Ерик Сийгъл
Лекари (36)

35.

Беше ноемврийско съботно утро, свежо като есенна ябълка, и обикновено кафявият и каменистосив университетски район бе оживен от синьо-бели футболни шалчета, русокоси момичета — зачервени от вълнение, — футболна треска и студентски лица.

Дежурството на Бенет бе свършило в десет сутринта. След като бе асистирал на Рик Зелтмън при едно осемчасово „сондиране“ (както, главният хирург бе нарекъл, сложната генитално-уринална процедура), той се изтощи както от физическите усилия, така и от умственото напрежение. Но поради възбудата си не пожела да си легне веднага.

Той закрачи към сградите на университета с мисълта да се отбие в разменната книжарница и да си вземе някоя книга, която да отвлече вниманието му от кървищата и червата.

Уличните продавачи бяха наизлезли и разнасяха балони, карфици и други дреболии. Студентите му изглеждаха като деца. Божичко, помисли си той, толкова бързо ли съм остарял? Какво ли е ставало навън, докато съм бил затворен в тоя зандан от бетон и линолеум, където няма нито нощ, нито ден, нито смяна на сезоните? Преди десет години влязох като млад лъв, а сега се чувствам като стар козел.

Когато пресичаше Чапъл стрийт по посока Бродуей, млад негър, който продаваше вестници, се приближи към него.

— Ей, братко — провикна се той, — чу ли новините? В течение ли си? Ако не си, по-добре си вземи тоя документ. Само двайсет и пет цента, брат, и ще прогледнеш.

Бенет бръкна в джоба си, даде монета на момчето, пъхна вестника под мишница и се отдалечи.

След половин час си беше вкъщи с книги за петнайсет долара, които, ако имаше късмет, щеше да прочете до следващия юли. Пусна си музика, изхлузи мокасините си и се залови с четене.

Но беше толкова скапан от рязането, връзването на кръвоносни съдове, съшиването — и най-вече от притеснението, дали го прави както трябва, — че дори стилистичните изгъзици на Том Улф не можаха да му задържат вниманието. От немай-къде се хвана да прегледа последните новини на „пантерите“.

Езикът на вестника бе рязък и бълваше отрова срещу белите. „По дяволите — каза си Бенет, — ще прескоча «сериозната» част. Може да имат спортна страница.“

Прелисти последните страници и се зарадва, като видя няколко комикса. А, каза си, точно такава литература ми трябва в момента.

И се зае да чете един от тях. Но след нецензурните рисунки в началото на „Как мръсните еврейски свине разкъсват негрите“ той захвърли вестника на пода и изхвърча от апартамента си в студения нюхейвънски вятър.

Намери Джек в стаята на санитарите.

— Здрасти, Бен, скъпи — поздрави го Джек, пренебрегвайки болничния етикет, след като и останалите санитари смятаха Бенет едва ли не за „свой човек“.

— Искам да си поговорим — каза строго Бенет.

— Разбира се, докторе.

Двамата излязоха в празния коридор. Бенет за малко не избухна с тирадата, която бе подготвил на път към болницата. („Това ли е всичко, което можете да пишете в този ваш мръсен парцал?“) Но осъзна, че няма никаква полза да стоварва гнева си върху бедния Джек. Не той беше редакторът, не той ръководеше — той беше обикновен пехотинец, борец за една кауза в чуждата земя Америка.

Овладя яда си и каза само:

— Искам да дойда на следващото събрание, Джек.

— Друг акъл ли ти дойде, докторе?

— Може и така да се каже.

— Добре, ще те предупредя.

 

 

Главната лекарка се намираше в спешния кабинет на бостънската Детска болница и приемаше едно деветгодишно момиченце с опасно висока треска от неизвестен произход, която според нея бе признак за ендокардит.

Докато Лора описваше случая, мина полунощ. Когато свърши, се запъти към спалнята на дежурните, но забеляза, че обикновено тихите гласове в сестринската стая бяха необичайно високи и развълнувани.

Една от жените се провикна отдалеч:

— Лора, чу ли новините от единайсет часа тази вечер.

— Не — каза тя, твърде изтощена, за да я заинтригува нещо друго, освен четвърта световна война (беше сигурна, че е достатъчно уморена, за да проспи третата).

— Какво съм изпуснала?

