Ерик Сийгъл
Лекари (38)

37.

През 1972-ра смъртта пожъна страшна реколта.

Принцове, президенти и поети. Продавачи на сладолед и спортисти — без всички тях земята обедня.

Езра Паунд — гений, предател, луд — изчезна от земята, като остави според собствените си думи „едно безсмъртно украшение — име, което не избледнява с годините“.

Чарлс Атлас, този, които бе започнал кариерата си като една четиридесет и пет килограмова хилка и беше се превърнал в съвършенство от мускули, идол на хлапаците, не можа да неутрализира хулиганстващата Смърт, когато тя му ритна пясък в очите. Героят, който някога държеше света на раменете си, сега трябваше да го напусне.

Свадливият президент Хари Труман (който веднъж бе заплашил с бой един критик за това, че не е харесал пеенето на дъщеря му загуби в последното си сборичкване с живота.

Морис Шевалие, чист галски магьосник, макар и по-малко кавалер, отколкото предполагаше името му (беше забавлявал нацистите), бе отнесен Бог знае къде.

Уиндзорският херцог, който вместо крал бе предпочел да стане роб на любовта, сега се наложи да абдикира и от живота.

Едно тайнствено Същество с власт, по-голяма и от тази на Дж. Едгър Хувър, подслушваше телефона на шефа на ФБР и дори веднъж се намеси, за да му каже, че времето му е изтекло.

Имаше и човек на име Хауърд Джонсън, който измисли мелбата. Животът му приключи същата година й той несъмнено бе изпратен на небесата от ангелски хор поне на двайсет и осем гласа.

Съвсем внезапно Жътварката прибра и Джеки Робинсън, само на петдесет и три години.

Още по-млади бяха американските войници във Виетнам, а броят на убитите сред тях наближаваше петдесет хиляди.

И може би неслучайно през тази опустошителна година предаде Богу дух и списанието, наречено „Лайф“^[1].

 

 

А раните на Барни от макар и метафоричния разстрел още не бяха заздравели.

Прогнозата на „Паблишърс Уикли“ го бе успокоила и той очакваше „Духовният мир на шампиона“ да получи поне скромен отзив от стлана на критиците.

Но това просто не стана. Не последваха други похвали. Нямаше дори критики. Книгата му бе сполетяна от възможно най-лошата съдба: тя беше напълно пренебрегната.

— Бил, кажи ми го направо — попита той три месеца след като книгата излезе от печат. — Потънала е в забрава, нали?

— Да речем — отговори Бил, — че продажбите вървят малко по-бавно, отколкото се надявахме, но евтиното издание трябва да стигне до по-широка публика.

Чаплин се поколеба, надявайки се, че ще му хрумне някой по-уместен, по-утешителен довод. Тогава болезнено осъзна, че няма смисъл да увърта.

— Да — каза той, — бих казал, че е мъртва.

 

 

Ако експертите от „Гид Мишелин“ бяха вечеряли в „Ла Ренесанс“, в сърцето на Сайгон близо до Френската болница, те със сигурност щяха да го удостоят с три звезди.

Поне така смяташе майор Палмър Талбот, който често вечеряше там — особено когато искаше непременно да впечатли някой гостуващ правителствен чиновник или важен журналист.

(„Каква ирония на съдбата, майоре — да намериш най-добрия френски ресторант в света не в Париж, а точно от другата страна на земното кълбо. Човек може да си помисли, че войната би попречила на главния готвач да се прояви. В смисъл да не може да се снабди с продуктите.“

„Мисля, че пресата на левицата обича да преувеличава нещата тук, за да може да продава вестниците си. Имам предвид това, че явно владеем положението — в което сте дошли да се уверите, разбира се. Надявам се, успяхте да се убедите, че възстановяването на мира в тази прекрасна, потънала в невежество страна е въпрос само на няколко месеца.“

„Да, честно казано, аз съм поразен. И ще споделя впечатленията си с момчетата в Белия дом.“)

Често се говори за войната като за ад. Но много рядко се признава, че за малцина привилегировани тя може да се окаже адски приятна.

Положително до този момент служебният престой на Палмър Талбот бе изключително забавен. Той беше научил виетнамски не за да обикаля отдалечените села и да разпитва дали бандитягите на Хо Ши Мин не са наблизо. А по-скоро, защото това му помагаше да координира действията на американските войски с тези на колегите им от Южен Виетнам, тъй като той бе свръзка с върховните им командвания.

