телефонната кабина, извади от джоба си смачкан плик и набра Сан Франциско. Отговориха му след третия сигнал.

— Кабинетът на доктор Ийстман, моля — беше секретарката.

— Ъъъ… бихте ли ме свързали с доктор Ийстман? Спешно е.

— Негов пациент ли сте?

— Не, не. Аз съм… всъщност колега съм му. Казвам се Ливингстън.

Последва кратка пауза и щракване — явно го прехвърлиха на друга линия. След това в слушалката прозвуча равен мъжки баритон:

— Доктор Ийстман на телефона.

— А-а… обажда се Барни Ливингстън. Аз съм приятел на Мори. Бях последният, който разговаря с него преди той да… скочи.

— А, спомням си. Получихте ли бележката ми?

— Да, благодаря ви, докторе — Барни си спомнила лаконичния хладен тон на изпратеното му от Ийстман благодарствено писмо. — Всъщност оттам взех номера ви.

Ийстман не му помагаше особено да поддържа разговора, така че се наложи Барни да поеме отново инициативата:

— Аз току-що ходих да видя Мори, сър…

— Това, струва ми се, надхвърля границите на дълга.

— Той е чудесно момче, сър. Харесва ми.

— Радвам се да го чуя. По принцип Мори трудно общува с връстниците си. С какво мога да ви помогна, господин Ливингстън?

— По-скоро Мори има нужда от помощ, сър.

— Не ви разбирам — в гласа на психиатъра прозвуча нотка на раздразнение.

— Доктор Ийстман — продължи Барни, като се опитваше да запази спокойствие, — известно ли ви е, че синът ви е подлаган на шокова терапия?

— Разбира се.

— Простете откровеността ми, сър, но току-що бях на посещение при сина ви. И от това, което видях, мога да кажа, че е значително по-зле от когато и да било.

— Според доктор Канингъм съвсем не е така — отсече Ийстман. — А и какво дава право на един първокурсник да преценява по-старшите от него?

— Докторе — настоя Барни сериозно, — единственото, за което ви моля, е да отидете да видите как изпепеляват мозъка на сина ви.

— Абсолютно излишно, Ливингстън. Напълно запознат съм с процедурата и по мое мнение тя е идеалното лечение за депресията на момчето.

Барни все по-ясно разбираше, че доктор Ийстман съзнателно избягва да казва „синът ми“, сякаш за да се освободи от всякаква отговорност за трагичното състояние на Мори.

— Доктор Ийстман, чуйте ме. Умолявам ви да не им позволявате повече да тресат Мори. Той ще се оправи. Просто го оставете да оздравее на спокойствие.

Последва кратко мълчание.

— Ливингстън, признателен съм за загрижеността ви и несъмнено ще обсъдя въпроса с доктор Канингъм. Надявам се, че сте прекарали добре празника.

Барни занемя.

— Е, приятна вечер — сбогува се докторът с равен и леден глас.

Барни остави слушалката и се облегна на телефона като победен боксьор.

 

 

Прибра се в медицинската каторга малко след осем. Библиотеката беше все още отворена и той отиде да потърси най-новата литература за ЕШТ. Чете трескаво, като драскаше записки по заемните бележки. Очевидно електрошоковата терапия се препоръчваше при: а) непосредствена опасност от самоубийство, б) депресивно вцепенение, в) опасност за физическото здраве на пациента поради различни причини.

Дори ако приемем, че изброените състояния се отнасяха за Мори, и най-горещите поддръжници на процедурата изрично препоръчваха да се прилага само при спешни случаи. А тук защо е нужно да се бърза? Мори просто си седи на терасата и ниже метафори като стара баба — броеницата си.

Имаше и странични ефекти. Във всеки един от случаите се наблюдаваше поне частична загуба на паметта — макар и временна, според изследванията. Ами ако Мори се окаже изключение от статистиката? Ще остане ли паметта му увредена за цял живот?

Томас Ман ли беше казал, че геният не е нищо друго, освен способност на психиката да има свободен достъп до минали изживявания? Паметта не е ли най-ценното притежание на твореца?

