Ерик Сийгъл
Лекари (9)

8.

Веднъж Емерсън казал, че на Сократ би му харесала атмосферата в Харвард Колидж. Спокоен рай от тухлени постройки в джорджиански стил, а между тях древни и мъдри дървета — дворът би бил съвършеното място за сбирка на Аристотеловите ученици.

Пак по същата причина Харвардският медицински институт би допаднал и на Хипократ — бащата тотем на всички лекари (и може би дори личен лекар на Сократ). Архитектурата на Харвардския медицински институт е подчертано класическа — обрасъл в зеленина четириъгълник, заграден от изток и от запад с мраморни сгради, а от южната страна с величествен храм, подпрян на дръзки йонийски колони. Ценен паметник на Аполон лечителя, на Асклепий, бога на медицината, и на дъщеря му Хигия, богиня на здравето.

Всъщност една нелепа легенда гласи, че след като прекарал две хилядолетия сред здравите и бодрите в Елисейските полета, Хипократ се върнал отново на земята и кандидатствал в Харвард, за да разбере какъв напредък са постигнали в професията от негово време насам.

Давайки си вид на отличник от горните курсове, който плюс това взема милята за четири минути, той се явил на интервюто спокоен и уверен в себе си. Когато уважаваният хирург-ортопед Кристофър Доулинг го попитал кой според него е най-основният принцип в медицината, Хипократ уверено цитирал себе си:

— Първо, не причинявай вреда.

Бил отхвърлен като неподходящ.

Много се спори какво е трябвало да отговори. Една теоретична школа поддържа тезата, че принципът на медицината от по-ново време е да се уточни дали пациентът има тази, или онази болест. Но това е не само неточно, а и цинично. Дълбоката същина на медицинската философия, отхвърлена само от няколко алтруистично настроени ренегати, е следната: лекарят никога не трябва да признава, че е сбъркал!

Но как ли тези някогашни простосмъртни придобиват своята непогрешимост?

Има йерархия. Отначало те са послушници, чиято вяра се изпитва, уви, с огън. В продължение на четири дълги години те трябва да работят упорито до късно през нощта. След това, ако все още имат сили, влизат в един отвратително аскетичен монашески орден — този на „сомнамбулите“ (или с други думи, интернистите). И след една година пости и безсъние добиват на свой ред правото да инквизират новите послушници. След време биват посветени. Оттук нататък вече няма граници за израстването им в Светия орден. Епископ, кардинал — дори във Ватикана.

Само дето в областта на медицината има десет хиляди подобия на Рим: педиатричното папство, неврологичното, психиатричното (оттук и терминът „духовен баща“). Има дори специален Свети трон за проктора^[1]. Свети Петър построил църква на една скала. За много лекари жлъчните камъни са достатъчни.

Но всичко започва с ритуалните унижения. И било то в Бъфало, или Бостън, Мисисипи, или Монтана ритуалите все си приличат. Онези, които желаят да се срещнат лице в лице с агонията и страданието на човечеството, трябва първо да го изпитат върху себе си.

 

 

Единственото общежитие в Харвардския медицински институт бе едно огромно архитектурно чудовище — комбинация от най-лошата част на Венеция и готическите сгради в Бостън. (Няколко медицински мозъка й бяха изковали наименованието „какопластична хирургия“.)

Кръглото фоайе беше увенчано с изненадващо ярък свод в стил рококо и с форма на череп, украсен с неща, които могат да бъдат описани само като кошмари на студент по медицина — гърчещи се змии, епруветки, стъкленици и други лабораторни съдове, предлагащи невероятно експериментално поле за поклонниците на Фройд. Над вратата беше изписана известната мисъл на Луи Пастьор:

— „Dans le champs de l’observation le hasard ne favorise que les esprits prepares.“ (В сферата на научното наблюдение щастливата случайност спохожда само подготвените умове.)

Няколко студенти, поели административни задължения, седяха на дълга дъбова маса и пред всекиго от тях имаше правоъгълна табелка с някоя буква от азбуката, за да могат новодошлите по-лесно да се запишат и да си вземат ключовете от стаите.

Шумът от тихите разговори отекваше в свода и се смесваше с долавящата се някъде отблизо валсова мелодия от Шопен.

