Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Doctors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2013)

Издание:

Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа

Американска.Първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Коректор: Юлия Шопова

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „БАРД“ — ООД, 1995

София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95

 

 

Издание:

Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора

Американска. Първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Коректор: Юлия Шопова

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „БАРД“ — ООД, 1995

София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95

История

  1. —Добавяне

24.

В живота на всеки четвъртокурсник в Медицинския има период на най-дълбока криза.

Докато завършва последните няколко „факултативни“ практикума, отдавайки се малко повече на хирургията или вътрешната медицина, в случай че възнамерява да става резач или бълха, той внезапно поглежда към календара и установява, че през месец юли същата година ще му бъде връчена официално титлата доктор по медицина.

В този момент на остро и болезнено осъзнаване той разбира, че ни най-малко не е готов да стане лекар. По дяволите, казва си той (или „А стига, бе“ специално при Сет Лазаръс), хората ще си мислят, че знам какво правя. Ще се надяват да разбера какво им има… и да ги излекувам. Как ще се справям с това?

Сега, поглеждайки назад, дните на досадната „мръсна работа“ ти изглеждат като изгубения рай. Колко безкрайно по-хубаво беше да се носиш нагоре-надолу по стълбите и да държиш разни скоби, докато оперира някой друг. Най-много да се прибереш с чифт отекли крака. Но пък съвестта ти беше винаги чиста.

Да вършиш мръсната работа, означаваше да правиш всичко друго… но не и да поемаш отговорност. Тогава все още не си длъжен да бъдеш безпогрешен.

Някои, които успеят да преодолеят тази криза, остават с искреното съзнание, че никога няма да научат достатъчно. Но тази откровеност не ги предпазва от страданията на пациентите им. И най-накрая, след десет-двайсет години напрежението става твърде голямо и сърцата на някои от тях, метафорично казано, се разбиват… а понякога дори и в чисто физически смисъл.

И после те стават представители на онзи биологически вид, известен под наименованието „повреден доктор“ — евфемизъм за лекар със съсипана душа.

Другият и далеч по-често срещан начин, по който новакът лечител се справя с този апокалиптичен момент, е отказът от горната позиция. Той се залъгва, че приемането на Хипократовата клетва е равносилно на кръщение. Тя заедно с дипломата са като някакви свръхчовешки сили, които подобно на микробите са невидими за непосветения наблюдател.

А Декартовият силогизъм: „Мисля, следователно съществувам.“ В медицината формулата звучи по-друг начин: „Имам титла, следователно съм лекар.“

И онези, които съумеят да осъществят успешно тази успокоителна самохипноза, ще спечелят приятели, награди, повишения, а с упоритост дори и мерцедес Ес Ел СИ:

 

 

Беше дошло времето Барни да се спре на някоя специалност.

И по-стар навик той водеше вътрешен диалог със себе си. Въпрос: Какво те прави щастлив, Ливингстън? Отговор: Да правя другите хора щастливи.

Е, това не върши много работа… за целта можеш да играеш Дядо Мраз в някой универсален магазин. Можеш ли да бъдеш по-ясен?

Да, като си помисля, амбицията ми може да бъде изтълкувана по следния начин — да работя с нещастни хора и да ги накарам да усетят радостта от живота.

Колкото повече се ровеше в себе си, толкова повече установяваше, че неговото призвание е психиатрията. Преди всичко, откакто се помнеше, все го търсеха разни хора с проблеми.

Не беше ли избрала Лора да плаче винаги на неговото рамо? Не беше ли получил огромно удовлетворение от онова, което беше постигнал с малкия Марвин Амстердам на летния лагер? (Къде си сега, Марвин? Добре ли си, щастлив ли си?) Вече не си спомняше всички свои съученици от колежа и от института, които в периоди на отчаяние бяха търсили помощта му. Да, аз съм като магнит за меланхолията.

И все пак, на първо място, един психиатър трябва да бъде честен към себе си. И тъй, хайде, Ливингстън, опитай се да анализираш решението си. Ти вече знаеш какво би направил за другите, но какво ще направи психиатрията за теб?

