Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (14)

XIII

В името на здравия разум, недейте да лепите „етикети“. Думи като фашист, комунист, демократ, републиканец, католик, евреин се отнасят за човешки същества, които никога не се вместват напълно в рамките им.

Откъси за не-А

Госейн очакваше да се опомни в тялото си, защото вече се бе случвало при прехвърляне. И така страстно го бе пожелал, че разочарованието го прониза остро, когато надникна през прозрачната врата на деформатора.

За трети път виждаше командната зала на Енро.

Бързо потисна недоволството си. Беше тук и нищо не можеше да промени. Излезе от клетката на устройството и се учуди, като огледа празното помещение. Щом не успя да се върне в собственото си тяло, предполагаше, че веднага ще му бъде поискано обяснение какво означава съобщението до капитан Фрий. Е, беше готов за това.

Реши, че е готов да посрещне и какъв ли не друг обрат. Тръгна към грамадните прозорци в другия край на залата. Ярка слънчева светлина. Дали беше сутрин? Прецени, че сега светилото е по-високо в небето, отколкото при първата му поява в двореца на Енро. Беше толкова объркващо с отделните планети из всички краища на галактиката, обикалящи своите звезди с най-различна скорост. А отгоре на това трябваше да се съобразява и със загубата на време при така нареченото „мигновено“ пътуване с деформаторите.

Опитът на Ашаргин подсказваше, че е около девет и половина сутринта по времето на град Горгзид. Твърде късно за закуска с диктатора и Секох… не че особено жадуваше такава компания. Госейн тръгна към вратата за външния коридор. Едва ли не очакваше някой да го спре по съобщителната уредба на стената или да дойде пратеник със заповеди. Никой не го обезпокои.

Не си правеше илюзии, че Енро, който си служеше с дарбата си да вижда и чува отдалече, не знае какво прави той сега. Нарочно му даваше тази възможност, отлагаше проявата на господството си — или от любопитство, или от презрение.

Точната причина му беше безразлична. Поне щеше да се отърси от напрежението. Каза си, че е важно да събере сили, но в края на краищата и това нямаше значение.

Имаше план и щеше да принуди Ашаргин да се изложи на всеки неизбежен риск. Дори да не се подчини на заповедите на Енро, ако се наложи.

Вратата не беше заключена, както и преди седмица. По коридора вървеше жена с някакъв съд в ръце. Госейн затвори вратата и с жест повика жената при себе си. При вида на униформата му тя изтръпна. Май не беше свикнала да разговаря с офицери.

— Да, господине — измънка смутено. — За апартамента на госпожа Нирена ли питате? Ами, слезте два етажа. Името й е на вратата.

И отново никой не го спря. Отвори му красиво момиче, в чийто поглед ясно личеше и пъргав ум. Намръщи се насреща му и го остави да стои пред вратата. Извика някъде отвътре:

— Ни, той дойде!

Чу се приглушено възклицание и след миг Нирена се показа в коридора.

— Е, ще влезеш ли или какво? — скастри го веднага. — Какво стърчиш там като слабоумен?

Госейн не каза нищо. Влезе в обзаведената с вкус дневна и седна в креслото, което младата жена му посочи. Повече не видя непознатото момиче. Нирена се вторачи унило в него. Гласът й тежеше от горчивина.

— Разговорите с тебе се наказват сурово.

— Позволявам си да ви уверя — започна Джилбърт, — че не ви заплашват никакви оскърбления от страна на принц Ашаргин. — Нарочно говореше в трето лице. — Всъщност той не е лошо момче.

— Заповядаха ми под страх от смъртно наказание! — едва промълви тя.

— Но не могат да ви обвинят, ако всичките ви старания да изпълните заповедта останат безплодни.

— Тогава твоят живот ще е заплашен.

— Принцът в момента е средство за постигане на личните цели на Енро. А и без това вярвате ли, че ще остави Ашаргин жив, щом му стане безполезен?

Само за секунда-две тя пребледня.

— Осмеляваш се да говориш така — прошепна задъхано, — а знаеш, че може би те слуша…

— Принцът няма какво да губи — натърти Госейн.

В сивите й очи се мярна нещо повече от любопитство.

— Говориш за него, сякаш си някой друг.

— Това е похват, който ми помага да мисля обективно… — Той не се доизказа. — Дойдох да ви видя по две причини. Първо искам да ви задам въпрос и се надявам да ми отговорите. Според моите изводи никой не може да подчини цяла галактическа империя само за единадесет години, а четирите милиона заложници в Горгзид показват, че навсякъде има извънредно силно недоволство. Прав ли съм?

— Разбира се. — Нирена вдигна рамене. — И Енро признава това съвсем откровено. Надпреварва се с времето и играта му е интересна не по-малко от крайния резултат.

— Предполагах. Сега и вторият въпрос. — Той й обясни набързо положението на Ашаргин в двореца и накрая попита: — Решиха ли вече къде ще живее?

Очите на Нирена зейнаха от изумление.

— Ти наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не знаеш какво стана тук?

Госейн не отговори, защото беше зает да отпуска нервите на принца. Младата жена стана и той забеляза, че вече не го гледа с такава неприязън. Тя сви устни, взираше се озадачено в него.