— А, известният „до диез минор“ — одобрително каза Палмър. — А това тук сигурно е Рубинщайн.

— Не — отвърна слаб младеж с бяла престилка и очила, — това е Апелбаум.

Лора зърна група познати лица, харвардски бегълци от другия бряг на реката, и забърза към тях, а Палмър я последва.

Объркан, Барни също зае мястото си в редицата. Когато откри, че наистина го очакват и че дори са му осигурили квартира, изпита леко чувство на облекчение.

В действителност „квартира“ беше прекалено силна дума. Стаята му се оказа килер, украсен в стил, който му напомняше вътрешността на кутия от сирене. Квартирите в гробището сигурно са по-приятни, помисли си той, да не говорим, че са снабдени и с по-меки постели. Но какво можеш да очакваш за три хиляди долара годишно?

От страх да не се задуши Барни остави вратата отворена, докато си разопакова багажа. Както струпваше накуп гащетата си, едно усмихнато лице с клинично изпъкнали очи надникна вътре.

— Първа година ли си? — попита то, когато и останалите му части се появиха.

Барни кимна и подаде ръка.

— Барни Ливингстън, Колумбия.

— Мори Ийстман, Оберлин. Аз съм писател — той дръпна като интелектуалец от лулата, която държеше в лявата си ръка.

— Тогава какво правиш във Вандербилт Хол? — замислено попита Барни.

— О, смятам да стана и лекар, но в Смисъла, в който Кийтс, Рабле, Чехов и сър Артър Конан Дойл са били лекари.

— А аз си мислех, че Кийтс всъщност не е успял да завърши — отбеляза Барни.

— Все пак е работил като асистент-хирург в болницата „Свети Тома“ — очите на Мори заблестяха. — А ти искаш ли да пишеш?

— Само рецепти — отговори Барни: — Публикувал ли си нещо?

— О, един-два разказа в малки списания — ще ти ги мушна някой път под вратата. Но то е нещо като репетиция за първия ГОЛЯМ ХИТ. Няколко издателски къщи в Ню Йорк вече проявиха интерес. Ако се окажеш колоритна личност, ще те сложа вътре.

— Какво ще представлява големият ти хит?

— Дневник на харвардски студент по медицина. Нали се сещаш — болката, вътрешната борба… какво точно чувстваш, когато държиш скалпела в ръка. Милиони читатели се опияняват^[2] от тайните на медицината.

— Искаш ли да ти кажа още нещо интересно, Мори? Думата „опиянявам“ идва от латинската дума за „член“.

— Стига бе…

— Сериозно! Баща ми беше учител по латински. Идва от fascinum, — i, среден род и означава изображение на мъжки полов член. Струва си да вмъкнеш и това.

— Трябва да ти кажа, Барни, че ти си същински образец за интелектуален финес сред тукашната клоака от научни сноби.

— Благодаря. Ъъ… ще се видим долу на факултетното шери-парти, нали?

— Определено. С особено нетърпение чакам да видя как ще се представят момичетата. Ония от приемната комисия тази година май са се ползвали от услугите на испанската муха. Досега избираха пълни головоднички. Но този път имаме една абсолютна перла. Възбуждам се само като си помисля за нея…

О, по дяволите, каза си Барни, хайде пак отначало.

— Да, мисля, че се казва Лора Кастелано.

— Как? — попита Мори учуден.

„Какво?“ почуди се Барни.

— Говоря за Грети Андерсън. Преди няколко години тя стана Мис Орегон и да ти кажа правичката има страхотно съблазнително тяло.

— Ей, радвам се, че ме предупреди. Я по-добре да взема един душ и да се обръсна, че да… очаровам тая Грети.

— Няма да те изпусна от поглед!

— Бъди нащрек, Мори. Едва тогава ще повярваш на идеята ми, че Кама Сутра всъщност е написана в Бруклин.

Когато писателят най-после си тръгна, Барни стигна до генерално решение: отсега нататък ще държи вратата си затворена.

 

 

След като преди десет години взе революционното решение да приема жени за бъдещи лекари, Харвард сега минаваше към нова дръзка стъпка — отдели малка част от онова, което доскоро бе манастир, за да подслони там шепата студентки. Тази част от Вандербилт Хол, известна още и като „Деканата“, се ползваше сред косматите си хикс-игрек хромозомни обитатели с разговорното прозвище „Ерогенната зона“.