Мори е интелигентно, чувствително и артистично момче и справедливостта изисква да му се дадат възможности да се развие като личност. Най-малкото да успее или да се провали според собствените си сили, а не да го покосят мълниите на някакъв безжалостен Зевс.

Тези касапи лекуват душевната болест, като че ли е гангрена на мозъка — направо режат. Не влагат никак ви по-тънки умения — заключи Барни.

— Когато аз стана психиатър, ще се старая да лекувам душевните рани, да върна на хората целостта им като личности. Никоя машина не може да направи това.

 

 

Вандербилт Хол гъмжеше от весели студенти, които оживено бъбреха. Около пианото дори се бяха събрали на групичка и пееха коледни песни. Вероятно на следващия ден работата щеше да продължи както обикновено, но днес всички бяха решили да се насладят докрай на празника.

В бюфета Барни зърна Грети Андерсън с поднос храна, която изглеждаше приготвена от същите вещества като линолеума на пода. Барни забеляза възхитено, че на Грети дори палтото от камилска вълна й стои като тесен пуловер. Полюлявайки се плавно, Грети приближи ъгъла, където Лора вече ораторстваше пред двама стажант-лекари. Барни реши да се присъедини.

— Здравейте! — поздрави ги той.

— Охо! — провикна се Лора. Тайнственият пътник. Още ли е държавна тайна, или вече можеш да ни кажеш къде беше?

— Бях на Кейп Канаверал и помагах да изстрелят в орбита една пуйка.

— О, я не ни занасяй, Ливингстън. Да не сме от сенатската следствена комисия.

— Да речем, че просто бях с приятел.

— Или приятелка? Обзалагам се, че е много сладка — пропя Грети и го дари с една от ослепителните си усмивки.

— Е, добре. Предавам се. Прекарах деня с Джен Мансфийлд. Работихме върху някои… анатомични въпроси.

— Знаеш ли — отбеляза Грети, — почти съм готова да ти повярвам — и след това добави, докато се отдалечаваше: — Може би затова никога не ми се обаждаш.

Другите студенти постепенно се изнизаха и се затвориха по килиите си, за да залегнат отново над книгите. Най-сетне Барни и Лора останаха сами. Тя го погледна право в очите.

— Е, ще ми кажеш ли къде беше всъщност?

— Разбери, наистина не мога. Дал съм дума. Лора махна театрално с ръка:

— А някога бяхме приятели…

— Имам предложение, Кастелано. Давам сведения срещу други сведения.

— Готово.

— Ще ти кажа къде бях, ако ми кажеш колко имаш на теста по биохимия.

Лора се поколеба, хваната натясно. След това се усмихна свенливо и прошепна с поверителен глас:

— Ще повярваш ли, ако ти кажа 11 точки?

— Не.

Тя го потупа по рамото и бодро му пожела:

— Лека нощ, Барн. И не забравяй — утре е „великият ден“ по анатомия. Както би казала Грети, постарай се да си „на ниво“.

 

 

— Мъжкият пенис…

Нотката на наслаждение в гласа на професор Лубар подсказваше, че тази лекция никога не му омръзва. Педагогическото пособие пред него представляваше уголемен макет на органа. Беше станал вече повод за много оживени разговори сред студентите, които днес се събраха в пълен състав, а някои дори подраниха.

— Този мъжки орган служи за съвкупление, а при бозайниците и за уриниране. Формата му е цилиндрична, свързан е във висящо положение с пубиса. Терминът „фалос“ е неточен, защото описва члена само когато е във вдигнато положение. Дължината на мъжкия пенис варира от 12 до 20 сантиметра и няма връзка с изпитваното от мъжа или жената удоволствие по време на полов акт. Ако някой ви е разправял за органи, дълги по 30 см, не му вярвайте. Това са само легенди — или пък въпросният е налетял в тъмното на кон.

Никой не се засмя. Стояха с каменно изражение от уважение към професора, към гениталиите на труповете и към своите собствени най-вече.

