Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Avventure di Pinocchio, 1880 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Петър Драгоев, 1950 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карло Колоди. Приключенията на Пинокио
Италианска. Първо издание
ИК „Софи-Р“, София, 1995
История
- —Добавяне
Глава XXXVI
Най-сетне Пинокио престава да бъде кукла и става момче
Докато Пинокио плуваше бързо, за да достигне брега, усети, че баща му, който бе възседнал рамената му и държеше краката си наполовина потопени във водата, трепереше непрекъснато, сякаш го тресеше.
От студ или от страх трепереше? Кой знае!… Може би донякъде от студ и донякъде от страх. Но като смяташе, че баща му трепереше от страх, му каза, за да го утеши:
— Не бой се, татко! След няколко минути ще стигнем на сушата и ще бъдем спасени.
— Но къде е тоя благословен бряг? — запита старчето, като ставаше все по-неспокойно и като присвиваше очите си, както правят шивачите, когато вдяват игла. — Гледам на всички страни и виждам само небе и море.
— Но аз виждам и брега — каза Пинокио. — Трябва да знаеш, че съм като котките: през нощта виждам по-добре, отколкото през деня.
Клетият Пинокио се преструваше, че е в добро настроение обаче… започваше да се обезсърчава: силите му намаляваха, дишането му ставаше мъчително… изобщо той не можеше повече да продължава, а брегът беше все още далеч.
Плува, докато му държаха силите; после извърна глава към Джепето и каза, като се задъхваше:
— Татко, помогни ми… защото умирам!
И бащата, и синът тъкмо щяха да потънат, когато чуха писклив глас, който каза:
— Кой е тоя, който умира?
— Аз и баща ми!
— Познавам тоя глас! Ти си Пинокио!…
— Същият. А ти?
— Аз съм тонът, твоят другар от затвора в тялото на акулата.
— Ами ти как си успял да избягаш?
— Последвах примера ти. Ти си оня, който ми посочи пътя и след теб избягах и аз.
— Тоне мой, ти се явяваш тъкмо навреме! Моля те в името на любовта ти към твоите рожби: помогни ни или сме загубени!
— На драго сърце. Хванете се и двамата за опашката ми и се оставете да ви водя. След четири минути ще бъдем на брега.
Джепето и Пинокио, както можете да си представите, приеха веднага поканата, но вместо да се хванат за опашката, сметнаха за по-удобно да възседнат тона.
— Много ли сме тежки? — запита Пинокио.
— Тежки ли? Ни най-малко: струва ми се, че имам на гърба си две раковини — отвърна тонът, който беше тъй едър и силен, че приличаше на двегодишно теле.
Като стигнаха на брега, Пинокио скочи на сушата пръв, за да помогне на баща си да стори същото. След това се обърна към тона и му каза с развълнуван глас:
— Приятелю, ти спаси баща ми! Нямам думи, за да ти благодаря достатъчно! Позволи ми поне да те целуна в знак на вечна признателност!…
Тонът изкара муцуната си извън водата и Пинокио, като коленичи на земята, го целуна сърдечно по устата. В тоя момент на непринудена и жива нежност клетият тон, който не беше свикнал на нежности, се почувства толкова развълнуван, че като се страхуваше да не го видят, че плаче като дете, пъхна отново главата си във водата и изчезна.
Между това беше се вече съмнало.
Тогава Пинокио подаде ръка на Джепето, който едва имаше сили да се крепи на земята, и му каза:
— Облегни се на ръката ми, мили татко, и да вървим.
Ще вървим съвсем бавно като мравките и когато се уморим, ще почиваме из пътя.
— И къде ще отидем? — запита Джепето.
— Ще отидем да потърсим някоя къща или някоя колиба, дето ще ни дадат парче хляб и ще ни подслонят.
Не бяха изминали сто крачки дори, когато видяха седнали край пътя две грозни муцуни, които просеха милостиня.
Бяха котакът и лисицата, но човек не можеше да ги познае. Котакът от честото си преструване на сляп беше накрая наистина ослепял, а лисицата беше остаряла, окраставяла, едната й страна се бе схванала, нямаше и опашка. Така е. Тази проклета крадла, изпаднала в крайна нищета, един прекрасен ден се видя принудена да продаде дори много хубавата си опашка на един пътуващ търговец, който я купи, за да гони с нея мухите.
