Ерик Сийгъл
Лекари (4)

3.

Двамата завършиха основното училище през 1950 г., когато отборът на „Янкис“ отново спечели световния шампионат, Северна Корея нахлу в Южна, а по магазините пуснаха антихистамини — срещу простуда (така казваха всички освен лекарите).

Това беше лятото, когато Лора стана красива.

Сякаш за една нощ остротата на раменете й изчезна, като че някой свръхестествен Роден ги бе заоблил, докато е спяла. Едновременно с това скулите й се очертаха по-добре. А момчешката й походка придоби гъвкавост и, грация. И макар че всичко си дойде на мястото, тя си остана слаба както досега. Дори Харълд Ливингстън, който рядко вдигаше глава от книгите, веднъж по време на вечеря отбеляза:

— Лора е станала толкова… знам ли… предполагам, източена е думата.

— А аз? — с нотка на възмущение откликна Барни.

— Какво искаш да кажеш, сине? — запита Харълд.

— Не си ли забелязал, че вече съм по-висок от Лора?

Баща му се замисли за момент.

— Да, май наистина си по-висок.

 

 

Гимназията в Мидууд беше построена със същите червени тухли в неоджорджиански стил и със същата кула като зданието на Бруклин Колидж, което се намираше в съседство.

На стената на внушителното мраморно фоайе бе изписано мотото на училището:

Влез, за да пораснеш на ръст, ум и дух!

Излез, за да служиш по-добре на Бог, страната и ближните си!

— Господи, ама това наистина вдъхновява, а, Барни? — възкликна Лора, докато двамата разглеждаха със страхопочитание издълбаните по стената думи.

— Е, поне на ръст се надявам да порасна, преди да дойде време за баскетболните тренировки.

 

 

Лора изпъкваше сред съученичките си със страхотната си фигура и с красотата си. Много скоро момчетата от всички курсове — някои от тях първокласни спортисти и местни лидери — се надпреварваха по стълбите, само и само да застанат на пътя на Лора и да я помолят за среща.

Бяха опияняващи дни. Изведнъж мъжете я откриха — по-точно, момчетата. И упоритото им внимание й помагаше да забрави, че някога е била срам за пола си. („Не само че съм грозна — бе доверила тя веднъж на Барни, — ами и съм толкова висока, че целият свят може да ме види.“)

Докато през първите дни в Мидууд Барни и Лора се хранеха сами на масата в кафетерията, сега тя бе заобиколена с ухажори от горните курсове и той дори не правеше опит да седне при нея. („Боя се, че ще ме премажат, Кастелано.“)

В това отношение Барни не напредваше особено. Изглежда, последното нещо, което едно момиче от първи курс желае да види, е именно първокурсникът. Като истински член на „Бруклин Доджърс“ той трябваше да „почака до другата година“. И да се задоволява с мечтите си за Куки Клайн, предводителка на състава на мажоретките.

 

 

Въпреки че отборите на Мидууд бяха чутовно слаби, на състезанията в училището се събираше маса народ. Кое ли подхранваше този неизлечим оптимизъм (или мазохизъм)?

Всъщност имаше едно просто обяснение: мажоретките на Мидууд бяха необикновено красиви — спектакъл, който напълно компенсираше поражението.

Надпреварата за влизане в състава на мажоретките беше толкова ожесточена, че много момичета вземаха допълнителни мерки, за да бъдат избрани. Мънди Шърман например през двете седмици на пролетната ваканция се подложи на пластична операция с твърдото убеждение, че единственото, което й липсва, е съвършеният нос.

Представете си сега стъписването на Куки Клайн, когато се приближи до Лора, за да я покани, и получи отказ. За броени часове новината се разпространи из цялото училище.

— Всички говорят само за това — съобщи Барни.

Лора сви рамене.

— Просто мисля, че е тъпо, Барн. Първо, хич не обичам да ме зяпат. Във всеки случай, докато момичетата тренират странично колело, аз мога да си уча — секунда по-късно, тя добави по-скоро на себе си: — Пък и не съм чак толкова хубава.

Той я погледна и поклати глава.

— Трябва да ти кажа нещо, Кастелано. Мисля, че ти хлопа някоя дъска.