Хайде, това е най-трудната част.

„Равновесието“, което хората съзират у мен, всъщност е илюзорно. Аз имам недостатъци като всеки човек. Изглежда, просто умея да ги прикривам. На първо място, психиатрията ще ми помогне да лекувам самия себе си. И нека погледнем истината в очите — Ливингстън, ти си почти на двайсет и пет години и до този момент никога не си имал нещо повече от повърхностна връзка с жена. Тук със сигурност има нещо нередно.

Освен това простият факт, че искаш да бъдеш човек, който раздава мъдрост, е начин на самозащита. Бъди честен, ти се страхуваш да надникнеш в себе си и да видиш какво става там.

Да, често изборът на специалност е отражение на вътрешната потребност на лекаря. Аз искам да разбера себе си. Искам да узная защо си позволявам към всекиго да се държа като баща. Възможно ли е това да е начин за укриване на нещо по-дълбоко… като например факта, че искам просто да бъда баща?

След като се спря на психиатрията, Барни реши, че е разумно да изкара един извънреден практикум по неврология, за да добие по-добра представа, какви са функциите на мозъка като орган.

Той откри още веднъж, че прави точно онова, което искаше цял живот да осъществява с прости думи — да изследва човешкия мозък.

 

 

Бенет Ландсман, чиито очи бяха омагьосани от блясъка на скалпела, изкара извънредна хирургическа практика и подаде молба за хирургически стаж в района на Бостън.

— Виж какво, Бен — Барни се опитваше да му го каже дипломатично, — бъди честен със себе си. Дори да се казваше Бенет Хикс и да притежаваше цялата черно-магьосническа сила на света, пак няма полза. В по-големите болници в Бостън никога не е имало чернокож стажант-хирург.

— Никога не е имало и жена — отвърна Бенет на удара, — но Грети Андерсън иска да ходи там.

— Хей, приятелю, чуй ме, ти може да си красавец като Сидни Поатие, да си велик като Джеки Робинсън… и дори да си по евреин от Сами Дейвис, но въпреки това за ония си оставаш кон с различен цвят. А що се отнася до Грети, тя ще научи, че не може да си пробие път с въртене на опашка в един мъжки бранш, в който не допускат хора от другия пол. Но все пак това си е неин проблем. Защо по-добре не размислиш и не подадеш молба за стаж в Ню Йорк с мен?

— Аз съм сантиментално привързан към Бостън, Барни. Тукашният симфоничен оркестър е по-добър от Нюйоркската филхармония. Дори Музеят на изкуствата…

— Бен, не ми пробутвай тия културни глупости, когато се опитвам да ти покажа фактите. Хирургическите отделения няма да си нарушат традицията… само ще ти нарушат ритъма на сърцето.

— А какво ще кажеш за себе си, Барн? — попита Бенет, сменяйки ролите. — Какво те привлича в Ню Йорк, след като майка ти е продала наследственото имение и се е преместила в земята на слънцето, забавленията и кожния рак?

— Е да, но брат ми Уорън е в Колумбийския юридически…

— Но той си живее там с някакво момиче, нали? Не те е поканил да си играете на неразделна дружба.

— Хайде, Бен, Ню Йорк е столицата на света. Става за психиатрия не по-малко от Бостън и освен това…

— Освен това… той е на двеста и четирийсет километра от Лора Кастелано.

— Какво общо има това?

— Хайде стига, Барн. Откакто тя е официално сгодена, ти си в отвратително настроение.

— По дяволите, той просто не я заслужава!

— Всички хора мислят така за сестрите си… а предполагам, след време и за дъщерите си. Никой не е достатъчно добър за тях. От всичко, което чувам, господин Талбот си го бива и туйто.

— Така е — призна Барни, — нищо не мога да кажа против него, освен че не е подходящ за нея.

— А ти се чувстваш толкова съпричастен, че не искаш да се мотаеш наоколо и да я гледаш как страда, след като сапуненият мехур се пукне.

