Ана Зегерс
Седмият кръст (8)

VI

В двора, където Георг се беше скрил зад купчината подредени дърва, бяха навързани на всички посоки въжета за простиране. От къщата излязоха две жени, една възрастна и една по-млада носеха панер с пране в ръце. Възрастната изглеждаше стегната и корава, младата вървеше приведена напред с уморено лице.

„Да бяхме останали заедно, Валау — мислеше си Георг, защото сега откъм края на селото по улицата се понесе нов, още по-силен шум, — та да можеше да ме видиш сега!“

Двете жени заопипваха простряното пране. По-старата каза:

— Много е мокро още, рано е за гладене.

По-младата отвърна:

— Тъкмо е за гладене. — И започна да събира прането в панера.

По-възрастната каза:

— Много е мокро още, ти казвам.

Младата отвърна:

— Всеки сам си знае работата. Ти обичаш да гладиш сухо, а аз предпочитам влажно.

С отчаяна припряна бързина всички въжета бяха обрани. А зад оградата селото бе вдигнато в тревога! Младата жена извика:

— Я, ослушай се!

Старата рече:

— Чувам, чувам.

Младата възкликна и гласът й прозвуча остър до пръсване:

— Слушай, слушай!

Старата каза:

— Все още чувам добре. Я бутни панера насам.

В този миг от къщата на двора излезе мъж, облечен в униформата на Щурмовите отреди. По-младата жена рече:

— Ти пък откъде изникна с чизми и с шпори? Нима така си бил на лозето?

Мъжът се разкрещя:

— Вие двете да не сте полудели, женски с женски! Прането си събират! Да го е срам човек заради вас! В селото се е скрил някакъв беглец от Вестхофен. Ей сега ще претърсим всичко.

По-младата извика:

— О, вие все си намирате работа! Вчера правихте тържество за приключване на жътвата, онзи ден чествувахте сто четиридесет и четвърти полк, днеска отивате да гоните беглец, утре сигурно ще правите сбор, защото през селото ще префучи гаулайтерът ви. А цвеклото кой ще прибере? Ами гроздето? А прането?

Мъжът отвърна:

— Дръж си устата! — После удари ядосано с крак о земята: — Защо не сте заключили портата?

И той замарширува из двора. Само едното крило на портата беше отворено; за да я затвори, трябваше да дръпне и другото, а после двете да захапят едно в друго. Старата отиде да му помогне.

„Валау, Валау“ — мислеше си Георг.

— Ана — повика старата жена, — ела да сложиш резето. — После добави: — Миналата година по това време сама можех да го слагам.

По-младата промълви:

— Аз нали съм тук! — И се зае да затваря вратата.

Тъкмо напъха резето, сред досегашния шум в селото се открои някакъв нов, по-особен: чу се бърз отсечен тропот на подковани ботуши, после някой заблъска по току-що затворената порта. По-младата жена издърпа резето. Няколко хлапета в униформа на Хитлеровата младеж нахлуха вътре и се развикаха:

— Пуснете ни да влезем, и ние сме под тревога, изпратиха ни да търсим! В селото се е скрил някой. Бързо! Пуснете ни да търсим!

— Стойте, стойте! — извика по-младата жена. — Да не сте си у дома тук! А ти, Фриц, върви в кухнята, супата е готова.

— Пусни ги да влязат, мамо. Длъжна си! Аз ще ги разведа из нашия двор.

— Къде ще ги разведеш? При кого? — извика жената.

По-възрастната я хвана за ръката с учудваща сила. А хлапетата начело с Фриц прескочиха един подир друг панера с прането и ето че свирките им вече се разнесоха откъм кухнята, после откъм обора и откъм стаите. Пинг — счупи се някъде стъкло.

— Ана — подхвана старата жена, — недей взема всичко толкова присърце! Учи се от мен. Има неща на света, които човек може да промени. Има други, които не могат да се променят. Тия неща трябва да се приемат. Чуваш ли, Ана, какво ти говоря? Аз знам много добре, че ти се ожени за най-лошия от всичките ми синове, за Албрехт. И първата му жена заради това си отиде. Домът ми винаги е бил същинска кочина. Ти го превърна в истински дом. Дори и Албрехт, който преди това ходеше да работи на надница по лозята само когато си искаше, а когато не искаше, мързелуваше по цял ден, и той покрай теб се научи да върши много неща. Ти промени съвсем и децата на първата му жена, тая никаквица, все едно, че наново ги роди. Лошото е, че мъчно се примиряваш. Сега времената са такива, че човек трябва да търпи. После всичко това ще мине и ще замине.

