Виктор Юго
Клетниците (25)

I
Добре скроено

Двете непосредствено свързани с юлската революция години — 1831 и 1832 — са едни от най-своеобразните и най-поразителните моменти в историята. Възвисявайки се като планини сред предшествуващите и следващите ги години, те са наситени с революционно величие. Изпълнени са със стръмни пропасти. Под бурните облаци на системите, страстите и теориите се мяркат и изчезват ежечасно народните маси, самите основи на цивилизацията, мощното ядро на наслоените и споени един с друг интереси, вековните очертания на старинната френска формация. Тези внезапни появявания и изчезвания носят името съпротивление и вълнение. От време на време от тях блясва истината, светлина на човешката душа.

Тази забележителна епоха, твърде ограничена по време, е достатъчно отдалечена вече от нас, за да можем да я разберем в нейните главни линии.

Ще се опитаме да направим това.

Реставрацията представляваше един от тия мъчно поддаващи се на определение междинни периоди на умора, врява, ропот, сън, метеж, които бележат краткия престой пред нов етап по пътя на някоя велика нация. Тези епохи са много своеобразни и измамват политиците, които се опитват да извлекат изгода от тях. В началото нацията иска само да си отдъхне. Жадува само за едно — за мир. Копнее само за едно — за незначително съществуване, или с други думи, иска да живее спокойно. До гуша е дошло на всички от велики събития, от велики случайности, от велики начинания, от велики държавници, хиляди благодарности, всички са им се наситили и пренаситили. Готови са да предпочетат Прюзиа пред Цезар, краля на Ивто пред Наполеон. „Какъв славен, скромен крал беше той!“ Хората са вървели от съмнало и сега са на края на дългия труден ден. Извършили са първия преход с Мирабо, втория с Робеспиер, третия с Бонапарт. Смазани са от умора. Всички се нуждаят вече от постеля.

Уморената самоотверженост, остарелият героизъм, задоволеното славолюбие, натрупаното благосъстояние търсят, жадуват, умоляват, изискват, какво? Пристан. И го намират. Те опознават мира, спокойствието, безделието. И са доволни. Но ето че в същото време възникват някои нови обстоятелства, които изявяват съществуването си и на свой ред потропват на вратата. Те са последица от революциите и войните, те са налице, те съществуват, те имат право на място в обществото и го заемат. В повечето случаи тези обстоятелства играят ролята на настанители и артелчици, които подготвят настаняването на принципите.

И тогава ето какво виждат философски настроените политици.

Докато уморените хора се нуждаят от покой, постигнатите дела се нуждаят от гаранции. Гаранцията представлява за делата това, което е покоят за хората.

Това именно искаше Англия от Стюардите след протектората. Това искаше Франция от Бурбоните след империята.

Тези гаранции са потребност на времето. И трябва да бъдат дадени. Владетелите ги „отпускат“, макар че всъщност те се налагат по силата на обстоятелствата. Дълбока истина, която е полезно да се знае; истина, за която Стюардите нямаха представа в 1660 година и която Бурбоните не осъзнаха дори през 1814 година.

Предопределеният кралски род, който се върна във Франция след сгромолясването на Наполеон, прояви съдбоносна лековерност, като си въобрази, че прави подаяние на народа и че може да оттегли обратно милостта си. Че Бурбоните притежават свещеното право, а Франция няма нищо, че политическите права, отстъпени с хартата на Людовик XVIII, не са нищо друго, а само клонка от свещеното право, откъсната от Бурбоните и дадена по милост на народа до деня, когато кралят науми да си я вземе обратно. По неудоволствието обаче, с което правеше този дар, Бурбонската династия би трябвало да почувствува, че починът не изхожда от нея.

Тя се чумереше на деветнадесети век. Тя посрещаше с неудоволствие всеки подем на нацията. За да си послужим с баналния, простонароден, но затова пък правдив израз, тя започна да се муси. И народът забеляза това.

Тя си въобрази, че е могъща, защото империята беше пометена като театрален декор. Не си даде сметка, че и самата тя се е качила на сцената по същия начин. Не осъзна, че я крепи същата ръка, която беше смъкнала преди това Наполеон.

Въобрази си, че има дълбоки корени, защото въплъщаваше миналото. Тя се заблуждаваше. Принадлежеше към миналото, но самото минало беше Франция. Корените на френското общество не бяха в Бурбоните, а в нацията. Тези невидими живи корени бяха не правото на кое да е семейство, а историята на цял един народ. Те се простираха навсякъде, но не и под трона.

За Франция Бурбонската династия беше блестящото и кърваво ядро на нейната история, но не беше най-същественият елемент от нейната участ, нито необходимата основа на нейната политика. Тя можеше да мине и без Бурбоните. Живяла беше вече двадесет и две години без тях. Нишката беше скъсана. А те съвсем не подозираха това. А и как ли биха подозрели подобно нещо, след като си бяха въобразявали, че Людовик XVII царува на 9 термидор и че Людовик XVIII царува в деня на победата при Маренго? Откакто съществува история, не е имало крале така слепи пред очевидните факти и пред божествената повеля, която тези факти съдържат и възвестяват. Никога досега жалкото домогване, което носи името кралско право, не беше отричало така грубо върховното право.

Основна грешка, която доведе Бурбоните дотам, че отново туриха ръка на „отпуснатите с кралско благоволение“ гаранции през 1814 година, на „отстъпките“, както се изразяваха те. Жалка самоизмама! Това, което те наричаха свои „отстъпки“, бяха нашите завоевания, това, което те наричаха „незаконно присвояване“, беше нашето законно право.

Когато й се стори, че е настанал подходящият час, предполагайки, че е сразила Наполеон и че е пуснала дълбоки корени в страната, тоест, смятайки се силна и непоклатима, Реставрацията внезапно се реши и премина в нападение. Една прекрасна сутрин тя се изправи пред Франция и гръмогласно оспори колективното и лично право: суверенитета на нацията и свободата на гражданина. С други думи, отрече на нацията това, което я прави нация, и на гражданина това, което го прави гражданин.

Такава е същината на прословутите актове, които се зоват юлски укази.

Реставрацията падна.

Падна справедливо. Трябва да признаем обаче, че тя все пак не беше съвсем враждебно настроена към всички форми на прогреса. По нейно време се осъществиха немалко крупни постижения.

При Реставрацията нацията свикна да обсъжда спокойно спорните въпроси — нещо, което й беше липсвало по време на републиката, свикна и с величието на мира, нещо, което й беше липсвало по време на империята. Свободна и силна, Франция беше на времето насърчителен пример за другите европейски народи. При Робеспиер беше взела думата революцията. При Наполеон беше заговорило оръдието. При Людовик XVIII и при Шарл X беше дошъл ред да заговори разумът. Вятърът затихна, факелът пламна отново. На безоблачните върхове затрептя чистата светлина на разума. Великолепна, поучителна и пленителна гледка! Цели петнадесет години съвършено спокойно и открито действуваха великите принципи, толкова стари за мислителя, толкова нови за държавника: равенство пред закона, свобода на съвестта, свобода на словото, свобода на печата, достъпност до всички постове за всички способни хора. Това продължи до 1830 година. Бурбоните бяха оръдие на цивилизацията, което се строши в ръцете на провидението.

Падането на Бурбоните беше изпълнено с величие, проявено обаче не от тях, а от народа. Те напуснаха престола важно, но без да предизвикат уважение. Тяхното потъване в мрака не спадаше към тържествените изчезвания, които оставят вълнуваща диря в историята. То не приличаше нито на гробовното спокойствие на Карл I, нито на орловия писък на Наполеон. Те чисто и просто си отидоха. Свалиха короната, без да запазят ореола около личността си. Държаха се достойно, но не царствено. Те до известна степен не се оказаха на висотата на сполетялото ги нещастие. На път за Шербург, заповядвайки да придадат на една кръгла маса четвъртита форма, Шарл X се оказа по-загрижен за етикета, отколкото за загиващата монархия. Тази дребнава проява огорчи преданите хора, които обичаха Бурбоните, както и сериозните граждани, които тачеха техния род. Народът се оказа достоен за възхищение. Изненадана една сутрин от този своеобразен кралски въоръжен бунт, френската нация се почувствува толкова силна, че дори не се разгневи. Тя се защити сдържано, възстанови всичко, както си беше, въведе строга законност, изпрати на заточение Бурбоните — нямаше как! — и се ограничи с това. Извади стария крал Шарл X изпод балдахина, който беше засланял Людовик XIV, и го постави кротко на земята. Тя посегна със съжаление и много предпазливо на кралския дом. Не един човек, не неколцина мъже, а Франция, цяла Франция, победоносна и опиянена от победата си Франция, си спомни като че ли и приложи на практика съдържателните думи на Гийом дьо Вер, произнесени след деня на барикадите:

— Лесно е за тези, които са свикнали да изпросват милости от високопоставените и да скачат като птички от клон на клон, от изпадналия към преуспяващия, да проявяват дързост спрямо господаря си, когато го сполети нещастие. Що се отнася до мене, аз всякога ще тача съдбата на кралете, особено когато те са поругани.

Франция изпрати Бурбоните почтително, но без капка съжаление. Както вече казахме, те не се оказаха на висотата на нещастието си. Те залязоха от хоризонта.

Юлската революция си спечели тутакси приятели и врагове в цял свят. Едни се устремиха възторжено и радостно към нея, други се отвърнаха, всеки според природата си. В първия миг европейските владетели затвориха смаяни и заслепени очи, като бухали пред тези утринни зари, а когато ги отвориха, избухнаха в закани. Разбираем страх и оправдан гняв. Не може да се каже, че тази странна революция беше сблъскване. Тя не оказа дори на победената кралска власт честта да се отнесе с нея като с враг и да пролее кръвта й. В очите на деспотичните правителства, които имат винаги интерес свободата да се злепостави сама, единствената вина на юлската революция беше, че макар и страшна, тя не прояви грубост. Впрочем против нея не бе замислено, нито предприето нещо. Дори и най-недоволните, най-разгневените, най-уплашените я приветствуваха. Колкото и егоистични и злопаметни да сме, ние неволно изпитваме необяснимо уважение към събитията, в които се чувствува съучастничеството на някого, чиято дейност остава недостъпна за човека.

