Ерик Сийгъл
Лекари (29)

28.

Осведомени наблюдатели на американската политическа сцена предсказаха, че 1963 година ще бъде запомнена като годината на самоосъзнаването на чернокожите. Но това беше преди събитията от двайсет и втори ноември. Сега водещото събитие за годината щеше да бъде убийството на Джон Ф. Кенеди.

И не само политическото тяло изпадна в смут, човешкото тяло също така забележимо се раздвижи при новината. Това беше началото на нова ера.

По цялата страна се носеха известия за успешни замени на болни и умиращи органи. Десетки хора бяха дарени с живот чрез присаждане на чужди бъбреци.

В университета в Мисисипи беше извършена първата трансплантация на бял дроб. В Хюстън доктор Майкъл де Бейки прибягна до изкуствено сърце, за да поддържа кръвообращението на пациента, докато му оперира истинското сърце.

А когато липсваше човешки донор, дойдоха на помощ лабораториите. Благодарение на изкуствените роговици някои отново можеха да виждат.

Но не всички новини от медицината бяха добри. Американската болнична асоциация докладва, че само за пет години средните дневни разходи за пациент са нараснали повече от два пъти. От 18,35 долара на 36,83 долара.

Същата година преди Джон умря още един Кенеди. На седми август се роди преждевременно с пет седмици и половина вторият син на Джей Еф Кей — Патрик. Детето тежеше два килограма и сто и три грама и страдаше от СДН (синдром на дихателна недостатъчност). Белите му дробове не бяха достатъчно развити. То можеше да ги изпълни с въздух, но не беше в състояние да го задържи. Увито в синьо одеяло и поставено в пластмасово сандъче, новороденото беше незабавно откарано в „Хианис порт“ в бостънската детска болница, където за спасяването на живота му беше мобилизиран целият персонал. Болницата разполагаше с уникална апаратура, каквато нямаше другаде по света — огромна кислородна камера, дълга девет метра и петнайсет сантиметра и широка два метра и четирийсет сантиметра. Двама специалисти работеха вътре в съоръжението в отчаян опит да вкарат кислород в организма на детето. Но безуспешно. Само след трийсет и девет часа живот бебето почина.

(По ирония на съдбата само година по-късно лекарите от детската болница в Луисвил, щата Кентъки, създадоха нова и усъвършенствана апаратура за лечение на СДН.)

 

 

Към края на 1963 година студентите от Харвардския медицински институт, получили дипломите си година по-рано, привидно бяха покрили всички изисквания, за да практикуват медицина в Америка. Повечето от тях бяха на възраст между двайсет и четири и двайсет и девет години. Освен това по-голямата част далеч не бяха готови да практикуват, защото най-често краят на стажа означаваше ново начало.

Истинската специализация изисква напрегната концентрация върху определен аспект от медицината. Като например анестезия или фармакология. Или върху дадена материя, като кожа или кръв. Или дадена област — гръдния кош, корема. Или орган — око, сърце. Или върху дадена техника, като хирургическото изкуство. Или дори върху една мистерия (макар и някои да настояваха, че това не е наука), като работата на човешкия мозък: психиатрията.

И тъй, Барни Ливингстън, доктор по медицина, своевременно отговорил на съответните изисквания по време на стажа, искаше да стане психоаналитик и за целта трябваше да работи три години в психиатрично отделение (а впоследствие още дванайсет месеца по избор).

И ако желаеше да стане пълноправен член на психиатричен институт, беше необходимо да подложи собствената си глава на изследване от някой старши психоаналитик. Целта на това беше самият той да влезе в по-добра връзка с подсъзнанието си и по този начин да помага на пациентите си да влязат в по-добра връзка с тяхното.

