Виктор Юго
Клетниците (39)

II
Гаврош — враг на светлината

Колко време мина така? Какви бяха приливите и отливите на мрачния му размисъл? Изправи ли се той, или остана повален? Огъна ли се още повече, до счупване? Можа ли да се задържи и да намери някаква твърда опора в съзнанието си? Едва ли би могъл да отговори самият той.

Улицата беше пуста. Неколцина неспокойни граждани, които се прибираха бързешком по домовете си, му хвърлиха бегъл поглед. В опасни минути всеки мисли само за себе си. Фенерджията дойде, както обикновено, да запали фенера, окачен точно пред вратата на №7, и се отдалечи. Ако някой наблюдаваше Жан Валжан в мрака, едва ли би го сметнал за жив човек. Той седеше на камъка пред вратата си, неподвижен като вледенен призрак. Отчаянието смразява. Чуваше се тревожен камбанен звън и далечен гневен ропот. Над безредните удари на камбаната и шума на метежа часовникът на „Сен-Пол“ изби тържествено и отмерено единадесет часа. Тревожният сигнал изхожда от човека, часът идва от Бога. Звънът на часовника не направи никакво впечатление на Жан Валжан. Той не помръдна. Но приблизително по същото време откъм халите долетя пушечен залп, последван от втори, още по-оглушителен. Вероятно нападението на барикадата на улица Шанврьори, което, както видяхме, беше отблъснато от Мариус. При втория залп, който проехтя още по-яростно в стъписалата се нощ, Жан Валжан трепна. Той се изправи и се обърна натам, откъдето идваше гърмът. После отново се отпусна на камъка, скръсти ръце и бавно наведе глава.

Продължи мрачния диалог сам със себе си.

Внезапно вдигна очи, някой вървеше по улицата, той чу стъпки край себе си. Огледа се и при светлината на фенера съгледа по улицата, която извежда към сградата на Архива, бледо, лъчезарно момчешко лице.

Гаврош беше дошъл на улица Ом-Арме.

Той гледаше нагоре и като че ли търсеше нещо. Безспорно виждаше Жан Валжан, но не му обръщаше никакво внимание.

След като погледа известно време нагоре, Гаврош започна да гледа по-надолу. Той се повдигаше на пръсти и опипваше вратите и прозорците на партерните етажи. Всички бяха затворени, залостени и заключени с катинари. След като се увери, че пет-шест къщи се бяха барикадирали по този начин, момченцето повдигна рамене и се произнесе по въпроса:

— Дявол да го вземе!

После пак загледа нагоре.

Жан Валжан, който миг по-рано, в състоянието, в което се намираше, не би заговорил, нито дори отговорил на когото и да било, се почувствува неудържимо изкушен да каже нещо на това дете.

— Какво искаш, момченце?

— Искам да ям! — отвърна открито Гаврош и добави: — Баба ви е момченце!

Жан Валжан бръкна в джоба си и извади една петфранкова монета.

Но Гаврош, който спадаше към породата на стърчиопашките и бързо скачаше от едно на друго, се наведе и взе един камък. Той беше съгледал фенера.

— Я гледай, при вас още свети. Не опазвате правилата, приятели. Това е безредие. Чакай да го счупим!

Той замери с камъка фенера, чието стъкло се разби с такъв трясък, че буржоата, сгушени зад спуснатите завеси в отсрещната къща, извикаха:

— Настана деветдесет и трета!

Фенерът се заклати силно и угасна. Улицата внезапно потъна в мрак.

— Ха така, бабо уличке, сложи си нощната шапчица! — каза Гаврош.

После се обърна към Жан Валжан:

— Как наричате онзи огромен паметник в дъното на улицата? Държавния архив, нали? Ех, че барикада става, ако се измъкнат тия дебели животни, колоните му!

Жан Валжан се приближи до Гаврош.

— Бедното дете! — каза той полугласно, като че сам на себе си. — То е гладно.

