Ана Зегерс
Седмият кръст (16)

VI

Когато работеше недалеч от къщи, тапетаджията Метенхаймер се връщаше за обяд у дома. Днес влезе в една гостилница и си поръча свински гърди и халба бира. Почерпи малкото си чираче с грахова супа. После поръча бира и на момчето и започна да го разпитва със сигурността на човек, който е отгледал вече няколко сина. Някой влезе, седна на близката маса и си поръча чаша светло пиво. Метенхаймер позна новодошлия по новата му филцова шапка — бяха пътували заедно с трамвай номер 29 сутринта. За миг усети някакво леко, неосъзнато и за него самия неприятно чувство. Престана да разговаря с чирачето и изгълта на бърза ръка последните си хапки. Побърза да се върне в жилището, за да си навакса онова, което според него работниците не бяха свършили добре сутринта поради неговото закъснение. Не беше казал нищо на жена си за призовката. Сега реши и след обед да не й казва. Изобщо му се искаше да забрави за този разпит, за тая глупава призовка. Все още не можеше да си обясни за какво го бяха викали. Може би и те не знаеха за какво. Навярно си избираха някого от време на време. Може би сред всички тези хора в целия град имаше мнозина като него, извикани ей така на̀, без причина. Само дето никой никому не казваше за това. Метенхаймер започна да се кара от високата си стълба на стоящите долу работници, задето отново са залепили накриво едно руло. Тъкмо се канеше да слезе по стълбата, за да провери как върви работата на партера, когато изведнъж така му се зави свят, че остана горе. Смехът на гипсаджиите, които дразнеха чирачето, и ясното гласче на момчето, което не им оставаше длъжно, кънтяха през празната просторна къща много по-ясно, отколкото гласовете на някогашните и на бъдещите й обитатели, приглушавани от покъщнината и меките килими и многото мебели. Тапетаджията се олюля върху стълбата. Тогава откъм стълбището долетя нечий глас:

— Край на работното време!

Тапетаджията извика в отговор:

— Края на работното време все още обявявам аз!

На спирката на номер 29 той отново се натъкна на оня дребен мъж с филцовата шапка, който бе дошъл дотук рано сутринта заедно с него и после си бе пил бирата в същата гостилница.

„Сигурно и той работи някъде насам“ — помисли си Метенхаймер, когато и онзи се качи с него в трамвай номер 29.

Метенхаймер му кимна. После изведнъж се сети, че и днес бе забравил при портиера пакета с прежда за жена си. Вчера тя му се беше скарала по този повод. Затова той слезе от трамвая и тръгна обратно. Бързаше, за да може, щом вземе пакета, да се качи на следващия номер 29. Вече много се беше уморил. Стана му приятно, като си помисли, че най-после ще седне у дома да вечеря и че изобщо ще се върне най-после у дома. И неочаквано сърцето му се сви от някаква странна вледеняваща тревога. Мъжът с новата филцова шапка, когото той бе оставил в последния трамвай номер 29, неочаквано се оказа в неговия трамвай, на предната платформа. Тапетаджията смени мястото си, защото сам не вярваше на очите си. Ала не се беше излъгал. Той добре познаваше шапката, бръснатия тил, късите крайници. Метенхаймер не смяташе да сменява трамвая, а да стигне до улица „Цайл“ и оттам да продължи до дома̀ пеша. Сега слезе при Почетната стража, за да се прекачи на номер 17. Пое си дълбоко дъх, защото никой не го следеше. Ала едва влязъл на платформата на номер 17, чу зад гърба си припрени стъпки и задъхано дишане на някой, който скочи в трамвая. Мъжът с филцовата шапка го погледна бегло, с равнодушен, ала втренчен поглед. После му извърна гръб, тъй като, за да слезе, Метенхаймер трябваше непременно да мине край него. Чак сега Метенхаймер разбра, че човекът ще слезе подир него и няма отърваване от преследването. Сърцето му заби лудо от страх. Ризата, която отдавна бе изсъхнала на тялото му, сега отново стана вир-вода.

„Но какво иска тоя от мен? — разсъждаваше Метенхаймер. — Какво съм сторил? И какво още мога да сторя?“

Не можеше да удържи на изкушението да се обърне още веднъж назад. Сред множеството шапки на вечерната тълпа — закъснели летни и подранили филцови шапки — преследвачът му вървеше с умерена бързина, сякаш предварително беше сигурен, че тази вечер тапетаджията няма да предприеме повече никакви ненадейни скокове. Метенхаймер прекоси улицата. Преди да влезе във входа на дома си, той се извърна още веднъж бързо назад в прилив на внезапна храброст, която понякога напира у хора, решили изведнъж да се отбраняват. Лицето на преследвача му беше съвсем близко зад него — дебело, отпуснато лице, с лоши зъби. Дрехите му бяха доста износени, с изключение на новата шапка. А може би и шапката му не беше нова, само по-малко износена от дрехите. В целия вид на човека всъщност нямаше нищо страшно. Страшното за Метенхаймер се криеше в необяснимото противоречие между упоритото преследване и пълното безразличие от страна на този човек.

