Ерик Сийгъл
Лекари (41)

40.

Седнала сред публиката, Антония Естерхази усещаше напрежението. Този път навалицата в Института по психиатрия беше толкова голяма не само заради славата на Мори. Мнозина бяха дошли с очакването да видят някакъв сблъсък между техния уважаем колега Фредерик Ийстман и неговия отчужден син.

Мори бе вече на подиума, когато един от старши научните сътрудници започна да го представя.

Очите му шареха сред публиката, за да открие баща си. Той знаеше, че като бивш директор Фред Ийстман трябваше да се появи.

Всъщност д-р Ийстман, бе заел най-незабележимото място в дъното на залата, където само неколцина зрители имаха удоволствието да наблюдават изражението на лицето му, когато лекторът застана зад катедрата.

Междувременно представянето продължаваше.

— Особено ни радва фактът, че д-р Естерхази е роден и израснал в този град, и може да се каже, че има роднински връзки с нашия институт.

В залата се чу ехиден смях. Сега очите на всички бяха приковани в Мори, за да видят как ще реагира. Той остана невъзмутим.

Но някакво смътно предчувствие накара Антония да пребледнее и тя се размърда неспокойно на стола си.

Мори се изправи, благодари за аплодисментите с приятелска усмивка и застана зад катедрата.

— Не се съмнявам, че всички знаете песента „Оставих сърцето си в Сан Франциско“. Ако не друго, то поне със сигурност мога да кажа, че тук оставих детското си колело. Моите колеги-психиатри може да си мислят каквото пожелаят, но аз дойдох да го взема за децата си.

Спокойната му усмивка накара аудиторията да се отпусне. Той нямаше да хули баща си. Нито да го хвали. Нито дори да го спомене.

Д-р Фредерик Ийстман седеше като вдървен, с безизразно лице.

Лекцията на Мори намери същия топъл отзвук както в Ню Йорк, Филаделфия и Бостън. Дори разговорът, проведен в определеното за въпроси време, беше изпълнен с по-голяма почтителност към него, отколкото когато беше на източния бряг.

Накрая публиката започна да се разпръсква, като от всеки ъгъл се чуваха тихо изказани похвали.

Но сега се появи дилемата. Старши научните сътрудници бяха организирали вечеря в чест на госта. Д-р Ийстман естествено, беше поканен с уверението — за негово най-голямо учудване, — че Мори няма нищо против. Отговорът на сина му, който му бе предаден дословно, се изразяваше в двусричното „добре“.

 

 

Приемът беше в една огромна къща на Ноб Хил, толкова високо, че, както домакинът обичаше да казва, при ясно време се вижда затворът „Алкатраз“.

Фредерик Ийстман влезе в залата и погледна смутено към тълпата почитатели, обградили сина му.

— Д-р Ийстман? — попита глас с английски акцент. Той се обърна наляво и видя една привлекателна млада жена.

— Аз съм Антония Естерхази — каза тя и подаде ръката си. — Предполагам, че искате да видите Морис — да отида ли да го измъкна?

— Аз… ъ-ъ… много мило от ваша страна.

Тя предварително бе помолила домакина да й намери някой тих кът в къщата и докторът беше предложил собствения си кабинет.

И така, под портрета на Зигмунд Фройд Мори и неговият баща се срещнаха отново лице в лице след повече от десетилетие. Мори усещаше притеснението на баща си. Но не можеше да му съчувства. Годините на анализа бяха уталожили гнева му, но все още не бяха го заменили с опрощение. Но за такова нещо трябва да си светец.

Той беше решил да накара баща си да заговори пръв. Защото вече не бе важно какво ще каже той на баща си, а по-скоро обратното.

И Фред Ийстман веднага съобрази как стоят нещата. Единственият избор, който му оставаше, бе темата на разговора. Накрая той каза:

— Познавах Мелани Клайн. Беше много умна жена.

— Изключителен аналитик — прибави Мори. — Жалко, че не я оценяват достатъчно.