И пъхна в ръката му петфранковата монета.

Гаврош повдигна носле, учуден от големината на това обемисто петаче. Погледна го в мрака и блясъкът му го заслепи. Досега само беше чувал за петфранковите монети и тяхната слава му беше приятна. Очарован беше, че му се удаде случай да види подобно чудо отблизо.

— Чакай да погледам тигъра! — каза той.

Детето й се полюбува известно време, изпаднало във възторг. После се обърна към Жан Валжан, подаде му монетата и му каза величествено:

— Гражданино, предпочитам да си троша фенерите. Вземете си тоя див звяр. Не се подкупвам. Това тука има пет нокътя, но ще ме одере, когато си види ушите!

— Имаш ли майка? — запита Жан Валжан.

— Имам естествено, не съм като вас — отвърна Гаврош.

— Вземи тогава тия пари за майка си — каза Жан Валжан.

Тези думи развълнуваха Гаврош. Впрочем той беше забелязал, че заговорилият го мъж нямаше шапка и това му вдъхна доверие.

— Наистина ли не ми ги давате, за да не чупя вече фенери?

— Чупи каквото искаш.

— Вие сте славен човек — каза Гаврош.

И той пъхна петфранковата монета в един от джобовете си. Доверието му порасна и Гаврош запита:

— На тази ли улица живеете?

— Да, защо?

— Бихте ли могли да ми покажете №7?

— Защо ти е притрябвал №7?

Детето замълча, опасявайки се, че е казало повече, отколкото е трябвало. То завря енергично ноктите в косите си и се ограничи да отговори:

— А, ето къде било.

Внезапна мисъл прекоси ума на Жан Валжан. Тревогата понякога придава изключителна прозорливост. Той каза на детето:

— Да не би ти да ми носиш писмото, което очаквам?

— На вас ли? — учуди се Гаврош. — Та вие не сте жена.

— Нали писмото е за госпожица Козет?

— Козет ли? — измърмори Гаврош. — Май че такова някакво чудато име беше.

— Точно така, аз трябва да й предам писмото. Дай ми го.

— В такъв случай навярно знаете, че са ме изпратили от барикадата.

— Естествено.

Гаврош пъхна ръка в другия си джоб и измъкна сгънат на четири лист.

После отдаде чест по военному.

— Почит към депешата — заяви той. — Тя идва от временното правителство.

— Дай я тук — каза Жан Валжан.

Гаврош държеше листа високо над главата си.

— Не си въобразявайте, че това е някакво сладникаво любовно писмо. То е за жена, но е предназначено за народа. Ние се бием, но уважаваме нежния пол. Не сме като паркетните лъвове от висшето общество, които изпращат любовни записчици на глупачките.

— Дай ми го.

— Всъщност вие действително изглеждате почтен човек — продължи Гаврош.

— Дай го по-бързо.

— Дръжте.

И той предаде листчето на Жан Валжан.

— И побързайте, господин Такова, защото госпожица Таковет чака.

Гаврош беше особено доволен от изфабрикуваното име.

Жан Валжан поде:

— На „Сен-Мери“ ли трябва да се занесе отговорът?

— Там ще се натъкнете на такова чудо, че ум ще ви зайде — извика Гаврош. — Това писмо е пратено от барикадата на улица Шанврьори, където се връщам сега. Сбогом, гражданино!

С тези думи Гаврош си отиде или по-право казано, хвръкна към мястото, откъдето беше излитнал като птиче. Той потъна отново в мрака и просто го проби, бърз като шрапнел. Уличката Ом-Арме пак притихна и опустя. Само след миг необикновеното дете, което беше сякаш сянка и видение, се шмугна между тъмните редици къщи и се загуби, както димът изчезва в нощта. Можеше да се помисли, че се е пръснало и разсяло, ала няколко минути след като се скри от погледите, шумно счупеното стъкло и великолепното сгромолясваме на един фенер върху паважа не стреснаха наново възмутените буржоа. Гаврош минаваше по улица Шом.

