Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Не-А (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Players of Null-A, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens(2014)
Корекция
3Mag(2014)

Издание:

Алфред Ван Вогт. Играчите на не-А

Американска. Първо издание

ИК „Аргус“, София, 1997

Редактор: Петър Колев

Коректор: Надежда Белчева

Портрет на писателя: Камо

ISBN: 954-570-031-9

История

  1. —Добавяне

VII

Когато изказва твърдение за предмет или събитие, индивидът „извлича“ няколко от неговите свойства. Ако каже: „Този стол е кафяв“, би трябвало да има предвид, че кафявият цвят на стола е само една от характеристиките му и да не забравя, че този стол има още много свойства. „Осъзнаването на извличането“ представлява една от основните разлики между човека, който е изучавал семантика, и онзи, който не е.

Откъси за не-А

С бързината на излязла на лов дива котка Госейн скочи от нара. Пръстите му се вкопчиха в най-долния напречен прът на решетката, защото само там липсваха шипове. Усети как се издига.

Усилието да се задържи му струваше и последната частичка сила на ръцете. Прътът беше дебел не повече от два сантиметра и неудобно извит. Но все пак Джилбърт бе успял да се хване, без да наниже пръстите си на шиповете, а да се пусне означаваше сигурна гибел.

Стискаше пръта с върховно напрежение. И когато се озова наравно с прозореца, вече можеше да погледне навън. Зърна двор, недалече имаше и висока ограда от остри метални колове, а зад нея видя множество дървета. Госейн отдели само миг да се запознае с околността, след това впи поглед в двора.

Стори му се, че запамети мъчително бавно част от настланата с чакъл площ. Щом постигна целта си, пусна се от шестметровата височина.

Докосна пода с ръце и крака. Физически беше почти отпуснат, но съзнанието му сякаш беше изопнато стоманено въже. Вече разполагаше с точка навън, където да се пренесе с помощта на особените заложби на допълнителния си мозък, но му предстоеше да реши точно какво да направи.

Положението му спрямо Следовника не се бе променило коренно. Все още беше изложен на пряка смъртна заплаха, само че сега поне можеше да се изтръгне от затвора.

Госейн не изпускаше от поглед горилоподобния Джуриг, комуто бе заръчано да го убие.

— Лийдж — повика, без да я погледне, — ела тук и застани зад мен.

Тя го послуша безмълвно, стъпките й почти не се чуваха. Зърна за част от секундата лицето й. Бузите й бяха загубили всякакъв цвят, очите й гледаха замаяно, но въпреки всичко бе вирнала брадичка.

В отсрещния край на лишената от прегради стая Джуриг изръмжа:

— И да се криеш зад него, нищо няма да спечелиш.

Типично за таламусното мислене самохвалство, от което едва ли и самият великан имаше нужда. Но Госейн не пропусна думите му. Тъкмо такъв повод чакаше. Човек, който не знае как да постъпи при важен избор, трябва поне привидно да се съсредоточи в нещо по-незначително. Докато изглеждаше, че се занимава само с Джуриг, Следовника щеше само да наблюдава какво става. Затова Госейн изрече твърдо:

— Джуриг, омръзна ми да слушам такива приказки. Време е да решиш на чия страна си. Уверявам те, по-добре е да избереш мен.

Гигантът, който разпалваше яростта си и вече пристъпваше напред, изведнъж се закова на място. Мускулите на лицето му се гърчеха от колебание и бяс. Зяпна Джилбърт с озадачените очи на бияч, чийто по-дребен противник незнайно защо не се е вцепенил от ужас.

— Ей сега ще ти пръсна черепа в стената! — изсъска през стиснатите си зъби.

Само че произнесе заплахата сякаш искаше да провери как ще подейства.

— Лийдж…

— Да?

— Сега виждаш ли какво ще направя?

— Нищо не виждам. Нищичко.

Беше ред и на Госейн да се чуди. Вярно, че щом тя не можеше да предвиди постъпките му, същото важеше и за Следовника. Но се надяваше поне да получи някаква смътна представа и така да си помогне при решението. Какво да направи, щом се пренесе отвън? Да бяга? Или да проникне в Убежището и да потърси Следовника?

Неговата роля беше на съвсем друго равнище в сравнение с Джуриг или Лийдж. Подобно на Следовника, Госейн беше една от основните фигури в галактическата шахматна партия. Поне за такъв се смяташе, докато събитията не му докажеха обратното. И тази убеденост ограничаваше простора му за действие. Простото бягство не решаваше нито един от проблемите. Стига да откриеше как, трябваше да посее и семената на бъдещата победа.

Засега протакаше.