Тук Лора Кастелано трябваше да прекара своята първа година.

Докато тя търкаше натрупаната от пътуването мръсотия, в дългото огледало на стената в женската тоалетна се появи грейнало лице.

— Ще ходиш ли на шери-партито? — попита един кадифен глас.

Лора кимна.

— Да, но само за мъничко, имам среща. Освен това не знам защо, но шерито не ми понася.

— Заради съставките — отвърна събеседничката й, — те наистина ти нарушават метаболизма, адски са токсични. От чисто научна гледна точка би трябвало да сервират водка или скоч.

— Трай, коньо, за зелена трева! По тия места химията отстъпва място на икономиката.

Момичето се усмихна и разкри изключително белите си зъби.

— Аз съм Грети Андерсън — каза тя. — Най-уплашената от всички първокурсници.

— Грешиш — в момента говориш с най-уплашената. Името ми е Лора Кастелано.

— Какво толкова се страхуваш? — запита Грети. — Хванала си най-готиното момче в курса.

— Благодаря. Съгласна съм, че Палмър е страхотен, но той не е студент.

— Тогава защо се редеше да взема стая?

— О, сигурно говориш за Барни — височък, с черна къдрава коса, нали?

Грети кимна.

— … и страшно готин. Много ми хареса как пристъпва като котка от крак на крак — като боксьор или нещо от тоя род. Да не би да искаш да кажеш, че не ходиш с него?

— Не, ако имаш предвид романтичната гледна точка. Израснахме заедно в Бруклин — като брат и сестра. Ако си добро момиче, Грети, ще те запозная с него.

— Ако бях добро момиче, никога нямаше да стигна дотук — измърка Грети многозначително.

Лора се усмихна и си помисли: „Барни, ще ми станеш длъжник за цял живот.“

През следващите четири години изобщо нямаше да могат да видят толкова много бележити лекари на едно място, колкото се бяха събрали сега в една-единствена зала в Харвард. Самият въздух беше сякаш зареден със слава. Тъй като беше ясно, че новоприетите студенти едва ли можеха да предложат нещо повече от стаени почитания, лекарите разговаряха помежду си с полусветски маниер, а асистентите им обмисляха всяка своя сричка.

Всяка година темата беше една и съща: Кой ще я спечели тази година? И, разбира се, не говореха за първенствата. Всъщност носеха се слухове, че поне половин дузина професори си бяха стегнали багажа, в случай че им се наложи да прескочат до Стокхолм.

И наистина, в Харвардския медицински институт, където беше практика да се търсят бъдещи лауреати за Нобелова награда, бяха подбрали внимателно кандидатите, които сега посрещаха с шери „Педро Доменик“. Отдаваха голямо значение на всестранно развития мъж (а в случая с Грети и Лора — и на всестранно развитата жена). Освен това Харвард издири и значителен брой гениални, изцяло посветени на науката умове — хора, които се интересуват само от изследователска работа и предпочитат микробите пред мадамите.

Една такава личност беше Питър Уаймън, дипломиран гений, вече написал дисертация по биохимия, който щеше да прибави титлата „доктор, по медицина“ към името си само за да има пропуск за всяка сфера на научноизследователския свят.

Този Питър с овесения цвят на лицето и рядката косица беше единственият, който говореше на професорите и обсъждаше с цитобиолозите възможността да се слезе на подклетъчно ниво.

— Господи — прошепна един изпълнен със страхопочитание състудент на Барни, — като го гледам, ми идва да си вдигна багажа и да си тръгна.

— На мен пък ми идва да се издрайфам — отвърна Барни.

И тръгна в друга посока. Защото видя Лора да влиза през вратата — заедно с Грети Андерсън.

Инстинктът му го накара да хване топката, преди да е отишла в другия край на игрището.

Когато Лора започна да ги представя един на друг, той помисли, че сърцето му ще спре да бие. Никога в живота си не беше виждал такова тяло — нито в Мидууд на булевард „Сънсет“, нито дори на водевилната сцена в Юниън сити, щата Ню Джърси. И това е студентка по медицина?