Тишина. Самият Ийстман беше решил да не говори твърде много. Когато се бе опитал да изследва собствената си психика, за да открие поне частица погребана или потисната обич към блестящия си син, не успя да открие нищо освен съперничество и омраза.

Обясняваше си своя неизбежен гняв с това, че самото съществуване на Мори възкресява болката, която бе почувствал при смъртта на майката на момчето.

И, разбира се, Мори винаги го е знаел. Непрекъснато му беше втълпявано, че винаги ще дължи на баща си извинение за това, че се е родил.

— Съпругата ти е очарователна — призна Фред Ийстман.

— Благодаря.

Пак замълчаха.

— В лекцията си… спомена деца. Шегата за колелото…

— Да. Имаме две момчета.

— Ооо.

И отново тишина, докато накрая Мори каза:

— Виж какво, не мисля, че има какво толкова да си кажем — той внимателно избягна думата „татко“.

— Така ли искаш да останат нещата, Мори? Това ли е всичко, което си дошъл да ми кажеш?

— Дойдох, защото ме поканиха да изнеса лекция. Ти беше просто един от слушателите.

В този момент Антония надникна.

— Не забравяй, Морис, в единайсет и половина трябва да хванем самолета за Лос Анджелис.

Той отново се обърна към баща си, който го попита:

— Е, Мори, постигна ли отмъщението си?

— Да.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Мори замълча. После бързо отговори:

— Не.

 

 

Лора най-много обичаше Торонто, когато бе засипан в сняг. Тогава ритъмът на големия град се забавяше и той почти замираше. Освен това, за разлика от снежинките в Бруклин, които посивяваха почти веднага щом докосваха земята, тук белите перушинки, които небето ръсеше, оставаха чисти и създаваха чувство на първично спокойствие. Не че тя някога правеше нещо повече от това да тъпче в снега зад болницата. Тъй като общественият живот не я влечеше и тя денонощно работеше в „Куийнс хоспитъл“, логично беше да остане да живее в самата болница.

В началото, когато пристигна, беше предизвикала обичайния трепет в мъжките сърца. Но романтичната тахикардия бързо бе излекувана от нейното безразличие. Както беше казала на Барни по телефона, последното нещо, което искаше, бе „приятел“.

— Когато ме канят мъже на вечеря, проявявам един вид Павловски рефлекс — колкото по-привлекателни са, толкова повече се убеждавам, че накрая ще остана наранена. Така че сега въплъщавам мечтите и на двамата си родители — доктор и монахиня.

Бебетата заемаха всичките й мисли. Тя като че ли смяташе всяко новопостъпило за член на семейството й. Независимо от диагнозата — травма, треска, счупване или дихателно заболяване — тя винаги беше там, готова да помогне.

И всичко това, освен официалната й квалификация в програмата по неонатология, която изискваше спешно лечение на онези нещастни деца, наказани от съдбата да навлязат в живота вече болни или умиращи.

Техническият прогрес засягаше медицината както никога до този момент. И това най-много личеше при лечението на новородените. Понятията преждевременност и жизнеспособност се меняха с шеметна бързина. Доскоро бебето, родено само няколко седмици преди очаквания край на бременността от четиридесет седмици, се смяташе за „недоносено“ с опасност за живота. Сега лекарите знаеха, че не само тези, но и по-рано родени бебета могат да бъдат спасени. С увеличаването на възможностите за откриване на аномалиите на още неродени деца експертите вече бяха способни да коригират дефекта веднага щом бебето излезе на бял свят.

Навлизането на неонатолозите в родилното помещение доведе до неизбежна борба за попечителство над още нероденото бебе. До този момент и майката, и детето влизаха в обсега на акушерската отговорност. Но сега педиатрите доказваха, че в критични случаи бебето се нуждае от личен специалист.

Вече всяко бебе се подлагаше на стандартния тест на Апгар — система, наречена на името на изобретателката й, д-р Вирджиния Апгар. Той дава оценка на петте жизненоважни елемента на състоянието на бебето една минута след раждането и пет минути по-късно. Бебето получава нула, една или две точки за пулс, цвят, дишане, тонус и смукателен рефлекс.