Когато влезе във входа на къщата, Метенхаймер остави пакета на стълбището и се зае да затвори външната врата, която през деня заканваха с кука на стената на входа.

— Защо я откачваш, татко? — попита го ненадейно за него дъщеря му Ели, която тъкмо слизаше по стълбището.

— Течение става — отвърна Метенхаймер.

— Че ти нима го усещаш оттук чак горе в къщи? — отвърна Ели. — В осем часа и без това ще затворят.

Тапетаджията я погледна втренчено. Усети с кожата на цялото си тяло, че отсреща на тясната уличка онзи мъж стърчи неотстъпно и наблюдава и него, и дъщеря му.

От всичките си деца той тайно най-много обичаше Ели. Може би онзи, който стоеше на пост отсреща, знаеше това? Какво негово скрито движение искаше да издебне? Някакво негово открито прегрешение? Нямаше ли някаква приказка, в която бащата обещава на дявола да му даде първото живо същество, което ще го посрещне у дома му? Досега той беше крил пред цялото си семейство, дори и пред самия себе си, че това е най-любимото му дете. Защо го криеше, сам не беше наясно. Може би по две противоположни причини. Защото тя беше хубава, а същевременно защото непрекъснато му бе причинявала мъка. Радваше се, когато го посещаваха големите му деца. Когато дойдеше Ели обаче, сърцето му трепваше на онова местенце, където се радваше и страдаше с най-голяма сила. Колко много чудесни жилища бе облепвал с тапети мислено за дъщеря си — виждаше я как изтичва през стаите, не по-малко грациозно от онези надути капризни жени, които идваха заедно с мъжете си, за да им покажат те бъдещия им дом.

Ели докосна ръката на баща си. Върху лицето й, което приличаше на детско, изпод ореола от гъсти, навити на буклички на слепоочията и на тила й коси, се изписа тъга и нежност. Тя си припомни деня, в който баща й притисна главата й до гърдите си на пейката в гостилницата на Вестхофен и й каза с прегракнал глас да се наплаче на воля. След това те никога вече не бяха заговорили за този ден. Ала и двамата си спомняха за това пътуване, щом се видеха.

— Най-добре веднага да взема пакета с вълната — рече Ели, — мога да започна да плета още тази вечер.

Тапетаджията, който усещаше как оня на отсрещния ъгъл на улицата впива поглед в пакета, сам имаше чувството, сякаш дъщеря му пъха в пазарската си чанта нещо забранено, макар много добре да знаеше, че вътре има само няколко пъстри кълбета вълна. Лицето на Ели отново се беше прояснило. От очите й — златнокафяви като косите — струеше топъл блясък по цялото й лице.

„Нима този тип Георг не е имал очи на главата — мислеше си бащата, — за да я изостави така?“

Веселостта на младата жена го прободе в сърцето. Опита се да застане пред нея, за да не може ничий поглед да я улучи. Ако търсят да поставят някакъв капан нему, помисли си отново той, каква вина има това дете? Но Ели беше голяма и силна, а той беше дребният, съсухреният. Не можеше да я скрие. Погледна напрегнато към улицата, когато тя излизаше от входа, лека и изправена, размахвайки пазарската чанта в ръка. Метенхаймер си пое дълбоко дъх. В същия миг преследвачът му се беше извърнал към витрината на парфюмерийния магазин отсреща. Ели мина незабелязано покрай него. Метенхаймер не разбра обаче, че от гостилницата до парфюмерийния магазин веднага изскочи един млад, подвижен мъж с мустачки, който побутна леко с лакът оня с филцовата шапка, минавайки край него. Погледите им се срещнаха в стъклото на витрината. Като рибари, вперили поглед в същата вода и в едни и същи риби, и двамата съзряха в стъклото отсрещната страна на улицата, външната врата на къщата, където живееше тапетаджията, и него самия.

„Ти искаш аз да въведа семейството си в нещастие — помисли си Метенхаймер, — ала това няма да ти се удаде.“ И като се успокои неочаквано самичък, той тръгна по стълбите нагоре.

Онзи с филцовата шапка влезе в гостилницата, откъдето бе изскочил момъкът с мустачките. Седна край прозореца. Другият настигна бързо Ели с дълги, леко пружиниращи крачки, като си мислеше същевременно, че краката и бедрата на тази млада жена напълно облекчават отегчителната му задача.

 

 

Във всекидневната Метенхаймер се препъна о детето на Ели, което строеше нещо на пода. Ели бе оставила детето да пренощува тук. Защо? Жена му повдигна рамене. По израза на лицето й се виждаше, че тя таи нещо в сърцето си, ала мъжът й не я попита какво. Всяка друга вечер детето би го развеселило, сега обаче той попита:

— За какво й дадоха всъщност квартира?