— Джуриг, за тебе е много важно да не сбъркаш. Нужна ти е по-голяма смелост, отколкото си показвал някога, но аз съм сигурен, че тя не ти липсва. Отсега нататък, независимо какво ще ти се случи, трябва да застанеш срещу Следовника. Повтарям ти — нямаш избор. Следващия път, когато се срещнем, ще те убия, ако не си негов противник.

Великанът се вторачи неуверено в него. Очевидно му беше трудно да приеме факта, че друг затворник като него се осмелява да му заповядва. Засмя се мрачно и чак тогава осъзна какво оскърбление му бе нанесено. Този път гневът му нямаше граници.

— Ще видиш ти какъв избор имам! — изрева гърлено.

Втурна се бързо, но и твърде тежко. Разпери ръце, за да хваща и мачка. За него беше огромна изненада, че Госейн скочи право в кръга, очертан от тези ръце, и стовари мощно десния си юмрук в челюстта му. Ударът не попадна точно където трябваше, обаче го спря. Джуриг се сборичка омаломощен с противника и още повече се обърка, когато усети, че се опитва да удуши мъж, който не само се оказа твърде силен, но и несравнимо по-бърз.

Ялертанецът се предаде отведнъж, като избита с таран врата. Госейн усети наближаването на този миг и се напъна докрай, за да го тласне назад — победен и духовно, и телесно.

Знаеше, че е нанесъл на великана траен психически шок и го съжаляваше. Но и не се съмняваше, че направи само необходимото. Джуриг бе градил егото си върху противопоставяне и също като козлите от известния експеримент буквално си бе пробивал път към самочувствието.

Сега съзнанието му щеше да отхвърли провала и да си измисли десетина оправдания. Но несъзнателно щеше да се примири. Поне спрямо Джилбърт Госейн нямаше никога да е уверен в своята непобедимост. Само овладяването на не-А би му помогнало да се приспособи към новото си положение, само че то оставаше недостъпно за гиганта.

Джилбърт се уеднакви с двора отвън. По-значимата цел обзе изцяло нервната му система.

Докато тичаше, отбеляза мимолетно присъствието на други хора, които се обръщаха зяпнали. За миг зърна огромен комплекс от постройки, кули и шпилове, внушителни маси от гранит и мрамор, цветни стъкла на прозорци. Картината на Убежището се запечата в паметта му, въпреки че следеше само енергийните източници в този чудат замък. Беше готов да се уеднаквява непрекъснато с различни места, за да избегне бластери и други енергийни оръжия. Но процесите в генератора и атомния реактор не се променяха изобщо.

Без да вложи никакво съзнателно усилие, той уеднакви Лийдж със запаметената част от двора зад гърба си, но дори не погледна дали тя го последва.

Стигна до високата ограда и видя, че металните колове, достатъчно неприятни на вид, също бяха осеяни с шипове като решетките в килията. Триметрова непреодолима преграда… обаче виждаше земята отвъд тях.

Нужен му беше обичайният тягостно дълъг — поне според него — момент, за да запамети място зад оградата. Всъщност паметта не участваше в това. Когато се съсредоточаваше по определен начин върху някоя точка, неговият допълнителен мозък несъзнателно „снимаше“ цялата атомна структура на веществото до дълбочина няколко молекули. След това ставаше възможен процесът на уеднаквяването — следствие от протичането на нервна енергия по някои връзки в допълнителния мозък, създадени след продължителното обучение на Госейн. Сигналът за действие пращаше енергиен поток извън организма. За миг всеки засегнат от процеса атом се включваше принудително в смътно подобие на „снимката“. Щом приблизителната еднаквост достигнеше двадесетия знак след десетичната запетая, между двете тела започваше сближаване и по-голямото преодоляваше пространството помежду им, сякаш то не съществуваше.

Госейн се уеднакви отвъд оградата и затича към гората. Усети магнитна енергия наоколо и видя самолет, плъзгащ се към него над върховете на дърветата. Не спря, а само наблюдаваше и се опитваше да установи какъв е източникът на енергия. Машината нямаше перки, но под късите криле стърчаха дълги метални коси подпори. Подобни на тях минаваха и покрай фюзелажа на самолета. Джилбърт се увери, че догадката му е правилна.

Значи оръжията на самолета изстрелваха куршуми или лъчи от магнитен бластер.

Крилатата машина зави право към него. Госейн се уеднакви обратно до оградата.

Гейзер от многоцветен огън изригна на мястото, където той беше преди секунда. Тревата се обви в дим. Храстите изчезнаха в жълти пламъци.

Самолетът го подмина със съскане и Джилбърт запамети опашната му конструкция. Втурна се с цялата си бързина към дърветата, които бяха само на стотина метра от него.