Барни понечи да му възрази остро, но се възпря. По лицето му премина изнурена усмивка.

— Боже, Ландсман, боли ме да го кажа, но ти май удари точно в целта.

— Е — призна Бенет, — може би влагам и егоизъм. Мислех си, че, ако и двамата сме в Бостън, ще можем да живеем в един апартамент и може би ще си сменим състезанието по изпълнение на наказателни удари с нещо по-възвишено, като например с броя на съблазнените девойки. По дяволите, не искам да ходиш в Ню Йорк и да те загубя.

Барни вдигна глава и се усмихна.

— Тогава да сключим брак, Бенет.

— Не мога, Барни. Ти не си евреин.

 

 

Барни беше сигурен, че е получил сърдечна криза.

После психиатърът в него се обади и той разбра, че смъртта е просто въображаемо изпълнение на скрито желание.

Истината беше, че е вцепенен. И това беше така, защото тази сутрин той щеше за пръв път да дефилира като невролог с документиране на изследването, анализ на симптомите и диференциална диагноза на истински пациент. В състава на екзаминаторите, освен всички други беше включен и професор Клифърд Маркс, световноизвестен невролог и безмилостно взискателен преподавател.

Различните симптоми, които Барни така ревностно анализираше, говореха, че представяният от него пациент ще оцелее. Терзаеше го само въпросът, дали и той самият ще оцелее.

Стигна до четвъртия етаж точно когато внушителният и с побелели слепоочия професор Маркс излизаше от асансьора, заобиколен от група студенти и стажанти.

Размениха си формални поздрави, а после старшият консултант ги поведе към неврологичното отделение. Мястото не беше приятно. Болните по леглата, изглежда, бяха разделени на два лагера. Те или трепереха конвулсивно, или лежаха във вцепенение.

Най-накрая стигнаха до леглото на господин Алдо Морети, оплешивяващ мъж на средна възраст, който на пръв поглед не беше за това отделение. Въпреки че краката и ръцете му бяха в превръзки, той очевидно можеше да движи крайниците си без признаци на парализа или конвулсивно треперене.

Морети се зарадва, като видя толкова много доктори, дошли да отдадат почит на очарователните му симптоми, и топло посрещна новите поклонници.

Когато всички се събраха, професор Маркс кимна към Барни.

— Добре, Ливингстън, да чуем какъв е проблемът?

Барни се обърна към групата и извади един голям плик с официални документи и множество лични бележки.

Тъкмо щеше да започне, когато пациентът му се намеси с жизнерадостен поздрав:

— Здрасти бе, Барни. Как си тая сутрин?

— Добре, добре. Благодаря ви, господин Морети — промърмори той.

И след това отново насочи вниманието си към подготвения текст. Морети пак го прекъсна, този път обръщайки се към останалите хора в бели престилки:

— Миналата нощ това хлапе беше страшно уморено и ми призна, че едва държи очите си отворени. Ако не се чувствах толкова отвратително, щях да си ида вкъщи и да го оставя да се наспи.

— Хм, да — забеляза професорът. И после добави: — Продължете, Ливингстън.

Барни се изкашля и започна да излага фактите:

— Болният е от мъжки Пол, четирийсет и две годишен, търговски директор…

— Абе, работата ми е свързана с камионите — отбеляза Морети. — Имам автопарк — след което се обърна към Барни и го подкани: — Давай, момче, давай.

Барни продължи:

— Миналата недели той поканил сватовете си на обяд и сготвил голяма тенджера със спагети…

— Колко пъти трябва да ти казвам, Барни, че беше фиде?

Барни събра кураж и едва тогава скастри този, който беше почти два пъти по-възрастен от него:

— Господин Морети, ще ви бъда признателен, ако просто ме оставите да завърша. Ако имате да добавите нещо, ще го направите по-късно.

Решен да не дава възможност на Морети да монополизира разговора, Барни продължи като картечница:

— Докато носил врящата тенджера към мивката, той я изтървал, причинявайки си изгаряния от втора степен по ръцете и долните крайници.