III
Докато Козет и Тусен спят

Жан Валжан се прибра в къщи с писмото на Мариус.

Той се качи пипнешком по стълбата, доволен от тъмнината, подобно на бухал, уловил в нокти плячката си, отвори и затвори безшумно вратата, ослуша се внимателно, установи, че Козет и Тусен, както изглежда, спят, и изхаби три-четири клечки, преди да светне, толкова силно трепереше ръката му. Това, което беше направил преди малко, напомняше кражба. Най-сетне успя да запали свещта, облегна се на масата, разгъна листа и зачете.

При силни вълнения човек не чете, а просто се нахвърля върху листа, който държи в ръце, сграбчва го като жертва, смачква го, забива гневни или ликуващи нокти в него. Спуска се към края, скача отново на началото; вниманието, му е трескаво, то разбира общия смисъл, приблизителното съдържание, най-главното. Схваща само една мисъл, останалото изчезва. Жан Валжан видя само тези думи в писмото на Мариус до Козет:

„… Умирам. Когато четеш тия редове, душата ми ще витае край тебе.“

Вперил поглед в тези редове, Жан Валжан бе обзет от лудо тържество. Той остана за миг едва ли не смазан от рязката смяна на чувства, която беше настъпила в него, и загледа писмото на Мариус, пиян от изненада. Пред очите му се разкриваше чудна възможност — смъртта на ненавистното същество.

Душата му нададе неистов възторжен вик. И тъй, край. Развръзката идваше много по-бързо, отколкото той можеше да се надява. Човекът, който се бе изпречил на пътя му, изчезваше. Той си отиваше сам, доброволно, без принуда. Без Жан Валжан да е сторил каквото и да е, без да е взел каквото и да било участие, „този мъж“ щеше да умре. Може би дори беше вече мъртъв. Тук той трескаво пресметна набързо. Не, не е още умрял. Писмото очевидно е било писано с оглед да бъде прочетено от Козет на следната утрин. А след двата залпа, които бяха отекнали между единадесет часа и полунощ, не е имало нищо. Барикадата навярно няма да бъде атакувана сериозно преди зазоряване. Но тъй или иначе, щом „този мъж“ се е замесил в подобна война, той е обречен на смърт. Попаднал е в зъбчатите колела на машината. Жан Валжан се почувствува освободен. И така, той отново щеше да остане сам с Козет, край на съперничеството, бъдещето щеше да продължи както досега. Достатъчно бе да задържи писмото у себе си. Козет никога нямаше да узнае какво е станало с „този човек“.

„Трябва да оставя нещата да се развиват сами. Този мъж няма да може да убегне от смъртта. Дори ако още не е мъртъв, той безспорно ще умре. Какво щастие!“

След като премисли всичко това, Жан Валжан помръкна.

После слезе и събуди портиера.

Около един час след това Жан Валжан излезе, облечен в пълна униформа на национален гвардеец. Портиерът лесно намери у съседите липсващите части. Той носеше на рамо пълна пушка и патрондаш с куршуми. Отправи се към халите.

IV
Престараването на Гаврош

Междувременно Гаврош изживя едно приключение.

След като обстреля добросъвестно с камъни фенера на улица Шом, той тръгна по улица Вией-Одриет и понеже по нея нямаше жива душа, реши, че обстоятелствата са много благоприятни да изпее всички песни, които знаеше. Вместо да забави ход при пеенето, той го ускоряваше. Хлапакът започна да сее край заспалите или сплашени къщи следните огненосни куплети:

Злослови птичката във храсталака

и казва, че от вчера Атала

със непознат руснак на път била.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Бърбориш, друже Пиеро, във мрака,

че тайно ме повикала Мила,

защото в къщи счупила стъкла.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

При мене не едничка се нахака,

отровата им лесно би могла

да впримчи господина Орфила.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла,

 

