Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (11)

X

В името на здравия разум, определяйте времето. Не казвайте: „Учените смятат, че…“ Казвайте: „През 1956 г. учените смятаха, че…“ или „През 1956 г. Джон Смит се придържаше към изолационистки възгледи.“ Всички неща, включително политическите убеждения на Джон Смит, претърпяват промени, следователно за тях може да се говори само ако ги съотнасяме с точно определен момент.

Откъси за не-А

Госейн отново започна да възприема нормално това, което го заобикаляше. Обърна се да погледне към трапезарията, където слугите бяха шетали допреди малко. Не забеляза никого. Виждаше края на наредената маса, макар че още нямаше поднесена храна.

Веднага отмести поглед към Лийдж, задържа го колкото да отбележи как тя става, после светкавично се извъртя в посока към пилотската кабина. От мястото си можеше да наблюдава водещия натам коридор и дори виждаше част от прозрачния купол, но не и Янар.

Небесният дом се носеше напред по определения от Джилбърт курс.

Жената първа наруши мълчанието.

— Ти успя… — прошепна едва чуто.

Госейн се отмести от стената. Само сви рамене. Нямаше защо да й казва, че Следовника току-що бе заличил всякакво негово предимство. А Лийдж застана пред него, очите й грееха.

— Нима не разбираш — попита колебливо, — че успя да се справиш със Следовника?

Пръстите й погалиха за миг ръката му.

— Ела с мен — каза й Госейн.

Тръгна към пилотската кабина. Когато влезе, завари Янар наведен над радиостанцията. И един поглед стигаше, за да стане ясно с какво се занимаваше предсказателят — още чакаше заповеди. Джилбърт се пресегна безмълвно над рамото му и изключи уреда.

Другият мъж трепна, но когато се изправи, по устните му играеше присмехулна усмивчица.

— Събирай си нещата, ако имаш какво да вземеш оттук — каза му Госейн. — Махаш се при първото кацане.

Предсказателят само сви рамене и излезе. Джилбърт го проследи с поглед. Присъствието на този човек го дразнеше. Беше обикновен досадник и в галактическите мащаби някакво значение му придаваше единствено фактът, че е един от местните ясновидци. Това все пак го правеше интересен въпреки дребнавия му характер.

За жалост беше само един сред милиони като него и оставаше неясно доколко е типичен или се различава от тях. Наблюденията над Янар и Лийдж позволяваха на Джилбърт да си направи предпазливи изводи за предсказателите, но беше готов да ги отхвърли незабавно, ако научи нещо друго.

Престана да мисли за мъжа и се обърна към Лийдж.

— Кога ще стигнем до Крест, където е космическият боен кораб?

Младата жена отиде до стената, натисна бутон и пред тях светна релефна карта. Сред водните простори и пръснатите острови имаше мъничка точка, която Лийдж посочи.

— Това сме ние. — Показалецът й се плъзна към голям къс суша. — А това е Крест. — Тя преброи старателно тънките линии, пресичащи накръст картата. — Дотам ни остават три часа и двадесет минути. Имаме предостатъчно време за вечеря.

— Вечеря! — повтори Госейн като ехо.

Засмя се и виновно поклати глава. Беше зверски огладнял, но почти забрави за съществуването на тази потребност.

Възможността да се отърси от напрежението беше особено приятна. Вечеря…

Наблюдаваше внимателно как най-младото момиче сред слугините му поднася коктейл с парченца месо, приличащо на риба. Изчака по-възрастните жени да обслужат Янар и веднага размени двете чаши чрез уеднаквяване.

Опита ястието. Да, беше риба, при това със силни подправки. След като свикна с новото усещане, той реши, че е много вкусно. Изяде всичко, остави вилицата и се обърна към Лийдж.

— Какви процеси протичат в съзнанието ти, когато предвиждаш бъдещето?

— Става неволно — сериозно отвърна младата жена.

— Значи не правиш нещо определено?

— Ами…

— Освобождаваш ли мисълта си? Или се съсредоточаваш върху обекта? Трябва ли да е пред очите ти?

Тя се засмя. Дори Янар се поразвесели и пролича снизхождението му.

— Просто имаме тази дарба — каза Лийдж. — Не сме принудени да мислим за това.

Ето с какви отговори се задоволяваха. Ние сме различни. Ние сме особени. Прости отговори за простодушни хора. Само че по своята неразгадаемост дарбата им трудно можеше да се сравни с нещо друго. Процесът на предсказването протичаше напълно извън словесните шаблони. А цялата система на не-А беше хармоничен опит да се съчетае несловесната действителност с речевото й отражение. Дори на живеещата с не-А Венера едва бе прехвърлен мостът над пропастта между явлението и неговото осмисляне.

