Ерик Сийгъл
Лекари (45)

44.

Няма ме, Харви. Кажи му, че съм отишла на обяд.

— Но, Лора, едва девет и половина е — запротестира колегата й.

— Много важно! Кажи му, че съм огладняла рано. Само да се разкара тоя фукльо!

Харви предаде съобщението и постави слушалката. Като се върна на лабораторната маса нехайно попита:

— Какво му е на човека, Лора? Видях го у вас и ми се стори достатъчно свестен. А и предполагам, знаеш какво казват всички за него?

— Какво?

— Джафи е надеждата на Пол Роудс. Готвел го за свой приемник.

— Но той е още малък — недоверчиво каза тя.

— Да, точно това е учудващото. Не е на повече от трийсет и три.

Това е невероятно, помисли Лора, той е по-млад от мен. И продължи гласно:

— Особено с неговия детски акъл. Между другото какво ти отговори, като му каза, че ме няма.

— Че ще те потърси в кафето.

Половин час по-късно Маршъл Джафи стоеше до нея с малко хартиено пликче в ръка.

— Добро утро, Лора — весело поздрави той.

— Какво ви води насам, д-р Неотразимий?

— Ами тъй като кафето не работеше, реших, че не сте си намерили закуска, и предумах готвача Джордж да ми даде две кафета и няколко кифлички.

— Благодаря. Ще взема само едното кафе.

— Другото и без това е за мен. Навън е много приятно, искате ли да ги изпием на стълбите?

— Вижте, Маршъл, не знам за вас, но аз искам да свърша малко работа тази сутрин. Така че, ако нямате нищо против…

— Нямам, Лора. Но ако глътнете някой и друг въглехидрат, ще работите много по-добре и ще наваксате загубеното време. Освен това искам да чуя как върви работата ви.

След малко седяха отвън на мъгливото утринно слънце и закусваха кафе с кифли.

— Откъде вече знаете толкова много за проучванията ми?

— Тъй като работя с Пол — с него обсъждаме кое как върви поне по един час всеки ден. Случайно видях молбата ви на бюрото…

— И тайно й хвърлихте един поглед.

Маршъл се обиди.

— Не — каза той без обичайната насмешливост. — Може да съм арогантен, но не си пъхам носа в чужди работи. Ако щете вярвайте, високомернице, но Пол ми я даде, за да му кажа мнението си.

Аха, рече си тя, сега демонстрира влиятелност. Ще ти натрия носа.

— И какво е мнението ви, д-р Джафи?

— Мисля, че е страхотна. Не блести с изключително въображение, но е интелигентно и прагматично написана. И добрите резултати го доказват.

Лора не чу втората половина от репликата, защото се хвана за заключението, че проектът й не е чак толкова оригинален.

— Да — рече тя, за да се защити. — Но ние вече лекуваме бебета, които допреди половин година щяха да са в много тежко състояние.

— Знам, знам — запротестира Маршъл. — Аз съм баща. Оценявам тези неща.

— О! — тя не искаше да признае дори пред себе си, че последната забележка я разочарова.

— Женен съм, ако се питаш.

— Сигурна съм, че жена ти съзнава късмета си. А и ти винаги си й подръка със списъка от достойнства, ако това й убегне.

Ние не обсъждаме такива неща — гласът му бе странно глух. — Тя има мултинлена склероза.

— О, Маршъл, съжалявам — омекна Лора.

— Да — въздъхна той — и аз съжалявам. Но за децата е още по-зле. Клеър има дълги периоди на ремисия и тогава е много добре. Но когато тая проклета болест пак я нападне, те си остават без майка. За щастие намерих една старомодна бавачка и я убедихме да дойде. Иначе всички щяхме да откачим.

— А така спокойно можеш да си играеш тенис — каза Лора и се стресна от собствения си сарказъм.

Той стисна устни.

