Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (2)

I

Нормалната човешка нервна система потенциално превъзхожда нервната система на което и да е животно. В името на здравия разум и уравновесеното развитие всеки индивид трябва да се научи как да се ориентира в заобикалящия го свят. Съществуват методи на обучение, чрез които това може да се постигне.

Откъси за не-А

Сенки. Някакво движение по хълма, където доскоро се бе издигала Игралната Машина, а сега цареше разрухата. Две фигури — едната странно безформена — вървяха бавно между дърветата. Излязоха от мрака под светлината на улична лампа, стърчаща като самотен страж на възвишението, откъдето се виждаше целият град. Едната от фигурите се очерта ясно, беше на обикновен човек с два крака.

Другата си остана сумрачна, сякаш изтъкана от сенки, сътворена от чернота, през която обаче прозираше лампата на улицата.

Човек и сянка, която се движеше подобно на човек, но не беше такъв. Сумрачното същество спря до оградата около върха на хълма. Махна с неясната си ръка към ширналия се град долу и неочаквано заговори със съвсем човешки глас:

— Дженесън, повтори получените заповеди.

Дори другият мъж да се боеше от чудноватия си спътник, не го показваше с нищо. Дори леко се прозя.

— Толкова е спокойно тук, че ме избива на сън.

— Повтори заповедите!

Мъжът на име Дженесън издаде с жест раздразнението си.

— Вижте какво, господин Следовнико — започна сърдито, — я не ми дръжте такъв тон! Този ваш маскарад изобщо не ме стряска. Познавате ме и ви е ясно, че ще си свърша работата.

— Някой ден — отвърна Следовника — търпението ми ще се изчерпи. Известно ти е, че преместването ми в пространството е свързано с времеви енергии, така че протакането ти е съзнателно оскърбление. Чуй какво ще ти кажа — ако тази твоя склонност ми причини неприятности, ще сложа край веднъж завинаги на нашите отношения.

В гласа му прозвуча такава свирепа заплаха, че другият предпочете да си замълчи. И сам се зачуди на прищявката си да дразни тази безмерно опасна твар. Единственото му обаждане беше, че се чувства потиснат от ролята на платен агент, работещ за същество, което го превъзхождаше във всичко.

— Сега побързай — подкани го Следовника, — и повтори получените заповеди.

Мъжът започна неохотно. Думите му нямаха смисъл за ветреца, разнесъл ги из нощния въздух като видения от кошмар, като сенки, пръскащи се с първите слънчеви лъчи. Спомена нещо за възползване от уличните боеве, които скоро щели да бъдат прекратени. В Института по емиграцията щяла да се освободи длъжност.

— Фалшивите документи, с които разполагам, ще ми осигурят назначаването за необходимия период.

Целта на целия замисъл била да се попречи на някой си Джилбърт Госейн да се добере до Венера, докато стане прекадено късно. Дженесън нямаше представа кой е Госейн и защо трябва да закъснее, но средствата му бяха достатъчно ясни.

— Ще се възползвам от положението си в Института, а в четвъртък, след две седмици, когато корабът „Президентът Харди“ отлита към Венера, ще уредя да има злополука в точно определен момент… Вие ще се погрижите той да е там по същото време, за да го сполети злополуката.

— Нищо подобно — отрече Следовника равнодушно. — Аз просто предвиждам, че той ще е там в подходящия момент. И така, точно кога ще бъде злополуката?

— В 9 часа и 28 минути, десета часова зона.

Последва мълчание. Следовника като че размишляваше.

— Трябва да те предупредя — каза най-сетне, — че Госейн е необикновен човек. Още не знам дали този факт ще повлияе на събитията или не. Не виждам причина особеностите му да се отразят по какъвто и да било начин на плана, но възможността все пак съществува. Не пренебрегвай думите ми.

Другият сви рамене.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен. Не виждам причини да се тревожа.

— Ще бъдеш пренесен оттук в определения момент, по обичайния начин. Можеш да чакаш тук или на Венера.

— Предпочитам да съм на Венера.

— Така да бъде.

Замълчаха. Следовника се поотмести, сякаш изпитваше желание да се освободи от сковаващото го присъствие на спътника си. Внезапно сенчестите му очертания станаха още по-безплътни. Уличната лампа заблестя ярко през чернилката на тялото му, но колкото и да помътняваше и избледняваше фигурата, още запазваше своите очертания. Изчезна отведнъж, като че изобщо не се бе появявала.