Юлската революция е тържеството на правото, което поваля в праха фактическото положение! Величествено събитие!

Правото поваля в праха голия факт. На това се дължи блясъкът на революцията от 1830 година, както и нейната снизходителност. Тържествуващото право няма нужда да прибягва към насилие.

Правото въплъщава всичко истинно и справедливо.

Присъщо на правото е да бъде винаги чисто и красиво. Фактическото положение, дори когато е привидно необходимо, дори когато се приема добре от съвременниците, ако съществува само като факт, ако съдържа много малко или почти никак право, неизбежно е обречено да стане с времето грозно, противно, едва ли не чудовищно. Ако искаме незабавно да си дадем сметка колко уродливо изглежда фактическото положение след няколко века, нека си спомним Макиавели. Макиавели не е зъл дух, нито демон, нито безскрупулен и жалък писател. Той е само фактическото състояние. И то не само италианското фактическо състояние, но европейското фактическо състояние, присъщо на шестнадесети век явление. Той изглежда мерзък и действително е такъв в светлината на нравствените идеи на деветнадесети век.

Тази борба между правото и фактическото положение трае, откакто е възникнало човешкото общество. Задача на мъдрите е да приключат този двубой, да споят чистата идея с човешката действителност, да съдействуват за мирното проникване на правото във фактите и на фактите в правото.

II
Зле ушито

Задачата на мъдрите обаче е едно нещо, а работата на хитреците съвсем друго.

Революцията в 1830 година завърши бързо-бързо.

А заседне ли революция на плитчина, хитреците изнасят на части претърпелия крушение кораб.

Хитреците в нашия век са си присвоили сами званието държавници. Така че в края на краищата думата „държавник“ стана едва ли не жаргонна дума. Не бива да се забравя всъщност, че там, където няма нищо друго освен хитрост, неизбежно има и посредственост. Каже ли се „хитреци“, все едно, че се казва „посредствени хора“.

По същия начин каже ли се „държавник“, понякога това е равнозначно на „изменник“.

Ако вярваме на хитреците, революции като юлската са с прерязани артерии. Трябва незабавно да се затегнат. Правото, провъзгласено прекалено гръмко, предизвиква сътресение. Затова, щом то се утвърди, следва да се укрепи държавата. Щом се обезпечи свободата, трябва да се помисли за властта.

Дотук мъдреците не се делят от хитреците, но почват вече да стават недоверчиви. Власт, добре. Но първо, какво представлява властта? И второ, откъде идва тя?

Хитреците се преструват, че не чуват глухото възражение и продължават маневрите си.

Според тези политици, прикриващи ловко изгодните си лъжетеории под маската на необходимостта, първото нещо, от което се нуждае даден народ след революция — когато този народ спада към монархически континент, — е да си набави династия. По този начин, твърдят те, той ще си осигури мир след революцията, тоест ще има време да превърже раните си и да възстанови дома си. Династията е параван за строителните скели и амбулаториите.

Само че не винаги е лесно да се набави династия.

В най-лошия случай първият гениален или чисто и просто първият попаднал човек може да стане крал. В първия случай имахме Бонапарт, във втория — Итурбиде^[1].

Но не е достатъчно да се изнамери някое семейство, за да се създаде династия. Необходима е известна доза старинност на рода, а белегът на вековете не се създава току-така.

Ако застанем на становището на „държавниците“, със съответните уговорки, разбира се, какви трябва да бъдат качествата на появилия се след революцията крал? Той може — и няма да е зле — да е революционер, тоест да е участвувал лично в революцията, да има свой дял в нея, независимо дали се е опозорил или прославил, дали си е служил с топор, или е размахвал сабя.

Какви трябва да бъдат качествата на подходящата за случая династия? Тя трябва да бъде приемлива за нацията, тоест донякъде революционна, може да не е участвувала пряко в революцията, но да е възприела идеите й. Тя трябва да има минало и да бъде историческа, да има бъдеще и да се ползува със симпатиите на народа.

Това обяснява защо първите революции се задоволяват да намерят една подходяща личност — Кромуел или Наполеон, и защо вторите искат на всяка цена да намерят кралско семейство — Брауншвайгското или Орлеанското.

Кралските семейства приличат на индийските смокини: всяко тяхно клонче, се навежда до земята, пуща корен и се превръща в отделно дръвче. Всяка клонка може да се превърне в династия. При едно само условие — да се наведе към народа.

Такава е теорията на хитреците.

Ето следователно в какво се състои голямото изкуство: да съумееш да представиш успеха едва ли не като катастрофа, та тези, които се възползуват от него, да се разтревожат. Да подправиш постигнатото с малко страх, да увеличиш кривата на прехода до забавяне на прогреса, да помрачиш зората, да заклеймиш и да отстраниш бурния възторг, да изрежеш острите ъгли и нокти, да подплатиш с памук победата, да омотаеш хубавичко правото, да повиеш в пелени народа и да го накараш бързо-бързо да си легне, да му наложиш диета, въпреки че пращи от здраве, да предпишеш на този Херкулес режим на възстановяващ се болник, да омаловажиш голямото събитие, като го размиеш във всекидневието, да предложиш на жадните за идеали духове нектар, разреден с настойка от билки, да вземеш предпазни мерки срещу прекалено големия успех, да затулиш революцията с абажур.

1830 година приложи тази именно теория, която беше изпитана вече в Англия през 1688 година.

1830 година е спряна посред пътя революция. Полупрогрес, полуправо. Но логиката не признава половинчатости, както слънцето не признава светлината на свещта.

Кой спира революциите посред пътя им? Буржоазията.

Защо?

Защото буржоазията представлява задоволените интереси. Вчера — охота за ядене, днес — ситост, утре — пресищане.

Това, което стана след Наполеон в 1814 година, се повтори в 1830 след Шарл X.

Погрешно пожелаха да превърнат буржоазията в класа. Буржоазията е чисто и просто задоволената част от народа. Буржоата е човекът, който сега има време да поседне. Но столът не означава още отделна каста.

Само че в желанието си да седнеш прекалено бързо, можеш да спреш движението на човешкия род. Именно тази грешка извършва често буржоазията.

Извършването на една грешка не създава дадена класа. Егоизмът не може да бъде подразделение на обществения ред.

Впрочем трябва да бъдем справедливи дори към егоистичното състояние, към което се стремеше след сътресението в 1830 година тази част от народа, наречена буржоазия. То не беше инертност, засилена от равнодушие и леност и съпроводена от малко срам. Не беше задрямване, което предполага временна забрава и възможност за сънища. А отдих пред следващ етап.

Отдих е дума, която извиква две едва ли не противоположни представи: войска в поход, тоест движение, и стан, тоест покой.

Отдих ще рече възстановяване на силите. Зорка почивка с оръжие в ръка. Извоюваното поставя стражи и самото то стои нащрек. Отдихът предполага сражение през предния и следващия ден.

Той представлява промеждутъкът между 1830 и 1848 година.

Това, което ние тук наричаме сражение, може да се нарече и прогрес.

И така, буржоазията и управниците се нуждаеха от личност, която да въплъщава тази дума: отдих. Противоречива личност „ако и да — защото“, която да въплъщава и революцията, и неизменността, която да утвърждава настоящето и да доказва убедително, че миналото и бъдещето не са непримирими.

Оказа се, че има съвсем „под ръка“ подобен човек. Той се казваше Луи-Филип Орлеански.

Двеста двадесет и един депутати гласуваха за Луи-Филип. Лафайет се нагърби с коронясването му. Нарекоха Луи-Филип „най-добрата република“. Парижкото кметство замени Реймската катедрала.

1830 година замени истинския трон с полутрон.

Когато хитреците завършиха делото си, излезе наяве порочността на решението им. Всичко беше извършено извън абсолютното право. Абсолютното право извика: „Възразявам!“ А после — обезпокоително знамение — отново се скри в мрака.

III
Луи-Филип

Революциите имат тежка ръка и вярно око. Те удрят здраво и на място. Дори непълни, недоносени, изродени и останали недорасли подобно на революцията в 1830 година, всякога са достатъчно прозорливи, за да не избухнат съвсем ненавременно. Дори затъмнени, те никога не се отричат от себе си.

Да не изпадаме все пак в самохвалство. И революциите се лъжат понякога и наяве са излизали сериозни грешки.

Нека се върнем на 1830 година. Отклонението, извършено през 1830 година, се оказа сполучливо. В установения така наречен порядък след преждевременно пресечената революция монархът струваше повече от монархията. Луи-Филип беше рядък човек.