— Ти явно си си живяла спокойно и уютно. Ако искаш да знаеш, тенисът ми действа вместо успокоително. Защото, ако не изразходвам всичко, което ми се натрупва, сигурно трябва да вземам хапчета, за да го потискам. Децата разбират, че имам нужда от това, за да не откача.

Той понижи тон и каза без стеснение:

— И Клеър знае, че се виждам с други жени.

Лора не знаеше какво да мисли. Смяташе се за либерална, но фактът, че Маршъл открито „мами“ жена си, й се стори противен. И все пак откровеността му необяснимо защо я възхищаваше.

Той стана.

— Добре, докторе, почивката свърши. Да се връщаме да спасяваме света от епидемии и екземи.

— Да — отвърна Лора, все още изпълнена с противоречиви чувства. — ДО скоро, Маршъл.

Той спря и тихо отвърна:

— Надявам се да е скоро.

 

 

Този следобед тя не успя да се концентрира. Както обикновено обвиняваше се, че е била груба и криво е разбрала безочието му. Дори не се държа като професионалист и не го: попита за работата му. Добро начало, Кастелано, още няколко подобни разговора и ще станеш кротка като агънце.

 

 

Барни беше на път да се обади на Фриц Бауман и да го помоли за помощ. И все пак каква ирония! Беше постигнал прекален успех в опитите си да остане професионално резервиран. Ограничи проявите си на внимание до такава степен, че Шари само се досещаше за увлечението му, но не и колко е силно. Така той създаде идеална аналитична среда и ускори деня, в който хубавото птиче, дошло при него със счупено крило, щеше да отлети. Тя бързо възвърна артистичното си самочувствие, избраха я за дубльорка на Одета в „Лебедово езеро“ — очевидна крачка напред, макар и зад кулисите.

Без да иска, Барни си помисли, че балетът на Чайковски е още една история за обречената любов, с трагичен край. Въпреки че, заключи той, накрая влюбените се събират на земята. Не беше ли това изход за него и Шари? Не можеха ли да напуснат заедно Ню Йорк и професиите си, да отидат на някое идилично място и да живеят вечно като два щастливи лебеда?

— Брайс — каза той един ден в кафето, — ако чуеш крясъци от кабинета ми, викай линейка, защото май съм на предела на силите си.

— Пак ли тя?

— Да. Наложи й се да прекъсне лечението си. Трупата гастролира, по западното крайбрежие. Сега отиват в Европа до края на лятото. Брайс, какво да правя?

— Благодари се, че не съм ти психоаналитик. Не че щях да ти бъда по кесията — но. Ще ти дам едно семенце да го посадиш в главата си и да видим какво ще поникне.

— Да?

— Абе ти да не би да се фиксираш в момичето?

Барни се — засегна.

— Защо мислиш така?

— По-важно е ти какво мислиш.

В този момент и двамата ги повикаха.

— Е — усмихна се колегата му. — Да се връщаме в рудниците.

— В Лудниците ли каза, Брайс?

— Не, но е все тая.

Още като влизаше в кабинета, Шари Леман му се стори някак променена. Беше се обадила от крайбрежието да си запази час на път за Лондон.

— Чувствам се прекрасно, д-р Ливингстън — обяви тя. — Не знам как мога да ви се отблагодаря. Вие ми дадохте, как да кажа, втори живот.

Значи съм й майка, кисело помисли Барни.

— Мисля, че от другата седмица няма да идвам повече — добави усмихнато тя.

— Знам, трупата заминава за Европа.

Да, но аз оставам.

Чакай, Ливингстън, каза си той, не всичко е загубено. Може би тя оставя мен — лекаря, за да дойде при мен — мъжа.

— Не съм си и помисляла, че може да ми се случи нещо подобно — продължи тя възбудено. — Не ми е в стила. Досега винаги са ме привличали мъже като Лелънд, които ме третираха като парцал. Но сега благодарение на вас опознах себе си по-добре и знам, че не бих направила пак тази грешка.