Обичам любовта, обичам всяка

Агнес, Ирен, която пожела

във огъня да пърха със крила.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Когато още е зелен хлапака,

ако се случи да съзре Зейла,

ще се захласне в нейната пола.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Любов, когато, блеснала в листака,

обкичваш с рози женските чела,

срамувам се за своите дела.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

А Жана пък обича да протака

стоенето си пред огледала;

сърцето ми е нейно, за беля.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Когато духне през нощта южняка,

показвам на звездите аз Стела

и после казвам тихичко: ела.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

Докато пееше, Гаврош жестикулираше колкото може. Жестът е опорна точка на припева. Лицето му — неизчерпаема съкровищница от гримаси — се гърчеше по-капризно от дупката на разкъсан чаршаф, проснат на силен вятър. За нещастие, понеже беше сам и понеже беше тъмно, никой не можеше да го види и действително не го видя. Така пропадат подобни шедьоври на изкуството.

Внезапно той се спря и заяви:

— Край на романса!

Котешките му очи бяха успели да различат под свода на една пътна врата това, което в живописта се нарича „композиция“ — живо същество и предмет. Предметът беше ръчна количка, а живото същество — въглищар от Оверн, заспал в нея.

Ръчките на количката бяха подпрени на паважа, а главата на въглищаря беше опряна на предната дъска на количката. Беше сгушил тяло върху тази наклонена плоскост, а краката му опираха земята.

Гаврош с житейската си опитност разбра, че пред него лежи пияница.

Навярно някой уличен продавач, здравата пийнал и здравата заспал.

„Ето за какво служат летните нощи — помисли си Гаврош. — Този чичо спи в количката си. Вземаш количката за републиката и оставяш пияницата на монархията.“

Защото в главата му проблесна следната мисъл: „Количката ще подхожда отлично на нашата барикада.“

Въглищарят хъркаше.

Гаврош измъкна леко количката назад, издърпа собственика й напред, тоест изтегли го за краката, и само след една минута въглищарят лежеше невъзмутимо върху паважа.

Количката беше свободна.

Свикнал да се справя с всевъзможни внезапно възникнали затруднения, Гаврош винаги носеше цялото си имущество със себе си. Той бръкна в един от джобовете си, измъкна парче хартия и крайче червен молив, задигнат от някой дърводелец.

След това написа:

„Френска република.

Количката получена“.

И се подписа: „Гаврош“.

След като направи това, той пъхна бележката в джоба на кадифената жилетка на упорито хъркащия въглищар, улови ръчките и търти да бяга в посока към халите, тикайки пред себе си количката, която трополеше победоносно.

Това беше опасно. При Кралската печатница имаше полицейски пост. Гаврош го беше забравил. Постът беше зает от национални гвардейци от предградията. Отрядът се беше разшавал неспокойно, от походните легла се надигаха глави. Два фенера, счупени един след друг, изпятата с пълно гърло песничка, това беше премного за тия страхливи улици, на които им се приспива при залез-слънце и които загасяват тъй рано свещите си. Цял час вече момченцето вдигаше врява в тихия квартал подобно на бръмнала в бутилка муха. Сержантът на националната гвардия от предградията се ослушваше. Той беше благоразумен човек.

Бясното трополене на количката преля чашата на търпеливото изчакване и накара сержанта да се реши да изпрати разузнавачи.

— Навярно са цяла банда! Да вървим внимателно! — препоръча той.

Явно беше, че хидрата на анархията беше излязла от леговището си и вилнееше из квартала.

Сержантът се осмели да излезе с тихи стъпки вън от поста.

Изведнъж Гаврош, както си тикаше количката, точно на ъгъла на улица Вией-Одриет, се сблъска лице с лице с една униформа, войнишко таке, перо и пушка.

За втори път той се закова на място.

— Я виж ти, той бил тук! Добър ден, обществен порядък!

Удивлението на Гаврош винаги биваше краткотрайно и се разсейваше мигом.

