Алфред ван Вогт
Играчите на не-А (21)

XX

В името на здравия разум, всеки човек би трябвало да освободи блокираната си нервна система. Всяка подобна пречка е семантично смущение, възпиращо подходящата реакция. Тези пречки могат да бъдат отстранени чрез правилното използване на кортикално-таламусната „забавена реакция“, чрез самоанализа или чрез хетероанализа.

Откъси за не-А

Едва не бе победен, преди да се опомни. Усещането за връхлетялата го сила беше такова, че дори когато я възприемаше със собствения си мозък, го бе парализирала почти мигновено. Застина неподвижно.

Може би точно това го спаси. Принуди се да не мърда и си припомни отдавна научения прост вариант на кортикално-таламусната пауза — метод за обучение на новаци.

„Сега се отпускам и всички възприети от мен стимули минават през пълния кръг на нервната ми система — по гръбначния мозък към таламуса, през таламуса до кората на главния мозък и през нея и тогава, едва тогава обратно през таламуса и в цялата нервна система. Винаги осъзнавам как въздействието преминава към кората на главния мозък и през нея.“

В това беше ключовата разлика между свръхчовека, живеещ според не-А, и близкия до животинското човек от галактиката. Таламусът, център на емоциите, и кората на главния мозък, сърцевина на мисленето, се сливаха уравновесени в чудесна връзка. Чувствата не се отхвърляха, а се обогатяваха и успокояваха чрез свързването им с онази част на мозъка, която можеше да се наслади на безбройните едва различими оттенъци в емоцията.

А из целия дворец хората сигурно се съпротивляваха с все по-нарастваща паника срещу стоварилата се върху тях мощ. Започнеха ли да се поддават на ужаса, не биха могли да възпрат истерията. Ще се усилва с всяка секунда. Мълниеносното възприятие през поддаващия се на страх таламус ще ускори ударите на сърцата, ще учести дишането, ще предизвика мускулен гърч, ще пришпори докрай жлезите… и всеки превъзбуден орган на свой ред ще подтиква таламуса към още по-силна реакция. Цикълът ще се ускорява непрекъснато.

А човек трябваше просто да поспре и да си каже: „Всички въздействия сега минават през кората на главния ми мозък. Аз мисля и чувствам, а не само се подчинявам на чувствата.“

Госейн постигна пълна кортикално-таламусна пауза в Ашаргин.

Връхлетялата сила продължаваше да се бори с него и той осъзна, че трябва да е нащрек във всеки миг, за да не се поддаде принцът на внезапен емоционален шок.

Затича се право към спалнята. Знаеше в какво състояние ще завари Нирена. Остави мисълта да проникне в съзнанието му, за да не се изненада Ашаргин. Както и очакваше, младата жена лежеше в безсъзнание. Изглежда се бе събудила в момента на нападението, защото гримаса на внезапен ужас разкривяваше лицето й.

Точно видът на това лице зашемети принца. Тревога, страх, напрежение. Емоциите го пронизаха като мълния. И със същата бързина нападащата сила се вкопчи в съзнанието му.

С последен отчаян напън Госейн се хвърли върху леглото, за да опита да се освободи, но напразно. Този път не постигна нищо. Мускулите му се вдървиха.

Бе се питал какво ли изпитва човек с овладяно съзнание. Оказа се съвсем просто. Заспа.

И се унесе в странни видения.

Сънуваше, че тялото му в криптата е чувствително и възприемчиво както никога досега и че единствено насред наситената със спомени гробница бе възможно при неговата сравнително незавършена подготовка да установи такава пълна, неограничена връзка.

Мисълта идваше не от съзнанието на Госейн.

„Аз съм паметта за миналото.“ Стигна до него чрез положеното в криптата тяло. „В мен — машината под криптата, е запазен единственият спомен за Преселението, и това се дължи на случайно произшествие. Всички машини бяха частично повредени при преминаването през огромни плътни облаци от вещество, за чиято енергия не подозирахме. И повечето изгубиха паметта си. Аз се съхраних, защото един важен елемент изгоря преди да понеса още по-големи повреди.