Освен това той имаше завидната задача да печели сърцата и умовете на изтъкнатите гости, които пристигаха и заминаваха един след друг с така наречените мисии за установяване на фактите. И независимо какво бяха видели те, Палмър винаги поемаше грижата да им покаже, че ресторант като „Ла Ренесанс“ все още процъфтява, така че войната не е чак толкова тежка.

Затова той не се изненада, когато една сутрин в щаба го чакаше съобщение да се обади на председателя на Комитета по военните служби към Сената.

— Бихте ли ме свързали със сенатор Форбс? — помоли Палмър евразийската си секретарка Мари-Клер. — Ще говоря от кабинета си.

— Не, майоре. Той изрично помоли да използвате някой от „надеждните“ телефони. Сигурно е строго секретно.

Докато вървеше към изолираната от шум стая, където държаха „специалния“ телефон, Палмър хвърли бегъл поглед на бележката, която тя му беше подала — той трябваше да се обади спешно в дома на сенатора, а не в кабинета му.

Свързаха го моментално.

— Здравейте, сенаторе, обажда се Палмър Талбот от Сайгон.

— О, Палмър, браво, момче. Благодаря за обаждането. Сигурно при вас вече е утре.

— Да, сър. Мога ли да ви бъда полезен с нещо, сенаторе?

— Напълно, майоре. Можете да ми направите огромна услуга.

— Слушам ви, сър.

Сенаторът замълча за момент, после каза лаконично:

— Оженете се за Джесика.

— Джесика? — попита Палмър, леко объркан.

Точно така, майор Талбот. За дъщеря ми Джесика, която е забременяла от вас, докато бяхте на инструктаж в имението ми. Ако нямате нищо против, бих искал веднага да го оповестя в пресата.

— Но това е невъзможно, сър — заекна той. — Аз вече съм женен и не мога да изоставя съпругата си.

— Хубаво е, че сте толкова загрижен, майоре. Но и аз се отнасям така към малкото ми момиченце. Бих ви посъветвал на всяка цена да ми влезете в положението.

Палмър отлично разбра неизречените думи. Форбс беше достатъчно влиятелен, за да го изпрати на предните линии, където офицерите измираха като мухи.

— Не се притеснявайте толкова, майор Талбот — продължи сенаторът. — Знам, че по пътя към олтара ще срещнем някои препятствия. Но ако настоящата мисис Талбот е толкова благородна, колкото съм убеден, че е, тя ще се съгласи на един бърз мексикански развод и всичко ще бъде наред.

Палмър беше потресен. Той не искаше да нарани Лора. И най-вече не искаше да се сблъска с огнения й испански темперамент.

— Ъ-ъ, сенаторе, извинете — смотолеви той, — но вие искате да постъпя жестоко.

— А не постъпихте ли жестоко с моята Джесика?

Палмър не знаеше какво да отговори.

— Сър, трябва ми малко време, за да събера мислите си преди…

— Напълно съм съгласен — отвърна законодателят. — Затова ще получите десетдневен отпуск, считано от 9,00 ч. днес. Ако побързате — а аз силно се надявам, че ще го направите, — до утре ще бъдете в Сан Франциско. А до вдругиден — в Бостън. Междувременно, за да ускорим нещата, един от бившите ми колеги юристи ще поеме изготвянето на необходимите документи. Това удовлетворява ли ви, майоре?

— Ъ-ъ, сър, да, чудесно.

Но след като разговорът приключи, Палмър седеше като ударен, хванал с две ръце главата си, и си повтаряше под носа: „Лора, о, Лора. Какво да правя?“

 

 

Противно на всеобщо разпространеното мнение не е невъзможно човек да живее спокойно в Ню Йорк през нощта.

Защото, докато небето потъмнява, метаболизмът на града се забавя, свръхнапрегнатото темпо на пулса отслабва, общото състояние на духа спада и дневната маниакалност се превръща в относително спокойствие.

Барни излезе на терасата и погледна надолу към града, който приличаше на рояк светулки.

Емили беше в Швейцария и отразяваше европейския шампионат по ски. За да запълни някак самотните часове, той бе решил да завърши една студия върху разстроената мисъл при шизофрениците. Но Лора се бе обадила и сега той беше развълнуван и неспособен да се съсредоточи.

Тя беше толкова объркана, че не можа да каже нищо конкретно. Барни успя да схване само, че между нея и Палмър се е случило нещо ужасно, поради което не може да остане сама в Бостън.