— Потресаващо, Лора. Наистина потресаващо — съобщи най-младата и обикновено най-мълчаливата от тях. — Един страшно сочен вашингтонски скандал с двама лекари — жената е хирург в Харвард, около твоите години.

Лора веднага се досети за кого става въпрос. Сърцето й заби лудо и езикът й се преплете:

— Единият от тях да не се е самоубил?

— Опитал се е. Почти триста милиграма валиум. Но стомашната помпа е свършила работа. Страхотна жена, наистина.

Силно потресена, Лора промърмори:

— Грети Андерсън?

— Да — отговори една от сестрите. — Така се казваше. — Познаваш ли я?

Лора попита загрижено:

— Има ли някакви мозъчни увреждания? Изобщо какво е направил оня проклет психиатър?

Сестрите изглеждаха озадачени.

— Ама хапчетата ги е изпил той, не друг — отговори една от тях.

Лора се хвана за главата. Зави й се свят.

Една сестра на име Найда се приближи и попита разтревожено:

— Добре ли си, Лора? Да не би д-р Химерман също да ти е приятел?

— Не, не — рече тя все още замаяна, като се остави да я отведат до един пластмасов стол в чакалнята. — Много ще съм ви благодарна, ако ми кажете просто какво пише във вестника.

— Ами — започна Найда, — смята се, че този доктор наистина е бил звезда от първа величина в психиатрията.

— Зарежи препоръките. Какво е направил?

— Ами, меко казано, това, което не бива да прави с пациенти. Приятелката ти е постъпила доста хладнокръвно…

— … и смело — добави друга сестра.

— Свикала е пресконференция в болницата на Джорджтаун.

— Какво, какво? — попита Лора, невярваща на ушите си. — Защо, по дяволите, пресата ще изслушва някаква си лекарка?

— Първо на първо, тя е невероятна — отвърна Найда.

— И най-вече те обожават този род скандали. Както и да е, тя казала, че е отишла при Химерман за лечение, а той я вкарал в леглото си.

— Но как, дявол да го вземе, ще може да го докаже?

— О, тук става интересно. Първо този д-р Химерман — който между другото е невероятно красив — се изправил пред камерите и отрекъл всичко. Казал, че това било някаква параноична заблуда и че „бедното момиче“ трябвало да е в клиника за душевно болни. Бил много убедителен.

— Няма начин — промълви Лора.

Следващите думи на Найда й дойдоха като гръм от ясно небе:

— После се обърнал и се изкачил по стъпалата на градската си къща — на чудесно място в Джорджтаун — качил се горе и нагълтал всичките тези хапчета.

— Аха — каза Лора, вече ободрена. — Значи се е оказало, че този кучи син си бил най-злият враг на себе си. Браво на Андерсън.

 

 

— Грети, добре ли си? От две седмици се опитвам да се свържа с теб.

— Извинявай, Лора, но просто се наложи да се преместя при една приятелка, защото телефонът ми щеше да откачи от звънене. Трябваше да ти се обадя по-рано — извинявай.

— Ей, как събра смелост да натриеш носа на онова неетично копеле? Какво те накара да го направиш?

— Все някой трябваше да го стори. Знаеш ли, Анди ми се закле, че ще напусне жена си и ще се ожени за мен. После разбрах, че го е казвал повече от милион пъти.

— Как разбра?

— От самата мисис Химерман. Срещнах я, когато излизах от един сеанс. Тя ме измери с поглед и изведнъж избухна: — Вие сигурно сте последната кукла Барби на Анди. — После нахълта в кабинета му и започна да крещи. Това, което е последвало, сигурно ще излезе в следващия брой на „Нашънъл Инкуайърър“.

— О, Грети, толкова ми е мъчно за теб. Надявам се тази отвратителна случка да не те отблъсне съвсем от мъжете.

— Ами, право да си кажа, в момента не са любимият ми пол. А що се отнася до мъжете лекари, смятам ги за най-нисшата форма на живот. Познай до три пъти кой трябва да напусне града в резултат на този скандал.

— Какво говориш?

— Ами — отвърна Грети, — изглежда, много бода в очите на тукашното Хирургично отделение, ако мога така да се изразя. Затова са предложили мястото ми на друг, а на мен ми съобщиха, че „бих могла да остана“, но няма да получавам вече заплата и ще трябва да се, спукам от работа на хонорар.