И така, ако предположим, че нямаше да се препъне някъде по пътя, след шест-седем години пред Барни нямаше да стоят никакви педагогически изисквания. Това означаваше, че през 1970 година, когато щеше да бъде на трийсет и три години, най-сетне щеше да бъде самостоятелен. С други думи, той тъкмо щеше да започва, когато специалисти от други области (като малкия му брат Уорън, който тази година щеше да се дипломира като юрист) щяха да са натрупали към десетгодишна практика, а за парите, които щяха да изкарват, да не говорим.

А плюс това не трябваше да се забравят и военните задължения, които междувременно трябваше да изпълнява.

Но пътят на Барни не беше най-дългият. На дипломираните студенти, насочили се към хирургията, като Бенет (който беше поканен да остане в Иейл) и Грети (приета на работа в болницата „Джорджтаун“ във Вашингтон), им предстояха поне пет години на следдипломно обучение — една като стажанти, две като асистенти, една като първи асистенти и в случай че не рухнеха и не грохнеха до този момент, идваше една последна година като шефове на екипи. Разбира се, ако се насочеха към някоя подспециалност, като педиатрична хирургия, следваха допълнителни години обучение.

Често обвиняват лекарите в безсърдечие, продажност и самозаслепение. Но те ни напомнят, че са пожертвали пролетта на живота си и са загубили онези скъпоценни години между двайсетте и трийсетте, за да придобият умения, с които да служат на ближните си.

На по-голямата част от тях не им се събираха повече от десетина нощи истински сън за през цялото това време. Много от тях бяха пожертвали брака си и бяха пропуснали единствената по рода си възможност да видят как децата им растат.

Затова и когато спорят, че светът им дължи известна компенсация под формата на богатство, уважение и социално положение, техните изисквания не са съвсем без основание.

Освен това според мрачните статистики лекарите често страдат повече от който и да е било пациент. Защото никой не може да възстанови разбития брак или да помогне на деца, ощетени от явното пренебрежение на бащите им.

 

 

Когато детето на Кенеди беше докарано в болницата, Лора беше там. Макар да нямаше пряк достъп до случая, тя остана с по-голямата част от персонала в нещо като масово бдение.

Не беше спала повече от четирийсет и осем часа, когато секретарят на пресцентъра към Белия дом Пиер Селинджър, самият той почти просълзен, съобщи, че „Патрик Бувие Кенеди почина сутринта в четири часа и четири минути. Старанието на детето да диша се оказа непосилно за сърцето му“.

Тя сподели общата скръб и усещането за провал, които бяха проникнали във всеки коридор.

Когато чу един от новите стажанти да казва „Добре е поне, че семейство Кенеди имат още две деца, не е толкова страшно“ тя се обърна към него:

— Какво, по дяволите, е това отношение? Въпросът не е какво тя има, а какво е загубила.

Порицаният стажант се оттегли засрамен.

 

 

Като педиатър първа година, Лора имаше поне няколко сериозни задължения.

Например, когато дойде времето Катлийн и Морт Пейли да докарат шестмесечното си бебе за коригиране на устната му (операцията на небцето щеше да бъде направена по-късно), Лора застана до рамото на хирурга. Тя наблюдаваше с внимание, как Федорко прецизно затваря грозния отвор и най-накрая свързва повърхностния слой на кожата с почти микроскопични найлонови шевове. Малформацията беше почти заличена.

Семейство Пейли бяха във възторг. Три дни по-късно, докато Катлийн обличаше палтенцето на бебето, Морт се обърна към Лора:

— Направено е точно както ни обещахте, доктор Кастелано. Безкрайно сме ви благодарни… и тримата.

Когато се ръкуваха, Лора си помисли: Точно думи от този род ни карат да ставаме лекари.

 

 

След двайсет и четири часова смяна Лора се прибра у дома, ходейки като сомнамбул. Един от малкото неврони, които все още работеха в мозъка й, напомни на тялото, че се нуждае от храна, за да изпълнява основните си жизнени функции.