— Къде отиваш, обеснико? — викна сержантът.

— Гражданино — отвърна Гаврош, — аз още не съм ви казал буржоа, защо ме оскърбявате?

— Къде си се запътил, хубостнико?

— Господине, може би вчера сте били умен човек, но днес очевидно не може да се каже същото.

— Питам те къде отиваш, проклетнико?

— Вие разговаряте много мило — отвърна Гаврош. — Действително човек мъчно би ви дал възрастта. На ваше място бих си продал косата по сто франка косъма. Така ще получите петстотин франка.

— Къде отиваш? Къде отиваш? Къде отиваш, разбойнико?

— У-у, какви грозни думи! Когато ви дадат следния път да бозаете, ще трябва да ви избършат хубавичко устата.

Сержантът му препречи път с щика си.

— Ще ми кажеш ли най-сетне къде отиваш, мизернико?

— Господин генерал — каза Гаврош, — отивам да извикам доктора за жена ми, която ще ражда.

— На оръжие! — кресна сержантът.

Да се спасиш посредством това, което те е погубило, е най-тънкото постижение на силните личности. Гаврош прецени с поглед положението. Количката му беше навлякла тази беда, количката трябваше да му помогне.

Тъкмо когато сержантът се канеше да се нахвърли върху Гаврош, количката, превърната в снаряд и запратена с все сили, се изтърколи яростно върху него, блъсна го право в корема и сержантът падна възнак в канавката, докато пушката му изгърмя във въздуха.

При вика на сержанта всички от поста се спуснаха в безпорядък. Изстрелът предизвика обща стрелба наслуки, после напълниха отново оръжията и пак гръмнаха.

Тази стрелба напосоки продължи цял четвърт час и унищожи няколко стъкла на прозорци.

Междувременно Гаврош, който се беше спуснал стремглаво назад, се спря пет-шест улици по-далеч и седна задъхан върху крайпътния камък на ъгъла на Анфан-Рух.

Ослуша се.

Като си пое дъх за миг, той се обърна натам, откъдето долиташе ожесточена стрелба, вдигна лявата ръка до носа си, разпери пръсти и чумоса три пъти пукотевицата, като в същото време се удряше по тила с дясната — безспорно много изразителен жест, в който парижките гамени влагат цялата френска ирония, и явно жизнеспособен, щом е проживял повече от половин век.

Веселото му настроение внезапно бе помрачено от една тъжна мисъл.

„Да — каза си той, — аз се превивам от смях, хиля се, ще се пръсна от радост, аз се обърках и сега трябва да направя завой. Дано само стигна навреме на барикадата!“

И той пак се спусна напред.

„Докъде бях стигнал!“ — сети се той, тичайки.

И пак започна да пее песничката си, шмугвайки се бързо в уличките, а куплетите постепенно замираха в тъмнината:

Бастилии остават за бедняка

и аз насочвам своята стрела

към тоя ред, създал безброй тегла.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Игра на кегли почва — дайте знака!

Ще рухнат, сякаш блъснати с метла,

пионки стари с тромави тела.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Народе, сривай с патерица яка

двореца, гдето в пухени легла

и в лукс лежи монархията зла.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

 

Във Лувър ние влязохме с атака

и Шарл Десети тъй се олюля,

че рухна — сякаш срината скала.

 

        Красивите моми какво ги чака,

                ла-ла.

Вдигането на крак на полицейския пост не остана безрезултатно. Количката беше заловена, пияницата — арестуван. Количката беше задържана временно, а пияницата се отърва с леко наказание от военния съд като съучастник. Тогавашното министерство на вътрешните работи прояви по този повод своето неуморно усърдие в задачата си по охрана на обществото.

Приключението на Гаврош, което се запази в преданията на квартала Тампл, е един от най-страшните спомени на старите буржоа от Маре, запечатан в паметта им под следното име: „Нощното нападение на поста при Кралската печатница.“