Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (12)

XI

В името на здравия разум, уточнявайте. Не казвайте: „Две малки момичета…“, освен ако се подразбира: „Мери и Джейн, две малки момичета, различни едно от друго и от всички други хора по света…“

Откъси за не-А

Когато пропълзя през илюминатора, Госейн дочу тих разговор. Не успяваше да различи нито дума, но говорещите бяха мъж и жена.

Той надникна предпазливо към широк коридор. Десетина метра вляво се намираше отвореният въздушен шлюз, през който влезе Лийдж. Вдясно видя самата нея, също и ръкава на униформа на офицер от Най-великата Империя.

Освен тях в коридора нямаше други хора. Госейн стъпи на пода и се примъкна покрай стената към двамата.

Лийдж тъкмо казваше:

— … и мисля, че имам право да се осведомя за подробностите. Как настанявате жените?

В хладнокръвния й глас се долавяше и точно премерена настойчивост. Офицерът пък говореше с тон на човек, който се е примирил с досадна необходимост.

— Госпожо, уверявам ви, че ще разполагате с апартамент от шест стаи, с прислужници и всички мислими удобства. По ранг в кораба над вас ще бъдат само капитанът и първите му помощници. Нали вие ще…

Запъна се, когато Госейн застана до Лийдж. Опомни се от изненадата за броени секунди.

— Извинете, но не видях кога влязохте. Сигурно офицерът на пропуска отвън е забравил да…

Пак млъкна изведнъж. Явно осъзна колко е невероятно, че офицерът на пропуска е забравил да го уведоми за влизането на още един външен човек. Очите му се разшириха, а долната му челюст увисна леко. Една пълничка ръка посегна храбро към бластера в кобура на десния му хълбок.

Джилбърт го удари веднъж и хвана навреме свличащото се тяло. Пренесе го на близкия диван. Побърза да претърси офицера, но не намери нищо съществено, освен оръжието. Изправи се и огледа помещението. Вече бе забелязал, че освен обикновеното обзавеждане тук бяха монтирани и немалко прехвърлящи деформатори. Преброи ги. Бяха дванадесет.

Щом ги видя наредени до отсрещната стена, всичко започна да се изяснява. Оттук пращаха предсказателите на определените им кораби. Ставаше още по-просто, отколкото си бе представял. Нямаше излишни предварителни процедури. Офицерът пред люка пропускаше доброволците в кораба, после шишкото ги въвеждаше в залата и ги препращаше на разположение на бойната флота.

Изглежда останалите офицери и войници прекарваха дните си според обичайните правила в кораба и нямаха нищо общо със задачата тук. Минаваше полунощ и те вероятно се бяха унесли в сън.

Надеждата, че това е така, ободри Госейн още повече. Застана до вратата. Коридорът си оставаше все така пуст.

— Идва на себе си — предупреди го Лийдж.

Джилбърт се върна при дивана и зачака. Мъжът се размърда, седна и се хвана за ченето. Погледът му шареше от Госейн към Лийдж и обратно. Най-сетне промърмори заядливо:

— А бе, вие да не сте луди?

— Каква е числеността на екипажа? — попита го Госейн.

Другият го зяпна и се разсмя.

— Ама че си глупак! — За малко се отдаде на неудържимото си веселие. — Каква е числеността… — повтори присмехулно и тонът му се изостри: — Към петстотин сме. Хубавичко си помисли и се разкарай по-бързо от кораба!

Бяха горе-долу колкото предполагаше Джилбърт. Никога не натъпкваха много хора в космическите кораби, защото възникваха проблеми със запасите от въздух и храна. И все пак — петстотин войници…

— В спалните помещения ли са?

— Има осем спални — осведоми го офицерът. — И във всяка спят по шестдесет мъже. — Потри доволно ръце. — Шестдесет! — повтори с наслаждение. — Искаш ли да те заведа долу и да те запозная с тях?

Джилбърт се престори, че не долавя подигравката.

— Да, точно това бих желал.

Пръстите на Лийдж се вкопчиха в ръкава му.

— Всичко се замъглява — промълви тя.

Госейн кимна, но каза:

— Няма как. Иначе ще разбере какво се готвя да направя.

Тя се двоумеше.

— Твърде много са… Няма ли да ти е трудничко?

От думите й офицерът се оживи още повече. Стана и ги подкани:

— Ами да вървим.

— Как се казвате? — попита Джилбърт.

— Орелдон.

Госейн му посочи да излезе пръв в коридора. Когато стигнаха до въздушния шлюз, спря.

— Можете ли да затворите люка?

Пълното лице на офицера сияеше в показно добродушие.

— Добре, че ме подсети. Не ни трябват неочаквани посетители, докато не съм на поста си.

Веднага протегна ръка към контролното табло, но Госейн го възпря.

— Момент, моля. Предпочитам първо да проверя схемата. Нали разбирате, не горя от желание да включите сигнала за тревога.

Завъртя ключето на таблото и го отвори. Май имаше четири съединения в повече.

— Тези за какво са?

— Водят към залата за управление. Оттам също могат да отварят и затварят люка.