Син на баща, за когото историята безспорно ще намери смекчаващи обстоятелства, самият той толкова достоен за уважение, колкото баща му се беше показал достоен за порицание, Луи-Филип притежаваше всички лични достойнства, като същевременно имаше и немалко добродетели на обществен деец. Грижлив към личното си здраве и състояние, към работата и собствената си особа, той знаеше цената на всяка минута, но не винаги цената на цяла година. Трезв, с равно настроение, примирителен, търпелив, добър човек и добросърдечен владетел, той беше верен на жена си и държеше в двореца си лакеи, чиято длъжност беше да показват на буржоата брачното му легло. Това излагане на показ на порядъчния му брачен живот беше полезно след предишните публични незаконни връзки на по-стария клон на династията. Той знаеше всички европейски езици и нещо по-рядко, умееше да говори езика на интереса. Незаменим представител на „средната класа“, макар че я превъзхождаше и във всяко отношение се издигаше над нея, въпреки че държеше на знатния си произход, той бе достатъчно умен, за да цени главно собствените си качества. Дори и по отношение на произхода си имаше особено становище и се наричаше Луи-Филип Орлеански, а не Бурбонски. Докато беше само височество, той се държеше като чистокръвен кралски потомък, но в деня, когато стана величество, се превърна в истински буржоа. Словоизлиятелен пред хората, сдържан насаме, ползуващ се с недоказаната репутация на скъперник, всъщност той спадаше към пестеливците, които лесно стават разточителни било заради прищевките си, било за да изпълнят дълга си. Образован, но без особен усет към литература, благородник, но не рицар, скромен, спокоен и твърд, обожаван от семейството и от прислугата си, обаятелен събеседник, разумен държавник, неподатлив на въодушевление, ръководещ се в действията си от най-неотложното, не особено далновиден, неспособен за злопаметност, но и за признателност, използуващ безмилостно по-способните хора за сметка на посредствените, той умееше да си служи ловко с парламентарното мнозинство, за да изкара виновни за всичко тайнствените сплотени групировки, които роптаят глухо под троновете. Откровен, понякога дори неблагоразумен в откровеността си, но без да губи дори тогава удивителната си ловкост. Разполагащ с неизчерпаеми способи, лица и маски. Той плашеше Франция с Европа, а Европа с Франция. Безспорно обичаше родината си, но предпочиташе собственото си семейство. Слагаше властта по-високо от авторитета и авторитета — по-високо от достойнството, гибелна склонност, защото, имайки за цел единствено успеха, тя допуска хитрини и не изключва напълно низостта, но същевременно изгодна, защото предпазва политиката от бурни сътресения, държавата — от разцепления и обществото — от катастрофи. Той беше дребнав, безупречен, бдителен, внимателен, прозорлив, неуморен. Противоречеше си понякога и се отмяташе от казаното. Опълчи се смело в Анкона против Австрия и в Испания против Англия. Бомбардира Анверс и плати обезщетение на Притчард. Пееше с убеждение „Марсилезата“. Беше неподатлив на униние, както и на увлечение по прекрасното и по някой идеал, недостъпен за безразсъдно великодушие, за утопия, за химера, за гняв и тщеславие, както и за страх. Притежаваше всички разновидности на лична неустрашимост. Генерал при Валми, прост войник при Жемап. Вечно усмихнат въпреки осемте атентата срещу живота му. Смел като гренадир, сърцат като мислител, той се безпокоеше само от евентуално раздрусване на Европа и беше негоден за бурни политически приключения. Винаги готов да изложи на риск живота си, той никога не излагаше на опасност делото си. Предпочиташе да упражнява влияние, вместо да изявява открито волята си, да му се подчиняват като на умен човек, а не като на крал. Много наблюдателен, без да бъде прозорлив, вещ познавач на хората, без да се интересува особено от умствените им способности, той можеше да преценява нещата само след като ги види. Имаше трезв, бърз и проницателен ум, житейска опитност, дар слово и изключително силна памет. Постоянно се позоваваше на нея и това беше единственото нещо, по което приличаше на Цезар, Александър и Наполеон. Помнеше факти, подробности, дати, собствени имена, но не схващаше стремежите, страстите, различните тежнения на народните маси, съкровените домогвания, неизявените, тайни недоволства, с една дума, всичко онова, което би могло да се нарече невидим поток на съзнанието. Приет от горните слоеве на Франция, но останал чужд на низините, той се справяше с тази трудност благодарение на хитростта си. Управляваше много, без да царува достатъчно, и нямаше нужда от друг пръв министър. Никой не умееше по-добре от него да превръща дребните факти в препятствие за великите идеи. Успоредно с безспорната си организаторска дарба и умението си да внедрява ред и напредък, проявяваше известна доза формализъм и интригантство. Основател на династия и неин пълномощник, той съчетаваше в себе си чертите на Карл Велики и на някой ходатай. Изобщо крупна и своеобразна личност, владетел, който съумя да закрепи властта си въпреки неспокойното положение във Франция и да утвърди мощта си въпреки завистта на Европа, Луи-Филип ще бъде причислен към най-видните хора на века, той щеше да се нареди сред най-изтъкнатите управници в историята, ако обичаше малко повече славата и ако чувството за великото беше у него толкова развито, колкото чувството за полезното.

Луи-Филип беше красив на младини и беше останал привлекателен на старини. Не винаги ползуващ се с благоразположението на нацията, той беше винаги любимец на тълпата. Умееше да се хареса. Беше надарен с обаяние. Не притежаваше царственост. Не носеше корона, макар че беше крал, нямаше дълги бели коси, макар че беше стар. Маниерите му напомняха стария режим, но той беше усвоил привичките на новия и олицетворяваше смесицата от благородник и буржоа, която подхождаше за 1830 година. Луи-Филип беше един вид царуващ преходен период. Запазил беше старинния правопис и произношение, но изразяваше с тях модерни гледища. Обичаше Полша и Унгария, макар че пишеше и произнасяше имената им както през миналото столетие. Носеше мундира на националната гвардия като Шарл X и лентата на „Почетния легион“ като Наполеон.

Ходеше рядко на черква и никога на лов или на опера. Не се поддаваше на влиянието на черковниците, копоите и танцьорките. На това дължеше донякъде популярността си сред буржоазията. Нямаше придворни. Излизаше с чадър под мишница и този чадър дълго съставляваше част от ореола му. Беше малко нещо зидар, малко нещо градинар и малко нещо лекар. Веднъж пусна кръв на паднал от коня си пощальон. Не отиваше никъде без ланцета си, както Анри III не се разделяше от камата си. Роялистите се подиграваха с този смешен крал, първия крал, който беше пролял кръв с целебна цел.

Част от нападките на историята срещу Луи-Филип би трябвало да отпаднат. Едни от тях са насочени против монархията, други срещу царуването на Луи-Филип, а трети срещу самия него. Три стълбици, които ще дадат различен сбор. Посегателството на демократичните права, изместването на напредъка на втори план, насилственото потискане на народния протест, потушаването на бунтовете с войска, укротяването на метежниците с оръжие, инцидентът на улица Транснонен, военните съвети, покриването на действителното положение на нещата от юридически съществуващото, поделянето поравно на властта между триста хиляди привилегировани, всичко това е дело на монархията. Отказването от Белгия, премного жестокото завоюване на Алжир, при което, както при завоюването на Индия от англичаните, бе проявена по-скоро варварщина, отколкото цивилизация, вероломството спрямо Абдел-Кадер, Блей, подкупването на Дойц, обезщетението на Притчард са дело на царуването. Провежданата по-скоро семейна, а не национална политика е дело на монарха.

Както виждате, след като се направи равносметка, отговорността на краля намалява.

Най-голямата му грешка е следната: той прояви скромност от името на Франция.

На какво се дължи тази грешка?

Ще обясним.

Бащинското чувство на Луи-Филип беше прекалено много развито. Когато някой мъти челяд, от която иска да излюпи династия, той се бои от всичко и се нуждае от спокойствие. Оттам и извънредно голямата плахост, неприятна за народ, в чиито граждански традиции е бил записан 14 юли и в чиито военни традиции е бил записан Аустерлиц.

Впрочем, ако оставим настрана обществените задължения, които трябва да стоят на първо място, близките на Луи-Филип напълно заслужаваха неговата дълбока привързаност. Семейството му беше възхитително. Добродетели и дарби вървяха ръка за ръка. Една от дъщерите на Луи-Филип, Мари д’Орлеан, записа името на рода си сред художниците, както Шарл д’Орлеан се беше прославил сред поетите. Тя беше изваяла от мрамор душата си и беше нарекла скулптурната си творба Жана д’Арк. Двама от синовете на Луи-Филип бяха изтръгнали от Метерних следната демагогска похвала: „Те са младежи, каквито почти не се срещат, и кралски синове, каквито никъде няма.“

Ето истината за Луи-Филип, без да скриваме нищо, но и без да отегчаваме вината му.

Луи-Филип имаше в 1830 година завидната участ да представлява коронованото равенство, да олицетворява противоречието между Реставрацията и революцията и да притежава онези обезпокоителни качества на революционера, които стават успокоителни у управника. Никога не е имало по-пълно нагаждане на един човек към дадено събитие. Човекът се покри със събитието и го въплъти. Луи-Филип е 1830 година в човешки образ. Освен това той беше предопределен за трона поради още едно важно обстоятелство — изгнанието. Беше осъден, бездомен, беден. Беше живял от собствения си труд. Този наследник на най-богатите княжески владения във Франция беше продал в Швейцария стария си кон, за да се изхрани. Беше давал уроци по математика в Райхенау, а сестра му Аделаид се беше занимавала с бродерия и шев. Тези спомени, свързани с личността на краля, изпълваха с възторг буржоазията. Той беше разрушил със собствените си ръце последната желязна клетка в Мон Сен-Мишел, построена от Людовик XI и използувана от Людовик XV. Той беше съратник на Дюмурие, приятел на Лафайет. Беше член на клуба на якобинците. Мирабо го беше потупвал по рамото. Дантон му беше казал: „Младежо!“ През деветдесет и трета година, едва двадесет и четири годишен, носещ още името господин дьо Шартр, в дъното на тъмна ложа в залата на Конвента той беше присъствувал на процеса срещу Людовик XVI, така сполучливо наречен „горкия тиранин“. Беше очевидец и наблюдател на главозамайващи явления: сляпата прозорливост на революцията, която смаза монархията в лицето на монарха и монарха ведно с монархията, почти без да забележи човека при яростното унищожение на идеята, необхватната буря в народното събрание, превърнато в съд, народния гняв, изправил се като съдник пред незнаещия какво да отговори Капет, страхотното люшкане на царствената глава, зашеметена от мрачния вихър, и относителната невинност на всички участници в тази катастрофа, както на съдниците, така и на осъдения. Той видя вековете, изправени на съд пред Конвента. Видя как зад гърба на Людовик XVI, този злополучен случаен минувач, върху чиито плещи се стовари цялата отговорност, се възправя в мрака страшният силует на главната обвиняема — монархията. И в душата му се беше затаил почтителен страх пред безпределното народно правосъдие, почти толкова безлично, колкото Божието правосъдие.

Революцията остави в него удивителна следа. Паметта му беше съхранила живия отпечатък на тия години минута по минута. Веднъж, пред свидетел, в когото не можем да се съмняваме, той възстановил по памет азбучния списък на всички членове на учредителното събрание, чиито имена започвали с буквата „А“.

При Луи-Филип всичко се вършеше открито. Докато той царуваше, печатът, трибуната, съвестта и словото бяха свободни. Септемврийските закони имаха много пролуки. Макар и да знаеше, че светлината разяжда привилегиите, той остави трона си изложен на слънчевите лъчи. Историята ще зачете честността му.

