Ана Зегерс
Нова среща (5)

V

Алфонсо беше свикнал да потиска чувствата си още в зародиш, преди да са го овладели. Инак той щеше да изпита дълбоко разочарование при пристигането си, след като провериха документите му. Селия не го чакаше. Беше дошла да го посрещне една възрастна жена с набръчкано жълтеникаво лице. Беше мексиканка, ала облечена по европейски — тук казваха „по американски“.

Жената го поздрави с „добре дошъл“ и докато вървеше край него, му обясни, че той ще трябва да потърси в град Мексико собственика на един магазин за домашни потреби, които тук се наричали „тлапалерия“, на улица Букарели и да попита веднага собственика дон Пабло за предварително поръчаните различна големина сита. Този дон Пабло щял да му каже всичко необходимо. Алфонсо повтори указанията.

Докато влакът пътуваше нагоре по височината, Алфонсо си мислеше в купето:

„Предишният ми живот явно продължава и тук с всички необходими мерки за сигурност.“

В купето имаше една североамериканска двойка с дъщеря им. Лицата на жените бяха изгладени като дрехите им.

Майката и дъщерята непрекъснато се учудваха на нещо, което тук не било същото като у тях. Бащата, за сметка на това, не се учудваше на нищо. Един друг пътник — мексиканец, така много приличаше по мълчаливостта си на спътника на Алфонсо от парахода, че той едва не се здрависа с него.

Възклицанията на американците, които се притискаха о прозореца, привлякоха вниманието и на Алфонсо. Два самотни снежни върха се издигаха между небето и земята. Той не си помисли за Пиренеите, защото тукашните снежни върхове бяха несравними — самотни и далечни. Те го изненадваха, вдъхваха му спокойствие навярно защото го накараха несъзнателно да почувствува, че се издигат така от незапомнени времена — двама самотници — и ще продължат да се издигат и занапред.

При един кратък престой си купи вестник. Както отдавна си го беше казвал сам, Атлантическият вал на нацистите се бе оказал само празни приказки. Съюзниците бяха навлезли вече във Франция. Бяха завзели Руан. Камбаните ще възвестят освобождаването на Париж, мина през ума на Алфонсо, както и нашето.

Той беше толкова изморен, че съзнанието му се замъгли. В полусън си припомни, без никаква връзка, младото дръзко и някак си зло лице на моряка, заедно с когото бе връзвал въжа на палубата на транспортния кораб „Санта Исабел“. Видя съвсем ясно младежкото, но вече озлобено лице. Дали и това въже беше от същите влакна, които го бяха изпратили да закупува тук? Сигурно не. Инак фирмата не би се славила с изключителните качества на своята стока. А морякът бе казал бързо с кос зъл поглед:

— Слушай, не искам да разговаряш с мен!

Алфонсо бе избухнал в смях.

— Въобще нямам намерение да разговарям с теб. Ти какво искаш в същност?

— Знам те аз какъв си! Много добре те виждам що за стока си! Каквото и да правят с нас тук на кораба, тяхна си работа! Не искам да си имам никакви неприятности. Няма и гък да кажа. Искам само да се върна по живо по здраво у дома.

Алфонсо се разсмя още веднъж.

— Че кой ти пречи? Аз най-малко.

— Виждам те аз какъв си. Вечно правда търсиш! А аз искам спокойствие. За мен няма справедливо и несправедливо спокойствие. Спокойствието си е спокойствие. Затова мен не ме забърквай.

— Но ти какво искаш? Аз въобще нямам никакво намерение да се захващам с теб.

— Имаш ти, имаш. То си личи.

— И какво ми личи?

Младежът не бе отвърнал нищо. Двамата бяха продължили мълчаливо да връзват въжата. Алфонсо се попита:

„Какво ли ще си помисли той днес, когато всичко се започне?“

Имаше нови вестници. Алфонсо изведнъж се разсъни съвсем. Преведе на американците с бедните си познания по английски: Френската съпротива помагала навсякъде на съюзническите сили… Сърцето му отново се сви:

„Защо тъкмо сега аз съм тук?“ Реши да не мисли за нищо друго, а само за доклада, който щеше да изнесе скоро, за да могат по него другарите му да си направят изводи за новосъздалото се положение. Сега всяка дума щеше да бъде решаваща, тъй като предстоеше обрат.

В град Мексико той потърси указаното предградие и улицата. И тук, щом отметнеше глава назад, виждаше да се издигат като неизменни свидетели на всичко двата високи планински върха.

Магазинът на този дон Пабло явно имаше голяма клиентела. Алфонсо се нареди сред чакащите. В същност блъсканицата бе само привидна. Наредилите се на опашка даваха преднина на онзи, чиято покупка им се струваше бърза. Един нахален младеж поиска тирбушон за баща си, като подхвърли, че той самият предпочитал да удря бутилката о стената, докато тапата излезе сама.