Лубар вдигна високо изображението на половия орган докато обясняваше трите вида тъкан: на пикочния канал, препуциума и семенниците.

Направи пауза, за да отбележи с крива усмивка:

— Надявам се, че следите внимателно.

И после попита:

— Може ли да каже някой какво настъпва, когато вследствие на хиперемия на гениталиите пещеристото тяло се изпълни с кръв?

В първия момент никой не реагира… поне външно. Наистина ли има предвид…? Възможно ли е да пита за…?

Без видима причина професорът посочи Лора:

— Моля, госпожице Кастелано, какво настъпва след хиперемия?

— Ерекция, господин професоре.

Аудиторията въздъхна облекчено.

— Интересно защо въпреки превеса на мъже в курса единствено на госпожица Кастелано й е известно добре познатото явление ерекция на мъжкия член?

Отговор не последва.

Лубар, който никога не пропускаше да подметне нещо цветисто за сметка на женската част от курса, насочи отново разпита към Лора:

— Вие, госпожице Кастелано, можете ли да предложите обяснение?

— Ами може би имам повече лични наблюдения, сър — отвърна Лора небрежно.

Професорът благоразумно се върна в познатите води на „Анатомията“ на Грей и предложи на студентите да започнат внимателно дисекция на отличения за деня орган.

Чудна работа. Смятаха, че трите месеца опит са ги закалили в рязането на човешка плът, но ето че поне вътрешно повечето студенти потрепериха, щом започнаха дисекция на новия орган.

 

 

— Ей Богу, Кастелано — възкликна възхитено Барни, когато няколко часа по-късно излязоха от аудиторията. — Закопа всички мъже в курса.

— Нищо особено. А ти защо не се обади, дявол да те вземе?

— Не знам. Страх ме беше да си покажа главата.

Тя го стрелна лукаво с поглед:

— Главата ли казваш, Ливингстън?

Очите й святкаха игриво.

Точно тогава при тях дойде Грети.

— Отвратително! Направо възмутително — цупеше се тя.

— Кое бе, Грети?

— Всички тези намеци. Ами Лубар как размахваше онова нещо, като че ли е някакъв фетиш.

— В интерес на истината — вметна Барни небрежно, — било е фетиш за древните гърци и римляни. Даже са го боготворили по време на празниците…

— Престани, Барни! Стига ми за един следобед. Ако питаш мен, професор Лубар е един… един…

— Кур сплескан? — предложи Лора.

Грети се обърна и рязко се отдалечи, почервеняла от негодувание и срам.

 

 

Ако някога ви се налижи да доказвате, че първите заселници в Америка са били истински аскети и пуритани, достатъчно е да вземете за пример зимата в Бостън. По Коледа природата замръзва и безпощаден вятър, като камшик на каещ се, шибва лицата на хората.

Естествено, нищо не е пречило на заселниците да изберат умерения климат на Вирджиния, вместо да слизат на скалистия Плимутски бряг. Можели са дори както някои други англичани да отплуват до Антилските острови, да захвърлят тежките обуща с катарами и да лудуват по пясъците.

Но основателите на Масачузетската колония искали да страдат. А климатът на новия континент предоставял богата възможност за това.

Още преди първата снежна буря цяла лавина работа затрупа студентите във Вандербилт Хол. Брояха не дните за пазаруване преди Коледа, а часовете, оставащи до първите изпити — четири удара един след друг: анатомия, физиология, хистология и последният, фаталният — биохимия.

Всички прозорци на общежитието светеха по цяла нощ. Минувачите вероятно биха изтълкували това погрешно като ритуално честване празника на светлината, отбелязван от народите по цял свят в деня на зимното слънцестоене, най-краткия ден в годината. Но в светналите стаи не се веселяха, не пееха коледни песни и най-важното, не спяха.

Градусът на напрежението стигна дотам, че дори Питър Уаймън доби стреснато изражение.

А Палмър Талбот от солидарност със студентите също се видя принуден да прави жертви.

— Дори и в събота вечер ли не можеш, Лора?

