Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (20)

XIX

В името на здравия разум, помнете — първо е събитието, тоест началният стимул. Второ е въздействието му върху нервната система през сетивата. Трета е емоционалната реакция, основаваща се на предишния опит на индивида. Четвърта е словесната реакция. Повечето хора не различават първия етап от четвъртия и дори не съзнават, че вторият и третият съществуват.

Откъси за не-А

— Време е за вечеря — каза Нирена.

Госейн-Ашаргин се изправи и двамата мълчаливо тръгнаха по коридора. Лицето на жената беше умислено и когато пръстите й лекичко се плъзнаха, за да го хване под ръка, жестът изглеждаше съвсем неволен и привичен. Точно несъзнателното движение потвърди каквото Джилбърт вече бе научил от паметта на принца — този насилствен брак наистина се превръщаше във взаимна привързаност.

— Не съм сигурна — продължи Нирена, — че трябва да се радвам на привилегията да споделям трапезата с Енро. Чудя се дали да мисля, че това е издигане в йерархията?

Госейн-Ашаргин не отговори. Мислеше си за тялото, което сега лежеше в склада до криптата. Всеки миг Секох можеше да влезе там и да го намери.

Пред този факт личният живот на принц и принцеса Ашаргин бледнееше напълно.

Нито Енро, нито главата на църквата присъстваха на вечерята и от това на Джилбърт никак не му олекна. Все си представяше как Секох ще реши да прекара точно тази нощ в храма. Изобщо не се съмняваше какво трябва да направи и обмислянето на подробностите занимаваше ума му почти през цялото време.

Внезапно усети, че нещо не е наред и вдигна глава. Забеляза колко са бледи и двете жени. Патриша тъкмо казваше:

— … не съм си представяла никога, че ще се чувствам така, но пълната победа на Съюза ме тревожи почти колкото и опасенията моят брат да спечели войната.

— Най-ужасно е — добави Нирена — да те въвлекат в тази война против волята ти, ако и да нямаш нищо общо с нея. И накрая се оказва, че съдбата ти е изцяло обвързана с победата или поражението на онази страна, към която уж принадлежиш.

За миг отвлякоха Госейн от твърде спешните му замисли. Знаеше какво ги измъчва и предположи, че е настъпил твърде рязък обрат, за да се стъписат чак толкова.

Да, поражението щеше да е лично бедствие за всекиго в Най-великата Империя. Щяха да последват безкрайни унижения, окупационни армии, безмилостно издирване на военни престъпници… и отмъстителност, показваща пълно неразбиране на последствията за съзнанието и на победителите, и на победените.

Понечи да се намеси в разговора, но стисна устни от изненадващото прозрение. „Ако положението наистина се е влошило, може би това обяснява отсъствието на Енро.“ И преди да каже каквото и да било, чу потвърждението.

— Брат ми е с флотата — промълви Патриша. — Четири ескадри са изчезнали безследно и засега са спрели всякакви операции в Шести декант, докато измислят някакви контрамерки.

— А къде е Секох? — попита накрая Госейн.

Никой не знаеше. В бързия поглед на Кранг се четеше ням въпрос. Но венерианецът само каза:

— Разбира се, много е важно никой да не победи съкрушително. Безусловната капитулация е само илюзия.

Джилбърт се реши. Защо пък да не научат фактите? Набързо, без да издава откъде е научил и без да описва роботите и въздействието им, той им нахвърля възможния край на войната.

— Колкото по-скоро Енро разбере — продължи той, — че му предстои дълга война на взаимно изтощение и колкото по-скоро направи или приеме предложения за примирие, толкова по-лесно ще се предпази от съдбоносен разгром. — Джилбърт стана от стола си. — Ако Енро дойде преди да се върна, уведомете го, че искам да говоря с него.

Побърза да излезе от трапезарията. Веднага тръгна към покрива на двореца. До изхода на стълбата, по която се качи, имаше няколко самолета. Настани се на предната седалка в най-близкия и електронният мозък попита:

— Къде да ви откарам?