— Ела с мен.

Нирена тръгна бързо към друг коридор, отвори още една врата и го пропусна да влезе. Госейн видя, че това е спалня.

— Нашата стая — натърти жената. Отново го преценяваше с поглед. Накрая тръсна глава. — Наистина не знаеш, нали? Добре, ще ти кажа. — Позапъна се и лицето й се изопна, сякаш изречените думи правеха факта още по-отчетливо действителен. — Ти и аз бяхме бракосъчетани тази сутрин със специален указ на Секох. Известиха ме официално преди броени минути.

След последната дума тя се плъзна край него и се отдалечи бързо по коридора.

Госейн затвори вратата и я заключи. Не знаеше с колко време разполага, но такива случаи бяха скъпоценни, ако ще се занимава с промените в тялото на Ашаргин.

Иначе в плана нямаше нищо сложно. Ще остане в тази стая, докато Енро му заповяда да свърши нещо определено. И тогава ще откаже да се подчини.

Усещаше как изтръпна принцът от таящата се смъртна заплаха в тази мисъл. Но Госейн устоя на слабостта му и си каза ясно, за да укроти нервната система на другия: „Принце, всеки път когато действаш решително след задълбочен размисъл, ти затвърждаваш своята увереност, че си смел, независим и съобразителен.“

Естествено, опростяваше. Но това беше първата стъпка към по-висшите равнища в усвояването на не-А.

Първата му грижа беше да отиде в банята и да напълни ваната с гореща вода. Регулира температурата с термостата и преди да се съблече, върна се в спалнята да потърси някакво механично устройство, издаващо ритмичен звук. Не намери.

Беше неприятно, но можеше да измисли и заместител. Смъкна дрехите от себе си и когато ваната се напълни, остави кранчето да капе — нито твърде често, нито прекалено нарядко. Потопи се с принуда, защото за кльощавото тяло на Ашаргин водата беше изгаряща.

Отначало се задъха, но започна да привиква към горещината. Настани се удобно и се съсредоточи в ритмичното процеждане на водата.

Кап, кап, кап. Госейн се стараеше да не мига, впи поглед в светло петно малко по-високо на стената. Кап, кап, кап. Равномерен звук — като ударите на сърцето му. Туп, туп, туп… горещо, горещо, горещо. Толкова горещо, че всяко мускулче се отпускаше. Кап, кап, кап. Покой, покой, покой.

В историята на Земята е имало времена, когато ритмично падаща вода по темето на човек била използвана, за да го подлуди. Естествено, той нямаше как да подложи глава под капките — позата щеше да е твърде неудобна. Но принципът си оставаше все същият.

Кап, кап, кап. Служилите си с този похват китайски мъчители дори не подозирали какъв велик принцип е скрит в изтезанието. Жертвата полудявала, защото точно това очаквала да й се случи, защото все това й повтаряли. Човекът вярвал непоклатимо, че въздействието, на което е подложен, ще го доведе до безумие.

Но ако вярва, че ще укрепи здравия му разум, резултатът е не по-малко впечатляващ, само че в съвсем друга посока. Щом Джилбърт беше убеден, че така хилавото тяло ще стане по-здраво, ритъмът пак помагаше. Кап, кап, кап. Да се отпусне… толкова е лесно да намери покой. В някои земни болници, където докарвали пациентите сгърчени от психически или телесни страдания, първата стъпка към оздравяването била да ги потопят в горещата вана. Само че ако процесът не бъде продължен с други средства, напрежението се възвръща бързо. Жизненоважна беше убедеността — гъвкава, практическа убеденост, която се променяше спрямо твърде изменчивия свят, но в същността си оставаше незаличима. Госейн я имаше. Ашаргин — не. Прекалено много бяха неуравновесените процеси в слабото му тяло. Годините, прекарани в страх, бяха направили мускулите му меки, бяха изцедили енергията и спрели нормалното му развитие.

Минутите бавно се точеха. Джилбърт усещаше, че задрямва. Беше толкова удобно и уютно в топлата вода, в тази утроба от топлина, в която се е породил и самият живот. Връщаше се към сгретите от слънцето морета в началото на всички неща, към лоното на Великата майка… и се носеше с бавния пулс на сърцето, все така обзето от тръпката на новото битие.

Чукане по вратата на банята го накара да осъзнае лениво къде се намираше.

— Да?

— Енро се обади току-що. — Гласът на Нирена беше задавен от безпокойство. — Иска незабавно да отидеш при него.

Госейн веднага усети как се свиха мускулите в тялото на Ашаргин.

— Добре.

— Принце — настоя жената, — той каза съвсем недвусмислено, че трябва да побързаш.

 

 

Джилбърт си кимна. Чувстваше се ободрен, макар и да не успяваше да потисне напълно тревогата на Ашаргин. Но докато излизаше от ваната, в съзнанието му не бяха останали никакви съмнения.

Настъпи моментът да се опълчи срещу Енро.

