Ерик Сийгъл
Лекари (11)

10.

Барни беше поразен от бързината, с която се случи всичко. И от свръхестествената безшумност. Никаква паника, никакви сирени, никакви викове. Нищо, което да привлича внимание.

Когато се втурна навън от стаята на Мори, в коридора той буквално се сблъска с д-р Рубин. След като обясни всичко за част от секундата, докторът нареди на Барни да се обади на университетската полиция, после да вземе няколко одеяла и да излезе навън при него. Барни реагира с толкова безумни движения, че се почувства като действащо лице от филм със забързани кадри: телефонира, сграбчи спалното оборудване от леглото на Мори, спусна се надолу по стълбите, влачейки одеялата и чаршафите, и изтича от другата страна на сградата под прозореца на Мори.

Чу стенания. Мори беше жив. Но колко жив? Когато се приближи, видя приятеля си да лежи почти неподвижен на земята.

— Бързо, помогни ми! — излая докторът. — Хвани му главата, задръж я в нормално положение. Нали не искаме да му направим шийна фрактура, ако все още я няма.

— Как е той? — попита Барни, като коленичи и внимателно хвана главата на Мори с надеждата, че трескавото му сърце няма да разтрепери и ръцете му.

— Класически случай на скачане отвисоко — изкоментира вещо Рубин. — Със сигурност има фрактури на ходилата — светна с фенерче в очите на Мори и добави: — Изглежда, няма вертебрално счупване.

— Какво значи това?

— Гръбначният му стълб изглежда добре. Очевидно няма неврологични промени. Страхотен късметлия е.

Това е едната гледна точка, помисли Барни.

Изведнъж Мори започна неистово да трепери. Барни бързо го зави в одеялата.

— Ливингстън, ти ли си? — попита Мори с глас, който издаваше болката при произнасянето на всяка сричка.

— Да, да, само стой спокойно, Мори. Ще се оправиш.

— О, по дяволите — въздъхна раненият. — Баща ми ще ме изтормози заради това. Вероятно ще каже, че не мога нищо да направя като хората.

Той издаде звук на нещо средно между смях и плач. После отново изстена.

— Много го боли — умолително каза Барни на лекаря. — Не можете ли да му биете нещо?

— Не, ще потисне чувствителността му. Трябва да бъде по възможност в пълно съзнание, докато установим степента на нараняването.

Блеснаха светлини. Университетската полиция и линейката се материализираха почти едновременно. Барни дори не беше чул шума от двигателите. Скоро пет-шест човека заобиколиха Мори, разговаряйки с неестествено спокоен шепот.

Барни усети, че те бяха изпълнявали тази сцена много пъти и знаеха ролите си толкова добре, че не се налагаше да водят диалог.

Лекарите поставиха шина на врата на Мори, за да му предпазят гръбнака, и го подготвяха за носилката, когато деканът Холмс дойде. Беше като зловещо Богоявление — лицето му ту се скриваше, ту отново се появяваше на светещите фарове на линейката.

Холмс се наведе над Мори, взе от някого фенерче и лично се увери, че няма черепни увреждания. Кимна леко — разрешение пациентът да бъде закаран в болницата.

Когато го поставяха в линейката, Мори тихо извика:

— Ливингстън, тук ли си?

— Тук съм, Мори.

— Ръкописът ми. Погрижи се за ръкописа ми.

— Разбира се, разбира се. Не се тревожи.

Вратите на линейката се затвориха безшумно и секунди по-късно тя изчезна в нощта.

Сега на тревата отвън останаха само тримата. Всички прозорци на Вандербилт Хол бяха тъмни. Барни погледна фосфоресциращите стрелки на часовника си. Беше три и четиридесет и пет.

Не знаеше какво да прави. Почувства някак си, че за да се върне в стаята си, има нужда от тяхното разрешение. Затова продължаваше да стои — изтощен, но послушен войник, а висшестоящите офицери се съветваха. От време на време различаваше по някоя дума.

— Ийстман… познавам баща му… да подготвим нещата.

Най-накрая Рубин кимна, завъртя се на пети и се отправи към последните си няколко часа дежурство в здравната служба. Твърде възможно бе да го очакват други обезпокоителни съобщения.

Холмс се приближи към Барни.

— Съжалявам, не ти разбрах името.

— Ливингстън, сър, първи курс. Живея на етажа на Мори. Тоест… където Мори живееше.

Деканът кимна.

— Ливингстън, искам да разбереш, че като бъдещ лекар етиката те задължава да не споменаваш пред никого за това.

— Разбира се, сър.