Тя отвори хладилника, извади две кисели млека, седна тихо на масата и започна насила да се храни. Беше толкова уморена, че не можеше дори да разгледа лежащия наблизо вестник. Протегна ръка към малката купчинка писма, повечето от които бяха сметки, и започна да ги преглежда. Между тях нямаше нищо, за което си струваше да стои будна, освен едно, което носеше печат: „Медицински център Джорджтаун“, Вашингтон, окръг Колумбия. Тя взе един нож и отвори плика с хирургическа точност.

Скъпа Лора,

Велика новина. Фактически вчера аз направих първия си хирургически разрез. Е да, това беше само рутинна апендектомия. Но пациентката ми беше осемнайсетгодишна — типична мажоретка. Най-голямата и тревога беше дали отново ще може да носи бикини. Но междувременно аз бях понатрупала опит предимно върху праскови и портокали и в един момент, когато главният — внезапно се обърна и ми подаде ножа и ми каза да започвам, се оказа, че съм съвсем готова.

Взех скалпела, обърнах ръката си надолу с дланта и започнах с един действително „изкусен“ (или поне така си мислех) напречен разрез. Той ме остави да продължа и да разрежа перитонеума. Толкова се радвах — най-после бях посветена.

Изглежда, че напредвам в терапията. Анди казва, че по едно или друго време почти всеки студент по медицина трябва да потърси психиатрична помощ. Той ми разказа за едно проучване, направено от фондацията „Маркъл“ преди няколко години, и аз отидох в библиотеката да го видя. Ще повярваш ли, че от 219 000 лекари в тази страна жените са едва 11 000.

А онова, което ме порази, беше, че процентът на разводите при жените лекарки е пет пъти по-голям, отколкото при мъжете… а като капак на всичко заплатите им са по-ниски. Дори и чудесно момче, като Анди, има за жена едно доста противно създание.

След около три минути трябва да съм на линия, а ти пиша гола като сойка — затова по-добре да побързам и да се облека.

Моля те, пиши ми и ми разкажи за себе си.

С обич,

Грети

Лора се усмихна. Андерсън си беше същата, винаги отваряше дума за тялото си. Чудя се кога някой ще се погрижи по въпроса.

И изведнъж се сети. „Анди“? Тя нарича психиатъра си с малкото му име? И откъде, по дяволите, знае за жена му? Да не би това да е нещо, което те обсъждат по време на терапевтичния сеанс? Но Лора беше твърде уморена, за да продължи да мисли за тези неща.

Тя свали обувките си във всекидневната и тръгна на пръсти нагоре по стълбата. В спалнята още светеше. Леглото беше празно.

И в него никой не беше спал.

Лора почувства, че би трябвало да бъде разстроена. Но изтощението й беше толкова голямо, че изчезването на съпруга й не можеше да надвие над властния жест на Морфей.

Едва на другата сутрин в осем часа тя проумя, че Палмър е изчезнал. Нямаше бележка. Нямаше обяснение. Нямаше нищо.

Въображението й работеше върху различните възможности. Може би му се е случила злополука. Може да са го нападнали и сега да е в някоя от близките болници.

Помисли да се обади на родителите му, но не искаше да ги тревожи.

Направи си кафе и отиде в кухнята да разгледа таблата за бележки, където всеки един от тях беше поставил личния си график.

Погледът й попадна върху дневния му ред за предишния ден. Миналата вечер от 19 до 21 часа Палмър беше ходил на семинар по „История на англо-китайските дипломатически отношения“. Тя тъкмо реши да се обади на професора и да разбере дали Палмър вчера е бил там, когато обектът на нейното издирване внезапно се появи.

— Добро утро, Лора — весело рече той.

— Палмър, ужасно се притесних за теб.

— Наистина ли? Приятно ми е да узная, че не ти е все едно.

Тя разбра, че целта на забележката беше да предизвика скандал, и я подмина.

— Къде беше цялата нощ?

— С приятели — отвърна той, за да я ядоса още повече.

— Това ли е всичко? Това ли е цялото ти обяснение?