Въпреки загубата на някои функции повечето машини, завършили пътешествието си, можаха да съживят пренесените тела, защото това е сравнително проста задача. И аз можех да върна съзнанието на единственото тяло, за което още се грижа, но за жалост то няма да оживее дълго. А ми е забранено да го унищожа преди мига на смъртта му. Онези, които ме поддържат през последните столетия, вече са забравили, че прародителите им са дошли на тази планета по същия начин като съществото, на което се кланят — Спящия бог. Тези предтечи не бяха съхранили паметта си и бързо престанаха да си спомнят дори как са попаднали тук. Борбата за оцеляване наложи своите сурови изисквания. Корабите лежат погребани под натрупаната от ветровете пръст. Аз се появих по-късно и затова още не съм затрупана. Навсякъде потомците измислят неправилни обяснения за произхода си, защото търсят отговора в еволюцията на местния живот, развил се в новите им домове. Още не разбират, че животът винаги се стреми към движението и че макрокосмическото движение е достъпно само за някои форми. Усилието да се изправи и да върви на два крака е част от волята за движение на един определен вид.

Великото Преселение бе започнато заради едно предположение, което не е твърдо установена истина, но е вярно поне според известното досега — човешката нервна система с висшите функции на кората на главния мозък е уникална в пространство-времето. Никога не е била повторена и наподобена, а ако се замислим за цялата й сложност, едва ли някога ще бъде…“

Две тела, две нервни системи взаимодействаха и както винаги при уеднаквяването, по-голямото се пренасяше към по-малкото. Появи се първата картина — хора гледаха малка точка, доближаваща края на плътна сянка.

Но каква беше тази сянка не знаеха нито човекът в криптата, нито машината, в чиито излъчвания бе потопен.

Спокойно движеща се ярка точка и хора, следящи я замислено. Хора, живели преди милиони години. Точката се забави пред сянката, после се плъзна навътре.

И изчезна в същия миг.

Околното пространство се промени едва забележимо. Усещаше се внезапно напрежение, нарушило основния ритъм. Материята също започна да се променя.

Цяла галактика загуби равновесието си във времето, но дълго преди да настъпи повратният момент, за жителите на тези космическа система бе дошло времето да избират. Да останат и да загинат или да се преселят в друга галактика.

Знаеха, че продължителността на такова пътешествие щеше да надмогне всички плодове на човешката изобретателност. С неумолимия ход на годините щяха да се променят дори електронните схеми и в повечето случаи щяха да загубят смисъла си.

Повече от десет милиона кораби се понесоха в пространството, всеки със своята крипта, всеки със сложната машина, предназначена да контролира забавения живот на двама мъже и две жени поне милион години. Тези кораби бяха истинско чудо. Устремиха се през мрака с три четвърти от скоростта на светлината. Защото нямаха несравнимата бързина на деформаторите. Там, накъдето се бяха насочили, не бяха поставени матрици, нито пък имаше запаметени точки, към които да се пренесат хора и машини със светкавичната си мисъл. Тепърва им предстоеше да създадат новите бази.

Сънят отново се промени. Стана някак по-личен, макар образите и сега да не бяха насочени към Госейн или Ашаргин.

„Аз уеднаквих съзнанието на Госейн в тялото на Ашаргин. Госейн единствен в галактиката има допълнителен мозък, ако не броим Спящия бог… Вероятно мога да събудя този «бог» още сега, но отдавна загубих някои механични процеси, необходими за поддържането на живота му, затова не би оцелял повече от няколко минути.

Защо избрах Ашаргин? Защото беше слаб. От натрупания опит знаех, че по-силна личност би се борила упорито срещу господството на Госейн над съзнанието й. А и принцът беше наблизо. Разбира се, след като установих връзката за прехвърлянето, вече нямаше значение къде е.

Имаше и още една важна причина. Заради кроежите на Енро за Империята Ашаргин можеше да направи повече от всеки друг, за да доведе Госейн в криптата. Естествено, очаквах да бъде полезен и за самия Госейн.

