Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (7)

VI

Децата, незрелите възрастни и животните „оприличават“. Когато някои реагира на нови или променящи се обстоятелства като на стари и неизменни, той оприличава. Този подход към живота е Аристотелов.

Откъси за не-А

Свободен. Това беше факт с неизмеримо значение. Свободен от Ашаргин. Странно, но изпитваше непоклатима увереност, която сякаш извираше от недрата на цялото му същество. Опитът, натрупан от допълнителния му мозък с прехвърлянето, правеше прехода познат. Почти долавяше самото движение. Дори мракът наоколо му изглеждаше някак непълен, като че съзнанието му не бе прекратило в този миг активността си.

Още с излизането от тъмнината усети присъствието наблизо на мощен генератор, както и на атомен реактор. Едновременно изпита разочарование, защото не бяха достатъчно близо, за да ги използва или контролира по какъвто и да е начин.

Опомни се бързо. Зрението му се възстанови и той видя, че не е във венерианското жилище на Дженесън, нито пък мястото приличаше на щаба, където Енро прати Ашаргин.

Лежеше по гръб на твърд нар и се взираше във високия бетонен таван. Очите и съзнанието му възприеха обстановката с един непрекъснат, продължителен поглед. Тясно помещение. Решетка от тавана до пода, чиито пръти бяха гъсто осеяни с шипове. Отвъд решетката на подобен нар седеше изящна млада жена и го гледаше. Очите на Госейн биха се спрели на нея, ако в другия край на стаята нямаше още една решетка. Зад нея на нара се бе проснал огромен мъжага, облечен само в избелели къси гащета. Май спеше. Зад великана имаше гола бетонна стена.

Джилбърт се съсредоточи и се надигна на нара. Три клетки в малка килия, три прозореца, по един на около четири метра над всеки нар, и никаква врата. Светкавично плъзна поглед по стените в търсене на издайнически процепи в бетона. Нямаше.

Побърза да застане до прътите, отделящи го от жената. Запамети част от пода в своята клетка, после в нейната и накрая до нара на спящия гигант. Накрая опита да се уеднакви с една от резервните точки за бягство на Венера.

Никаква промяна. Госейн обмисли натрапващите се изводи. Между раздалечените точки имаше времево несъвпадение, значи бе изминал периодът от двадесет и шест часа, през който запаметеното място оставаше подходящо за прехвърляне. Значи Венера беше много далече оттук.

Понечи да проучи по-подробно затвора си, но отново осъзна присъствието на жената. Този път тя задържа по-дълго вниманието му. Първото му мимолетно впечатление бе за човек със своеобразна, запомняща се външност. Сега реши, че я е преценил правилно.

Жената не се отличаваше с внушителна фигура, но излъчваше несъзнателно чувство за превъзходство. Несъзнателно — това беше ключът. Каквото съзнанието мисли, е важно само доколкото отразява или закрепва шаблони в нервната система. Единственото сравнение, което хрумна на Госейн, беше с Патриша Харди, изненадващо оказала се сестра на могъщия Енро. Същата гордост в погледа, същата вкоренена увереност в собственото си превъзходство — за разлика от овладелите не-А венерианци, при които пълното съответствие с околната среда сякаш беше част от телата и лицата им.

Също като Патриша, тази жена беше високопоставена. Личеше самочувствието й от положението и ранга, личаха обноските и… още нещо. Госейн напрегна вниманието си докрай. Лицето й показваше, че мисли и постъпва таламусно, но такива бяха и Енро, и Секох, а и всеки друг в историята, преди да се появи не-А.

И ръководените от чувствата си хора можеха да развият една или две свои дарби дотам, че да се изравнят в някоя област с всеки венерианец. Не-А беше система за изграждане на хармонична нервна система и ценностите й бяха насочени по-скоро към индивида и обществото.

Важната особеност, която Джилбърт долови, се криеше в допълнителен елемент на нейното нервно излъчване, усилващ се непрестанно, докато той я наблюдаваше.

Тъмнокосата й глава изглеждаше малко по-голяма от нормалното спрямо тялото. Жената отвърна на погледа му със слаба и смутена, но високомерна усмивка.

— Вече започвам да разбирам — промълви тя неспокойно — защо Следовника толкова се интересува от тебе… — Помисли малко. — Може би ще успеем да избягаме заедно.

— Да избягаме?

Госейн се вторачи в нея. Учуди се, че му говори на английски, но обяснението можеше да почака, докато събере по-необходимата му информация.

Тя въздъхна и вдигна рамене.

— Следовника се страхува от тебе. Значи тази килия едва ли ще е същият затвор за теб както за мен. Или съм сбъркала?

