Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (4)

III

За да бъде здравомислещо и приспособено човешко същество, индивидът би следвало да разбере, че не може да научи всичко. Не е достатъчно да проумее това ограничение само на интелектуално равнище, а трябва да превърне разбирането му в подреден процес, колкото „съзнателен“, толкова и „неосъзнат“. Такава подготовка е неотменимо условие в хармоничното търсене на знания за същността на материята и живота.

Откъси за не-А

Тук като че часът беше късен. Дженесън още не можеше да се опомни от изненадата, че ненадейно е изтръгнат от кабинета си в Института по емиграция. Дори не подозираше, че до него през цялото време се е намирал предавател. Значи Следовника имаше и други агенти в различните структури на тази планета. Огледа се предпазливо. Беше в слабо осветен район, приличащ на парк. От недостъпна за погледа му височина зад няколко дървета се спускаше водопад. Пръскащите се капчици искряха в мъждивата светлина.

Белотата им очертаваше отчасти силуета на Следовника, но безформеното му тяло като че се сливаше с по-неизмеримия мрак наоколо. Мълчанието се проточи и Дженесън започна да се напряга, но благоразумието не му позволяваше да заговори пръв. Най-сетне неясната фигура се размърда и го доближи на няколко стъпки.

— Имах затруднения с влизането си във фаза — изрече Следовника. — Тези сложни проблеми с енергиите винаги са ме дразнили, защото нямам склонност към механичните неща.

Другият не каза нищо. Не търсеше обяснения, а и не се чувстваше достатъчно подготвен да изтълкува това, което чу. Чакаше.

— Налага се да рискуваме — продължи черният силует. — Следвам такъв план, защото искам да изолирам Госейн от онези, които биха могли да му помогнат. Ако е необходимо, ще го ликвидираме. Няма да допусна действията ми в подкрепа на Енро Червения да бъдат застрашени от някой с неизвестни възможности.

Дженесън сви рамене в тъмнината. И за миг се учуди на собственото си безразличие. Мярна му се подобно на ярък лъч мисълта, че в него има нещо, излизащо от нормата. И веднага избледня. Нямаше никакво значение какви рискове поема или какви са незнайните възможности на противниците му. Не го интересуваше. „Аз съм инструмент — каза си гордо. — Служа на един господар, изтъкан от сенки.“

Разсмя се неудържимо, защото се опияняваше от своето „аз“, от постъпките, чувствата и разсъжденията си. И се бе назовал Дженесън за изпълнението на тази задача, защото това име звучеше най-близо до истинското. Дейвид Дженесън, така се нарече.

— Има странни неясноти — продължи Следовника — в бъдещето на този човек Госейн, но все пак се различават отделни образи… макар че нито един Предсказател не успява да ги види добре. Въпреки това аз съм уверен, че той ще те издири. Не се опитвай да му попречиш. Ще узнае, че името ти е в списъка на пътниците, пристигнали с последния полет на „Президентът Харди“. Ще се учуди, че не те е видял в кораба, но поне ще се успокои, защото може да те открие на Венера. В момента се намираме в парк близо до центъра на Ню Чикаго…

— Ха!

Дженесън се озърна сепнато. Виждаше само дървета и размити очертания на храсти, чуваше единствено съскането и плющенето на водопада. Тук-там грееха бледи светлинки, но нямаше никакви признаци за град.

— В цялата галактика не се среща дори подобие на венерианските градове — каза му Следовника. — Планирани и разположени са по съвсем необикновен начин. Всичко е общодостъпно — храна, превоз, подслон.

— Е, това доста ме улеснява.

— Не е точно така. Венерианците вече научиха, че и в други планетни системи живеят хора. След като бяха нападнати веднъж, ще се постараят да вземат предпазни мерки. Все пак ще имаш на разположение около седмица, а Госейн би трябвало да те намери през това време.

— А после? — попита Дженесън с вече събудено любопитство.

— Накарай го да дойде при тебе и му дай ето това.

Предметът проблесна в мрака и падна като лумнало езиче пламък. В тревата проблесна като огледало под ослепително обедно слънце.

— Няма да е толкова ярко на дневна светлина — увери го Следовника. — И помни, че трябва да му го дадеш в твоето жилище. Имаш ли въпроси?

Дженесън се пресегна внимателно и взе светещото нещо. Доста наподобяваше малка пластмасова карта, а на пипане беше гладко като стъкло. Имаше нещо напечатано, но не се разчиташе в тази тъмнина.

— А от него какво се очаква да прави?

— Да прочете съобщението.

Дженесън сви вежди.

— После какво ще стане?

— Не е нужно да знаеш. Просто изпълни указанията ми.

Дженесън помисли и се озъби.

— Преди малко казахте, че се налагало да поемем риск. Струва ми се, че от нас двамата само аз рискувам.

— Приятелю, уверявам те, че грешиш — изрече Следовника със стоманени нотки в гласа. — Но нека не затъваме в безсмислен спор. Имаш ли други въпроси?

Всъщност, каза си Дженесън, изобщо не се притеснявам за нищо.

— Не, нямам въпроси.

Замълчаха и след малко Следовника започна да избледнява. Другият не успя да определи точно в кой миг изчезна, но усети, че вече е сам.