Джилбърт кимна и заключи таблото. Беше принуден да поеме този риск. Разбира се, че трябваше да има връзка и със залата за управление. Натисна решително бутона, дебели метални плочи се плъзнаха край отвора и го закриха с глух тропот.

— Имаш ли нещо против да поприказвам с колегата отвън? — обади се Орелдон.

Госейн тъкмо се чудеше как да постъпи с другия офицер.

— Какво ще му кажете?

— Ами, че съм затворил входа и може малко да си почине.

— Разбира се, ще внимавате какво говорите.

— Разбира се!

Госейн пак провери схемата и почака Орелдон да включи вътрешната комуникационна уредба. Усещаше, че офицерът е в състояние на таламусна възбуда. Щеше да се опива от собственото си чувство за хумор, докато не го отрезви шокът от осъзнаването на сполетялата го беда. Джилбърт щеше да бъде нащрек в този момент, за да реагира навреме.

Очевидно люкът не беше отворен постоянно, защото другият дежурен офицер не прояви никакво учудване.

— Ори, ти сигурен ли си, че не ти се е приискало да натиснеш онова маце, дето влезе току-що?

— За съжаление няма да ме огрее — каза Орелдон и прекъсна връзката. — Да не се увличаме в подобни разговори — подхвърли небрежно на Госейн. — Току-виж заподозре нещо.

Стигнаха до стълба и офицерът понечи да поеме надолу, но Джилбърт го спря.

— Накъде води?

— Как накъде? Към спалните помещения.

— А къде е залата за управление?

— А, ти нали не искаше да ходиш там. Тя е горе.

Госейн отвърна сериозно, че много се радва да научи това.

— И колко входа има към долната палуба?

— Четири.

— Надявам се — изрече Джилбърт любезно, — че ми казвате истината. Ако открия, че входовете са пет, този бластер може и да гръмне случайно.

— Само четири са, кълна се! — избълва Орелдон с внезапно одрезгавял глас.

— Хъм, доколкото виждам, има една тежка наглед врата, която може да прегради стълбището.

— Ти не очакваше ли да я видиш? — пак се подсмихна офицерът, възвърнал си доброто настроение. — В края на краищата космическите кораби се правят така, че цели сектори да бъдат изолирани при злополука.

— Е, тогава да я затворим, какво ще кажете? — подкани го Госейн.

Орелдон само изсумтя немощно. Не бе и помислял, че може да се стигне до това положение. Болнавата бледност на лицето му показа, че е дошъл моментът на стъписването. Той се озърташе безпомощно.

— Нали не си въобразяваш — изръмжа накрая, — че ще ти се размине безнаказано?

— Вратата — сдържано му напомни Джилбърт.

Офицерът постоя сковано на мястото си, после с нежелание пристъпи към стената. Дръпна плъзгащата се преграда, за да открие таблото и изчака неспокойно Госейн да провери схемата. Дръпна лостчето. Тази стоманена врата беше дебела някакви си пет сантиметра. Затвори се с тежък удар.

— Най-искрено се надявам — започна Джилбърт, — че е невъзможно да бъде отворена откъм долната палуба, защото иначе все ще намеря време да стрелям поне веднъж с този бластер.

— Заключено е оттук — намусено го увери Орелдон.

— Чудесно. Но да побързаме. Горя от нетърпение да видя заключени и останалите стълбища.

Офицерът все поглеждаше тревожно към страничните коридори, край които минаваха, но ако се надяваше да срещнат някого от екипажа, остана разочарован. В пълната тишина се чуваха само стъпките им. Никой друг не се появи.

— Май всички са си легнали — отбеляза Госейн.

Орелдон премълча. Погрижиха се никой да не излезе от долната палуба и чак тогава Джилбърт заговори отново:

— Значи остават двадесет офицери, като броим тебе и приятеля ти отвън. Нали така?

Орелдон само кимна. Вече гледаше малко изцъклено.

— И ако не съм забравил каквото знам от древната история, имало е стар обичай, породен от непостоянството в характера на някои хора, офицерските каюти в корабите да имат ключалка и отвън, за да бъдат затваряни обитателите им в извънредни случаи. Любопитен съм да узная дали и във флотата на Енро има подобни проблеми, както и дали за тях е намерено същото решение.

Нужен му беше само един поглед към лицето на пленника, за да разбере, че е познал.

Десет минути по-късно, без нито един изстрел, Госейн контролираше напълно положението в галактическия кораб.

Струваше му се, че стана твърде лесно. Опасенията му се засилиха, когато надникна в празната зала за управление. Побутна Орелдон да влезе преди него, застана насред залата и я огледа внимателно.

Явно екипажът се беше съвсем отпуснал, щом тук не дежуреше никой. Бодърстваха само двамата, които се занимаваха с предсказателите.

Твърде лесно… Като си припомни другите предпазни мерки на Следовника, не можеше да повярва, че неистина е завладял кораба.

Но поне така изглеждаше.

Още веднъж разгледа залата. Енергийният пулт се извиваше като внушителна подкова и беше разделен на три сектора — електричество, деформатори, атомен реактор. Госейн се зае първо с електричеството.