Сега младата жена заговори малко по-спокойно; в гласа й прозвуча само мъка по един живот, който въпреки всички усилия от нейна страна не беше щастлив, макар че все пак малко й признаваха.

— Да, но поне това да не ми беше дошло до главата. — Тя посочи към къщата, откъдето долитаха подсвиркванията на дръзките хлапета, и към външната порта, откъдето се чуваше шумът в селото. — Само това ми липсваше, майко. А децата, които с мъка успях да вкарам в правия път, с пот и мъка, отново се превърнаха в същите дръзки келемета, каквито си бяха по начало, а Албрехт пак стана някогашното говедо. Ох!

Тя ритна с крак една издала се напред цепеница в подредените край портата дърва. Ослуша се. После запуши уши с двете си ръце и простена:

— И как е могъл този нещастник да се скрие точно в Бухенау! Само това ни липсваше! Бандит с бандит! Не го е срам понеделнишки да се вмъкне рано-рано в такова порядъчно село! Като му се е подпалила главата, не може ли да се скрие в блатото, ами дошъл да ни вкарва всички в беля! Малко ли са върби край водата, да се скрие в някоя от тях?

— Дръж панера — рече по-старата. — Вир-вода е прането. Не можа ли да го прибереш след обяда?

— Всеки прави всичко, както го е научила майка му. Аз гладя дрехите влажни.

В този миг откъм улицата зад портата се нададе такъв крясък, какъвто човешки гласове не могат да издадат. Ала не бе и животински вой. Навярно някакви същества, за които никой не е подозирал, че съществуват на земята, неочаквано се бяха появили по тези места. При този крясък очите на Георг започнаха да горят, устните оголиха зъбите му. Усети гърлото си стиснато, сякаш сам бе таил нещо, което сега искаше да изреве заедно със себеподобните си. В същото време някъде дълбоко в него се надигна един тих, чист и ясен глас, който не можеше да се заглуши, нито да се надвика, и Георг знаеше, че е готов веднага да умре така, както дори невинаги бе живял, ала винаги бе мечтал да живее — храбро и спокойно.

Двете жени бяха оставили панера на земята. И техните две пребледнели, вътрешно озарени лица се покриха с плетеница от бръчки — по-дълбоки и по-раздалечени при по-младата и по-ситни и по-гъсти върху лицето на старата. Момчетата излетяха от къщата през двора на улицата. После отвън отново се заблъска по портата. Старата жена първа се окопити, хвана здраво голямото резе, което навярно сега за последен път през живота й се удаде да издърпа със собствена сила. Цяла група униформени дечурлига, възрастни жени, селяни и униформени мъже нахлуха в двора и крещяха един през друг:

— Майко! Майко! Госпожа Алвин! Майко, Ана, госпожа Алвин, хванахме го! Гледайте, гледайте, до вас, у Вурмсови, беше се скрил в кучешката конура. А Макс беше излязъл с Карл на нивата. Оня носеше очила, но му се счупиха! Няма да му трябват повече. Ей сега ще го откарат с колата на Алгайерови. Представете си, досами нас, у Вурмсови! Погледни само, мамо, погледни!

По-младата жена първа се съвзе от зашеметяването; тръгна към портата с израза на човек, неотвратимо привлечен към някаква гледка, която му забраняват да види. Надигна се на пръсти. Хвърли един-единствен поглед над скупчилите се хора, които се блъскаха на улицата около колата на Алгайерови. После се извърна назад, прекръсти се и изтича в къщата. Старата я последва, клатейки глава, заприличала изведнъж на прастара баба. Панерът с прането остана сред тревата. Сега в двора бе тихо и пусто.

„С очила! — мислеше си Георг. — Значи, е бил Пелцер. Защо е дошъл чак тук?“

Един час по-късно Фриц откри вън пред зида все още опакованата машинна част. Майка му, баба му и неколцина съседи притичаха и се зачудиха. От висящата на сандъка фирмена табелка разбраха, че частта е от Опенхаймската фабрика и е била предназначена за земеделското училище „Дарѐ“. Наложи се някой от Алвинови да запали сега мотора — с колата щяха да стигнат за няколко минути до училището. Заразпитваха го какво е разказал брат му — който отново се бе върнал на нивата — за откарването на беглеца в лагера.

— Наредили ли са го както трябва? — попита Фриц със светкащи очи, пристъпвайки от крак на крак.

— Да са го наредили ли? — отвърна Алвин. — Теб трябва да те нареди някой както трябва! Аз действително много се учудих, като видях как прилично се отнесоха към човека там.