Детето сграби показалеца на дядо си и се разсмя. Ала на него не му беше до смях. Отмести детето от себе си. В главата му отново прокънтяха една подир друга всички думи, изречени тази сутрин по време на разпита. Вече никак нямаше чувството, че само е сънувал. Сърцето му тежеше като олово. Пристъпи към прозореца. Парфюмерийният магазин отсреща вече беше спуснал ролетката си. Ала това не можеше да заблуди Метенхаймер. Той знаеше, че някоя от смътните сенки зад витрината на гостилницата не изпуска из очи неговото жилище. Жена му го повика да вечерят. На масата тя каза както винаги:

— Питам се кога най-после ще сложиш и у нас нови тапети?

 

 

През това време, връщайки се от работа, Франц бе слязъл от велосипеда си малко преди да стигне до Ханзагасе. Сега тикаше велосипеда, размишлявайки дали действително да влезе в някой магазин да попита за Метенхаймарови. И ето че се случи онова, на което се бе надявал и от което може би се бе страхувал леко. Той случайно срещна Ели. Стисна здраво ръчките на велосипеда. Потънала в мислите си, Ели не го забеляза. Тя никак не се беше променила. Спокойните й движения леко се смекчаваха от някаква тъга — така беше и някога, когато тя изобщо нямаше повод да бъде тъжна. Все още носеше тогавашните си обици. Това беше добре. Те му харесваха много в нейните гъсти кестеняви коси. Ако Франц умееше да облича в думи чувствата си, сигурно щеше да си каже сега, че тазвечерната Ели много повече прилича на себе си, отколкото онази Ели, която живееше в спомена му. Как го заболя, когато тя мина край него, без да го забележи, макар че тя въобще не можеше да го види, пък и не биваше. Както когато я видя за първи път в пощата, той и сега изпита желание да я грабне в прегръдките си и да я целуне по устата.

„И защо не бива да ми принадлежи онова, което ми е предопределено?“ — мина му през ума, забравил, че е съвсем невзрачен, с най-обикновено лице без никаква изразителност — един беден и тромав млад човек.

Той остави Ели да мине край него — а също и младия господин с мустачките, за когото въобще не предположи, че има нещо общо с Ели.

После обърна велосипеда си. Въртя педалите подир нея десетина минути, докато тя влезе в къщата, където живееше под наем заедно с детето си.

Франц огледа къщата, която погълна Ели. После огледа околните здания. Срещу входната врата на Елини имаше сладкарница. Влезе вътре и седна.

В сладкарницата имаше само един посетител, един източен, доста спретнат човек, с мустачки. Той седеше до витрината и гледаше навън. Франц не му обърна внимание. Толкова мозък все пак имаше в главата си, за да не изтича подир Ели в дома й. Ала денят все още не беше свършил. Ели можеше да излезе отново. Така или иначе, той реши да остане дълго тук и да чака.

Междувременно горе в стаята си Ели се беше преоблякла, вчесала и пригладила косите си с четката, изобщо бе направила всичко, което трябваше да направи, ако гостът, когото очакваше тази вечер, действително щеше да дойде и да остане за вечеря, а може би — Ели не изключваше напълно тази възможност — и до утре сутринта. Накрая тя сложи една престилка върху новата си рокля. После влезе в кухнята на хазайката, очука и осоли два шницела и приготви тигана с мазнина и лук, за да го сложи върху огъня веднага щом навън се позвъни.

Хазайката й, умерена, петдесетгодишна жена, която обичаше младите и бе убедена, че животът си иска своето, я наблюдаваше усмихната.

— Вие сте напълно права, госпожо Хайслер — каза тя, — човек веднъж само е млад.

— В какво съм права? — попита Ели. Лицето й из един път се беше променило.

— Че ще останете веднъж да вечеряте с гости, а не с роднините си.

На езика на Ели бе да каже: „Предпочитам сама да вечерям“ — ала не каза нищо. Сама усещаше, че очаква да чуе как долу външната врата се затваря и по стълбището тръгват твърди стъпки. Да, наистина, тя очакваше. Ала същевременно се надяваше, че може да се случи нещо и гостът да не дойде.

„Най-добре да направя и пудинг“ — помисли си тя.

Сложи млякото да се вари, изсипа бавно сместа за крем и започна да бърка.

„Ако дойде — добре — помисли си неочаквано тя, — ако не дойде — пак добре.“

Тя действително чакаше; ала колко жалко бе това очакване в сравнение с някогашното…

Когато на времето бе чакала седмица след седмица, нощ след нощ да чуе стъпките на Георг, тя все още бе имала сили да противопостави младостта си на пустотата на нощта. Днес чувствуваше, че някогашното й чакане не е било нито безсмислено, нито смешно, а много по-добро и по-гордо, отколкото днешният й живот от ден за ден, когато тя вече бе изгубила сили да чака.

„Сега и аз съм като всички други — помисли си тъжно Ели, — нищо вече не ми се струва особено важно.“ Не, тя сигурно няма да прекара идващата нощ в очакване, ако гостенинът й не дойде. Ще се прозине няколко пъти и ще заспи.