— Дори в разговор с най-близки приятели. Това е един от най-трудните аспекти на нашата професия. Освен това възможно е да има тревожно отражение върху колегите ти. Сигурен съм, че разбираш какво искам да ти кажа.

Барни кимна по-скоро от умора, отколкото в знак на съгласие.

— Но, сър, рано или късно те ще забележат, че Мори не се появява наоколо.

— Остави на мен да се оправя с това. Просто ще спомена нещо от сорта на например болест в семейството.

— Да, сър. Мога ли с ваше разрешение да си тръгна сега? Вече е много късно и аз…

— Разбира се, Ливингстън — нали така беше?

— Да, сър.

— Според думите на д-р Рубин тази вечер си оказал огромна помощ. Оценявам това и съм сигурен, че Ийстман също ще го оцени.

— Ами Мори всъщност е симпатично момче. Може би е прекалено чувствителен…

— Говоря за д-р Ийстман — баща му.

— О! Да, сър. Лека нощ, сър.

Барни едва беше направил пет крачки, когато деканът го спря.

— Ей, Ливингстън!

Барни спря и се обърна.

— Да, сър?

— За какъв ръкопис говореше младият Ийстман?

Барни се поколеба и с възмущение реши, че поне едно нещо от Мори Ийстман трябва да остане непокътнато.

— Не зная, сър. Предполагам, че е бълнувал или не е бил на себе си.

Деканът Холмс кимна и Барни реши, че това е разрешение да се оттегли. Уморено тръгна към стаята си.

Когато мина покрай стаята на Мори, Барни забеляза, че вратата все още зее отворена. Запали светлината и влезе. От портативната пишеща машина стърчеше полуизписан лист. Барни се надвеси да го прочете. Мисли на разказвача след първия ден от медицинското му образование.

Това беше първата ни среща с представител на отвъдния свят. Любопитно е, че надникнахме вътре в него и всичко си беше на мястото. Нищо не липсваше. Какво тогава отнема Смъртта?

Учените с вирнати носове биха казали просто: електрически импулси; религиозните може би ще отговорят: духа. А аз съм хуманист и онова, което видях днес, за мен беше липса на душа.

Къде ли е отишла тя?

Барни събра около десет страници от „книгата“ на своя състудент, изгаси лампата и тъжно тръгна към стаята си.

Почувства огромна нужда да изхвърли мислите от главата си.

 

 

— Божичко, Ливингстън, да не си болен? Изглеждаш, като че не си спал цяла нощ.

— Наистина не съм спал цяла нощ — прегракнало отговори Барни, като се опита да осъществи контакта на кифлата в лявата си ръка с конфитюра върху ножа в дясната. На таблата му имаше три чаши кафе.

— Може ли да седна, или масата е само за зубрачи?

— Седни, Кастелано, седни.

Лора седна срещу него и забарабани с пръсти.

— Е, ще ми кажеш ли какво е станало?

— Учих за епителна тъкан и беше толкова интересно, че се отнесох. После видях, че е съмнало.

Лора се пресегна, взе едно от кафетата му и отвърна:

— Дрън-дрън. Знам много добре какво е станало.

Полузатворените клепачи на Барни се повдигнаха почти до нормалното си положение.

— Така ли?

Тя кимна усмихнато.

— Имал си неочаквана романтична среща. Коя беше щастливката, Ливингстън, някоя сестра ли?

— Стига, Лора, аз питам ли те за сексуалния ти живот?

— Да. И аз обикновено не те държа в напрежение.

— Ами това е по-различно. Дадох нещо като лекарска клетва. Моля те, не настоявай.

Той копнееше да сподели болката и объркването си с нея. Но не посмя да наруши дадената дума. Не от страх пред Холмс, а от уважение към Хипократ. Глътна малко кафе и изкоментира:

— Господи, каква отврат!

— По мое скромно мнение — заключи безгрижно Лора — ти и Грети най-после сте на една и съща вълна.

Барни издокара една уморена усмивка.

— Как се сети?

— Дедуктивна логика, Барн. Грети си дойде след два часа, а ти приличаш на неоправено легло. Даже не си се обръснал.

— Не съм ли? — той се попипа по бузата. — Благодаря, Лора, наистина не съм забелязал. Сега ще ми направиш ли една услуга — преди да ме оставиш на мира?

— Разбира се.

— Купи ми още едно кафе вместо онова, което ми открадна.

Тя стана услужливо, за да му донесе още една доза кофеин, а към главоболието на Барни се прибави и болка в сърдечната област.

Това ли значи „поверителност“? — почуди се той. Да не мога да говоря дори с най-добрата си приятелка в целия проклет свят!

