Ана Зегерс
Нова среща (6)

VI

Селия скочи, когато чу приближаващата се кола, и посрещна Алфонсо на вратата. Веднага влязоха в прохладната, обляна в слънце градина. И двамата имаха чувството, сякаш никога не се бяха разделяли. Та нали и по време на Гражданската война трябваше дълго да чакат за всяка среща и щом се видеха, забравяха тревожното чакане?

Алфонсо бе решил въобще да не мисли за неизбежната бърза раздяла през тези два дни. Смяташе да каже за това на Селия едва последния ден, един час преди да дойдат да го вземат. Нямаше нужда от голямо усилие, за да изпълни намерението си. Така се бе случвало при всяка негова кратка отпуска. Тогава той забравяше онова, което бе преживял и което му предстоеше да преживее.

Влязоха навътре в градината. Дългите ивици на утринните сенки на дърветата не затъмняваха градината, напротив, от цветовете на акарандата се излъчваше нежна светлосиня светлина, сивите тънки стволове на дърветата блестяха, а евкалиптовите и пиперените дървета поглъщаха само толкова слънце, че под тях се усещаха приятна хладина и светлина. Винаги когато Алфонсо се връщаше от фронта за кратка среща, погледът му биваше ясен, ясни бяха и сега светлите му очи, чак до дълбините, светлина огряваше и всичко наоколо, накъдето те погледнеха.

По време на Гражданската война Селия бе работила като машинописка в щаба зад фронта и когато фронтът се изтегли на север, канцеларията на щаба също мина на север… Техните срещи бяха винаги ненадейни и съвсем неопределени.

Сега тя отметна глава назад и погали челото му, за да отпъди всяка грижа, която се криеше там, ала в момента той не се чувствуваше особено потиснат от никаква мисъл.

Стопанката ги покани на трапезата.

— Ще седна за малко при вас, ако разрешите.

Защо не? Те имаха предостатъчно време. От масата се виждаха блестящите капчици вода в градината. Стопанката каза, че крановете на оросителната система били отворени, ала всички в дома трябвало да се съобразяват с определените часове за ползуване на водата. Нейният съпруг, който бил лекар, излекувал на времето сина на началника на водоснабдяването; в техния град имало такъв началник, който държал ключовете на водопровода и го отварял в определени часове, жените от града обаче трябвало да ходят за вода на голямата чешма, а на нея от благодарност той й разрешил да има собствена чешма, както и на четири-пет други къщи. Големият хотел отсреща пък си бил построил душове и бани за някаква огромна сума.

Тъй като гостите мълчаха, защото историята за началника на водоснабдяването отвлече мислите им до една граница, която при сегашното си положение те нямаха право да прекрачат, стопанката продължи:

— Четох, че едрите земевладелци, които сега отново са собственици на земята си в Испания, така пускали водата по време на сушата, че тя да напоява само техните земи, а по малките нивички цъцрели само вадички.

— Изглежда, че там отново е така — каза кратко Алфонсо. И по-силно от желанието му да не мисли сега за нищо друго освен за тяхното щастие, го овладя мисълта:

„Така е там сега, ала няма да трае дълго.“

Алфонсо погледна Селия. Лицето й беше безгрижно. Тя навярно не бе и слушала разговора. А стопанката на дома си помисли, че никога досега не е имала толкова весели гости.

След храна двамата не отидоха в градината, а минаха най-напред през шосето и превалиха баира. Там имаше една нива с царевица, а по-нататък бедно селце. За огради служеха огромни кактуси. Алфонсо искаше да разпита Селия, която вече добре познаваше страната. Ала съвсем неочаквано Селия попита него:

— Знаеш ли нещо за майка ми?

— Откъде мога да знам? — отвърна той.

— А за семейство Гайтан?

— Откъде да знам?

При тези думи тя се вкопчи в него, сякаш ги грозеше опасност да изменят на щастието си и да се изгубят сред мрака. А мракът се бе спуснал изведнъж. Между хълмовете едновременно с Вечерницата блесна светлинка. Селото беше толкова бедно, че почти не се виждаха никакви светлини, докато небето се покри изведнъж с хиляди звезди.

Върнаха се у дома, в своя дом, който сега бе малката гостоприемна къща с градината. Истинско чудо бе, че те двамата отново се бяха намерили между живота и смъртта сред този размирен безумен свят.

Следващият ден беше по-хубав от всички досега. Селия каза:

— Дъждовният период току-що приключи. Всичко цъфти. Слънцето още не е горещо, а е само ясно и прохладно.

На третия ден двамата се разхождаха бързо напред и назад по пътеката в градината. Тя бе облегнала лакътя си върху неговата подкрепяща я ръка. Ненадейно той заговори:

— Селия!

Гласът му беше съвсем променен. Тя се извърна бързо, сложи ръка върху устните му и каза:

— Знам какво искаш да ми кажеш. Няма защо да го казваш, аз го знаех още преди да дойдеш. Ала не исках да съкращавам с мисли за раздялата малкото време, което имаме. Ти трябва веднага пак да си вървиш.

Той също не се учуди. Каза само:

— На времето, когато се разделихме, аз ти обещах, че ще се видим отново, и удържах обещанието си. Сега пак ти го казвам. Само че този път няма защо да идвам аз. Ти ще дойдеш при мен.

Тя го съпроводи до вратата на градината, когато колата пристигна. На стопанката тяхната раздяла се стори толкова безгрижна, че тя само попита:

— Той ще дойде ли да ви вземе?

Селия отвърна:

— Още не знам дали аз ще отида при него, или той ще дойде да ме вземе.