 

 

Барни беше съвестен ученик. Няколко дни в седмицата ставаше в пет часа да зубри допълнително, та следобед да поиграе на игрището. Тъй като официално сезонът не беше открит, много от асовете на университета тренираха в двора на училището и той искаше да види отблизо с какво му предстои да се сблъска.

Дълго след като всички си бяха тръгнали, Барни продължаваше да упражнява стрелба от място, в движение и от наказателната точка в сгъстяващата се тъмнина, разсейвана от една-единствена улична лампа.

После се качваше на тролея от „Норстранд авеню“ и уморен, се опитваше да научи още нещо на път за вкъщи.

Единствено той изучаваше всички задължителни предмети: математика, конституционни права и задължения и общи науки. Единственият свободно избираем предмет беше записал с цел да зарадва баща си — латински език.

Харесваше му — беше удоволствие да издирва латинските корени, обогатили английския език. Това правеше мисловните му таланти по-прогресивни (от mens, talentum и progressio) и стила на прозата му — перфектен (от stylus, prosa и perfectio).

За негова радост езикът изведнъж стана податлив на обработка. И колко по-богат стана речникът му!

При всеки удобен случай Барни демонстрираше новата си словесна пиротехника. Когато учителката по английски го попита дали е учил добре за контролното, той отвърна:

— Без съмнение, мис Симпсън, подготовката ми е безукорна.

Ако баща му беше доволен, с нищо не го показваше, дори когато Барни му задаваше граматически въпроси, на които знаеше отговора.

Веднъж попита майка си:

— Какво има, мамо? Татко не се ли радва, че записах латински?

— Разбира се, че се радва. Гордее се с това.

„Ако на нея е казал, помисли си Барни, защо пред мен не споменава ни думичка?“

Един ден той връхлетя вкъщи с контролното по латински и изкачи на един дъх стълбите към кабинета на баща си.

— Татко, виж — каза задъхан, подавайки му листа.

Харълд всмукна дълбоко от цигарата си и заразглежда внимателно работата на сина си.

— Да, да — промърмори сякаш на себе си. — С моите ученици също изучаваме Вергилий тази година — и отново млъкна.

Барни чакаше развълнуван и не се сдържа да се обади:

— В случай че още се чудиш, това е най-добрата оценка в класа.

Баща му кимна и вдигна поглед към него.

— Знаеш ли, това малко ме натъжава…

Устните на Барни изведнъж пресъхнаха.

— … имам предвид, че бих искал да си в моя клас по-латински.

Барни никога не забрави този ден, този миг, тези думи.

Не ще и дума, баща му се гордееше с него!

 

 

Лора взе важно — и изумително — решение. Един ден, докато се возеха в тролея на път за вкъщи, тя го спомена на Барни.

— Ще се кандидатирам за председател.

— Да нямаш температура, Кастелано? Досега нито една жена не е ставала председател на Сенатската комисия в Съединените щати.

— Имам предвид на випуска, Барн — намръщи се тя.

— Това е също толкова налудничаво. Само двама сме срещу цялото 148-о училище. Доколкото знам, нямаш неколкостотин приятели да те подкрепят.

— Имам теб.

— Това добре, обаче аз съм само един глас. Нали не очакваш, че ще натъпча кутията с бюлетини?

— Можеш да ми помогнеш да си напиша речта. Всички кандидати разполагат с по две минути в часа на класния.

— Знаеш ли с кого ще се състезаваш?

— Не, но съм единственото момиче. Хайде да поработим заедно в неделя следобед, а?

— Добре — въздъхна той. — Ще ти помогна да станеш за резил.

Те помълчаха няколко минути с лица, надвесени над учебниците. После Барни каза:

— Дори насън не ми е минавало, че си толкова амбициозна.

— Такава съм си, Барни — призна тя тихо. — Страшно съм амбициозна.

 

 

Двамата прекараха целия уикенд в съчиняване на двеминутната реч, която щеше да промени света. В началото загубиха сума време да измислят необичайно съблазнителни обещания (безплатни излети до Кони Айлънд и други такива). В крайна сметка Барни стигна до заключението, че политиката на всяко ниво е в същността си опит да се направи невероятното да звучи правдоподобно. С други думи, трябва да си убедителен лъжец.