Както всички слезли от сцената исторически личности, Луи-Филип отговаря сега пред съвестта на човечеството. Делото му още се разглежда едва в първата инстанция.

За него още не е ударил часът, когато историята заговорва свободно и внушително. Не е дошло още време да се произнесе окончателна присъда над този крал. Строгият виден историк Луи Блансам смекчи неотдавна първата си присъда. Луи-Филип беше избраник на два половинчати фактора, двеста двадесет и един гласували и 1830 година, тоест полупарламент и полуреволюция. Тъй или иначе, изхождайки от по-висшето становище, което трябва да възприеме философията, ние бихме могли да го съдим, както дадохме по-горе да се разбере, и то с известни задръжки, само в името на абсолютното демократично начало. От становището на абсолютното, с изключение на две права — на първо място правото на човека и след това правото на народа, — всичко е незаконно присвояване. Но още отсега можем да кажем, с горните уговорки, че, общо взето, както и да го разглеждаме, било като индивид, било изхождайки от понятието за човешка доброта, Луи-Филип ще остане, за да си послужим с остарелия език на древната история, един от най-добрите владетели, които са заемали престола.

Кой свидетелствува против него? Именно този престол. Отстраните ли кралската особа от Луи-Филип, ще остане човекът. А човекът е добър. Понякога той е удивително добър. Често посред най-големите си грижи, след като цял ден се е борил срещу европейската дипломация, той се прибираше вечер в покоите си и там, смазан от умора, умиращ за сън, с какво, мислите, се занимаваше? Вземаше някоя папка и цяла нощ проучваше някой процес, понеже смяташе, че ако е важно да даде отпор на Европа, още по-важно е да изтръгне някой човек от ръцете на палача. Той упорито се бореше срещу пазителя на държавния печат, оспорваше на държавните прокурори стъпка по стъпка почвата под гилотината. Наричаше ги „бърборковци на правосъдието“. Понякога цялата му писалищна маса беше затрупана с дела. Той преглеждаше всичките. Не можеше да се помири с мисълта да изостави клетите обречени на ешафод глави. Един ден казал на същия свидетел, за когото споменахме преди малко:

— Тази нощ спечелих седмина.

През първите години на царуването му смъртното наказание беше, кажи-речи, отменено и отново издигнатият ешафод беше насилие над кралската воля. Гревският площад изчезна ведно с по-стария клон на династията, но се появи градската врата Сен-Жак — Гревският площад на буржоазията. „Деловите хора“ почувствуваха нужда от едва ли не законна гилотина. Това беше една от победите на Казимир Перие, който представляваше тесните интереси на буржоазията, докато Луи-Филип представляваше нейния либерализъм. Луи-Филип беше направил собственоръчно бележки в полето на книгата на Бекариа. След избухването на адската машина на Фиески той възкликна:

— Колко жалко, че не ме раниха! В такъв случай можех да го помилвам!

Друг път, намеквайки за отпора, който срещал в лицето на министрите си, той писа по повод на един осъден, който е една от най-благородните личности на нашата епоха: „Дарих му помилване, остава да го издействувам.“

Луи-Филип беше благ като Людовик IX и добросърдечен като Анри IV.

А тъй като добротата е рядък бисер в историята, ние поставяме този, който е бил добросърдечен, едва ли не по-високо от този, който е бил велик.

Понеже Луи-Филип беше строго осъден от едни и може би сурово от други, естествено е един човек, който е познавал този крал и който сам днес се е превърнал в призрак, да свидетелствува пред историята за него. Каквито и да са показанията му, те са преди всичко безпристрастни. Епитафията, написана от мъртвец, е искрена. Една сянка може да утеши друга сянка. Когато човек споделя нощта на другия, има право да му отдаде възхвала. Няма опасност да кажат за два изгнанически гроба:

— Този покойник похвали онзи.

IV
Пукнатини под основата

По това време, когато нашият драматичен разказ ще проникне в един от гъстите трагични облаци, забулили началото на царуването на Луи-Филип, не можехме да допуснем недомлъвки и беше необходимо да хвърлим светлина върху този крал.

Луи-Филип беше облечен в кралска власт не чрез насилие, не с пряко въздействие от своя страна, но по силата на революционен завой, доста различен очевидно от действителната цел на революцията, но при който той, Орлеанският херцог, не беше проявил никакъв личен почин. Той се беше родил принц и смяташе, че е призван за крал. Не си беше възложил сам тези пълномощия. Не ги беше присвоил. Бяха му ги предложили и той ги бе приел. Той бе убеден, без никакво основание естествено, но дълбоко убеден, че това предложение отговаряше на неговите права и че приемането на кралския престол беше негов дълг. Затова пое най-чистосърдечно властта. Впрочем ние заявяваме с чиста съвест, че понеже Луи-Филип най-чистосърдечно вярваше в законността на своята власт, а буржоазията беше също така искрено уверена в правотата на своята борба, нито кралят, нито демокрацията са отговорни за ужасите, които произтичат от социалните стълкновения. Сблъскването на принципите напомня сблъскване на природни стихии. Океанът отбранява водата, ураганът отбранява въздуха. Кралят защищава монархията, демокрацията защищава народа. Относителното, тоест монархията, се бори срещу абсолютното — републиката. Обществото пролива кръв при този двубой, но това, което днес му носи страдание, по-късно ще му донесе спасение. Тъй или иначе, няма защо да порицаваме борещите се. Единият от тях явно се заблуждава. Правото не стои, подобно на Родоския колос, едновременно на двата бряга, с единия крак в републиката, с другия в монархията. То е неделимо и изцяло е на едната страна. Но тези, които се заблуждават, искрено вярват в заблудата си. Слепецът не е виновен, както и вандеецът не е злодей. Затова нека виним само съдбата за тези страшни стълкновения. Колкото и силни да са бурите, хората не са отговорни за тях.

Да довършим своето изложение.

За правителството от 1830 година настанаха тутакси тежки дни. Едва родено, то трябваше да започне сражението на следващия ден.

Едва установено, то почувствува, че неясни сили дърпат на всички посоки съвсем неотдавна създадения и съвсем неустойчивия юлски държавен апарат.

Съпротивлението се породи още на следващия ден. То може би дори бе възникнало още предната вечер.

Юлската революция, посрещната лошо, както вече отбелязахме, от кралете извън Франция, беше различно изтълкувана вътре в самата Франция.

Бог разкрива на хората по осезаем начин своята воля чрез събитията — неясен текст, написан на загадъчен език. Хората начаса почват да правят преводи. Прибързани, неправилни преводи, изпълнени с грешки, пропуски и изопачения на смисъла. Божественият език е достъпен за малко умове. Най-прозорливите, най-спокойните, най-дълбоките разчитат бавно. Когато се появят с разгадания текст в ръка, работата е отдавна приключена и на пазара са пуснати вече двадесет превода. От всеки превод се ражда партия, от всяко изопачаване на смисъла — фракция. И всяка партия си въобразява, че единствена тя притежава верния текст, всяка фракция си въобразява, че истината е само нейно достояние.

Често самата власт се явява фракция.

Във всяка революция се срещат плувци, които плуват срещу течението — старите партии.

За старите партии наследствената власт е дадена по Милост Божия и понеже революцията възниква от правото на бунт, те смятат, че имат право да се разбунтуват против нея. Заблуждение. Защото при революциите не народът, а кралят се явява бунтовник. Революцията е пълна противоположност на бунта. Понеже всяка революция се явява естествен завършек, тя заключава в себе си своята законност, понякога опозорена от мними революционери; но тази законност устоява крепко дори когато е омърсена, тя оцелява дори когато е опетнена с кръв. Революциите се пораждат не случайно, а по необходимост. Революцията е връщане от изкуственото положение към действителното. Тя възниква, защото трябва да възникне.

Старите легитимистки партии обаче се опълчват въпреки това срещу революцията от 1830 година и яростта им се подхранва от неправилните им разсъждения. Заблудите са превъзходни снаряди. Те поразяват умело революцията точно там, където тя е уязвима: където не е защитена с броня, където й липсва логика. Те атакуват революцията заради нейната монархическа форма. Викат й: „Революция ли? А защо е тогава този крал?“

Старите партии са слепци, които се целят точно.

Всъщност и републиканците надаваха същия вик. Но изхождащ от тях, той беше логичен. Това, което означаваше слепота от страна на легитимистите, беше прозорливост от страна на демократите. 1830 година фалира пред очите на народа. Възмутената демокрация я упрекна за провала й.

Юлското правителство се бъхтеше отчаяно под ударите на миналото и бъдещето. То олицетворяваше минутата в непосилна схватка с монархическите векове, от една страна, и с вечното право — от друга.

Освен това, преставайки да бъде вече революция и превръщайки се в монархия, 1830 година беше длъжна да върви извън Франция в крак с Европа. Запазеше ли мира, положението й още повече щеше да се усложни. Когато се постигне хармония в разрез със здравия смисъл, тя е по-тежка от войната. От този глух конфликт, постоянно обуздаван и постоянно тътнещ, се роди въоръженият мир, разорителното средство, до което прибягва цивилизацията, загубила доверие дори в себе си. Независимо от същността си Юлската монархия се изправяше непокорно на задните си крака във впряга на европейските кабинети. Метерних на драго сърце би стегнал юздите й. Тласкана от прогреса във Франция, тя тласкаше напред и изостаналите европейски монархии. Влачена напред против волята си, тя влачеше на свой ред и другите против волята им.

А междувременно вътре в страната чакаха разрешение не един въпрос: крайно обедняване, пролетариат, надница, възпитание, наказателна система, проституция, участ на жената, богатство, мизерия, производство, консумация, разпределение, размяна, валута, кредит, права на капитала, права на труда. Страшен буреносен облак, надвиснал над обществото.

Извън истинските политически партии се забелязваше и друго движение. На демократичния кипеж откликваше философски кипеж. Избраните умове се чувствуваха смутени подобно на тълпата. Различно от нея, но също така силно.