Поднесоха им плата с кафеникавочервено месо, три вида зеленчуци и бистър зеленикав сос. Госейн отново размени храната си с тази на Янар, опита поред зеленчуците и си отряза парче от месото. След това се облегна назад.

— Опитай се да ми обясниш.

Лийдж притвори клепачи.

— Винаги съм си представяла, че се нося в потока на времето, а той се разлива все по-широко. В ума ми нахлуват подобия на спомени, но не идват от паметта ми. Всичко е ясно, отчетливо. Виждам картини. Всъщност какво искаш да знаеш? Попитай ме за нещо, което не е свързано със самия тебе, иначе всичко се замъглява.

Джилбърт остави вилицата си на масата. Копнееше да чуе предвиждане за Венера, само че пак щеше да се намеси неговото бъдеще. Най-сетне избра:

— Нека да е нещо за момичето, което ми прислужва.

— За Ворн? — Лийдж се усмихна на вцепененото и пребледняло момиче. — Това е твърде тежко изпитание за нервите им. Ако все още искаш, по-късно ще ти кажа какво виждам за нея, но насаме.

— А за галактическия кораб на Крест?

— Сигурно е свързан с тебе, защото картината се размива.

— Още отсега ли? — учуди се Джилбърт. — Преди да сме пристигнали?

— Да. — Жената поклати глава. — Така изобщо не отговарям на въпросите ти, нали?

— А можеш ли да видиш друга звездна система, да проследиш какво ще стане с някого там?

— Зависи от разстоянието. Възможностите ми не са безгранични.

— Докъде виждаш?

— Не знам. Нямам много опит с галактиката.

— А как изобщо научаваш какво става там?

— От галактическия кораб предават военни комюникета.

— Комюникета ли?

Тя се усмихна.

— Не разчитат само на заповедта на Следовника. Опитват се да ни внушат колко е вълнуваща службата при тях.

На Госейн не му беше трудно да разбере замисъла. Авантюрата трябваше да се поднесе привлекателно на умове, в които се бяха съхранили много детински черти. Майсторите на пропагандата сигурно не пропускаха да изтъкнат, че има трудности и опасности.

— Да поговорим пак за тези мислени картини. Можеш ли да проследиш бъдещето на някого, който вече се е записал на военна служба?

Лийдж въздъхна и поклати глава.

— Твърде далече е. Веднъж споменаха разстояние от осемнадесет хиляди светлинни години.

Госейн си припомни какво бе казал Кранг на Патриша Харди… тоест на Рийша, сестрата на Енро. Базите на галактическата цивилизация за прехвърляне чрез деформатори се разполагали най-много на хиляда светлинни години една от друга.

На теория пренасянето чрез уеднаквяване беше мигновено. Също на теория нямаше значение какво е разстоянието. Само че в действителност винаги имаше малка грешка. Никоя машина не е съвършена. Уеднаквяването до двадесетия знак след десетичната запетая — критичния праг, от който започваше този процес — не стигаше до пълна еднаквост.

Явно и способностите на предсказателите имах предели дори без да ги смущава присъствието на Джилбърт Госейн. Но независимо от ограниченото разстояние, можеха да се справят успешно в космическа битка.

Той се подвоуми, преди да зададе следващия си въпрос.

— Движението на колко кораба едновременно биха могли да проследят вашите хора?

Лийдж се вторачи озадачено в него.

— Все едно е. Естествено, ще вижда всички кораби, стига да участват в битката. Това е ограничението.

— Ограничение!… — промърмори Госейн.

Без нито дума повече стана и се запъти към пилотската кабина.

До този миг още не бе решил как да постъпи с предсказателите. Беше готов дори да позволи на галактическите пратеници да ги привличат и занапред, докато реши точно как да превземе кораба. Вече му изглеждаше немислимо да допусне това. Тепърва му предстоеше да разработи и план за превземането на боен кораб от самотен нападател.

Но първо искаше да направи нещо друго.

Спря пред вратата и се обърна.

— Лийдж, ще имам нужда от помощта ти.

Тя вече избутваше стола си назад и след минута дойде при него в купола.

— Много набързо свършихме с вечерята — каза недоволно.

— После ще продължим — разсеяно отвърна Джилбърт. — Имате ли радиочестота за изпращане на съобщения до всички предсказатели?

— Ами да. Наричаме я „аварийната вълна“, защото… — Жената се запъна. — Така обсъждаме общите си планове, ако предвидим някаква заплаха за себе си.

— Настрой радиостанцията на тази вълна — нареди Госейн.

