Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wiederbegegnung, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- ckitnik(2013)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2013)
Издание:
Ана Зегерс. Седмият кръст
Немска. Второ издание
Рецензент: Недялка Попова
Редактор: Яна Мутафчиева
Художник: Светозар Сребров
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректор: Людмила Стефанова
В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.
История
- —Добавяне
XIV
Веселият глупавичък аташе, с когото Селия се бе запознала в Мексико във вилата на канадците, не можа да види толкова скоро Мадрид, колкото се бе надявал. Съюзниците бяха принудени да отзоват своите посланици през първата година на мира, защото в различните столици сградите на испанските посолства бяха разрушени, когато Франко започна да хвърля в затворите и да разстрелва хиляди непокорни работници в Биская, Астурия и Каталония.
През тези години мнозина емигранти от испанската група, прехвърлена във Франция, трябваше да се скрият на различни места. Едни се прехвърляха по дълги заобиколни пътища, други се бяха изселили в съседни страни, търсейки там отново краткосрочно жителство.
Антонио Мендес живееше в един малък градец недалеч от Париж спокойно, благодарение на помощта на своя зет французин. В жилището му често се свикваха съвещания на испанските другари.
Когато гостите разговаряха с баща му, по-големият син Педро обичаше да седи в един ъгъл на стаята и очакваше напрегнато да чуе решенията им. Той си припомняше отделни подробности за спускането им по планината накрая на Гражданската война заедно с група непознати деца и със Селия.
По-малкият му брат Луис, който се бе родил в Мексико, разсмиваше възрастните с дяволиите си и беше вечно весел, сякаш от малък бе дишал друг, безгрижен въздух.
Един ден в жилището на Антонио и Ана Мендес дойде непознат гостенин. Той погали момчетата по косите. После отпратиха двете деца.
— Изглеждаш много добре, съвсем подмладен — каза Ана.
— Знаете ли защо? Бях в Испания. Не, не с някаква специална задача, а просто от мъка по родината. Бях съвсем за малко там.
Погледът му падна върху Педро, който отново се бе промъкнал в стаята и слушаше от своя ъгъл.
Антонио Мендес отвърна на безмълвния жест на госта:
— Остави го да си седи там. Той никога няма да каже нищичко.
Гостът описа краткия си престой в родината. Не стигнал далеч от границата. Ала все пак бил на испанска земя. Когато той се сбогува, Ана заяви, че техният другар е действувал неблагоразумно, след като е толкова известен и снимката му може да се види във всеки вестник.
Педро пристъпи към масата и каза:
— Че то никак не е трудно да се отиде оттатък, без да те види никой. Аз самият два пъти вече съм минавал границата.
Родителите му го зяпаха изумени.
— Ти? Как така?
Момчето с големите очи, които бяха толкова тъмни, че когато светлината идваше откъм гърба му, зениците им не се виждаха, разказа спокойно:
— Да, два пъти вече. Когато бях през ваканцията заедно с Жаклин в Андай. Познавам там едно момче, то ми е приятел. Баща му е рибар. То ми каза, че по голямото шосе край брега имало много постове. Ала той имал чичо, който е горски пазач в планината откъм испанската страна. От това място на планината зад хребета минава малка пътека, която човек трябва само да запомни. Там никой не пази.
Педро бе преминал границата само за собствено удоволствие. Мислеше си, че там страната е различна от всички останали. Беше сигурен, че има защо да се живее там и да се умре там. Беше се катерил дълго заедно със своя приятел сред папратта. Нима само там има толкова много и такава висока папрат? Той не бе обърнал внимание на това по време на бягството им преди много години.
— Ето ни вече отвъд границата — бе казал приятелят му.
— Тогава ме остави сам. Върви при чичо си! Ела после да ме вземеш! — И Педро се бе излегнал на земята. Тази земя, за която толкова се говореше у дома му. Той чу как земята тупти. Тупаше собственото му сърце…
И тъй като родителите му го гледаха все така изумени, той каза:
— Ами да, никак не е трудно.
Когато Селия се връщаше веднъж късно следобед у дома, Тереса й препречи пътя. Селия я поздрави любезно и малко изненадана. Тереса каза:
— Да отидем ли да се поразходим из парка? — И за да не й даде възможност да й откаже, тя хвана Селия под ръка. Не беше в сестринската си униформа. Беше облечена в скромна, неправеща впечатление рокля, която обаче никак не скриваше хубавата й висока фигура.