Мислителите разсъждаваха, докато почвата, тоест народът, пронизван от революционния ток, тръпнеше под тях, разтърсван смътно от епилептични конвулсии. Мислителите, едни усамотени, други обединени в семейства и едва ли не в общества, разглеждаха мирно, но задълбочено социалните проблеми. Безстрастни рудокопачи, те прокарваха невъзмутимо подземните си ходове в недрата на вулкан, леко обезпокоени от глухите трусове и от избликващите пламъци.

Тяхното спокойно проучване беше една от най-възхитителните прояви на тази бурна епоха.

Мислителите оставяха на политическите партии въпроса за правата. Те се занимаваха с въпроса: за човешкото щастие.

Те се стремяха да извлекат от недрата на обществото човешкото благоденствие.

Те издигаха материалните проблеми, проблемите на земеделието, индустрията, търговията едва ли не до висотата на религия. В цивилизацията, такава, каквато тя се изгражда — отчасти от Бога и много повече от хората, интересите се преплитат, съчетават и спояват така, че образуват истинска твърда скала по силата на динамични закони, търпеливо изучавани от икономистите, тези геолози на политиката.

Обединени под различни названия, които обаче можеха да бъдат назовани с родовото наименование социалисти, тези хора се опитваха да пробият скалата, за да освободят животворните води на човешкото благополучие.

Техните трудове обхващаха всички въпроси — от въпроса за ешафода до въпроса за войната. Те присъединяваха към правото на мъжа, провъзгласено от Френската революция, правото на жената и правото на детето.

Нека читателят не се удивлява, че водени от различни съображения, ние не разглеждаме тук основно, от теоретично гледище, въпросите, повдигнати от социалистите. Ще се ограничим само да ги изтъкнем.

Оставим ли настрана космогоничните видения, бленуванията и мистицизма, всички проблеми, които обсъждаха социалистите, се свеждаха до два основни проблема:

Първи проблем: създаване на материални блага.

Втори проблем: разпределението им.

Първият проблем включва и въпроса за труда.

Вторият — въпроса за възнаграждението на труда.

Първият проблем засяга въпроса за приложението на производителните сили.

При втория проблем става дума за разпределението на материалните блага.

От доброто приложение на производителните сили зависи обществената мощ.

От правилното разпределение на благата зависи личното щастие.

Под добро разпределение трябва да разбираме не равно разпределение, но справедливо. Справедливостта е основното равенство.

От съчетанието на тези два принципа: обективен — обществената мощ, и субективен — личното благоденствие, зависи социалното процъфтяване.

Социалното процъфтяване означава щастлив човек, свободен гражданин, велика нация.

Англия разрешава първия проблем. Тя твори превъзходно материални блага, но ги разпределя зле. Подобно разрешение на проблема, което е строго едностранчиво, довежда неизбежно до две крайности: чудовищен разкош и чудовищна нищета. Всички жизнени блага за едни, всички лишения за други, тоест за народа. Привилегиите, изключенията, монополите, феодалните права се пораждат от самия труд. Лъжливо и опасно положение, защото обществената мощ почива на личната мизерия, а величието на държавата се корени в страданията на отделния индивид. Неправилно изградено величие, в чиито основи са налице всички материални елементи, но няма нито един нравствен елемент.

Комунизмът и аграрният закон се надяват, че ще разрешат втория проблем. Те се лъжат. Такова разпределение убива производството. Равното разпределение унищожава съревнованието, следователно то унищожава самия труд. Така месарят убива това, което дели на части. Невъзможно е следователно да се спрем на тия мними разрешения. Унищожаването на богатството не е разпределение.

Тези два проблема трябва да бъдат разрешени съвместно, за да бъдат разрешени правилно. Двете решения трябва да се съчетаят и да образуват само едно.

Ако разрешите само първия проблем, ще създадете държава, подобна на Венеция или Англия. Ще притежавате като Венеция привидна мощ или като Англия — материална мощ. Ще бъдете коравосърдечен богаташ. Ще загинете по насилствен път, както загина Венеция, или ще банкрутирате, както ще свърши Англия. И светът ще ви остави да паднете и да загинете, защото светът оставя да падне и да загине всичко, което е само егоизъм, всичко, което не се явява добродетел или идея в служба на човешкия род.

Естествено под думите Венеция или Англия ние имаме тук пред вид не народите, а обществените строеве — олигархиите, които потискат нациите, а не самите нации. Ние винаги изпитваме съчувствие и уважение към народите. Венеция като народ ще се възроди. Англия като аристокрация ще падне, но Англия като нация е безсмъртна. След като направихме тази забележка, нека продължим.

Разрешете двата проблема, поощрявайте богатия и покровителствувайте бедния, премахнете нищетата, сложете край на несправедливата експлоатация на слабия от силния, обуздайте неоправданата завист на този, който е още на път, към този, който вече е достигнал целта, съгласувайте братски и математически точно възнаграждението и положения труд, дайте безплатно и задължително образование на подрастващото дете, превърнете науката в основа за възмъжаване, развийте умовете, осигурявайки същевременно работа за ръцете, изградете не само мощна нация, но и общност от щастливи хора, демократизирайте собствеността не като я отмените, но като я направите общодостъпна, така че всеки гражданин без изключение да бъде собственик — това е по-лесно, отколкото изглежда — или казано накратко, съумейте не само да творите материални блага, но и да ги разпределяте, тогава именно ще съчетаете материалното величие с нравствено величие и ще бъдете достойни за Франция.

Ето какво твърдеше социализмът независимо от няколко заблудени секти, над които той се издигаше. Ето какво търсеше той във фактите и какви семена посаждаше в духовете.

Достойни за възхищение усилия! Свещени стремления!

Всички тези доктрини и тези теории, съпротивлението, неочаквано възникналата необходимост за държавника да се съобразява с философите, неясното прозиране на някои истини, опитите за създаване на нова политика, съгласувана със стария свят, без да бъде в пълен разрез с революционния идеал, новата обстановка, при която трябваше да прибегне до услугите на Лафайет, за да защити Полиняк, долавянето на прогресивното начало в метежа, настроението в камарите и на улицата, уравновесяването на домогванията около него самия, вярата му в революцията и може би известно примирение с евентуалното отричане от престола, породено от смътното приемане на по-висше, безусловно право, желанието му да остане верен на своя род, привързаността към семейството, искреното му уважение към народа, собствената му почтеност занимаваха болезнено мисълта на Луи-Филип и понякога, колкото и твърд и мъжествен да беше, той униваше под тежестта на кралската корона.

Луи-Филип чувствуваше под краката си опасно разединение, но не и разложение, защото Франция си оставаше Франция повече от когато и да било.

Мрачни облаци се трупаха по небосклона. Странна сянка, разстилаща се от човек на човек, покриваше постепенно хората, предметите, идеите. Раздразнението и системата на управление хвърляха тази сянка. Всичко, което беше набързо потушено, се размърдваше и кипеше. Понякога съвестта на честния човек задържаше дъха си, толкова зловонен беше станал въздухът, в който софизмите бяха примесени с истините. Духовете тръпнеха в надвисналата обществена тревога подобно на листи пред буря. Насъбрало се беше толкова електричество, че понякога първият срещнат, обикновен непознат, предизвикваше светкавица. После пак се спущаше здрачна тъма. Сегиз-тогиз глух и продължителен тътен свидетелствуваше за мълниите, от които бяха натежали облаците.

Само двадесет месеца бяха изминали от юлската революция. 1832 година направи първите си стъпки под знака на неминуема заплаха. Унинието на народа, останалите без хляб труженици, безследното изчезване на последния принц Конде, изгонването на династията Насау от Брюксел и на Бурбоните от Париж, предложената на френски принц и дадената на английски принц белгийска корона, ненавистта на руския цар Николай, двата южни демона зад гърба ни — испанският Фердинанд и португалският Мигел, земетресението в Италия, протегналият ръка към Болоня Метерних, оскърблението, нанесено на Англия в Анкона от страна на Франция, долитащите от Север зловещи удари на чука, заковаващ повторно Полша в нейния ковчег, насочените срещу Франция гневни погледи на цяла Европа, дебнеща Франция, съмнителният съюз с Англия, готова да събори всичко, което се клати, и да сграбчи всичко, което пада, прикриващите се зад Бекариа перове, борещи се да спасят четири застрашени от закона глави, заличаването на хералдическите лилии от кралската карета, свалянето на кръста на „Парижката света Богородица“, униженият Лафайет, разореният Лафит, умрелият в нищета Бенжамен Констан, смъртта на загубилия всякаква власт Казимир Перие, политическата и обществена болест, която се разразява едновременно в двете столици на кралството — в града на мисълта и в града на труда: гражданската война в Париж и борбата на трудещите се в Лион, едни и същи отблясъци от пожарища и в двата града, пурпурната светлина на изригващия вулкан, белязала челото на народа, фанатичният Юг, възбуденият Запад, херцогиня дьо Бери във Вандея, заговорите, съзаклятията, бунтовете, холерата прибавяха към метежния ропот на идеите мрачната суматоха на събитията.

V
Факти, върху които се изгражда историята и които остават непризнати от нея

Към края на месец април всичко се усложни. Недоволството се превърна в кипеж. След 1830 година тук-таме бяха избухвали частични бунтове, бързо потушавани, но пак възобновявани, признак за широко разраснал се подземен пожар. Назряваха страшни събития. Съзираха се смътните, едва осветени очертания на евентуална революция. Франция гледаше Париж, Париж гледаше предградието Сент-Антоан.

Предградието Сент-Антоан, загрявано подмолно, беше почнало да кипи. Кръчмите на улица Шарон бяха станали сериозни и бурни, колкото и невероятно да изглежда прилагането на подобни епитети за кръчми.

Там чисто и просто разискваха проблема за управлението на страната. Обсъждаше се открито въпросът „дали да се бият, или да запазят спокойствие“. В някои задни помещения работници полагаха клетва, че „ще излязат на улицата при първия сигнал за тревога и че ще се сражават, без да ги интересува числеността на врага“. А след полагане на клетвата някакъв мъж, седнал в ъгъла на кръчмата, „повишаваше глас“ и казваше: „Ти прие! Вече се закле!“ Понякога се качваха на първия етаж в заключена стая и там ставаха сцени, напомнящи едва ли не полагането на клетва в масонските ложи. Посветеният поемаше задължение „да служи на отечеството както на роден баща“. Такава беше формулата.