Госейн не й отговори, защото обмисляше невеселото си положение. Тя бе сгрешила. За него килията също беше затвор. Без външна точка, с която да се уеднакви, или без енергоизточник пред очите си, който да запамети, не можеше да направи почти нищо.

Взираше се в жената, леко свъсил вежди. Поне на теория тя можеше да му бъде съюзник, щом също беше затворена тук. Явно имаше своите достойнства, сигурно беше и жителка на тази планета, значи се превръщаше в много ценен партньор. Само че съществуваше и твърде голямата вероятност да е агентка на Следовника. Не се съмняваше, че трябва да реши какво да прави, без да протака.

— Следовника беше тук три пъти — каза тя, — и все се чудеше защо не се събуждаш, откакто се появи преди два дни. А ти имаш ли представа какво стана?

Госейн се подсмихваше. Твърде наивно от нейна страна да очаква, че ще сподели информация. Никой нямаше да узнае, че е бил в тялото на Ашаргин, макар че Следовника, който е пратил съзнанието му там, почти сигурно е…

Сепна се и усети как се напряга от новата идея. „Но това би означавало, че…“

Разтърси глава, напълно стъписан. Ако Следовника всъщност е загубил контрол при прехвърлянето на Госейн, налагаше се да допусне, че има още някой, владеещ огромна мощ. Не беше невъзможно. Джилбърт си напомни собственото си предположение за истинските играчи в тази грандиозна шахматна партия. И една царица, както той преценяваше силата си, можеше да бъде местена принудително, застрашена или дори премахната от дъската.

Понечи да заговори, но се въздържа. И най-незначителната му реплика щеше да бъде съхранена и анализирана от един от най-будните и опасни умове в галактиката. Поразмисли и се върна към първия си въпрос.

— Значи да избягаме?

А жената въздъхна.

— Изглежда ми невероятно — човек, чиито действия не мога да предвидя. До един момент виждам ясно какво ще направиш, но следва постъпка без никаква логика и всичко се размазва.

— Виждаш бъдещето като Следовника ли? — оживено попита Госейн. Застана до решетката и я погледна смаяно. — Как го правиш? И що за същество е Следовника, как се явява като сянка?

Смехът на жената беше снизходителен, но звучеше приятно и мелодично.

— Не знаеш ли, че си попаднал в Убежището на Следовника? — учуди се тя и се понамръщи. — Не разбирам нито тебе, нито въпросите ти — оплака се тя. — Опитваш се да ме подведеш ли? „Кой е Следовника“… Ами нали всеки знае, че Следовника е обикновен предсказател, който откри как да си измества фазата…

Прекъсна ги гигантът от третата клетка, който се размърда и седна. Вторачи се в Госейн.

— Ей ти, я стой кротко — изръмжа с дълбок бас. — И гледай да не те заваря пак да си бъбриш с Лийдж. Айде, лягай си на нара!

Джилбърт не помръдна, само наблюдаваше любопитно другия мъж.

Онзи се изправи и също застана до решетката на своята клетка. И легнал изглеждаше огромен, но сега Госейн оцени истински ужасяващите му размери. Този човек се извисяваше. Той надвисваше като кула. Беше висок поне два метра и тридесет сантиметра и широк колкото горила. Обиколката на гръдния му кош сигурно достигаше два метра.

Джилбърт се стресна. Такъв великан виждаше за пръв път. Мъжът просто излъчваше ненормална сила. Госейн не бе срещал досега друг необучен човек, чиято груба мускулна сила да надвишава несравнимо възможностите на един последовател на не-А.

— Най-добре ме послушай! — каза чудовището заплашително. — Следовника ми я обеща, не ща съперници.

Госейн се обърна към жената, но тя бе легнала с лице към стената. Пак погледна гиганта.

— Коя е тази планета? — попита го дружелюбно.

Май налучка тона, защото враждебността на другия мъж позатихна.

— Как коя планета? К’ви ги дрънкаш?

Съзнанието на Госейн се бе устремило да подреди следващите въпроси, но потокът на мисълта му изведнъж секна. Възможно ли бе да е попаднал в звездна система, откъсната също като Земята и Венера от галактическите дела? Дори самата вероятност за това го разтърси.

— Ще ми кажеш ли името на вашето слънце? — помоли той. — Нали все някак го наричате. Предполагам, че има и индекс в галактическата класификация.

Великанът отново се настрои неприязнено.

— А бе ти що ми се правиш на ударен? — изтърси грубо.

И Госейн заговори по-студено.

— Не се преструвай, че не знаеш за планетите около друга слънца, населени с разумни същества.