— Искал ли съм някога от теб пълен отчет за онова, което правиш, когато не си вкъщи? Просто казваш, че си била в болницата, и това е всичко.

— Вчера вечерта си бил на семинар.

— Да, наистина.

— И?

— Това е всичко.

— Не очакваш да ти повярвам, че дискусията е била толкова разгорещена, та е продължила цялата нощ, нали?

Палмър се ухили.

— Лора, скъпа, та нали ти самата все така ми отговаряш. Красивият ти зелен почерк съобщава, че излизаш от смяна в единайсет часа вечерта, а после се появяваш призори и само ми подхвърляш нещо за някакъв спешен случай. А ако ти кажа, че ни сполетя малка криза — апендиксът на книгата на професор Феърбанк се разлетя и ние положихме геройски усилия да го съшием отново.

— Ако това е шега, не я намирам за смешна.

— Лора, след втората ти седмица в болницата аз вече не се смея. По природа съм общителен тип. Разбира се, предпочитам да бъда с теб, но, изглежда, не можеш да ми предложиш много от себе си. Ето защо, когато едни момчета от семинара предложиха да отидем да пийнем няколко бири, аз се присъединих към тях.

— Не се ли опита поне да се обадиш?

— Да, скъпа, опитах се. Правих опити на всеки половин час от 11,30 нататък, но никой не се обади, а от централата в болницата не можаха да определят къде се намираш. Най-накрая се отказах да те търся и приех поканата на един приятел, състудент да спя на кушетката му.

— А какво ще кажеш за пола на този състудент, Палмър?

— А аз питам ли те за пола на твоите колеги?

— По дяволите, престани с тази софистика — избухна тя. — Знаеш, че работата ми изисква да бъда в болницата през цялата нощ. Това не е едно и също.

— Извини ме, но от моя гледна точка разлика няма. Хареса ли ти самотното легло тази нощ?

— Разбира се, че не, аз бях…

— Точно така се чувствам и аз почти всяка нощ — прекъсна я той.

— Хайде стига, Палмър, не ми казвай, че не знаеш как живеят лекарите и стажантите — ако това може да се нарече живот. Да не мислиш, че ми харесва да ми се вие свят от недоспиване и едва да държа очите си отворени. Аз не съм мазохистка.

— Аз също — отвърна й той. — Ти не харесваш нощните си смени, аз — също — Палмър замълча и после добави: — Всичките ми съученици са женени, имат деца… и си прекарват чудесно. А пък аз на практика живея като отшелник. Или, казано накратко, Лора, отказвам да я карам все по този начин.

Двамата приличаха на хора, застанали на двата противоположни бряга на река, чието корито ставаше все по-широко.

Най-накрая тя заговори. Гласът й беше уморен.

— Ясно е, че аз няма да се откажа от болницата.

— Ясно е.

— А ти какво предлагаш като алтернатива?

— Ами смятам, че, ако искаме да останем заедно, ще трябва да се съгласим на компромис, на някакъв modus Vivendi^[1].

— Напротив, Палмър. Мисля, че ти вече си взел решение за двама ни — тя пое дъх и попита: — Къде, всъщност беше миналата нощ?

Той й отговори без явно вълнение:

— С жена.

 

 

Думата „неизлечим“ е почти табу в медицинския речник. Макар и повечето лекари да успяват да произнесат думите „фатално болен“, изглежда, те имат някаква свръхчувствителност към специфичната гама от значения на думата „неизлечим“. Като че ли по някакъв начин тя ги подиграва. Освен това е опасна. Роднините на нещастния пациент можеха да проявят дързостта да попитат: „Защо не можете да го излекувате, докторе?“

В стари времена прокажените клетници били заточавани или изолирани от останалите хора — и не само заради отблъскващия им външен вид и ужаса от зараза, а и поради това, че обществото е предпочитало да скрие недъзите, които просто не могат да бъдат отстранени.

Днес проказата е съвсем лесно лечима с помощта на дапсон. Но тя си има своя съвременен аналог при душевните болести.