Тя го погледна стреснато, но сигурно нещо в изражението му я накара да млъкне. След малко Госейн се приготви да предава. Вече без никакво съзнателно усилие местеше жицата преди всяко изречение.

— До всички предсказатели! — изрече решително. — От този момент нататък всеки от вас, който бъде открит или заловен на борда на военен кораб, принадлежащ на Най-великата Империя, ще бъде незабавно екзекутиран. Съветвам приятелите на хората, които вече са във флотата, да ги осведомят за това предупреждение. Можете да прецените доколко сериозно е намерението ми по това, че никой от вас не е предвидил предаването. Повтарям — всеки предсказател, намерен в кораб на Енро, ще бъде екзекутиран, без никакви изключения.

Върна се в трапезарията, довърши си вечерята и пак отиде в пилотската кабина. Прозрачният купол му позволи след два часа и половина да зърне в далечината светлините на град. Янар пожела да го свалят на най-близката „въздушна станция“. Когато отново се издигнаха, Госейн включи двигателите на пълно ускорение, застана в купола и се загледа в града. Толкова много хора… Ивиците светлина сякаш се преплитаха с проникналите в сушата тесни заливи. Океанът стигаше дори до центъра на града.

Изведнъж всички светлини угаснаха. Пред очите на Госейн се разстла мрак.

— Но защо го направиха?! — изненадано възкликна Лийдж.

Джилбърт можеше да й обясни, но премълча. Следовника не разчиташе на случайността. Явно бе стигнал до недвусмислени изводи за способността на Госейн да борави с енергия и се стараеше да му отреже всякакъв достъп до по-мощни източници.

— Сега накъде? — попита жената.

Когато й каза, тя пребледня видимо.

— Но това е боен кораб! Има стотици войници вътре и оръжия, с които могат да те унищожат от много посоки едновременно.

Съвсем вярно беше. Опитът да завладее кораба с помощта на особените си способности щеше да е опасен, защото на практика нямаше как да контролира наведнъж преносимите оръжия на всички войници. Вероятността от злощастни случайности нарастваше твърде много.

Но случилото се с него досега го подтикваше да действа още по-бързо. Съзнаваше, че вече е използвал най-силните достъпни му средства срещу Следовника. Бързаше да се махне от Ялерта. Може би някъде из галактиката щеше да открие научен метод, който да му разкрие защо е неуязвима тази сенчеста твар. Дотогава предпочиташе да е по-далече от Следовника.

А и галактическият кораб беше единственият начин да напусне тази изолирана планета, макар че поемаше сериозен риск.

След половин час се появиха светлини. Отначало галактическият кораб беше само светло петно сред полунощната тъма, но скоро започнаха да се различават и подробности в яркото сияние около него. Госейн остави въздушния дом на Лийдж да кръжи около целта и се зае да я проучва с помощта на магнитен телескоп.

Корабът беше дълъг около двеста метра, дребосък според галактическите стандарти. Но пък бе пратен на Ялерта с една-единствена задача. В него имаше деформатор за прехвърляне чрез механично уеднаквяване — изобретение, което сигурно нямаше равно на себе си в историята на науката. С него човек можеше да преодолява невъобразимите разстояния в космоса сякаш не съществуваха. Някой предсказател трябваше само да пристъпи в деформатора на бойния кораб, за да се озове мигновено на сто или хиляда светлинни години от своя свят. Както Госейн установи с органичния деформатор в допълнителния си мозък, грешката при този преход беше толкова малка, че оставаше почти незабележима.

Корабът лежеше върху плоско поле. За четиридесет минути два въздушни дома се появиха от мрака. Кацаха до ярка точка, където сигурно имаше отворен въздушен шлюз. Джилбърт предположи, че са поредните доброволци. Забеляза с интерес, че докаралата предсказателя машина първо трябваше да отлети, преди той да бъде допуснат в галактическия кораб.

Точно заради такива дреболии изчакваше. Доближи въздушния дом още повече до кораба и от седем-осем километра усети енергията в него. Установи обезсърчен, че имаше само слабо електричество. Основният двигател беше изключен. Започна да си подсвирква тихичко от напрежение и забеляза как го погледна Лийдж.

— Ама ти се нервираш! — учудено промълви тя.

„И още как, мрачно си каза той. Чувствам се несигурен и нерешителен.“ Можеше или да изчаква по-благоприятни обстоятелства, или веднага да направи опит за превземане на кораба.

— Тази твоя сила… — продължи жената. — Как действа?

„Виж ти, най-после й стана любопитно“, засмя се Госейн, но поклати глава.