— Трябва да ти разкажа нещо, нещо важно.
Селия си помисли:
„Какво ли й тежи днес на сърцето?“ Беше минало доста време от посещението на Тереса в жилището й. Ала тя все пак не можеше и не искаше да й откаже, а и Тереса вече я дърпаше решително през улицата.
— Слушай ме внимателно. Подготви се, Селия, да чуеш нещо много важно. Може би най-важното, което съществува за теб. Напрегни всичките си сили, за да се овладееш. Трябва да се смееш и да се усмихваш, каквото и да ти кажа. Знам, че умееш да се владееш.
Те вече вървяха из парка. Селия беше много учудена, ала следвайки указанието на Тереса, посочи усмихната един мъж с шарманка и маймунка. Дори му хвърли една монетка в паничката. Тереса продължи, притискайки леко ръката на Селия:
— Най-важното, ти казвам. Знам какво означава за теб Алфонсо. За теб той е всичко. Разбрах го още щом споменах за пръв път името му пред тебе. Ти го търсиш непрекъснато, откакто си отново в Испания.
Дъхът на Селия замря.
— Обърни се пак назад към шарманката — подсети я Тереса и продължи уж между другото: — Сега мога да ти кажа: ние го открихме.
Това „ние“ в устата на Тереса, свързано с подобна новина, учуди Селия едва много по-късно, когато тя можа да премисли всичко. Новината я разтърси, ала тя веднага си помисли:
„Може би вярвам на думите й, защото така силно желая то да е истина.“ После в главата й отново прозвуча обичайното предупреждение: „Внимавай!“
Двете жени се разхождаха напред и назад, сякаш потънали в приятен разговор. Тереса продължи:
— Моля те, Селия имай доверие в мене. Вече съм уредила всичко, за да можеш да го видиш. В момента той се намира в един транспорт за болни от затвора в Бургос. Съвсем не е далеч от болницата за затворници, която също се числи към болниците, за които отговарят сестрите от „Санта Клара“. Ще остане там една седмица след тежка операция.
„Овладей се! Овладей се!“ — говореше Селия на сърцето си.
Тя купи едно илюстровано списание от близката будка и се задържа там, ала Тереса я хвана здраво под ръка и я повлече със себе си.
— Нашата група успя да го открие. Не само ти беше загрижена за Алфонсо. Та той е един от нашите най-отговорни хора. И ето че изведнъж изчезна. Другарите ни го търсиха из цялата страна. По заводи. Дори по параходите. В затворите. Той не се нарича вече Варела, нито пък носи някое от имената, с които се е назовавал, преди да го арестуват. Работел в корабостроителницата в С. Но при един опит за стачка, или по-точно при подготовката на един опит за стачка, били задържани всички подозрителни. Заедно с тях и той под името Андрес Видела. — Тереса крачеше бързо. Влачеше Селия със себе си. — Ти ще си вземеш отпуск. Кажи на шефа си, че искаш да се оттеглиш за известно време в манастира. Сестра Вероника ще те срещне със сестра Антония, която ще бъде дежурна следващата седмица; защото тези монахини се грижат и за болни затворници, които трябва да лежат в болницата след операция. Нашата група си набави списък с имената на болните. Единствено тя знае за Алфонсо, както и че той сега се нарича Андрес Видела. Съобщението бе изпратено само на ръководството. Никоя друга група не бива да узнае нищо. Разбираш ли ме?
— Да — отвърна Селия.
— Трябва да намериш сили да ми повярваш. За бога, Селия, вярвай ми. Трябва да си вземеш отпуска малко по-рано и да кажеш, че се оттегляш в манастира за духовно обучение, което провежда отец Йероним. Всичко съм обмислила. Ще се погрижа накрая на седмицата за детето ти, тъй че, когато се върнеш, ще ти го доведа. Така и само така трябва да стане всичко. Ще заминеш за манастира, там ще те чака сестра Антония. Още на вратата й се обади. Сестра Антония е уведомена. Ала няма да говори за това нито с тебе дори. Не я питай нищо. Разбра ли ме?
— Да — отвърна Селия.