Облече се без припряност и излезе от спалнята. Нирена го чакаше в дневната. Щом я видя. Госейн се подвоуми. Нито за миг не забравяше особената дарба на диктатора да вижда и чува през непроницаеми стени. И все пак искаше да й зададе един въпрос. Трябваше да говори по-заобиколно.

Решението му хрумна почти веднага.

— Имате ли указател на двореца?

Тя отиде безмълвно до видеофона в единия ъгъл и се върна със светеща, тънка и гъвкава плака. Подаде му я и каза:

— Местиш плъзгача отстрани и ще можеш да се ориентираш на кой етаж и точно къде е човекът, когото търсиш. Списъкът е на гърба. Данните се обновяват автоматично.

Той нямаше нужда от списъка, защото вече знаеше кого иска да открие. С неуловимо бързо движение на пръстите бутна плъзгача срещу името на Рийша. Постара се да прикрие движението, доколкото можеше.

Вероятно Енро „виждаше“ и през ръце със същата лекота, с която мисленият му поглед проникваше през стените, но дарбата му все имаше някакви предели. Госейн разчиташе на бързината си.

Мигновен поглед му стигна да получи необходимата информация, после бутна плъзгача към името на Секох. Още миг и Джилбърт небрежно върна плъзгача в началното положение. Върна плаката на Нирена.

Чувстваше се превъзходно невъзмутим. Дори тялото на принца бе преминало в състояние на пасивен покой. Нервната система на Ашаргин приемаше предстоящите нелеки изпитания с относително хладнокръвие, което му вещаеше добро бъдеще.

— Желая ти късмет — каза Джилбърт на Нирена.

Потисна желанието на принца да й каже къде отива. Не че и Енро нямаше да узнае след няколко минути. Но Госейн допускаше, че ще опитат да го спрат, ако разберат твърде рано накъде се е запътил.

Той излезе в коридора и закрачи бързо към стълбата, качи се на следващия етаж, но не се насочи още по-нагоре — към покоите на Енро. Вместо това зави надясно и след малко вече го въвеждаха в жилището на жената, която доскоро познаваше под името Патриша Харди. Надяваше се на диктатора да му е любопитно да чуе какво толкова имат да си кажат неговата сестра и принц Ашаргин и че това ще го възпре от незабавна груба намеса.

Когато Госейн-Ашаргин влезе след лакея в просторната приемна, видя Елдред Кранг до прозореца. Венерианският детектив се обърна към посетителя и се взря преценяващо в него.

Гледаха се мълчаливо. Джилбърт си каза, че за него е по-важно да се срещне с Кранг, отколкото за Кранг да разговаря с принца.

Добре разбираше положението му. Този последовател на не-А бе проникнал във вражеската твърдина под предлог, че се омъжил за сестрата на владетеля на Най-голямата Империя. Стъпил на тази не особено устойчива опора (вероятно и не подозираше, че виси на косъм, защото не знаеше възгледите на Енро за брака между брат и сестра), той явно се готвеше да провали плановете на диктатора.

Точно как ще го направи беше само въпрос на стратегия. Но пък хората биха имали още по-сериозно основание да се чудят как принц Ашаргин възнамерява да се противопостави срещу все същия тиран. Госейн се опитваше да преодолее пречките, като разчиташе на дръзко неподчинение, съдържащо в себе си съвсем логичен план.

Не се съмняваше, че Кранг ще прояви не по-малко безогледна храброст, ако се наложи. Изобщо не би дошъл тук, ако не вярваше, че присъствието му може да наклони везните.

Венерианецът заговори пръв.

— Предполагам, че искате да се срещнете с горгзина Рийша.

Назова я с титлата на владетелка от родната планета на Енро.

— Да, имам голямо желание да говоря с нея.

— Вероятно знаете, че аз съм съпруг на горгзината. Надявам се, че не възразявате да кажете първо на мен какво ви води при нас.

Госейн всъщност беше много доволен. Дори самият вид на Кранг бе го ободрил значително. Детективът беше толкова умел в насочването на събитията според волята си, че дори присъствието му тук отчасти доказваше — нещата не вървят толкова на зле.

— Е, какво ви мъчи, принце? — подкани го Кранг.

Госейн описа откровено участта на Ашаргин и накрая каза:

— Решен съм да подобря положението на принца в двореца. Досега към него са се отнасяли по непростимо унизителен начин. Бих се радвал, ако мога да разчитам на добрината на горгзината да смекчи отношението на негово превъзходителство.

Кранг кимна сериозно.

— Ясно. — Дръпна се от прозореца и покани Госейн да седне. — Всъщност не бях се замислял за вашето място в цялостната картина. Доколкото чух, вие сте приемал покорно оскърбителната роля, отредена ви от Енро.

— Както виждате — и както Енро вероятно се е досетил — принцът настоява да се държат с него подобаващо за ранга му, поне докато е жив.

— Това, че говорите за себе си в трето лице, ми се струва особено любопитна подробност — промълви венерианецът, — а и споменахте интересно условие — „поне докато е жив“. Ако държите твърдо на скрития в тази фраза смисъл, принцът може… хъм, и да си извоюва по-достойно отношение от страна на горгзида.

