Ерик Сийгъл
Лекари (48)

47.

През следващите два часа Лора спря да диша. Или поне така се чувстваше. Единствено надеждата, че ще види Барни, поддържаше сетните й сили.

Тя чакаше на изхода за пристигащи, когато той влезе забързано с вдигната яка, за да се пази от студения вятър.

Щом видя Лора, сърцето му се сви. Изглеждаше толкова бледа и уязвима, сякаш бе изплакала цялата си енергия.

— Здравей, благодаря ти, че дойде! — прегърна я той.

— Това не беше ли моя реплика? — едва чуто попита тя.

— Добре, вземи я, ако искаш. Къде ще вечеряме?

— В единайсет през нощта?

— Бас държа, че не си яла, нали?

Тя поклати глава:

— Не бях гладна.

— Можеш да си злояда, когато си сама. Аз умирам от глад и трябва бързо да ям някакви макарони, иначе ще загина.

Стояха на тротоара. Едно такси спря, Лора влезе и Барни попита шофьора:

— Кой е най-добрият италиански ресторант от тук до разклона за Мейсън-Диксън?

— Много хора ходят в „Паскуале“ в Джорджтаун.

— Карайте натам тогава.

Барни влезе в колата и потеглиха.

— Съжалявам, синьор, но няма резервация за Йехуди и Хензиба Менухин.

— И аз съжалявам — възмути се Барни с най-доброто си имитиране на артистичен темперамент. — Но нашият импресарио ни увери, че е направил. Нямате ли дори някоя малка маса в дъното?

— ̀Ми диспяче, синьор. Дори и да имах, не сте облечени подходящо.

И за миг не бе повярвал, че разговаря с прочутия цигулар и сестра му. Във всеки случай „Паскуале“ трябваше да поддържа репутацията не само на храната, но и на посетителите си.

— Вижте какво, шефе — каза Барни. — Ще ви призная истината. Аз съм лекар, а тази жена има въглехидратен шок. Ако не й дадем малко фетучини, може да умре още тук. А това не би било добре за реномето ви.

Собственикът, отегчен от спора, щеше да повика Роко — бармана бияч, когато един от елегантните посетители — висок, прошарен мъж, чието внимание бе привлечено от оживения „речитатив“, се притече на помощ.

— Някакъв проблем ли има, Паскуале? — попита той и се обърна към Лора: — Радвам се да ви видя, д-р Кастелано.

— Аз също, сенатор Отис. Това е приятелят ми д-р Барни Ливингстън.

— Здравейте, докторе. Мога ли да ви поканя да пийнете нещо с нас?

— Всъщност ние тъкмо тръгвахме — отговори Лора. Явно няма маса за нас.

Сенаторът се намръщи:

— Сигурен ли сте, господине? Д-р Кастелано е много важен член на Здравната организация. Може би е имала спешно повикване и не е успяла да се преоблече. Сигурен съм, че веднъж можете да пренебрегнете правилата.

Паскуале не искаше да си навлече неодобрението на Конгреса, затова оттегли ветото си и измънка:

— Всъщност пазехме една маса за двама, но клиентите закъсняват. Последвайте ме, моля.

Лора с благодарност се усмихна на Отис, който повтори поканата:

— Все още сте добре дошли при нас с Аманда, поне за кафето.

— Някой друг път, сенаторе. С д-р Ливингстън трябва да обсъдим важен случай, но много ви благодаря за помощта!

— Няма защо! Обаждайте се в кабинета ми винаги когато имате нужда от мен.

Докато ги водеха към масата (чудесно разположена), Барни хвърли поглед към мястото на сенатора и изкоментира:

— Леле, Лора, дъщеря му е страхотна!

— Не му е дъщеря — отбеляза Лора.

— Жена?

— Опитай пак, Ливингстън.

— Охо! Това ли е една от допълнителните награди за сенатори?

— Казах ти, че съотношението на мъжете и жените тук е едно към пет. Така че представи си възможностите.

— М-да. Това означава, че всеки може да си направи собствен женски баскетболен отбор.

 

 

След като поръчаха фетучини и голяма бутилка Кианти руфино, Барни се залови сериозно с проблемите на приятелката си. Накара я да разкаже с подробности как Карвонен изиграл Роудс, понякога си записваше нещо, уверявайки я, че му трябват за бъдещата му книга върху лекарското мислене. От там до Маршъл Джеф крачката беше малка.

— Знам, че приказвам като проповедник, но всяко едно завършено човешко същество заслужава друго завършено човешко същество. Любовта не е на половин работно време.

— Това е хубава мисъл. Трябва да я включиш в книгата си.

— Вече я включих — усмихна се той. — Но си позволих да я повторя. Кога най-после ще разбереш, че си изключителен човек, който заслужава изключителен съпруг и изключителни деца!

— Нямам деца. Не вярвам в брака. Даже и в любовта не вярвам.

— Глупости, Кастелано! Не вярвам, че не вярваш. Както знаеш, Хипократ е казал…

— Зарежи Хипократ. На него не му се е налагало да живее във Вашингтон.

— На теб също. Мислила ли си какво ще правиш след юли?

Тя поклати глава.

— Не знам. От време на време някой институт ми предлага работа. От Колумбия ме поканиха да ръководя изследвания върху неонатологията. Последните ми сведения са, че мястото е още свободно.

— Това е страхотно! — възкликна той. — Тогава ще се върнеш в Ню Йорк.

— Да — унило каза тя. — Точно това е лошото. Ню Йорк е най-гадният град в света за сам човек.

— Как можа да го кажеш, Кастелано! Нали аз съм там?

— Да, разбира се: Но ти имаш Урсула. Аз не ти трябвам. Просто ужасно ме плаши мисълта да започна на ново място. В момента главата ми е толкова пълна с черни облаци, че не ми се мисли за другата седмица, а още по-малко за следващата година.

