Ерик Сийгъл
Лекари (33)

32.

Годината беше метежна. През хиляда деветстотин шейсет и шеста в Америка избухнаха не по-малко от четирийсет и три бунта на расова основа.

Общността на чернокожите в Ню Хейвън кроеше планове да отстоява своята собствена идентичност и да потърси неотменимите си права. Но за жалост Мартин Лутър Кинг не беше желан гост на техните заседания. Тук, както и във всички най-северни градове, борбата щеше да бъде жестока и кървава.

И Бенет Ландсман неизбежно щеше да бъде повлечен от вихъра.

Той оформяше документите на пациент, когото току-що беше приел с диагноза ингвинална херния, когато на вратата се почука. Посетителят му бе един чернокож мускулест санитар и единственото нещо, което знаеше за него, беше, че се казва Джек.

— Преча ли ви, докторе?

— Не, никак. Влез и седни.

Джек влезе, но не седна. Бенет се върна на бюрото си и видя угриженото лице на младия мъж.

— Някакви проблеми ли има?

— И така може да се каже, докторе.

— Моля те, наричай ме Бен. Кажи сега какъв е проблемът?

— Става дума за всички нас — неуверено рече санитарят. — Така да се каже, аз съм упълномощен да представям братята и сестрите от персонала на болницата. В това число не включвам портиерите и чистачите.

— Яка работа.

— Не е дип тъй, Бен. Знаеш ли колко са чернокожите лекари и стажанти тук?

Бенет се усмихна:

— Имам чувството, че пръстите на ръцете и на краката ми ще стигнат, за да ги изброя.

— Достатъчни са ти и пръстите на ръцете, това е. Виж, Бен, на много от нас ни е писнало да си седим на задниците и да пишем писма до членове на Конгреса — или пък да маршируваме като бойскаути в парка на Ню Хейвън. Оформя се една група, склонна към по-твърди действия. Ние искаме онова, което ни е писано да се случи… и го искаме сега. Чат ли си?

— Чат съм — отвърна Бенет.

— В четвъртък вечерта имаме нещо като решително заседание. Какво ще кажеш за седем и половина?

— Става. А адресът?

Джек се изправи, извади едно листче хартия от джоба си и го подаде на Бенет.

— Мисля, че онова, което ще видиш там, ще ти отвори очите.

После се обърна и тръгна да излиза.

— Между другото — извика Бенет след него — тази група има ли си име?

— Да — отвърна Джек, — името ни е „Черните пантери“.

Той вдигна стиснатата си в юмрук ръка в знак на поздрав и излезе от стаята.

 

 

— Фриц, аз си изясних всичко — обясни Барни с надеждата, че психоаналитикът е буден и го слуша. — По време на войната баща ми го нямаше и, естествено, аз си фантазирах за него, а понякога може би съм се питал дали аз не съм причината той да не си е у дома.

Лекарят нито потвърди, нито отрече това предположение.

— Виж, Фриц, непрекъснато ти повтарям, че ще ми бъде от голяма полза просто ако ми дадеш възможност да разбера дали съм прав, или греша — той направи пауза. — Прощавайте, докторе, моите разстроени нерви не трябва да бъдат за ваша сметка. Аз със сигурност знам, че онова, което казвам, е вярно, защото наистина го мисля. Не съм ли прав?

Психоаналитикът отново не отговори.

— Естествено, търсейки образа на бащата, аз се върнах в ранното си детство. И веднага се сетих за Луис Кастелано, той живееше само на петнайсет метра. Огромен, подобен на мечка и с бащинско поведение. Предполагам, че до известна степен станах лекар просто за да бъда като него… макар той да не вярваше много в психиатрията. Понякога се шегуваше, че тя била само „изповед без опрощение“.

— Тези думи са на Г. К. Честертън — каза Бауман в едно от редките си вмешателства.

— Възможно — отвърна Барни, — но са и на Кастелано. Сигурен съм, че той не е чел Честертън… Луис, беше един консервативен пропагандатор на католицизма и нищо друго.

 

 

Барни продължи да негодува срещу своя „неистински баща“ почти цял месец. Едва тогава д-р Бауман сметна за необходимо да се намеси.

— Но ти все пак си имал истински баща — отбеляза аналитикът.

— Е, да. Да не мислите, че нарочно избягвам да говоря за него? Е, Фриц, не съм се вманиачил чак толкова. — Той се замисли, после каза тихо: — А може би съм, а?

Барни изтълкува мълчанието на лекаря като съгласие.

— Обикновено го сънувах, когато го нямаше — само че след време забравих как изглежда. Искам да кажа, гледах всички ония храбри войници от филмите за войната и си представях, че и татко е някакъв здравеняк.