Психиатрията обаче е по-състрадателна в това отношение. Нейните отделения са прецизно разделени на „излечимо болни“ и „хронично болни“: за първите единствената терапия са сънотворните медикаменти, като торазин, а за другите съществува известен шанс да бъдат спасени от мрачните пещери на халюцинациите.

През юли 1963 година Барни Ливингстън започна психиатричната си практика в психопатичното отделение (разбирай за „неизлечимо болни“) към болницата „Белвю“. Като всеки новак той се надяваше да помогне на всички душевно болни. И тъй, когато Барни отвори вратата на „Бленъм“, той не видя претъпкан музей от восъчни фигури. Не видя шейсетина души, всеки от които живее напълно сам в собствения си свят. Вместо това той гледаше на тях по начина, по който Данте беше съзерцавал душите в чистилището, решен да им помогне да го напуснат.

Но имаше едно нещо, което почти веднага му направи впечатление. В този момент асфалтът по улиците на Манхатън едва не се топеше от жегата и въпреки това повечето от пациентите бяха облечени като крал Лир, приготвил се да посрещне бурите на пустошта.

Той си спомни, че хроничните шизофреници често носят зимно облекло през цялата година, обладани от ужаса, че то може да бъде откраднато или — което беше още по-неправдоподобно — да бъде загубено в това подобно на склад помещение.

Често наричат психиатрията „говорещото лекарство“. Но Барни разбра защо тази разнолика компания беше събрана на едно място.

Те мълчаха.

От време на време се чуваше звук на тътрещи се крака. Кашляне. Кихане. Но дори и тези неща бяха редки. Обитателите бяха като неми. В най-добрия случай те си припяваха по някоя мантра, дошла не от този свят.

Странното беше, че сякаш никой от тях не забелязваше присъствието на другия. Идването му не привлече дори и един чифт очи. Свети Боже, мислеше си той, как стигат хората дотук.

Към Барни се приближи голям мускулест негър, облечен в бяла и разкопчана на врата риза.

— Изглеждате малко объркан, докторе — рече той приятелски.

— Здрасти, аз съм доктор Ливингстън — поздрави той своя събеседник, който явно беше санитарят на отделението.

— Да, докторе, очаквахме ви. Позволете ми да ви заведа до сестринската стая.

— Благодаря — каза Барни, но очите му продължиха да се стрелкат наляво и надясно.

Минавайки през една двойна врата, те видяха един мъж с побелели коси и глава, приведена над лявото му рамо. Пръстите на лявата му ръка танцуваха, а дясната се движеше напред-назад напряко на лявата.

— Това е Игнац — обясни негърът, — той се упражнява.

— О — рече Барни. И после събра смелост да попита. — А на какво се упражнява?

— Е, докторе, не виждате ли неговия Страдивариус?

— О, разбира се, разбира се. Просто не го чух първия път.

— Ах, докторе, „Пленяват чути песни, ала как е дивна тая, нечута песен!“^[2]

Барни се усмихна с разбиране.

— Съвсем на място — рече той възхитен. — Джон Кийтс, самият той лекар. Между другото — добави Барни, протягайки ръка, — аз все още не знам името ви.

— О — каза чернокожият. — Мислех си, че са ти казали в двореца.

— Извинете, не ви разбрах.

— Не знаете ли, че Пилат Понтийски възнамерява да ме разпъне на кръст?

— Исусе Христе! — рече Барни, изгубвайки за миг равновесие.

— Да, сине мой. И когато в петък вечер се видя с моя баща, ще кажа някоя добра дума за вас.

Изведнъж някой гневно извика:

— Господин Джонсън… какво говорихте на този млад лекар?

Грамадният мъж се обърна към една жена, която трябваше да е старшата сестра на отделението — поне Барни се надяваше да е така. Тя крачеше към тях и размахваше предупредително пръст към неговия „гид“.