— Не разбирам — извини се Морети. — Нищо подобно не ми се е случвало. И какво, по дяволите, правя тук с всички тия паралитици, не знам.

Барни пое дълбоко дъх и продължи:

— Когато е бил приет в спешното отделение, болният е бил объркан и дори не е могъл да си спомни как се е залял с врящата вода.

— Да, всичко ми беше в мъгла — потвърди Морети.

— Бил е приет поради степента на изгарянията и е бил поставен на интравенозна рехидратация. До този момент не е проявил никакви неврологични отклонения. Тази сутрин той качил висока температура, вероятно като вторичен ефект от изгарянията, временно загубил съзнание, мляскал и непрекъснато извивал главата си надясно. Получил, с една дума, тонично коничен гърч, продължил по-малко от минута. Когато, дошли от неврологията, той бил вече съвършено без сили вече от половин час, че и отгоре.

— Момчето не пропусна нищо — обади се гласът от възглавницата, а Барни се направи, че не го чува.

— Какво е първоначалното ви впечатление? — попита професорът.

— Ами — предположи Барни, опитвайки се становището му да прозвучи като нещо, което току-що му е дошло наум, а не като резултат от трескав анализ, — високата температура, която е вдигнал, вероятно е предизвикала гърча. Освен това може би има сепсис вследствие на масивна бактериална инфекция, дошла от изгарянията.

След това, следвайки протокола, Барни изложи своята диференциална диагноза, базирана на сравнение между признаците и симптомите при господин Морети и тези при други болести, с които можеха да бъдат объркани. Освен че можеше да е тумор, някои малформации в строежа на кръвоносните съдове също причиняваха подобни проблеми. Имаше дори и вероятност за мултиплена склероза. Енцефалитът не можеше да бъде изключен, освен ако не бъде направена лумбална пункция.

В този момент се разнесе внезапен рев:

Няма да стане! На никой няма да дам да боде гръбнака ми с игла. Това му го правиха на един мой приятел и боли ужасно.

Когато отвърна на последния изблик, Барни вече беше преодолял яростта си и бе изпаднал в състояние на трансцендентално спокойствие.

— Ще имаме това предвид, господин Морети.

После отново се обърна към белите престилки.

— Във всеки случай, професоре, както вие непрестанно ни напомняте, самите пристъпи са само признаци, а не болести. Доколкото зная, пациентът няма в семейството си случаи, свързани с пристъпи от този характер, ако не се брои един инцидент, който той спомена в разговора… дядо му паднал от коня и претърпял нещо, което явно е било посттравматични гърчове.

Неврологичният преглед излезе нормален, включително и прегледът на дванайсетте черепно-мозъчни нерва. Изследванията на сетивния и моторния нерв не показаха никакви отклонения. Рефлексите на сухожилията са нормални, а симптомът на Бабински не бе забелязан. Умственото състояние се оказа в рамките на нормалното.

В този момент прикованият към леглото коментатор се развика:

— А на бас за готиния ти задник, че не съм хахо.

— В заключение, сър — каза Барни, усещайки, че от облекчението го деляха само няколко срички, — изглежда, че гърчът на пациента е… идиопатичен.

Идиопатичен — най-полезната дума в медицинския речник. Всеки лекар, който не е в състояние да определи заболяването на пациента, може винаги да използва това ценно прилагателно „идиопатичен“, което е просто дума от гръцки произход (близка до „идиот“) със значение „от неизвестен произход“. С други думи, лекарят казва истината, но не дава на болния да разбере невежеството му.

Професорът кимна:

— Чудесно се представихте, Ливингстън — фамилната анамнеза беше пълна, диференциалните ви диагностични наблюдения — уместни, а документирането — изчерпателно. Поздравявам ви.

— Ей, ами аз? — изрева негодуващият пациент. — Отдайте ми заслуженото и на мен. Искам да кажа, че аз съм този, който разказа тия неща на Барни. Той само ги записа.