Дженесън изчака. Беше практичен човек, а и любопитството му се събуди. Неведнъж се бе сблъсквал с илюзии и почти вярваше, че е видял поредната. След три минути земята под краката му започна да пари. Дженесън се отдръпна благоразумно.

Огънят бушуваше яростно, но не толкова ослепително, че да не се видят сложните елементи на някаква машина, преди съскащите бели пламъци да я стопят в безформена буца. Мъжът не изчака да види края на процеса, а тръгна по пътеката, която водеше към най-близката спирка на робокари.

След десет минути вече бе потънал някъде в недрата на града.

Преобразуването на времева енергия продължи своя неопределим ход до 8 часа и 43 минути, първия четвъртък на март 2561 година от новата ера. Злополуката трябваше да сполети Джилбърт Госейн в 9 часа и 28 минути.

8 часа и 43 минути. На космодрума в планината над града космическият кораб „Президентът Харди“ се премести на площадката за излитане. В един часа следобед трябваше да се отправи към Венера.

Две седмици изминаха, откакто Следовника и съучастникът му бяха гледали града, погълнат от нощта. Две седмици и един ден, откакто мощен електрически разряд се бе изтръгнал от една енергийна чашка в Института по обща семантика, за да откъсне сред пръски кръв главата на Торсън. И след три дни сраженията в града бяха прекратени.

Навсякъде имаше роботизирани машини — трудеха се с бръмчене, жужене, съскане според командите на електронните си мозъци. За единадесет дни гигантският град се върна към живота, но не без усилия и пот, защото се налагаше и хора да превиват гърбове до машините. Все пак резултатите вече бяха осезаеми. Имаше нормално снабдяване с храни. Почти не личаха белези от битката. И най-вече — с всеки ден и с всяка новина от Венера избледняваше страхът от незнайните сили от звездите, нанесли удар по Слънчевата система.

Осем и половина сутринта. На Венера, до огромната подземна кухина, доскоро служила за секретна база на Най-великата Империя, Патриша Харди седеше в своето жилище, намиращо се в ствола на дърво и проучваше данните в един от по-съкратените междузвездни пътеводители. Носеше обикновени дрехи, които щеше да хвърли за унищожаване в края на деня. Красивата външност на тази стройна млада жена привличаше погледа, но на внимателния наблюдател по-любопитен би се сторил несъмненият й навик да повелява. Мъжът, който отвори вратата и влезе в стаята, също се загледа в нея, но и да беше забелязала присъствието му, тя с нищо не показа това.

Елдред Кранг чакаше, без да се обижда, дори му беше донякъде забавно. Уважаваше Патриша Харди, възхищаваше й се, но знаеше добре, че още не е овладяла напълно философията на не-А. Затова все още реагираше по установен шаблон, вероятно без да го осъзнава. Докато я наблюдаваше, тя се примири с нахлуването в нейното уединение, обърна се и го погледна.

— Е, как е? — попита.

Мъжът я доближи.

— Нищо не става.

— Колко съобщения изпрати досега?

— Седемнадесет. — Кранг поклати глава. — Боя се, че прекалено много изчаках. Бяхме съвсем сигурни, че Госейн ще намери начин да се върне на Венера. Сега ни остава една-единствена надежда — да е в кораба, който излита днес от Земята.

Помълчаха. Жената отбелязваше нещо в книгата с остър като игла инструмент. Където докоснеше страниците, за миг се появяваше бледо синкаво сияние. Накрая тя сви рамене.

— Нищо не може да се направи… Как можехме да предположим, че Енро толкова бързо ще научи с какво се занимаваш тук? За щастие ти действаше достатъчно бързо, така че войниците му в този район се пръснати из десетина бази и вече са пренасочени към изпълнение на други задачи. — В усмивката й пролича възхищение. — Скъпи, хитро от твоя страна да повериш тези бойни части в алчните ръчички на командирите на базите. Толкова жадуват да имат повече пушечно месо на свое разположение, че когато някой не особено разсъдлив офицер им даде още няколко милиона, направо се опитват да скрият присъствието им. Точно поради тази причина още преди години на Енро му се наложи да измисли цяла система за откриване на „изгубени“ войски… — Тя се поколеба. — Изясни ли докога можем да изчакваме?