— О, Пинокио — извика лисицата с плачлив глас, — дай малко милостиня на две недъгави същества.
— Недъгави! — повтори котакът.
— Сбогом, лицемери! — отвърна Пинокио. — Веднъж ме излъгахте, но вече не минава.
— Повярвай, Пинокио, днес наистина сме бедни и нещастни.
— Наистина! — повтори котакът.
— Ако сте бедни, заслужавате си го. Спомнете си пословицата, която казва: „От крадени пари полза няма“. Сбогом, лицемери!
— Имай милост към нас!…
— Към нас!
— Сбогом, лицемери! Спомнете си пословицата, която казва: „Който краде, все няма.“
— Не ни оставяй!…
— … вяй! — повтори котакът.
— Сбогом, лицемери! Спомнете си поговорката, която казва: „Който открадне палтото на ближния си, без риза умира.“
И след тия думи Пинокио и Джепето продължиха спокойно пътя си. След като изминаха още сто крачки, видяха сред полето на края на една пътека хубава сламена колиба, покрита с керемиди и тухли.
— В тая колиба трябва да живее някой — каза Пинокио. — Да отидем там и да почукаме.
Отидоха и почукаха на вратата.
— Кой е? — запита едно гласче отвътре.
— Един беден баща и един беден син, без хляб и без покрив — отвърна Пинокио.
— Завъртете ключа и вратата ще се отвори — каза същото гласче.
Пинокио завъртя ключа и вратата се отвори. Щом влязоха вътре, погледнаха на една страна, погледнаха на друга страна и не видяха никого.
— О, къде ли е стопанинът на колибата? — каза учуден Пинокио.
— Ето ме тук горе!
Бащата и синът погледнаха към тавана и видяха на една летва Говорещия щурец.
— О! Милото ми щурче — каза Пинокио, като го поздрави любезно.
— Сега ме наричаш „мило щурче“, а? Ами спомняш ли си, когато запрати върху ми дървения чук, за да ме изгониш от къщи?…
— Прав си, щурче! И ти изгони мен, и ти хвърли върху ми дървен чук. Но имай милост към клетия ми баща…
— Аз ще имам милост към бащата и към сина, но поисках да ти припомня как грубо се отнесе към мен, за да те науча, че на тоя свят трябва да бъдем винаги любезни към другите, ако искаме и те да бъдат любезни към нас, когато изпаднем в нужда.
— Прав си щурче, и аз винаги ще си спомням урока, който ми даде. Но я ми кажи, как си купил тая хубава колиба?
— Тая колиба ми бе подареца вчера от една прелестна коза, чиято вълна имаше чудесен тъмносин цвят.
— А козата къде отиде? — запита Пинокио с живо любопитство.
— Не зная.
— И кога ще се върне?…
— Няма да се върне никога. Вчера тръгна много натъжена и като блееше, сякаш казваше: „Клетият Пинокио… Няма да го видя вече никога… Акулата досега вече ще го е разкъсала!…“
— Наистина ли каза така?… Значи тя е била!… Тя е била!… Моята скъпа Фея!… — мълвеше Пинокио, като плачеше.
След като си поплака, той изтри очите си и приготви малко легло от слама, на което настани стария Джепето. После запита Говорещия щурец:
— Кажи ми, щурче, къде мога да намеря чаша мляко за клетия си баща?
— През три ниви оттук има един градинар Джянджо, който гледа дойни крави. Иди при него и ще намериш мляко.
Пинокио отиде тичешком в къщата на градинаря Джянджо, но той му каза:
— Колко мляко искаш?
— Една пълна чаша.
— Чаша мляко струва едно петаче.
— Но аз нямам спукана пара — каза Пинокио, засрамен и печален.
— Жалко, мой дървен палячо — отвърна градинарят. — Щом ти нямаш спукана пара, аз пък нямам капчица мляко.
— Здраве да е! — каза Пинокио и понечи да си тръгне.
