Ана Зегерс
Седмият кръст (12)

II

В същото това време Ернст Овчаря поздрави своята Нели с такъв дълбок гърлен глас, който кучето така добре познаваше, че то цялото затрепера от радост.

— Нели — рече Ернст, — ето че глупавата Софи не дойде. Не знае тя къде й е щастието, Нели. Но ние с теб все пак си легнахме да спим. Няма да седнем да плачем я.

У Манголдови къщата беше още тиха, ала у Марнетови някой вече дрънчеше с ведрата в обора. Ернст взе пешкира и мушамената торбичка, в която държеше приборите си за бръснене и миене, и пристъпи към помпата на Марнетови. Потреперващ от студ и от удоволствие, той намаза със сапун и натърка врата и гърдите си, после си изми зъбите. След това окачи джобното си огледалце на оградата и започна да се бръсне.

— Има ли малко топла водица и за мен у вас? — попита той Аугусте, като видя в огледалцето си да се приближава с кофите за мляко.

— Ще се намери, влез! — рече Аугусте.

— Откакто се омъжи, ти си станала такава добричка, Аугусте — подразни я Ернст, — а по-рано все се ежеше.

— Ти май още от сутринта си си пийнал — отвърна Аугусте.

— Дори и кафе не съм пил — рече Ернст, — термосът ми се счупи.

Далече надолу край реката в гъстата мъгла сред мърморене и прозевки започнаха тук-таме да просветват лампи. От външната порта на последната къща на Либах излезе една петнадесет-шестнадесетгодишна девойка, завързала главата си с голяма носна кърпа. Кърпата беше толкова бяла, че тънките вежди на момичето се очертаваха съвсем ясно под нея. С изписано по лицето й спокойно очакване, в което нямаше никакво съмнение, че очакваният момък всеки миг може да се появи на пътя иззад тухлената стена както всяка заран, тя дори не поглеждаше натам, а бе втренчила поглед право пред себе си към вратата. И ето, чирачето Хелвиг, същият онзи Фриц Хелвиг от земеделското училище „Даре“, изскочи иззад зида и застана на портата. Без да възкликне, дори без да се усмихне, девойката вдигна ръце нагоре. Прегърнаха се и се целунаха, докато от кухненския прозорец две жени — бабата на девойката и една възрастна братовчедка — ги гледаха спокойно, без укор и без одобрение, както се гледат обикновени ежедневни случки. Защото въпреки младостта си момъкът и девойката се смятаха вече за сгодени. След целувката Хелвиг хвана лицето на девойката с двете си ръце. Играеха на играта „Кой ще се разсмее пръв“, ала днес и на двамата сякаш не им беше до смях и те само впериха поглед един в друг. Тъй като — както почти всички хора в селото — те двамата бяха далечни роднини, очите им бяха еднакви, еднакво прозрачно-светлокафяви, както на всички местни хора. Сега те се гледаха, без да примигват, с дълбоки и ясни и — както се казва — невинни очи. И правилно се казва така, защото как другояче да се изрази характерното за тези детински очи? Все още никакво чувство за виновност не бе затъмнило техния блясък, те още нямаха понятие, че под натиска на живота сърцето може да приеме различни неща и да се преструва след това, че не е било наясно какво върши — но защо бе удряло тогава толкова страхливо и бързо? Все още в очите им не се четеше никаква мъка, освен тази, че има още много време до деня на сватбата им. Именно в такива ясни очи гледаха сега и единият, и другият, докато най-после се забравиха. Неочаквано миглите на девойката леко потрепнаха.

— Фриц — рече девойката. — Сега вече ще си получиш якето.

— Надявам се — отвърна момъкът.

— Дано само не са ти го повредили много! — допълни момичето.

— Знаеш ли, тоя Алвин, който пипна оня нещастник, е истински грубиян.

Предишната вечер из околните села всички говореха само за беглеца, когото бяха заловили в двора на Алвинови…

Когато преди повече от три години бяха открили наблизо лагера Вестхофен, още когато започнаха да строят бараките и да издигат стените, да изтеглят бодливата тел и да слагат постови и когато малко по-късно първата колона затворници мина под присмеха и ритниците на униформените, към които се бяха присъединили още тогава Алвиновци и подобни на тях момчетии, а през нощта хората чуха виковете и страшния вой и на два-три пъти изстрели, всички се почувствуваха потиснати. Прекръстиха се — дано бог ги избави от подобно съседство! Някои, които трябваше, отивайки на работа, да заобикалят надалеч, скоро след това бяха започнали да виждат пазените под охрана и изкарани на работа на полето затворници. Тогава мнозина си рекоха: нещастници! Ала скоро хората се замислиха какво ли всъщност ровят те из тяхната мера. По това време именно един млад моряк от Либах открито изруга лагера. И веднага го откараха. Затвориха го за няколко седмици, за да му дадат възможност да види какво става там. Когато го пуснаха, той изглеждаше съвсем променен и не отговаряше на никакви въпроси. Намери си работа на един шлеп и както разказваха по-късно другарите му, останал да живее в Холандия — една история, над която съселяните му доста се бяха чудили. Веднъж прекараха двадесетина нови затворници през Либах. Видът им беше такъв, че хората потрепераха от ужас, а една жена от селото открито се разплака. Същата вечер обаче новият млад кмет на селото повика жената, която му беше леля, в кабинета си, и й даде да разбере, че със своя хленч тя е навредила за цял живот не само на себе си, но и на синовете си, които бяха едновременно братовчеди на кмета, а един от тях му беше дори и шурей. Изобщо по-младите в селото — момци и девойки — се бяха заели да изяснят на родителите си защо е построен лагерът тук и за кого. Така е с младите хора, те винаги мислят, че знаят всичко по-добре — само че някога младите искаха да знаят по-добре доброто, а сега знаеха по-добре лошото. И когато хората разбраха, че не могат да направят нищо срещу лагера, и започнаха да получават всевъзможни поръчки за зеленчук и краставици, те влязоха в полезни за себе си взаимоотношения с новите си съседи, защото събирането и изхранването на толкова много хора на едно място изисква какво ли не.