— Мога да си представя! Сигурно ти се иска да влезеш право в морето като Вирджиния Улф. Така ли е?

— Почти. Чувствам се като ранено животно, което трябва да заведат на ветеринар и да го приспят завинаги.

— Жалко! Светът ще загуби един добър лекар — той помълча и нежно добави: — А аз ще загубя най-добрата си приятелка.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Никога няма да ми причиниш това, нали, Кастелано?

Тя не отговори. Но вътрешно си призна, че Барни е едно от малкото неща, заради които си струва да живее.

— Честна дума, Лора, трябва да се научиш да бъдеш щастлива — дори ако трябва да вземаш уроци в Бърлиц. Не знам дали самата ти забелязваш, но аз усещам как четиридесетият рожден ден ми диша във врата. Досега вече трябваше да сме родители на средна възраст, да се притесняваме за кривите зъби на децата си и тям подобни. Всичко се движи с такава скорост, че сякаш играя в решаващ мач, толкова усилено, че, когато най-после вдигна глава към часовника, ще се окаже, че остават само трийсет секунди.

Тя кимна едва забележимо.

Разговаряха, докато останаха единствените в ресторанта. Кордон от келнери ги чакаха и деликатно се прокашляха.

— Персоналът тук май има проблеми с дробовете, а, д-р Кастелано?

— Барни, ти си пиян!

— И ти.

— Тогава защо не тръгваме?

— Защото май не мога да стана, затова.

 

 

По чудо успяха да се напъхат в едно такси в посока към Бетезда.

— Надявам се, нямаш нищо против да спиш върху Кастро? — попита Лора с преплетен език, но с повишено настроение.

— Абсолютно нищо. Да спя върху някой спомен от великия Кастро, за мен е израз на уважение към Луис.

Половин час по-късно Лора отключи вратата на апартамента си и попита:

— Искаш ли кафе, Барни?

— Всъщност — извинително започна той. — Аз изтрезнях по пътя и тъй като и без това утре ще ме боли глава…

Нямаше нужда да довършва изречението си. Лора с усмивка извади от хладилника бутилка, която бе мислила да изпие с Маршъл. Седнаха един срещу друг и продължиха да изливат мислите си.

— Барни, притеснява ме това, което каза — че и двамата сме нещастни.

— Да, и какво толкова чудно има?

— Знаех за себе си, че не мога да бъда щастлива, но мислех, че поне ти си добре. Нали ходиш на психоаналитик и прочее.

— Това ми помага да осъзная нещата, но не ме кара автоматично да спра да се самоунищожавам. Не, Кастелано. Тази вечер си мислех каква ирония на съдбата е, че и двамата сме преуспели в кариерата си, а сме изиграни в личния си живот. Дали не е от флуора в бруклинската вода?

Седяха мълчаливо. Дали разговорът се изчерпа? Не, каза си Барни. Най-хубавото при тях беше, че винаги имаха какво да си кажат. След малко Лора се обади:

— Знаеш ли, Барни, терапевт не би могъл да ми помогне.

— Защо не?

— Защото проблемът ми е като тумор, който не се оперира. Прекалено е метастазиран от самооценката ми — и призна за какво си бе мислила отдавна: — Може би дълбоко в себе си не харесвам мъжете?

— Знаеш, че не е вярно.

— Искам да кажа, че им нямам доверие, Барни — обясни тя. — Никога истински не съм вярвала на мъж.

— Но вярваш на мен.

— Това е друго — бързо отвърна тя.

Отново замълчаха за момент. После Барни прошепна:

— Защо?

— Какво защо?

— Защо да съм различен от другите мъже?

Тя не успя да отговори. Никога не беше мислила за това. Не, разбира се, че беше. Най-после каза:

— Не знам, Барни. Откакто се помня, винаги си бил най-важният човек в живота ми.

— Не отговори на въпроса ми, Лора. Защо да съм различен от другите мъже?

Тя сви рамене.

— Може би защото винаги сме били… толкова добри приятели.

Той я погледна и тихо каза:

— И това изключва всичко друго ли?

Тя пак млъкна и той продължи разпита си.

— Можеш ли честно да кажеш, че никога не си мислила за нас като за… истинска двойка? Признавам, че аз съм мислил. Но винаги прогонвах тези фантазии, за да не загубя това, което ни свързва.

Лора се усмихна смутено и събра сили да признае:

— Разбира се, че и на мен ми е идвало наум. Освен това цял живот обяснявам на всички защо сме само приятели, а не… любовници.

— Значи и двамата. Но, Лора, повече не мога така.

— Как?

Той й отговори с въпрос.

— Според теб кой от двама ни се бои повече?

Въпросът дойде странично, но отговорът винаги беше на централно място в мислите й.

— Аз. Винаги си казвах, че ме познаваш прекалено добре, тоест всичките ми недостатъци, за да ме харесваш такава.

— Но аз те харесвам такава. Обичам те всякак, Лора.

Главата й беше наведена и въпреки че не виждаше лицето й, знаеше, че плаче.

— Ей, Кастелано, кажи ми истината. Загубих ли най-добрия си приятел?

Тя го погледна и сълзите на бузите й контрастираха с усмивката на лицето й.

— Надявам се — нежно каза тя. — Защото винаги съм искала да ме обичаш, както мъж обича жена — после прибави: — Както аз те обичам.

Барни стана.

— Аз съм трезвен, Кастелано. А ти?

— И аз. Знам какво говоря.

Разговорът приключи. Барни прекрачи и хвана ръката на Лора. Бавно тръгнаха към съседната стая.

Тази нощ завърши тяхната платоническа връзка.