Когато Георг й бе заявил за първи път, че няма нужда да го чака повече, тя не му бе повярвала. Наистина, беше се върнала при родителите си, ала по този начин бе сменила само мястото на чакането. Ако чакането на единия има силата да върне другия, тогава Георг сигурно щеше да се върне при нея. Ала очакването няма никаква магическа сила, то няма власт над другите и се отнася само до чакащия и затова именно изисква от него душевна сила. За Ели то също не бе от полза — само бе породило спокойната, безмълвна тъга, която понякога най-неочаквано разкрасяваше хубавичкото й младежко личице. Точно това си помисли сега и хазайката, докато наблюдаваше Ели край печката.

— Докато изядете шницелите — рече успокоително тя, — пудингът ви ще се изстуди напълно.

Когато Георг й бе обяснил за последен път, че няма защо да го чака повече — съвсем не грубо, ала твърдо и уверено, защото чакането му било противно, — когато Георг й обясни със спокойни и разумни думи, че бракът не е нищо свято и че дори и очакваното дете не е някаква неизбежна съдба, Ели най-после бе напуснала общата им стая, наема за която сама бе плащала тайно през всичкото време.

Ала тя продължи да чака; чакаше и през нощта, когато се роди детето й. Та нима можеше да има друга по-подходяща нощ от тази за внезапното му завръщане? След няколкодневно търсене баща й успя да домъкне този ужасен човек — зет си. По-късно, когато гледаше дъщеря си след раздялата им, той съжаляваше за това. Макар да бе уговарял отначало Ели да не се омъжва, а след това — да не се развежда, сега вече той беше убеден, че дъщеря му не бива да изчаква повече. Затова на края на втората година сам отиде да търси зет си чрез властите. Дори и собствените му родители не знаеха къде се намира… Ала тази втора година от брака на дъщеря му, която вече изтичаше, беше 1932. Наложи се през нощта Ели да успокоява детето, разбудено в съня си от изстрелите и наздравиците по случай настъпването на Новата 1933 година. Георг беше неоткриваем. Дали от страх да не би действително да го открият, търсейки много настоятелно, или Ели се успокои, защото детето й носеше радост — така или иначе, семейството изостави намерението си.

Ели още си спомняше утрото, когато престана да чака. Призори я бе събудила автомобилна свирка. Тя бе доловила по улицата шума от стъпки, които може би бяха на Георг. Стъпките отминаха външната порта на техния дом. Заедно с отекването на стъпките отекна и желанието на Ели да чака повече. С последното ехо откъм улицата се изчерпа и чакането й. Тя не си бе направила никакъв извод, не бе взела никакво решение. Просто си каза, че и майка й, и всички по-възрастни хора имат право. Времето лекува всичко, дори и нажеженото желязо изстива. Тогава тя заспа бързо. На другия ден беше неделя. Ели спа до обяд. За неделния обед във всекидневната на Метенхаймерови влезе една зачервена и свежа, съвсем нова и здрава Ели.

В началото на 1934 година Ели получи призовка. Съобщаваха й, че мъжът й бил арестуван и откаран във Вестхофен. Сега, каза тя на баща си, той най-после си е намерил мястото и те могат да подадат заявление за развод. Баща й я погледна изненадано, както човек поглежда красива скъпа вещ, върху която неочаквано е открил някакъв дефект.

— Сега ли? — каза той само.

— А защо не сега?

— Там това сигурно ще бъде тежък удар за него.

— И аз преживях много тежки удари — отвърна Ели.

— В края на краищата той още е твой съпруг.

— Това е свършено веднъж завинаги — отвърна Ели.

 

 

— Няма смисъл да чакате в кухнята — рече хазяйката, — щом се позвъни, аз ще сложа шницелите върху огъня.

Ели влезе в стаята си. На края до леглото й беше детското креватче, което днес беше празно. Всъщност гостенинът й вече трябваше да дойде, ала Ели не седна да го чака. Отвори пакета, опипа преждата и после започна първия ред на плетката.

С човека, когото сега очакваше, макар и без голямо нетърпение, и чието име беше Хайнрих Кюблер, тя се бе запознала случайно. Когато не пречим на случая и го оставим да действува на воля, той съвсем не е сляп, както обичаме да казваме обикновено, а направо е хитър и изобретателен. Важното е човек да му се довери. Рече ли човек да му се меси в работата и да му пречи, се получават неудачи, за които после отново неправилно виним случая. Оставим ли го спокойно да действува и му се подчиняваме напълно, той обикновено достига до целта, и то бързо и устремно, без заобикалки.

Една колежка на Ели я бе поканила да отидат да потанцуват. Отначало Ели съжали, че се е съгласила. Малко по-късно един келнер изпусна зад гърба й една чаша. Ели се извърна; в същото време се извърна и същият този Кюблер, който тъкмо прекосяваше салона. Той беше висок, тъмнокос, със здрави зъби — някаква слаба прилика в държането и в усмивката му с Георг накараха лицето на Ели да разцъфне за миг, така че Кюблер веднага го забеляза, спря се насред път и после се приближи. Танцуваха чак до сутринта. Отблизо, разбира се, той въобще не приличаше на Георг. Беше порядъчен млад човек. Идваше често да взема Ели да отидат да потанцуват или да излязат в неделя до близката планина. Целуваха се и бяха доволни.