Но когато вчера сутринта сирените зареваха и когато по всички улици сякаш из земята изникнаха постови и навред се разнесе мълвата за бягството и след това по пладне в съседното село бе заловен истински беглец, хората, които отдавна вече бяха свикнали с близостта на лагера, изведнъж започнаха да се питат защо го бяха построили точно край тяхното село. Като че днес отново заиздигаха лагерните стени, изтеглиха нова бодлива тел. Ами онази група затворници, които прекараха под конвой от близката железопътна гара през селската улица само преди няколко дни — защо, защо, защо е нужно всичко това? И същата онази жена, която племенникът й, кметът, преди около три години бе предупредил да внимава, предишната вечер отново се разплака открито пред всички. Нима беше необходимо, след като вече бяха заловили нещастния беглец, да настъпят с крак пръстите на ръката му, с която той се държеше за ръба на колата? Всички Алвиновци открай време са си били грубияни, но сега те даваха тон. Колко блед беше онзи нещастник сред свежите, здрави лица на селските момци!…

Чиракът Хелвиг бе чул всичко това. Като се позамисли, той си припомни, че откакто той се знаеше, лагерът винаги си е стоял на мястото, и това даваше отговор на всички въпроси защо е трябвало да го построят именно тук. Всичко това беше съвсем естествено за Хелвиг. В края на краищата лагерът беше построен, докато той беше още малко момче. И ето че сега сякаш го построиха за втори път, когато той беше вече момък.

И все пак там сигурно не всички хора са негодници и смахнати — рекоха си хората. Да не би морякът, когото бяха хвърлили на времето там, да беше негодник? Тихата майка на Хелвиг рече:

— Не.

Синът й я погледна. Сърцето му леко се сви. Защо му трябваше да е свободен тази вечер? Щеше да му бъде по-добре да е сред обичайната си среда, сред шума, състезанията и кънтящите маршове. Той бе израсъл сред неистовия рев на тромпети, фанфари, викове „Хайл! Хайл!“ и маршируващи младежи. И ето неочаквано тази вечер всичко това бе прекъснато за две минути — и музиката, и барабаните, — за да прокънтят онези леки високи тонове, които иначе не се чуваха. Защо старият градинар го погледна днес на обяд така? Имаше и такива, които го похвалиха. Благодарение на неговото точно и ясно описание — казаха те, — бил намерен беглецът.

Хелвиг тръгна нагоре по полския път и премина лекото баирче. Забеляза по-стария Алвинов син сред репите и го повика. Алвин, целият зачервен и изпотен от работа, излезе на пътя.

„Колко много нещо му мина днес през главата!“ — помисли си Хелвиг, сякаш искаше да защити Алвин.

Алвин му разказа всичко най-подробно, както се описва лов. До преди малко той бе само един селянин, излязъл по-рано от всички други на нивата си. А сега, описвайки случилото се, той отново се бе превърнал в щурмфюрера Алвин, човек, който много лесно можеше да заеме мястото на Цилих, стига да му дадяха възможност. Дали и Цилих някога е бил просто един Алвин, селянин като всички останали в отсрещното село Вертхайм на река Майн? И той е ставал рано, лял е потта си по полето, макар и без никаква полза, защото малко по-късно бяха продали мъничкото му стопанство на търг. Хелвиг дори познаваше Цилих, защото той идваше понякога от Вестхофен, когато имаше отпуск, сядаше в кръчмата и започваше да разговаря за селски неща. Докато слушаше Алвин да му описва човешкия лов, Хелвиг сведе очи.

— Твоето яке ли — рече Алвин накрая, — де да знам? Не, него сигурно го е откраднал друг беглец, ти ще трябва сам да го заловиш, Фриц. Така или иначе, моят не беше облечен в него.

Хелвиг повдигна рамене: по-скоро с олекнало сърце, отколкото разочарован, той тръгна бодро към училището, чиято ярко боядисана фасада се жълтееше над полята.