— Положението ни никак не е добро — промърмори Кранг. — В Гела 30 са получили заповед, щом двамата с тебе се прехвърлим там, да прекъснат индивидуалния матричен достъп до Венера. Поне оставят отворен пътя за преминаване на кораби насам, но ми бе съобщено, че индивидуалните деформатори ще бъдат изключени след едно денонощие, независимо дали ние ще се доберем до Гела или не. — Той се намръщи. — Дано Госейн побърза! Май ще успея да ги забавя още ден-два, ако им открия коя си всъщност. Мисля, че се налага да поемем този риск. Струва ми се, че Госейн е по-важен от нас…

— Долавям нещо по-особено в гласа ти — рязко го прекъсна Патриша Харди. — Какво се е случило? Да не е започнала война?

Кранг се поколеба за миг.

— Когато изпращах съобщението преди малко, прослушах и доста хаотични повиквания някъде откъм центъра на галактиката. Около деветстотин хиляди военни кораба атакуват позициите на Галактическия съюз в шести декант.

Младата жена задълго остана безмълвна. В очите й блестяха сълзи, когато накрая промълви:

— Значи Енро се е престрашил. — Гневно разтърси глава и си избърса очите. — Много ми дойде! Той не ме интересува повече! Постъпи с него както искаш, ако някога ти се отдаде случай.

Кранг обаче запази хладнокръвие.

— Беше неизбежно, дразни ме само колко бързо се развиват събитията. Завариха ни неподготвени. Като си спомня, че едва вчера изпратихме доктор Кейр на Земята да търси Госейн!…

— И кога ще пристигне? — Тя махна с ръка. — Остави това. Вече те питах. Значи вдругиден. Елдред, не можем да чакаме толкова. — Жената се изправи и се приближи. Взря се в лицето му с присвити очи. — Надявам се, че няма да действаш прекалено рисковано.

— Ако не изчакаме — каза Кранг, — Госейн ще остане тук, на деветстотин седемдесет и една светлинни години от най-близкия достъпен междузвезден транспорт.

Патриша побърза да напомни:

— Енро може всеки момент да „уеднакви“ някоя атомна бомба с тази база.

— Не ми се вярва да унищожи базата. Твърде много време и усилия струваше изграждането й. Освен това вероятно знае, че ти си тук.

Погледът й стана пронизващ.

— И откъде би получил такава информация?

— От мен — усмихна се Кранг. — В края на краищата, бях принуден да разкрия на Торсън коя си, за да ти спася живота. Казах и на един агент от разузнавателната служба на Енро.

— Въпреки това мисля, че си губим времето в напразно умуване. Ако се измъкнем живи и здрави, може после да се върнем за Госейн.

Мъжът я изгледа колебливо.

— Не всички подробности в сегашното положение се виждат от пръв поглед. Забравяш какво предполага Госейн — че зад него се крие някой, когото той нарече космически шахматист. Разбира се, сравнението е малко пресилено, но ако го приемем за момент, трябва да допуснем и присъствието на втори играч. Шахматът не е игра за самотници. Има и друго. Госейн се смяташе за пешка, достигнала седмия хоризонтал. Аз пък мисля, че той вече се превърна в царица, след като уби Торсън. Разбери, Рийша, опасно е да оставяш царицата в позиция, от която няма полезни ходове. Той трябва да излезе на открито, сред звездите, където ще има най-голяма възможност да маневрира. Според мен, докато играчите остават скрити и могат да правят ходовете си безнаказано, Госейн остава изложен на смъртна опасност. Дори и забавяне от няколко месеца може да се окаже непоправимо.

След малко Патриша попита:

— Но къде ще отидем?

— Ами принудени сме да използваме редовните предаватели. Но аз искам да се отбием някъде, където можем да научим последните новини. И ако са такива, каквито подозирам, остава ни само една възможност.

— Тъй ли… — сдържано изрече жената. — Добре, докога искаш да чакаме?

Кранг гледаше мрачно, пое си дълбоко дъх.

— Ако името на Госейн е в списъка на пътниците в „Президентът Харди“ — а аз ще го получа няколко минути след излитането на кораба от Земята — ще го чакаме да кацне след три дни.

— А ако не е?

— Махаме се оттук, щом се уверим в това.

Оказа се, че името на Джилбърт Госейн не е в списъка на пътниците.

 

 

8 часа и 43 минути. Госейн се събуди сепнат и почти едновременно осъзна три неща — колко е часът, слънчевите лъчи, проникващи през прозореца на хотелската стая, и мекото, но настойчиво бръмчене на видеофона до леглото.