Барни чакаше. Новината щеше да е или много, добра, или много лоша. И в двата случая щеше да се държи на положение.

— Кенет е различен.

— Кой?

— О, толкова съм развълнувана, че не започнах отначало. Влюбена съм. Като че ли е за първи път. Вече знам, че онова с Лелънд не беше любов. По случайност той е лекар — професор по неврология в Санта Барбара. — Кенет Елавър, чували ли сте за него?

— Ъхъ — каза Барни.

— Знам, че ме мислите за припряна. Но, докторе, Кен и аз бяхме всеки ден заедно през последните шест седмици. Според разписанията, или както там им викате, на психиатрите, това може и да е малко, но аз наистина мисля, че го познавам. Би ви харесал. В много неща ми напомня за вас.

Барни се запита: „Защо се хвърля на маргарина, когато може да яде истинско масло? А аз се топя, ли топя.“

За момент се умълчаха.

— Докторе? — попита Шари. — Бихте ли ми отговорили само на един конкретен въпрос? Моля ви! Кажете ми дали постъпвам правилно.

Добре, че съм обучен, помисли Барни, та мога да прочета от учебника прощалната реч.

— Ако наистина сме постигнали нещо — каза той, — трябва да можете сама да решите кое е правилното за вас, като се допитате до себе си. В края на краищата целта ни беше да станете самостоятелна, а не зависима от мен. Ако сте сигурна…

— Да, да — бързо отвърна тя. — Но се радвам, че не сте раздвоен… — спря и каза извинително. — Не исках да кажа раздвоен, имах предвид да се съмнявате в моята преценка.

Все още им оставаха няколко минути. Барни се изправи и каза:

— Винаги съм ви смятал за зрял човек, който е имал нужда само от малко, да я наречем психологическа, помощ след лош удар.

Подаде й ръка.

— Успех, мис Леман.

— Докторе, против правилата ли е да ви целуна?

Преди да отговори, беше вече късно. Тя го млясна по бузата. И излетя от живота му.

 

 

Любовните истории на Барни и Лора като че ли седяха на двата края на люлка — когато тя беше горе, той беше долу и — обратното. „Кофти“ едва ли е най-точната дума за настроението му тази вечер. „Потънали гемии“ е по-вярно или може би — „погребално“.

— Кастелано, май нямам сили да продължавам — каза той мелодраматично. — За какво ми е да живея без Шари?

— Заради книгата ти, например — предложи тя. — Дори можеш да включиш тази сърцераздирателна история.

— Така ли? Как?

— Ами ако пишеш за риска от увлечението по пациенти.

— Не, благодаря, ще оставя това на сърдечната ти приятелка Грети. Как е тя, между другото?

— Процъфтява в Хюстън според последните новини. Дори е асистирала при трансплантация.

Барни веднага съжали, че попита, защото споменаването на Хюстън му напомни къде не е Бенет. Една нищо и никаква Грети, да подскача весело нагоре по професионалната стълбичка, докато най-добрият му приятел се мъчи сред вятъра и дъжда на Кеймбридж. А доколкото разбираше, общественият живот на Бенет не беше на висота. („Пречиствам се, Барни — беше му казал той. — Използвам яд вместо амфетамини, за да не заспя. Всъщност вземам допълнителни часове, за да завърша за две вместо за три години. Мразя правото, защото те учи как да убедиш хората в твоята версия, която може и да не е вярната. В медицината поне живият си е жив, а умрелият умрял. Тук биха свикали бутафорен процес, за да реши съдът.“)

— Там ли си, Барни? — попита Лора. Гласът й го откъсна от мислите му.

— Извинявай, Кастелано, мислех за един пациент.

Той смени темата.

— Не може ли да говорим за нещо весело?

— Ами, първо, обещавам ти, че до един месец ще си забравил възлюбената си пациентка и ще си луд по някоя нова мадона.

