Ана Зегерс
Нова среща (11)

XI

— Боже мой, какви сте ми ранобудници! — възкликна Конча, когато рано сутринта Селия тръгна с детето да се разходи из града.

Тя вдъхваше дълбоко особено силния рано сутрин мирис на жасмин, който толкова дълго не бе усещала; Луиза подражаваше на майка си. Отначало Селия се чувствуваше волна, освободена от всякакви задължения, приказки и погледи. Разхождаха се из спокойния квартал. Понякога тя побягваше с все сила заедно с детето и се спираше неочаквано на някой ъгъл, сякаш точно там щеше да се сблъска с един определен човек, тичащ насреща й.

Всички къщи в този квартал бяха неприветливо тихи и чисти, все вили и дву– и триетажни къщи за наематели. Тя седна заедно с детето в една малка градинка — двете бяха почти първите посетители за този ден, с изключение на ято гълъби. Наблизо имаше само неколцина пеещи и подсвиркващи си закъснели минувачи, които се прибираха в къщи и може би случайно минаваха оттук. Неочаквано се приближи една старица с раздърпани пъстри дрехи, която искаше да й гледа на ръка още рано сутринта. Старицата сигурно и денем, и нощем дебнеше за клиентела. Селия не възрази, тъй като така по-бързо щеше да се отърве от нея. Събуди се от своите мисли едва когато жената посегна към малката ръчичка на Луиза, и й подаде няколко монети… Вече не бяха двете сами. Всякакви дребни хорица — фризьори, пекари, куриери се бяха спрели на групички да си побъбрят. Настрана от тях ваксаджиите дебнеха първите обувки, по които вече се е полепил утринният прах.

Селия съзря зад храстите пощенска сграда, която събуди у нея чувството, че не е изоставена сама на себе си. Можеше да пусне там една картичка за Жаклин. Ех, да можеше! Жаклин, нейната приятелка от времето, когато бе живяла в Париж, щеше да държи връзка между Селия и испанската група емигранти във Франция. Сега Антонио Мендес се числеше към парижкото ръководство, след като беше взето решение да се изпратят там опитни другари.

Студената война бе последвала кървавата Световна война след съвсем кратка пауза, която не бе стигнала на хората дори да си поемат дъх. Тя не бе избухнала след обявяване на война, а се бе промъкнала в различните страни е изселванията, с недоверието на хората един към друг, на една група към друга, с истеричната пропаганда срещу Съветския съюз. Онова, от което испанските емигранти в Мексико се бяха страхували, сега ставаше открито навред в тяхната родина: Франко можеше да действува напълно свободно не само при изтребване на партизаните, наричани в страната герилероси, а и преследвайки всички републиканци; той надушваше всеки, който имаше или беше имал нещо общо с тях.

Луиза наблюдаваше внимателно линиите на малката си длан; беше видяла как го прави гледачката. После захапа медената сладка, която Конча й бе дала.

„Как могат да ме открият тук? — мислеше си Селия. — За каква работа могат да ме използуват? Аз не бива да оставам дълго в това жилище…“

Луиза ококори учудено очички, когато се върнаха в градското жилище на леля Хосефа и я завариха там много изправена, с подчертано строга рокля, ала с необичайни, биещи на очи украшения. Детето погледна жената също така строго, както и жената детето. Госпожа Рамирес прокара ръка над косичката на малката, както се бърше прах по статуя или по ваза.

— Значи, това е дъщеря ти! Като си помисля, че и аз можех да имам внуци сега, ако червените не бяха убили моя Емилио!… Имам да говоря с теб за важни неща, Селия. Конча! Погрижи се за детето!… Както се надявах, ще те назначат, мястото е скромно, но отговорно, във фирмата за търговия на едро с текстил, която по-рано бе сдружена с фирмата Рамирес. Тя взема на работа само изключително доверени хора. Моята препоръка ще ти бъде достатъчна. Шефът на фирмата господин Бордатеги ми беше на гости и аз веднага се възползувах да уредя твоя въпрос.

Хосефа Рамирес погледна строго Селия право в лицето.

— Първоначалната ти заплата ще ти се стори ниска, защото няма да можеш да живееш на широка нога. Затова побързах да ти намеря удобно и не скъпо жилище в един нов строеж с голямо общо патио, защото аз имам нужда от градското си жилище за себе си и за гости. Отначало, като започнеш работа, ще можеш да оставяш детето при Конча. Ала само на първо време. После ще го изпратиш на училище в манастира „Санта Клара“. Ти самата каза, че ще пращаш детето си — как се казва то? Луиза? — в испанско училище. Разбра ли всичко?