Негърът прошепна на Барни:

— Пази се, сине мой! Тази жена е зъл дух, който се съвкупява със спящи мъже… това е сатаната в женски образ.

В този момент сестрата дойде при тях.

— Добро утро — каза тя. — Аз съм Джейн Херидж. А вие трябва да сте доктор Ливингстън.

— Доктор Ливингстън? — чернокожият беше очарован. — Тогава аз трябва да съм Хенри Стенли.

— А вие, господин Джонсън, отивайте да си ги разказвате другаде вашите истории и ме оставете да поприказвам с доктора. Сигурна съм, че той ще дойде да ви посети отново.

Сестрата поведе Барни и през цялото време го убеждаваше, че многопосочните халюцинации на господин Джонсън били съвсем безобидни.

— Всъщност той не живее тук, той е от интензивното отделение. Но господин Джонсън е нещо като неофициален санитар. Не ни достигат хора. А той е толкова открит човек и има такъв добър подход към хората.

„Навярно защото самият той представлява толкова много хора“, помисли си Барни. Погледна през рамо към извисяващата се фигура на господин Джонсън, който сега беше вдигнал ръка за прощален поздрав.

— „… прощавай, спокойствие! Прощавай, ведър дух!“

— Това е Шекспир — довери Барни на сестрата, — но да ме убиеш, не мога да се сетя от коя пиеса.

Грамадният мъж извика отдалеч:

— „Отело“, трето действие, — трета сцена, стих триста петдесет и първи!

Малко по-късно те бяха в безопасност зад почти звукоизолиращите стъкла на сестринската стая и пиеха кафе от картонени чашки с пластмасови дръжки.

— Този човек е някакъв гений — отбеляза Барни.

Сестрата отвърна:

— Докторе, мисля, че най-тъжното нещо в това отделение е целият похабен талант, който е затворен тук. Нямам предвид зад решетки и резета. Той е заключен дълбоко в тях. И нищо не може да се направи.

— Сигурна ли сте…?

Госпожа Херидж го прекъсна.

— Извинете, доктор Ливингстън. Не искам да прозвучи непочтително, но всяко лято в отделението идва нов лекар и си мисли, че ще го превърне в институт за научни изследвания. Но всъщност това е дом за умопобъркани и болестта им е толкова напреднала, че навън те не могат да се грижат сами за себе си.

Тя го поведе да разгледат „удобствата“. Напомнящите затвор прозорци не бяха нещо ново за него, нито пък стаите, чиито стени бяха с мека облицовка. (Така и не можа да се застави да ги нарича „килии“.) Но онова, което го удиви, беше мястото, където болните спяха. Спалнята им приличаше на спално помещение в летен лагер, но вместо десетина легла там имаше…

— Колко са, сестро?

— Шейсет — отвърна тя. — Помещението е предвидено за четирийсет, но вие знаете нашите проблеми.

Барни се зачуди дали наистина е така. Разрастваше ли се лудостта по света?

— Как ги лекувате? — запита той.

— Ами, то не е точно лечение, докторе. Просто се опитваме да им помогнем да преживеят. Повярвайте ми, истинско изпитание е да събудиш шейсетима болни от шейсет различни планети и да ги подкараш на закуска…

— Да ги подкараш?

— Е, не точно. Но ние се опитваме да ги накараме да стоят по двама. Така е по-лесно да се справим с тях.

— Като Ноевия ковчег — разсеяно каза той. И сетне попита: — А после какво следва?

— За онези, с които може да се установи някакво общуване, ние имаме изкуства и занаяти. Дори понякога се опитваме да организираме курс по танци. Но повечето от тях просто стоят наоколо и правят — вие току-що видяхте какво правят — и тъй, докато стане време за обяд. После си получават лекарствата и това е всичко.

— Всичко?

В погледа на сестрата се долови нотка на нетърпение.

— Доктор Ливингстън, те са шейсет, а ние осем… като в това число включвам и господин Джонсън. Трябва да ги поддържаме спокойни, защото иначе настъпва пълен хаос.

