Ксенофонт Ефески
Аброком и Антия (2)

Книга втора

1. Аброком и Антия дошли в стаичката, където обикновено прекарвали времето си, разказали си един на друг какво били чули, хвърлили се на земята и се разплакали и заридали. Призовавали и бащи, и майки, милата си родина, близки и роднини. Накрая Аброком се съвзел и казал:

— Горките ние, колко сме нещастни! Какво ли ще има да изтърпим в чуждата земя, предадени на пиратската жестокост? Предвещаното започва да се сбъдва. Бог ми праща наказание за моята надменност. Коримб обича мен, теб пък — Евксин. Ах, тази гибелна за нас красота! Та затова ли досега се пазех чист и неопетнен, за да попадна в ръцете на разбойник, който ме желае с долна страст? И що за живот, ме чака, ако вместо мъж се превърна в пачавра и се лиша от моята Антия? Но не! Кълна се в досегашното си благочестие — мой другар от детинство, — няма да се дам на Коримб! По-скоро ще умра, но и в смъртта си ще остана честен!

Говорел това и леел сълзи. А Антия на свой ред казала:

— Уви! Какво нещастие! Твърде скоро ни се налага да си припомним нашите клетви и да изпитаме робското тегло. Един човек ме люби и разчиташе, че ще ме предума да го приема в моята постеля след Аброком, че ще я сподели с мен и ще насити своята страст с мен. Но стига! Дано любовта ми към живота не бъде толкова голяма, дано не понеса да видя слънцето, ако бъда поругана. Така да бъде! Да умрем, Аброкоме! Да бъдем заедно и след смъртта, необезпокоявани от никого!

 

 

2. Така решили двамата. Междувременно главатарят на разбойниците Апсирт узнал, че бандата на Коримб е дошла и че плячката й е богата и необикновена. Отишъл в имението и видял Аброком и Антия. Удивил се от красотата им и понеже веднага преценил, че ще може да изкара голяма печалба от тях, поискал да ги доведат при него. Другите богатства и стоки, както и девойките, които били пленени, разпределил между пиратите на Коримб. Евксин и Коримб неохотно отстъпили на Апсирт Аброком и Антия, но нямало как, трябвало да се подчинят. И те се оттеглили. А Апсирт взел Аброком, Антия и двама роби — Лѐвкон и Рода — и ги отвел в Тир. Необикновено било тяхното пътуване — всички се чудели и дивели на хубостта им. И нали били хора варвари^[1], понеже никога преди това не били виждали такава прелест и красота, помислили ги за богове. А Апсирт облажавали заради робите, които бил придобил. След като ги завел в дома си, той ги предал на един доверен роб и му заръчал да полага най-големи грижи за тях, тъй като щял да получи огромна печалба, ако ги продаде за цената, която заслужават.

 

 

3. Та в такова положение били Аброком и другите пленници. Но подир няколко дни Апсирт заминал за Сирия да уреди някакви сделки. И ето че неговата дъщеря Манто се влюбила в Аброком. Хубавица била тя и вече мома за женене, но въпреки това била далеч от красотата на Антия. Та тази Манто от ежедневното общение с Аброком била запленена от него, страстта й ставала все по-неудържима и тя недоумявала какво да прави. Нито дръзвала да се открие на Аброком (знаела, че си има жена, и не разчитала, че ще може да го склони някога), нито смеела да се довери на някого от своите, понеже се страхувала от баща си. А от това страстта й се възпламенявала още по-силно и тя се чувствувала все по-нещастна. Но не можейки повече да устои, тя решила да разкрие любовта си на Рода — придружителката на Антия, която при това й била връстница, а и още неженена. Единствено на нея се надявала да й помогне в любовта. Та издебнала един ден сгода, завела момичето вкъщи пред домашния олтар, помолила я да не издава тайната й, накарала я да се закълне за това и й разказала за любовта си към Аброком. Помолила я да й помогне и й обещала мило и драго, ако го стори. Казала й: „Знай, че си моя робиня и че може да опиташ какво означава гневът на обидена варварка.“

Рекла й това и я отпратила. А Рода изпаднала в голяма беда: да каже на Аброком било изключено, защото била привързана към Антия. Но, от друга страна, се бояла страшно от гнева на варварката. Решила, че ще е по-добре първо да сподели с Левкон какво й е казала Манто. Впрочем близостта на Рода с Левкон била породена от взаимната им любов, дори още в Ефес те се били свързали. Та тогава, като го издебнала сам, му казала: „Левконе, свършено е с нас! Ще загубим нашите приятели: дъщерята на господаря Апсирт люби със силна страст Аброком и заплашва, че ако не сполучи, зле ще си изпатим. Та помисли какво да направим. Да се противим на варварката значи смърт, а да разделим Аброком от Антия е невъзможно.“