— Почакай малко — каза Джянджо. — Ние можем да нагласим нещо. Искаш ли да повъртиш долапа?
— Какво е туй долап?
— Онова колело, което служи за вадене на вода от водохранилището за поливане на зеленчука.
— Ще се опитам…
— Изкарай ми сто кофи вода и аз ще ти дам в замяна чаша мляко.
— Добре.
Джянджо отведе Пинокио в градината и му показа как да върти долапа. Пинокио се залови веднага за работа, но докато изкара стоте кофи вода, целият потъна в пот. Той никога не беше се трудил толкова много.
— Досега тая работа я вършеше моето магаренце — каза градинарят, — но днес това клето животно е на умиране.
— Ще ме заведеш ли да го видя? — запита Пинокио.
— На драго сърце.
Щом влезе в обора, Пинокио видя едно магаренце, проснато на сламата, изтощено от глад и много работа. След като го изгледа внимателно, си каза:
— И все пак това магаренце го познавам! Не го виждам за пръв път!
И като се наведе над него, го запита на магарешки:
— Ти кой си?
При тоя въпрос магаренцето отвори умиращите си очи и отвърна на същия говор:
— Аз съм Фитилчо…
След това затвори пак очите си и издъхна.
— О! Клетият Фитилчо! — промълви тихо Пинокио и като взе шепа слама, избърса сълзата, която се стичаше по лицето му.
— Значи теб ти е мъчно за едно магаре, за което не си дал една пара? — каза градинарят. — Какво да правя аз, който съм го купил в брой?
— Това магаренце беше мой приятел!…
— Твой приятел ли?
— Мой училищен другар!
— Как?! — извика Джянджо, като избухна в смях. — Как? Значи твоите училищни другари бяха магарета!… Представям си какво ти е било ученето…
Макар да се почувства засегнат от тия думи, Пинокио не отвърна нищо; той взе чашата с почти топло мляко и се върна в колибата.
И от тоя ден насетне в продължение на повече от пет месеца Пинокио ставаше преди зори, за да отиде да върти долапа и да припечели така чаша мляко, която беше толкова полезна за крехкото здраве на баща му. Но не се задоволи само с това — по-късно се научи да прави кошници и панери от тръстика и с парите, които изкарваше, посрещаше разумно всекидневните разноски. Между другото направи самичък една изящна количка, за да разхожда с нея баща си през хубавите дни.
Привечер се упражняваше да чете и да пише. Беше си купил от близкото село за няколко чентезими[1] една голяма книга, на която липсваше заглавната корица и съдържанието, и четеше от нея. За писане си служеше с подострена клечка и тъй като нямаше нито мастилница, нито мастило, потапяше я в шишенце, пълно със сок от черници и череши.
С добрата си воля да бъде прилежен, да работи и да напредва Пинокио не само бе успял да поддържа почти охолно болнавия си баща, но бе скътал настрана и четиридесет петачета, за да се купи ново облекло.
Една сутрин Пинокио каза на баща си:
— Отивам на близкия пазар да си купя палтенце, шапка и чифт обувки. Когато се върна вкъщи — добави той, като се смееше, — ще бъда тъй добре облечен, че ще ме сметнеш за някой големец.
И като излезе от къщи, започна да бяга доволен и весел. По едно време чу, че го викат по име и когато се обърна, видя един красив охлюв, който изпълзяваше из плета.
— Не ме ли познаваш? — запита охлювът.
— Хем ми се струва, че те познавам, хем не ми се струва…
— Не си ли спомняш за оня охлюв, който прислужваше на Феята с тъмносините коси? Не си ли спомняш оня път, когато слязох да ти светя и когато ти остана с единия крак, втикнат във вратата на къщата?
— Спомням си всичко — извика Пинокио. — Но я ми кажи веднага къде остави добрата ми Фея. Какво прави тя? Прости ли ми? Спомня ли си за мен? Обича ли ме? Много ли е далече оттук? Мога ли да отида да я намеря?
На всички тия въпроси, нахвърляни на един дъх, охлювът отговори със свойственото си спокойствие:
— Пинокио! Клетата Фея лежи в болницата!…
— В болницата ли?