 

 

— Лоши новини, Барни, загубихме Алисън. Първоначално той се шокира. Но блясъкът в очите на Бенет Ландсман го успокои, че не става дума за нещастен случай като Мори.

— Май някакво момче от екипа на Сет Лазаръс внезапно напуснало училището. В момента, в който чула, нашата партньорка убедила Лубар да я премести…

— Вероятно като му е обещала да не го сваля.

— Не е много галантно от твоя страна. Вярно е, но въпреки това не е галантно — Бенет се усмихна. — Говори се, че Сет борави със скалпела почти толкова добре, колкото Еръл Флин. Явно Алисън иска да си мери силите с познавач.

— Аз лично нямам нищо против. Освен че останахме с труп, който се казва Леонардо. Мислиш ли, че бихме могли да го прекръстим?

Партньорът му кимна.

— Какво ще кажеш за Франк?

— Много обикновено име — забеляза Барни. — Може да се отнася до всичко.

— Стига, Ливингстън, за истинския спортен запалянко единственият Франк е Гифърд, полузащитникът на „Ню Йорк Джайънтс“…

Умореното лице на Барни просветна.

— Всъщност след стълкновение Франк е изглеждал и по-зле.

Не можеха повече да отлагат неизбежното си разрязване на човешка плът. Отвориха учебника на Грей и започнаха внимателно да режат надолу към епикардиума.

След като поработиха около двайсет минути в мълчание, Бенет прошепна:

— Знаещ ли, тази нощ не можах да спя.

— И ти ли?

— Непрекъснато си мислех за този лабораторен час. За оня, чиито черва бяха толкова оплетени. Някак си разбирам защо е било забранено в продължение на толкова много векове.

Барни кимна.

— Знам. Това е нещо като нарушаване на спокойствието му.

— Да — съгласи се Бенет. — И тази миризма, която не можем да отмием — нещо като белега на Каин.

— Успокой се — отвърна Барни, — просто помни, че не можем да докоснем душата му.

Бенет погледна партньора си с благодарност.

— Хубав начин да погледнеш на това, Ливингстън. Един вид облекчава съвестта.

Когато продължиха безжалостно да пресяват жизнените органи на Франк, Барни виновно си помисли: „Извинявай, Мори. Не трябваше да те цитирам.“

 

 

— Напрежението започва да ми се отразява, Барн.

— Вече? За Бога, Кастелано, едва седмица е минала, а по биохимия ни чакат още неколкостотин формули.

Те седяха сами и обядваха желирани топки с незнаен произход, залети с неразпознаваем кафеникав сос.

— Защо всички трябва да ми се облягат на рамото? — оплака се Лора.

— Кой ти се обляга?

— Цялото общежитие — поне така изглежда.

— Е, добре, сега може би знаеш аз как се чувствам, когато ме изберат за изповедник.

— Но на тебе ти харесва — възрази тя.

— Да, разбира се. Всъщност изпитвам истинско удоволствие, когато помогна на някой приятел да си разреши проблемите. Освен това е и нещо като тренировка за бъдещата ми работа като психоаналитик.

— Добре — съгласи се тя, — приятелите са едно. Но не съм длъжна да давам съвети на всяко момиче, което срещна по коридора. Ами, да му се не види, аз едва познавам Алисън Редмънд.

— А, добричката Алисън. Тя заряза нашия лабораторен екип, съблазнена от легендарния сребърен скалпел на някой си Сет Лазаръс.

— Това не е истинската причина, Барн. Било е, как да се изразя, прекалено стимулиращо за нея тялото на един конкретен човек.

— Моето или на трупа? — духовито вметна той.

— На Бенет — отговори тя с усмивка.

— О! Е, всъщност няма защо да ревнувам. Той наистина е готин. Но защо това е накарало Алисън да се отдалечи?

— Ами отгатнете, д-р Фройд! Бои се да не започне връзка.

— Доста нереалистична мечта. От къде на къде си мисли, че Бенет ще обърне внимание на гризач като нея?

Но Лора остана сериозна.

— В Харвард той беше два випуска преди мене и мога да гарантирам, че независимо от опаковката него го интересува умът.

— Тогава как те е пропуснал?

— Не е твоя работа — отвърна Лора. Но леко се беше изчервила.

— Добре — продължи Барни, — дори ако е толкова над нещата, в което все още се съмнявам, какво против има Алисън?

— Истината ли искаш? — попита Лора. — Голата истина е, че тя не желае нищо да я откъсва от учението й. Напълно е завладяна от идеята да стане номер едно в курса. Сега сме едва в началото на семестъра, а тя вече взима таблетки, за да стои будна и да учи.