В долните зали на кръчмите се четяха „подривни“ брошури. „Ругаеха правителството“, както гласи, един таен доклад от тази епоха.

Можеха да се чуят приказки от този род:

— Не зная имената на водачите. Колкото до нас, ще ни съобщят датата два дни по-рано.

Някакъв работник казваше:

— Ние сме триста, да дадем всеки по десет су, ето ви петстотин франка за барут и патрони.

Друг заявяваше:

— Не ми трябват шест месеца, не ми трябват дори два. Само след две недели ще се изравним числено с правителството. Наберем ли двадесет и пет хиляди човека, можем да се хванем за гушата.

— Не си лягам вечер, защото цялата нощ лея куршуми — казваше трети.

Сегиз-тогиз се мяркаха „добре облечени“ хора, които изглеждаха „буржоа“, „дигаха врява“, държаха се „заповеднически“, стискаха ръце на „най-главните“ и си отиваха. Оставаха най-много по десетина минути. Разменяха полугласно многозначителни реплики.

— Заговорът е назрял. Работата е изпечена.

„Всички присъствуващи шушукаха едно и също“, за да си послужим с думите на един очевидец. Възбуждението беше толкова силно, че веднъж някакъв работник възкликна в препълнената кръчма:

— Нямаме оръжие!

— Войниците имат! — отвърна му негов другар, подражавайки сполучливо, без сам да съзнава, на възванието на Наполеон към италианската армия.

„Когато ставаше дума за нещо много тайно — пише в друг доклад, — не го съобщаваха там.“ Като се има пред вид какви неща говореха на всеослушание, просто необяснимо е какво можеха да крият.

Имаше случаи, когато събранията се свикваха периодично. На някои от тях никога не идваха повече от осем до десет души, все едни и същи. На други можеше да присъствува всеки, който пожелае, и залата беше така препълнена, че голяма част от посетителите стояха прави. Едни ги посещаваха, защото бяха увлечени и пристрастени, други, защото залата беше „на път за работата им“. Както и по време на революцията, в кръчмите се срещаха и жени-патриотки, които приемаха с целувка новодошлите.

Забелязваха се и други красноречиви факти.

В кръчмата влизаше мъж, поръчваше си нещо за пиене и си отиваше с думите:

— Кръчмарю, революцията ще плати сметката ми.

В кръчмата срещу улица Шарон се избираха революционни пълномощници. Пускаха бюлетините в каскетите.

У един учител по фехтовка на улица Кот се събираха работници и учеха нападателни хватки. Там имаше колекция от оръжия, съставена от дървени саби, тръстикови бастунчета, тояги и рапири. Един ден снеха ножниците, извадиха рапирите.

— Ние сме двадесет и петима, но мене не ме броят в сметката, защото ме считат безволен — каза един работник. Този „безволен“ се оказа по-късно Кенисе.

Тайните замисли добиваха постепенно странна гласност. Жените, метейки праговете си, казваха една на друга:

— Сума време вече работят, за да приготвят патрони.

Четяха посред улицата прокламациите, отправени до националната гвардия в департаментите. Едно от тия възвания носеше следния подпис: „Бюрто, винопродавец“.

Веднъж пред вратата на питейно заведение на пазара Льоноар някакъв брадат мъж с италиански акцент се беше качил на крайпътния камък и четеше високо странно послание, написано като че ли от името на някаква тайнствена власт. Около него се бяха образували групички, които ръкопляскаха. Откъсите, вълнуващи най-силно тълпата, са били запомнени и записани: „… пречат на доктрините ни, разкъсват прокламациите ни, дебнат и хвърлят в затвора хората, които ги разлепят…“, „Нередностите, които станаха в памучните фабрики, привлякоха на наша страна мнозина работници от златната среда“, „… Бъдещето на народите се кове в нашите тъмни редици.“, „… Ето двете възможности: действие или противодействие, революция или контрареволюция. Защото нашето съвремие не вярва вече в бездействието и застоялостта. С народа или против него — ето къде е въпросът. Не съществува друг проблем.“, „… В деня, когато ще се окажем неподходящи за вас, свалете ни, но дотогава подпомагайте ни да вървим напред.“ И всичко това посред бял ден.

Народът възприемаше с подозрение други, още посмели прояви именно поради дързостта им. На 4 април 1832 година някакъв минувач се качи на крайпътния камък на ъгъла на улица Сент-Маргьорит и извика:

— Аз съм привърженик на Бабьоф!

Само че под името Бабьоф народът подушваше Жиске.

Същият минувач каза между другото:

— Долу собствеността! Лявата опозиция се състои от страхливци и предатели! Когато искат да завладеят умовете, те проповядват революция. Те се представят за демократи, за да не ги бият, и за роялисти, за да не се бият. Републиканците са кокошкари. Не се доверявайте на републиканците, трудещи се граждани!

— Млък, гражданино доносчик! — извика най-сетне един работник.

Неговият вик сложи край на речта на минувача.

Случваха се тайнствени произшествия.

Една привечер някакъв работник среща край канала „добре облечен господин“, който му казва:

— Накъде си се запътил, гражданино?

— Господине — отвръща работникът, — нямам честта да ви познавам.

— Аз пък те познавам много добре. — И мъжът добавя: — Не се бой. Пълномощник съм на комитета. Заподозрян си в неблагонадеждност. Да знаеш, че сме те взели под око, внимавай какво приказваш.

После стиска ръка на работника и се отдалечава, като добавя:

— Скоро пак ще се видим.

Полицията, която дебнеше, дочуваше не само в кръчмите, но и по улиците необикновени диалози:

— Гледай да те приемат по-скоро — казваше тъкач на дърводелец.

— Защо?

— Сигурно ще се наложи да погърмим малко.

Двама дрипави минувачи разменяха следните многозначителни реплики, пропити явно с духа на Жакерията:

— Кой ни управлява?

— Господин Филип.

— Нищо подобно, буржоазията.

Не трябва да мислите, че влагаме пренебрежителна отсянка в думата „жакерия“. Та нали това са бедняците. А гладните имат право.

Друг път подслушаха двама минувачи, единият от които казваше на другия:

— Планът ни за нападение е много добър.

От поверителния разговор между четирима мъже, приклекнали в канавката край кръстопътя при градската врата Трон, доловиха само следните думи:

— Ще вземем мерки той да не се разкарва много-много из Париж.

Кой е този той? Заплашителна неизвестност.

„Главните водачи“, както ги наричаха в предградието, стояха настрана: Предполагаха, че те се събират в кръчмата до черквата „Сент-Йосташ“. Някой си Ог, председател на дружеството за взаимопомощ на шивачите на улица Мондетур, се смяташе за главна връзка между водачите и предградието Сент-Антоан. Все пак тия ръководители оставаха в сянка и нито един неопровержим факт не можа да разколебае сдържания и горд отговор, който един обвиняем даде по-късно пред съда на перовете.

— Кой беше водачът ви?

— Не го познавах и никога не съм се опитвал да разбера кой е.

Засега всичко се свеждаше все още само до думи, прозрачни по смисъл, но неопределени. В някои случаи празни приказки, предположения, слухове. Но се появиха и други указания.

Дърводелец прави дървена ограда около двора на новострояща се къща на улица Рьойѝ и намира в парцела парче от разкъсано писмо, в което могат да се разчетат следните редове:

„… Необходимо е комитетът да вземе мерки да не се набират членове в секциите на някои дружества…“

А в послеписа:

„Научихме, че на улица Фобур-Поасониер № 5-а, в двора на оръжейника, имало пушки, на брой пет-шест хиляди. Секцията няма никакво оръжие.“

Находката развълнува дърводелеца и той показва листчето на съседите си главно защото няколко крачки по-далеч намира друго, също скъсано листче, с още по-многозначително съдържание. Ще възпроизведем графите му, защото този странен документ представлява исторически интерес:

КЦДР Научете списъка наизуст. После скъсайте листа. Посветените да сторят същото, когато получат заповедите ви.

ю, ог, а, фе

Привет и братски чувства

Л

Хората, които тогава знаеха за находката, разбраха едва по-късно смисъла на четирите главни букви: квинтуриони, центуриони, декуриони и разузнавачи, както и съдържанието на малките букви: ю, ог, а, фе, които означаваха дата — 15 април 1832 година. Под всяка главна буква бяха вписани имена, последвани от твърде характерни указания. Така например: „К. Банрел — 8 пушки и 83 патрона. Надежден. С. Бубиер — 1 пистолет, 40 патрона. Д. Роле — 1 дървена сабя, 1 пистолет, 1 ливра барут. Е. Тесие — 1 сабя, 1 раница. Точен. Терьор — 8 пушки. Смел“ и пр.

Все в същия двор дърводелецът намери трети път парче хартия, на което беше написан с молив, но твърде четливо, следният загадъчен списък:

„Единство. Бланшар. Сухо дърво 6.

Бара. Соаз. Сметната палата.

Костюшко. Касапинът Обри?

ЖЖР

Кай Гракх.

Право на преразглеждане. Дюфон. Фур.

Падане на жмрондистите. Дербак. Мобюе.

Вашингтон. Пенсон. 1 лист. 86 пат.

Марсилезата.

Сувер. на народа. Мишел. Кенкампоа. Сабя.

Ош.

Марсо. Платон. Сухото дърво.

Варшава. Тили, продавач на вестник «Попюлер»“

Почтеният буржоа, в чиито ръце попадна тази записка, узна значението й. Изглежда, че този списък представлявал пълния състав на секциите в четвърти район на Дружеството за правата на човека с имената на водачите на секциите и адресите им. Днес можем да обнародваме всички тези неизвестни факти, които принадлежат вече само на историята. Трябва да добавим, че Дружеството за правата на човека е било като че ли основано по-късно. Намерената бележка е представлявала навярно черновата, на която са били нахвърляни имената на ръководителите.

А междувременно след подхвърлянията и недвусмислените изказвания, след писмените указания започнаха да възникват и конкретни факти.