Помогнали дори на Пелцер да слезе от колата на Алвин. Тялото му, подготвено да понесе удари и ритници, се отпуснало, когато го подхванали под мишниците и го въвели внимателно вътре. Без очила той не можел да разбере от лицата на заобикалящите го какво означавало това внимание. Всичко му се привиждало като обвито в мъгла. Безкрайна умора обзела изведнъж този нещастник, тъй като за него вече всичко било загубено. Не го въвели в бараката на коменданта, а в помещението, където се бил настанил Оверкамп.

 

 

— Седнете, Пелцер — рече комисарят Фишер съвсем миролюбиво. Очите и гласът му бяха като на всички хора от неговата професия, които са длъжни да изтръгнат нещо от другите: изповеди, признания, смачкани органи.

Оверкамп седеше настрана, отпуснал се на стола си, и пушеше. Явно бе оставил колегата си да обработи Пелцер.

— Поразходихте се малко — рече Фишер. Той погледна Пелцер, чието тяло леко започна да се олюлява. После погледна към досието на масата. — Пелцер, Ойген, роден 1898 година в Ханау. Така ли?

— Да — отвърна тихо Пелцер; това беше първата дума, която произнасяше, откакто беше избягал.

— Как сте могли да се впуснете в такава рискована работа, Пелцер, именно вие, и да се оставите оня Хайслер да ви забърка в нея? Виждате ли, Пелцер, от момента, в който Фюлграбе замахнал с лопатата по постовия, са минали точно шест часа и петдесет и пет минути. Човече, човече, откога сте били замислили тази история?

Пелцер мълчеше.

— Нима не разбрахте веднага, Пелцер, че подобна история предварително е обречена на провал? Нима не се опитахте да разубедите останалите?

Пелцер отвърна тихо, защото всяка сричка го бодеше остро:

— Аз нищо не съм знаел.

— Какво, какво? — отвърна Фишер все още сдържано и тихо. — Фюлграбе дал знак и вие сте побягнали. Именно, защо сте побягнали?

Пелцер отвърна:

— Всички побягнаха.

— Точно така. И вие искате да ме убедите, че нищо не сте знаели? Но моля ви се, Пелцер!

Пелцер каза:

— Не съм знаел.

— Хайде, хайде, Пелцер — отвърна Фишер.

Пелцер се чувствуваше като уморен до смърт човек, който чува, че звъни будилникът, ала се мъчи да не му обръща внимание. Фишер каза:

— Когато Фюлграбе ударил първия постови, вторият застанал до вас; в същия миг, както сте се били уговорили, вие сте се нахвърлил върху втория постови.

— Не! — извика Пелцер.

— Моля? — попита Фишер.

— Не съм се нахвърлил.

— Точно така, извинявайте, Пелцер. Край вас, Пелцер, лично до вас е стоял вторият постови. Тогава вие, Хайслер и… как се казваше… да, Валау, в същия миг сте се нахвърлили върху втория постови, който е стоял край вас според уговорката ви.

Пелцер каза:

— Не.

— Какво не?

— Че сме се били уговорили.

— Какво сте се уговорили?

— Че той ще стои край мене. Той дойде, защото, защото… — Пелцер се опита да си припомни, но то беше същото, като да се опита в сегашното си състояние да вдигне някакво тежко желязо.

— Облегнете се спокойно на стола си — каза Фишер. — И така: нищо не е било уговорено. Вие нищо не сте знаели. Просто сте побягнали. Щом Фюлграбе ударил с лопатата, Валау и Хайслер се нахвърлили върху втория постови, който съвсем случайно стоял до вас. До вас лично, Пелцер, така ли е?

— Да — каза бавно Пелцер.

Сега Фишер извика високо:

— Оверкамп!

Оверкамп се изправи, сякаш не той беше началникът, а обратно. Пелцер, който съвсем не беше разбрал, че в стаята има и трети човек, се сепна. Наостри слух.

— Да повикаме веднага Георг Хайслер за очна ставка.

Оверкамп вдигна слушалката на телефона:

— Така — каза той в мембраната. После рече на Фишер: — Още не е напълно годен за разпит.

Фишер каза:

— Или е, или не е. Какво означава това, още не е напълно годен?

Сега Оверкамп пристъпи към Пелцер. Рече по-остро от Фишер, но все пак доста любезно:

— Пелцер, трябва да се съвземете. Защото Хайслер току-що ни описа различно от вас случилото се. Моля, съвземете се, Пелцер. Напрегнете паметта и остатъка от мозъка си!