Маркс продължи невъзмутимо да говори на студента си:

— Можете ли да ми кажете защо изключихте темпоралната епилепсия?

— Всъщност, сър — Барни започна бясно да рови в мозъка си, — темпоралната епилепсия би била вероятна, ако пациентът страдаше от дежа вю или микропсия — класическите симптоми, които вие свързвате с темпоралната епилепсия.

На което именитият невролог отвърна:

— Хм.

После Маркс се наведе и дълго и внимателно оглежда лицето на Морети. Най-накрая той се обърна към помощниците си:

— Господа, ако се вгледате в лицето на болния, ще откриете съвсем лека асиметрия. Освен това ще забележите, че лявото му око е малко по-нагоре от дясното. Това ние наричаме лек неврологичен признак.

Студентите бяха надлежно впечатлени, но не можаха да разберат накъде ги води Маркс.

— Сега, ако може, да задам няколко въпроса на господин Морети.

— На мен? — рече болният, а егото му политна от възторг. — Питайте, каквото искате.

— Можете ли да си спомните вашето раждане?

— Разбира се — отговори Морети, — дванайсети февруари.

— Не — прекъсна го Маркс. — Говоря за обстоятелствата около вашето раждане. Спомняте ли си майка ви да е споменавала за някакви затруднения?

Морети помисли малко и след това рече:

— Да бе, да. Май че се наложило да ме вадят с ония щипци.

— Предположих това — заключи Маркс с лека усмивка на задоволство. После се обърна към студентите:

— Раждане с форцепс, лицева асиметрия… — той посочи лявата страна на главата на болния. — Съдейки по това, че той се обръща надясно по време на пристъп, мозъчното поражение трябва да е тук. С дължимото уважение към заключението на Ливингстън аз все пак мисля, че си имаме работа с темпорална епилепсия, което може да бъде потвърдено с ЕЕГ.

Той се обърна към лекаря от отделението и каза:

— Джордж, от този момент поемаш топката. Ако се окажа прав, ще започнем с дилантин.

Докато Маркс и групата от негови поклонници се придвижваха към следващата неврологична енигма, професорът се обърна към Барни:

— Проблемът не беше лек, Вие свършихте чудесна работа. Много лошо, че се насочвате към психиатрията. Трябва да станете истински лекар.

 

 

Фармакологията, макар и да се претупваше набързо, наред с последните предклинични занятия беше дисциплина, която можеше да предреши успеха или провала в медицинската кариера.

Въпросът не беше само в изучаването на състава на безброй лекарства, тяхното действие, употреба и противопоказания, защото всичко това можеше да се намери в някой скъпо подвързан справочник зад бюрото на лекаря. Проблемът беше по-скоро в способността на лечителя да предписва наистина добри рецепти и по този начин да печели сърцата и да влияе на умовете.

Нито един пациент няма да се почувства спокоен, ако не получи някаква рецепта — онзи малък документ с тайнописна драсканица доказва, че лекарят наистина проявява загриженост.

Барни имаше свое мнение, което донякъде неблагоразумно сподели с професор Морис Коен.

— Това е нещо като награда, нали? Тоест пациентът се чувства някак си отблъснат, ако не му дадеш нещо осезателно. Нещо като сувенир или залъгалка.

— Прощавайте, Ливингстън, но можете да проявите малко повече уважение към научното изследване. Нима бихте определили ваксината срещу детски паралич или пък пеницилина като залъгалки?

— Моля ви, сър — каза Барни, преминавайки към бързо отстъпление, — не става дума за неуважение. Но не е ли вярно, че понякога едно толкова, обикновено лекарство, като аспирина, придружено от съответната фантастична терминология, може да действа като фалшиво средство за успокояване на пациента. Самата рецепта често кара болния да чувства, че започва да се възстановява от секундата, в която тя попада в ръцете му. Мисля, че има литература в подкрепа на тази теза.