Веднъж Ели му бе разказала за първия си мъж.

— Не ми провървя там — така говореше тя сега за брака си.

Хайнрих увещаваше Ели да се освободи напълно от този Георг. Така тя реши сама да уреди въпроса.

Един ден Ели получи разрешение за посещение в лагера Вестхофен. Изтича при баща си. Отдавна вече не му беше искала съвет за нищо.

— Трябва да отидеш — каза Метенхаймер, — аз ще те придружа.

Ели не бе правила никакви постъпки за това разрешително, то дори съвсем не й беше приятно. Пък и тези, които й го бяха изпратили, преследваха определена цел.

Тъй като не бяха успели да постигнат при този затворник нищо нито с удари, нито с ритници, нито пък чрез глад или мрак, в лагера бяха решили да повикат жена му. Жена и деца, обикновено това имаше силно въздействие върху повечето затворници.

Така Ели съобщи в своята канцелария, че ще отсъствува, а Метенхаймер — в своята фирма. Бяха премълчали пред семейството, че ще предприемат това пътуване. Във влака Ели мечтаеше да се намира сега със своя Хайнрих сред някоя поляна на Таунус. Метенхаймер мечтаеше за своите тапети. Когато слязоха от влака и тръгнаха един до друг по шосето, отминавайки няколко лозарски села, Ели хвана ръката на баща си, сякаш се бе превърнала отново в малко момиченце. Ръката й беше суха и отпусната. И двамата бяха потиснати.

Когато тръгнаха между първите къщи на Вестхофен, хората ги сподиряха с обичайния и смътен израз на съчувствие, сякаш отиваха в болница или на гробища. Сърцата на баща и дъщеря се свиваха болезнено, като гледаха деловитата шетня и радостната възбуда от труда на лозарските села, през които вървяха… Защо и те не бяха на мястото на тези хора? Защо не можеше и те да тикат това буре през улицата към тенекеджията? Защо тя да не е жената, която сега изтърсва ситото си на прозореца? Защо да не са те на мястото на тези, които мият плочите в оня двор, преди да поставят пресата за изстискване на гроздето? А вместо това те трябва да вървят сега сред тази трудова суетня по този странен път, неудържимо потиснати. Един момък с широк, обръснат още като през лятото череп — приличащ повече на моряк, отколкото на селянин — се приближи към тях и каза сериозно и спокойно:

— Трябва да заобиколите отгоре зад нивата, за да стигнете до онзи зид.

Една стара жена, която навярно беше майка на момчето, погледна през прозореца и им кимна.

„Успокоява ли ме тя? — помисли си Ели. — Та мен нищо вече не ме свързва с Георг.“

Тръгнаха нагоре по полето. Вървяха край една стена със зазидани отгоре парчета счупено стъкло. Отляво имаше малка фабрика: „Матиас Франк, синове“. Оттук те видяха портата с постовия. Портата гледаше към шосето и стоеше точно на края на остър ъгъл, образуван от бедрата на двете стени на така наречения вътрешен лагер. Вътрешният лагер опираше само с външната си порта на шосето. Предполагаше се, че Рейн се намира някъде в ниското, но не се виждаше. Тук-таме сред кафявата и вдигаща пара пръст проблясваше застояла вода.

Метенхаймер реши да изчака Ели в градината на гостилницата в селото. Оттук тя трябваше да продължи сама. Ели се страхуваше. Каза обаче, че всъщност тя няма повече нищо общо с Георг. Нямаше да се остави да я затрогнат нито тежкото му положение, нито познатото лице, нито погледът или усмивката му.

 

 

Тогава Георг беше вече отдавна във Вестхофен. Бе издържал мъченията на десетки разпити — страдания и мъчения, които инак биха били достатъчни за цяло поколение, над което е преминала война или някакво друго бедствие. И тези мъчения щяха да продължават — било утре, било още в следващата минута. Тогава Георг вече знаеше, че само смъртта може да го освободи от тук. Той вече знаеше каква ужасна сила бе връхлетяла върху неговия млад живот, ала бе узнал също така и собствената си сила и вече знаеше какво представлява самият той.

В първия миг Ели си помисли, че са довели по погрешка някой друг затворник. Вдигна ръце към ушите си — обичайното движение, с което по-рано винаги проверяваше дали обиците й са на мястото си. После ръцете й паднаха надолу. Тя втренчи поглед в непознатия човек между двамата постови от щурмовите отреди. Та Георг беше висок, а този тук беше нисък като баща й, с подвити колене. После го позна по усмивката. Това беше някогашната му характерна усмивка, полурадостна, полупрезрителна, с която той я бе измерил с поглед при първата им среща. Разбира се, сега не му предстоеше да премери с поглед една млада жена, която ще иска да отнеме на толкова обичния си приятел. Георг се опита да оформи някаква мисъл в измъчения си мозък. За какво са довели тук тази жена? Какво целят с това? Страхуваше се, че е толкова изнурен и бе претърпял толкова много телесни болки, че няма да успее да долови нещо важно, някакъв капан.