Барни кимна.

— Ако не ви затруднявам много, ще може ли да прегледам някои от историите на заболяванията.

— Разбира се — отвърна тя и го поведе обратно към кабинета си.

 

 

Дяволска работа! Дори беглият поглед върху документацията накара Барни да се почувства замаян от количеството лекарства, които тези пациенти получаваха.

— Боже — рече той на сестрата, — дори супермен ще заспи от дозите, които давате на тези клетници.

Госпожа Херидж не отговори — само го погледна с крайчеца на очите си. Барни започна да си мисли, че тя може би го оглежда, за да открие у него някакви следи от психоза.

— Нещо не е ли наред, госпожо Херидж?

— Не, докторе. Просто съм изненадана, че искате да отделите толкова много време за четене на тези документи.

— Е, това ми е работата, нали? — отвърна Барни.

— Вижте, ако действително искате да прочетете пълната документация за всеки един от болните в това отделение, практиката ви тук ще се изчерпи с това. Повечето от тях са при нас, откакто се помня. Госпожа Ридли би празнувала двайсет и пет годишен юбилей, откакто е тук… ако имаше някакъв начин да й го съобщим.

А Барни си мислеше: „Ами ако това, което ги е довело тук (независимо какво е), не е било толкова лошо, колкото това, в което, е прераснало просто вследствие на престоя им тук?“

— Госпожо Херидж, можете ли да ми кажете дали някой някога е бил изписван от това отделение?

— Не може да се говори за изписване в пълния смисъл на думата, докторе. Мисълта ми е, че повечето от тях са възрастни хора и…

— … и просто трябва да умрат, за да излязат оттук, а?

Стори му се, че долови раздвижване на лицевите й мускули — краткотрайно подобие на усмивка.

Но тя погледна нетърпеливо часовника си.

— Ще ме извините, докторе, но трябва да проверя дали всичко е наред.

Барни кимна. Дали пък не отива да се увери, че всички пациенти са натъпкани догоре с лекарства.

Той учтиво се изправи.

— Май че и аз трябва да тръгвам. Утре рано сутринта, ще бъда тук и започвам наново.

Но Барни скри истинската причина — той се страхуваше да остане сам сред тези сенки на хора.

Вървеше на няколко крачки след старшата сестра и се мъчеше да не отклонява поглед от стъпките й.

Точно когато стигнаха до другия край на огромния коридор, той чу нещо като вой, който, макар и безсловесен, все пак го разтърси, сякаш беше нечия молба.

Спря и бавно се обърна наляво. Там стоеше един млад мъж — поне не изглеждаше толкова, стар колкото останалите пациенти.

Човекът беше застанал неподвижно и издаваше пресекливи стонове. Беше се вторачил в празното пространство.

После нещо се случи.

Очите им се срещнаха. На Барни поне му се стори, че са установили контакт.

За един кратък миг той усети, че са го познали.

Беше ли виждал този човек преди? Бяха ли се срещали отвъд тези стени… в света отвън?

Докато стоеше озадачен, госпожа Херидж заговори на всеослушание, сякаш смяташе, че пациентите, макар и да не са глухи, нищо не разбират:

— Не обръщайте внимание, докторе. Неговият случай е трагичен — опитал се да убие жена си и децата си. Ужасна история. Да тръгваме ли?

Барни се насочи към човека от охраната, който стоеше на вратата, но преди да излезе, погледна крадешком към стенещия мъж и отново си каза: „Кълна се в Бога, че познавам този човек.“

 

 

Теоретически за Бенет Ландсман последните две седмици на август бяха свободни и през тях той можеше да си поеме дъх, да поспи… и дори да хване някоя и друга риба.

Преди няколко години Хершел и Хана бяха купили една лятна къща в Тръро на Кейп Код. Те съзнателно бяха избрали вила с отделна постройка за гости — надявайки се, че по този начин синът им ще се чувства по-спокоен, ако доведе приятелка.

