Ксенофонт Ефески
Аброком и Антия (4)

Книга четвърта

1. Хипотой и хората му потеглили от Тарс и се отправили по пътя за Сирия, като плячкосвали всичко, което им се изпречвало. Опожарявали цели села, изклали и много хора. Така пристигнали в сирийския град Лаодикия^[1], където се представили не за разбойници, а за пътници, дошли да разгледат града. Там Хипотой положил големи усилия да намери Аброком, но тъй като не открил нищо, щом си поотпочинали, се отправили по пътя към Финикия, а оттам — към Египет с намерение да го оплячкосат. Като събрали голяма дружина, стигнали до Пелузий. Оттам плавали по Нил към египетските градове Хермопол и Схедия. След това навлезли в канала, прокопан по времето на Менелай^[2], минали край Александрия и дошли в свещения град на Изида — Мемфис, а оттам — в Мендес. Те приели в дружината си и местни хора, които им били другари в разбойничеството и водачи по пътя. Като минали през Тива^[3], пристигнали в Леонтопол^[4], като по пътя минали край немалко селища, повечето от които невзрачни и бедни, и стигнали до Копт, близо до пределите на Етиопия. Тук решили да се заемат с разбойничество, защото оттам преминавали много търговци, които пътували към Етиопия или към Индия, а бандата им наброявала вече петстотин души. Та като завзели Етиопските възвишения и се настанили по пещерите, решили да нападат минаващите.

2. По това време Аброком бил отведен при наместника на Египет, на когото пелузийците били известили за случилото се: за убийството на Аракс и за наглата дързост на Аброком, един нищо и никакъв негов роб. Щом научил всичко това, без изобщо да разследва случая, наместникът наредил да отведат Аброком и да го разпънат на кръст. Той бил смазан и безмълвен от злощастието си, ала едничката му утеха пред смъртта била мисълта, че Антия е мъртва. Служителите на наместника го повели към бреговете на Нил, където имало отвесна скала, обърната към течението на реката. Там те изправили кръста и завързали към него Аброком, като пристегнали ръцете и краката му с въжета — такъв бил местният обичай на разпъване. Оставили го и си отишли, мислейки, че разпнатият е на сигурно място.

А той, като погледнал към слънцето и се взрял във водите на Нил, казал:

— О, най-човеколюбиви от боговете, ти, който владееш Египет, който осветяваш за хората и земята, и морето! Ако аз, Аброком, съм съгрешил в нещо, нека умра окаян, и ако има, нека изтърпя наказание, по-голямо и от това. Ако обаче съм предаден от хитра и зла жена, то нека водите на Нил да не бъдат осквернени с тялото на несправедливо загиналия Аброком, нито пък ти да станеш свидетел на такава гледка — как човек, непровинил се в нищо, загива тук, на твоята свещена земя.

Завършил молитвата си Аброком, а богът се смилил над него и го съжалил: изневиделица духнал вятър и връхлетял върху кръста, отмел от скалата земния насип, на който бил закрепен кръстът. Паднал Аброком в реката и се понесъл надолу, без водата да му стори зло, без вървите да го мъчат, нито животните да му вредят, само течението го съпровождало по пътя му. Носел се той по него и така стигнал до устието на Нил при морето. Там го хванали стражите, които сметнали, че е избягал от наказанието си, и го отвели при наместника на Египет. А той се разгневил още повече и решил, че Аброком наистина е отявлен злодей, заповядал да издигнат клада и да го изгорят.

Всичко било приготвено: кладата — близо до брега на Нил, Аброком — качен на нея, огънят — подпален под него. Тъкмо пламъците щели да се плъзнат по тялото му, той започнал, доколкото му стигали силите, да се моли на реката да го спаси от застигналото го нещастие.

И тогава Нил се развълнувал, водите залели кладата и изгасили пламъците. Присъствуващите били смаяни от станалото и завели Аброком при наместника на Египет, разказали му за случилото се и за помощта на Нил. Удивен от чутото, наместникът наредил да го задържат в тъмницата, но да му се оказват всякакви грижи и внимание. „Така ще бъде — казал той, — докато не разберем кой е този човек и защо боговете го закрилят така.“

3. И тъй, Аброком бил в затвора. А Псамид, който бе купил Антия, решил да си замине у дома и започнал да се стяга за път. Налагало му се да пропътува през Горен Египет и да навлезе в Етиопия, където върлувала бандата на Хипотой. Всичко било готово: много камили и магарета, коне, натоварени с несметно количество злато, сребро, безброй одежди. Повел той и Антия.

А тя, след като минали Александрия и се озовали в Мемфис, застанала пред храма на Изида и се замолила:

— О, най-велика богиньо, досега, обречена на теб, успявам да остана непорочна и чиста и да съхранявам брака си с Аброком неопетнен. Но занапред отивам при индийците — далеч от моя Ефес, далеч и от тленните останки на Аброком. Затова или спаси мен, клетницата, и ме върни при Аброком, ако е жив; или, ако ни е орисано да умрем далеч един от друг, направи така, че да остана вярна на мъртвия си съпруг.