 

 

Госейн погледна „картата“, после пак вдигна очи към Дженесън. Невъзмутимостта на този човек му беше интересна, защото даваше ключа към загадката на неговия характер. Дженесън беше солипсист и успяваше да уравновеси неврозата си, като придаваше свръхценност на своето поведение. Изпитваше потребност отново и отново да се самодоказва, като дразни търпението на по-овластените с наглостта си.

Обстановката на тази среща лице в лице беше типично венерианска. Седяха в стая, от която се излизаше на открита веранда и цъфтящите храсти бяха само на една ръка разстояние. Но жилището разполагаше с всички удобства — автоматична доставка на храна и обслужване, което правеше кухнята излишна.

Госейн се взираше враждебно в мъжа с хлътналите бузи. Задачата да открие Дженесън не го затрудни особено. Няколко междупланетни разговора (този път без излишни спънки), бърза проверка на хотелските регистри и стигна до края на следата.

Дженесън заговори пръв.

— Системата на тази планета ми е донякъде любопитна. Не мога да свикна с идеята за безплатна храна.

Госейн каза троснато:

— По-добре ще е да се разприказваш, защото какво ще направя с тебе зависи изцяло от твоята откровеност.

Ясните, сини, безстрашни очи го гледаха замислено.

— Ще ти кажа всичко, което ми е известно — най-после промълви Дженесън и вдигна рамене, — но не защото ме заплашваш. Просто не си правя труда да пазя тайни — свои или чужди.

Джилбърт беше готов да му повярва. Този агент на Следовника щеше да е голям късметлия, ако оцелее дори само още пет години, но поне искаше да съхрани самоуважението си през малкото оставащо му време. Дженесън описа отношенията си със Следовника и наистина изглеждаше достатъчно откровен. Бил в тайните служби на Най-великата Империя и някак привлякъл вниманието на сенчестата твар. Повтори дума по дума разговорите им. Накрая реши да се върне към онова, което будеше любопитството му.

— Тази галактика гъмжи от анархистични идеи, но досега не съм чувал някоя да е приложена успешно. Все се мъча да проумея как това не-Артисто… тоте…

— Наричай го просто не-А — помогна му Госейн.

— … как това не-А върши работа. Явно най-важното е хората да проявяват разум, но аз отказвам да повярвам, че е възможно.

Джилбърт не се впусна в обяснения. Иначе трябваше да обсъждат самия здрав разум, а за него само думите не стигаха. Ако Дженесън проявява искрен интерес, да отиде в някое основно училище. Другият мъж сигурно долови настроението му, защото пак сви рамене.

— Прочете ли картата?

Госейн не му отговори веднага. Усещаше химическа активност в този предмет, но не беше вредна. Струваше му се, че материалът на картата има свойството да абсорбира. Странното изделие очевидно бе въплътило незнайни постижения на галактическата наука и Джилбърт нямаше намерение да прибързва необмислено.

— Значи този Следовник — каза след малко, — е успял да предвиди, че ще вляза в асансьора точно в 9 часа и 28 минути.

Трудно можеше да приеме това като факт. Следовника не беше от Земята, нито дори от Слънчевата система. Някъде в недрата на галактиката чудатото същество е насочило вниманието си към Джилбърт Госейн. И е познало точно какво ще направи в определен момент. Поне така казваше Дженесън.

Сложността и трудността на подобно предсказание беше смайваща. И това правеше „картата“ особено ценна. Госейн виждаше, че нещо е напечатано на нея, но не можеше да разчете думите. Наведе се напред, само че и това не помогна — буквите бяха прекалено дребни.

Дженесън побутна лупа към него.

— Наложи се да я използвам, за да прочета написаното.

Джилбърт се поколеба. Накрая взе картата и я разгледа. Опитваше се да си я представи като превключвател, който би могъл да задейства по-голям механизъм. Но какъв?

Огледа стаята. Още щом влезе, запамети най-близките източници на електричество и цялата мрежа. Някои линии стигаха до масата и захранваха вградената в нея електронна готварска машина. След малко вдигна глава.

— Дженесън, двамата с тебе ще сме неразделни отсега нататък — каза той. — Предполагам, че ще те изтеглят от Венера или с кораб, или с деформатор. Смятам да тръгна с тебе.

Агентът го изгледа особено.

— Не допускаш ли, че това може да се окаже опасно?

— О, да — засмя се Госейн. — Може.

Замълчаха.

Госейн нагоди картата към една от запаметените точки и избра простото съчетание от страх и съмнение като подтик за действие. Ако тези чувства се усилят в съзнанието му, картата ще бъде уеднаквена мигновено с точката извън стаята.

Тази предпазна мярка не му се виждаше достатъчна, но му се струваше, че трябва да рискува.

Нагласи лупата и се зачете.

„Госейн, деформаторът има очарователна особеност. Работи с електричество, но не проявява никакви по-необичайни свойства, дори когато е включен. Точно такова устройство е вградено в масата, до която седиш. Ако вече си прочел тези редове, хванат си в най-изтънчения капан, измислян някога за точно определен човек.“

И да бе изпитал страх, не можа да си го припомни по-късно.