— С други думи, уволнили са те.

— Е — отвърна саркастично Грети, — може и така да се каже. Всъщност „уволнена“ бе единствената дума, която не употребиха. Лекарите са нещо като братство или тайно общество. Очевидно грехът ми не е в това, че съм позволила да бъда съблазнена, а в това, че съм съобщила на пресата.

— Нямам думи, Грети. Искаш да кажеш, че онова влечуго ще се отърве безнаказано?

— Вероятно. Естествено, те ще си дадат вид, че спазват процедурата. Анди ще трябва да свидетелства пред някаква областна комисия — насаме, разбира се. Но той все още твърди, че съм истеричка и че съм си въобразила всичко това. Както и да е, примирих се с напускането си и сега пиша до всички болници от тук до Хонолулу. И ако нищо не излезе, ще постъпя в армията.

— Какво? — попита Лора недоверчиво.

— Говоря сериозно. Там имат голяма нужда от хирурзи. Може дори да ме изпратят във Виетнам — и с болка добави: — Честно казано, Лора, ако ми бяха отрязали главата, едва ли щеше да ме боли толкова, колкото сега.

 

 

За първи път откакто бяха женени, Лора и Палмър бяха почти еднакво заети. Палмър вече не се оплакваше, когато тя се прибираше в четири сутринта. Защото самият той продължаваше да стои буден, след като беше изкарал среднощните часове в усилено изучаване на виетнамски.

Когато тя влезе в стаята, той свали очилата си за четене и каза:

— Знаеш ли, скъпа моя, започвам да проумявам на какво изпитание си подложена. Искам да кажа, че този недостиг на сън съвсем ме съсипва.

— Всъщност, Палмър, това е изпитана и безотказна тактика за пречупване на военнопленници. Разбрах, че била много разпространена в Югоизточна Азия.

— А, така ли? Откъде разбра?

— От „Ню Йорк таймс“.

— Нима вярваш на този комунистически парцал?

— За Бога, Палмър — отбеляза тя полушеговито. — Ти можеш да изкараш дори Бари Голдуотър радикал.

Лора си наля чаша портокалов сок, отпусна се уморено на дивана и започна да мисли на глас:

— Иска ми се да знам какво, по дяволите, е това нещо у вас, мъжете, което ви кара постоянно да водите войни и да се избивате. Сигурно е от тестостерона — имам предвид това, че андрогенът е силен стимулант.

— Аз пък мисля, че той стимулира секса — рече Палмър с усмивка.

— Да, винаги е имало някаква връзка между любовта и войната, нали така? Да вземем например хубавата Елена…

— Сега по-скоро бих взел теб — каза Палмър и се изправи зад бюрото си.

 

 

— Мислиш ли, че тази вечер стана? — попита той.

Те лежаха в леглото един до друг, сънливо отпуснати.

— Палмър — отговори сънено тя, — ако медицинската наука беше открила машина за точно определяне на овулацията, щях тутакси да я открадна от болницата и да я донеса вкъщи под шлифера си.

— Е, все пак не е необходимо — размишляваше Палмър. — Ако го правим всяка вечер, със сигурност ще улучим момента, нали?

— Професионалното ми мнение, Палмър, е, че средностатистическата, така да се каже „олимпийската“, двойка се нуждае от четири до шест месеца, за да зачене бебе. А понякога и от повече, ако жената е вземала хапчета.

— Мисля, че в голяма степен това е на психическа основа — отбеляза той. — Ако успееш да се настроиш, сигурен съм, че веднага ще го направиш. Виж родителите ми — съмнявам се, че са правили любов повече от пет-шест пъти през целия си брачен живот, но ние със сестра ми сме налице. Всъщност как мислиш да го наречем?

— Кое?

— Нашето дете — моя син. Този, който така усърдно зачеваме.

— Защо не Чудодей? — попита тя. — Ще бъде много подходящо — после бързо добави: — А ако е момиче — Чудодея.

— Няма да е момиче — увери я Палмър.

— Може и нищо да не е — каза Лора.

— Е, ще му мисля, като му дойде времето — отговори Палмър. — Всъщност нали нямаш нищо против тези малки упражнения по създаване на потомство?