Обискирайки някакъв вехтошар на улица Попенкур, намерили в чекмеджето на скрина седем сиви листчета, сгънати по един и същ начин на четири, по дължината. Под листчетата били скрити двадесет и шест квадратчета от същата сива хартия, сгънати във форма на патрони, и една картичка, на която пишело:

Селитра … … 12 унции
Сяра … … … … 2 унции
Въглен … … … 2 унции и половина
Вода … … … … 2 унции

В протокола, съставен при обиска, било отбелязано, че чекмеджето миришело силно на барут.

На връщане от работа зидар забравил малко пакетче на една пейка до Аустерлицкия мост. Отнасят пакетчето на караулния пост. Отварят го и намират в него два печатни диалога, подписани с името Лаотиер, песента „Работници, обединявайте се!“ и тенекиена кутия, пълна с патрони.

Един работник подканва другаря си, с когото е седнал да пийне нещо, да го пипне, за да види колко му е топло. Другарят му напипва пистолет под блузата му.

На булеварда между Пер-Лашез и градската врата Трон, на най-безлюдното място, деца намират, играейки си в канавката, под купчина стърготини и изрезки чувал с калъп за отливане на куршуми, дървена форма за патрони, гаванка с ловджийски сачми и малка чугунена тенджерка, в която явно е било топено олово.

Вмъквайки се ненадейно в пет часа сутринта в дома на някой си Пардон, който по-късно стана секционен отговорник на секцията Барикада-Мери и бе убит по време на въстанието през април 1834 година, полицията го намерила изправен до леглото му, държащ в ръка патроните, които приготвял в момента.

В часа, когато работниците си почиват, видели двама мъже, които се срещнали между Пикпюс и Шарантон на малката пътека на караулните между две стени, близо до кръчмаря, пред чиято врата играят на сиамски кегли. Единият извадил изпод рубашката си пистолет и го подал на другия. Предавайки му го, той забелязал, че потната му гръд е овлажнила малко барута. Проверил пистолета и прибавил още малко барут. После двамата мъже се разделили.

Някой си Гале, убит по-късно на улица Бобур по време на априлските събития, се хвалел, че пази в дома си седемстотин патрона и двадесет и четири кремъка за пушка.

Правителството беше уведомено един ден, че в предградието са били раздадени наскоро оръжия и двеста хиляди патрона. Следващата седмица бяха раздадени още тридесет хиляди патрона. Забележителен факт: полицията не можа да намери нито един. Заловено писмо гласеше: „Близък е денят, когато в четири часа сутринта осемдесет хиляди патриоти ще се вдигнат с оръжие в ръка.“

Целият този кипеж беше съвсем явен и, кажи-речи, от никого необезпокояван. Подготовката на надвисналото въстание се извършваше спокойно пред очите на правителството. Всички особености на тайната, но доловима вече криза бяха налице. Гражданите разговаряха спокойно с работниците за събитието, което се подготвяше. Казваха: „Как върви бунтът“ — със същия тон, с който биха попитали: „Как е жена ви?“

Един търговец на мебели на улица Моро попитал дори:

— Е какво, кога нападате?

Някакъв бакалин пък каза:

— Скоро ще почнете, нали? Знам със сигурност. Преди месец бяхте петнадесет хиляди, а сега сте двадесет и пет.

И той предложи пушката си, а съседът му предлагаше малък пистолет, за който искаше седем франка.

Впрочем революционната треска се усилваше. Нито едно кътче от Париж или Франция не беше останало незасегнато. Пулсът на бунта се усещаше навсякъде. Подобно гъбичките, които се образуват в човешкото тяло вследствие на някои възпаления, мрежата на тайните дружества беше обхванала цялата страна. От лявото и същевременно тайно Дружество на приятелите на народа се беше породило Дружеството за правата на човека, едно от чиито окръжни носеше следната дата: „Плювиоз 40-та година от републиканската ера“. Това дружество оцеля дори след постановленията на углавния съд за разтурянето му. То не се колебаеше да кръсти секциите си със следните многозначителни имена:

Пики

Сигнал за тревога

Топовен сигнал

Фригийска шапка

21 януари

Дрипльовците

Скитниците

Върви напред!

Робеспиер

Равнило

Това ще стане!

Дружеството за правата на човека положи началото на Дружеството на действието. То беше основано от нетърпеливци, които се отделиха от ядрото и изпревариха другите. В недрата на големите дружества-майки се правеха опити за сформиране на нови дружества. Членовете на секциите се оплакваха, че ги дърпат на разни страни. Така възникна Галското дружество и Организационният комитет за градско самоуправление. По същия начин възникнаха и съюзите: Свобода на печата, Лична свобода, Просвета на народа. Борба с косвените данъци. После се появи Дружеството на работниците, ратуващи за равенство, които образуваха три групировки: привърженици на равенството, комунисти и реформисти. По-късно беше сформирана Армията на Бастилията, нещо като кохорта на военни начала, в която на всеки четирима души се падаше един сержант, на всеки десет — фелдфебел, на всеки двадесет — младши лейтенант, а на всеки четиридесет — лейтенант. В нея беше разрешено да се познават помежду си най-много петима души. Това изискване, което съчетаваше предпазливостта с неустрашимостта, носеше сякаш отпечатъка на Венеция. Стоящият начело централен комитет имаше две ръце — Дружеството на действието и Армията на Бастилията. Между републиканските дружества се беше проврял и един легитимистки съюз — Рицарите на верността. Той беше изобличен и изхвърлен.

Парижките дружества имаха разклонения в главните градове. В Лион, Нант, Лил и Марсилия имаше Дружество за правата на човека, Дружество на карбонарите, Дружество на свободните хора. Екс имаше свое революционно дружество, което носеше името Кугурда. Споменахме вече за него.

В Париж предградието Сен-Марсо беше не по-малко бурно от Сент-Антоан, а учебните заведения бяха също тъй неспокойни, както и предградията. Кафенето на улица Сен-Иасент и кръчмичката „Седемте билярда“ на улица Матюрен-Сен-Жак бяха сборни пунктове на студентите. Дружеството на Приятелите на ABC, тясно свързано с дружеството за взаимопомощ в Анжер и с Кугурдата в Екс, се събираше, както видяхме, в кафенето „Мюзен“. Същите младежи се срещаха, изтъкнахме вече и това, и в един ресторант-кръчма „Коринт“ на улица Мондетур. Събранията им бяха тайни. Други събрания, напротив, биваха провеждани открито, когато обстоятелствата позволяваха, и за дързостта им може да се съди по този откъслек от разпит по време на един по-късен процес:

— Къде се проведе това събрание?

— На улица Лапе.

— У кого?

— На улицата.

— Кои секции участвуваха?

— Само една.

— Коя точно?

— Секцията Манюел.

— Кой беше водачът?

— Аз.

— Много сте млад, за да се опълчите съвсем сам срещу правителството. Откъде получавахте инструкции?

— От централния комитет.

Армията беше също така разколебана, както и цивилното население. Това беше доказано по-късно от бунтовете в Белфор, Люневил и Епинал. Метежниците разчитаха на петдесет и втори, на пети, на осми, на тридесет и седми и на двадесети кавалерийски полк. В Бургундия и в градовете на Южна Франция забиваха Дървото на свободата — мачта, увенчана с червена капа.

Такова беше положението.

И то се чувствуваше най-осезаемо и най-силно в предградието Сент-Антоан, както вече изтъкнахме. Там беше невралгичното място.

Това старинно предградие, населено гъсто като мравуняк, трудолюбиво, сърцато и раздразнено като кошер, тръпнеше от нетърпение и жадуваше за бунт. Всичко живо се вълнуваше, без да прекъсва работата си. Нищо не е в състояние да даде представа за неговия трескав и мрачен облик. Под покрива на таванските стаички в това предградие се крие покъртителна нищета. Там живеят хора с пламенни и изключителни умове. Особено опасно е, когато изключителният ум съвпадне с изключителна бедност.

В предградието Сент-Антоан съществуваха и други причини за вълнение. Там се чувствуваше отгласът на търговските кризи, на фалитите, стачките, безработиците, неизбежни спътници на политическите смутове. По време на революция нищетата се явява едновременно причина и последица. Ударът, който тя нанася, й се връща. Това население, изпълнено с гордо мъжество, способно да затаи в себе си безкрайно много пламенност, винаги готово да грабне оръжието, избухливо, раздразнително, потайно, възбудено, като че ли чакаше само най-малката искра. Всеки път, когато вихърът на събитията подгони по небосклона подобни искри, в мисълта неволно изниква предградието Сент-Антоан, барутчийница от страдания и идеи, поставена по някаква случайност пред вратите на Париж.

Кръчмите в предградието Сент-Антоан, неведнъж споменати в тази глава, се ползуват с историческа известност. В метежни времена хората се опиват в тях по-скоро от думи отколкото от вино. Там витае пророчески дух и се чувствуват веения на бъдещето, които въодушевяват сърцата и възвисяват душите. Кръчмите на това предградие напомнят таверните на Авентинския хълм, построени над пещерата на пророчицата. В тях проникваше свещен полъх из дълбините. Масите на тия таверни бяха едва ли не триножници и там се пиеше напитката, която Ениус нарича сибилско вино.

Предградието Сент-Антоан е истинско народно хранилище. Революционните сътресения предизвикват напуквания, през които си пробива път върховната народна власт. Тази върховна власт може понякога да извърши пакости. Тя се лъже подобно на всяка друга власт. Но дори когато се отклонява от правия път, тя си остава величава. За нея може да се каже, също както за слепия циклоп: „Ingens“^[2].

През деветдесет и трета година, според това дали умовете бяха завладени от благородна или жестока идея, според това дали в даден ден преобладаваше фанатизмът или възторгът, от предградието Сент-Антоан се понасяха или дивашки орди, или героични дружини.

