Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (7)

Глава VII

Джепето се връща вкъщи и дава на човечето закуската, която бе донесъл за себе си

Клетият Пинокио, който все още беше сънен, не бе забелязал, че краката му бяха съвсем изгорели; затова щом чу гласа на баща си, скочи от стола, за да се затича да отлости вратата, но след две или три залитания се просна на пода.

И при падането си предизвика същия шум, който би предизвикал чувал с лъжици, паднал от петия етаж.

— Отвори ми! — крещеше през това време баща му.

— Не мога, татко — отвръщаше куклата, като плачеше и се търкаляше по пода.

— Защо не можеш?

— Защото са ми изяли краката.

— Кой ги е изял?

— Котката — отвърна Пинокио, като видя котката, която подмяташе с предните си лапи няколко дъсчици.

— Отвори ми, ти казвам! — повтори Джепето. — Иначе, като вляза вкъщи, само на котки ще ми станеш!

— Не мога да стоя прав, повярвай ми. О, клетият аз, клетият аз, ще трябва цял живот да пълзя на колене!…

Като смяташе, че целият тоя хленч е друга дяволия на куклата, Джепето намисли да тури край на тая история. Той се покатери по стената и влезе през прозореца в стаята.

Отначало искаше да хока и да бие, но после, когато видя своя Пинокио проснат на земята и наистина останал без крака, усети, че се разнежва; и като го хвана за врата, започна да го целува и да го милва; после като хлипаше със сълзи на очи, каза:

Пинокио мой! Как си изгорил краката си?

— Не знам, татко, но повярвай, че нощта беше адска и ще я помня, докато съм жив. Гърмеше, святкаше се и аз бях много гладен и тогава Говорещият щурец ми каза: „Пада ти се, ти бе лош и си го заслужаваш“, а аз му отвърнах: „Внимавай, щурецо!…“, а той ми каза: „Ти си дървено човече и имаш дървена глава“ и аз му запратих дървения чук и той умря, но вината беше негова, защото не исках да го убия, за доказателство нека послужи това, че сложих тиганче на жаравата на мангала, но пиленцето изскочи навън и каза: „Довиждане и много поздрави вкъщи“ и гладът все повече растеше, поради което старчето с нощното кепе на глава ми каза, като се подаде на прозореца: „Настани под прозореца и подложи шапката си“ и върху главата ми се изсипа цял леген с вода, и аз се върнах веднага вкъщи, и понеже бях все така гладен, сложих краката си на мангала, за да се изсуша, и когато ти се върна, видях, че са изгорели, и сега съм все гладен и съм без крака! Ии… ии… ии… ии…

И клетият Пинокио започна да плаче и да крещи тъй силно, че го чуваха на пет километра.

Джепето, който от обърканите думи на Пинокио бе разбрал само, че той умираше от глад, извади от джоба си три круши и като му ги подаваше, каза:

— Тия три круши бяха закуската ми; но ти ги давам на драго сърце. Изяж ги, наздраве!

— Ако искаш да ги изям, моля те, обели ги.

— Да ги обеля ли? — отвърна учуден Джепето. — Никога не бих повярвал, момчето ми, че си толкова взискателен и придирчив. Лошо е! На тоя свят още от деца трябва да свикнем да ядем всичко, защото никога не се знае какво може да ни дойде до главата. Всичко се случва!…

— Ти може да си прав — добави Пинокио, — но аз никога няма да изям плод, който не е обелен. Не понасям кората.

И след като извади едно ножче и се въоръжи с търпение, добрякът Джепето обели трите круши и сложи корите върху един ъгъл на масата.

Като изяде на два залъка първата круша, Пинокио понечи да хвърли огризката й, но Джепето хвана ръката му и му каза:

— Не я хвърляй: всичко на тоя свят може да бъде полезно.

— Но аз наистина няма да ям огризки!… — извика куклата, извръщайки се като усойница.

— Кой знае! Всичко се случва!… — каза спокойно Джепето.

И вместо да хвърли огризките през прозореца, той ги сложи на ъгъла на масата, до корите.

Като изяде или по-добре като излапа лакомо трите круши, Пинокио се прозина продължително и каза, хленчейки:

— Още съм гладен!

— Но аз, момчето ми, нямам друго да ти дам.

— Наистина ли нямаш нищо?

— Имам само тия кори и тия огризки от круша.

— Няма какво да се прави! — каза Пинокио. — Щом няма друго, ще изям една кора.

И започна да дъвче. Отначало поизкриви устата си, но после една след друга очисти всичките кори; а след корите очисти и огризките и когато изяде всичко, удари се с ръце по гърдите и каза доволен и весел:

— Сега съм си добре!

— Виждаш ли — забеляза Джепето, — че съм бил прав, когато ти казах, че човек не бива да свиква с това или онова и много-много да му придирва. Мили мой, човек не зная какво може да му дойде до главата. Всичко се случва!…