Бебе, което получи над седем точки на първия тест, вече може да започне тренировки по предпочитаната от него олимпийска дисциплина — докато това, чийто апгар е под четири точки, трябва да се бори за живот и има нужда от цялата помощ, която може да му предложи медицината.

 

 

С всеки изминал ден в „Куийнс“ Лора научаваше все повече и повече, но нямаше много приятели. Имаше няколко познати, с които можеше да си пие кафето в стаята на сестрите, но повечето й колеги я смятаха за строга и недостъпна.

Тя постоянно се оплакваше от болничната бюрокрация, купчината документи, които трябваше да се попълва, преди детето да се откара от входната врата до детското отделение. Открито критикуваше грешките на колегите си — началници и подчинени.

— И ние сме хора — осмели се да й напомни веднъж една от сестрите. — Човешко е да се греши.

— Не — сряза я Лора. — При нас е фатално.

Тя беше загубила способността си да открадва по някоя минута за сън по време на нощно дежурство, но оползотворяваше безсънието си с четене на професионална литература, като нахвърляше бележки за свои собствени статии. Интересуваше се от проблема на кръвоизливите при новородените, които почти винаги се откриваха твърде късно. Само ако можеше да се направи нещо за навременното им откриване, толкова много деца щяха да бъдат спасени.

В три часа една сутрин, когато четеше в дежурния кабинет, телефонът иззвъня. Беше Кристиан Леместър, главният акушер-гинеколог.

— Може ли да говоря с дежурния педиатър, моля?

— Д-р Кастелано е на телефона.

— О-о.

Очевидно той очакваше баритон, а не сопрано.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо, д-р Леместър?

— Една жена тук има проблеми с раждането и може да се наложи цезарово сечение. Можете ли да се приготвите за петнайсет минути?

— Разбира се, докторе.

Тя остави слушалката, обу обувките си, глътна вече изстиналото кафе, което беше на бюрото й, и се втурна към асансьора. Лекарят вече бе облечен и с измити ръце. Докато се приготвяше бързо, преди да влезе в операционната, тя забеляза дори под маската, че лицето на д-р Леместър потвърждаваше славата му на убийствено красив мъж.

Двайсет и пет минути по-късно докторът бе извадил мъничко момченце. Лора натисна хронометъра на операционната, сложи бързо бебето пред нагрятата печка и докато сестрата го разтриваше с топла хавлия, започна да го тестува. Дишането му беше слабо — всъщност в следващия момент тя каза:

— Дишане — нула.

Детето беше в смъртна опасност и това личеше от точките, които получи: „Първа минута апгар — нула.“

— Бих казал едно или две, д-р Кастелано — обади се зад гърба й Леместър.

— Дори да е така, то вече посинява. Трябва да му пуснем малко кислород — После викна на една сестра:

— Дайте тримилиметрова тръба.

— Смятам, че две и половина ще свърши работа, докторе — възрази Леместър. — Три — повтори Лора и като се зае отново с бебето, каза на Леместър:

— Това дете е голямо за възрастта си. Има доста добри шансове — после извика на сестрата: — Осем и половина дължина.

Докато слагаха клапа на тръбичката, Лора обърна бебето по гръб и нагласи главата му така, че уврежданията по дихателния път да са минимални. После навлажни върха на носа му, за да може тръбичката да влезе по-лесно.

— Аз бих я вкарал оттук, д-р Кастелано — предложи Леместър с тон, нетърпящ възражения. — Това е много фина процедура. Ако не се постави идеално в трахеята, може да проникне твърде дълбоко, да влезе в главния бронх и…

— Знам, д-р Леместър — отряза го тя.