Натисна превключвателите, които задействаха движената от реактора турбина нейде из недрата на кораба. Олекна му. Запамети ли достатъчно контакти, ще може да освободи непоносима за живи същества енергия във всяко помещение и коридор. Помисли, че ако това е капан, измамата е твърде убедителна. Значи екипажът не подозира нищо.

И все пак още не беше доволен. Огледа пулта. Във всеки сектор имаше превключватели и датчици, чието предназначение можеше само да предположи донякъде. Не се тревожеше за електричеството и реактора — първото скоро щеше да контролира, а вторият беше неизползваем срещу него в ограниченото пространство на кораба.

Но оставаха деформаторите. Госейн смръщи вежди. Вече не се съмняваше, че тук е скрита опасността. Въпреки че и той имаше органичен деформатор в онова, което наричаше свой допълнителен мозък, засега не знаеше много за механичните устройства, използвани от галактическата цивилизация. В това беше уязвимостта му… и капанът, ако изобщо го имаше, можеше да щракне.

Стоеше потънал в размисъл между какви възможности трябва да избира, когато Лийдж каза:

— По някое време ще трябва и да поспим.

— Не и докато сме на Ялерта.

Основният план му беше почти ясен. Винаги имаше известна грешка, породена от разликата между съвършената еднаквост и подобието й до двадесетия знак след десетичната запетая, създавано от механичните деформатори. Измерена в пространство-времето, тя се равняваше на хиляда светлинни години на десет часа. Джилбърт вече допускаше, че и това е илюзия.

— Всъщност не става дума за скорост — започна да обяснява на Лийдж. — Един от сравнително най-ранните и всеобхватни постулати на не-А е, че пространството и времето не бива да се разглеждат поотделно. Аз стигнах до друг вариант на същата идея. Събитията се случват в различни моменти и разделеността им в пространството просто е част от представата, която възниква в съзнанието ни, щом се опитаме да възприемем разликата във времето. — Забеляза, че тя отново престана да го разбира. Вече говореше по-скоро на себе си: — Възможно е две събития да бъдат толкова свързани, че всъщност да не са отделни събития, независимо колко отдалечени са привидно или колко подробно са описани разликите им. От гледна точка на вероятността…

Усещаше, че е на прага на извънредно важно прозрение, далеч надхвърлящо мащаба на сегашните му проблеми. Гласът на Лийдж отвлече вниманието му.

— Какво смяташ да правиш?

Госейн пак пристъпи към пулта.

— Сега ще излетим с нормалните двигатели.

Уредите за управление много приличаха на онези в корабите, сновящи между Земята и Венера. От началното ускорение завибрира цялата конструкция на кораба, после то стана равномерно. След десет минути вече бяха извън атмосферата. След още двадесет и пет излязоха от сянката на планетата и слънцето грейна ослепително на екран в залата.

На друг се виждаше Ялерта — купа светлина, в която бе потопено огромно, тъмно, мъгляво кълбо. Госейн внезапно обърна гръб на гледката и погледна Орелдон. Когато му обясни какво ще прави, офицерът пребледня.

— Само не му казвай, че всичко е станало заради мен — примоли се той.

Джилбърт му обеща охотно. Но си каза, че ако военен съд на Най-великата Империя разследва някога как е бил завзет кораб У-381907, лесно ще установи истината.

 

 

Орелдон почука на вратата на капитанската каюта и след малко се върна, съпроводен от разгневен едър мъж. Госейн побърза да прекъсне сквернословията му.

— Капитан Фрий, ако някога се разкрие, че този кораб е бил завзет без нито един изстрел, може да платите с живота си. По-добре ме изслушайте.

Обясни, че иска да използва кораба не много дълго и капитанът се успокои достатъчно, за да вникне в подробностите. Както се оказа, Госейн си бе представял правилно възможностите на галактическите кораби. И след настройването на системите към далечна точка преходът можеше да бъде прекъснат, преди да стигнат до целта.

— Само така се добираме до планети като Ялерта — каза Фрий. — Насочваме се към следващата база на около хиляда светлинни години, после прекъсваме процеса.

Госейн кимна.

— Искам да отида на Горгзид, но ще прекъснете прехода на около един ден нормален полет оттам.

Както и очакваше, капитанът се стресна.

— На Горгзид ли! — Очите му се присвиха, мрачна усмивка изкриви устните му. — Там ще си намериш майстора. Е, да започваме ли? Ще трябва да направим седем скока, докато стигнем там.

Госейн не отговори веднага. Съсредоточи се в нервното излъчване на Фрий. Струваше му се не съвсем нормално, но това беше естествено. Имаше неравни емоционални изблици, обаче без готовност за решително действие. Увери се, че капитанът не таи кроежи и не се готви да го надхитри.

Още веднъж прецени положението си. Имаше устойчива връзка с електрическите схеми и атомния реактор на кораба. Беше способен да унищожи за миг всеки човек на борда. Не можеха да му сторят нищо.

Отхвърли колебанията, пое си дълбоко дъх и каза:

— Започваме още сега.