— Това е интересно. Наистина ли мислиш, че си падам по „недостижими“ мадами?

— Честно ли да ти отговоря, Барни? Или да ти го спестя?

— Мога да го понеса. Ти мислиш, че аз, без да искам, хлътвам по жени, които не са за мен.

— Откакто те напусна Емили, доста пъти те зарязваха. Мисля, че те е страх да не се опариш пак.

— Виж какво, Лора. Това не ми харесва. Май започваш да ми гледаш душата на рентген. Това си е моя работа.

— Не се притеснявай, Барни, и аз имам достатъчно причини да ме критикуваш. Например Маршъл Джафи.

— Кой, по дяволите, е той?

Тя му разказа. На Барни цялата работа му се струваше бита карта.

— Не знам ти какво оправдание имаш, но той не е свободен. Не си ли поумняла достатъчно, че да оставиш женените мъже на мира?

— Барни, знаеш ли, че във Вашингтон съотношението между свободните мъже и жени е пет крави на един бик?

— А ти знаеш ли, че си десет пъти по-добра от обикновената „крава“? Ако се вземеш в ръце, можеш да си направиш цяло стадо.

— Но, Барни, аз го харесвам. Какво да направя? Не исках, но наистина…

— … ми е жал за него?

Тя не отговори. Защото трябваше да признае, че и това е вярно.

— Виж, Кастелано, и на мен ми е жал за него. Обаче аз се тревожа за теб и не виждам какво ще спечелиш, ако се вържеш.

— Барни, вече прехвърлих двайсет и една. Няма нужда да се грижиш за мен.

— А кой, ако не аз?

— Той е много привлекателен — вметна тя ни в клин, ни в ръкав.

— Знам, знам, видях го на коктейла.

— В тази навалица?

— Не е трудно да забележиш единствения човек по гащета. Не ти ли се струва малко нахално?

— Е, все пак — рече тя полушеговито. — Той има хубави крака.

— Аз също, но не ходя у Фриц Бауман по шорти.

— Освен това е един от най-умните мъже, които познавам…

— Както самият той често ти казва.

— Да, доста е влюбен в себе си, но пък аз компенсирам.

— Искаш да кажеш, че сте като мистър и мисис Джак Спрат — той е прекалено самоуверен, а ти прекалено неуверена?

— Нещо такова.

— Не забравяй, че те поне са женени. Извинявай, Лора, но тая работа не ми харесва.

— Но на мен пък ми харесва да съм с него, Барни. Той е мил по особен начин. Все пак по-добре от нищо.

— Добре тогава. Нека пак ти разбият сърцето! Опитваш се да се качиш по ескалатор, който върви надолу. Или ако използвам спортния термин: виждам резултата като нула на нула. Затова между геймовете се опитай да помислиш докъде ще си я докарала след, да речем, пет години.

Мълчание. Дали беше спечелил точка?

— Знаеш ли — каза Лора учудено, — никога не съм си правила илюзиите, че ще продължи и наполовина толкова дълго.

Но тя знаеше какво има предвид той. Женският биологичен часовник отмерваше края на нейната плодовитост. Скоро щеше да е безсмислено да се притеснява, че може да забременее.

Я стига си се самосъжалявала, Кастелано, кой знае какво ще стане след пет седмици, да не говорим за пет години.

 

 

Лора постигна нещо като вътрешно равновесие. Тя и Маршъл имаха стабилна, макар и непълноценна връзка. Вечеряха в нейния апартамент един-два пъти седмично (той я учеше да готви), преди това понякога играеха тенис (и на това я учеше). Водеше я на театър или мач, когато програмите им съвпадаха. И тя беше доволна. Или поне не се надяваше на повече.