— Но — отвърна рязко Коен в защита на своята тъй важна дисциплина, — добрият лекар най-напред трябва да е в състояние да определи дали болестта на пациента е психосоматична.

Един вътрешен глас в Барни крещеше: „Затвори си устата, идиот такъв — този курс ти е необходим, за да си вземеш проклетия кетап.“

Професор Коен вече беше усетил, че Барни има да каже още нещо.

— Моля, моля — придума го той саркастично. — Можете спокойно да продължавате с диалога. Кажете какво имате наум, каквото и да е то.

— Ами добре — рече Барни с попресилено покорство. — Става дума за това, че психо-физиологичните симптоми са все пак симптоми, които се нуждаят от лечение.

А после побърза да умилостиви своя наставник:

— Както често казвате, сър, „за всяка диагноза има доза“.

Професорът заприлича на котка, която току-що бяха погалили.

— Тъкмо на място, Ливингстън. А сега да се върнем на темата — замърка той. — И така, господа, да видим сега съкращенията.

Коен продължи да разяснява защо лекарите все още продължават да пишат рецептите с латински съкращения.

— В продължение на векове това е бил универсалният език в медицината. В действителност латинският е бил и езика, на който се е преподавало.

Но Барни си мислеше, като този път се постара да не го казва: „Това са пълни глупости! Учат ни да пишем на латински само за допълнение към нашия мистичен ореол. Пациентът не може да преведе qid (quarter in die) като «четири пъти на ден», а p.c. (post cibum) като «след ядене». И по този начин се чувства в ръцете на велик лечител.“

Лекарят трябва внимателно да избягва употребата на чужда фраза, която пациентът може да разбере. Например за нещо, което трябва да се пъхне отзад, той никога няма да напише per rectum, а в замяна ще използва съкращението p.r.

След края на това особено занятие Бенет се втурна да смъмри приятеля си.

— Какво, по дяволите, ти става? Занимаваш един фармаколог с разни психиатрични глупости и сега е сигурно, че ще те скъса, колкото е сигурно, че „Лъки Страйк означава хубав тютюн“.

— Не пресилвай нещата, Ландсман. Не се ли оттеглих с финес?

— Това не беше толкова очевидно, Барн.

— Ей, ама аз се въздържах. Не споменах, че нито един лекар от „Парк авеню“ не би написал рецепта, която да може да се чете — иначе губи мистичния си ореол.

— Ливингстън, аз мисля, че ставаш циничен.

— По дяволите, Ландсман, а нима институтът може да се отрази по друг начин на човек?

 

 

Лора не можа да изтрие децата от съзнанието си.

От всичките си клинични стажове тя беше изпитала най-голямо увлечение по време на педиатрията. Може би това беше скритият майчин инстинкт, но всъщност тя гледаше на всеки пациент като на свое дете независимо дали беше с дълбока и опасна рана близо до окото, изтощен от пневмония, или ужасно обезобразен от автомобилна катастрофа (една хронична опасност).

Във всяко отделение на Детската болница ставаха неща, от които тя се просълзяваше. Имаше неизлечимо болни деца със заболявания като муковисцидоза, хемофилия, таласемия, мускулна дистрофия, а и по-лоши неща. Животът на някои от тях щеше да продължи само дни, може би месеци… и в най-добрия случай няколко години. Но всички те бяха неизлечимо болни.

В началото я привличаше животът в лабораторията, където щеше да се отдаде на търсене на лекарства срещу тези детеубийци. Но после разбра, че иска просто да бъде сред децата дори и само за да облекчи смъртта им.

Но битката не беше винаги едностранна. Съществуваше и онази радост на педиатъра, успял да открие една почти невидима болест, като галактосемията — заболяване с възможен летален изход, което обаче се лекува лесно, ако го откриеш навреме.

Но най-дълбоките чувства на Лора бяха запазени за недоносените бебета, родени от дванайсет до четиринайсет седмици по-рано, които не бяха в състояние да дишат сами. Те бяха толкова лекички и крехки (понякога тежаха по-малко от килограм), че направо посиняваха, като ги докоснеше стетоскопът на лекаря.

