Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (23)

XXII

Общата семантика е научна дисциплина, а не философия. Възможни са множество не-А ориентирани философии, както са мислими и неопределен брой геометрични системи. Може би най-важното изискване пред нашата цивилизация е създаването на не-А ориентирана политическа икономия. Няма никакво съмнение, че такава система не съществува засега. Така че има открито поле за работа пред дръзките и творчески настроени мъже и жени за изграждането на система, която ще освободи човечеството от войните, глада и напрежението. Но за да бъде направено това, властта над света трябва да бъде отнета от хората, които уподобяват не-съвпадащото.

Откъси за не-А

Секох реши да устрои истинско шествие. След три часа цели колони от самолети, натоварени с войски и свещеници от столицата, изпъстриха небето над планината на път към Храма на Спящия бог.

Госейн-Ашаргин се бе надявал, че просто ще се прехвърлят с деформатора от апартамента на Кранг и Патриша. Поне успя да наложи желанието си венерианецът да пътува със същия самолет.

Седнаха един до друг.

Госейн искаше да узнае много неща. Но му се струваше твърде вероятно в салона да са монтирани подслушващи устройства. Затова започна тържествено:

— Едва наскоро осъзнах каква е същността на отношенията ви с Пазителя.

Кранг кимна и отвърна със същата предпазливост:

— За мен е чест да се ползвам с доверието му.

За Джилбърт най-смайващото в тези отношения беше внезапното откровение, че още преди четири години Кранг бе избрал безпогрешно Секох и се бе присъединил към него, а не към Енро.

Разговорът продължи с вежливи увъртания и Госейн получи постепенно цялата информация, от която се нуждаеше. Изумителна история — венерианският детектив тайно се бе отправил в космическите простори, за да открие каква опасност заплашва не-А.

Точно Секох като главен съветник на диктатора бе възложил на Кранг ръководството на тайната база под повърхността на Венера. Но защо? За да бъде горгзината Рийша недосегаема за опитите на Енро да я направи своя съпруга.

Джилбърт си припомни внезапно обвинението на диктатора срещу Секох: „Отдавна си падаш по нея!“

Представи си низшия свещеник, изгарящ от копнеж по най-високопоставената дама на планетата. Такива чувства се потискат и остават само на подсъзнателно равнище и все пак всички завоевания на Секох оттогава едва ли са означавали нещо за него в сравнение с това неукротимо желание.

Друга подхвърлена от Кранг реплика му подсказа недвусмислено как бракът между него и Патриша е бил представен на йерарха като обикновена уловка, за да бъде защитена горгзината… и опазена от Енро до деня, когато Следовника ще я поиска за себе си.

Други думи на венерианеца, изречени привидно без всякаква връзка с останалото, само потвърдиха опасната измама.

— Когато човек се отърси от страха пред смъртта — тихо каза детективът, — освобождава се и от дребните несгоди. Само онези, които желаят да запазят живота си на всяка цена, са подвластни на житейските премеждия.

Ясно. Ако се стигнеше до най-лошото, Кранг и Патриша бяха готови да изберат смъртта.

Но какъв беше смисълът на нападението, прогонило Енро? Обяснението беше прикрито още по-грижливо и въпреки всичко зашемети Госейн. Важно е било да подтикнат диктатора към такова положение, че да приеме или дори сам да започне преговори за прекратяване на войната. Далече от родната си планета и осведомен, че сестра му е в ръцете на неговия враг, той имаше твърде сериозна подбуда да се стреми към мир, за да съсредоточи усилията си към повторното налагане на своята власт в Империята.

Изумителният Кранг наистина бе открил как да спре войната.

Венерианецът се поколеба и в гласа му се прокрадна безпокойство.

— Изключителна чест е за всеки да присъства в храма в такъв велик момент, но не е ли възможно у някои от хората крехкото душевно равновесие да бъде смутено от близостта до техния бог?

— Уверен съм — натърти Госейн-Ашаргин, — че Спящия бог ще се погрижи всичко да мине както подобава.

Нямаше по-ясен начин да разкрие своя план.

 

 

Ярка светлина струеше от невидими лампи. Свещениците се подредиха край стените с искрящи от скъпоценности скиптри в ръце. Други държаха богато извезани хоругви. Завършваше предварителната служба във величествената зала, където беше криптата на Спящия бог.