— Моля те, влез ми в положението. Тук сме като в обсада. Хората направо превъртат от напрежение. Повярвай ми, нищо подобно не съм преживявала досега.

— Тогава защо въобще трябва да се тормозиш, Лора? Доколкото знам, цялото ти следване в института до този момент е един кошмар. От къде на къде нормален човек ще търпи подобно нещо?

— Това е положението. Нещо като цена, която трябва да заплатя.

— Обаче и аз се налага да я плащам. Как изобщо възнамеряваш хем да водиш такъв живот, хем да поддържаш връзка с мен?

— Палмър, точно сега единствените връзки, за които съм в състояние да мисля, са между химични съединения, черепни нерви и хистологични образци. Чувствам се не като личност, а като робот, който изучава хората.

— Добре де, след като ти е толкова омразно, защо не напуснеш?

— Никога не съм казвала, че ми е омразно, Палмър.

 

 

Макар науката да твърди, че е невъзможно човек да се лишава продължително време от сън, без да загуби разсъдъка си, обезумелите студенти по медицина патологично пренебрегваха тази истина. Разбира се, на помощ идваше кофеинът и много от тях измерваха нощите с чаши кафе.

Неколцина успяха да се снабдят с най-новите постижения на фармацията. Ако имаха късмета да познават някой от по-горните курсове или още по-добре — някой стажант-лекар, можеха да се снабдят и с някое ново психотропно лекарство от групата на амфетамините, Бензедрин например, за стимулиране на нервната система и „потискане“ на съня. Твърде погълнати бяха от учебниците си, за да хвърлят поглед върху ситното упътване по опаковките. Дори педантичната Алисън Редмънд пропусна да се усъмни в безвредността на таблетките, от които по думите й мисълта й се прояснявала „като майска утрин“.

Барни Ливингстън прибягна до друга мярка. Неговото средство за оборване на дрямката бяха периодичните баскетболни мачове, последвани от студени душове. Всички го смятаха за смахнат — с изключение на Бенет, когото той придума да опита същия метод.

Лора се придържаше към кока-колата и винаги, преди да отиде в стаята на Барни, напълваше цял термос от автомата. По коридорите нагоре-надолу крачеха студенти и трескаво се мъчеха да натъпчат в пламналите си измъчени мозъци материала от безброй листове.

Единствен Ханк Дуайър беше безметежно далеч от цялото нечовешко напрежение. Докато колегите му мислеха, че са в ада, той се чувстваше като пречистена душа, която съвсем скоро ще излети от преходното чистилище и ще се извиси към рая в прегръдките на Черил.

В три сутринта преди „Инквизиция 1“ (анатомия първа част) Лора и Барни решиха да си починат за пет минути. Разтвориха прозореца, за да влезе студеният въздух и да ги разсъни, после отвориха вратата, за да стане течение. Отвън в коридора „безсънните мъртъвци“ не ги забелязаха, а продължиха да бродят, да мърморят и да зубрят.

— И преди съм виждал такава гледка — продума Барни дрезгаво. — Точно така ходят болните в психиатрията.

Никой от двамата не се засмя. Бяха погълнати от усилието да си спомнят окончанията, захващането и инервирането на булбокавернозния мускул.

 

 

Самите изпити отбелязаха спад в напрежението. Бяха и един вид облекчение, защото след всеки изпит първокурсниците се чувстваха така изцедени, че силите им стигаха само да хапнат набързо, да се приберат в стаите и да потънат в дълбок, безпаметен сън. На сутринта като автомати влизаха отново в изпитните зали, където им раздаваха нови въпроси и от тях вече така им се повдигаше, че като по рефлекс бълваха отговорите.

Най-накрая, когато до Коледа оставаха само четири дни за пазаруване, всичко приключи. Лора спази обещанието си и прекара тези дни в дома на Палмър на Бийкън Хил. Въпреки че недоумяваше каква радост може да му достави, като спи по осемнадесет часа на ден, той изглеждаше доволен, че тя е до него — макар и в състояние на неподвижен труп.