Дивашки. Да се спрем малко на тази дума. Какво искаха тези настръхнали от озлобление мъже, размахали тояги и копия, които се втурваха с рев, дрипави и кръвожадни, в първите дни на революционния хаос към стария изтръпнал в ужас Париж? Те искаха край на потисничеството, край на тираниите, край на войните, работа за мъжа, образование за детето, социални грижи за жената, свобода, равенство, братство, хляб за всички, духовна култура за всички, превръщането на земята в рай, прогрес. И доведени до изстъпление, излезли извън себе си, полуголи, със суровици в ръка и със зверски вой на уста, те искаха свещения, благороден и мирен прогрес. Диваци безспорно. Но диваци на цивилизацията.

Те провъзгласяваха с ярост правото си. Искаха да принудят човешкия род да превърне живота си в рай, па макар и чрез трепет и страх. Приличаха на варвари, а бяха всъщност спасители. Те търсеха светлина, а маската на нощта скриваше лицата им.

Срещу тия свирепи — не го отричаме — и страшни мъже, но свирепи и страшни в името на благоденствието, стоят други: усмихнати, в извезани със сърма одежди, окичени с панделки и звезди, с копринени чорапи и бели пера, с жълти ръкавици и лачени обувки, които, седнали край покрита с кадифе маса до мраморна камина, настояват благовъзпитано за запазване и поддържане на старото, средновековното, на свещеното право, фанатизма и невежеството, на робството и смъртното наказание, на войната, въздавайки полугласно и благопристойно възхвала на меча, кладата и ешафода. Колкото до нас, ако трябваше да избираме между варварите на цивилизацията и цивилизованите варвари, бихме предпочели първите.

Но, слава богу, възможен е и друг избор. Не е необходимо да се хвърляме презглава в бездната нито в едното, нито в другото направление. Нито деспотизъм, нито терор. Ние искаме да стигнем до прогреса по полегата пътека.

Бог се грижи за това. Божията политика се състои именно в намаляване на стръмните наклони.

VI
Анжолрас и сподвижниците му

Приблизително по същото време Анжолрас проведе тайнствена проверка с оглед на възможни събития.

Всички бяха свикани на тайно събрание в кафене „Мюзен“.

Служейки си с няколко полузагадъчни, но многозначителни метафори, Анжолрас каза:

— Налага се да знаем докъде сме стигнали и на кого можем да разчитаме. Ако искаме бойци, трябва да ги подготвим. И да имаме това, което е нужно за бой. От това няма вреда. По-вероятно е да се нанижеш на някой рог, когато по пътя ти има волове, а не когато няма. Та нека преброим стадото. Колко души сме? Не бива да отлагаме тази работа за утре. Революционерите трябва винаги да бързат. Прогресът няма време за губене. Няма защо да разчитаме на неочакваното. Не бива да ни изненадат неподготвени. Трябва да прегледаме всички брънки на веригата и да проверим дали държат. Работата трябва да се обмисли основно още днес. Ти, Курфейрак, иди да видиш студентите от политехниката.

Днес е техният свободен ден. Сряда. Вие пък, Фьойѝ, ще видите другарите в Гласиер, нали? Комбфер ми обеща да отиде в Пикпюс. Там всичко гъмжи. Баорел ще посети Естрапад. Прувер, масоните са охладнели нещо. Ще ни кажеш какво става с ложата на улица Грьонел-Сент-Оноре. Жоли ще отиде в клиниката на Дюпюитрен и ще опипа пулса на медицинския факултет. Босюе ще се поразходи до Съдебната палата и ще поговори със стажантите. Аз пък се нагърбвам с Кугурдата.

— Ето че всичко е уредено — забеляза Курфейрак.

— Не е.

— Какво друго има?

— Нещо много важно.

— Какво именно? — попита Комбфер.

— Градската врата Мен — отвърна Анжолрас. Той помълча малко, дълбоко замислен, и добави: — При градската врата Мен има скулптори, художници, помощник-ваятели. Възторжена компания, която обаче лесно охладнява. Не зная какво им е станало от известно време. Мислят за нещо друго. Не горят. По цял ден играят на домино. Необходимо е да се отиде при тях и да им се поговори сериозно. Те се събират у Ришфьо. Може да ги намерите там между дванадесет и един часа на обед. Трябва да се раздуха пепелта. Разчитах за това на нашия завеян Мариус. Него, общо взето, го бива, но напоследък никакъв го няма. Трябва ми някой за градската врата Мен. Нямам човек под ръка.

— Ами аз — възрази Грантер. — Нали аз съм тук.

— Ти ли?

— Аз, разбира се.

— Ти да поучаваш републиканци? Да възпламеняваш в името на принципи охладнели сърца?

— Защо не?

— Че нима си годен за него?

— Ако не друго, поне амбиция имам донякъде — отвърна Грантер.

— Но ти не вярваш в нищо.

— Вярвам в тебе.

— Грантер, искаш ли да ми направиш една услуга?

— Всичко, каквото пожелаеш. Дори да лъсна обувките ти.

— Добре тогава, не се бъркай в работите ни. Гледай си абсента.

— Неблагодарник си ти, Анжолрас.

— Ти твърдиш, че си готов да отидеш при градската врата Мен? Способен ли си за подобно нещо?

— Способен съм да се спусна по улица Гре, да пресека площад Сен-Мишел, да завия по улица Мьосиьо льо Пренс, да тръгна по улица Вожирар, да отмина кармелитите, да завия по улица Аса, да стигна до улица Шерш-Миди, да отмина военния съвет, да изкача улица Вией-Тюйлери, да прекося булеварда, да поема по шосето за Мен, да мина вратата и да вляза в Ришфьо. Способен съм за това. Ако не аз, поне обувките ми са годни да го сторят.

— Познаваш ли що-годе приятелчетата, които се събират у Ришфьо?

— Не много отблизо. Но си говорим на „ти“.

— И какво ще им кажеш?

— Ще им поговоря за Робеспиер, дявол взел го, за Дантон. За принципите.

— Ти?

— Аз я. Но никой не ми отдава заслуженото. Ако се заловя, ставам страшен! Чел съм Прюдом, познавам „Общественият договор“, зная наизуст конституцията от година Втора. „Свободата на един гражданин завършва там, където почва свободата на друг гражданин.“ Ти май за последен простак ме вземаш? В чекмеджето на писалището си съм запазил една стара асигнация. Правата на човека, върховната власт на народа, тю да му се не види! Аз съм даже малко нещо ебертист. В състояние съм цели шест часа, с часовник в ръка, да плещя най-високопарни неща.

— Говори сериозно! — пресече го Анжолрас.

— Че какво по-сериозно искаш? — каза Грантер.

Анжолрас помисли известно време и махна с ръка като човек, който е взел решение.

— Грантер — каза той съвсем сериозно, — съгласен съм да те изпитам. Иди при градската врата Мен.

Грантер живееше в мебелирано жилище съвсем близо до кафене „Мюзен“. Той излезе и пет минути по-късно се върна. Беше се отбил у дома си, за да си сложи жилетка от епохата на Робеспиер.

— Червена — заяви той, влизайки, без да сваля поглед от Анжолрас. После притисна енергично към гърдите си алените ревери на жилетката и като се приближи до Анжолрас, прошепна на ухото му: — Бъди спокоен.

Той нахлупи решително шапката си и тръгна.

Четвърт час по-късно задното помещение на кафене „Мюзен“ опустя. Всички приятели на ABC се бяха разотишли, всеки по работата си. Анжолрас, който се беше наел с Кугурдата, излезе последен.

Привържениците на Кугурдата в Екс, които живееха в Париж, се събираха тогава в долината на Иси, в една от многобройните по онова време изоставени кариери из околностите на Париж.

Докато крачеше към сборното място, Анжолрас преценяваше мислено положението. Когато явленията, предизвестяващи скрито социално заболяване, се развиват бавно, най-малкото усложнение ги спира и ги заплита. На това се дължат погромите и възражданията. Анжолрас прозираше под тъмните воали на бъдещето лъчезарен разсвет. Кой знае? Може би беше близък часът. Народът, завоюващ отново правата си! Какво дивно зрелище! Революцията, обхващаща отново величествено Франция и заявяваща на света: „Продължението утре.“ Анжолрас беше доволен. Пещта се беше нагорещила. Преди малко той беше пръснал над Париж шепа барут — приятелите си. Той съединяваше мислено проникновеното философско красноречие на Комбфер, възторжения космополитизъм на Фьойѝ, пламенността на Курфейрак, смеха на Баорел, меланхоличното настроение на Жан Прувер, начетеността на Жоли, сарказмите на Босюе и си представяше пращенето на електрическите искри, изскачащи почти едновременно навред. Всички на работа. Безспорно резултатът ще оправдае усилията. Така беше добре. Това го наведе на мисълта за Грантер. „Добре, че се сетих — помисли си той, — градската врата Мен ми е, кажи-речи, на пътя. Дали да не продължа до Ришфьо и да видя какво прави Грантер и доколко е успял в агитацията си?“

Часовникът от камбанарията на Вожирар удари един часа, когато Анжолрас стигна до пушалнята на Ришфьо. Той бутна вратата, влезе, скръсти ръце, без да задържи вратата, която го блъсна по раменете, и погледна в залата, пълна с маси, мъже и цигарен дим.

Някой викаше гръмогласно в задименото помещение, прекъсван живо от друг. Грантер спореше с противника си.

Седнал срещу него на маса с плоча от напръскан мрамор, по която малките правоъгълници на доминото образуваха своето съзвездие, той удряше с юмрук по мрамора и Анжолрас чу следния диалог:

— Двойна шесторка.

— Четири.

— Свиня! Пасувам.

— Загубен си. Две.

— Шест.

— Три.

— Ас.

— Аз съм на ход.

— Четири.

— Не минава.

— Твой ред е.

— Направих страшна грешка.

— Върви ти.

— Петнадесет.

— И още седем.

— Станаха ми двадесет и две. (Замислено.) Двадесет и две.

— Ти не очакваше двойната шесторка. Ако я бях сложил в началото, цялата игра щеше да протече иначе.

— Пак двойка.

— Ас.

— Ас ли? Добре тогава, петица.

— Нямам.

— Ти игра пръв, нали?

— Да.

— Празно.

— Брей, че ти върви! Браво! Много ти върви! (Продължително мислене.) Две.

— Ас.

— Нито петица, нито ас. Доста досадно за тебе.

— Домино!

— Ах, дявол взел те!