Това беше своеобразно одобрение — предпазливо, но несъмнено. Съдържаше и намека, че диктаторът почти сигурно подслушва разговора, така че истинската размяна на послания ставаше на по-изтънчено словесно равнище. Кранг се поколеба, но продължи:

— Съмнително е, че моята съпруга ще ви бъде кой знае колко полезна като посредник. Тя се противопоставя категорично и безусловно на водената от нейния брат завоевателна война. — Важна информация и ако се съдеше по лицето на Кранг, споделена напълно съзнателно. — Естествено, като неин съпруг аз също съм безрезервен противник на тази война.

За миг прозрението сякаш заслепи Госейн. Ето как се проявяваше тяхната дързост, толкова различна от неговата, но пък опираща се на особената връзка между Патриша и Енро. Джилбърт веднага се усъмни, че в подхода им се съдържа същият недостатък, както и в неговия план за съпротива. Как ли щяха да го преодолеят? Избра какъв въпрос да зададе.

— Струва ми се — започна бавно, — че като избирате такава позиция, вие и горгзината сериозно сте ограничили свободата си на действие. Или греша?

— Донякъде. В тази звездна система признатите права на моята съпруга са почти равни с тези на Енро. А негово превъзходителство държи извънредно много на традициите, обичаите и навиците на своя народ, затова никога не се е опитвал да променя който и да е от местните закони.

Още информация. Вписваше се в картината. И в плана на Госейн. Канеше се да заговори, но забеляза, че Кранг гледа някъде зад него. Обърна се и видя, че Патриша е влязла в приемната. Тя се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

— Слушах ви от съседната стая. Надявам се, че не ви е неприятно.

Госейн я увери, че няма нищо против. Настъпи тишина. Беше като омагьосан. Патриша Харди, тоест горгзината Рийша, сестра на Енро. Младата жена, която на Земята се представяше за дъщеря на президента Харди. С такъв опит в тайните и заговорите, че всеки трябваше да се съобразява с нея. И най-радващото от всичко — доколкото му беше известно, тя нито за миг не се бе колебала в подкрепата си за не-А и Галактическия съюз.

Струваше му се, че тя непрекъснато се разхубавява. Не толкова висока като Лийдж, но по-гъвкава и издръжлива. В сините й очи се четеше същият навик да повелява като в сивите очи на предсказателката. Не можеше да се отрече, че и двете жени са привлекателни. Но с това приликите свършваха.

Патриша просто излъчваше сила на волята. Може би още незряла, но у другата жена липсваше напълно. Госейн си каза, че вероятно това се дължи на произхода на Рийша и на начина на живот, с който бе свикнала Лийдж. Сигурно беше важно. Но имаше и още нещо. Предсказателката се носеше по течението. Докато виждаше бъдещето си, не й се налагаше да преследва упорито някакви цели. Дори ако беше способна да се промени, щом като вече знаеше, че не може да разчита напълно на дарбата си, щеше да мине много време, докато се откаже от вкоренената си нагласа.

Кранг наруши мълчанието.

— Принце — каза с явно дружелюбие, — мисля, че мога да разсея вашите недоумения за брака ви с Нирена. Моята съпруга научи за разговора от миналата седмица и не се усъмни изобщо, че каквато и да е връзката ви с дамата, ще бъде веднага узаконена от църквата.

Патриша се засмя тихо.

— Дори не помислих, че може да има и скрити от очите подводни течения.

Госейн кимна. Не му беше весело. Допускаше, че тя знае добре какви са намеренията на брат й спрямо нея, но ги пренебрегва. Струваше му се, че Патриша пропуска още някои скрити подробности. Енро несъмнено още се надяваше на официален брак с нея, иначе не би се постарал тя да не научи колко малко означава за него сегашното й положение, както и отношението на принца и Нирена към натрапената им връзка. Неговото лицемерие позволяваше да се надникне дълбоко и в характера, и в целите му.

— Вашият брат — изрече Госейн гласно, — е забележителен човек… Предполагам, че би могъл да ни слуша и в момента, ако такова е желанието му.

— Историята на неговата дарба е любопитна — каза Патриша и Джилбърт, който я наблюдаваше внимателно, се досети, че тя иска да сподели с него нещо важно. — Нашите родители бяха или твърде религиозни, или особено изобретателни. Решиха, че мъжкият наследник на династията Горгзид ще прекара първата година от живота си в Криптата при Спящия бог. Реакцията на народа беше извънредно враждебна и само след три месеца Енро бе изваден оттам и събуден. Оттогава животът му протичаше нормално. Едва към единадесетата му година започна да се проявява неговата способност да вижда и чува ставащото на далечни места. Естествено, родителите ни веднага сметнаха, че това е дар от самия бог.

— А какво мисли Енро?

Не чу отговора. В съзнанието му нахлуха спомени на Ашаргин — дочути оттук-оттам разкази, докато е бил роб в храма.

Всеки твърдеше нещо различно от другите. На свещениците се позволяваше да съзрат бога само при посвещаването им в сан. И виждаха какво ли не — старец, дете, петнадесетгодишен юноша, бебе… Впечатленията им изобщо не съвпадаха.