Междувременно Ханк Дуайър стана първият човек в историята, полетял за дома с автобус. Защото пътуваше към седмото небе.

Грети се сбогува с всички колеги и забърза към летището, за да се качи на студентски чартърен самолет до великия Северозапад. През последните дни от семестъра беше намекнала загадъчно, че в Портланд ще я чака Много Специален Човек.

С това вероятно се обясняваше свенливото й и кокетно поведение напоследък — просто беше репетирала. Кавалерът й без съмнение беше някой висок мускулест скандинавец и сигурно се казваше Ларс или Олаф. За какво ти е източен Адонис, ако си имаш Тор от западния бряг.

Бенет се отби да се сбогува с Барни вечерта след последния им изпит.

— Весели празници, Ландсман — пожела му Барни. — Обзалагам се, че за всяка от дванайсетте нощи на коледните празници ще имаш различна кливлъндска красавица.

— Всъщност няма да се връщам у дома. Ще прекарам две седмици с родителите си на планина.

— Аха, значи le ski^[1]?

Бенет кимна:

— И I’apres ski^[2], което, разбира се е най-хубавата част.

— Божичко, Бенет, тогава сигурно ще имаш по две момичета на ден. И къде ще вършиш снежните си подвизи?

— В Монтана.

— Доста далече.

— Като си помислиш, Ливингстън, аз не съм от по-близо.

Най-амбициозни бяха плановете на Питър Уаймън. Оставаше в Бостън за лабораторни изследвания, и то не с друг, а със самия професор Майкъл Пфайфър.

 

 

В седем вечерта на двадесет и трети декември Палмър откара Лора до летище Логан, където Барни я очакваше за кратък полет до Ню Йорк със самолет на източните авиолинии (само четиридесет долара за едно часово въздушно премятане сред бурните декемврийски ветрове от Бийнтаун до Готъм).

Палмър я прегърна топло и й напомни да се върне с по-ранен влак, за да отидат заедно на новогодишното празненство в Ловджийския клуб, а след това потегли към пистите на Върмънт, където, обясни той на Лора, щял да сублимира мъката си по нея, като кара ски до припадък.

Докато Лора пазеше място на дългата извита опашка от студенти пред самолета, Барни се извини и хукна към щанда с вестници, за да купи „Спортс Илъстрейтид“.

На връщане не тичаше. Тъкмо обратното, вървеше полека, сякаш в унес. Единствено гласът на Лора успя да го раздвижи.

— По дяволите, Ливингстън, размърдай си задника. Ще изпуснем самолета.

Затича се едва последните петдесетина метра и се изравни с Лора точно когато дойде редът им да покажат бордовите си карти на служителя.

— Какво ти става? — смъмри го тя, докато си пробиваха с мъка пък в претъпканата кабина на самолета.

— А, нищо. Разсеян съм малко, това е всичко.

Намериха две съседни места в дъното вдясно, провряха се до тях и се заеха да закопчават коланите. Барни беше необичайно мълчалив и само гледаше втренчено плешивото теме на мъжа отпред.

— Ливингстън, подхвана отново Лора — изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— И така може да се каже.

Точно в този момент двигателите на Локхийд Електра нададоха оглушителен рев.

Лора шаваше неспокойно, докато самолетът набра скорост, отдели се от пистата и се издигна в зимното небе над пристанището на Бостън. Не след дълго шумът от двигателите утихна и Лора можеше отново да настоява за информация.

— Барни, кажи, по дяволите, какво се случи?

Той поклати глава в пълно недоумение:

— Тъкмо наближавах щанда за вестници и видях Бенет на една опашка за полет.

— Е, и?

— Чакаше да пътува в първа класа:

— Много ясно, след като е тъпкан с пари. Виж само как се облича. Какво толкова странно има?

— Каза ми, че отива да кара ски в Монтана, но полетът му определено не беше дотам. Искам да кажа, Кастелано, че човекът чакаше за швейцарски самолет до Цюрих. Не намираш ли това за малко странно?

— Не… намирам го за изключително странно.