Грамадният мъж го изгледа с погнуса.

— Нещо ти е превъртяло в главичката, а? — каза тежко. — Виж к’во, аз съм Джуриг. Живея в Крест и съм гражданин на Ялерта. Пречуках един тип, щото го праснах доста силно и сега чакам да ми изпълнят присъдата. Ама с тебе не ща повече да приказвам. Дотягаш ми с тия глупости.

Госейн не знаеше какво да мисли. Учудването на Джуриг изглеждаше искрено, но трябваше да изясни още нещо.

— Щом се правиш на толкова простодушен — изрече Джилбърт сърдито, — поне ще ми кажеш ли как си научил английския език толкова добре?

Досети се за отговора още щом произнесе думата „английски“. Великанът веднага потвърди догадката му.

— Какъв език, бе? — ухили се той. — Съвсем си се побъркал. — Сепна се и изпъшка с досада. — Ама тоя Следовник нарочно ли ме е натикал в една килия с луд? Ей, човече, който ще да си — двамата с тебе си приказваме на ялертански. И стига си ме баламосвал, говориш го като всички местни хора.

Госейн се отказа да настоява. Седна на нара. И без това потокът на нервното излъчване откъм гиганта показваше явно недружелюбие. Долавяше някаква хитрина и твърде злонамерено самодоволство.

Но защо се преструваше? По груба сила този ялертанец едва ли бе срещал равни на себе си. Стигнеше ли се до схватка, Госейн щеше по принуда да използва допълнителния си мозък, за да се уеднаквява непрекъснато с различни точки в килията и да избяга от тези ръце на горила. Можеше да победи само с боксьорски, а не с борчески похвати.

Както и да си послужеше с допълнителния мозък, щеше да издаде особената си дарба. Госейн бавно доближи решетката, отделяща го от клетката на Лийдж. Бе изпаднал в затруднено положение. В килията нямаше никакви изводи към енергийни източници. Бе затворен тук също толкова сигурно, колкото и всеки обикновен човек.

Прътите на решетката бяха тънки, наредени през десетина сантиметра. По-силен мъж сигурно можеше да ги огъне.

Само че нито един благоразумен силен мъж не би се опитал да го направи. По метала стърчаха хиляди шипове. Джилбърт се отдръпна и реши да огледа как прътовете се свързваха с пода.

Шиповете стигаха до бетона. Госейн се изправи и се зае с единствената останала му надежда — нара. Успееше ли да го изправи и опре на стената, можеше да достигне прозореца.

Оказа се метален, с циментирани в пода крачета. Джилбърт напразно се напъваше да ги изтръгне и след няколко минути се отказа. Килия без врати и пълна тишина. Не, каза си Госейн. Имаше неясни звуци на движение, далечни гласове. Сигурно затворът беше част от по-голяма сграда. Как я нарече жената… Убежището на Следовника. Опитваше се да си го представи, когато Джуриг каза зад гърба му:

— Чудни дрешки си имаш.

Джилбърт се обърна с лице към него. Тонът на великана показваше, че изобщо не свързва странното облекло на Госейн с казаното от него за другите планетни системи.

Сведе поглед към „чудната“ си дреха. Беше тънък, лек гащеризон с вграден термостат, контролиращ нагряването и охлаждането чрез безбройните капиляри в изкуствената тъкан. Наистина изглеждаше скъп и беше много подходящ за човек, който може да попадне в твърде непривичен за него климат. Каквато и жега или студ да цареше наоколо, дрехата поддържаше най-приятната за тялото температура.

Джилбърт се замисли за шока, който преживя, щом разбра, че говори чужд език толкова лесно и естествено. Усети се едва когато опита да вмести думата „английски“ в ялертанската реч. Прозвуча не на място. От Торсън и Кранг бе узнал, че галактическата цивилизация е създала машини, с които войниците, дипломатите и пътешествениците усвояваха езиците на далечни планети. Но не си бе представял нищо подобно.

Вероятно картата е свършила и това. Госейн се отпусна на нара и затвори очи. Стаята на Дженесън беше истински капан. Като си представи само, че е седял върху деформатор… В миг е бил прехвърлен от Венера и безпогрешно е попаднал в тази килия. И точно тогава друг участник в тази невъобразима игра е уеднаквил съзнанието му с мозъка на Ашаргин. Когато връзката се е прекъснала, Госейн се събуди в килията, вече научил местния език. Ако Следовника всъщност е очаквал той да се опомни още с появата си, значи езикът е бил заложен в съзнанието му при първия поглед към картата.