Тези мънички пациенти от инкубаторите водеха покъртителна борба за всяко вдишване, а битката за тяхното спасяване можеше да продължи дни и дори седмици. И при това, ако успееха да спасят едно от четири, се смятаха за късметлии.

Барни би могъл да каже, че това се дължи на незатихналото й чувство за вина, предизвикано от смъртта на Изобел, но тя пък пет пари не даваше за причината.

И подаде заявление за стаж в Детската болница. И беше приета.

 

 

— Лора, отвори!

— Разкарай се, тъкмо съм се прибрала от работа и ми се спи.

Чукането стана по-силно и по-настоятелно.

— Моля те, трябва да разговарям с теб — обади се неистов женски глас.

— О, по дяволите — промърмори си Лора. Тя седна на леглото, после дръпна щорите и тръгна към вратата. — Понякога ми се иска стаята ми да не е регистрирана.

Отвори вратата и видя разплаканото лице на Грети.

— Какво става, Андерсън? — смотолеви тя.

— Лора, получих отказ от всички харвардски болници. На път съм да се самоубия.

Лора накара Грети да влезе, да седне… и да се успокои. Първо я изчака да спре да плаче. А после се опита да й повдигне духа, обръщайки се към нейното его.

— Погледни по този начин — Харвард губи от това, а не ти. Искам да кажа, че ще те приемат на дузина други места… а тук те нямат монопол върху добрите хирурзи. Избери някое място, където те искат.

— Е да, имам предложения от „Джонс Хопкинс“ и „Джорджтаун“. Затова май че следващите няколко години ще прекарам в околностите на нашата столица — и сетне добави с усмивка: — Може дори да поискам среща с президента Кенеди.

— Разбира се — отвърна Лора. — Джей Еф Кей като нищо ще вмести сексбомба като теб в утежнения си график.

Грети се разкикоти. Отново си беше същата. Кралицата на инсинуациите.

 

 

Бенет Ландсман също получи отказ за хирургически стаж в трите бостънски болници, до които беше подал заявления.

Но това определено не изчерпваше възможностите му. В края на краищата той беше възпитаник на Харвард, беше медик — и имаше превъзходни бележки от клиничните си практикуми. Барни за пореден път му обясняваше:

— Казвам ти, Ландсман, просто меланинът[1] е твърде много… черното не върви в хирургията.

— Да ти кажа ли истината, Барн? Аз сам се заблуждавах, смятайки, че съм различен. Все някой трябваше да бъде черният гений на хирургията и аз си мислех, че това ще бъда аз. Във всеки случай боли ужасно много.

Барни сграбчи приятеля си.

— Майната им, Бенет. Майната им на всички. Ще те приемат на милион други места. Отиди във Филаделфия, Чикаго, Балтимор… ще станеш такъв голям резач, че на колене ще те молят да се върнеш направо с професорска титла.

Бенет го погледна.

— Ти си мъжко момче, Ливингстън.

— Радвам се да го чуя от теб, Ландсман, че то се отнася по-скоро за теб.

— О, да, доктор Ливингстън — отвърна Бенет с по-малко широка усмивка от обичайното, — но аз съм черно мъжко момче.

 

 

Случаите с Грети и Бенет бяха изключение. По-голямата част от дипломиралите се през 1962 година лекари щяха да карат стажа си в болници, посочени на първо място в заявленията им.

Дори Ланс Мортимър, който заемаше най-долното място на индианския тотемен прът, беше приет в „Маунт Хеброн“ в Лос Анжелис.

Въпреки това той довери на Барни, че баща му, сценаристът Терънс Мортимър, е трябвало да вербува не някой друг, а самия Джон Уейн, за да се обади на председателя на болничния съвет със заплахата, че ще поведе цял кавалерийски батальон срещу болницата, ако не приемат момчето на „стария му приятел Тери“.

Бележки

[1] Меланин — черно и тъмнокафяво вещество, пигмент. — Б.пр.