— Не — каза тя, — но предпочитам да гледам на това като на правене на любов.

— Разбира се, че е така. В това е красотата на цялото упражнение.

Лора замълча. Тя беше щастлива за пръв път от дълго време насам и не искаше да разваля атмосферата. И все пак не можа да се сдържи и попита:

— Палмър, откъде изведнъж този зор за потомство? И без това вече няма как да не заминеш за Виетнам…

— Точно там е работата, скъпа — отвърна той. — Ще бъда брутално откровен — страх ме е, че може да не се върна.

 

 

Две седмици по-късно Лора го откарваше към летището.

— Знаеш ли, ти още не си ми обяснил какво точно ще правиш там.

— Защото, честно казано, и аз не знам, Лора. Затова отивам на едноседмичен инструктаж във Вашингтон. По-точно, край Вашингтон — в прословутото имение на сенатора Сам Форбс. Ето — не трябваше да ти казвам толкова много.

— Форбс подстрекава Хоук — отбеляза тя.

— Знаех, че ще кажеш това. Във всеки случай запази го в тайна. Няма да ни бъде позволено да излизаме дори.

— О, ами прекрасната му и тъкмо прохождаща в обществото дъщеря Джесика ще бъде ли там?

— Скъпа, тя е една празноглава светска пеперудка — един празен фасон.

— Сигурно. Но какво ще кажеш за другите й данни.

— Няма дори да удостоя това с отговор, Лора.

Продължиха в мълчание, докато стигнаха края на Стороу драйв и се пуснаха в тунела Калахан. Насред това, което изглеждаше като безкрайна, зле осветена баня, покрита цялата с плочки, той се върна към най-належащия въпрос.

— Може ли да го наречем Палмър?

Лора кимна.

— Само ако е момче — додаде тя с равен тон.

Пътниците с полет 261 за Вашингтон вече се качваха.

Оставаше време само за бързо сбогуване, за последна размяна на откъслечни мисли.

— Лора, кажи ми пак… наистина ли спря хапчетата?

— Да, заклевам се.

Той се усмихна, обърна се и се качи в самолета.

 

 

Малкият апартамент бе по-претъпкан от всякога. Не само от новите попълнения на „пантерите“, а и понеже други също се бяха струпали там, след като бяха чули, че главен оратор ще бъде „сърдечния хирург“ от Йейл.

Сърцето на Бенет биеше лудо. Додето не се озова пред тях, той дори не знаеше как да започне. Но с почти свръхестествен глас изрече:

— Вярвам, че всеки негър в Америка трябва да получава своето. Както се казва в конституцията: „Всички хора са създадени равни.“ — той вече наближаваше опасни води. — Но равни не значи по-висши. Не сме по-лоши от никой друг народ, но не сме и по-добри.

— Какви ги дрънкаш бе, пич? — провикна се един глас.

— Този парцал, дето го наричате „наш вестник“, обвинява за бедите ни така наречените „еврейски фашистки свине“.

Одобрителни възгласи: „А така, брате!“, „Смърт на евреите!“

Бенет се опита да запази спокойствие.

— И защо решихте, че точно тази етническа група трябва да се изтреби?

— Не зацепваш ли, човече? — провикна се друг ядосан глас от дъното на стаята. — Еврейската свиня ни дава под наем съборетините си, той държи заложните къщи, той взема колата ти, ако позакъснееш с парите…

Бенет направо кипна.

— Я чакай малко, братко! — извика ядосано той.

Избухването му ги накара да млъкнат. Но последвалата тишина бе заредена с електричество.

— Нека да изясним някои неща — започна Бенет. — Някои евреи може да дават коптори, но, мамка му, същото го правят и някои черни. А има много евреи, които подкрепят каузата ни. Какво ще кажете за Гудман и Швернер, тези две момчета, които бяха убити от клана в Мисисипи?

Тълпата се възбуди.

— Д-р Ландсман — заяви председателят Симба с преднамерено церемониален тон, — не мисля, че братята знаят откъде сте.

Бенет беше потънал в пот. Но се опита да продължи.

— Баща ми се би и загина във Втората световна война, защото уважаваше това, за което тази страна се бореше. И е преживял повече гадости, отколкото всички вас, взети заедно. Цветнокожите военни части и тоалетните „само за цветнокожи“ са едно на ръка, а когато някой от войниците му го ранели, Червеният кръст трябвало да му прелее само „цветна“ кръв.