В решителния миг Госейн-Ашаргин леко отпусна длан върху лостчето на деформатора. Преди да го натисне, огледа залата отново през очите на принца.

Непоколебимата воля го подтикваше да действа, но си наложи да почувства още веднъж обстановката, в която се канеше да направи своя ход.

Гостите се бяха скупчили близо до входа. И там имаше свещеници начело с Йеладжи в златно-сребърна мантия. Бръчки прорязваха закръгленото му лице, сякаш не беше особено доволен от ставащото. Явно само предпазливостта го възпираше да се намеси.

И другите изглеждаха потиснати. Имаше непознати за Госейн-Ашаргин служители в двореца. Тук бяха и Нирена, Патриша и Кранг.

Щеше да ги изложи на риск, ако Секох реши да използва мощна енергия, но Джилбърт се примири с това. Време беше за сблъсъка. Изходът от него беше твърде важен, за да го възпре и най-голямата опасност.

Йерархът стоеше сам пред криптата.

Беше гол — проява на смирение, която сам бе наложил преди години за най-значителните церемонии във вътрешната зала, особено когато някому се оказваше висшата чест да бъде облечен в църковни одежди. Тялото му се оказа слабо, но жилаво. Черните му очи горяха от трескавото очакване. Едва ли би се настроил подозрително в последния момент, но Госейн искаше да избегне всякакъв риск.

— Най-благородни Пазителю — започна той, — след като се уеднаквя от този деформатор при другия до входа, в залата трябва да цари пълна тишина.

— Ще има тишина — изрече йерархът с глас, в който открито се долавяше заплаха.

— Така да бъде. Сега е мигът! — възкликна Госейн-Ашаргин и натисна лостчето.

Точно както машината му бе обещала насън, озова се в тялото си, скрито в криптата. Остана неподвижен. Усещаше лежащия наблизо „бог“. И заговори безмълвно на машината. Веднага почувства отговора й в съзнанието си и продължи:

— Каза ми, че отсега нататък можем да се свързваме без никакви пречки.

— Вярно е. Щом връзката бъде установена, остава неизменна.

— Каза ми и че можеш да събудиш Спящия бог по всяко време, но той ще умре почти незабавно.

— Смъртта ще настъпи само след няколко минути. Повредата в механизмите доведе до закърняване на жлезите с вътрешна секреция и аз замествах функциите им. Щом изкуственото поддържане на организма бъде прекратено, ще започнат необратими процеси в мозъка.

— Смяташ ли, че тялото ще се подчинява на волята ми?

— Да. Също като всички други в корабите, то бе тренирано, за да е в добро състояние при достигането на целта на пътешествието.

Джилбърт си пое дъх и даде заповед на машината.

— Сега ще се уеднаквя в склада до тази зала. В този миг ще прехвърлиш съзнанието ми в тялото на Спящия бог.

Отначало не усети нищо. Сякаш бе потънал във вещество, поглъщащо всякакви въздействия на външния свят.

Но устремът му беше прекалено силен и бързо преодоля това състояние. Най-сетне долови бързия ход на времето и се породи първата му мисъл в новото тяло.

„Стани!“

Не. Първо трябваше да направи нещо друго. Да отмести плочата. Всичко по реда си. Сега ще седне и ще махне плочата над себе си.

Размита светлина, неясни движения. После в ушите му се заби и сякаш отекна през главата му едновременният смаян вик на множество гърла.

„Значи съм се надигнал и съм отместил плочата. Натисни по-силно. Още по-силно!“

Усещаше напрежението в мускулите и учестените удари на сърцето. Тялото се измъчваше от всепронизваща болка.

После се изправи. По-отчетливи образи. Силуети като в мъгла и ярко осветена зала.

Подтикът да действа и да мисли по-бързо се засилваше. Терзаеше го една мисъл: „На това тяло му остават само няколко минути живот“.

Опита се да измънка подготвените думи, насилваше схванатите гласни струни. Също като зрението, гласът зависи не само от органа, а от управляващото го съзнание. Затова накрая успя да каже замисленото. И за пръв път се замисли как ли приемаше Секох пробуждането на своя „бог“.

Сигурно сътресението беше ужасно. Защото за всеки човек е особено опасно да се придържа към такава религия. Също като някогашното обожествяване на идоли на Земята, тя се опираше на символично отъждествяване, но за разлика от подобията си на други места и в различни епохи беше изложена на твърде особен риск от пълен провал. Нейният „идол“ беше живо, макар и потънало в дълбок сън човешко същество.