— Пълна откачалка! Както и да е, спести ми останалите подробности.

Прекъсна ги появяването на Ханк Дуайър.

— Барн, можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Разбира се — отговори свойски Барни. — Седни при нас.

Ханк кимна със смущение към Лора и с неудобство каза:

— Ами то е лично, Барни. Може ли да се отбия в стаята ти по някое време довечера?

— Довечера? Добре, да, чудесно. Единайсет и половина става ли?

— Не може ли малко по-рано? Ще ми се да се паркирам в леглото по това време.

— Съжалявам, Ханк, имам страшно много работа и дори минутка не мога да отделя преди единайсет и трийсет.

Дуайър кимна с благодарност и почтително се отдалечи.

Когато вече не можеше да ги чува, Барни бързо насочи разговора към по-вълнуваща тема.

— Сега, Кастелано, искам прост отговор — с „да“ или „не“: Грети Андерсън абсолютна нимфоманка ли е, или не?

Лора поклати глава.

— Съжалявам, не мога да отговоря с „да“ или „не“.

Тя стана. Консултацията на консултантите приключи.

 

 

Парадоксално е донякъде, че биохимията, която изучава процесите в живия организъм, е вероятно най-смъртоносният предмет за един студент по медицина. Навярно защото функцията на живота е сведена до бездушни схеми и сложни формули, изписани на многобройни листове, раздадени на всеки.

— Животът е невъзможен — започна драматично професор Майкъл Пфайфър — без органичните съставки, известни като аминокиселини. Те са строителният материал, от който са построени протеините, както и крайният продукт от усвояването на същите.

После Пфайфър разшири изявлението си още малко:

— В природата има приблизително осемдесет аминокиселини. Само около двайсет от тях са необходими за метаболизма и растежа на хората. Онези, които се доставят чрез храната, се наричат незаменими. Другите, които се произвеждат в организма, са познати като „заменими“, или „глицини“. На дъската съм написал и две те групи аминокиселини. Но не е необходимо да ги преписвате.

При освобождаването им от допълнителни записки студентите изпуснаха колективна въздишка на облекчение.

— Само ще ги прочета — каза небрежно Пфайфър и започна: — Хистадин, изолевцин, левцин, лизин, метионин, цистеин, фенилаланин, тирозин, треонин, триптофан, валин.

После Пфайфър се обърна към втората част на дъската и на един дъх изрецитира групата на заменимите аминокиселини, като добави:

— Разбира се, по-късно отново ще се върнем към тях, за да ги разгледаме подробно.

„Е, тоя не е страшилище, помисли си Барни. Свърши се с мита, че изпитът по биохимия бил ужасно клане.“ И точно тогава се случи.

Асистентите от двете страни започнаха да раздават дебели купчини листове, на които студентите скоро откриха подробни схеми на всичко, което Пфайфър бе споменал за кратко и между другото.

Ако съществува такова нещо като колективна психика на първокурсници, сега то се бе превърнало в пълна колективна депресия. Стаята се изпълни с отекващи стенания. След което дойде смъртоносният удар на Пфайфър:

— За да не се отпускаме, мисля, че първото ни малко контролно ще се проведе след три седмици.

Настана странна тишина. В продължение на няколко секунди всички студенти бяха спрели да дишат. Защото знаеха, че трябва да бъде зададен жизненоважен въпрос, и всички се наблюдаваха, за да видят кой ще намери смелост да го зададе. В този момент Лора вдигна ръка.

— Да, мис… името ви, моля?

— Лора Кастелано, сър. Само исках да попитам дали от нас се очаква да запаметим всичко, написано на тези листа.

Повече от сто глави се изтеглиха напред, за да чуят по-добре отговора на професора.

— Е, мис Кастелано, това е малко прибързано. До тогава ще вземем още доста материал и ще бъде въпрос на приоритет. В края на краищата можем ли да твърдим, че някакви си двайсет аминокиселини са по-важни от петдесет и осемте протеина, които имаме в кръвта?

— Благодаря ви, професоре. (Садистично копеле такова)

— Други въпроси? — великодушно запита Пфайфър. На последния чин Барни прошепна на седналия до него Бенет Ландсман:

— Попитай го къде си паркира колата, за да му сложим бомба.

Когато студентите се разпръснаха, Барни извика:

— Страхотна си, Кастелано, това се вика смелост. Сега никой от нас няма да спи тая нощ.

 

 

Барни беше ядосан.