— И все пак в деня, преди да умре, той ми писа, че е видял много по-ужасни зверства от тези, които нашият народ изобщо познава. Видял е нацистките лагери на смъртта…

Той бе обсипан с обиди: „Я стига глупости, бе!“ и дори: „Хитлер трябваше да избие още!“

Бенет бързо губеше самообладание. Но трябваше да свърши.

— След като баща ми умря, бях осиновен от едно еврейско семейство — и двамата останали живи след такива лагери. Със собствените си очи са видели как отвеждат малката им дъщеря към газовите камери и как изгарят останалите от семейството им. Някой от вас самите бил ли е подложен на такова нещо?

С пресъхнала уста и мокри страни той все пак успя да завърши:

— Дойдох тук да ви кажа, че Ние, черните, нямаме „запазено право“ върху Страданието. И че не всеки евреин е наш, враг. Защото, ако мислим така, сами ще станем най-лошите си врагове.

Той спря и после добави тихо:

— Просто помислете върху това, братя.

След като погледът му се избистри, Бенет огледа присъстващите, за да види реакцията им. Те бяха неподвижни. Всъщност единственото движение в стаята беше треперенето на собствените му ръце.

С безизразен глас председателят попита:

— Има ли някакви забележки?

Един мъж в дъното вдигна ръка.

— Майната ти и на теб, и на евреите.

Въпреки че тълпата остана неподвижна, Бенет внезапно почувства страх. Имаше усещането, че е някаква зловеща нереалност и че вижда всичко това в криво огледало.

Когато тръгна към вратата, хората от двете му страни се отдръпнаха като Червено море пред Мойсей.

 

 

Барни научи новината едва когато пристигна в болницата. Джон Уорнър, един от помощниците му, се втурна към него, крещейки:

— Ливингстън, видя ли днешния брой на „Таймс“?

— Не — отвърна сухо Барни. — Да не сме поставили нов рекорд по обгазяване на деца?

Джон, който беше войнстващ републиканец, пренебрегна саркастичната забележка на Барни.

— Не бяхте ли съученици с Питър Уаймън?

— Да — отговори Барни, — но не бих се похвалил с това.

— Сега вече ще ти се прииска — увери го лекарят. — Виж.

Той подаде вестника на Барни. В долния ляв ъгъл имаше снимка на Питър в бяло сако. На лицето му цъфтеше обичайната самодоволна усмивка, макар че косата му бе пооредяла.

Заглавието гласеше: „Открит е нов път към разкриването на структурата на рака“, а подзаглавието бе: „Млад изследовател от, Харвард изобрети нова технология в генното инженерство.“

Барни прочете внимателно вестника и си помисли: „Той все ни повтаряше колко е умен. Може би трябваше да му повярваме. Все пак тук пише, че е публикувал шестнайсет студии и безброй резюмета. Но че обича рекламата, в това няма съмнение. Откритията му няма да бъдат публикувани още най-малко шест месеца. Така че дали тази пресконференция не цели просто да запознае Нобеловата комисия с името му?“

„Освен това, мислеше си той, Питър няма всичко, — не се споменава за жена и деца.“

Тогава свръхазът на Барни се обърна срещу самия него: „Кой си ти, д-р Ливингстън, че хвърляш камъни в чужда градина?“ На което неговият Аз отговори: „Дай ми време, трябва да завърша този стаж, да започна да практикувам. Освен това аз съм почти женен.“

Барни възнамеряваше да говори с Емили за това тази вечер.

Техният съвместен период бе един шемет, който обхвана целия спектър на американския спортен живот: футбол, баскетбол, хокей, тенис — даже европейската лека атлетика.

(През август по време на едно състезание в Малмьо, Швеция, той дори прекара два дни в интервюта с оттеглилия се вече Железен човек, Емил Затопек, когото възнамеряваше да използва в последната глава на книгата си.)

Двамата бяха постигнали пълен синхрон, бяха се слели изцяло, дори бягаха с еднакво темпо.

Дори ако небесата не бяха ги предопределили един за друг, на земята нямаше да има по-здрава връзка от тяхната.

