Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (35)

Глава XXXV

В тялото на акулата Пинокио отново намира… кого намира? Ще прочетете тая глава и ще узнаете

Щом се сбогува с добрия си приятел тон, Пинокио тръгна пипнешком в мрака към оная малка светлина, която мъждукаше надалече. И като вървеше, усещаше, че краката му цапаха в локва мазна хлъзгава вода, която миришеше силно на пържена риба през пости.

И колкото по-напред отиваше, толкова светлината ставаше по-ясна и по-бляскава. Като вървя, вървя, стигна най-сетне… и какво намери? На каквото искате се обзалагам с вас, че не можете отгатна: намери малка приготвена маса със запалена свещ, пъхната в бутилка от зелен кристал; на масата беше седнало старче, побеляло като сняг или каймак, което си дъвчеше живи рибки, някои от които, докато ги дъвчеше, изскачаха от устата му.

При вида на това старче Пинокио изпита толкова голяма и толкова неочаквана радост, че без малко щеше да припадне. Искаше да се смее, искаше да плаче, искаше да каже хиляди неща, а вместо това мърмореше неясно и изричаше, заеквайки, несвързани думи, като ги изяждаше наполовина. Най-сетне успя да нададе радостен вик и като разтвори обятията си и се хвърли на врата на старчето, започна да вика:

— О, татенцето ми, най-сетне те намерих пак. Никога вече няма да те оставя, никога, никога!

— Значи истина е това, което виждам? — отвърна старчето, като търкаше очите си. — Значи ти си наистина моят скъп Пинокио?

— Да, да, аз съм, същият! И ти вече си ми простил, нали? О, татенцето ми, колко си добричко!… И като си помисля, че аз… О! Но ако ти знаеше колко нещастия се струпаха на главата ми и колко неща преживях! Я си представи: в деня, в който ти продаде палтото си, за да ми купиш буквар за училище, аз избягах да видя куклите и стопанинът на куклите искаше да ме хвърли в огъня, за да му се изпече овенът; същият след това ми даде пет жълтици, за да ги донеса на теб, но аз намерих лисицата и котака, които ме заведоха в „Червеният рак“, дето ядоха като вълци; след това, като тръгнах през нощта самичък, срещнах разбойниците, които хукнаха да ме гонят, и след като ме гониха, гониха, най-сетне ме настигнаха и ме обесиха на един клон на Големия дъб, откъдето хубавото момиче с тъмносините коси прати да ме вземат с една количка, и лекарите, когато ме прегледаха, казаха: „Ако не е умрял, това показва, че е жив“ — и тогава изтървах една лъжа, и моят нос започна да расте, и после не можеше да мине през вратата на стаята; после отидох с лисицата и котака да заровя четирите златни жълтици, тъй като едната бях похарчил в странноприемницата и папагалът започна да се смее, а вместо две хиляди жълтици не намерих нито една и съдията, като научи, че съм бил обран, ме вкара веднага в затвора, за удовлетворение на крадците; като излязох оттам, из пътя видях един хубав грозд в едно лозе, дето ме хвана един капан и селянинът, без да му мисли много-много, ми сложи кучешки нашийник, за да пазя кокошарника, после призна невинността ми и ме пусна да си отида и змията с опашката, която пушеше, започна да се смее и се пукна една жила на гърба й, и така се върнах в дома на хубавото момиче, което беше умряло, и гълъбът, като видя, че плача, ми каза: „Видях баща ти, който правеше малка лодка, за да се впусне с нея да те търси“ — и аз му казах: „О, ако имах и аз крила!“ — и той ми каза: „Искаш ли са отидеш при баща си?“ — и аз му казах: „Как да не искам! Но кой ще ме занесе при него?“ — и той ми каза: „Аз ще те занеса“ — и аз му казах: „Как?“ — и той ми каза: „Възседни ме“ — и така летяхме цялата нощ, и после сутринта всичките рибари, които гледаха към брега, ми казаха: „Един нещастен човек в лодка ще потъне“ — и аз отдалече те познах веднага, защото сърцето ми подсказа, и ти направих знак да се върнеш на брега…

— Познах те и аз — каза Джепето — и на драго сърце щях да се върна на брега, но как? Морето беше силно развълнувано и една грамадна вълна обърна лодката ми. Тогава една страшна акула, която беше там наблизо, щом ме видя във водата, се стрелна към мен, лапна ме направо и ме глътна като баничка.