Барни чу приближаващия се тропот от копитата на останалата част на Хипократовата орда. Направи най-хитрия ход, който можеше да измисли, като я покани на пица или „нещо от тоя род“, след като приемът свърши.

Грети се усмихна и електрическата светлина в стаята стана неимоверно по-ярка.

— Страхотно! Обожавам пици.

Ще й трябват няколко минути след партито, за да отиде да си облече нещо по-обикновено и ще се срещнат долу в седем и половина. (Чудесно се справи, Ливингстън, страхотно попадение!)

Останалата част от тържеството беше като вълнуващо пързаляне с шейни. Барни побъбри кратко и дружелюбно с няколко професори, благодари на този, който го бе интервюирал — а той от своя страна му направи сериозен намек за ортопедичната хирургия (медицина само за мъже), — и се отправи към вратата.

В този момент забеляза Лора да говори с един висок красив студент, който се отличаваше не само с елегантния си външен вид, но и с това, че беше единственият негър наоколо без поднос в ръцете.

Тя видя Барни и му махна да отиде при тях.

Докато се промъкваше натам, Барни изведнъж се сети кой е той.

— Барни, бих искала да те запозная…

— Няма нужда от глупави увертюри — прекъсна я той. — Познавам добрите играчи от пръв поглед — после погледна към събеседника й и отбеляза: — Ти си Бенет Ландсман, най-бесният бегач и стрелец в баскетболната история на Харвард. Преди четири години те видях да играеш в Колумбия. Отбеляза някъде около трийсет и две точки. Нали?

— Нещо такова — каза негърът скромно и подаде ръка. — Не ти хванах името.

— Не съм ти го хвърлял — отговори Барни. — Както и да е, аз съм Барни Ливингстън и се радвам, че вече се беше дипломирал, когато ми дойде ред да играя срещу вашето колежче. А това ми напомня — как така едва сега започваш в медицинския институт? Не беше ли две години преди нас?

— Е, сигурно съм по-изостанал малко — игриво се усмихна Бенет.

— Не му вярвай, Барн — намеси се Лора. — В Оксфорд той беше с Роудсова стипендия.

— Всичко съвпада — каза Барни. После запита Бенет: — Знаеш ли, че в мазето на тоя преголям мавзолей има гимнастически салон? Искаш ли да поиграем някой път?

— С удоволствие — отвърна Бенет. — Всъщност от достоверен източник знам, че обикновено в пет и половина има свободни игри. Защо не идем да видим?

— Добре, чудесно — съгласи се с ентусиазъм Барни.

— Ще се видим там — каза Бенет. — Сега ме извинете, но аз тържествено обещах на д-р Доулинг, че ще изслушам рекламната му реч за ортопедията.

Барни видя как Бенет Ландсман се придвижи грациозно през тълпата и си помисли: „Чудя се как ли се чувства човек, ако е единственият чернокож в курса. Бас държа, че под спокойствието и чара си той е дяволски самотен. Или разгневен. Или и двете.“

 

 

Преди да излезе, Барни се запозна с още неколцина от колегите си, между които Ханк Дуайър — богословски възпитаник с тих гласец и лице на порцеланова кукла, родом от Питсбърг. Учел за свещеник, когато внезапно разбрал, че иска да стане лекар, но беше ясно, че чувствата му са двойствени.

— Добре де — загатна Барни. — И Свети Лука е минал по същия път.

— Да — съгласи се Дуайър с глупава усмивка, — това казах и аз на майка ми. Но идеята все пак не й харесва. В нашето семейство религията е по-важна от всичко.

— А какво правите, ако някой се разболее?

— Отиваме на църква и се молим за оздравяването му.

— Ами ако умира?

— Викаме свещеник да му даде последно причастие.

Барни почувства, че желанието на младия човек да замени бялата яка с бяла престилка е вдъхновено не само от желанието да лекува. Защото забеляза хвърлените крадешком погледи към несравнимата мис Андерсън.

Барни си тръгна малко преди седем и изтича горе да си облече нещо по-спортно. От страх да не закъснее той слезе в седем и двайсет и четири и застана на уговореното място, където Грети Велика трябваше да се появи.

Очакването бе изострило мислите му. Сега той осъзна, че да заведе тази Венера Милоска в обикновена пицария, е все едно да покани английската кралица в кварталната сладкарница.