И си каза, по дяволите, сигурно съм го правила повече от теб. Но ако искаш да се правиш на велик…

Тя се отдръпна, а сестрата му подаде уреда, който той започна да поставя в ноздрата на бебето. После сестрата бързо се върна с тубичка кислород и Леместър започна да го подава на бебето. Стрелката препускаше по циферблата на малкия хронометър и наближаваше петминутната граница. Бебето беше порозовяло. Лора и Леместър се съгласиха, че апгарът му надхвърляше седем.

Д-р Леместър се усмихна.

— Всичко е добре, щом свършва добре — отбеляза той и се обърна към неонатолога си: — Вече можеш да поемеш нещата в свои ръце, Лора. Ако ти трябвам, аз съм в кабинета си — ще регистрирам случая.

Той й подаде кислорода, кимна на сестрите, които отговориха в един глас „Лека нощ, д-р Леместър“, и напусна стаята.

Сестрите приключваха работата си, когато изведнъж чуха Лора да крещи:

— По дяволите! Тубичката е празна. Дайте ми резервната.

Една от сестрите изтича до стената и грабна бутилката за спешни случаи от поставката й и я подаде на Лора. Тя я пое и секунда по-късно извика:

— Дявол да го вземе, тази също е празна. Що за болница е това?

Тя се обърна към сестрата, която беше по-близо, и й нареди:

— Опитайте да го поддържате ръчно. Веднага се връщам.

Още докато излизаше с бясна скорост от операционната, осъзна, че самата тя трябваше да остане при бебето и да изпрати някой друг да търси кислород. Но веднага се сети, че тя най-добре знае колко сериозно е положението, и най-бързо ще намери кислород.

Сестрата в стаята в дъното на коридора се стресна, чу някой да вика като обезумял:

— Кислород! Дайте кислород!

Тя вдигна поглед и видя Лора в операционно облекло, със стерилни чехли върху обувките да тича към нея като луда. Тя тъкмо посягаше към ключовете за склада, когато Лора пристигна задъхана и бясна.

— Веднага ще ви го донеса, докторе — каза смутено тя, като се обърна и започна да отключва вратата. В паниката си обаче не улучваше необходимия ключ.

— По-бързо, по дяволите — подкани я Лора.

Грубата забележка още повече обърка сестрата. Накрая Лора грабна ключовете от ръката й, отвори вратата, сграбчи кислородната бутилка и се втурна с всички сили обратно.

Когато влезе, бебето не се виждаше от двете сестри, които се суетяха около него.

— Оставете на мен — викна Лора.

Сестрите се отдръпнаха настрана и Лора видя бебето. То беше силно посиняло и неподвижно.

Никакъв кислород не можеше вече да го спаси.

Лора стоеше насред стаята неподвижна като статуя, стиснала вече ненужния кислород. Хората наоколо сякаш се въртяха в кръг. Слухът й долавяше откъслечни думи: „Извикайте д-р Леместър… Кажете на майката… Вземете детето… Морга…“

После изведнъж всичко се избистри. Леместър й беше извикал с тон, който много напомняше този на капитан, ругаещ немарлив редник:

— За първи път ли изпадате в истерия по време на работа, д-р Кастелано?

Тя не отговори.

Тогава той добави с иронично снизхождение:

— Може би трябва да уредите дежурствата си така, че да не съвпадат с месечния ви цикъл.

Лора не се остави да бъде провокирана.

— Това бебе можеше да оживее — заяви тя спокойно… и категорично.

— Резултатът можеше да бъде и по-добър — съгласи се Леместър.

— Хайде, докторе — отвърна с раздразнение Лора. — Знаете много добре, че бебето трябваше да оживее. Това беше издънка. Болницата се издъни. Ще отречете ли това, д-р Леместър?

— Може би вие сте идеална, д-р Кастелано. Но моят малко по-голям опит ме е научил, че въпреки добрите си намерения нормалните хора понякога правят грешки.

— Но не и такива глупави грешки, които спокойно могат да се избягнат, по дяволите. Това е немарливост. Непростима немарливост.

Той остана невъзмутим.

— Разбрал съм и още нещо, д-р Кастелано — нормалните хора не обичат да бъдат поучавани от деца. Ако приемате толкова навътре случилото се, защо не поговорите с началника на вашето отделение? Или всъщност на моето? А сега ме извинете, имам пациентка с предупредителни болки.