Барни замълча, а в съзнанието му изплува денят, в който посрещнаха Харолд на гарата — и той изживя наново разочарованието си.

— Представях си го едър и висок, а човекът, който приближи, накуцвайки към нас, изглеждаше толкова дребен и крехък.

Той спря изведнъж, защото почувства, че всеки момент ще се разплаче. Пое дълбоко въздух няколко пъти и продължи:

— Но все пак той беше мой баща и аз исках на всяка цена да го зарадвам. Представяте ли си, дори започнах да уча латински само за да му покажа, че се интересувам от предмета му! Сигурно не е било кой знае какво…

Барни пак замълча, после отбеляза горчиво:

— За него поне не беше.

Ядът му нарастваше.

— Знам, че съм ви го казвал хиляда пъти. Бях доста добър баскетболист в гимназията и винаги вдигах на крака мидуудските запалянковци с някой бърз пробив или нещо подобно. Исках баща ми да ме види в действие, разбирате ли, да чуе одобрителните възгласи на тълпата… Но той никога не дойде — Барни замълча, като все още се опитваше да сдържа емоциите си. След малко каза: — Понякога го мразя — и продължи с горчивина, — мразя го за това, че умря, преди да ме види… да ме види пораснал.

И не можа да каже нищо повече. Той плачеше.

 

 

Барни преглеждаше пациенти на благотворителни начала в болницата — някои веднъж, други два пъти седмично — и така се убеждаваше в правотата на твърдението на Торо, че повечето хора свикват да живеят с отчаянието си.

В учебниците му пишеше, че поне двайсет процента от човечеството страда от депресивни симптоми. Но унинието, което Барни срещаше всеки час, караше тази преценка да изглежда милостиво занижена. Отчаянието беше като епидемия — в Ню Йорк поне.

Една малка част от пациентите проявяваха двуполюсни синдроми. Те поне ту се носеха на гребена на необяснима еуфория, ту падаха на дъното на също толкова немотивирано отчаяние.

От друга страна, учебникът му не грешеше, като казваше, че тази болест се среща по-често при жените. Те имали по-голям „коефициент на уязвимост“. За много от тях домът — без деца дори — е самотен затвор без утехата и подкрепата на близък човек.

Понякога след цял ден, изпълнен с кошмари, Барни стигаше до извода, че щастливи бракове няма. Но все пак, размишляваше той, щастливите няма да идват да се лекуват, нали така?

Той откри, че в по-голямата си част „Меланхолията и тъгата“ на Фройд все пак предлага най-проникновеното обяснение на депресията. Защото тези, които страдат от нея, в известен смисъл тъгуват за загубата на самоуважението си, за това, че са длъжни да живеят.

И той обясни на д-р Бауман, че този проблем го бе завладял изцяло, защото се тревожи за Лора.

— Това момиче има всичко — тя е красива, умна, великодушна, има чувство за хумор. А ето че се мисли за недостойна и позволява на оня кучи син, съпруга й, да я тъпче. Божичко, иска ми се да я види лекар.

 

 

Впрочем Лора вече се виждаше с лекар. Иначе казано, тя ходеше с Роби Уолд — един психолог, с когото се беше запознала, когато той дойде в Детското за една извънредна консултация. Струваше й се, че той притежава чара и оптимизма на Барни — плюс някои необичайни лични качества. Той беше също талантлив пианист и преподаваше в Нюингландската консерватория.

И винаги когато отиваха в някой джазклуб, накрая той неизменно заемаше мястото на пианиста и завършваше композицията със собствени импровизации.

Роби беше мил и внимателен, появяваше се често в среднощна доба по време на дежурствата на Лора с куп гевреци или половин кило разноцветен сладолед.

Винаги вземаше огромни количества „Роки роуд“ — любимия й сладолед, — макар Лора никога да не беше му споменавала, че предпочитанията й към този вид се дължат на името му^[1], което тя приемаше като ироничен коментар по повод на брака си.

И все пак тази връзка я притесняваше. Тя не бе страдала от скрупули, че се среща с други мъже, а в същото време ходи с Палмър. Но сега, когато бе вече омъжена, се чувстваше виновна. Вярваше — или й се искаше да вярва — в светостта на клетвата, която бе дала.

Все пак вниманието, което Роби й оказваше, накрая я бе покорило. Още повече че беше самотна. С изключение на разговорите по телефона с Барни, тя наистина нямаше с кого да размени две думи. Дори пощата й се състоеше предимно от сметки, картичка от Палмър от време на време и нередовни писма от Грети.

И тъй като все повече се отпускаше с Роби, тя започна да споменава проблема на Грети.

— Може и да греша — бе отвърнал Роби, — но най-големият й проблем е собственият й лекар. Анди Химерман може да е най-големият експерт по смущенията при подрастващите в света и да има профила на Кари Грант, но иначе хич не е стока.