Той втренчи поглед в Ели. За него тя бе също така странно същество, както и той за нея: филцовата й шапчица със заметната нагоре периферия, къдравите й коси, обиците. Той я наблюдаваше. Започна да си припомня каква връзка бе имал на времето с нея, макар и твърде краткотрайна. Същевременно пет-шест чифта очи следяха всяко потрепване на лицето му, обезобразено все още от последния побой.

„Трябва да кажа нещо на този човек!“ — мина през ума на Ели.

И тя каза гласно:

— Детето е добре.

Той наостри слух. Погледът му се напрегна. Какво ли искаше да му каже тя с това? То сигурно има някакво определено значение, тя навярно му носи някаква вест? Георг се страхуваше, че е твърде много слаб и не може да разбере смисъла на думите й. Затова попита:

— Така ли?

В този миг тя не можеше да не го познае по погледа. Той се бе втренчил все така неотстъпно и пламенно, както първия път, върху полуотворените й устни. Каква ли новина се крие в нейните думи, която ще трябва да придаде още веднъж сила и напрежение на живота му! След дълга мъчителна пауза, по време на която тя навярно бе търсила какво точно да каже, Ели рече:

— Скоро ще постъпи в детска градина.

— Да — рече Георг.

Какво мъчение беше да кара изнурения си мозък да съобразява така бързо и остро! Какво иска да каже тя с това, че детето ще постъпи в детска градина? То е добре и ще постъпи в детска градина… Навярно това има нещо общо с преустройството на работата, за което бе говорил Хагенауер, когато постъпи в лагера преди четири месеца, след арестуването на последното партийно ръководство. Усмивката му се разшири. Ели попита:

— Искаш ли да видиш снимката му?

И тя затърси в малката си чантичка, към която сега освен очите на Георг се насочиха и погледите на присъствуващите полицаи. Тя извади отвътре една малка, залепена върху картон снимка на дете, което си играе с дрънкалка. Георг се наведе над снимката и челото му се сбърчи от напрежение да не би да не успее да долови нещо важно. Той вдигна поглед, втренчи го в Ели, после отново в снимката. Повдигна недоумяващо рамене. Гледаше Ели така мрачно, сякаш тя се бе подиграла с него. Надзирателят извика:

— Свиждането свърши.

И двамата потрепераха. Георг попита бързо:

— Как е майка ми?

Ели извика:

— Добре е. — Тя не бе виждала вече година и половина жената, която си бе останала чужда за нея и дори й беше противна.

Георг извика:

— А как е малкият ми брат? — Той сякаш неочаквано се бе разсънил, цялото му тяло трепереше.

На Ели се стори още по-страшно това, че той неочаквано бе започнал от миг на миг да си възвръща все повече човешкия облик. Георг извика:

— Как е…

Сграбиха го отляво и отдясно, извиха ръцете му назад и го отведоха.

Ели не можеше да си спомни как се бе върнала при баща си. Спомняше си само как той бе притиснал главата й до гърдите си и че гостилничарят и жена му и още други две жени стояха край тях, ала това й беше безразлично. Едната жена я бе потупала леко по рамото, а другата бе докоснала косата й с ръка. Накрая гостилничарката вдигна шапката на Ели от земята и издуха праха от нея. Никой не бе отронил нито дума. Зидът беше твърде наблизо. И страданието, и утешението бяха еднакво безмълвни.

Когато се върнаха у дома, Ели седна и написа писмо на Хайнрих. Нека не идва повече да я взима от службата й, изобщо никога да не идва повече.

Въпреки това Хайнрих я изчака на излизане от работа. Заразпитва я дали този Георг отново й е направил впечатление, дали из един път отново е започнала да го обича, или може би изпитва само съчувствие към него, или пък иска пак да се събере с него, когато го пуснат от лагера. Ели бе изслушала въпросите му изненадана — все неясни и безсмислени догадки за нещо, което само тя си знаеше. Отвърна му съвсем спокойно. Не, тя не обича вече Георг. Никога вече няма да се върне при него, няма да се върне и когато го освободят, всичко това е свършено завинаги. Ала из един път тя нямала вече желание да бъде заедно с Хайнрих, откакто е видяла Георг — просто няма вече желание, това е всичко.

Хайнрих застана на пътя й, също както бе постъпил и Франц на времето, преди няколко години, когато Георг неочаквано му я бе отнел. Тъй като обаче той самият не бе чак дотам сериозен, Хайнрих не можеше да повярва, че и нейният отказ е напълно сериозен. Та какъв смисъл имаше всичко това? Виж, ако тя все още обича Георг… Но само така! Какво ще спечели той от това, че тя ще остане сама? Той дори няма и да го научи, сигурно няма и да го повярва, дори и да има възможност по-късно тя да му разкаже всичко. Защо е необходимо да си усложняват така живота?