Беше толкова безсрамен, че убеди Лора да повтаря по-често най-вероломната от всички възможни думи — „принципност“.

В часа на класния, след като трима запотени и яростно жестикулиращи кандидати накараха с патоса си препълнената аудитория да се смее с все сила, спокойната и уверена походка, с която Лора (Барни я беше упражнявал и в това) излезе на подиума, внесе удивителен контраст.

Тя говореше със спокоен и мек глас, като от време на време правеше паузи — отчасти заради ефекта, отчасти защото беше толкова притеснена, че едва смогваше да си поеме дъх.

Не по-малко драстичен бе контрастът между нейната реч и предходните три. Накратко, тя каза, че е също толкова нова в Мидууд, колкото преди няколко години въобще в Америка. Оценява топлотата, с която са я приели съучениците й, и оценява страната, която я бе приела. Единственият начин да се отплати бил да служи на обществото. Ако я изберат, тя няма да обещава чудеса, нито розов живот, нито кола във всеки гараж (смях). Може да предложи само твърди принципи.

Аплодисментите бяха сподавени. Не защото съучениците й не се бяха впечатлили, а защото бяха поразени от простите й искрени думи, от очевидната й принципност и (не може да се отрече) от забележителната й красота.

Когато часът на класния свърши и всички пееха химна на училището, нейното избиране вече изглеждаше като отдавна изпълнено решение.

— Ти успя, Кастелано! Направо ги срина! Бас държа, че един ден ще станеш председател на всичките класове.

— Не, Барни — отвърна тя нежно, — ти го направи. На практика ти съчини цялата реч.

— Глупости, просто написах един тон измишльотини. Гвоздеят беше твоето изпълнение.

— Добре де, добре. Двамата го направихме.

 

 

Това лято двете семейства наеха малка къща близо до плажа в Непонсет, Лонг Айлънд. Почиваха, дишаха здравословния морски въздух, а Луис Кастелано идваше само през уикендите. Той постоянно беше на прага на изтощението заради ужасната битка, която водеше срещу паралича.

И, разбира се, разговорите за възможни епидемии и вида на децата, които щастливо играеха на плажа, неминуемо връщаха у Инес спомена за малката Изобел — а той никога не се отдалечаваше достатъчно. Ако само бяха дошли на морския бряг тогава!

Тя зарейваше поглед в океана, а Харълд и Естел седяха, погълнати от книгите си — тя четеше „Гордост и предразсъдъци“, той препрочиташе „Римската революция“ на Сайм.

Междувременно невинната прелъстителка Лора и приятелките й тичаха по плажа и се гмуркаха под вълните. А всеки спасител, който идваше на смяна, тайно се молеше тя да потърси помощ именно от него.

Имаше гаджета, разбира се. Млади загорели ухажори, разположили се в колите на родителите си, я причакваха нетърпеливо, за да я заведат на автокино или край самотен огън на плажа, под звездите.

Имаше и целувки.

Паркираха на някое тихо място „да гледат подводниците“ или с друга подобна причина, а по радиото Нат Кинг Коул нежно пееше „Прекрасно нещо е любовта“.

Една късна и душна августовска вечер Шелдън Харис сложи ръка върху гърдите на Лора.

— Не, недей — каза тя. Но не на сериозно.

И въпреки това, когато той се опита да пъхне ръка под блузата й, тя отново каза „не“. Този път сериозно.

Барни нямаше време за такива волности. Всяка сутрин ставаше рано, излапваше закуската си и тръгваше по все още празния плаж с маратонките в ръка (за да не се напълнят с пясък) към Рийс Парк, където часове на ред играеше баскетбол.

Времето напредваше. Само шейсет и един дни оставаха до големия мач на Мидууд. Нищо не биваше да се оставя на случайността. Той дори се консултира с д-р Кастелано на какви храни трябва да наблегне, за да стимулира растежа си. („Като начало започни да обядваш“, посъветва го Луис.) Понякога, вместо да следва режима си на хранене, Барни отиваше на лостовете в Рийс Парк. Висеше до премаляване с надеждата да удължи тялото си, колкото може повече. В навечерието на Деня на труда през 1951 г. Барни се изпъна прав до бялата измазана стена на портала и Харълд и Луис го измериха поотделно.