— Какво имаш предвид? — попита Лора.

— Мисля, че не е уверен в своята мъжественост. Но все пак не мога да проумея защо му е притрябвало да злоупотребява с положението си и да прелъстява пациентки.

Лора бе слисана.

— Откъде знаеш толкова много за него?

— Не искам да бъда неколегиален. Да речем, лекувал съм пациентка, с която той се беше забъркал и която обърка.

— Но Грети се кълне, че той иска да се ожени за нея.

Роби се подсмихна.

— Ще използвам израз на Дороти Паркър: „Ако всички жени, на които Анди е дал обещание за женитба, ги видя зарязани в една безкрайна редица, никак не бих се изненадал.“

— Роби, това никак не е смешно. Грети не познава мъжете. Затова е отишла при Химерман.

— О, господи — промълви Роби и се умълча.

Лора бе длъжна да попита:

— Успя ли да оправиш онази негова пациентка? Искам да кажа, добре ли е вече?

Роби се смути.

— Момичето беше много болно.

Лора се хвана за миналото време.

— Беше?

Роби кимна сериозно.

— За малко не посочих на следователя като причина за смъртта Андрю Химерман, доктор по медицина.

— Боже мой! — възкликна Лора. — Защо не съобщи за това?

— Опитах се — отвърна глухо Роби. — Но единственият свидетел не можеше да даде показания.

 

 

Бенет не можеше да заспи — дори след двата милиграма валиум, които бе взел. Все пак той знаеше, че е от съдбоносно значение да е добре отпочинал, иначе нямаше да е достатъчно сръчен, за да оперира. В хирургията не си извинен за това, че е понеделник сутрин.

Накрая той преодоля неохотата си и вдигна телефона.

— Д-р Ливингстън го няма — каза един глас, който звучеше точно като този на Барни Ливингстън.

— Ей, аз съм, Бенет. Събудих ли те?

— А, д-р Ландсман — каза Барни вече с фалшиво професионален тон. — Може ли да ви се обадя малко по-късно? Тъкмо преглеждам един пациент.

— У дома, посред нощ? Звънях в болницата и ми казаха, че не си дежурен.

— Д-р Ландсман, струва ми се, че по-добре ще е да ми се обадите утре сутринта в редовните ми приемни часове.

Бенет най-сетне загря.

— Да не би да си с гадже, докторе? — попита тихо той.

— Да, докторе — отвърна Барни многозначително. — И пациентката сериозно се нуждае от незабавната ми намеса.

— Извинявай. Няма повече да спирам възхода на медицината.

Барни остави слушалката и се върна в стаята, като мърмореше театрално:

— Край няма. Лекари се обаждат за съвети денонощно. Това, че в Европа в момента е ранна сутрин, не значи, че имат право да ме безпокоят сега.

После попита пациентката си:

— Докъде бях стигнал?

— Точно дотук — отвърна Сали Шефийлд.

 

 

Бенет не можеше да повярва на очите си.

В малката, изпъстрена с цветни плакати дневна на горния етаж на едно двуфамилно жилище близо до Диксуел авеню се бяха натъпкали повече от двайсет негри, половината от които бяха жени с бухнали дълги коси. Повечето от мъжете бяха облечени като извратени маниаци по кожените изделия или като щурмоваци (или двете едновременно). Защото официалната униформа на „пантерите“ се състоеше от яке, барета, риза и панталони от черна кожа. И, разбира се, черни ботуши.

Ярост покриваше стените на стаята: снимки на Малкълм Х, Че Гевара, Стоукли Кармайкъл и Рон Каренга — най-войнствения от черните националисти. Плакатите сякаш крещяха в хор революционни лозунги: „Огън за дългоносите мръсници“, „Смърт на белите“.

Бенет влезе смутен и се зарадва, когато видя Джек. Санитарят го поздрави, после го заведе до средата на стаята, където го представи на събралите се като „брата Бенет“.

В спортния си университетски пуловер, ризата с разкопчана яка и дънките Бенет се чувстваше като чужденец.

Той положи усилия да се слее с тези хора, които въпреки всичките си войнствени намерения се стремяха да поправят една коренна несправедливост. Странно защо, той си спомни едно есе, което Барни му беше дал веднъж, за да го предаде на Хершел. Беше писано от Бруно Бетелхайм и третираше човешкото поведение в екстремни ситуации. То беше за концентрационните лагери, но принципите бяха същите. Прекомерният натиск води до удивителни реакции сред потиснатите.

Джек се изправи, за да вземе думата, но тук го наричаха не с „робското“ му име, а брат Джамал.