Маршъл имаше амбицията да е най-добър във всичко! Когато решеше, че ще е номер едно, нищо не можеше да го спре. Но той не се занимаваше с наука само заради наградите. За него беше важно да види резултати от идеите си. Искаше да направи открития в биоинженерството, за които да го благославят цели поколения.

След осеммесечна работа с Роудс усети, че им остава още малко.

— Тази ще е, Лора. Годината, в която ще надвием рака.

Докторите Роудс и Джафи и екипът им в института приключваха петгодишно сътрудничество с професор Тойво Карвонен в Хелзинки и неговия екип в болницата на университета в Мейлахти. Те правеха последни проверки на съвместно разработения метод за предизвикване на клетъчна диференциация и недостиг на онкогени.

Можеш ли да си представиш, Лора. Вижда се краят на петгодишната работа. Още минута да издържим до края на полувремето и бием.

Стаята просто сияеше, озарена от ентусиазма му.

— Ще ги спипаме тия злокачествени тумори. Не е ли фантастично!

— Нямам думи, Марш. Мисля си само за пациентите, които съм загубила. След колко време ще започне да се прилага?

— Три години, а може и две, ако имаме късмет. Боже, иска ми се да извикам, така че целият свят да чуе!

Маршъл живееше чрез проекта си.

— Можем да произвеждаме синтетично вещество на безвредни за клетката нива. Не е ли страхотно!

Лора изпитваше допълнителна радост и задето той й говори като на равен по знания. Може би използваше жаргон, за да се изфука, но тя поне го разбираше.

Лора прие неопределеното си положение на полусъпруга. Маршъл без стеснение я придружаваше из института. И все пак тя се замисляше как ли любовникът й и Роудс прекарваха вечерите в Хелзинки, където, както всеки знае, нощите са много, много дълги. Но в края на краищата той й беше казал да не очаква повече от това, което е в момента. Призна й, че е готов за деня, когато тя ще му каже, че си е намерила нормален съпруг. Тогава ще се оттегли с достойнство. Това още повече я привързваше към него, защото й даваше още един повод да му се възхищава — щедростта му.

Веднъж я покани да го придружи в едно от пътуванията до Финландия. („Толкова е чисто там — хиляда и осемстотин езера и нито едно замърсено.“) Той предположи, че, докато двете големи момчета обработват данните, те ще си откраднат един-два дни за ски.

— Не мога да карам.

— Ще те науча, Лора. Аз съм най-добрият инструктор, който можеш да си представиш.

— Да. И първият ми мъж казваше така.

Разговорът се измести към друга тема. Макар че Лора се опита да скрие смущението си, когато спомена за първия си съпруг, тя знаеше, че непредпазливо показва нещо, което Маршъл със сигурност е забелязал. Но той никога не го спомена.

 

 

Късно една вечер Маршъл я събуди по телефона. Беше обзет от паника.

— Лора, трябва ми помощ!

— Какво има?

— Скот, осемгодишният, вдигна такава температура, че живакът ще изскочи. Можеш ли веднага да дойдеш?

Тя беше достатъчно разсънена, за да усети шока.

— Марш, разбираш ли за какво ме молиш?

— Лора, сега не е моментът да играем по правилата. Въпросът е на живот и смърт. Детето има нужда от специалист.

— Тогава го заведи в болницата — извика тя объркана и ядосана.

— Лора, ти ще дойдеш по-бързо, отколкото аз ще го заведа там, а и покрай всички бюрократични тъпотии той може и да умре.

Маршъл млъкна, но и в мълчанието му се усещаше молба.

— Добре — въздъхна Лора. — Идвам.

— Слава Богу. Бързай, моля те! Знаеш ли пътя?

— Знам много добре къде живееш, Марш — отвърна тихо тя.

 

 

Колата изтрещя, когато я подкара към шосе 15. Макар че увеличаваше скоростта, Лора се опита да сложи спирачки на чувствата си. Слушай, ти си педиатър и това дете е болно! Какви са чувствата ти към родителите му, няма значение. Това е спешен случай! Продължи да си го повтаря като на хипнотичен сеанс, за да издържи. За да не се задуши.