— Издигни се над планината — нареди Госейн. — После ще ти кажа накъде да продължим.

Бързо се понесоха над града. На обзетия от нетърпение Джилбърт му се струваше, че прострелите се под него безбройни светлинки никога няма да свършат. Най-после стигнаха съвсем тъмна зона и скоро светлини се виждаха само към едва различимия хоризонт.

Робопланът се обади отново:

— Вече сме над планината. Накъде да продължа?

Госейн надникна през прозорците на кабината. Под облачното небе цареше непрогледен мрак.

— Искам да кацнеш на един страничен път, на около километър откъм близката страна на Храма на Спящия бог.

Обясни подробно къде е мястото спрямо околните горички и описа завоя на пътя, използвайки ясните спомени на Ашаргин.

Полетът продължи в пълна тишина. Само друсането при кацането подсказа, че са стигнали до целта. Преди да излезе, Джилбърт заповяда на робоплана:

— Връщай се тук на всеки час.

Направи няколко крачки по пътя и спря. Изчака почти безшумното излитане на самолета. Усети напора на въздуха и чу само съскането на двигателите. Чак тогава продължи.

Въздухът беше горещ и неподвижен. Не се учуди, че не срещна никого. Ашаргин отдавна познаваше този път. Хиляди нощи се бе тътрил уморено тук, за да се прибере от картофените ниви на своя нар в една от колибите за работници.

Стигна до още по-дълбоките сенки около храма и пак се спря. Цяла дълга минута се ослушваше за някакъв звук на движение.

Нямаше дори шумолене.

Решително, но и предпазливо той бутна металната врата и тръгна надолу по същата стълба, по която го водеха при церемонията на съзерцанието.

Без никакво произшествие доближи вратата към вътрешната зала и за негова изненада се оказа отключена. Не загуби време да се чуди. Бе донесъл и инструмент за разбиване на ключалки, но му олекна, че неловките пръсти на Ашаргин нямаше да боравят с него.

Вмъкна се вътре и тихо затвори вратата. Огледа вече познатата крипта. Забърза се към коридора, който го отведе до личния кабинет на йерарха.

Пак се заслуша пред вратата. Тишина. Надникна в сумрачния склад и си отдъхна, щом забеляза проснатото на пода тяло.

Бе дошъл навреме. Но сега му предстоеше да реши проблема как да осигури на безчувственото си тяло безопасност.

Първо скри матрицата под метална кутия на най-горния рафт. Коленичи до тялото и го огледа за признаци на живот. Напипа пулса и усети топлия равномерен дъх на изпадналия в безсъзнание Госейн. Едно от най-странните преживявания — да се взира в собственото си тяло.

Изправи се и приведен пъхна ръце под мишниците му. Пое си дълбоко дъх и дръпна с все сила. Отпуснатото тяло се премести с десетина сантиметра.

Бе предположил, че ще му е трудно, но не чак толкова. Струваше му се, че най-важното е да започне. Напъна се отново и този път не спря усилията си веднага. Но мускулите го заболяха преди да прекоси малката стая и се наложи да си отдъхне за пръв път още пред вратата.

Втората по-дълга почивка беше в края на късия коридор. Двадесет минути по-късно стигна до средата на залата — толкова изтощен, че му се виеше свят.

Вече бе решил кое е единственото подходящо скривалище за тежкото тяло. Само че започваше да се пита ще успее ли да го извлече дотам.

Изкачи стъпалата до криптата. Огледа механизма на покриващите я плочи, но не прозрачните над спящия, а мъждукащите по-нататък по шестметровата дължина на ковчега.

Оказа се съвсем просто да ги избута. Пред погледа му се откриха опори, гъвкави тръби и механизми за още три тела. Две от ложетата бяха видимо по-малки. Догадката не закъсня — местата бяха предназначени за жени.

Значи този космически кораб е бил проектиран да пренесе двама мъже и две жени през междузвездното пространство през дългите години, които отнемаше полет без уеднаквяване.