Надигна се и седна, за да се отърси окончателно от съня. Мигновено си спомни, че в този ден „Президентът Харди“ трябваше да отлети към Венера. Мисълта го ободри изведнъж. Сраженията бяха разредили полетите между двете планети до веднъж седмично, а на него все още му предстоеше да се пребори с проблема за разрешителното да се качи на кораба. Наведе се и натисна бутона на приемника, но понеже беше по пижама, предпочете да не включва екрана и камерата.

— Госейн слуша.

— Господин Госейн — започна мъжки глас, — обаждам ви се от Института по емиграцията.

Джилбърт се вцепени. Знаеше, че това е решителният ден и нотките в гласа от видеофона никак не му харесаха.

— Кой сте вие? — попита грубо.

— Дженесън.

— Тъй ли!

Госейн се озъби. Точно този човек бе издигал преграда след преграда по пътя му към Венера. Настоя да види акта му за раждане и всякакви други документи, после дори отказа да се съобрази с резултатите от детектора на лъжата, които бяха в полза на Госейн. Дженесън беше дребен служител и проявяваше изумителна, почти ненормална склонност да избягва вземането на каквото и да било самостоятелно решение. Не беше най-подходящият събеседник тази сутрин, преди излитането на кораба за Венера.

Джилбърт се пресегна към бутона за видеото. Изчака острите черти на другия да се появят на екрана и заяви:

— Вижте какво, Дженесън, настоявам да говоря с Йорк.

— Получих указания за вашия случай лично от господин Йорк — непреклонно отвърна чиновникът.

Колкото и слабо да беше лицето му, изглеждаше странно гладко и обтекаемо.

— Свържете ме с Йорк! — настоя Госейн.

Този път Дженесън просто пренебрегна думите му.

— Решихме, че във връзка с неясната ситуация на Венера…

— Махнете ми се от главата! — изръмжа заплашително Госейн. — Ще говоря с Йорк и с никой друг!

— … трябва да отговорим с отказ на молбата ви — довърши чиновникът.

Джилбърт побесня. Този тип го размотаваше цели две седмици и точно когато оставаха часове до излитането на кораба, реши да му съобщи решението.

— Това обстоятелство — продължи неумолимо Дженесън, — по никакъв начин няма да ви възпрепятства да подадете отново молба, когато ситуацията ни бъде изяснена от Венецианския съвет по имиграцията.

— Предайте на Йорк, че щом свърша със закуската си, ще дойда да говоря с него.

Госейн прекъсна връзката. Облече се набързо и застана пред голямото огледало. Висок мъж на тридесет и пет години със сурово изражение на лицето. Възприятията му бяха прекалено изострени, за да не забележи и някои особености в образа насреща. Случайният поглед на минувач не би открил нищо нередно, но самият Госейн прецени, че главата му е прекалено голяма спрямо тялото. Само могъщите мускули на раменете, ръцете и гърдите правеха съотношението донякъде приемливо. Реши, че в случая е подходящо да използва израза „лъвска глава“. Сложи си шапката и вече изглеждаше като всеки едър мъж с ясно очертана мускулатура на лицето, което го задоволи. Стремеше се да не бие на очи, доколкото е възможно. Все пак и допълнителният мозък, увеличаващ размерите на черепа му с около една шеста над нормалните, имаше своите ограничения. През двете седмици след смъртта на Торсън за пръв път Госейн имаше възможност да изследва на воля поразителните си способности… и резултатите го отърсиха от дотогавашната му заблуда, че е непобедим.

Само двадесет и шест часа и няколко минути беше най-продължителният период, през който „запаметената“ от мозъка му версия за част от пода отговаряше на действителността. Дори да нямаше никаква видима промяна, подът не оставаше същият и Госейн вече не можеше да се пренесе на това място чрез мигновеното „уеднаквяване“.

А това означаваше, че е принуден да гради самозащитата си отново и отново — всяка сутрин и вечер, за да не го сварят неподготвен, лишен от няколко ключови места, където да се пренесе при крайна нужда. Някои подробности от това времево ограничение го озадачаваха, но с тях щеше да се заеме, щом стигне до Венера.

Малко по-късно влезе в асансьора и погледна часовника си. 9 часа и 27 минути.

Една минута по-късно настъпи набелязания за злополуката миг. Асансьорът рухна и се разби на дъното на шахтата.