— Да, лельо Хосефа, много ви благодаря.

И същевременно си помисли:

„Тази Хосефа наистина ще ми помогне, щом ще ме назначи в някаква канцелария. Така ще мога да бъда полезна на своите испански другари и ще мога да пиша на Жаклин, щом се настаня в новопостроения блок.“ В мислите й се прокрадна смътна, но твърда надежда, че щом си намери приятели, навярно ще може да научи нещо и за Алфонсо.

Леля Хосефа би била изненадана, че Селия веднага прие с благодарност нарежданията й, ако не смяташе за съвсем естествено всеки да следва нейните нареждания.

В канцеларията Селия бе посрещната от чиновниците доста сдържано. Бързо се бе разчуло чия роднина е. Защо госпожа Рамирес изпраща своята племенница на работа именно тук? Подобни въпроси бавно заглъхнаха, тъй като Селия се оказа любезна и услужлива и чистосърдечно молеше да й помогнат, щом не разбираше нещо веднага. Обясни на колегите си, че дълги години не бе упражнявала професията си. Затова сигурно ще се налага често да моли за съвет.

Първия ден детето бе плакало, след като остана само с Конча. Сега оставаше вече, без да се противи. Било защото единствено лицето на Конча му беше близко сред всички останали непознати лица, било защото само разбра, че „трябва“ — из един път то бе пораснало.

Когато Селия се премести да живее в новопостроения блок, Конча идваше рано сутрин да вземе детето. Конча харесваше Селия и Луиза. Нищо обаче не беше в състояние да разклати нейната преданост към госпожа Рамирес. Тя пренесе няколко стари мебели в жилището на Селия, както й бе заповядано.

Отначало Селия одобри жилището си — тя беше една от първите обитателки на жилищния блок, — сградата имаше голям вътрешен двор, така нареченото патио, сред тревата растяха две малки палми и имаше покрит с цветни плочки басейн. Луиза си играеше там, когато Конча идваше само за да я целуне набързо и да й каже, че този ден ще трябва да обслужва госпожа Рамирес.

Само след няколко седмици новопостроеният блок се изпълни с безброй обитатели. Тревата бе стъпкана. Спряха водата на басейнчето с шадраванчето. Когато се връщаше от работа, Селия чуваше шум и смехове, и караници, и китари, и сърдити ругатни, и танцова музика. Над всеобщия шум се издигаше един несравним ангелски гласец, тъй че за миг всичко наоколо замлъкваше да го чуе. Често избухваха караници по най-различни поводи, всички слушаха внимателно и следяха с поглед тупаницата, насърчавайки биещите се с: „Давай! Дай му да се разбере!“ После отново се разнасяше ангелският глас и Селия разбра, че това бе гласът на един необуздан младеж, който също с удоволствие се включваше в побоищата на връщане от работа. Не само блокът се оказа тесен, всяко жилище беше твърде малко за своите обитатели и хората гледаха да прекарват времето си колкото се може повече на двора. Селия и тук беше любезна и услужлива към всички.

Тя въздъхна облекчено, когато най-после видя надписано от Жаклин писмо. „Сега вече в Париж знаят къде живея. Никога и никъде няма да съм сама.“ От предпазливост Жаклин бе отишла на еднодневна екскурзия от Андай в Испанските Пиренеи.

Когато видяха Селия да се връща от работа, съседите й извикаха:

— Имате писмо.

Защото, щом раздавачът донесеше пощенски картички, всички веднага ги преглеждаха, сякаш се чувствуваха затворени в този голям жилищен блок. Сред обитателите му имаше чиновници, чието положение беше още по-тежко, отколкото на Селия, малко печелещи занаятчии, продавачи, дребни пощенски и железопътни чиновници, страхуващи се вечно да не ги уволнят, и други, които вече бяха уволнени и гладуваха известно време, докато се наложеше да напуснат и жилището.

Вечер обаче всички се събираха заедно, весели и сърдити, разговаряха и пееха, и току някой подвикваше на Селия:

— Хей, красавице! Къде се бави толкова дълго твоичкият?

За да избегне излишни въпроси, Селия бе разказала на съседите си:

— Моят е моряк.