Госейн си позволи да отдели само миг, за да осмисли мълвата. Не му се видя особено важно дали наблюдателите са попадали под хипнотично въздействие или са станали жертва на измама чрез някакво механично устройство. Нещо друго го стъписа така, че той едва не се свлече от креслото си — подробностите от всекидневното съществуване на Спящия бог. Винаги се намираше в безсъзнание, но го хранеха и поддържаха живота му сложни машини. Цялата йерархия от служители в храма бе организирана да обслужва именно тези машини.

Смая го сравнението — по същия начин се поддържаха и различните тела на Госейн.

Напрегна се от тази мисъл. Дълги секунди идеята му изглеждаше твърде фантастична, за да се примири с нея. Тяло на Госейн тук, в средището на Най-великата Империя… Опазено от всякакви опасности чрез мощта на непоклатима езическа религия.

— Време е за обяд — напомни Кранг. — Мисля, че се отнася за всички ни. Енро не обича да чака.

Обяд! Джилбърт се сети, че трябва да е минал час, откакто владетелят е заповядал той да се яви пред него. Достатъчно, за да посее семената на търсената криза.

Самият обяд мина в пълно мълчание. Съдовете и приборите бяха отнесени, но Енро не стана, с което принуди и останалите да не помръднат от местата си. Едва сега диктаторът се вторачи право в Госейн-Ашаргин — мрачно и враждебно.

— Секох — каза, без да се обърне към йерарха.

— Да? — побърза да се обади свещеникът.

— Погрижи се да донесат детектор на лъжата. — Стоманеният поглед не се отмести нито за миг от лицето на Джилбърт. — Принцът си изпроси това разследване и аз с удоволствие ще изпълня желанието му.

Енро съвсем правилно описа обстоятелствата, но Госейн би променил една дума — очакваше разследването. Ето че го дочака.

Диктаторът не остана дълго на стола си. Щом датчиците на детектора бяха прикрепени към дланите на Госейн-Ашаргин, той се изправи и плъзна поглед по седящите около масата. С жест им показа, че трябва да останат.

— Ще се занимаем с нещо твърде интересно — започна той. — Преди седмица наредих да доведат принца в двореца. Бях стъписан от неговия вид и поведение. — За миг устните му се изкривиха в гримаса. — Явно страдаше от силно чувство за вина. Предполагам, защото неговият род не оправда очакванията на населението на Най-великата Империя. Беше изнервен, неспокоен, срамежлив, почти онемял. Накратко — жалка гледка. Повече от десет години е бил откъснат от делата на тази планета и на цялата галактика.

Енро помълча, очите му блестяха. Продължи със същия сериозен тон.

— Но още първата сутрин тук прояви няколко пъти несъвместими с характера си прозорливост и ум. През седмицата, която прекара във флагманския кораб на адмирал Палеол, той се е държал почти както бихме могли да очакваме, ако си припомним досегашния му живот. Но през последния час там поведението му се променило рязко още веднъж и той отново показал осведоменост, която е нямало как да придобие. Между другото изпратил и следното съобщение до разрушител У-381907. — Извъртя се бързо към един от стоящите наблизо секретари и протегна ръка. Веднага му бе подадено листче.

Докато Госейн слушаше Енро да чете съобщението, всяка дума отново му изглеждаше крайно уличаваща. Както и очакваше. Един диктатор, най-могъщият повелител в галактиката, бе отложил всички свои дела, за да се занимава с човек, когото бе смятал за обикновена пешка в играта си.

Нямаше значение дали невидимият друг играч, уеднаквил съзнанието на Госейн в мозъка на принц Ашаргин, бе предвидил подобна криза. Може би и самият Джилбърт не представляваше нищо повече от пешка, движена по чужда воля, но доколкото зависеше от него, насочваше събитията по свое желание.

Енро заговори още по-мрачно.

— Нито адмирал Палеол, нито аз се сетихме веднага каква задача е възложена на този кораб. Засега няма да кажа нищо за нея. Накрая установихме точно кой е корабът и ми се стори невероятно принц Ашаргин изобщо да е чувал за него. Задачата е строго секретна и извънредно важна и макар че нямам намерение да я обсъждам, мога да кажа на принца, че неговото съобщение не е било предадено.

Госейн не беше склонен да повярва толкова лесно.

— Роботът-комуникатор във флагманския кораб го изпрати още докато бях там — изрече бързо.

Едрият мъж сви рамене.

— Принце, не ние попречихме да бъде изпратено. От разрушителя не потвърдиха получаването му. Всъщност вече няколко дни не успяваме да се свържем с У-381907 и се опасявам, че се налага да изисквам от вас напълно откровени отговори на няколко въпроса. Разрушителят ще бъде заместен на Ялерта от голям линеен кораб, който обаче ще стигне там едва след месец.

Двете новини предизвикаха противоречиви чувства у Госейн. Беше немалко завоевание други предсказатели да не се присъединяват към флотата на диктатора. Но разрушителят…

— Къде може да се изгубил? — попита той.

Сети се за Следовника и се разтревожи. След малко реши, че положението не е толкова страшно. Вярно, че Следовника често не успяваше да предвиди събития, свързани с Джилбърт Госейн, но това се случваше, само когато допълнителният му мозък беше в активно състояние. В момента изглеждаше по-вероятно да знае къде е Госейн.