Чул това Левкон и сълзи бликнали от очите му — големи беди предугаждал от това. Най-сетне се съвзел и рекъл: „Мълчи, Рода, аз ще уредя всичко.“

 

 

4. След като казал това, отишъл при Аброком. Разбира се, неговата единствена работа била да се люби с Антия и да бъде обичан от нея, да й говори и да я слуша. Приближил се до тях и им казал:

— Какво правим ние, приятели? Какво разсъждаваме в нашето робско положение? Аброкоме, харесал си се на един от господарите ни: дъщерята на Апсирт вехне по теб, а да се възразява на варварско момиче, когато е влюбено, е опасно. Та ти намери решението, което те удовлетворява, и избави всички нас, не ни оставяй да попаднем под гнева на господарите.

Чул това Аброком и веднага се изпълнил с ярост, погледнал Левкон право в очите и казал:

— Мръсни човеко! Ти си по варварин от тези тук финикийци! Как дръзна да изречеш такива слова на Аброком и пред Антия да ми говориш за другото момиче?! Да, аз съм роб, но знам да спазвам клетвите си. Онези имат власт над тялото ми, но душата ми е свободна. Нека Манто, щом иска, ни заплашва и с меч, и с бесило, и с огън, и с всичко, което може да сполети едно робско тяло. Но никога не ще ме убеди да постъпя по своя воля несправедливо с Антия!

Той говорел така, а Антия, слисана от новата беда, останала няма, безсилна дори да проговори. Най-после тя едва се опомнила и рекла:

— Аброкоме, знам, че си ми предан и че ме обичаш силно и с цялото си сърце. Но те моля, господарю на моята душа, не предавай сам себе си, не се оставяй на варварския гняв. Отстъпи пред страстта на господарката. А аз ще си отида далеч от вас, като си сложа край на живота. Едно само ще те помоля: да ме погребеш ти, с твоите ръце, да ме целунеш, като падна бездиханна, и да не забравяш Антия.

Всичко това накарало Аброком още повече да скърби — той недоумявал какво ще стане с него.

 

 

5. В такова състояние били те, а Манто, понеже не можела да издържа повече забавянето на Рода, написала писмо на Аброком. В него пишело така:

„Господарката Манто поздравява красивия Аброком!

Манто е влюбена в теб и вече няма сили да се сдържа. Може това да е неприлично за момичето, но за влюбената е неизбежно. Моля те, не ме пренебрегвай, не презирай тази, която ти мисли доброто. Защото, ако ме послушаш, ще предумам баща си Апсирт да ме задоми за теб, а сегашната ти жена ще отстраним. Ще бъдеш богат и щастлив. Ако ми откажеш, помисли си как ще си изпатиш от една отритната, жадна за мъст жена, а също и твоите приятели, съветниците в твоята надменност.“

Взела писмото, подпечатала го и го дала на една своя робиня варварка с поръката да го отнесе на Аброком. А той го прочел и всичко, написано в него, му причинило голяма мъка, но най-вече го натъжили думите на Антия. Задържал той тази табличка, а написал друга и я предал на робинята. В нея се казвало: „Господарке, прави каквото искаш. Аз съм твой роб — постъпвай с тялото ми както ти е угодно. Ако искаш да ме убиеш — готов съм, ако искаш да ме измъчваш — измъчвай ме както ти хареса. Но в твоята постеля няма да дойда, нито бих ти се подчинил, ако ми наредиш това!“

Като получила това писмо, Манто изпаднала в неудържим бяс. И понеже в душата й се смесило всичко — завист, ревност, скръб и страх, — започнала да мисли как да си отмъсти на горделивеца. И точно в този момент се завърнал от Сирия Апсирт, който водел оттам годеник за дъщеря си, на име Мойрѝд. Щом пристигнал, Манто веднага стъкмила хитрината срещу Аброком: разчорлила си косите, разкъсала си дрехите, завтекла се към баща си и се хвърлила да прегръща коленете му.

— Татко — рекла му, — смили се над дъщеря, която бе поругана от роб! Добродетелният Аброком се опита да ме лиши от девствеността ми, а е замислил и нещо срещу теб — каза, че ме обича! За такава дързост трябва да му наложиш наказание, каквото заслужава, или в противен случай, ако оставиш собствената си дъщеря в ръцете на робите, аз ще си туря край на живота, за да избягна това.