Докато се връщаха, Тереса говореше за какво ли не. И сякаш между другото подхвърли:
— Алфонсо, наречен сега Андрес Видела, при всички разпити повтарял, че е израсъл в дом за сираци. Домът за сираци бил разпуснат по време на Гражданската война. Така не могли да намерят никакви улики против него освен участието му в подготовката на забраненото събрание. Сега той е тежко болен. Наложило се да го оперират. Ала животът му не е застрашен. Така че бъди смела. Разбра ли всичко?
— Всичко.
Селия се напрегна да овладее вълнението си, когато най-после остана сама. Сигурно ли беше това свиждане? Или поне само вероятно? Тя, която бе минала през тежката школа на постоянно недоверие, може би най-тежката на света, трябваше да се попита:
„Защо вярвам на тази Тереса? Не й вярвам само защото с цялото си сърце желая онова, което тя ми обещава, а защото сега из един път се убедих, че не ме лъже. — Болезнената й надежда се смеси с възхищение от Тереса. Онова, което тя бе преживяла, не бе минало напразно, беше пуснало корени. Тереса се бе отърсила от страха. — Преди лицето й беше винаги престорено. Сега то е открито и ясно. Тя е смела и добра. Ами тази сестра Вероника? Ами сестра Антония? Не знам какво става в този манастир. Защо пък и там да няма някоя добра жена, която да си казва, че трябва на всяка цена да извърши нещо добро? Поради различни от нашите подбуди. Ала все пак тя иска да извърши нещо добро. Затова трябва да се доверя на Тереса, която познава обстановката там.“
— Можем набързо да оправим и този тук.
— Защо? — изскърца остро гласът на монахинята, която днес беше дежурна надзирателка; въпреки възрастта си тя кръстосваше припряно залата, дебнейки ту тук, ту там. — Край за днес! Нямаме време повече!
— Има. Помогнете ми и вие, Селия. Всичко е наред.
Тъй като не разполагаше с повече чисти чаршафи, сестра Антония се зае да оправи стария, втвърдил се от мръсотия и кръв чаршаф, след това обърна завивката. Ръцете на Селия й помагаха. Самата тя се бе вцепенила, само ръцете й се движеха.
От всички страни се чуваха жални молби, отнякъде и нахални подвиквания. Пазачите се втурнаха и залата и започнаха да наказват и заплашват. После за миг се възцари тишина. Някой изстена, не можейки да преглътне болката си, друг изпсува, заплахите станаха още по-груби.
Затворникът, когото в момента обслужваха сестра Антония и Селия, отначало почти не обърна внимание на двете жени. Едната беше калугерка, другата сигурно мирянка. Отначало той не видя нищо, което можеше да привлече вниманието му в тази слаба, непозната фигура, облечена в дълга рокля, със сиво като роклята лице под забрадката. За миг се ослуша в този глас, в който му се стори, че прозвуча нещо близко и настойчиво. Ръцете на по-младата жена докоснаха вдървеното му от мръсотията и болките тяло. А когато погледът й се спря върху него, той изведнъж разбра: „Познай ме! Аз съм!“ И неговият поглед отвърна на нейния със скрита усмивка. В движението, което по-скоро галеше, отколкото докосваше тялото му, се съдържаше цялата любов, която така силно бе тласкала съществованията им едно към друго. Любовта, която бе за него повече от живота му. Наистина ли? Повече от живота ли? А какво представляваше неговият живот? За какво можеше да послужи още той? Какво беше необходимо на един човек, на него самия? Той раздвижи леко устни и Селия разбра какво иска да й каже. Беше едновременно отчаяна и щастлива. Ще издържи ли той пренасянето? Толкова сериозно е болен! Лекарите го бяха изрязали здравата. А колко ли често са го били и измъчвали, след като са се мъчили да разберат кой е. Той беше изтощен, остарял, бе станал неузнаваем за всички. Ала погледът му струеше от същите непроменени, светли очи.
Леглото му вече бе оправено. Селия последва сестра Антония към друго легло, след като докосна още веднъж крака му, подал се изпод завивката. Невъзможно беше да го погледне пак…
А той, все още в полусъзнание след продължителната дълбока наркоза, съвсем не се изненада от това, че тя се появи край леглото му. Това не беше никакво чудо, нито пък сън. Той нямаше чувство нито за разстояние, нито за време. Тя трябваше да се появи сега край леглото му, за да пропъди жестоките болки, които отново се връщаха с излизането му от наркозата. Помисли си само бегло, както преди още да дойде в съзнание човек се хваща за миг о някоя мисъл: „А защо тя не ми показа детето ни?“ Та нали преди време му бяха съобщили, че тя живее заедно с детето. „Но тук въобще не е място за деца.“ Такива мисли се гонеха в съзнанието му. „Аз ще се махна оттук, ще продължа да живея“ — мина му през ума в изблик на сили…
В манастира Селия не размени повече нито дума със сестра Антония. Сестрата от своя страна избягваше да срещне Селия сама; тя нито имаше възможност, нито искаше да задава каквито и да било въпроси.