Само че разсъжденията на Джилбърт спряха дотук. Не виждаше никакви причини Следовника изведнъж да започне да крие от Енро къде е разрушителят. Взря се в диктатора с нетрепващ поглед. Време беше да нанесе следващия удар.

— Нима Следовника не знае нищо за кораба?

Енро тъкмо отваряше уста, но зъбите му изтракаха. Зяпна Госейн объркано.

— Значи си научил за Следовника — промърмори след малко. — Край на увъртанията. Сега детекторът на лъжата трябва да ни покаже какви мисли ти се въртят из главата.

Натисна бутона.

Всички мълчаха. Дори Кранг, който разсеяно човъркаше остатъците от храната в чинията си, остави вилицата на масата. Секох се мръщеше умислено. Устните на Патриша се кривяха едва забележимо, докато се взираше в своя брат. Накрая тя се реши да заговори.

— Енро, не се дръж толкова театрално.

Едрият мъж се извъртя към нея. Очите му се присвиха, лицето му потъмня от гняв.

— Млъкни! — каза грубо. — Нямам нужда от поученията на жена, опозорила брат си.

Тя само сви рамене, но се намеси Секох.

— Ваше превъзходителство — натърти тежко, — редно е да проявявате по-голяма сдържаност.

Енро се загледа в свещеника и за миг грозна гримаса сгърчи лицето му. Госейн почти очакваше диктаторът да удари църковния йерарх.

— Отдавна си падаш по нея, а? — озъби се Енро.

— Вашата сестра — спокойно каза Секох, — е съвладетелка на Горгзид и равна на вас пред Спящия бог.

Енро прокара пръсти през рижата си коса и разтърси глава като млад лъв.

— Секох, понякога създаваш впечатлението — промълви присмехулно, — че самият ти си Спящия бог. Твърде опасна илюзия.

Свещеникът изрече невъзмутимо:

— Аз съм носител на властта, поверена ми и от държавата, и от църквата. Нито повече, нито по-малко.

— Аз съм държавата — студено го сряза диктаторът.

— Май вече съм чувал подобни слова — обади се Госейн.

Привидно никой не чу забележката му. За пръв път го споходи съмнението, че присъства на разгара на отдавнашен сблъсък. Вниманието му се изостри.

— Вие и аз — произнесе йерархът със звънлив глас, — държим чашата на живота само един мимолетен миг. Когато допием последната капка, спускаме се в тъмата… Но държавата остава.

— Управлявана от моя плът и кръв! — свирепо изрече Енро.

— Може би… — някак разсеяно каза Секох. — Ваше превъзходителство, ще подхранвам пламъците на изгарящата ви мания само докато постигнем пълна победа.

— А после?

— После храмът ще ви призове.

Устните на Енро помръднаха, от лицето му изчезна всякакво изражение, но после се озари от хитра усмивка.

— Умно си го измислил, а? Тъй значи — храмът ще ме призове и ще стана послушник. Възможно ли е да има значение, че ти определяш кой да бъде призован?

Свещеникът каза кротко:

— Когато Спящия бог не одобри някоя моя дума или постъпка, ще зная това.

Диктаторът не криеше присмеха си.

— Ще знаеш… Предполагам, че веднага ще те извести и ти също тъй бързо ще ни осведомиш, нали?

— Заяжданията ви не ме засягат, ваше превъзходителство. Започна ли да злоупотребявам с ранга си за собствена изгода, Спящия бог няма да търпи дълго такова светотатство.

Енро се поколеба. Лицето му вече не руменееше и Госейн долови, че повелителят на една трета от галактиката усеща на колко опасна почва е стъпил.

Не се учуди. Хората винаги се чувстваха обвързани с родните си места. Въпреки всички завоевания на Енро, въпреки че думата му беше безпрекословна заповед за деветстотин хиляди бойни кораба, тласкаха го обичайните подбуди на човешката нервна система.

Разбира се, у него някои бяха изродени до степен на пълна загуба на приликата с човешкото. Но този мъж някога е бил момче, родило се на Горгзид. Връзката е била толкова силна, че е пренесъл столицата на Най-великата Империя на своята планета. Такъв човек едва ли би си позволил да оскърби нехайно религията, чиито догми са се просмукали и в кръвта му.

Догадката на Джилбърт бе потвърдена веднага. Енро се поклони на Патриша, макар и с оттенък на подигравка в жеста.

— Сестро, най-почтително моля за прошка. — Внезапно пак се обърна към Госейн-Ашаргин. — Кои са онези двамата в разрушителя?

Настъпи моментът на изпитанието.

Джилбърт не се забави с отговора:

— Жената е предсказателка, незначителна личност. Името на мъжа е Джилбърт Госейн.

Плъзна небрежно погледа си по Кранг и Патриша, когато изрече толкова познатото им име. Важно беше да не издадат с нищо, че са го чували и преди.

Каза си, че те понесоха много добре сътресението. Взираха се все така внимателно в лицето му, но без нито следа от изненада.

Енро се занимаваше с детектора на лъжата.