На Барни му бе дотегнало просто да помага на другите да стигнат до щастието и реши, че е време самият той да опита. Пък и се беше наслушал на закачки предишната година на сватбата на брат си Уорън с Бърнис („Бъни“) Липтън, която също се готвеше да става адвокатка.

По време на приема един негов вуйчо от Хюстън дори го порица с въпроса: „Кога можем да очакваме подобна радост и от теб, Барни?“

Тогава му се искаше да отговори като психолог, че, ако всички бракове бяха толкова идилични, колкото вуйчо му ги описваше, канапето в приемната му щеше да бъде празно, ако не се броят редките шизофреници.

И наистина, както сам бе писал в „Джърнъл ъв модърн сайкаятри“, в тези тревожни времена брачните взаимоотношения почти напълно отразяваха болестното състояние на външния свят.

Но иначе той много добре знаеше, че бракът е описан най-точно от д-р Джонсън — като „триумф на надеждата над опита“.

Във всеки случай те с Емили щяха да бъдат нещо различно. Връзката им беше чудесна — открита и пряма. И макар че бяха щастливи заедно, всеки от тях имаше самостоятелен живот. Така щеше да се получи идеалното равновесие, към което всеки брак се стреми, но рядко достига.

Той отвори дума за това по време на късната вечеря в апартамента й, след като бяха гледали как „Лейкърс“ разбиха „Никс“. Менюто им се състоеше от най-отбраните деликатеси, които предлагаше „Забар“. Така че единствената работа на Барни бе да изстуди виното и да го отвори. След като напълни нейната чаша, а после и своята, той вдигна тост:

— За бъдещето ни щастие — или по-скоро, за бъдещата Емили.

— Защо „бъдеща“? — усмихна се тя.

— Бъдещата ми съпруга — отговори той.

Ръката й, която държеше чашата, замръзна на половината път към устата й. И макар че тя се опита да го скрие, Барни долови лека тъга в погледа й.

— Какво има, Ем? Нещо неподходящо ли казах?

Тя кимна.

— „Съпруга“…

— … не е точната дума? — завърши мисълта й той.

— Да, за мен поне. Мисля, че от теб би излязъл прекрасен съпруг.

— Добре тогава, защо да не бъда твоят прекрасен съпруг?

Емили бе свела очи и клатеше глава.

— Не, Барни, не — отвърна тя. — Просто няма да се получи.

— Да не би да има някой друг?

Тази тревожна мисъл изведнъж му хрумна.

— Не, не — възрази тя.

— Не ме ли обичаш вече?

— Разбира се, че те обичам. Нима е необходимо да питаш?

— Защо тогава, Емили? Защо?

Тя отпи от виното си и отговори:

— Аз не мога да бъда съпруга. Аз съм безскрупулна, егоистична и амбициозна.

Но момичето, което тъкмо се бе нарекло безчувствено и твърдо, вече плачеше неудържимо.

— Ти заслужаваш нещо по-добро, Барни.

— Глупости.

— Не, така е.

Барни се чувстваше като човек, който е излязъл да засади розов храст, забил е лопатата в плодородната почва и изведнъж е ударил в парче неподатлив камък.

Нямаше никаква грешка. Емили беше казала „не“ и това наистина означаваше не.

— Ей, виж какво, забрави напълно предложението ми. Оттеглям го. Отхвърлят ли ти предложението, то става невалидно, а това навсякъде се случва. Но може ли да те помоля за нещо, което не е на договорна основа?

— Какво?

— Ела да живееш при мен. Ще ти направя кабинет в другата спалня. През деня ще бъдем в единствено число, а през нощта в множествено. А ако някога се случи да не искаш да се прибереш, няма да ти трябва извинителна бележка. Това задоволява ли те, моя малка птичко, която не иска да влезе в клетка?

Емили не отговори. Тя просто скочи и се хвърли на врата му, като хълцаше непрестанно.

Докато я държеше нежно в обятията си, умът му се върна обратно в кабинета му. Един аналитично разсъждаващ глас се обади: „Тук има нещо. Я да видим, докторе, дали ще откриеш какво е.“

— Утре ще дойда да ти помогна да си събереш нещата — каза той.

— Благодаря ти за разбирането — прошепна тя с дълбока благодарност.

И докато стояха прегърнати здраво, Барни продължаваше да се пита: Какво ли е това, което трябваше да съм разбрал?