— За съжаление! Поразена от хиляди нещастия, тя се разболя тежко и сега няма пари да си купи залък хляб.
— Наистина ли? О!… Колко ме опечали ти!… О! Клета Феичка! Клета Феичка! Клета Феичка! Ако имах един милион, щях да се затичам да й го дам… Но аз имам само четиридесет петачета… ето ги: тъкмо отивах да си купя нови дрехи. Вземи ги, охлювче, и иди веднага да ги занесеш на добрата ми Фея.
— Ами новите ти дрехи?
— Какво важат за мен новите дрехи? Бих продал и тия дрипи, които са на мен, за да мога да й помогна! Върви, охлювче, и бързай, и след два дни пак ела: надявам се, че тогава ще мога да ти дам някое и друго петаче. Досега работих, за да поддържам баща си; отсега нататък ще работя пет часа повече, за да поддържам и добрата си майка. Сбогом, охлювче, и след два дни те очаквам.
Противно на навика си, охлювът започна да бяга като гущер през горещите августовски дни.
Когато се завърна вкъщи, баща му го запита:
— А новите дрехи?
— Не можах да намеря дрехи, които да ми отиват добре. Здраве да е!… Ще си купя друг път.
Същата вечер, вместо да стои до десет, Пинокио стоя до дванадесет часа. И вместо да направи осем панера от тръстика, направи шестнадесет.
След това си легна и заспа. И като заспа, стори му се, че вижда насън Феята, хубава и усмихната, която, след като го целуна, му каза:
— Браво, Пинокио! Заради доброто ти сърце прощавам ти всичките лудории, които си извършил до днес. Децата, които подпомагат нежно родителите си, когато са бедни и болни, заслужават винаги голяма похвала и голяма любов, дори ако не могат да бъдат сочени като пример на послушание и добро поведение. Вложи разум в живота си и ще бъдеш щастлив.
При тия думи сънят свърши и Пинокио се събуди с широко разтворени очи.
Можете да си представите какво беше учудването му, когато, като се събуди, забеляза, че не е вече дървена кукла, а момче като всички други. Хвърли поглед наоколо и вместо обикновените сламени стени на колибата видя хубава мебелирана стаичка, подредена с почти изящна простота. Като скочи от леглото, намери хубав костюм, нова шапка и чифт обувки, които му стояха великолепно.
Щом се облече, случайно бръкна в джобовете си и извади малка касичка от слонова кост, върху която бяха написани следните думи:
„Феята с тъмносините коси връща на Пинокио четиридесетте петачета и му благодари много за проявената от него доброта.“
Като отвори касетката, вместо четиридесет медни петачета намери четиридесет лъскави жълтици.
После отиде да се огледа в огледалото и му се стори, че е друг. Не видя обикновения образ на дървена кукла, а живия и умен образ на красиво момче с кестеняви коси, с ясносини очи и весело като пролетен ден лице.
Сред всичките тия чудеса, които следваха едно след друго, Пинокио не знаеше буден ли е, или сънува с отворени очи.
— А къде е баща ми? — извика изведнъж Пинокио.
И като влезе в съседната стая, намери стария Джепето здрав, бодър и в добро настроение като някога. Подхванал веднага стария си резбарски занаят, Джепето рисуваше върху една рамка листа, цветя и главички на разни животни.
— Татко, изгарям от любопитство да узная как е станала тая внезапна промяна — каза Пинокио, като се хвърли на врата на баща си и почна да го целува.
— Тая внезапна промяна в къщата ни се дължи на теб — каза Джепето.
— Защо се дължи на мен?
— Защото когато лошите деца станат добри, имат способността да дадат нов и усмихнат вид дори на вътрешността на дома.
— А старият дървен Пинокио къде ли се е скрил?
— Ето го там — отвърна Джепето и му посочи една голяма дървена кукла на един стол, с глава, килната настрана, с отпуснати ръце и с кръстосани и прегънати крака, да се чудиш как би могла да стои права.
Пинокио се обърна да я види и след като я погледа, си каза със задоволство:
— Колко смешен съм бил, когато бях кукла! И колко се радвам сега, че станах добро момченце!…