Естествено, Барни настоя тя веднага да хване самолет за Ню Йорк. А тя предположи, че това няма да се хареса на Емили. Но като разбра, че Емили отсъства по работа, Лора се съгласи да опита да хване последния полет от Бостън.

Малко след единайсет портиерът съобщи по домофона, че мис Кастелано се качва.

Очите й.

Те бяха първото нещо, което го порази, щом отвори вратата. Очите й бяха огромни червени кръгове, сякаш някой я беше удрял. Явно бе плакала часове наред. Гласът й беше дрезгав и тя вече нямаше сили да говори.

— Здравей — каза тихо Лора.

Той взе куфара й и отговори:

— Влез. Седни. Мисля, че ти трябва едно силно питие.

Тя кимна.

— За Бога, Лора, какво става?

— Палмър се появи… — започна тя, но отново избухна в плач. — Не мога, Барн. Просто не е за вярване.

— Мислех, че е във Виетнам. Как така изведнъж се е върнал — беше ранен ли, или какво?

— Не, Барни — отговори Лора, — аз съм ранена. Той иска развод.

— По дяволите, очаквах това да се случи по някое време. Убеден съм, че и ти също.

Тя поклати глава.

— Не, не, бяхме се помирили като че ли. Всичко беше наред и изведнъж той просто се появява и пъха къс хартия под носа ми.

— Каква хартия по-точно?

— Документ, че съм съгласна на rapido мексикански развод.

— Не може да бъде, Кастелано. И за какво се е разбързал толкова?

С много паузи Лора му разказа.

Барни не можа да прояви професионалната си обективност.

— Знаеш ли какво, Кастелано? Прав му път на копелето. Щом не ти е верен, просто не заслужава да ти бъде съпруг.

Тя сви рамене.

— Може би аз не заслужавам да му бъда жена.

Барни не можа да понесе това самообвинение.

— За Бога, Лора! — изкрещя той. — Това, че се отнасяше с теб като с парцал, не означава, че и ти трябва да си на неговото мнение. Майната му, Кастелано! Нека да върви по дяволите, някой ден ще намериш човек, който да те заслужава.

Тя поклати глава.

— Няма начин, Барни. Нямам никакъв късмет с мъжете, убедена съм.

Той я прати да си легне в гостната. После й занесе чаша вода и две таблетки и седна до нея.

— Знам, че няма да ми повярваш, но ти обещавам, че утре сутрин слънцето ще изгрее. Което означава, че ще имаш цял ден на разположение да възстановиш силите си.

Тя глътна таблетките и изтощена от емоциите, се облегна на възглавницата.

— Благодаря ти, Барн — прошепна нежно тя.

Той остана при нея, докато се увери, че е заспала, и после се измъкна на пръсти.

Върна се при пишещата си машина, махна недовършената статия за шизофрениците, постави нов лист и започна да пише:

МЕМОРАНДУМ

До: Л. Кастелано, доктор по медицина

От: Б. Ливингстън, доктор по медицина

Тема: 101 причини да продължаваме да живеем

На сутринта й го поднесе с кафето.

 

 

Когато Лора влезе в хола, Барни говореше по телефона. Той остави слушалката и се усмихна.

— Вече изглеждаш по-добре, Кастелано.

— Сигурно, — отговори кисело тя. — Тъкмо се погледнах в огледалото. Изглеждам така, сякаш десет рунда съм се била с Мохамед Али.

— А, не — поправи я той. — Али се бие чисто — той посочи повелително към канапето и каза: — Седни.

Когато тя се подчини, той продължи:

— Говорих по телефона с главния ти и му съобщих — без всъщност да обяснявам много-много, — че си болна и имаш нужда от около седмица, за да се възстановиш. Той беше много разбран.

— И какво ще трябва да правя през това време?

— Дълги разходки, приятни размисли. Всъщност защо не вземеш да си подновиш гардероба?

— Това никак не прилича на професионален съвет, Барн.

— Слушай, Кастелано, тази сутрин съм си сменил ролята. Не гледай на мен като на лекар, дори не и като на приятел, а като на родител. Ще ме слушаш и ще правиш това, което е най-добре за теб.

— Да, сър — рече тя, като се усмихна измъчено. — Но да не би да си се оттеглил от медицинската професия? Все пак нямаш ли пациенти за преглеждане?

— Казах на сестрата да отмени всички прегледи до обед, но ако си добре, ще прегледам следобедните си пациенти.

— Добре съм, Барн, добре съм. Не трябва да объркваш живота си само защото аз съм объркала моя.

— Не ми отговаряй — скара й се Барни. — Не забравяй, че днес аз съм родителят.