Пак се озърна към жената, но тя не помръдваше на своя нар. Взря се преценяващо в Джуриг. Засега трябваше да се задоволи с този източник на знания.

Грамадният мъж отговаряше охотно на въпросите му. Повърхността на планетата се състояла от хиляди големи острови. Само хората с небесните домове — все същите предсказатели, могли да се движат свободно навсякъде. Иначе всяка група местни жители била като прикована към своя остров. Разбира се, имало търговия, случвало се и някой да се премести, но били наложени множество забрани…

Госейн слушаше с изостреното внимание на човек, който трябва бързо да възприеме нова идея. Опитваше се да противопостави мислено венерианците с тяхната не-А на тези ялертанци. Все още никоя от страните не подозираше, че в галактиката съществуват две коренно различни системи за справяне с действителността. При това и двете бяха възникнали встрани от основното русло на галактическата цивилизация. Но сега им предстоеше да бъдат въвлечени в колосалния водовъртеж на галактическа война, в която изчезваха цели звездни системи.

Накрая реши да попита:

— Ти май никак не харесваш тези предсказатели. Защо?

Гигантът се подпираше на стената под прозореца в своята клетка.

— Ти пак ли се майтапиш с мене? — изръмжа, а очите му се присвиха от раздразнение. Пристъпи към прътите на решетката. — Стига с тия тъпи номера!

— Не се майтапя. Наистина не знам.

— Страшно се надуват — озъби се Джуриг. — Виждат в бъдещето и не знаят що е милост.

— Това, последното, май никак не е добре — съгласи се Джилбърт.

— Всичките са такива! — избухна великанът. Помълча секунда-две и преглътна тежко. — Поробват останалите. Крадат разни нови неща, щом хората по островите ги измислят. И понеже познават накъде вървят нещата, печелят всяка битка, смачкват всеки бунт. Слушай к’во ще ти кажа — заговори Джуриг страстно. — Видях аз, никак не ти хареса като казах, че Лийдж е моя. Все едно, не ми пука к’во си мислиш. Ама недей да я жалиш. Виждал съм ги аз тия жени да пребиват с камшици нас, „долните твари“. — В гласа му надделяваше ту подигравката, ту гневът. — И много хубаво им става. А тая тука нещо се спречкала със Следовника и сега за пръв път от векове аз, една „долна твар“, ще мога да си върна на тия гнусни убийци. Как мислиш, ще си направя ли кефа? И още как!

Едва сега младата жена се размърда. Седна на нара и се вторачи в Госейн.

— Джуриг май забрави да ти спомене нещо.

Великанът изрева яростно. Устните му се изопнаха и оголиха зъбите.

— Само да му кажеш и ще ти потроша ченето, като те докопам!

Жената трепна видимо, нямаше съмнение, че се уплаши. И гласът й трепереше, но прозвуча предизвикателно.

— От него се иска да те убие веднага щом решетките бъдат вдигнати.

Изражението на Джуриг беше достатъчно красноречиво.

— Сама си го изпроси. Свършено е с тебе!

Лийдж пребледня.

— Мисля — добави тя пресекливо, — че Следовника иска да провери можеш ли да се защитиш. — Погледна към Госейн умоляващо. — Ще измислиш ли нещо?

Точно този въпрос Джилбърт си задаваше особено настойчиво в момента. Понечи да успокои жената, но потисна желанието си. Нямаше намерение да стои със скръстени ръце и да гледа как Джуриг изпълнява кръвожадните си закани, но не биваше нито за секунда да забравя, че някъде зад тези сиви стени дебне скрит наблюдател, който претегля внимателно всяка негова дума, жест и постъпка.

— Е, можеш ли да направиш нещо — упорстваше Лийдж, — или Следовника напразно се е притеснявал от тебе?

— Ще ми се да знам — отвърна Госейн, — какво мое действие виждаш в бъдещето?

Реакцията й потвърди, макар и да нямаше нужда, че това не е отвлечена академична дискусия. Жената избухна в сълзи.

— Моля те — хълцаше тя, — не ме измъчвай! Заплахите на този изрод ме влудяват! — Поклати глава окаяно. — Не знам защо става така, но погледна ли в твоето бъдеще, всичко се размива. Само със Следовника ми се е случвало същото, но при него е естествено. Той си е изместил фазата. — Млъкна, изтри си лицето с опакото на дланта и каза по-сдържано: — Поне знам, че си в опасност. Ако изобщо си способен да сториш нещо на Следовника, ще трябва да стане в открит сблъсък.

Джилбърт поклати глава. Изпитваше съжаление към жената и в същото време виждаше грешката в разсъжденията й.