Ядосан заради начина, по който деканът го беше на карал да мълчи относно Мори. Ядосан заради безсмисленото насилие на Пфайфър над уморената му памет. Заради перспективата да прекъсва ученето си с неофициални „приемни часове“. Беше толкова ядосан, че би ударил някого. Но се задоволи с друго, почти толкова добро решение.

Изтича в стаята си, изу мокасините и джинсите си, намъкна едни шорти и маратонки и за загрявка препусна бързо надолу по стълбите към салона в мазето.

Там се разиграваше баскетболен мач с пълни състави. Не познаваше никого от играещите, освен Бенет Ландсман. Повечето изглеждаха по-възрастни, вероятно асистенти или живеещи в пансиона лекари. Той погледа отстрани няколко минути, вживян в играта, и установи, че тя бе доста енергична. Очевидно не бе единственият, почувствал нужда от физически катарзис.

След малко повече от пет минути един висок риж играч вдигна ръце в извинителен жест.

— Хей, съжалявам, момчета, но трябва да асистирам на Гренвил да направи една пиелолитотомия. — Той махна на Барни: — Искаш ли да поиграеш малко на блъсканица с топка?

Барни кимна с желание.

— Добре, момчета — викна морковената глава, — този жалък нещастник иска да си счупи ребрата. Внимавайте с него — после се обърна към Барни и добави:

— Забавлявай се, приятелче. Само внимавай тия малки диваци да не те проснат на носилка.

Барни отново кимна, но не можа да потисне спомена за предишната нощ.

Половин час по-късно петорката на противниците се бе сдобила с повече синини, отколкото могат да се видят в спешното отделение в събота вечер. Когато се изнизваха от салона, Барни бе останал без дъх и бе плувнал в пот. Беше страхотно. Бенет му подхвърли кърпата, с която бе избърсал лицето си, и с възхищение подметна:

— Господи, Ливингстън, играеш дяволски мръсно. Напомняй ми винаги да играя, от твоя отбор.

— Бенет, от твоите уста това е истински комплимент. Самият ти поне четири пъти подложи крак на техния център. Къде научи правилата на играта, в затвора „Синг-Синг“ ли?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа Торино?

— Искаш да кажеш в Италия? Какво, по дяволите, си правил там?

— Докато учех в Оксфорд, всеки уикенд взимах самолета до Торино и играех в отбора на „Фиат-Торино“. Даваха ми триста долара на мач плюс възможност да пътувам до много места, които иначе нямаше да видя. Но нека ти кажа едно — ако на европейците им липсва финес в баскетбола, те си го наваксват с лакти и колене. По моему руснаците получават премия за всеки половин литър кръв, който пролеят.

— Играл си срещу Русия?

— Само срещу „Спартак“ — един от техните така наречени аматьорски отбори. Бях повечето време по корем, отколкото на крака.

— Мамка му, Ландсман, шашнат съм, наистина. Шашнат съм.

— Не се хаби, Ливингстън. Защото, честно казано, ако някога решиш да изчезнеш зад граница, в Ленинград винаги ще се намери работа за тебе.

 

 

След като взе душ и вечеря, Барни се почувства прекалено разсеян, за да се съсредоточи над книгите. Беше планирал да прекара четири-пет часа плътно в запаметяване, което някой бе погрешно окачествил като интелектуална дейност.

Докато се влачеше бавно по коридора, започна да дочува музика. От стаята на Мори Ийстман прииждаше акустична вълна, която показваше как биха свирили цигуларите на Мантованн, ако са дрогирани с ЛСД. Той потрепери вътрешно и нерешително се приближи към отворената врата.

Стаята беше ослепително светла. Рамка с театрални прожектори стигаше от единия до другия край на тавана, като всеки от лъчите беше насочен към някакво произведение на изкуството — миниатюрна галерия, от двете страни на която имаше две огромни стереоколони.

— Можеш да влезеш, не съм Летящият холандец — съобщи ясен баритонов глас зад него. Барни се завъртя и видя един наконтен младеж с остри черти, малко над двайсетте.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — сърдечно попита той.

Барни сложи ръка като фуния на ухото си.

— Не те чувам. Защо не намалиш гюрултията?

— По-добре не. Малер просто трябва да се слуша фортисимо.

— Тогава си намери слушалки. Тук има хора, които не могат да учат фортисимо.

Почитателят на музиката се усмихна приятелски, отиде до усилвателя, който наподобяваше пулт за управление на „Боинг 707“, завъртя някакви копчета и в резултат стаята спря да се тресе.

— Благодаря — кимна Барни и се обърна да си върви.

— Няма ли да останеш да пийнем по нещо?

— Съжалявам, но ме чакат един куп неща, които трябва да свърша.