 

 

6. Изслушал я Апсирт, решил, че тя говори истината, и въобще не разследвал станалото. Пратил да повикат Аброком и му казал:

— Нагла и нечестива главо! Как си дръзнал да позориш своите господари, робе, как си пожелал да насилиш една девица?! Но няма да ти е сладко отсега нататък! Защото аз ще накажа твоето позорно безчинство за назидание и на останалите роби.

Казал така и обхванат от нетърпение, без да може и дума да чуе, заповядал на слугите си да разкъсат дрехата му, да донесат огън и бичове и да шибат момчето. Гледката била жалка: мъченията обезобразили тялото му, което не било навикнало на робски изтезания; струйки кръв се стичали по него, повяхвала хубостта му. Господарят заповядал да бъде вързан по най-жесток начин и го подложил на мъчения с огън, пуснал в ход всевъзможни изтезания, защото искал да покаже на годеника на дъщеря си, че ще си вземе благочестива девойка за жена.

Междувременно Антия се хвърлила в нозете на Апсирт и го помолила да се смили над Аброком. „Но още повече и заради теб — казал й той — ще бъде наказан, защото и теб е оскърбил, като е пожелал друга жена, а си има своя.“ И тогава наредил да го оковат във вериги и да го хвърлят в някаква тясна тъмница.

 

 

7. Аброком, окован и хвърлен в затвора, бил угнетен и отчаян, а най-вече защото не виждал Антия. Търсел какви ли не начини да свърши със себе си, но не намирал никакъв — мнозина били пазачите около него. Апсирт пък вдигнал сватбата на дъщеря си; празнували я много дни. А Антия била само скръб и мъка и когато й се удавало да склони тъмничарите, влизала скришом при Аброком и оплаквала нещастната си участ.

Когато младоженците вече се приготвили да си заминат за Сирия, Апсирт изпроводил дъщеря си с много дарове: дал й вавилонски одежди, злато и сребро в изобилие. На Манто подарил също робите Антия, Рода и Левкон.

Когато Антия узнала, че ще бъде отведена с Манто в Сирия, успяла да се промъкне в тъмницата. Прегърнала Аброком и казала:

— Господарю на любовта ми, водят ме в Сирия — дар съм дарена на Манто, хвърлена съм в ръцете на тази, която изгаря от ревност към мен! А ти, ти оставаш в затвора и погиваш окаян, без дори да имаш кой да ти премени тялото. Но кълна се в духа, който бди и над двама ни, че аз ще остана твоя, докато съм жива и дори ако това ми донесе смъртта.

Казала това и го замилвала и запрегръщала, целувала оковите му и се търкаляла в краката му.

 

 

8. Накрая тя излязла от затвора, а той тутакси се проснал на земята, заплакал и застенал: „Татко мой — нареждал той, — преобична ми майко Темисто̀! Къде е онова измамно щастие, което притежавах някога в Ефес? Къде са Антия и Аброком — лъчезарните, възхитителните, прелестните? Тя заминава пленница в някакви далечни земи, а аз, изгубил своята единствена утеха, ще умра в затвора нещастен и самотен.“

Докато окайвал така себе си и Антия, го оборила дрямка и му се явил сън. Присънило му се, че вижда своя баща Ликомед да се скита в черна дреха по цялата земя и по всички морета. Дошъл накрая при затвора, освободил го от оковите и го пуснал от тъмницата. А Аброком се превърнал в кон и се понесъл надлъж и шир по земята в търсене на една кобила. Намерил накрая кобилата и отново се превърнал в човек. Сънувал това Аброком и се сепнал. Събудил се и в душата му се спотаила малка надеждица.

 

 

9. И така, той бил хвърлен в затвора, а Антия, Левкон и Рода били отведени в Сирия. Пристигнали в Антиохия^[2], откъдето бил Мойрид, и Манто дала воля на своята ненавист към Рода и на омразата си към Антия. Затова веднага наредила на свои слуги да качат Рода и Левкон на един кораб и да ги продадат колкото може по-далеч в Сирия. А за Антия замислила друго: да я ожени за един свой роб, при това от най-презрените, недодялан и груб козар, като смятала по този начин да й отмъсти. Пратила да повикат козаря (викали го Лампон), предала му Антия и му заповядала да я вземе за жена. И ако тя не му се подчини, наредила му да я насили.

И Антия била отведена на село, за да живее заедно с козаря. Като стигнали до землището, където Лампон пасял козите, тя се хвърлила в нозете му и го помолила да я съжали и запази чиста. Разказала му за себе си, за благородния си произход, за съпруга си, за пленничеството си. Чул я Лампон и съжалил момичето. Заклел се наистина да я пази неопетнена, насърчавал я да не губи надежда.