Именно тук Бенет беше прекарал последните седмици на август 1958 година, когато се върна от Оксфорд, за да започне следването си в института.

Ландсманови бяха изключително щастливи, че е довел Робин Уинслоу, за която им беше писал толкова често. По всичко си личеше, че това е момичето, за което Бен беше решил да се ожени.

Понякога Бен и Робин се отправяха да пътуват из Нова Англия. Хана беше сигурна, че по време на някое от тези пътувания момичето е питало в Харвард какви са възможностите да се прехвърли.

Робин беше възпитаничка на Оксфорд, имаше смолисточерна коса и беше спечелила така желаната стипендия за „Лейди Маргарет Хол“, където следваше физиология.

А онова, което правеше постиженията й още по-забележителни, беше обстоятелството, че е от Южна Африка. И поне в очите на Бенет и тя като него имаше едно особено качество — не беше нито бяла, нито черна. Родната й страна беше ничия земя, в която се бяха смесили различни раси.

Ландсманови безкрайно я харесаха. Тя беше винаги в добро настроение и въпреки нещата, които беше преживяла, у нея нямаше горчивина. Освен това им стана ясно, че Бен е влюбен до уши.

Точно в деня преди празника на труда всички изпратиха Робин на летище „Логан“ и с изпълнени с обич сърца си обещаха да прекарат Коледа заедно. Допуснаха като възможност празникът да съвпадне с годежното празненство.

Но след по-малко от седмица, прекарана в медицинския институт, Бенет спокойно съобщи на учудените си и натъжени родители, че той и Робин са скъсали. Нямаше никакви обяснения… а и никой не поиска такива.

— Той не е дете — опита се да го оправдае Хершел, — и не ни дължи никакво обяснение.

 

Въпреки че пак посещаваше Кейп Код всеки август, Бенет повече не доведе момичето. А родителите му пак не го разпитваха защо е сам. Но през лятото на 1963 година синът им изобщо не дойде.

— Ще се включа в похода на доктор Кинг до Вашингтон — каза им той по телефона.

Настъпи тишина. Никой от двамата му родители не знаеше как да реагира. Във вестниците се говореше за многобройни заплахи за насилие от страна на бели расисти. Макар да знаеха, че Бенет не би хвърлил първия камък, те бяха не по-малко сигурни, че той първи ще премине към действие, ако такъв дойде от другата страна.

Най-накрая Хершел отговори:

— Аз се възхищавам от доктор Кинг и съм горд, че отиваш там. Но, Бенет, обещай, че ще бъдеш внимателен.

— Обещавам. Не се безпокой — отвърна Бенет. — Обещавам да не влизам в разговор с хора, облечени в чаршафи^[3].

Хершел му отговори с нервен смях:

— Дочуване. Но се обади да ни кажеш дали си добре.

— Ще се обадя. Целувам ви и двамата.

Когато затвори телефона и се върна обратно в кухнята, Хершел предложи на Хана:

— Искаш ли да излезем и да се поразходим?

— По това време? В тъмното?

— Хайде — настоя той, — когато луната свети и се отразява по морския бряг, става не по-малко светло, отколкото през зимата в Кливлънд.

Те сложиха пуловери и тръгнаха да се поразходят ръка за ръка по спокойния безлюден бряг.

— Е, Хершел — рече накрая Хана, — какво се върти в главата ти?

Когато най-сетне й отговори, той сякаш се беше загледал в отдръпващите се морски вълни.

— Да, това все някой ден трябваше да се случи.

— Кое?

— Ние загубихме момчето — прошепна той.

— Нима? Защото един двайсет и осем годишен мъж не е дошъл да види родителите си?

— Осиновители, Хана. Бен се връща у дома.

— Неговият дом е при нас — каза тя.

— Не, скъпа моя, всяко нещо си има край. Той ни беше даден само на заем. Неговият дом е при неговия народ.