След като обядваха и се убеди, че е достатъчно добре, за да може да се разходи до Музея на модерната живопис например или докъдето и да е другаде, стига само да не седи вкъщи цял ден, той я остави.

Когато се върна в седем и половина, се изненада, като видя, че Лора бе приготвила вечеря.

— Всъщност само затоплих нещата. На 57-а улица можеш да си купиш страхотни полуготови ястия. Хайде, седни и ми разкажи как мина денят.

Барни скицира словесно четирите случая, с които се бе занимавал този следобед, а също и бурното събрание в болницата по-късно.

— Знаеш ли, Кастелано, ако някой истински психиатър влезе, когато провеждаме среща на персонала, няма да може да различи докторите от лудите.

— И ние имаме такива съвещания в Бостън — отвърна тя. — Между другото, мисля, че статията ти е страхотна.

— Имаш предвид „шизоматериала“?

— Показва нови виждания. Кога ще го завършиш?

— Ами трябваше вече да съм го предал. Но сега е късно, може да почака още няколко дни.

— Не, Барн — каза твърдо Лора, — нека сега аз да бъда родителят. Като приключим с този разкошен банкет, искам да седнеш на машината и да довършиш статията. Това е заповед.

Барни се усмихна.

— Добре, мамо.

Три часа по-късно Лора прелистваше последните му страници и изказваше одобрението си.

— Чудесно, Ливингстън. Мисля, че имаш бъдеще.

— И аз така мисля, момичето ми. Сега ще го коригирам, а ти отиваш да се наспиш хубаво и тази нощ.

Тя се изправи като послушно дете, целуна го по челото и отиде да си легне.

На следващата сутрин закусиха рано й набързо, преди Барни да поеме ежедневните си задължения.

Тогава Лора му съобщи:

— Няма да се връщам в Бостън.

— Какво?

— Просто не мога. Знам, че нямам сили да вляза отново в тази къща и се питам дали ще мога да вляза дори в Детската болница, без да се чувствам някак… унизена. Разбираш ли ме?

— За къщата — да. Но къде ще работиш?

— Щом излезеш, ще седна на бюрото ти и ще започна да въртя телефона да видя дали някъде няма свободно място за неонатолог.

— Точно в средата на годината ли, Кастелано? Местата вече ще са заети.

— О, Барни — усмихна се тя. — Явно не познаваш болничната практика. Дори в този момент някъде някой лекар си порязва китката или просто му хрумва да напусне. Виж мен самата.

На обед Барни се обади на Лора от кабинета си. Гласът й звучеше щастливо.

— Ако искаш, вярвай, но мисля, че си намерих работа.

— Много бързо! Как успя?

— Ами всъщност бившият ми ръководител по педиатрия се обади на свой приятел в болницата „Куинс“ в Торонто. И макар че няма да стартират програмата си до следващата година, те вече са получили средствата — така че мога да започна по всяко време.

— Браво.

— На мен самата ми е трудно да повярвам — отговори тя. — Но за да съм сигурна, че няма да се изпари, довечера отлитам за Торонто.

— О, Кастелано, не бързай толкова — предупреди я той. — Върху теб се е стоварила атомна бомба, имаш нужда от поне двайсет и четири часа още, за да възстановиш равновесието си. Освен това запазил съм места в страхотен индийски ресторант.

— Не мисля, че…

— Точно така, Лора, не мисли. Аз ще го правя вместо теб, докато си под моите грижи. Така че гледай да си готова до седем и половина.

Тя сметна, че той е прав. Имаше нужда от поне един ден още, за да уреди преместването си и да си купи някои дрехи за суровия климат в Торонто.

Петнайсет минути по-късно, докато тя допълваше списъка си за покупки, входната врата се отвори.

И влезе Емили, като се бореше с огромен куфар.

Тя видя Лора, разположена удобно на бюрото на Барни, и замръзна на мястото си.

Никоя от тях не можа да намери подходящите думи.

Накрая Лора се обади:

— Искаш ли да ти помогна с тази чанта, Емили?

— Не, благодаря — отговори тя, а лицето й остана сковано.

Докато Емили мъкнеше куфара към спалнята, Лора каза:

— Барни те очакваше утре.

— Виждам — отвърна тихо Емили. — Взеха ме със самолета на Ей Би Си. Не ми мина през ум, че ако се върна един ден по-рано, може да се окажа нежелана натрапница.

— Емили, ти нищо не разбираш.

— За съжаление разбирам.