Той се обърна и закрачи спокойно в обратна посока. Лора си помисли: Предупредителни болки — значи няма да роди поне пет часа. Можеше да поласкаете интелигентността ми с някое по-приемливо извинение, за да се измъкнете. И извика:

— Д-р Леместър.

Той се спря.

— Да, д-р Кастелано?

— Казахте ли на родителите?

— Да. Не съм от лекарите, които не смеят да кажат лошите новини. Вече дадохме на майката успокоително.

— Може ли да знам как го формулирахте?

— Казах, че бебето е било родено в много лошо състояние и че колкото и да сме се старали, не сме успели да го спасим. Вие бихте ли се изразила по друг начин, д-р Кастелано?

Преди тя да успее да отговори, той се бе обърнал и излизаше от стаята.

Лора беше твърде изтощена от усилията си, от смъртта на бебето и от последвалия диалог, за да може да разсъждава трезво. Една от операционните сестри се приближи до нея.

— Лора, не се сърди, но ще ти кажа, че доктор Леместър е способен лекар… и добър човек. Сигурна съм, че дълбоко в себе си той е разстроен не по-малко от теб. Но никой от нас не може да си позволи да оплаква всяко загубено бебе. Иначе ще полудеем.

Лора кимна безмълвно в знак на благодарност. Но когато сестрата се отдалечи, тя си каза: „Вие нищо не разбирате, сестра — не съм луда, ядосана съм.“

 

 

До този момент Лора бе изпитвала някаква своенравна гордост от факта, че не умее да пише на машина. Това още повече засилваше нейната увереност, че не се вмества в стереотипа на „типичната“ жена-домакиня. Но сега й се наложи да използва благоволението на една от дневните сестри, чиято смяна тъкмо започваше, и седна с нея в сестринската стая на отделението да напише едно писмо — в четири екземпляра. То не беше адресирано до прекия й шеф — този на педиатрията, нито до началника на акушер-гинекологията (те, разбира се, щяха да получат копия), а до Айвън Колдуел, доктор по медицина, т.е. директора на болницата.

След като бе изложила нощните събития възможно най-кратко, тя запита д-р Колдуел дали ще предприеме нещо, за да се избегнат в бъдеще „подобни глупави трагични грешки“.

Младата сестра пишеше с бясна скорост, следвайки бързия поток на яростното излияние на Лора. Когато започна да препрочита написаното, тя отбеляза иронично:

— Мисля, че пропускате нещо, д-р Кастелано.

— О, така ли?

— Не споменавате имената на близките си.

— Не ви разбирам. Още не съм тръгнала да умирам, сестра.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Не мисля така. Това си е чисто самоубийство.

 

 

Лора закъсняваше за визитация, така че, щом адресира три от писмата, ги взе и изтича надолу по стълбите, за да ги предаде на регистратурата, а после забърза към педиатричното отделение. Останалата част от деня мина като насън.

Най-после стана пет и половина и дежурството й свърши. Тя отиде да изяде набързо един сандвич в барчето.

На път към стаята си спря пред пощенската си кутия да види дали вече няма отговор от Вашингтон по повод молбата й да бъде приета в Националния институт по здравеопазване. Но имаше само стара поща (главно брошури от производители на лекарства), телефонна сметка и един плик, който беше адресиран на ръка: „Д-р Лора Кастелано“.

Тя потисна прозявката си, докато го отваряше, но като го прочете, съвсем се разсъни.

„Скъпа д-р Кастелано,

Ще ви бъда благодарен, ако се отбиете в кабинета ми в седем часа тази вечер. Ако имате друг ангажимент, моля отменете го, тъй като въпросът, който искам да обсъдя с вас, не търпи отлагане.

Ваш

Айвън Колдуел, д.м.

директор“

Тя погледна часовника си. Беше шест и петнайсет. Имаше време, колкото да се качи да си вземе душ — и два аспирина.