 

 

Питър Уаймън беше противоречива личност. Той беше може би единственият от завършилите Харвардския медицински факултет, който открито мразеше болните.

През първата си година на следдипломна квалификация той презираше колегите си от лабораторията и едва успяваше да се държи учтиво с професор Пфайфър, своя шеф и покровител. Пфайфър не бе взел Питър за свой асистент само заради чара му. А и защото знаеше, че Уаймън е ценен кадър и не бива да се оставя на врага (за враг той смяташе всеки друг, който работеше в тази сфера).

— Пфайфър бе предположил, че умно момче, като Питър, би трябвало да знае правилата на играта: Ти ще ми помогнеш да се кача на пиедестала, а когато ти дойде времето, аз ще протегна ръка и ще те издърпам нагоре. Междувременно ще се погрижа да живееш удобно на държавна издръжка и да започнеш работа като асистент в най-добрата биохимична лаборатория в света.

Питър по природа беше недоверчив. Съзнавайки собствената си липса на скрупули, той смяташе, че всички останали са също толкова безсъвестни. С други думи, той беше най-добрият си приятел. И най-лошият си враг.

Беше открил „хранителния фактор“, докато правеше изследвания, за да потвърди една от хипотезите на Пфайфър. Тогава Питър реши, че той си е негов и само негов. И веднага щом контролните му проучвания дадоха обещаващи резултати, той хукна към информационния отдел на Медицинския факултет пресбюрото.

Директорът Никълъс Казан остана доволен от това, което Питър му съобщи. Вместо да свикат пресконференция, той предложи да поканят медицинския редактор на „Ню Йорк таймс“ на обяд в „Риц“ и да дадат изключително право на вестника да отразява резултатите от проучването.

— Ако го уверя, че е единственият, мога да ти гарантирам първата страница. След това ще бъде детинска игра.

Питър имаше само един важен въпрос:

— Как мислиш, трябва ли да си сложа лещите?

Казан се оказа умел режисьор. След първата статия в „Таймс“ той уреди едно специално изложение в телевизионната рубрика „Днес“. Ен Би Си изпрати Барбара Уолтърс в Бостън да направи интервюто.

Питър бе постигнал нещо невероятно. Той беше направил важна крачка към окончателното овладяване на рака. Но все още не можеше да се говори за лекарство.

Приносът му беше нещо като карта, която показва пътя към заровено съкровище. Но макар че пътят бе вече открит, по него трябваше да тръгнат още учени.

Въпреки това в продължение на цяла седмица неистови телефонни обаждания валяха в телефонната централа на Медицинския факултет. Хората се молеха да получат възможност да се възползват от новото откритие на Уаймън, преди да е станало твърде късно за някой от техните близки.

В телевизионното предаване мис Уолтърс, естествено включи професор Пфайфър за коментар. И той заяви пред камерата: „Питър е изключителен младеж, наистина изключителен младеж.“

Веднага щом малката червена лампичка на камерата изгасна, възрастният човек покани своя последовател на закуска — в своя клуб.

Пфайфър изчака да стигнат до втората си чаша кафе и едва тогава започна разговора.

— Кажи ми, Питър — подхвана небрежно той, — имаш ли някаква представа, защо съм те поканил тук тази сутрин?

— За да го отпразнуваме може би?

— И какъв точно е радостният повод?

— Ами, нашият пробив — целият ни проект. Рекламата, която направихме на Харвард… — гласът му се загуби.

— Мисля, че по-скоро ти си направи реклама на себе си, а не на Харвард.

— Да не искате да кажете, че съм се държал некоректно, сър? — попита простодушно Питър. — Спазих протокола и споменах името ви в статията си. Уважавам йерархията, сър.

— Изключително съм поласкан — отговори Пфайфър. — И се радвам, че част от честта се пада на мен, макар и само като директор на лабораторията.

— О, сър — мазно продължаваше Питър, — вие направихте много повече. Всичко, което знам, дължа на вас.

Тогава Пфайфър смени тона си.

— Престани да угодничиш, Уаймън, не те бива много. Знам, че съм посочен като съавтор. Но след като съм редактор на списанието, щях да сложа името си дори ако ти беше „забравил“ да го сториш. Това, което ме озадачава, Питър, са двамата други учени, чиито трудове цитираш.