За да се съхрани религията, богът трябваше да остане заспал. И за да продължи да я приема Секох, при пробуждането си неговият бог трябваше да покаже, че висшият му служител е безупречен.

Но надигналият се бог застана пред тълпата сановници и свещеници, посочи обвинително йерарха и изрече бързо:

— Секох… изменнико… ти трябва да умреш…

В този миг вроденият инстинкт за самосъхранение на Секох го подтикна да отхвърли вярата си. Но той не беше способен да направи това. Религията се бе вкоренила твърде дълбоко.

Не можеше. Значи му оставаше да приеме смъртната присъда, произнесена от неговия бог.

И това не можеше да допусне.

През целия си живот бе балансирал като акробат на опънато въже, само че вместо прът в ръцете си имаше думите. Сега тези думи се сблъскваха с действителността. Сякаш въжеиграчът бе изтървал неочаквано своя прът. И се олюля. С паниката в таламуса нахлуха множество опасни и объркващи влияния. Секох се загърчи диво и се свлече на пода.

Безумие.

Лудостта, породена от неразрешими вътрешни противоречия. Откакто съществуваше човечеството, такива сблъсъци се наслагваха в съзнанията на милиони хора. Враждебността към бащата срещу желанието за родителска закрила. Привързаността към прекалено грижовната майка срещу потребността от независимост. Омразата към началника срещу необходимостта да си изкарваш прехраната. Първата стъпка винаги беше отказ от здравия разум и ако станеше невъзможно да се поддържа равновесието, следваше бягство в относителната сигурност на лудостта.

Първият опит на Секох да избяга от конфликта беше чисто физически. Тялото му се разми и под тихия стон на тълпата се превърна в сянка.

Пред тях стоеше Следовника.

Госейн все още владееше нервната система на „бога“. Бе предвидил това превъплъщение.

Настъпваше критичният момент.

Тръгна бавно надолу по стъпалата, защото вдървените мускули на това тяло не допускаха припрени движения. Колкото и да бяха упражнявани в тясната крипта, нервните им връзки не бяха в пълна готовност.

Без волята на Госейн почти безмозъчното същество едва ли би могло и да пълзи, камо ли да ходи.

Тътреше се по стълбата, още по-отчаяно съзнаващ намаляващите минути, които му оставаха, за да победи Следовника.

Гледката на заплашително пристъпващ към тебе бог е съсипващо преживяване. Развихрилият се ужас подсказа на Следовника единствения начин да се защити.

От сянката заструи енергия. Тялото на бога изчезна в ослепително бели пламъци. И в този миг Секох стана човекът, убил своя бог. Нервна система като неговата, с такива насадени схеми, не би успяла да понесе ужасните угризения.

Затова той забрави направеното. Беше принуден да забрави и всички свързани с това случки в живота си. Още от дете бе подготвян за свещеник. Всичко трябваше да бъде заличено в паметта му, за да забрави напълно и своето престъпление.

А човешката нервна система постига съвсем лесно забравата. Под хипноза може да бъде наложена с твърде обезпокоителна лекота. Не е необходимо дори внушение. Срещни някой неприятен тип и скоро не би могъл да си припомниш името му. Преживей нещо лошо и то скоро ще избледнее в паметта ти като кошмар.

Амнезията е най-добрият начин за бягство от действителността. Но тя има различни форми, поне една от които е напълно опустошителна. Не можеш да отхвърлиш целия си житейски опит и да останеш зряла личност.

А Секох трябваше да забрави толкова много неща… Връщаше се все по-назад и по-назад. За Госейн, който се озова мигновено в своето тяло след гибелта на „бога“ и сега наблюдаваше от вратата на кабинета до склада, всичко се случи според очакванията му.

Сянката на Следовника изчезна и се появи Секох. Краката му го крепяха само още няколко секунди.

Рухна на пода. Физически падна само метър, но психически спускането надолу продължаваше. Полегна на хълбок и притисна плътно коленете си към гърдите. Главата му увисна безсилно. Отначало проплака, но веднага престана. Когато го изнесоха от залата, лежеше забравил всичко наоколо, свит, безмълвен и с пресъхнали сълзи по бузите.

Още нероденото дете не плаче.