Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Avventure di Pinocchio, 1880 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Петър Драгоев, 1950 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карло Колоди. Приключенията на Пинокио
Италианска. Първо издание
ИК „Софи-Р“, София, 1995
История
- —Добавяне
Глава XII
Стопанинът на куклите, Огнегълтачът, подарява пет златни монети на Пинокио, за да ги занесе на баща си Джепето, но Пинокио се оставя да бъде измамен от лисицата и котака и тръгва с тях
На следния ден Огнегълтачът повика настрана Пинокио и го запита:
— Как се казва баща ти?
— Джепето.
— Какво е занятието му?
— Бедняк.
— Много ли печели?
— Печели толкова, колкото е необходимо, за да му е празен винаги джобът. Представете си, за да ми купи буквар, трябваше да продаде единствената си горна дреха, която беше на гърба му, и то цялата в кръпки.
— Клетият човечец! Той току-речи буди у мене съжаление. Ето тук пет златни монети. Иди веднага да му ги занесеш и му кажи много здраве от мен.
Лесно е да си представи човек как Пинокио поблагодари хиляда пъти на стопанина на куклите; прегърна една след друга всичките кукли от трупата, а също и стражарите и извън себе си от радост, се отправи към къщи.
Но не бе изминал още половин километър и среща по пътя една лисица, която накуцваше с единия си крак, и един котак, сляп с двете очи; те вървяха, помагайки си един на друг като добри другари по нещастие. Лисицата, която беше куца, вървеше, като се подпираше на котака; а котакът, който беше сляп, се оставяше да го води лисицата.
— Добър ден, Пинокио — му каза лисицата, като му се поклони любезно.
— Откъде знаеш името ми? — запита куклата.
— Познавам добре баща ти.
— Къде си го виждала?
— Видях го вчера пред вашата врата.
— И какво правеше там?
— Беше по риза и трепереше от студ.
— Клетият татко! Но ако е рекъл господ, отсега нататък няма вече да трепери!
— Защо?
— Защото станах богаташ.
— Богаташ ли? — каза лисицата и започна да се смее грубо и подигравателно; котакът също тъй се смееше, но за да скрие смеха си, гладеше мустаци с предните си лапи.
— Няма нищо за смях — извика Пинокио засегнат. — Наистина не ми е приятно да накарам да ви потекат лигите, но това тука, ако разбирате, са пет прекрасни жълтици.
И той извади от джоба си жълтъците, подарени му от Огнегълтача.
При приятния звън на жълтиците лисицата протегна неволно крака си, който изглеждаше вдървен, а котакът опули двете си очи, които блеснаха като два зелени фенера; но после веднага ги затвори и Пинокио не забеляза нищо.
— А сега — запита го лисицата — какво смяташ да правиш с тия жълтици?
— Преди всичко — отвърна куклата — искам да купя на баща си едно хубаво палто, цялото от злато и сребро и с копчета от безценни камъни; и след това искам да купя за себе си един буквар.
— За себе си ли?
— Да, защото искам да ходя на училище и да уча усърдно.
— Я ме погледни — каза лисицата, — от глупаво пристрастяване към учението загубих единия си крак.
— Я ме погледни — каза котакът, — от глупаво пристрастяване към учението ослепях с двете си очи.
През това време един бял кос, който бе кацнал на живия плет на улицата, изчурулика и каза:
— Пинокио, не обръщай внимание на съветите на лоши другари, иначе ще се разкайваш!
Клетият кос, да не беше се обаждал! С един голям скок котакът се хвърли върху него и без да му остави време дори да каже ох, го изяде на един залък с перушината.
След като го глътна и си изчисти устата, затвори пак очите си и се престори на сляп както преди.
— Клетият кос! — каза Пинокио на котака. — Защо се отнесе тъй зле с него?
— Трябваше да му дам урок. Така друг път няма да се бърка в чужди разговори.
Бяха изминали повече от половината път, когато лисицата се спря изведнъж и каза на дървеното човече:
— Искаш ли да умножиш жълтиците си?
— Какво искаш да кажеш?
— Искаш ли от пет жалки жълтици да направиш сто, хиляда, две хиляди?
— И още как! Ами по какъв начин?
— Начинът е много лесен. Вместо да се върнеш вкъщи, ще трябва да дойдеш с нас.
— Къде искате да ме водите?
— В страната на бухалите.
Пинокио поразмисли малко, след това каза решително:
— Не, не искам да дойда. Вече съм близо до къщи и искам да си отида, татко ме очаква. Кой знае колко е въздишал вчера клетият старец, като не ме е видял да се връщам у дома! За съжаление аз бях лош син и Говорещият щурец имаше право, като казваше: „Непослушните деца не могат да намерят добро на тоя свят.“ Това го разбрах от личен опит, защото ми се струпаха много нещастия и снощи в къщата на Огнегълтача бях изложен на опасност… Бррр! Настръхвам, само като си помисля!
— Е — каза лисицата, — наистина ли искаш да си идеш вкъщи? Тогава върви, но толкова по-зле за теб!
— Толкова по-зле за теб! — повтори котакът. — Помисли си добре, Пинокио, защото ти подритваш щастието си!
— Щастието си! — повтори котакът.
— Твоите пет жълтици от днес до утре биха станали две хиляди.
— Две хиляди! — повтори котакът.
— Но как е възможно да станат толкова много? — запита Пинокио и остана със зинала от учудване уста.
— Веднага ще ти обясня — каза лисицата. — Трябва да знаеш, че в страната на бухалите има една нива, наричана от всички Нивата на чудесата. В тая нива ще изкопаеш малка дупка и в нея ще поставиш например една жълтица. След това ще покриеш дупката с малко пръст, ще я полееш с две кофи вода, ще хвърлиш отгоре малко сол и вечерта ще си легнеш спокойно. През нощта жълтицата ще покълне и ще цъфне и на следната утрин, като се върнеш на нивата, какво ще завариш? Ще завариш едно красиво дърво, отрупано с толкова жълтици, колкото зърна може да има един клас през юни.
— Значи — каза Пинокио все повече смаян, — ако заровя в оная нива петте си жълтици, на следната утрин колко жълтици ще намеря?
— Много лесна сметка — отвърна лисицата, — сметка, които можеш да направиш на пръсти. Тури на всяка жълтица по един грозд от петстотин жълтици, умножи петстотин по пет и заранта ще намериш в джоба си две хиляди и петстотин блестящи и звънтящи жълтици.
— Ех, че хубаво нещо! — извика Пинокио, като подскачаше от радост. — Щом прибера тия жълтици, що взема от тях за себе си две хиляди, а другите петстотин ще подаря на двама ви.
— Подарък на нас? — извика лисицата, като се възмущаваше и се показваше обидена. — Дума да не става!
— Дума да не става! — повтори котакът.
— Ние — подзе лисицата — не работим от долен интерес, ние работим само за да направим богати другите.
— Другите! — повтори котакът.
— Колко са добри! — помисли си Пинокио и като забрави веднага баща си, новото палто, буквара и всичките си добри намерения, каза на лисицата и на котака:
— Да вървим! Идвам с вас.