Можеш да се досетиш какво огромно постижение бе това за мен, като ти кажа, че едва сега успях за пръв път да разкажа историята на Преселението на човек, оцелял още от времето на пътешествието. Много пъти се опитвах да насоча тяло на Госейн-Лавоасьор към криптата. Но единственото, което постигах, беше да внуша страх у всяко следващо поколение тела. А предпоследният ми опит имаше твърде опасни последствия.

Успях да уеднаквя съзнанието на стария Лавоасьор в мозъка на един от свещениците, който бе натоварен със задължението да почиства вътрешната зала. Целта ми беше да дам на Лавоасьор възможност да поправи някои особено важни елементи от моята структура. Оказа се невъзможно по две причини. Първо, свещеникът нямаше как да намери необходимите инструменти. Освен това се съпротивляваше срещу овладяването на съзнанието му.

Отначало не упорстваше много. Лавоасьор свърши част от работата и успя да проучи някои от устройствата в криптата. И дори тази кратка възможност породи крайно нежелан обрат. Защото Лавоасьор успя да поправи уред, който не мога да контролирам. Създаден е да предизвиква именно тези промени в материята, които унищожиха другата галактика. В един от всеки десет хиляди кораба имаше такова устройство, но само за да продължат изследванията на възможностите му.

Макар Лавоасьор да не подозираше това, уредът веднага се настрои към тялото на свещеника — предпазна мярка на създателите му, за да бъде винаги под човешки контрол. Естествено, бяха предполагали, че ще го контролира един от тях.

Вече беше достатъчно свещеникът да направи мислено усилие и предизвикваше фазовото си изместване, за щастие ограничено. Можеше да прехвърля сенчестата си форма навсякъде из галактиката, където има деформатори.

Когато съпротивата му срещу съзнанието на Лавоасьор стана твърде силна, наложи се да прекъсна връзката. Признавам, че не предвидих какво ще последва. Щом свещеникът се отърси от уплахата след преживяното, повярва, че е бил осенен от Спящия бог. А способността му да преминава в сенчестата си форма само затвърди неговата убеденост. Разбира се, в известен смисъл е вярно, че дължи силата си на Спящия бог. Но само доколкото и аз съм онзи Играч, който манипулираше твоето съзнание. Истинските богове, истинските Играчи са мъртви вече почти два милиона години.

Скоро ще се събудиш. Трудно ти е, но имаш едно задължение. Трябва да убиеш свещеника, който получи достъп до тази сила. Не знам как би могъл да се справиш, докато е в сенчестата си форма. И все пак си длъжен да го убиеш.

Не остана много за казване. Достатъчно е Ашаргин да използва деформатор и ще го освободя от властта на Госейн, който ще се върне в своето тяло. Същото би станало веднага и ако принцът бъде убит. Други начини няма.

Елдред Кранг беше довереник на Лавоасьор и преди няколко години узна някои неща и дойде да поработи по повредените ми модули. Тогава не успя да направи необходимото. Наскоро монтира предавател, чрез който да го предупреждавам със светлинни и звукови сигнали. Така го повиках тук, когато Ашаргин скри тялото на Госейн в криптата.

Трябва да знаеш още нещо. Нападението и завземането на двореца не бяха дело на Галактическия съюз. Свещеникът избра този ход в борбата за власт срещу Енро…“

„Сънят“ започна да избледнява. Госейн се опита да го върне, но само го прекъсна още по-бързо. И усети, че някой го разтърсва.

Госейн-Ашаргин отвори очи и се взря в Нирена. Лицето й беше побеляло, но иначе тя се владееше.

— Мили, Секох е дошъл да те види. Моля те, стани.

Чу се шум откъм отворената врата на спалнята. Нирена бавно отстъпи встрани и Джилбърт видя Секох, висшия Пазител на Спящия бог, който впи в него поглед. „Секох, свещеникът, натоварен с почистването на криптата в храма.“

Секох — Следовника.