Тъмното лице на Питър започна да побелява.

— Бих казал, че познавам големите умове в нашата област, дори ми се е случвало да си сътруднича с някои от тях. Но никога не съм чувал за този Шариантие от Френския институт за медицински изследвания в Лион, нито пък за Ван Стийн от Амстердам — което е много странно, тъй като и двамата уж са ни сътрудничили за това откритие.

— Ъ-ъ… ами всъщност и двамата сега изгряват. Те са много млади и нямат много публикации.

— Значи си имал голям късмет да се свържеш с тях, тъй че независимо един от друг и двамата да направят експериментите и да потвърдят твоите данни.

— Да, сър. Така е.

Внезапно настъпи тишина. Чуваха се само тихите гласове на изтъкнатите бостънски джентълмени, които спокойно обсъждаха — а може би дори решаваха — съдбата на нацията, световната икономика и шансовете на Харвард срещу Йейл.

Междувременно Пфайфър не сваляше поглед от Питър.

По-възрастният човек беше търпелив, той можеше да чака. Но и Уаймън бе изключително издръжлив. Така че накрая Пфайфър капитулира. И наруши мълчанието.

— Освен ако не е основан през последните две седмици, Питър, „Френският институт за медицински изследвания в Лион“ не съществува и на „Шарпантие“ ще му е много трудно да работи там. Разбира се, амстердамският университет съществува. Затова бих могъл да се обадя на добрия си приятел Хари Юст и да го попитам за този тайнствен Ван Стийн.

Той гледаше втренчено Питър, удивен от умението на младия човек да посреща с твърдост изобличението.

— Д-р Уаймън, без приложението на данните от широките проучвания, направени вече в Лион и Амстердам, заключенията ви са — меко казано — прибързани и неубедителни.

— Теорията ми е вярна, професор Пфайфър — каза тихо Питър. — Можете да проведете още десетина тестове, но резултатите ще бъдат същите като моите.

— Но щом си толкова сигурен, Питър, защо не представиш истински изследвания, които да докажат тезата ти? Защо избърза толкова?

— Натискът — не исках някой друг да ни изпревари с това. Така че пресметнах риска.

Наставникът му не реагира. Питър продължи пледоарията си:

— Нямате представа, какво става в научния свят в момента. Сър, нима някой доктор ще ми помогне само за едно „благодаря“ в бележките под линия?

Пфайфър се замисли, преди да отговори.

— Питър, знам, че медицинските проучвания могат да бъдат като уличен бой — толкова неща са заложени на карта. Но има само два начина човек да се справи с положението. Или да покаже състоятелност, неподлежаща на нападки, и да прати по дяволите измамниците, или да бъде мошеник и да успее да офейка безнаказано. Опасявам се, че ти не си направил нито едното, нито другото.

Питър беше замръзнал на мястото си и чакаше Пфайфър да произнесе присъдата.

Той го направи с приглушен глас, за да не обезпокои закусващите величия.

— Слушай внимателно, Питър. Искам да се върнеш в лабораторията, да си събереш нещата — но, гледай да вземеш само което ти принадлежи. И до довечера да си изчезнал от погледа ми. Имаш един час да напишеш молбата си за напускане, която деканът с голямо съжаление ще подпише следобед. Не мога да те изхвърля от града. Но те съветвам да стоиш настрана от бостънското медицинско общество, да кажем, до края на живота си.

Питър се почувства като дърво — твърдо, сухо дърво. Мъртъв.

С голямо усилие той пое въздух.

— Ще… ъ-ъ… излезе ли някакво съобщение? — попита накрая той.

Пфайфър се усмихна. И отговори с открито презрение:

— Ако позволим да стигне до пресата, това ще навреди на Харвард. Освен това предпочитаме да не изкарваме мръсните си ризи на показ.

— А… какво ще стане със статията?

— Ще бъде публикувана, когато му дойде времето. Все пак, с изключение на някои недостатъци, тя е сериозна работа. И не се притеснявай, ще получиш признанието си. Лесно ще намеря двама колеги, които да поемат заслугите на мистериозните Шарпантие и Ван Стийн.

Той се изправи, а Питър остана като залепен на стола си.

— Довиждане, Уаймън. И успех в бъдещата ти професия.