Когато след отпуската си Селия се върна вечерта у дома, Тереса вече бе сложила детето в леглото. Каза й:
— Алфонсо е по-добре, съобщиха ни го. Вече не е в лазарета. Прехвърлили са го в друг затвор. Само не знаем къде. Щом науча нещо със сигурност, ще ти го съобщя. Моля те, не идвай известно време в болницата при мен.
Детето се бе престорило на заспало. Щом Тереса си отиде, то скочи на крака и се хвърли на врата на майка си. Селия започна да го увещава да си легне.
— Нека посвети още малко лампата! — каза детето. То гледаше майка си внимателно. А тя стоеше безмълвна и неподвижна насред стаята. Детето скочи още веднъж и пристъпи към нея. После каза, без да пита, а със сигурност:
— Ти си го видяла отново.
Селия се отърси от мислите си и каза:
— Кого? Къде? Как така съм го видяла отново?
— Защо не ми казваш нищо? — Детето потърка главата си о ръката на Селия, като я гледаше в лицето. — Тогава, когато се върна пак така късно след онова пътуване, ти изглеждаше точно така, както сега.
— Какво искаш да кажеш? — попита Селия потресена. — За кого говориш?
— За него, много добре го знаеш. И тогава очите ти гледаха точно както сега. Сякаш тук няма какво да видят, та гледаха някъде надалеч. И устните ти изглеждаха така, сякаш не мислиш онова, което казваш. Точно както сега.
Селия погали детето по меката топла косица.
— Какви си ги измисляш? Крайно време е да си лягаш вече.
Свита на кълбо в креватчето, с изтеглени нагоре колене, Луиза си мислеше за миналото време. Колкото и кратко да беше нейното минало, мислите й се потопиха в него като в някакъв бездънен кладенец. Тя бе убедена, че баща й е жив и че майка й го вижда понякога. Струваше й се, че той винаги е бил край тях. Много преди онази среща, от която майка й се бе върнала пак така мълчалива и бледа като сега. И както възрастните се опитват да се пренесат мислено в далечното неизвестно бъдеще, така и детето се опита да си представи миналото; макар че за неговия живот то означаваше само няколко години, то беше еднакво дълбоко и неизвестно, както бъдещето…
След като изтече почти година, без да научи нищо за Алфонсо, Селия нямаше повече сили да се сдържа. Попита веднъж Естебано:
— Слушай, знаеш ли случайно какво е станало с онзи Алфонсо Варела, който по време на Гражданската война бе играл известна роля при завземането на Теруел, та затова по-късно му викаха понякога Алфонсо от Теруел? Жив ли е той още? В затвора ли е? Знаеш ли нещо за него?
Естебано отвърна живо и изненадано:
— И аз самият често съм се питал. Защото по-рано много чувах за него. Някои мислеха, че е напуснал страната, не знаеха точно къде, други смятаха, че сигурно е останал в Испания, и твърдяха, че само той и никой друг е могъл да организира внезапните кратки демонстрации в Астурия заедно с неколцина другари, които работят също така умело като него, та да не успеят да арестуват никого. Ти сигурно сама си чувала за това? После говореха, че известно време се подвизавал под името Симон Солер. В същност обаче това е бил същият онзи Алфонсо, когото мнозина познаваха от Гражданската война. Един мой стар другар твърдеше, че по-късно полицията го била заловила, ала той успял да избяга, докато ги прекарвали от един затвор в друг. После пак той бил начело на онази акция в Кадис, спомняш ли си, там бяха издали позив, който дори бяха успели да вмъкнат и в параходите малко преди заминаването им. Както и в много предприятия. Не мога да се закълна, че става дума за същия човек, за когото ме питаш. Ала много неща говорят, че е така. Скоро няма да можем да научим подробности. Може би един ден той сам ще ни ги разкаже. Ако е още жив.
1977 г.