— Мили Боже, абе защо всички тук са толкова съзнателни? Виж какво, един малък скоч няма да ти навреди.

Против разума си Барни бе донякъде очарован от този екземпляр.

Поиска си кола.

— С лимон? Лимонов сок? Малко ром, за да заприлича на коктейл „Куба Либре“?

— Чисто, благодаря. Само с малко лед. Ъъ… ти медицина ли следваш?

— Защо иначе ще живея в това мракобесно общежитие, по дяволите?

— Да, май че има логика. Допреди няколко дни тази стая беше заета. Искам да кажа, от друг човек.

— Горкият нещастник — той подаде на Барни чаша и наля на себе си два пръста „Чивас регал“.

— Познаваше ли Мори?

— Само по име и номер, ако ме разбираш добре. Разбрах, че имало някакъв семеен конфликт или нещо такова. Да ти кажа, разчитах на нещо от тоя род и затова не бях правил други планове за тази година. Просто не мислех, че ще се случи с такава скоростна бързина. Познаваше ли тоя pauvre con?^[1]

— Беше свястно момче — сурово каза Барни.

— Хемингуей не беше ли казал „Свестните финишират последни“.

— Не, казал го е Лео Дюрошър, бивш член на „Бруклин Доджърс“.

— Я виж ти! А пък аз съм Ланс Мортимър и ми предстои да срещна много хора в Харвард, всеки от които може да бъде описан поне като „безскрупулен свръхамбициозен кучи син“.

— Включително и ти?

— Особено аз. Възнамерявам да стана милионер, преди да навърша тридесет и пет години.

— В такъв случай нямаше ли да ти е по-добре в бизнес училището?

— Божичко, какъв си лицемер. Откъде си?

— Бруклин — сухо отговори Барни. — Ще ли ти се да го поплюваш малко, Ланс?

— Недей да изтъняваш, чувал съм, че е чудесно място. Лорен Бакол е родена в Бруклин, нали?

— Така мисля.

— Ами щом е добра за Богарт, и за мене е добра. — Мортимър се усмихна, сякаш бе казал остроумие. — Май че ти забравих името.

— И аз. Защо не оставим нещата така?

— О, стига, приятелче — придума го Ланс. — Как ти викат там в Бруклин?

— Много неща. Но приятелите ми ме наричат Барни или Ливингстън. Отговарям и на двете.

Това също предизвика смях.

— Нали разбираш, че всичките ти пациенти ще те четкат непрекъснато с „Д-р Ливингстън, предполагам?“

— Нямам намерение да лекувам пациенти, които „предполагат“, Ланс. А сега, ако опазиш уредбата си да не събори сградата с тоя шум, ще ида да погледна няколко хистологични проби.

Хистологични проби? — реагира с театрално учудване Ланс. — Наистина ли ви разрешават да изнасяте тези ценни мостри човешка тъкан извън лабораторията?

— По няколко от време на време.

— А какъв микроскоп използваш?

— Специалитет на заведението — А.О., десет долара на семестър.

— Но той е с един окуляр и е от каменната ера!

— Кажи ми, Ланс, има ли нещо тук, което да отговаря на превисокия ти стандарт? — попита Барни.

— Моля ви, д-р Ливингстън, не ме разбрахте. Просто исках да ви предложа да се възползвате от моето малко устройство — и той вдигна калъфа на лъскав ултрамодерен бинокулярен микроскоп, поставен на бюрото му.

— Леле! — възкликна Барни, преди да успее да се спре.

— „Никон“ — изкуството на дружелюбните елфи в Токио. Всъщност имам два. Имам също и два пълни комплекта стъкла като тези, които видяхме на лекцията.

— Как се снабди?

— Няма да ти кажа, докато не си промениш лошото мнение за мен…

— Какво те кара да мислиш, че имам такова?

— Всички имат лошо мнение за мен. Докато не за почнат да разбират, че под отвратителната ми външност се крият каменно сърце и мозък от стомана. Да ти го кажа с прости думи, Барни, роден съм, за да печеля.

— Щом казваш — намръщено измърмори Барни. — Сега ми кажи как взе тия стъкла.

— Сигурно можеш да се сетиш как съм ги взел. Липсва ти само една подробност — колко съм платил на горкия третокурсник, който борави с прожекционния апарат. И всичко това под шапката на медицинската поверителност.

На Барни му дойде много. Той се обърна към вратата, като подхвърли за сбогуване едно „Ще се видим, Ланс“ през рамо. При което младежът скочи от луксозния си стол и хукна след Барни като Аполон след Дафна.

— Чакай една минутка, Ливингстън, не искаш ли микроскопа?