 

 

10. И тя заживяла в селището при козаря, но не преставала да оплаква Аброком.

А Апсирт, като претърсвал веднъж стаичката, в която Аброком живял, преди да бъде наказан, се натъкнал на писъмцето от Манто до него. Разпознал почерка и разбрал, че несправедливо е наказал Аброком. Веднага заповядал да го освободят и да го доведат при него. Нещастникът, изпитал такова жестоко и ужасно наказание, прегърнал коленете на Апсирт, но той го вдигнал и му казал:

— Успокой се, момче! Несправедливо те осъдих, поверявах на думите на дъщеря си. Но сега от роб ще те направя свободен, ще ти дам да управляваш моя дом и ще ти доведа за жена дъщерята на някой гражданин. А ти недей да таиш злоба заради станалото — не по своя воля те оскърбих.

Това говорел Апсирт, а Аброком отвърнал:

— Благодаря ти, господарю, и за това, че си узнал истината, и за това, че ми се отплащаш за моето послушание.

Зарадвали се всички в къщата за Аброком и били благодарни на господаря си за него. Но момъкът се измъчвал за Антия и бил много нещастен. Често си казвал наум: „За какво ми е свободата? За какво ми са богатства? Какво, като ще съм управител на Апсиртовите имоти? Не такъв трябва да бъда! Нея, нея да намеря жива или мъртва!“

Така живеел той: управлявал дома на Апсирт, но мислел само за едно — кога и къде би могъл да намери Антия.

Левкон и Рода пък били отведени в Ликия^[3], в град Ксант (той се намирал във вътрешността на страната), и там били продадени на някакъв старец. Но той, понеже бил бездетен, се грижел за тях като за свои собствени деца. И така, те си живеели в пълно охолство, но не намирали утеха, защото били разделени от Антия и Аброком.

 

 

11. Антия живеела от известно време при козаря. Но ето че Мойрид, мъжът на Манто, който идвал често по тези места, залюбил със силна страст Антия. Отначало се опитвал да скрива това, но накрая открил пред козаря любовта си и му обещал да му се отплати щедро, ако склони да му помогне. И козарят уж се съгласил с Мойрид, но понеже се боял от Манто, отишъл при нея и й открил за увлечението на мъжа й. А тя, разгневена от това, изкрещяла: „Ах, клетата аз, най-нещастна от всички жени! Ще влача винаги със себе си моята съперничка! Заради нея първо във Финикия се лиших от моя възлюблен, а сега още малко — и съпруга ми ще отнеме. Но няма да види добро Антия, задето се е харесала на Мойрид; ще си получи заслуженото и за това, и за станалото в Тир!“

И на първо време прикрила яда си. Веднъж обаче, когато Мойрид тръгнал на път, тя пратила да повикат козаря и му наредила да вземе Антия, да я отведе вдън гора и там да я убие. Обещала му срещу това да го възнагради богато. Жално му било на Лампон за момичето, но се страхувал от Манто. Върнал се при Антия и й разказал за кроежите срещу нея. А тя избухнала в плач и ридания.

— Пуста опустяла да е — рекла — тая красота, дето навсякъде носи и за двама ни нещастия и злини. Заради нея Аброком е мъртъв в Тир, а аз пък тука ще загина. Но едно те моля, козарю, защото ти досега се отнасяше почтително и благопристойно към мен: щом трябва да ме убиеш, погреби ме, макар и набързо, някъде тука, склопи очите ми с ръцете си и докато ме заравяш, призовавай непрестанно името на Аброком. Такова погребение би ме направило щастлива.

Казала това, а козаря го обзела скръб, като си мислел колко нечестиво дело ще извърши, ако убие едно невинно и толкова хубаво момиче. Вдигнал ръка на нея, но не се осмелил да я убие, а й рекъл:

— Антия, ти знаеш, че господарката Манто ми нареди да те убия. Но аз, понеже се страхувам от боговете, а и ми е жал за твоята хубост, предпочитам по-скоро да те продам някъде далеч от тази земя. Щото иначе, научи ли Манто, че не си умряла, тежко ми и горко.

А тя със сълзи на очи обгърнала нозете му и възкликнала:

— О, богове, и ти, родна Артемидо, отплатете се на козаря за добрината му! — И го замолила по-скоро да я продаде.

А козарят повел Антия към пристанището. Там намерил киликийски търговци, на които продал момичето, получил си парите за нея и се върнал при своето поле.

