Ана Зегерс
Седмият кръст (33)

II

Част от мъглата се бе разнесла, само тук-таме още между Марнетовите и Манголдовите ябълки стояха фъндъци от нея. Велосипедът на Франц прелетя над две издатини на почвата, ала днес подскачането не го развесели, а го блъсна в натежалата от безсънната нощ глава. Като влетя в ивица мъгла, в умореното лице го лъхна влага.

Когато заобиколи чифлика на Манголдови, слънчевите лъчи едва-едва пробиваха мъглата. Ала в обраните ябълкови дървета вече нищо не проблясваше. Зад чифлика на Манголдови шумата падаше сред безкрайната самота. Човек забравя, че фабричните здания на Хьохст са долу в мъглата, че съвсем наблизо са най-големите градове на страната и че след малко по шосето цели глутници от колоездачи ще започнат да позвънкват, задминавайки се. Наоколо лежи пустиня, прикрита под житните ниви. Една вековна тишина само на триста метра пред градските порти. Щом Ернст премине със своето стадо, земята опустява. Тази пустиня е все още непокорена и кой ли се е стремил да я покори? Всеки трябва оттук да мине, всеки иска оттук да мине. Довечера по домовете хората ще се зарадват, като запалят печките. Ернст никога не е бил кой знае колко приятен на Франц, ала тази заран той му липсва, сякаш заедно с него и стадото му и животът се е преместил другаде.

Щом се задмине чифликът на Манголдови, спускащата се надолу на вълни земя се превръща в безкрайна златносива мъгла, така тиха и спокойна, сякаш никой не се е заселил още там. Човек може да си помисли, че тук още няма никакви хора. Никога легиони не може да са лагерували тук със знамената и божествата си. Никога тук не може народи да са водили битки. Никога тук не може да се е изкачил онзи самотен мъж, сам със своето магаренце, брониран само с вярата си, дошъл да разоре пустинята. Никога тук не са стигали пълководци, предвождащи свитите си, за да устройват избори и пирове и да се отправят на кръстоносни походи и войни. Тази златносива далечина там долу не може да е била място, където хора са се хвърляли безброй пъти в бой, загубвали са всичко и после дръзко са започвали всичко отначало. Трябва да е минала цяла вечност, откакто тук е ставало нещо или изобщо нищо не е започвало.

Франц си мисли:

„Да можех вечно да продължа да летя с велосипеда си и това шосе да не водеше в Хьохст! — Но ето че край него някой натиска звънеца и пред лавката за газирана вода стои Антон Грайнер. — Ще се случи ли някога — мисли си Франц — да мине Антон оттук, без да похарчи никой пфениг?“

На лицето му, върху което досега се бе отразявала само тишината и безбрежната голота на есента, се изписва лека досада. После тя отминава. Лицето му се натъжава. Мисълта за годеницата на Антон го отвежда мислено към Ели.

От прозорчето на лавката за газирана вода се носи топъл лъх. Продавачката си е запалила печката. Има още нещо ново — котлон с кана за кафе за работниците от далечните села.

— Как можеш да пиеш веднага пак кафе? — попита Франц. — Нали сега идваш от дома си?

— На спестовност ли искаш да ме учиш? — отвърна Антон.

Подкараха велосипедите намръщени надолу. Сега вече и те се смесиха с общия поток. Ненадейно се разнесе клаксон — едно, две-две, и всички се разбягаха наляво и надясно — зад гърбовете им летяха моторизираните есесовци и с тях братовчедът на Антон Грайнер.

— Тоя вчера какви ли не ги надрънка — рече Антон, — и за тебе ме разпитва.

Франц се стресна.

— Пита ме подобрило ли ти се е настроението и дали се подхилкваш доволен.

— Защо пък да се подхилквам?

— Ами и аз това го попитах. Беше на номер. Полупиян човек, като се лепне за тебе, е по-страшен от пиян. Мотоциклетът му вече си е негов, изплатил го е целия. Всички били мобилизирани заедно с моторите си, ми разказваше снощи, за да претърсват града. Оградили са цели улици.

— И защо?

— Ами все заради бегълците.

— При такава силна охрана — рече Франц — не виждам как може да е трудно да се залови един-единствен човек.

— Ами и аз това попитах братовчед си, но той казва, че силната охрана си имала и силни недостатъци.

— Какви?

— Ами и аз това го попитах. А той вика: силната охрана трудно можела да се контролира. Впрочем той скоро ще се жени, можеш ли да се сетиш за кого?

— Антон, как можеш да ме питаш такива неща — отвърна Франц, — откъде мога аз да знам за кого ще се жени братовчед ти? — Той се опита да прикрие възбудата си. Нима този есесовец наистина е питал за неговото настроение?

— Иска да се жени за малката Марихен от Боценбах.

— Че тя не е ли годеница на Ернст?

— На кой Ернст?

— Ами на Овчаря!

При тези думи Антон Грайнер избухна в смях.

— Ама че си и ти, та какво представлява тоя Ернст. Кой ще седне да ревнува от него!

Това пак беше нещо, което Франц не можеше да разбере. Но нямаше време да пита Антон да му го обясни. Точно на влизане в града ги разделиха. Франц влезе в една уличка, задръстена от две големи цистерни за бензин. Всички слязоха от велосипедите си и започнаха бавно да ги бутат. Лицата им бяха сиви като въздуха, само по металните части, по рамките на велосипедите или по подаващите се от някой сак бутилки, или по издатините на цистерните блестяха леко утринните зари. Непосредствено пред Франц вървяха редица момичета в сиви и сини престилки, хванати под ръка, зъзнещи, допрели рамене едно о друго. Франц се промуши с велосипеда между тях и момичетата изръмжаха недоволно. Не каза ли някой от тях „Франц“? Той се обърна. От едно черно око го стрелна остър поглед. Та той познава това момиче с разтеглена зла уста, със спуснат кичур коси над обезобразеното лице. Той се бе натъкнал вече на нея в началото на седмицата. Тя му кимна подигравателно.

В съблекалнята в завода всички шушукаха: Дръвничето, Дръвничето.

— Какво става с Дръвничето?

— Върнал се е.

— Как — тука?

— Не, не! Може в понеделник да дойде и тука.

— Че вие откъде знаете?

— Снощи бях в „Пристана“ и дойде дъщерята на Дръвничето, онази куцичката. Той се върна, рече тя, и аз побързах да ида да го видя. Дръвничето седеше в леглото си, а жена му му правеше компреси. И на главата му беше сложила компрес. „Боже мой, Дръвниче — рекох му аз, — хайл Хитлер!“ — „Ами да, хайл Хитлер — отвърна ми той, — хубаво е от твоя страна, че веднага идваш при Дръвничето.“ — „Че какво му е толкова хубавото — викам му аз, — ха разказвай сега де. Какво ти правиха там, разказвай.“ А той ми вика: „Карлхен, ти можеш ли да мълчиш?“ — „Разбира се, че мога!“ — „Е, и аз мога“ — отвърна ми той. И не каза повече нищо.