Оттогава бе минала вече близо година. Тази вечер тя беше поканила Хайнрих. Беше приготвила за него шницел и беше сварила пудинг. Беше се направила хубава заради него.

„Как ли започнах всичко отново? — мислеше си Ели. — Защо пак искам да бъда заедно с него?…“

Не се бе наложило нито да ликвидира нещо, нито да вземе някакво сериозно решение. Не се беше случило нищо особено, само дето една година е много време. Скучно е да се стои всяка вечер сама. А Ели просто не е създадена да чака. Тя беше млада жена като всички останали. Хайнрих бе излязъл прав. Защо да търпи толкова лишения заради един мъж, който й е вече съвсем чужд? Пък и през изтеклата година ужасното, обезобразено от побоищата лице на Георг бе избледняло от съзнанието й. И майка й, и всички по-възрастни хора имаха право: времето лекува всичко, дори и нажеженото желязо изстива.

И все пак в дъното на сърцето си Ели хранеше слабата надежда, че някаква случайност може да попречи на Хайнрих да дойде. Тя сама не можеше да си обясни с какво това щеше да промени нещата, след като тя сама го бе поканила.

Долу, в сладкарницата, Франц гледаше към улицата. Запалиха уличните лампи. Колкото и да беше топло през деня, сега никой не можеше да се залъгва, че лятото не е отминало вече. Малката сладкарничка беше осветена съвсем слабо. Жената на тезгяха тракаше шумно с чиниите. Сигурно й се искаше двамата й упорити посетители да си вървят вече. Неочаквано Франц стисна с две ръце ръбовете на масичката. Не можеше да повярва на очите си. Между уличните фенери към портата на Елината къща вървеше Георг с цветя в ръка. Франц усети как всичко у него се преобърна и се завъртя в шеметен вихър. Всичко имаше в този вихър: и уплаха, и радост, и ярост, и страх, и щастие, и ревност. После всичко отмина, защото мъжът се приближи. Франц се успокои и сам се изруга. Приближаващият мъж само отдалеч имаше съвсем слаба прилика с Георг и тази прилика се дължеше само на това, че той тъкмо бе мислил за Георг.

В този миг сладкарката успя да се освободи поне от единия си посетител.

Младият човек бе хвърлил парите на масата и бе изскочил навън. Франц си поръча още едно кафе и още едно парче сладкиш.

 

 

Когато някой позвъни отвън, лицето на Ели все пак засия. Миг по-късно Хайнрих стоеше в стаята й. В ръката си той държеше букет карамфили. Погледна смутен младата жена, която седеше на края на леглото си, без да го бе очаквала особено, и сега не можеше да скочи, защото й пречеха пъстрите вълнени кълбета в скута. Ели вдигна лице. После придърпа чантата и натъпка — прекалено бавно от обзелото я смущение — плетивото си в нея. После тя се изправи и пое карамфилите от ръката на Хайнрих. Откъм кухнята вече идваше миризма на печено месо. Милата госпожа Меркер! Ели се усмихна, без да иска. Ала лицето на Хайнрих беше толкова сериозно, че усмивката й изчезна. Тя отмести лице, за да избегне напрегнатия поглед на Хайнрих. Той я хвана за раменете, стисна я и тя отново вдигна глава и го погледна. Забравяйки всичко наоколо си, сега Ели вече си мислеше, че все пак е щастие, дето Хайнрих бе дошъл. В този миг по стълбището и във входното антре се чуха гласове и стъпки.

Дали наистина някой извика или само си го бе помислил: „Гестапо!“ Ръцете на Хайнрих се отпуснаха, лицето му замръзна, а и веселото до преди малко, пламнало лице на Ели също замръзна, сякаш никога не се беше усмихвало и никога вече няма да може да се усмихне.

 

 

Макар че мислеше по-бавно и не умееше да свързва събитията бързо, Франц все пак успя донякъде да си обясни онова, което видя през следващите няколко минути от мястото си пред витрината на сладкарницата.

За кратко време на малката тиха уличка изведнъж настъпи голямо оживление, макар и без да привлече вниманието на околните. Голяма тъмносиня лека кола спря на следващия ъгъл на улицата. В същото време едно такси спря пред вратата на къщата, където живееше Ели. Миг след това пристигна второ такси, което не задмина първото, а спря непосредствено зад него.

От първото такси вече бяха изскочили трима млади мъже в обикновено ежедневно облекло и след като се забавиха съвсем за кратко време в къщата, отново се пъхнаха в таксито, водейки със себе си още едно лице. Франц не можеше да се закълне, че четвъртият мъж беше същият, когото той бе сбъркал за миг с Георг, защото придружителите му застанаха много хитро — пък може би случайно — между вратичката на колата и външната врата на къщата, за да не се вижда кого водят. Ала Франц все пак успя да забележи, че четвъртият не вървеше спокойно, а приличаше на пиян или на болен сред придружителите си с бързи и резки движения. И когато колата отмина веднага, тъй като шофьорът въобще не бе изключвал междувременно мотора, второто такси бавно се приближи до външната врата на Елиния дом — също за кратко време. Двама мъже влязоха бързо в дома и се върнаха с една жена помежду си.