Не си позволи да се разсее в размишления какво означаваше това, а напрегна мускулите си за непосилния труд да извлече тялото на Госейн нагоре по стъпалата и да го положи в криптата.

Нямаше и приблизителна представа колко време мина. Почивките ставаха все по-чести. Поне десетина пъти се усъмняваше, че е преуморил крехкия организъм на Ашаргин свръх възможностите му. Но накрая настани тялото и го привърза с ремъците. Реши да го закрепи така, защото допускаше да е предвиден механизъм и за отстраняването на трупове. А някои части от машината бяха толкова повредени, че той не разчиташе да са запазени функциите за различаване на живите и мъртвите тела.

Предпазливостта не беше излишна.

Плъзна плочите обратно, върна подвижната стълба на предишното й място и тъкмо стоеше горе, за да се увери, че няма и следа от усилията му, когато чу шум откъм склада. Обърна се настръхнал.

Влезе Елдред Кранг.

Венерианецът също се вцепени, щом го видя, и вдигна пръст към устните си. Дойде бързо при него, бутна другата стълба към задната част на криптата и отмести една от плочите.

Няколко секунди се взираше в тялото на Госейн, после затвори ковчега, спусна се на пода и избута стълбата където я завари.

Ашаргин също бе слязъл. Кранг го хвана за ръката.

— Съжалявам — зашепна, — че не успях да ти помогна в пренасянето. Но не бях в апартамента си, когато машината ме предупреди. Веднага щом се освободих, дойдох да проверя — венерианецът се усмихна, — дали си скрил тялото където трябва. Сега да се махаме по-бързо!

Госейн го последва, без да продума. Никой от хората във „Венера“ не се съмняваше в подбудите на Кранг. Нямаше намерение той да е първият. Въпросите напираха в него, но се бе вслушал в настоятелния тон на детектива.

Минаха през малкия кабинет и влязоха в склада. Кранг отстъпи встрани и посочи деформатора:

— Първо ти.

Прехвърлиха се в библиотеката. Венерианецът понечи да излезе също толкова бързо, но се спря изведнъж и се обърна. Посочи деформатора, който бе пренесъл Госейн от Ялерта.

— Къде е другият вход? — Изслуша обяснението и кимна. — Допусках нещо подобно. Но нямаше как да проверя. От тази страна контролният механизъм е скрит и изобщо не успях да го открия.

За Джилбърт беше новина, че Кранг не знае нещо. Преди и той да зададе някакъв въпрос, детективът продължи:

— Енро не е тук вече осми ден и може да се върне всеки момент. Поне така ни съобщиха преди вечерята. Затова отиди веднага в апартамента си и… — помълча, явно обмисляйки внимателно следващите си думи, — … и се наспи. Недей да се бавиш.

Когато минаха покрай Патриша, тя тихо му пожела лека нощ. Венерианецът го изпрати до вратата и каза сериозно:

— Почини си добре тази нощ. Наистина те съветвам да се наспиш!

Госейн закрачи спокойно по коридора. Съзнанието му беше странно освободено от мисли и му се струваше, че твърде много случки се струпаха наведнъж. Защо Кранг пожела да се увери, че тялото му е на сигурно място, след като го е предупредила някаква машина? И каква беше тази машина? Доколкото Джилбърт схващаше положението, имаше само едно устройство, което можеше да изпрати сигнала. Повреденият електронен мозък под криптата.

Дали детективът от Венера бе успял да установи частичен контрол върху машината? Поне така тълкуваше думите му.

Но защо все настояваше Госейн-Ашаргин да се наспи?

Вече бе слязъл два етажа надолу и вървеше към жилището на Нирена, когато венерианско роботизирано оръжие нападна съзнанието му.

Имаше време да помисли само за едно нещо — изключено беше атаката да е от „Венера“. Не бе минало достатъчно време, за да се прехвърли флагманският кораб.

Значи Галактическият съюз бе хвърлил значителни сили срещу Горгзид. Но как са пробили отбраната на планетата?

След това не му беше до разсъждения. Бореше се отчаяно да освободи тялото на Ашаргин.