— И откога си затворен тук вътре? — запита Пинокио.

— От оня ден ще са се изминали около две години — две години, Пинокио, които ми се сториха два века!

— И как можа да живееш? Къде намери свещта? И кой ти даде кибрит да я запалиш?

— Сега ще ти разправя всичко. И тъй, трябва да знаеш, че оная буря, която обърна лодката ми, потопи и един търговски параход. Моряците се спасиха до един, но параходът потъна на дъното и акулата, която тоя ден имаше превъзходен апетит, след като глътна мен, глътна също тъй и парахода…

— Как? Целия параход на един залък ли глътна? — запита Пинокио учуден.

— Целия на един залък и изплю само мачтата, понеже й беше заседнала между зъбите като рибена кост. За мое голямо щастие тоя параход беше пълен с консервирано месо в метални кутии, препечен хляб, вино в бутилки, сухо грозде, сирене, кафе, захар, стеаринови свещи и кутии кибрит. С цялата тая божия благодат можах да карам две години, но всичко се свърши: остана ми само тая свещ, която виждаш запалена…

— И после?

— После, драги Пинокио, ще останем и двамата на тъмно.

— Тогава, татко — каза Пинокио, — няма време за губене. Трябва да помислим веднага как да избягаме…

— Да избягаме ли?… Но как?

— Ще изскочим през устата на акулата и ще се хвърлим в морето да плуваме.

— Добре, драги Пинокио, но аз не мога да плувам.

— Че какво от туй?… Ти ще ме възседнеш през рамената и аз, който съм добър плувец, ще те изнеса здрав и читав на брега.

— Мамиш се, мойто момче! — отвърна Джепето, като поклати глава и се усмихна печално. — Нима ти се струва възможно кукла, висока едва метър, колкото си висок ти, да има толкова сила, на да ме пренесе плувешком на рамената си?

— Опитай и ще видиш! Във всеки случай, ако е писано да умрем, ще имаме поне голямата утеха, че сме умрели заедно, прегърнати.

И без да каже дума, Пинокио взе в ръка свещта и като тръгна напред, за да свети, каза на баща си:

— Върви след мен и не се страхувай.

И като повървяха така доста време, прекосиха цялото тяло и целия стомах на акулата. Но като стигнаха до онова място, дето започваше голямото гърло на чудовището, намериха за добре да спрат, за да се поогледат и да издебнат удобен миг за бягане.

Трябва да се знае, че акулата поради дълбоката си старост и боледуването си от задух и сърцебиене бе принудена да спи с отворена уста, затова, като се показа в началото на гърлото и погледна нагоре, Пинокио можа да види през огромната разтворена уста голям къс от звездното небе и красивата светлина на месечината.

— Този е най-добрият момент за бягане — прошепна той тогава, като се обърна към баща си. — Акулата спи като сънлива белка, морето е спокойно и е светло като ден. И тъй, ела, татко, подир мен и след малко ще бъдем спасени.

Речено, сторено — качиха се по гърлото на морското чудовище и като стигнаха в оная грамадна уста, започнаха да вървят на пръсти по езика; толкова широк и дълъг език, че приличаше на пътека в някоя градина. И тъкмо вече щяха да скочат в морето, когато акулата кихна и при кихването така буйно се разтърси, че Пинокио и Джепето отскочиха назад и попаднаха отново в дъното на стомаха на чудовището.

При падането свещта изгасна и бащата и синът останаха на тъмно.

— Ами сега?… — запита Пинокио, като се замисли.

— Сега, мойто момче, вече сме загубени.

— Защо загубени? Дай ми ръката си, татко, и внимавай да не се подхлъзнеш!…

— Къде ме водиш?

— Трябва да опитаме пак да избягаме. Ела с мен и не се бой.

Като каза това, Пинокио хвана за ръка баща си и като вървяха все на пръсти, отново се изкачиха по гърлото на чудовището; след това прекосиха целия език и се прехвърлиха през трите редица зъби. Но преди да направят големия скок, Пинокио каза на баща си:

— Седни сега на раменете ми и се дръж здраво. За останалото ще мисля аз.

Щом Джепето се настани добре върху рамената на сина си, Пинокио, съвсем уверен в силите си, се хвърли във водата и започна да плува. Морето беше гладко като зехтин, месечината блестеше с всичкия си блясък и акулата продължаваше да спи тъй дълбоко, че не би я разбудил дори топовен гърмеж.