Неколцина минаващи по улицата се спряха за малко. Навярно от няколко прозореца също се бяха надвесили да видят какво става. Ала тротоарът пред вратата на къщата беше чист и непокътнат под светлината на уличните фенери, там явно не се бе случила катастрофа, нямаше пръски кръв. И ако някой си направи някакъв извод от видяното, то той бе предпочел да го сподели само с членовете на семейството си.

Франц очакваше всеки миг да дойдат да арестуват и него. Успя обаче да се отдели от мястото с велосипеда си, без никой да го спре.

„Значи, Георг също е избягал — мислеше си Франц, — дебнат роднините му, предполагаемата му жена, навярно и майка му. Мислят, че той се крие тук в града. И може би това наистина е така. Но как смята да се измъкне той?“

Въпреки разказа на онзи бивш сълагерник на Георг, Франц никога не бе успял да си представи днешния Георг такъв, какъвто го бе видяла Ели. Ала споменът за някогашния Георг сега го облада внезапно съвсем ясно. Той го видя така отчетливо пред себе си, че едва не извика. Така са викали преди столетия, в също такива мрачни времена хората, когато неочаквано са мислели, че виждат сред тълпата на улицата или сред опиянението на някакъв празник единствения човек, когото са си представяли в запретените си спомени, а тези спомени всъщност са били съвестта им. Той видя младежкото лице на Георг, дръзкия и тъжен поглед, тъмните му гъсти и хубави коси. Видя Георг, подпрял главата си с ръце, видя главата върху раменете му като вещ, за която е определена цена. Франц завъртя още по-силно педалите, сякаш него преследваха.

Пристигна у Херманови съвсем разстроен и объркан, което за щастие не се бе изписало върху малко грубоватите черти на лицето му. Но и тук не можа да излее сърцето си, Херман не се беше върнал още от работа.

— Имал някакво събрание — каза Елзе, вперила в разстроения Франц кръглите си очи, едновременно любопитни и невинни.

Усещайки, че трябва да го успокои за нещо, тя му поднесе кутия с бонбони. Херман често й купуваше лакомства, защото просветналото й личице, когато й бе направил първия подарък, силно го бе трогнало. Франц, който също я приемаше като дете, я погали по главата, ала веднага съжали, защото тя се стресна и се изчерви.

— Значи, го няма — рече Франц почти отчаян и толкова погълнат от мислите си, че не можа да потисне една въздишка.

Тя го проследи с поглед, докато той буташе велосипеда си нагоре по улицата, и изпита съчувствие към него, по детски, заради болката, която го гнетеше и чиято причина тя не знаеше.

 

 

Марнетови почакаха малко Франц, после започнаха вечерята без него. Ернст Овчаря бе заел мястото му. Сега Ернст излезе пред къщата, за да подхвърли на своята Нели един кокал. Като излезе от топлата задимена кухня на полето, лицето му изведнъж се промени и той си пое дълбоко въздух. Днес мъглата не беше вече толкова гъста. Във всички посоки надалеч се виждаха светлините на множеството селца и градове наоколо, на железопътните линии и фабриките, на заводите за бои „Хьохст“, на „Опел Рюселсхайм“. Подпрял ръка на хълбока си, стиснал с другата кокала, Ернст се оглежда спокойно. Лицето му отново придобива веселия си надменен израз, сякаш той е пристигнал тук днес, начело на своите легиони, като посланик от дълбоката древност, и сега стои и се възхищава на окончателно победената земя, на нейните реки и милиони светлинки. Той застива на мястото си като завоевател, наслаждаващ се на завоюваното. Но нима той действително не бе пристигнал тук начело на своите легиони като посланик на дълбоката древност и действително не бе покорил земята, горите и реките?

Ернст проточи напред глава, защото чу нещо да съска иззад нивата. Това е съскането от велосипеда, който Франц тика нагоре. Лицето на овчаря, което току-що беше все още ясно и почти величествено, сега се оживява от хитро любопитство. Защо Франц се връща толкова късно, и то от тази страна?

— Всичко изядохме вече — казва Ернст.

Със своя дързък остър поглед той веднага разбира, че Франц е недоволен от нещо. Това не предизвиква у него съжаление, а само любопитство, и изразът на лицето му сякаш говори: горкички ми, мъничък Франц, колко ли мъничка трябва да е пък бълхата, която те е ухапала?

Без да са си разменили нито дума, Франц изпитва неприятно чувство към този момък, към неговата студена насмешливост, която друг път го развеселява. Противно му е неговото равнодушие, защото по начало му е противно равнодушието на хората, сред които трябва да влезе сега, да изкуса супата си, както му е противно и равнодушието на звездите, които тъкмо изгряват над главата му.