Търговците качили Антия на кораба и с настъпването на нощта потеглили за Киликия^[4]. Обаче ненадейно връхлетели насрещни ветрове, корабът претърпял крушение и само неколцина от тях, хванати за всевъзможни отломки, едва успели да се доберат до някакъв бряг. Сред тях била и Антия. На това място имало гъста гора, из която корабокрушенците се скитали цяла нощ, докато не били пленени от шайката на разбойника Хипотой.

 

 

12. През това време дошъл при Апсирт един роб от Сирия, който му донесъл писмо от Манто, в което пишело:

„Ти ме даде на мъж, който живее в чужда земя. А Антия, която ти ми подари заедно с другите роби, извърши много злини срещу ми, затова заповядах да живее на село. Но моят хубавец Мойрид, като я виждал често там, я залюбил. Тъй като не можах повече да търпя това положение, пратих да повикат козаря и му заръчах тоя път да я продаде в някой сирийски град.“

Като научил това, Аброком нямал сили повече да остане и тайно от Апсирт и всички останали хора от дома тръгнал да дири Антия. Успял да се добере до полето, където тя живеела заедно с козаря, намерил Лампон и поискал от него да му разкаже дали знае нещо за едно момиче от Тир. А козарят назовал дори и името й, разказал му и за женитбата, и за благопристойното си поведение към нея, и за страстта на Мойрид, и за заповедта на господарката му спрямо нея, и за отпътуването й към Киликия. Казал му още, че девойката през цялото време споменавала за някой си Аброком. Момчето не му открило кой е. Станало рано сутринта и потеглило към Киликия с надеждата, че ще открие там Антия.

 

 

13. А онази нощ шайката на разбойника Хипотой прекарала в пируване. На следния ден се заели с жертвоприношението. Приготвили всичко: и статуетки на Арес, и дърва, и венци — трябвало всичко да стане по обичайния начин^[5]: жертвата — било човек или животно — била окачвана на някое дърво, а принасящите я заставали на известно разстояние и я замервали с копия. И които я улучвали, смятало се, че богът приема благосклонно жертвоприношението им. А които не успявали, се заемали отново да умилостивяват бога, за да получат неговото благоволение. Ето че и Антия трябвало да послужи за такава жертва.

Когато всичко било готово и се канели да окачат момичето, откъм гората се чул шум от човешки стъпки и гласове. Бил иринархът^[6] на Киликия — Перилай, един от най-влиятелните и могъщи мъже в областта, заедно с хората си. Перилай нападнал с многобройна сила разбойниците и унищожил всички, само малцина заловил живи. Единствено Хипотой успял да избяга с оръжието си.

Перилай прибрал Антия и като узнал каква беда я чакала, се изпълнил със съжаление към нея. Но състраданието му към Антия било начало за нови големи нещастия.

Та отвел нея и пленените разбойници в киликийския град Тарс. Ежедневното присъствие на девойката го накарало да се влюби в нея и малко по малко Перилай бил запленен от Антия. Когато дошли в Тарс, хвърлил разбойниците в затвора, а Антия взел при себе си и започнал да я ухажва. Перилай нямал нито жена, нито деца, при това размерът на богатството му съвсем не бил малък. Дори казвал на Антия, че тя би могла да му бъде всичко: жена, господарка, деца. Тя отначало му се противопоставяла, но след като нямала какво да прави в случай, че той се реши на насилие или някаква крайност, а освен това се страхувала да не прибегне наистина към по-голяма принуда, се съгласила на този брак. Помолила го обаче да изчака известно време, тридесетина дни, през които да не посяга на честта й. И измислила нещо за оправдание. А Перилай отстъпил и й се заклел, че ще я пази чиста, докато не дойде времето за сватбата.

 

 

14. И така, тя била в Тарс при Перилай, очаквайки уреченото за сватбата време. А Аброком пътувал към Киликия. Недалеч от пещерата на разбойниците (защото и самият той се заблудил от правия път) се натъкнал на въоръжения до зъби Хипотой. Ала той, щом го видял, се втурнал към Аброком, прегърнал го и го поканил да му бъде дружина по пътя. „Защото те гледам, момко, който и да си, че и на вид си хубав, пък и изобщо си мъжествен. И, изглежда, скиташ не току-тъй — нищо, че си имал работа с лоши хора. Дай да се махнем от Киликия и да отидем към Кападокия^[7] и към Понта^[8]. Казват, че там хората живеели добре.“

Аброком не му открил, че търси Антия. Но отстъпил пред настояванията на Хипотой: съгласил се с него и тъй двамата се заклели да си помагат и съдействуват. Аброком се надявал, че в това дълго странствуване ще може да намери Антия.

Та този ден се върнали в пещерата и взели конете и всичко, каквото им било останало. Хипотой, както и Аброком, имал кон, скрит в гората.