Домът на Джафи беше в Силвър Спринг точно до околовръстното шосе, но последните осемстотин метра се караше по неасфалтиран и тъмен път. Въпреки това Лора не намали скоростта.

Спря рязко пред бялата двуетажна къща с малка полянка отпред и пощенска кутия с надпис „ДЖАФИ“. Това беше единственото жилище, което светеше. Излезе от колата и посегна за чантата си. Силуетът на Маршъл се очертаваше на входа.

— Господи, благодаря ти, че дойде толкова бързо! Никога няма да го забравя, Лора, наистина…

Тя кимна мълчаливо и влезе.

На горната площадка я зяпаше ококорено пет-шестгодишно момче по пижама с картинки.

— Ей, тате! — извика то разтревожено. — Ти каза, че си извикал доктор. Тя коя е?

— Тя е доктор, Дони — успокои го Маршъл. — Сега бягай в леглото и я остави да прегледа Скот.

Лора бързо се изкачи по стълбите, опитвайки се да изглежда невидима, и се втурна през отворената врата на спалнята. Маршъл вече беше завил детето с мокри кърпи. Тя приближи до леглото и тихичко каза на трескавото момче:

— Аз съм доктор Кастелано, Скот. Знам, че ти е много топло. А боли ли те някъде?

Детето бавно завъртя глава. Погледът му блуждаеше.

— Кога за последен път му мери температурата?

— Преди около пет минути. Беше около четиридесет и един градуса.

Лора докосна горещото чело на момчето:

— Така изглежда. Иди в кухнята, и донеси много лед. Имате ли някакъв спирт за разтривки?

— В банята на Клеър. Ще го донеса.

Маршъл излезе бързо. Загорялото му лице сега беше бледо.

Лора се обърна и погледна пациента си. Приличаше много на баща си. Пипна лимфните му възли — бяха силно подути, после го преслуша. Не чу нищо друго, освен учестено сърцебиене, значи проблемът не беше в дробовете. На неговата възраст температурата можеше да означава ендокардит — възпаление на сърдечната мембрана, но това беше само предположение. Най-важното сега беше да свали температурата.

— Извинете, докторе — чу се женски глас от вратата.

Лора се извърна и видя пълна жена на неопределена възраст в кариран халат. Тя носеше запушено шише.

— Доктор Джафи каза, че ви трябва спирт.

Лора кимна и се приближи, за да го вземе. Преди да успее да благодари, жената заговори:

— Аз съм мисис Хендерсън. Мога ли да ви помогна? Моля ви, докторе, всички се чувстваме толкова безпомощни!

— Ще ни трябват много кърпи за лице.

— Да, веднага.

Жената изчезна. Миг след това влезе Маршъл с кофа лед. Малкият Дони го следваше с купичка, в която имаше едно-две парчета.

— Стига ли? — пое си дъх Маршъл.

— Ще трябва да стигне. Сега бързо напълни ваната със студена вода.

— Какво? Това няма ли да предизвика шок? Сърдечна криза или…

— Маршъл! — сопна се Лора. — Или ми вярваш, или не. Ако искаш сам да си лекуваш семейството, моля. Но не смей да ме апострофираш!

Отрезвен, Маршъл се втурна към банята, за да напълни ваната. После помогна на Лора да съблече Скот и да го пренесе.

— Ей! — изписка Дон. — Какво правите с брат ми? Той ще замръзне там.

— Млъкни, Дон! — викна баща му. — Ще правим това, което казва лекарката.

Лора се обърна към изплашеното момче и меко му рече:

— Много ще ни помогнеш, Дон, ако донесеш малко лед.

Но мисис Хендерсън вече беше там с кофата.