Резултатите бяха фантастични: единият — сто осемдесет и три сантиметра и два милиметра, а другият — сто осемдесет и два сантиметра и девет милиметра. Той извика от радост.

Лора (която с облекчение бе разбрала, че най-сетне на сто петдесет и шест сантиметра е спряла да расте) и Уорън (сто петдесет и три и пет) стояха отстрани и ръкопляскаха.

— Успях, момчета, успях — квичеше Барни и подскачаше из стаята като същински заек.

— Не съвсем — усмихна се закачливо Лора. — Тепърва ще трябва да вкарваш кошове.

 

 

И така в годината, в която президентът Труман освободи генерал Макартър от командването на Далечния изток и професор Робърт Удуър в Харвард синтезира — холестерола и кортизона, Лора Кастелано пое председателството на второкурсниците. А за Барни Ливингстън бе настъпила дългоочакваната минута, или за да бъдем точни — три минути.

Треньорът по баскетбол Дъг Нордлингър се нуждаеше само от сто и осемдесет секунди, за да различи „тигрите“ от „смотаняците“. Въздухът в гимнастическия салон беше сгъстен от страх. Кандидатите бяха разделени на групи по пет (с фланелки и голи), които щяха да играят едни срещу други в продължение на точно три минути. Всеки от десетимата участници трябваше да покаже какво може в този отрязък от време.

През първите две минути на изпита Барни почти не беше пипнал топката. Всичките му мечти за слава сякаш се стапяха безвъзвратно.

После изведнъж някой по погрешка изпрати топката към неговия кош. Той и един по-висок съперник подскочиха към нея. Но Барни го подлъга и я сграбчи.

Когато тръгна към другия кош, няколко фланелки отчаяно се опитаха да му отнемат топката. Но Барни ги финтира, дриблирайки последователно с двете ръце.

Още една отчаяна фланелка се приближи към него и го изгледа убийствено. Барни направи лъжливо движение наляво и се плъзна от дясната му страна. В последните девет секунди той беше стигнал до коша на противниковия отбор. Искаше му се да стреля, но здравият разум му продиктува да я подаде на друг съотборник в по-удобна позиция. С усилие подаде топката на свободен играч. Момчето подскочи, но не улучи и звънецът иззвъня.

Свърши се.

Треньорът строи десетте момчета в редица. Всички чупеха пръсти нервно, като че им предстоеше да застанат пред полк стрелци със заредени пушки — което не беше много далеч от истината. Нордлингър ги изгледа всички от ляво на дясно и после от дясно на ляво.

— Добрее… Искам следните момчета да направят крачка напред. Ти! — той посочи един дангалак с трапчинка на бузите от отбора на фланелките. — На останалите благодаря много…

Сърцето на Барни отиде чак в маратонките му.

— … Освен на теб. Хей, къдравия, не ме ли чу? Барни, който зяпаше тъжно пода, изведнъж вдигна глава. Нордлингър сочеше него.

— Да, сър? — гласът му беше напълно прегракнал.

— Хубава игра направи, момче. Как се казваш?

— Барни, сър. Барни Ливингстън.

— Добре, Ливингстън, ти и Санди идете да седнете на пейката.

Докато Барни стоеше безмълвен и слисан, треньорът се обърна и изрева:

— Следващите два отбора бързо тук!

— Айде! — викна върлинестият бъдещ съотборник. И двамата тръгнаха към дървеното светилище на избраниците.

— Треньорът ти знаеше името отпреди — отбеляза Барни с любопитство.

— Да — дългучът се усмихна хитро. — Когато живееш във Флатбуш и си метър и осемдесет, много треньори ти знаят името.

В пет и половина следобед на Барни, на Санди Лийвит (както се оказа, това беше пълното име на дългуча) и на още един широкоплещест второкурсник, Хю Джаскърт, им взеха мерки за екипи. Официално тренировките започваха в понеделник, ала фланелките с името на отбора, които неустоимо привличаха момичетата, щяха да пристигнат след три седмици. Но вероятно „Аргус“ щеше да публикува добрата новина по-рано и социалният живот на Барни щеше да се издигне на по-високо равнище.

Той се втурна да каже на Лора.