Не отделяше вниманието си от самолета и забеляза навреме как се наклони и зави отново към него. Този път не рискува. Все още беше опасно близо, но реши да уеднакви опашката на машината с точката до оградата.

Сблъсъкът разтърси земята. Чу се стържене на метал и без да намалява скоростта си, самолетът се плъзна покрай металните колове, разсичайки ги с невъобразим шум, за да спре двеста метра по-нататък — вече само купчина ламарини.

Джилбърт стигна невредим до дърветата, но прецени, че не е достатъчно просто да избяга. Щом имаше едно нападателно устройство, вероятно съществуваха и други. Бързо запамети точка до едно дърво, отстъпи настрани и прехвърли Лийдж. Веднага се пренесе в двора под прозореца на килията и затича към най-близкия вход на Убежището. Искаше да се сдобие с оръжия, които поне да изравнят възможностите му с тези на Следовника.

Попадна в широк коридор и първото, на което погледът му се спря, беше редицата магнитни лампи. Запамети най-близката и веднага му олекна. Вече имаше малко, но сигурно оръжие, с което можеше да си послужи навсякъде из Ялерта.

Продължи по коридора, без да бърза. Усещаше, че генераторът и атомният реактор са наблизо, но не можеше да определи веднага точно къде са разположени. Разпознаваше и присъствието на хора наоколо, обаче те не излъчваха нито тревога, нито заплаха. Стигна до стълба към подземие и без колебание слезе по множеството стъпала. На площадката долу двама мъже разговаряха спокойно и сериозно.

Обърнаха се и го изгледаха учудено. И Госейн, който вече бе съставил плана си, попита задъхан:

— Откъде да мина за централата? Спешно е!

Единият явно се обезпокои.

— Ами… натам. Защо, какво става?

Госейн вече тичаше по посочения му коридор. Другият подвикна след него:

— Петата врата вдясно!

Когато влезе, постоя за миг на прага. Огромната перка на генератора се въртеше с тихо бучене, край стените бяха наредени пултове и из залата се движеха пет-шест души. Отначало не го забелязаха. Джилбърт дръзко отиде до силовия извод на генератора и го запамети. Прецени, че мощността е около четиридесет мегавата.

Без да се поколебае, тръгна към реактора. Имаше няколко от обичайните приспособления за наблюдение на горещата камера. Един от техниците се бе навел над уред и лекичко въртеше регулатор. Госейн застана до него и надникна в реактора през един окуляр.

Усети, че мъжът се изправя. Но проточилият се момент, докато техникът осъзнае напълно присъствието на натрапника, беше предостатъчен. Мъжът го побутна по рамото, твърде изненадан, за да изрази с думи гнева си, а Джилбърт отстъпи и също без да каже нищо се върна при вратата и излезе в коридора.

Щом се скри от погледите на хората в залата, пренесе се в гората. Лийдж стоеше на два-три метра от него.

Тя подскочи от уплаха и избърбори нещо, което той не разбра. Госейн я изчака да се опомни.

Тялото й трепереше, но по-скоро от превъзбуда. Очите й светеха от прилив на енергия. Жената стисна ръката му.

— Оттук, по-бързо! Домът ми не е далече!

— Какво?! — смаяно попита Госейн.

Но тя вече тичаше право през храстите и не го слушаше.

Той я последва, а в ума му се мяркаха въпроси: „Нима успя да ме заблуди? През цялото време ли е знаела, че ще избяга точно сега? Но тогава защо и Следовника не е знаел, защо не се е подготвил?“

Нямаше как да не си припомни, че бе хванат „в най-изтънчения капан, подготвян някога за точно определен човек“. Налагаше се да помисли за това, дори ако привидно успееше да си възвърне свободата.

Жената пред него се промуши през плътна стена от храсталаци и той престана да чува стъпките й. Щом мина след нея, озова се на брега на безкрайно море. Тъкмо се сети, че е попаднал на планета-океан, изпъстрена само с острови, и един въздушен кораб се плъзна към тях над дърветата. Беше дълъг към петдесет метра, с тъп нос и висок поне десет метра. Леко докосна водата пред тях. Тясно подвижно мостче се протегна към двамата. Опря се в пясъка пред жената.

Тя светкавично изтича към небесния си дом и само подвикна през рамо:

— По-бързо!

Госейн влезе вътре секунда след нея. Люкът се затвори светкавично и машината се плъзна по водата. Всичко стана толкова бързо, че му напомни за първите мигове при Храма на Спящия бог на Горгзид, когато осъзна, че е в тялото на принц Ашаргин.

Само че имаше една жизненоважна разлика. Като Ашаргин не се бе почувствал изложен на непосредствена опасност. Което не можеше да се твърди в случая.