— Благодаря. Д-р Джафи и аз ще сложим Скот във водата, а вие с Дон пускайте парчетата лед около него — тя пак се обърна към малкия и се усмихна: — Но не по главата на брат ти.

Страхът на Дони веднага премина в хилене. Да пуска лед във ваната на брат си, изглеждаше забавно. Скот тихо изскимтя, когато го слагаха в ледената вода. Докато лежеше вътре, Лора го огледа за някакви външни симптоми.

— Колко дълго, Лора? — разтревожено измънка Маршъл.

Лора каза на мисис Хендерсън:

— Извинете, но съм оставила термометъра в спалнята. Бихте ли…

Жената го донесе за миг. Лора премери температурата на Скот. Най-после каза на Маршъл да го извади, изсушиха го и го занесоха в леглото.

— Но, Лора, нали видя, че още има температура?

— Трийсет и девет е достатъчно ниска. Престани да ми даваш акъл!

В стаята мисис Хендерсън и Дон изпълняваха задачата на Лора — леко мокреха Скот със спирт, за да свалят температурата. Лора и Маршъл стояха на входа.

— Какво е според теб?

— Ще му взема кръв и ще я изследвам сутринта. Това е най-доброто решение — погледна го и заключи: — Не ми изглеждаш много успокоен.

— Притеснявам се, Лора. Ами ако е ревматична треска?

— Не мисля.

— Сигурна ли си?

— Може ли някой да е напълно сигурен? — попита го тя раздразнено. — Маршъл, толкова ли отдавна не си бил в болница, за да си забравил, че не сме всемогъщи?

Той наведе глава и се почеса по врата.

— Извинявай, Лора, но ако беше твоето дете… — той не довърши изречението.

— Знам — тихо каза тя. — Всъщност лекарите са най-истеричните родители. И ти не си изключение.

— Извинявай, извинявай! Шашнах се. Не искам да те насилвам, но все пак какво мислиш, че е?

— На неговата възраст би могло да е възпаление на тъканите или детски РА.

— Какво, ревматичен артрит ли?

— А, значи помниш това-онова от училище. Ако се окаже артрит, не е опасно за дете на неговите години.

— Други предположения? — нервно попита Маршъл.

— Я слушай! — ядоса се Лора. — По това време не мога да определям диагнози. Най-вероятно не е нещо сериозно от рода на бактеремия. Просто ми повярвай, че е добре. Междувременно му давай от детския тиленол през четири часа.

— Аспирин може ли? — намръщи се той.

— Не, Маршъл. Той има връзка със синдрома на Рейес при децата. Тиленол, а ако искаш детето ти да взема долнопробни хапчета, повикай си друг лекар. Което ми напомня — ти нямаш ли си педиатър?

— Да, почти. Но бих му се доверил само ако трябва да ми отрови бръшляна.

— Обади ми се утре в кабинета, ще ти дам имената на някои добри педиатри — обърна се към другите: — Спокойно, Скот, ще се оправиш. Мисис Хендерсън, Дони, благодаря ви за помощта! Сега е време всички да си лягаме.

Спасението беше близко. Но тъкмо прекосяваше коридора, една врата се отвори и много бледа, слаба жена в розова копринена роба се подпря несигурно на стената и попита едва чуто:

— Ще се оправи ли, докторе? Ще оздравее ли детето ми?

— Ще оздравее. Не се тревожете, мисис Джафи.

Тя се обърна и тръгна по стълбите, но слабият глас я повика:

— Докторе! Много мило беше, че дойдохте в този час. Маршъл и аз сме ви много благодарни.

Лора кимна и продължи, без да продума. Влезе в колата, сложи ръце на кормилото и отпусна глава върху тях.

— Боже мили! За каква се мисля?

Още чуваше тежките, раняващи думи: „Ако беше твое дете.“ Мислите се блъскаха в главата й, докато караше по пътя. Но въпреки че част от нея го искаше, не се хвърли със сто и петдесет километра в час от някой мост.