— Малко е заплетено. Не искам да те обидя, само че не вярвам да имаш достатъчна научна подготовка, за да разбереш. Нека го кажа така: измеренията, които наричаме пространство-време, вероятно са сетивна илюзия. Тоест по какъвто и начин да съществуват в действителността, нямат почти нищо общо с това, което виждаш, чуваш или докосваш. Ти като предсказателка изглежда се ориентираш по-добре в истинския пространствено-времеви континуум, преди всичко във времето — поне в сравнение със средно взетия човек. Същото важи и за мен, но по-скоро спрямо пространството.

Тя като че не го чуваше.

— Не си всемогъщ, нали? И твоята сила има граници…

— Може ли да обсъдим това по-късно? Време е вече да реша какво да правя.

 

 

Лийдж насочваше въздушния кораб в мрака. Пребледняваше все повече, докато слушаше наставленията на Госейн.

— Не мисля, че имаш право да искаш това от мен — прошепна пресекливо.

— Добре. Само че нека ти задам един въпрос.

— Питай.

— Когато беше в една килия с Джуриг, какво щеше да те сполети, ако той бе успял да ме убие? Следовника щеше ли да те спаси в последния момент?

— Не. Аз бях там само за да те подтикна към по-голямо усилие. Не успеех ли, щях да си понеса последствията от провала.

— Тогава?…

Жената помълча, нацупила устни. Нервното й излъчване се промени: от падове и скокове на страха към състояние на потисната тревога. Най-сетне вдигна глава.

— Така да бъде. Ще го направя.

Джилбърт я потупа одобрително по рамото. Не й се доверяваше напълно. Допускаше, че и това може да се окаже капан. Но поне сенчестата твар вече се убеди, че е по-лесно да измисли как да плени Госейн, отколкото да го задържи затворен.

Той присви очи и направи избора си. Човек като него трябваше да напредва непрестанно към целта си. Чувстваше се напълно способен да я постигне, особено ако не се поддаде на излишни опасения.

Проникнал в купола лъч на прожектор прекъсна мислите му. Радиостанцията се включи и зазвуча мъжки глас:

— Моля да се приземите на осветеното място, намиращо се на сто метра от входа на кораба.

Лийдж спусна въздушния дом. Когато докоснаха земята, гласът заговори отново.

— Колко души ще дойдат?

Госейн подкани с жест Лийдж да отговори.

— Само аз.

— Добре. Ще излезете и ще застанете пред приемния пункт под въздушния шлюз. Вашият кораб ще излети незабавно и ще се отдалечи на десет километра. Едва тогава ще бъдете допусната при нас.

Госейн си каза, че предишните двама доброволци влязоха много преди докаралите ги въздушни домове да се отстранят на десет километра от галактическия кораб.

Същото стана и с Лийдж. Джилбърт, който се бе уеднаквил в задната пилотска кабина, наблюдаваше как тя се забави малко при временната постройка под отворения люк, после се изкачи по подвижното мостче към въздушния шлюз.

Погледна пулта за управление. Въздушният дом не бе изминал дори три километра.

Или това беше капан, за да го подмамят, или космическите ветерани наистина изпитваха досада от еднообразието и вече не спазваха правилата.

Разбира се, можеше да е вярно и едното, и другото. Капан, заложен от Следовника, за който екипажът не знае нищо. Или дори са били предупредени, но са се отнесли нехайно към опасността.

Госейн обмисли възможностите, но всеки път стигаше до все същото решение. Длъжен беше да опита.

Лийдж влезе в кораба и той зачака търпеливо. Трябваше да минат още четири минути, макар и да му се струваше рисковано да я оставя толкова дълго сама.

Не съжаляваше, че я убеди да участва. Когато тя се опита да се възпротиви, той се поколеба дали не иска прекалено много от нея. Вече не го измъчваха съмнения. Предполагаше, че дори екипажът да е бил предупреден, очаквали са мъж, а не жена. Значи се падаше на Лийдж да поеме риска при влизането.

Ако тя успееше да проникне в галактическия кораб, щеше да успее и Госейн. Имаше и други възможни начини, но така щеше да стане най-бързо. Вече бе отредил роля на Лийдж в плановете си за бъдещето, но преди всичко искаше тя да приеме, че съдбата й е свързана с неговата.

Погледна часовника и усети тръпката на вълнението. Четирите минути изтичаха.

Изчака още малко и се уеднакви при отворения илюминатор до въздушния шлюз. За миг всичко висеше на косъм, но Госейн успя да се хване за ръба на илюминатора.

Още когато разглеждаше с телескопа, мястото му се стори удобно, за да се промъкне. Бе го запаметил по време на краткия престой на въздушния кораб на площадката.

Вмъкна се вътре.