Не, не, това беше възможност, която едва ли щеше да му падне втори път. Мисли, Ливингстън, къде можеш да я заведеш, ама да има малко повече атмосфера — и да е по-реномирано?

Защо не в „Копли Грил“? — красива дървена ламперия, приглушена светлина… Но това значи двайсет долара, дори повече, ако тя обича мартини.

Той си спомни „бащинската“ лекция на Уорън в деня, преди да замине за Бостън.

По-малкият брат прилежно бе изготвил списък на разходите му и съобщи:

— Включил съм всичките ти разходи, Барн. И мисля, че ако лихвите се задържат високи и ти не тръгнеш да си купуваш кола или Бог знае какво, ще имаш достатъчно мангизи и за четирите години. Обучението е хиляда на година, имаш най-евтината стая — триста и четиридесет за наема, храната ще ти излезе около двеста и петдесет на семестър…

— И все пак смятам, че мога да си готвя в стаята.

— По никакъв начин, прочети правилника. Всички първокурсници трябва да се хранят в трапезарията. Но ако ходиш на кино само веднъж седмично…

— Мога ли да си водя и гадже?

— Да, да — снизходително се усмихна Уорън, — дори можеш да купуваш по едни двойни пуканки. Добре, да предположим, че пътуванията и другите общи разходи са още сто и петдесет, значи можеш вероятно да ги докараш до малко по-малко от три хиляди на година.

По дяволите, Уорън, защо не предвиди и план за сексбомби?

„Да върви на майната си всичко“, помисли си Барни. „Ако успея да впечатля мадамата на първата ни среща, с удоволствие ще гладувам една седмица.“

Погледна часовника си. Беше вече осем и петнайсет, а Грети още я нямаше. Той обаче чакаше като вярно куче и единствената му компания бяха легендарните лекари от историята на Харвард, които го гледаха от портретите си по стените.

Оливър Уендъл Холмс, бивш декан на медицинския институт, доскоро познат на Барни единствено с поезията си, сякаш го укоряваше с няколко от своите безсмъртни стихове: „Да пълзиш не значи да почиташ; познаваме безропотния марш на очи, глави и колене…“

С други думи, що за тъпанар си ти, че да чакаш толкова дълго за което и да е момиче?

Той напразно звъня в стаята на Грети. Всички бяха навън и празнуваха последната си свободна вечер. Барни беше вече уморен, гладен и разочарован. Но най-вече объркан. Защо, по дяволите, се бе съгласила с толкова ентусиазъм, щом изобщо не е искала да излиза? Можеше да отмени срещата, да обясни, че е уморена, или пък нещо друго. Тъкмо беше на път да продупчи с юмрук портрета на Джон Уорън (1753–1815), когато се появиха Палмър и Лора.

— Какво правиш тук самичък, Барн? Мислех, че имаш среща с Грети.

— И аз така мислех. Вероятно е получила по-добро предложение.

— Я ела с нас да хапнем нещо! — предложи Палмър с искрено съчувствие. — Хайде, храната е най-доброто нещо на света след нали знаеш какво.

Барни се усмихна одобрително. Стана и излезе с тях, като вътрешно реши: „Кастелано е права. Палмър е симпатяга.“

След това го натъпкаха на задната седалка на едно порше и полетяха към „Джак и Марион“, където Лора го накара да си поръча огромно парче шоколадова торта.

— Малко въглехидратна хипергликемия може да ти повиши настроението.

Но вътре в себе си тя бе по-разтревожена и от Барни, който на десетата хапка се бе отърсил от чувството за наранена мъжка гордост. „Аз трябва да живея с тази сексбомба, каза си тя — надявам се да не ме вкара в лудницата.“

 

 

Когато се върнаха във фоайето на Вандербилт Хол, Лора отпрати Палмър с думите:

— Свободен си до другата събота, приятел.

— Протестирам — каза Палмър, — но все пак ще ти се обадя. — Тръгвайки, махна и на двамата: — Чао, доктори.

Сега Лора и Барни бяха сами.

— Благодаря ти, Кастелано. Егото ми беше доста анемично, преди да се появиш. Във всеки случай мисля, че Талбот е страхотен.

— Да — съгласи се Лора и тръгна към стаята си. — Може би е дори прекалено свестен за мене.