— Ако трябва да съм брутално откровен, не ми харесва перспективата да ти бъда задължен.

— Абе нали ти казах — имам два, а също и комплект стъкла.

Барни не можа да се въздържи.

— Ланс, от всичко ли имаш по два броя?

— Ами да. От повечето неща.

— Две коли?

— „Корвети“, само че втора ръка.

— Бас държа обаче, че са еднакъв цвят.

Ланс отново кимна утвърдително.

— Стори ми се по-практично.

— О, да. Разбира се — и подведен от патологичното си любопитство, Барни пробва по-надълбоко:

— Две приятелки?

— Тук правя изключение.

— Нима?

— Намирам, че на жените може да се разчита по-малко, отколкото на колите, така че обикновено държа три-четири в активния списък.

— О, ами това звучи — ъъ… практично — Барни знаеше, че се движи в непознати води, но съумя да убеди себе си, че ще е доволен, ако се опита да открие що за човек е този.

— Разбира се, родителите ти са също по един?

— На какво прилича това — рубрика „Двайсет въпроса“?

— Съжалявам, малко се унесох. Но не бих искал да взимам микроскоп от човек, който е, по липса на по-добра дума, „анално фиксиран“.

— Ти самият си не по-малко странен. Говориш като бъдещ психоаналитик — приятелски заключи Ланс. — Харесва ми. Можеш да взимаш едната ми кола, когато ти потрябва.

— Благодаря — каза нехайно Барни и започна да събира различните части на супер микроскопа с намерението да избяга, преди благодетелят му да си промени решението.

— Кога си ги искаш обратно? — попита той, като хвана комплекта от стъкла.

— Не бързам. Можеш да ги задържиш през целия семестър, ако желаеш. Пък и винаги мога да си взема други.

— Фантастичен си, Ланс.

— Искаш да кажеш, че всъщност ме харесваш? — попита Мортимър, както изглеждаше, с искрено учудване.

— Разбира се — усмихна се Барни. — Ти си единствен по рода си. Или може би трябва да кажа двойствен по рода си.

 

 

Той усилено работеше с микроскопа. Беше опияняващо чувство — да гледа всички тия стъкла със съединителна тъкан, оцветена от хематоксилина. Искрящите розово-сини петна просто го заслепиха — подреден хаос, който приличаше на някои от картините на Джаксън Полък. Наистина едва сега той се убеди, че твърдението на лабораторния им преподавател е вярно: „Хистологията и историята на изкуството са взаимно допълващи се естетически дисциплини.“

Малко след единайсет почувства нужда от въглехидратни попълнения. По пътя към автомата за сладкиши той спря при телефона, за да сподели удоволствието си с Лора.

Раздразнен женски глас каза:

— Ако търсите Грети или Лора, веднага затварям.

Той позна гласа.

— Хей, Алисън, аз съм — Барни. Помниш ли, запознахме се над трупа на Леонардо.

— О, здравей — отговори тя, — как върви дисекцията?

— Чудесно, а при тебе?

— Не е зле — отвърна тя. — Сигурно искаш да говориш с Лора, а?

Той почувства самотата й и реши да направи голяма жертва.

— Ъ… Алисън, искаш ли да се срещнем след малко на кафе?

— О! — каза тя напълно изненадана, понеже не беше свикнала да проявяват и най-малък интерес към личността й. — Господи, Барни, имам страшно много за учене тази вечер. Защо не го отложим за друг път?

— Разбира се, няма проблеми — отвърна той вътрешно облекчен. — Лора там ли е?

Чу как слушалката се тресна и отскочи в каменната стена, когато Алисън изхвърча да извика Лора.

И странно, но Лора заговори също толкова ядосана.

— Хей, опитвам се да уча, кой, по дяволите, се обажда?

— А ти кой очакваш — Марлон Брандо?

— О, извинявай, Барни. Какво има?

— Ще повярваш ли — имам на разположение пълен комплект от хистологични стъкла и един „Бък Роджърс Никон“, за да ги разглеждам.

— Господи, как се сдоби с тях?

— Виж, прекалено е дълго и вълнуващо, за да ти разказвам по телефона. Искаш ли да дойдеш дотук и да разгледаш превъзходните парченца тъкан със сребърни петна по нея и още много разнообразни и разноцветни други неща?

— Естествено. Веднага може ли?

— Не, по-добре след половин час… имам уговорка да раздавам съвети.

— О, да. Добре, ще се видим тогава към полунощ, съветнико.

 

 

— Седни, Ханк.

— Знам колко си зает, Барн. Няма да отнема повече от три минути от времето ти.

— Добре де, все пак седни. Защо да рискуваш и разширени вени?