— Някакви коментари?

Последвалата пауза продължи много тягостни секунди. Накрая машината изрече предпазливо:

— Информацията е вярна, поне в този си вид.

— А още какво е необходимо да научим? — остро попита владетелят.

— Има объркване.

— За какво се отнася?

— За самоличността. — Изглежда детекторът прецени отговора си като недостатъчен и повтори: — Има объркване.

Не се чу нито звук повече.

— Ах, да му се… — избухна Енро, но се запъна. — Объркването свързано ли е с двамата в разрушителя?

— Не — веднага отвърна машината. — Тоест… — продължи със запъване, — … не съвсем. — Добави по-уверено: — Ваше превъзходителство, този мъж е Ашаргин и в същото време не е. Той… — Отново пауза и после немощното: — Следващият ви въпрос, моля.

Патриша се кискаше. Прозвуча крайно неуместно. Нейният брат я смрази със страшен поглед и изсъска яростно:

— Кой идиот домъкна тук повреден детектор? Веднага донесете друг!

След свързването на втората машина, отговорът й на въпроса му гласеше:

— Да, това е Ашаргин. — Пауза. — Тоест… изглежда, че е той. — И завърши с вече втръсналото: — Има объркване.

Вече имаше объркване и у диктатора.

— Та това е нечувано!… — Побърза да се овладее. — Все едно, ще разнищим тази загадка. — Вторачи се в Ашаргин. — Я да се занимаем пак с мъжа и жената в разрушителя. Доколкото разбирам от твоето съобщение за капитан Фрий, те са пленници. Така ли е?

— Правилно — кимна Госейн.

— И искаш да бъдат доведени тук. Защо?

— Предположих, че ще желаете да ги разпитате.

Енро отново го погледна озадачено.

— Не разбирам как би могъл да се надяваш, че ще използваш някого срещу мен, ако попадне напълно във властта ми. — Обърна се към машината. — Е, какво? Той истината ли каза?

— Имате предвид дали е искал да бъдат доведени тук? Да. А относно възможното намерение да ги използва срещу вас… Объркано е.

— Как така?

— Той мисли, че мъжът от кораба вече е тук, мисли и за Спящия бог… и всичко това е свързано по някакъв начин с Ашаргин.

Секох използва мълчанието на зашеметения Енро.

— Ваше превъзходителство, позволявате ли да задам въпрос на принц Ашаргин?

Диктаторът само кимна.

— Принце — каза свещеникът, — имате ли представа за същността на това объркване?

— Да.

— Какво е вашето обяснение?

— Често се случва да бъда осенен, напътстван и насочван от Спящия бог.

„Хайде сега, много доволно си каза Госейн, машината да ме опровергае, ако може!“

Енро се разсмя. Това беше смях на човек, който е настръхнал и изведнъж разбира, че се е сблъскал с нещо нелепо и жалко. Тръшна се на стола си до масата, скри лице в шепите си и продължи да се кикоти. Когато най-сетне вдигна глава, очите му се бяха насълзили.

— Значи ти си Спящия бог и Ашаргин е осенен от тебе.

Пак прихна и мина поне половин минута, докато се спре. Този път се обърна към Секох.

— Пазителю, не станаха ли множко? — Сети се, че другите едва ли са разбрали въпроса му и реши да обясни. Гледаше Госейн. — За една година само на тази планета стотина души започват да твърдят, че са осенени от Спящия бог. В цялата Империя около две хиляди червенокоси мъже се представят за Енро. А през последните единадесет години имаше около десет хиляди самозванци, обявили се за принц Ашаргин. Поне половината от тях са над петдесетгодишни.

Госейн подхвърли:

— А какво става, когато бъдат разпитани с детектор на лъжата?

Едрият мъж се озъби.

— Добре, да чуем ти как го правиш!

Джилбърт очакваше да срещне недоверие. С изключение на Кранг тези хора бяха с таламусно мислене. Дори Патриша, колкото и доброжелателно да се отнасяше към Венера, не бе овладяла не-А. Такива хора бяха готови да държат на взаимно изключващи се идеи и дори да ги обсъждат, без нито за миг да ги съотнесат с действителността. Важното беше, че вече пося семето на съмнението. Видя как се изопнаха устните на Енро.

— Омръзна ми този фарс! — изръмжа диктаторът. — Искам само факти. Признавам, че ме заблуди за малко, но не виждам как ще спечелиш нещо от това. Хайде, казвай — какво искаш?

— Да се споразумеем. — Госейн говореше предпазливо, макар да се чувстваше дързък и решителен. — Доколкото разбирам, искате да ме използвате. Така да бъде, съгласен съм. Донякъде. Но в замяна искам свобода.

— Свобода за какво?

Следващите думи на Джилбърт бяха за всички седящи около масата.

— Започвайки тази война, вие застрашихте живота на всеки жител на галактиката, включително и на хората от Най-великата Империя. Мисля, че е редно да се вслушате в съветите на онези, които ще споделят съдбата ви, ако крайният резултат не е какъвто се надявате.

Енро се приведе към него и вдигна ръка като за удар. Поседя така със стиснати устни и натежал поглед. Бавно се отпусна и седна по-удобно. Позасмя се.