— В историята на планетата, откъдето произхождам, изненадата винаги е била особено важна в споровете кои страни или групи да властват над цивилизацията.

Погледът й отново стана хладнокръвно пресметлив.

— Ако Следовника успее да те победи в пряко стълкновение, ще се справи и с всеки твой опит да го изненадаш.

Госейн не обърна внимание на думите й.

— Ще се опитам да ти помогна — каза й натъртено, — но това най-много ще зависи от отговорите ти на моите въпроси.

— Питай… — промълви тя, останала без дъх и очите й се отвориха широко.

— Виждаш ли изобщо някакви мои бъдещи действия?

— Каквото виждам, просто няма смисъл — увери го Лийдж. — Не откривам никаква логика!

— Но какво правя все пак? — попита той с досада. — Трябва да знам!

— Ако ти кажа, ще въведем нов фактор в ситуацията и вероятно ще променим бъдещето.

— Може да е за добро.

— Не. — Тя поклати глава неотстъпчиво. — След това всичко става неразличимо. Значи има надежда.

Госейн си наложи спокойствие с голямо усилие на волята. Все пак научи нещо. Допусна, че ще използва допълнителния си мозък. Явно в такива случаи дарбата за предсказание беше безсилна.

И все пак способностите на предсказателите му се струваха забележителни. Чувстваше се длъжен да разбере как невротици като тази жена успяват да предвидят бъдещето, без в това да участва съзнанието им. Реши да отложи засега подобни въпроси.

— А кога ще се случи? — сети се да я попита.

— След десетина минути.

Джилбърт се сепна и помълча. Накрая избра следващия си въпрос.

— Има ли каквото и да е средство за придвижване между Ялерта и планетите на други звезди?

— Има. Без предупреждение и без изобщо да доловим нещо предварително, Следовника извести всички в небесните домове, че ги задължава да постъпят на служба във военната флота на някой си Енро. И почти веднага тук пристигна кораб, в който има някакво устройство за прехвърляне.

Лицето на Госейн не трепна, но тревогата прониза ума му. Мигновено си представи как във всеки боен кораб има ясновидец, предсказващ всяка маневра на врага. Как биха могли нормалните човеци да противостоят на екипажи от свръхсъщества? Вече знаеше от Дженесън, че Следовника помага на Енро, но в края на краищата той беше единствен. А с такива подкрепления… Заговори с напрегнат глас:

— Колко сте вие, предсказателите?

— Около пет милиона.

Бе предположил, че са повече, но и този брой никак не го успокои. Пет милиона стигаха за завладяването на галактиката.

— И все пак едва ли всички ще се съгласят — изрази гласно надеждата си.

— Да, аз отказах — безизразно отвърна Лийдж. — Има и други, както чувам. Но аз още преди пет години се опълчих публично срещу Следовника, затова участта ми ще послужи за урок на останалите. — Лицето й сякаш повехна. — Повечето ще се запишат във флотата.

Госейн прецени, че четири от десетте минути са минали. Изтри влажното си чело и продължи:

— А какво ще кажеш за обвиненията на Джуриг срещу предсказателите?

Тя сви рамене безразлично.

— Всичко е вярно. Едно глупаво момиче на служба при мен взе да ми отвръща дръзко и заповядах да я набият с камшик. — Погледна го невинно. — Как иначе да постъпиш с хора, които не си знаят мястото?

Джилбърт почти беше забравил за великана, но яростният рев от другата клетка веднага му напомни.

— Видя ли? Разбра ли сега? — Грамадният мъжага крачеше наежено между стената и решетките. — Ей, момиче, само почакай да вдигнат решетките и тогава аз ще ти покажа к’во се прави с хората, дето не си знаят мястото! — Гласът му се превърна в бесен вой. — Следовнико, ако ме чуваш, пусни ме да се поразкърша! Вдигай ги тия решетки! Вдигай ги!

И да го слушаше някой, решетките си останаха неподвижни. Джуриг се примири и се просна на своя нар. Мърмореше си под носа:

— Само почакай! Ще видиш ти!

За Госейн времето на изчакване мина. Пристъпът на ярост у Джуриг му подсказа какво да направи. Усети, че трепери неудържимо, но пренебрегна реакцията си. Вече имаше нужния отговор. Знаеше какво предстои. Самият Следовник щеше да му поднесе благоприятната възможност в най-критичния момент.

Нищо чудно, че Лийдж не бе повярвала на видението си за бъдещото му действие. Несъмнено за нея то беше привидно безсмислено.

Тъкмо се настаняваше по-удобно на нара и се чу стържене на метал.

Решетките се вдигаха.