Секретарката на директора знаеше името й и не се наложи да пита, когато Лора пристигна малко преди седем.

— Добър вечер, д-р Кастелано. Влизайте направо. Ще съобщя на д-р Колдуел.

Още преди да отвори докрай вратата на кабинета, тя разбра, че това няма да бъде интимно тет-а-тет. Напротив, изглеждаше като сектантско събрание на бели престилки — или по-скоро хайка, организирана против самата нея.

— Влезте, д-р Кастелано — каза директорът (единственият в цивилно облекло), като се изправи учтиво. — Познавате ли всички?

Лора огледа присъстващите. Там бяха главният лекар Леместър и неговият шеф, но не познаваше кокалестата очилата сивокоса жена, която бързо стана и се представи:

— Аз съм Мюриъл Конуей, завеждаща родилното отделение.

Тя се усмихна и протегна ръка.

— Моля, седнете, д-р Кастелано — каза директорът, като посочи един стол в центъра на голямата стая.

Тя се подчини и седна — толкова изтощена, че не можеше дори да се притеснява.

— Е — започна Колдуел, — предполагам, знаете защо съм ви поканил.

— Мисля, че се досещам — призна Лора, — но съм малко изненадана от това, че въпросът е станал толкова… всеобщ.

— Смятам, че причината е очевидна, докторе — отговори директорът, — тъй като злощастното ви писмо косвено включва всички присъстващи.

— Моите почитания, сър, но „злощастна“ е по-скоро ситуацията, която описвам в писмото си.

Директорът пусна забележката й покрай ушите си. След това представи това, което смяташе за по-точна версия на ситуацията.

— Като получих писмото ви, проучих задълбочено събитията от тази сутрин и ми стана ясно, че сте постъпили крайно неколегиално.

За какво, по дяволите, говори тоя? — помисли си тя. Опита се да запази самообладание, защото интуицията й я предупреждаваше, че Колдуел я провокира да избухне ядосано, за да може да я уволни веднага.

Но тя го изненада, като се съгласи:

— И аз си помислих за това, д-р Колдуел, и знам, че бях невъздържана. Не трябваше да отприщвам емоциите си в операционната. Това с нищо не помогна и, естествено, не можа да върне живота на бебето.

Тя замълча, после добави язвително:

— Единствено кислородът можеше да помогне.

Тази забележка предизвика няколко смутени прокашляния.

— Все пак съжалявам, че избухнах.

— Много разумно от ваша страна, д-р Кастелано, благодаря ви. Но се страхувам, че пропускате нещо по-важно.

— Сър?

— Ние сме добросъвестни лекари. И ние, както казват младите, „сме се размеквали“ един или друг път. Една от огромните и неотменими тежести на нашата професия е това, че често се обвързваме емоционално с пациентите си.

Д-р Колдуел се наведе над бюрото си и каза:

— Но основно правило е един лекар никога да не критикува друг.

— Моите почитания, сър, но никъде не съм чела това. И със сигурност го няма в Хипократовата клетва.

— Д-р Кастелано, няма да удостоя с отговор тази забележка. Ще ви кажа отново, че е общоприето лекарите да смятат, че колегите им имат най-добри намерения.

— А ако забележите толкова колосална грешка, че не можете да приемете тази „точка за вярност“? Да кажем, видите пиян хирург да убива пациент?

— Не ставайте абсурдна, Лора. Разбира се, че в такъв случай трябва да докладвате на началника му.

Той замълча, докато на лицето й се изписа облекчение, после добави:

— Но никога писмено.

Отново се чу как останалите се размърдват на столовете си. Директорът се изправи.

— Мисля, че бях достатъчно ясен, д-р Кастелано. Благодаря ви, че дойдохте.

Докато вървеше към асансьорите, Лора усети една ръка върху рамото си. Беше д-р Леместър.

— Лора — каза усмихнато той, — вие сте много красива.

— И какво би трябвало да означава това, докторе?

— Че лесно ще си намерите нова работа за догодина.