— Продължавай, подпиши си сам присъдата!

— Струва ми се, че сте насочил вниманието си само към нападателните операции във войната и забравяте някои други нейни страни, вероятно не по-маловажни.

Диктаторът клатеше глава в почуда.

— Чувам това от някой, прекарал последните единадесет години в зеленчукова градина!

Госейн пусна заяждането покрай ушите си. Беше напрегнал волята си и му се струваше, че вече постига успех. Теорията му беше самата простота. В подобни обстоятелства само крайна нужда можеше да предизвика извеждането на принц Ашаргин пред очите на всички. Значи и отстраняването му е немислимо, докато не изпълни предназначението си.

А и беше време да разбере как постъпваше Енро с някои хора.

— Да вземем, например, проблема със Следовника — започна Джилбърт и помълча внушително. — На практика той е неунищожим. Едва ли си въобразявате, че когато войната свърши, Следовника ще остави Енро Червения да господства еднолично в галактиката.

Диктаторът изсумтя.

— Ако му щукнат някакви смахнати планове, бързо ще му видя сметката.

— Лесно е да се каже. Той е способен ей сега да влезе в тази зала и да избие всички.

Едрият мъж поклати глава. Изглежда му беше забавно.

— Драги мой, твърде лековерно си се отнесъл към самохвалството му. Не знам как си придава тази сенчеста форма, но отдавна стигнах до извода, че всичко опира до най-нормални физически закони. Тоест до деформатори и енергийни потоци в случай, че използва оръжия. А в тази сграда има само два деформатора, които не контролирам, и то защото съзнателно реших да търпя това положение. Приканвам всеки желаещ да се опита да монтира тук машини, за които няма да знам.

— Но той може да предвиди всяко ваше действие — напомни Госейн.

Усмивката на другия се стопи.

— Да си предсказва колкото му душа иска! — отсече остро. — Властта е в моите ръце. Опита ли да ми се бърка, бързо ще се усети, че предстои да го обесят. Нека знае точния ден и час на смъртта си, но нищо няма да му помогне!

— Според мен не сте обмислил въпроса достатъчно задълбочено.

Енро поседя, забил поглед в масата, преди да каже:

— Друго има ли? Чакам да чуя условията ти.

Дойде време и да преговарят.

Госейн усещаше трупащото се напрежение в тялото на Ашаргин. Щеше му се да облекчи малко изопнатите нерви на принца. Хрумна му да погледне към Кранг, Патриша или Секох, за да провери как реагират на разговора.

Потисна желанието си. Енро направо беше забравил, че в залата има и други хора. Нямаше да е особено благоразумно, ако го разсееше.

— Искам разрешение да се обаждам на когото и да било в галактиката по всяко време на денонощието. Разбира се, вие можете да подслушвате или да поверите това занимание на свои агенти.

— Разбира се — съгласи се диктаторът с насмешка. — Друго?

— Искам пълномощия да използвам по свое желание който и да е прехвърлящ деформатор в границите на Най-великата Империя.

— Радвам се, че Империята ти стига засега… Продължавай.

— Искам пълномощия да поръчвам всякакво оборудване от управлението по резерва. — Госейн добави бързо: — Естествено, без оръжия.

— Виждам, че това може да се проточи до безкрайност — промърмори Енро. — А какво предлагаш в замяна на тези фантастични искания?

Джилбърт насочи отговора си не към червенокосия мъж, а към детектора на лъжата.

— Изслуша всичко досега. Говорих ли искрено?

Сигналните светлини на машината едва премигваха. Отново имаше дълга пауза.

— Убеден сте във всичко, което казвате. Донякъде. Извън това има объркване, свързано с…

— Със Спящия бог ли? — подсказа Госейн.

— Да, но от друга страна — не.

Джилбърт се обърна към Енро.

— С колко въстания се борите на планети в Най-великата Империя, където се произвежда особено важно военно оборудване?

Диктаторът го изгледа кисело и накрая отвърна:

— Повече от две хиляди и сто са.

— Едва три процента от световете ви. За какво се тревожите тогава?

Тези думи противоречаха на целите на Госейн, но той искаше да изкопчи още информация.

— Някои — започна Енро откровено, — са извънредно важни в технологично отношение, колкото и да са малко на брой.

Точно каквото искаше да чуе.

— Срещу това, което поисках от вас, готов съм да направя обръщения по радиото в подкрепа на вашата агресия. Не знам доколко ще повлияе името на Ашаргин за овладяване на положението в Империята, но се поставям изцяло на ваше разположение. Ще ви сътруднича, докато не решим друго. Това искате от мен, нали?

Едрият мъж се изправи.

— А сигурен ли си — каза гневно, — че няма да се сетиш за още някое свое желание?

— Да, имам едно.

— Слушам те.

Госейн пренебрегна злия присмех в гласа на другия.

— Отнася се за моята съпруга. Вече няма да ви прислужва в банята.

Дълго мълчание. После един юмрук се стовари мощно по масата.

— Разбрахме се! — изръмжа Енро. — Искам първата ти реч още днес следобед.