Дуайър кимна и кацна на края на леглото.

— Добре, бебчо Ханк. Казвай.

Посетителят му започна да се суети и едва успя да изломоти:

— Барни, имам един проблем. Ще ти бъда много благодарен, ако ми дадеш съвет.

— Разбира се, разбира се — отвърна той, а вътрешно си помисли „Какво, по дяволите, го кара да смята, че знам повече от него за каквото и да е?“ — Какъв е проблемът, Ханк?

Смущението на Дуайър сякаш изпълни стаята. Най-накрая той обобщи дилемата си.

— Сексът.

— Какво искаш да кажеш? — объркан запита Барни.

— Имам проблем със секса — продължи Дуайър и избърса дланите си в пуловера.

О, не! — крещеше инстинктът за самосъхранение на Барни. Изпрати го тоя на истински психоаналитик или всяка нощ по някой ще скача от прозореца пред очите ти!

— Ъъ… Ханк, не мислиш ли, че трябва да говориш за това с… нали се сещаш, с квалифициран човек.

— Не, не, не, Барни, сигурен съм, че момче с твоя опит може да ми помогне.

„Е, добре, пошегува се със себе си Барни, някои хора си мислят, че имам божествена дарба.“

— Давай, Дуайър, изплюй камъчето.

— Нали знаеш, че щях да ставам свещеник?

— Да.

— И мисля, че ти казах защо се махнах оттам?

— Да, нещо от сорта на „света, плътта и стетоскопа“.

— Заради Черил. Черил де Санктис. Страшно се възбуждам от нея. Мисълта за нея не ми дава мира ни денем, ни нощем. Не мога да уча, не мога да спя, не мога да чета по анатомия, защото всичко, което искам, е да…

— Спиш с нея? — подсказа Барни.

— Да, Барни. Виждаш ли, знаех, че ще разбереш.

— Честно казано, не мисля така. Защото дотук не виждам никакъв проблем, освен ако Черил не е омъжена или монахиня.

— За Бога, човече, за какъв ме мислиш? Тя е просто едно страхотно момиче от нашата енория — работи в детска градина. Семейството й е много религиозно.

Той направи пауза и добави с копнеж:

— И има най-страхотните цици, които някога си виждал.

— О! — каза Барни, като се опитваше да намери подходящо заключение. — Но тя не те иска, това ли е проблемът?

— Не, не, тя ме обича и съм напълно уверен, че щях да я обичам, дори да нямаше такова невероятно тяло. Но снощи ми се обади по телефона и каза, че ще идва другия уикенд и иска да остане в моята стая.

— Това не е проблем, Ханк. Доколкото знам, единствените неща, което не ни се позволява да държим в стаите си, са патлаците и влечугите.

— Мисля, че тя иска да го направим.

— Чудесно — нетърпеливо отвърна Барни, като си помисли: „Ето такива проблеми ми трябват на мене.“

— Значи смяташ, че може, а? Мислиш ли, че ще извършим прелюбодеяние?

— Виж какво, Дуайър, не съм моралист, но мисля, че ако двама възрастни хора се обичат, това може да включва и секс.

— Преди брака?

— Сериозно ли мислиш да се ожениш за нея, Дуайър?

Той кимна.

— Обичам я, Барни. Сега да разбирам ли, че имам твоята благословия?

— Мисля, че можеш да го считаш за нещо малко по-светско — за поощрение. Искам да кажа, че аз все пак не съм ти свещеник. Което ми напомня — защо не отиде да говориш с някой свещеник?

— Защото щеше да ми каже да не го правя.

Преди Барни да успее да обмисли многобройните възможни последствия от този духовен диалог, на вратата се почука.

Дуайър погледна часовника си и стана да си ходи.

— Леле, то минавало полунощ. Съжалявам, че ти отнех толкова много време.

Веселият глас на Лора извика:

— Аз съм, Ливингстън, сам ли си?

Дуайър изглеждаше объркан:

— Господи, Барни, иска ми се да имаш заден изход.

— Стига, Ханк, та това е Лора…

— Какво искаш да кажеш с това, че е Лора? Най-готиното момиче в курса ти идва в стаята посред нощ! Как го правиш?

Той бързо се обърна и отвори вратата.

— Здрасти, Ханк — усмихна се Лора. — Надявам се, не съм прекъснала нещо важно.

— И аз — срамежливо рече Ханк.

— Няма проблеми. Отбих се само да видя дали микроскопът на Ливингстън си заслужава многото приказки.

— О, разбира се — съгласи се Дуайър, напълно объркан. После изтича до телефона да се обади на възлюблената си.