— Виж — Палмър и аз се развеждаме. Даже вече сме разведени благодарение на мексиканското правителство.

— Бих могла да се досетя — отговори ледено Емили.

— Утре си заминавам — продължи Лора, все още опитвайки се да сломи предубежденията на Емили:

— Е, недей да бързаш заради мен — отвърна язвително Емили. — Аз си заминавам веднага.

В опита си да предотврати бурята, която се задаваше за Барни, Лора събра всичките си сили и извика:

— Емили, чакай, по дяволите — искам да ти кажа нещо!

Тя се спря на отворената врата и се обърна към Лора.

— Добре, говори.

— Имах неприятности — започна тихо Лора — големи неприятности. И нямаше на кого да се обадя, освен на Барни. Той ми позволи да остана от съжаление, това е всичко. Спях в гостната. Искам да кажа Емили, моля те — той беше единственият човек, към когото можех да се обърна.

Лора не знаеше какво повече да каже. Съзнаваше, че в това положение истината изглежда по-невероятна и от най-голямата измислица. Колко по-добре щеше да е, ако бе съчинила някоя екстравагантна лъжа.

— Лора — каза тихо Емили, — ще бъда напълно откровена с теб. Имаше две причини да не се омъжа за Барни. И едната беше ти.

След което затвори вратата.

 

 

— Ти не си виновна, Кастелано. Казвал съм на Емили милион пъти как стоят нещата, и ако още не ми е повярвала, толкова по-зле.

— Я да видим сега кой се прави на светец, Барни.

— Не, не се правя на светец, ние нямахме бъдеще. Тя никога нямаше да се омъжи за мен.

— Хайде де, вие бяхте чудесна двойка. Ти все пак я обичаше, нали?

— Да.

— И още я обичаш?

— Да. Но това не променя нещата. Най-добре ще е да започна да свиквам още сега.

— Тя каза, че аз съм една от причините, за да не се омъжи за теб. Каква е другата?

— Мисля, че това е личен въпрос, Лора.

— Барн, при други обстоятелства не бих те питала. Но ако искаш да ми помогнеш да успокоя съвестта си, трябва да ме убедиш, че наистина има и друга причина.

За момент Барни остана мълчалив, после каза:

— Тя не може да има деца. Казах й, че няма значение. Казах й, че искам само да се оженим.

— И…?

— Тя не ми повярва — отвърна тихо той. За малко потъна в мислите си. После добави: — Знаеш ли какво, Кастелано, срам ме е да си призная — но в известен смисъл тя бе права.

 

 

Сет бе озадачен от начина, по който сестрата представи последния му пациент за деня. Всъщност пациентите бяха трима — мъж на около шестдесет и пет и може би синът и дъщеря му.

Те влязоха в кабинета, без да продумат, и останаха почтително прави, докато Сет не им посочи столовете.

— Вие ли сте доктор Лазаръс? — попита възрастният мъж.

— Да, аз съм. Но вие кои сте? Защо не казахте имената си на сестрата?

Сет чакаше, а триото се спогледа.

Накрая бащата продума притеснено:

— Не искахме никой друг да знае. Един вид, всичко ще остане между нас, нали?

— Всички лекари са положили Хипократовата клетва и са се заклели да пазят в тайна това, което им се каже.

— Но невинаги го правят — намеси се дъщерята.

— Признавам, че има недискретни лекари, госпожице, но мога да ви уверя, че не съм от тях. А сега бихте ли ми съобщили имената си?

— Карсън — рече по-старият мъж. — Като Джони — само че не сме роднини.

Той се засмя по начин, който сигурно вече му бе втора природа.

— Аз съм Ъруин — продължи човекът. — Това е синът ми Чък, а дъщеря ми се казва Пам.

Сет ги погледна и се запита на глас:

— И чий по-точно е проблемът?

За негова изненада бащата отговори:

— На всички ни.

Тук старият Карсън се измести по-напред на стола си и заговори с приглушен глас:

— Всъщност става въпрос за жена ми — за майка им де. Много е болна.

— Къде е тя? — попита Сет.

— У дома. Твърде е болна, за да пътува.

— Къде е това „у дома“?

— В Хамънд.

— Дошли сте чак от Индиана? И какво и е на мисис Карсън?

Старецът прехапа устната си, погледна първо към дъщеря си, после — към сина си и те кимнаха в знак, че трябва да продължи речта си.

— Преди години откриха злокачествен тумор в стомаха й. Оперираха я. Извадиха го.

— После? — попита Сет.