— Знам, знам — каза дон Пабло, — само не мога да разбера защо му са на баща ти толкова много тирбушони?

След това една жена с малко дете, превързано с ребосо през врата й, и друго по-голямо, хванало се за ръката й, поиска плахо един тиган и започна да върти в ръка предложения й, преценявайки ще й стигнат ли парите, докато дон Пабло рече полунетърпеливо, полудобродушно:

— Остатъка ще ми платиш, като вземеш заплата!

После той бързо продаде с лека шега една градинска ножица на една красива, облечена по последната мода жена.

Алфонсо попита пристигнали ли са най-после различните големини сита, които той бе поръчал.

— Да, пристигнаха с последната пратка. Гледайте да вземете всичко веднага, господин Гомес — каза дон Пабло. — Ето ви сметката. Докато вие платите, моето момче ще отнесе покупката ви в колата. На ъгъла на улица Рио де ла Плата, нали?

— Да. Благодаря.

— На вашите услуги.

Междувременно зад гърба на Алфонсо се бе струпала нова тълпа купувачи. До колата се стигаше за няколко минути към центъра на града. По паважа се бяха наредили момичета с плитки, които продаваха домати, лимони, всякакви корени. Над огньове от дърва печаха месо, кафявокожи и смугли хора се трупаха наоколо през обедната си почивка. Макар че също беше гладен и винаги се чувствуваше истински пристигнал на някое ново място едва след като се нахранеше, сега Алфонсо нямаше никакво време за това. Всичко наоколо той възприемаше като разпокъсани сънища малко преди събуждането, когато на човек все още не му се става, макар че трябва.

Момчето бе оставило ситата в колата. Пътуваха двадесет минути. После Алфонсо трябваше да се прехвърли. Едва в новата кола той най-сетне видя познато лице. Вътре беше Хосе със студената и суха подигравателна гримаса на лицето, която той си бе наложил, след като бе успявал толкова често и толкова дълго време да остане хладнокръвен и дързък при всички хайки и разпити, само на крачка от смъртта.

Хосе прегърна Алфонсо. Каза:

— Ще пътуваме още един час. После ще се видиш с Мигел и с някои други. — И добави: — Както виждаш, аз съм още жив. Измъкнах се от лагера, преди да ме пипнат немските окупатори. И пристигнах тук с най-последния параход.

Алфонсо вметна:

— И Селия дойде с последния параход.

Хосе отвърна само: „Да!“ — с тон, който се стори предизвикателно сух на Алфонсо.

Алфонсо усети как сърцето му се сви от страх. И все пак му беше неприятно да разпита Хосе за жена си. Хосе мълчеше упорито. Той не знаеше за тайното кратко свиждане, за което Мигел най-после бе дал съгласието си.

Пристигането на Алфонсо не бе вълнуващо събитие за всички само защото се бе случило в този момент. Всеки куриер от Испания означаваше за един малка нивичка или градина с маслинови дървета, или градинка във вътрешен двор, за друг — отекващи стъпки по паважа на някой град или порта на завод, или вратичка на работилница. Сега по-ясно от всеки друг път около новодошлия витаеха, сякаш получили криле, много образи на мъртви и живи хора.

Всички запрегръщаха Алфонсо, отрупаха го с въпроси. Мигел прекъсна поздравленията почти грубо:

— Всяка минута ни е скъпа. Започвай, Алфонсо!

Алфонсо се замисли за миг така напрегнато, че чак усети болка, после изложи всичко необходимо. Последваха въпроси, едни твърди като удар с камък, други неуверени, таени дълго време в душата… Мигел си бе отбелязал точките, които бяха останали неясни за него в доклада на Алфонсо.

Накрая на няколкочасовото съвещание Алфонсо се съгласи с направеното от Мигел предложение. Действително никой не бе по-подходящ от него самия да се върне веднага обратно в Испания. Още по време на обсъждането и разумът, и сърцето му бяха подсказали същото. Той не намираше думи да изрече желанието, което сега го бе овладяло с още по-голяма сила.

Мигел каза между другото, сякаш Алфонсо го бе попитал за това:

— И така, привидно ще трябва да закупиш стоката за твоята корабостроителна фирма, за да не би да те следят. Най-много след десет дни заминаваш обратно. Би било по-добре да тръгнеш след десет минути. От нас да мине обаче, ще ви оставим, на теб и Селия, три дни да се видите. Намерили сме ви и място — в покрайнините на Таско. Тя ще бъде там, когато пристигнеш. Оттам ще дойдат да те вземат. Ясно ли е, братле?

— Ясно.