Такава молитва отправила и продължила пътя си. Били преминали вече Копт, заизкачвали се по Етиопските планини и ето: Хипотой ги нападнал, убил Псамид и мнозина от хората му, заграбил имуществото му и пленил Антия. След като събрал плячката, я откарал в пещерата, определена от тях за хранилище на заграбените ценности. Натам повели и Антия. Тя не познала Хипотой, нито пък той — нея. Когато я запитал коя е и откъде, Антия не казала истината, а му отвърнала, че е тукашна — египтянка — и че името й било Мемфѝтида.

4. И така, тя се намирала при Хипотой, в пещерата на разбойниците.

В това време наместникът на Египет изпратил да доведат Аброком и взел да го разпитва за неговата история. Чул разказа му и се трогнал от клетата му участ. Дал му пари и му обещал, че ще го върне в Ефес.

Аброком от все сърце му благодарил за спасението си, но го помолил за разрешение да потърси Антия.

Получил той много дарове, качил се на едно корабче и потеглил към Италия, за да се опита там да научи нещо за Антия.

А наместникът на Египет, разбрал истината за Аракс, изпратил да доведат Кино и я разпънал на кръст.

5. Докато Антия била в пещерата, в нея се влюбил един разбойник от охраната на име Анхѝал. Този Анхиал бил от присъединилите се към Хипотой в Сирия, по произход от Лаодикия, ценен от Хипотой заради мъжеството и ловкостта му в разбойническия занаят. Влюбил се в нея и отначало се опитал да я склони с думи и й казвал, че наистина ще я притежава и ще помоли Хипотой да му я подари. Но тя всячески отказвала и нищо не било в състояние да я уплаши — нито пещерата, нито пленът, нито заканите на разбойника. Пазела се все още за Аброком, макар да го смятала за мъртъв, и често, когато успявала да остане насаме, се провиквала:

— Само на Аброком искам да остана жена, ако ще да умра, ако ще да изтърпя по-големи злини от тези, които съм изтърпяла.

Това измъчвало още повече Анхиал, а ежедневното съзерцаване на Антия изгаряло сърцето му и възпламенявало страстта му. И понеже не можел да издържа повече, опитал се да я насили. Една нощ, когато Хипотой отсъствувал заедно с бандата си, той се нахвърлил върху нея и понечил да я поругае. Антия, оказала се в непреодолима беда, изтеглила лежащия наблизо меч и намушкала Анхиал, като му нанесла смъртоносна рана; защото той се бил надвесил целият над нея, за да я прегръща и целува, когато тя замахнала и забила меча в гърдите му.

Така Анхиал получил заслуженото наказание за престъпната си страст. Антия се уплашила от извършеното и какви ли не мисли минавали през главата й: ту да сложи край на живота си (но все още хранела надежда, че ще види Аброком), ту да избяга от пещерата (това пък било невъзможно — нито имало удобен път, нито пък водач за него). Затова решила да остане в пещерата и да понесе каквото бог й прати.

6. Тя прекарала цялата нощ в безсъние, измъчвана от разни мисли. С настъпването на деня Хипотой с шайката си се върнал, всички видели убития Анхиал и до него Антия и веднага заподозрели какво се е случило. А като разпитали Антия, разбрали всичко. Разгневени от станалото, те решили да отмъстят за умрелия си приятел. Надпреварвали се да предлагат какво ли не: един — да я убият и да я погребат заедно с Анхиал, друг — да я разпънат на кръст. А Хипотой, натъжен от смъртта на Анхиал, замислил срещу Антия още по-голямо наказание: заповядал да изкопаят голям и дълбок ров и да хвърлят в него девойката заедно с две кучета, за да изтърпи там достойно за престъплението си наказание.

Разбойниците изпълнили дадените разпореждания. Антия била доведена при рова, кучетата — също. Те били египетски — и бездруго огромни, а и страшни на вид. Хвърлили ги вътре и като наредили отгоре големи греди, засипали рова (а той бил недалеч от Нил), поставили разбойника Амфѝном да я охранява. Този Амфином още преди това бил запленен от Антия, а тогава я съжалявал повече от всякога и съчувствувал на злата й участ. Мислел само как да продължи живота й и да я предпази от свирепите кучета. Всеки ден отмествал положените върху рова греди и пускал вътре хляб, давал й вода, а после насърчавал Антия да не се отчайва. Така кучетата, хранени от нея, не й причинявали никакво зло, дори за кратко време станали кротки и се привързали към момичето. А Антия, потънала в размисли за живота и за сегашната си участ, нареждала:

— Ах, каква беда! Какво наказание ме сполетя?! Ров — тъмница, и тези кучета, затворени с мен, къде-къде по-благи от разбойниците! Подложена съм на същите страдания като теб, мили ми Аброкоме! Та ти също бе в подобна беда: и ти бе в затвора, когато трябваше да се разделим в Тир. Но ако си още жив, за мене нищо не е страшно! Защото непременно един ден пак ще се намерим. Но ако теб те няма на този свят, напразно се стремя да съхраня живота си, напразно този — който и да е той — изпитва съжаление към мене, клетата.

Така си говорела Антия и непрекъснато ридаела. Оставала все тъй затворена заедно с кучетата в ямата, а Амфином всеки ден и нея утешавал, и кучетата укротявал, като им давал храна.