— Ами в началото беше трудно, но ние й помогнахме някак да се приспособи. Известно време нещата вървяха добре. Дори я заведох на Карибското крайбрежие да отпразнуваме годишнината.

Той замълча, пое дълбоко дъх и продължи:

— После сякаш всичко започна отначало. Като се върнахме, пак отидохме при лекаря. Той направи няколко рентгенови снимки. Искате ли да ги видите?

— Да, разбира се.

Сет взе големия плик, извади снимките и ги нареди на светещия екран.

И веднага разбра.

— Честно казано, никак не са обещаващи.

— Знаем — обади се младежът.

А бащата отново подхвана разказа си.

— Попитах доктора дали ще я оперира пак. А докторът каза…

Човекът се разплака.

— Съжалявам, д-р Лазаръс. Наистина съжалявам — изхълца той. — Но ужасният начин, по който ми отговори… Беше толкова груб. Каза ми направо: „Не си заслужава трудът.“

— Би могъл да се изрази по-меко — отбеляза Сет. — Но снимките наистина показват голямо новообразувание на мястото, където е била оперирана.

Човекът повтори през сълзи:

— Когато го помолих, той просто ме отпрати с жест.

— Не ви ли предложи друг начин да се отстрани туморът.

— Ами рентгеново лечение. Но дори лекарят ни по обща медицина каза, че при рак на стомаха е почти безполезно.

— Опасявам се, че е бил прав, сър — каза Сет.

Мистър Карсън ускори разказа си.

— После ни предложи друга безполезна процедура — химическо лечение. Което ти гарантира единствено това, че ще ти окапе косата — и ще се превърнеш в жив скелет.

Сет кимна.

— И така, какво ни оставаше? Нищо. Абсолютно нищо. Просто я изпратиха у дома да умре.

Гласът на Карсън ставаше все по-жален.

— Докторе, тя едва преглъща вече. Трябва да й даваме само бебешка храна. Ябълково пюре.

— Дори него го задържа все по-трудно — добави дъщерята.

— Вече — обади се синът — има нужда от антиспазмодични лекарства и успокоителни, за да може да преглъща дори подсладената вода.

— Затова отново отидохме при лекаря — подхвана отново старият Карсън. — И той ни в клин, ни в ръкав решава, че трябва пак да оперира: „гастро…“. Дори не мога да произнеса името.

— Гастростомия — обясни Сет. — Прокарване на тръбичка през цялата храносмилателна система, така че храната да отива направо в червата.

Сет спря, за да чуе останалите подробности.

— Е, докторе, няма защо да ви казвам — продължи — Карсън с горчивина, като повиши глас, — че това е страшна операция, а човекът призна, че няма да спре растежът на тумора. Той дори не беше сигурен дали ще отстрани болката. Просто каза, че ще й даде още време.

Сет искаше да стигне до същността на проблема.

— Съжалявам, но ако съдя по това, което ми казахте, не мисля, че има начин да бъде спасена. Искам да кажа, доколкото се простират знанията и възможностите ми.

— Знаем — отвърна бащата, а синът и дъщерята се обадиха като ехо:

— Да, да. Знаем.

— Затова ви молим да й помогнете, докторе — рече старият Карсън.

— Не ви разбирам — отговори Сет с тревожното предусещане, че знае какво искат от него.

— Докторе, не я оставяйте да си седи с пластмасовите тръбички и да се превърне в сянка на човешко същество. Не я оставяйте да страда така. Нека си отиде сега, докато животът й все още има частица достойнство. Тя иска да умре.

Карсън замълча, после заключи:

— Моля ви, докторе, помогнете ни. Искам да кажа, помогнете на нея.

Останалото бе мълчание. Те бяха казали репликите си.

Сет се смая. И го вцепени мисълта, че някогашният му „акт на милосърдие“ спрямо Мел Гаткович по някакъв начин е напуснал границите на болницата и е пресякъл дори границите на щата.

— Откъде взехте името ми? — попита той колкото можеше по-спокойно.

— От един нов лекар от вътрешното отделение на нашата болница, д-р Блустоун.

— Нека д-р Блустоун да ми се обади тази вечер вкъщи.

Той се изправи.

Семейството веднага стана на крака, все едно минаваше някой църковен прелат, после излязоха в тъмната нощ.

Сет загаси лампите в кабинета. И като заключи вратата и се отправи към колата си, той продължаваше да мисли за последствията от това, което почти бе решил да направи.

Смъртта щеше да направи домашно посещение.