— Имаме братя, които са били в армията и могат да научат хората ни как се води партизанска война. Имаме курсове по карате за всяко дете, което не е достатъчно голямо, за да държи пушка. Освен това организираме учения по уличен бой. Ако белият човек се готви за война, ще я има!

Последваха овации и одобрителни възгласи: „Браво.“

Брат Джамал попита дали има някакви въпроси.

Бенет се поколеба, после вдигна ръка.

— Може ли да попитам какви доказателства имате, че ъ… въпросните бели се готвят за война?

Джамал-Джек отговори:

— Имам писмени доказателства, че армията на САЩ подготвя седем специални части — чувате ли? — Седем специални части, които трябва да се справят с „наглото“ държане, което очакват от нас. Само че ние възнамеряваме да ги смачкаме тях.

Това предизвика нов залп „Браво“ от страна на публиката.

— Между другото — продължи говорителят, като погледна към Бенет, — искаме да започнеш един курс по първа помощ и понеже си хирург, да обучиш един медицински корпус да лекува рани от куршуми. Така че с нас ли си, братко?

Бенет се почувства като в небрано лозе.

Джамал-Джек го подкани:

— Хайде, човече, знаеш какво казва Елридж: „Ако не си част от разрешението, значи си част от проблема.“ Така че на чия страна си, братко Бенет?

Из тълпата се разнесе шепот.

Бенет се изправи и отговори колкото можа по-спокойно:

— Сигурно съм по-стар от всички вас и може би ще успея да представя борбата за равенство — нашата борба — в един вид перспектива. В малкото градче в Джорджия, където израснах, имаше гимназия за белите и хамбар за „неграта“. По-късно училищата на Юга, и университетите дори бяха слети. Вече имаме един черен сенатор от Масачусетс…

— Я чакай малко, Чичо Том — изрева ядосано един глас.

Беше Джомо Симба (на суахили — „лъв“).

— Ясно е, че главата ти, мистър, е точно до задника на белия човек.

Сред подигравателния кикот на „пантерите“ Симба продължи:

— Тук сме, защото ни дойде до гуша от тъпите брътвежи на белите: „Вижте колко далеч сте стигнали.“ По-добре се вдигай и си обирай крушите, човече. Иначе, като се разсее димът ще си се превърнал на черен пух и прах.

Възгласите „Браво“ бяха още по-силни.

— Добре, умнико — отвърна язвително Бенет, — да видим как ще ми отговориш на някои въпроси с повишена трудност. Първо, какво спечелихме с подпалването на Уотс или на някой от другите централни райони, след като всъщност запалихме собствените си домове и работни места? И още — някой от вас да е лекуван в болницата „Иейл-Ню Хейвън“? Къде, по дяволите, ще идете, ако я изгорите?

— Имат двама черни лекари на кръст в целия медицински персонал — изкрещя писклив женски глас.

— Съгласен, съгласен — отвърна веднага Бенет. — Но все пак в спешното приемат целия черен Ню Хейвън.

— Какъв напредък, дявол да го вземе, е това? — озъби се в отговор жената.

Бенет снижи глас и отговори бавно и отмерено:

— Дайте ми минута, за да ви разкажа една историйка. Човекът, който пръв изпробва технологиите по преливане на кръв, беше един черен лекар на име Чарли Дрю — един от най-кадърните хора в света. През 1950 г. той пострада при автомобилна катастрофа в Алабама. Но понеже бил черен, не го приели в проклетата болница за единственото, което можело да спаси живота му — преливане на кръв. Зацепвате ли? Някой от вас да е имал някога подобен проблем?

Те мълчаха.

— Това, което искам да кажа, е, че разбирам желанието ви да изгорите мостовете зад себе си. Но защо бе, защо ви трябва да палите мостовете пред себе си?

Те мълчаха вцепенени, докато един от „пантерите“ не се обади от дъното на стаята:

— Не ни трябва проклетото ти мнение. Искаме да видим задника ти в предните редици.

Бенет се опита да напусне сцената колкото може по-кротко.

— Вижте, момчета — рече тихо той, — поставихте ме пред много труден избор и ми трябва време да помисля. С удоволствие ще преподавам първа помощ в гетото — това ще е от полза. Само че не съм готов да сложа бомба под стола на Линдън Джонсън.

И след като се извини с болничните си задължения, той се отправи към вратата.

В коридора го настигна Джамал-Джек.

— Слушай, Бенет — прошепна той притеснено, — работата ми носи шейсет и осем и петдесет чисти, а трябва да издържам жена и деца. Нали няма да кажеш…

— Разбира се, че не, Джек. Не се тревожи.

Бенет се обърна и се втурна надолу по стълбите към улицата, защото се срамуваше, че може да го видят в деветхилядидоларовия му „Ягуар“.