Виктор Юго
Клетниците (21)

II
Мариус беден

Нищетата е като всички други човешки състояния. С времето става поносима, добива известна форма и съдържание. Човек вегетира или с други думи, влачи хилаво, но все пак достатъчно за поддържане на живота съществуване. Ето как Мариус Понмерси беше организирал живота си.

Той беше излязъл вече от най-тесния проход. Дефилето се бе разширило малко пред него. След много труд, мъжество, упорство и воля той беше успял да стигне приблизително до седемстотин франка годишен доход. Научил беше немски и английски. Благодарение на Курфейрак, който го беше свързал със своя приятел книжар, Мариус изпълняваше в книжарницата скромната роля на полезен човек. Съставяше проспекти, превеждаше вестници, пишеше обяснителни бележки към изданията, събираше материал за биографии и пр. Чистият му доход, независимо дали годината беше добра, или не, беше средно седемстотин франка. Той се изхранваше с тях. И то не зле. Как? След малко ще ви разкажем.

Срещу годишен наем тридесет франка Мариус заемаше в плевника Горбо една бърлога без камина, изпълняваща функцията на кабинет и обзаведена само с най-необходимото. Мебелите бяха негова собственост. Той даваше три франка месечно на старата главна наемателка, която метеше жилището и му донасяше всяка сутрин малко топла вода, едно прясно яйце и хлебче за едно су. С хляба и яйцето закусваше. Закуската му струваше от две до четири су според това дали яйцата бяха скъпи или евтини. В шест часа вечерта отиваше на улица Сен-Жак и вечеряше у Русо, чиято гостилничка се намираше точно срещу Матюрен. Не ядеше супа. Поръчваше си ядене с месо за шест су, половин порция зеленчук за три су и десерт за три су. За още три су можеше да има хляб колкото иска. Що се отнася до питиетата, той не пиеше вино, а само вода. Когато плащаше на касата, пред която седеше величествено все още свежата по онова време и вече дебела госпожа Русо, той даваше едно су на келнера, а получаваше от госпожа Русо една усмивка. После си отиваше. Вечеря и усмивка срещу шестнадесет су.

Този ресторант „Русо“, в който се изпразваха много малко бутилки и твърде много кани, можеше да се причисли по-скоро към разхладителните, а не към разгорещителните заведения. Той не съществува вече. Собственикът имаше сполучлив прякор. Нарекли го бяха водопродавеца Русо.

И така, със закуската за четири су и вечерята за шестнадесет, храната му струваше двадесет су дневно. Това правеше триста шестдесет и пет франка годишно. Прибавете тридесет франка за наем и тридесет и шест на бабичката, плюс някои дребни разходи. С четиристотин и петдесет франка Мариус имаше храна, квартира и чистачка. Облеклото му струваше сто франка, бельото — петдесет, прането също петдесет. Общите му разходи не надхвърляха шестстотин и петдесет франка. Оставаха му петдесет франка. Той беше богат. Заемаше при случай по десет франка на някой приятел. Курфейрак веднъж взе назаем от него цели шестдесет франка. Колкото до отоплението, понеже нямаше камина, Мариус беше съкратил това перо.

Той имаше винаги два костюма. Стар, всекидневен, и друг, съвсем нов, за специални случаи. И двата бяха черни. Имаше само три ризи. Едната на него, другата в скрина, а третата у перачката. Подновяваше ги постепенно, когато се износваха. Бяха обикновено скъсани, затова закопчаваше сюртука си до брадата.

Години бяха необходими, докато Мариус достигне това цветущо положение. Сурови години. Трудни за преживяване, трудни за преодоляване. Мариус не беше проявил малодушие нито един ден. Беше изпитал всички неволи на оскъдицата. Беше правил всичко освен дългове. Можеше да се гордее, че никога не бе поискал назаем нито едно су. За него дългът означаваше начало на заробване. Той си казваше даже, че кредиторът е по-лош от господаря. Господарят притежава само тялото ви, докато кредиторът притежава достойнството ви и може да му нанесе плесник. Предпочиташе, вместо да заеме пари, да не яде. Беше прекарал много дни в пост. Съзнавайки, че всички крайности се сливат и че ако човек не вземе мерки, материалната нищета може да доведе до морална, той пазеше грижливо своята гордост. Някои изрази или постъпки, които при други обстоятелства биха му се сторили най-обикновена учтивост, му се струваха раболепни и той гордо изправяше глава. Не се впускаше в смели начинания, защото не искаше да претърпи поражение. Лицето му беше покрито със строга руменина. Беше стеснителен до нелюбезност.

По време на всички изпитания му се струваше, че някаква неведома вътрешна сила го ободрява и подкрепя. Душата подпомага тялото и го поддържа в дадени моменти. Тя е единствената птица, която е в състояние да носи на плещите клетката си.

Редом с името на баща му в сърцето на Мариус беше запечатано и друго едно име: името на Тенардие. Възторжен и дълбок по природа, Мариус беше обградил с ореол човека, комуто дължеше, както той си въобразяваше, живота на баща си, неустрашимия сержант, който беше спасил полковника сред куршумите и картеча при Ватерло. Споменът за този човек беше за него неразделен от спомена за баща му, той ги почиташе и двамата. Въздигнал ги бе в култ, който имаше, така да се каже, две степени: голям олтар за полковника и малък — за Тенардие. Чувството му на признателност се превръщаше в умиление при мисълта за бедственото положение, в което, доколкото той знаеше, беше изпаднал и безследно затънал Тенардие. Мариус беше узнал в Монфермей за разорението и фалита на злочестия ханджия. След това беше положил неимоверни усилия, за да открие следите му и да се добере до него в тъмната бездна на нищетата, която го беше погълнала. Мариус беше обходил целия край. Отишъл беше в Шел, в Бонди, в Гурне, в Ножан, в Лани. Цели три години го беше дирил без отдих, изразходвайки в тези търсения малкото си спестени пари. Никой не бе могъл да му каже нищо за Тенардие. Смятаха, че е заминал за чужбина. Кредиторите му го търсеха също не по-малко усърдно, макар и с не толкова обич, без да успеят да го открият. Мариус едва ли не се упрекваше, че не е успял в издирванията си. Полковникът му беше оставил това единствено задължение и Мариус считаше изплащането му за дело на чест.

„Как? — мислеше си той. — Когато баща ми е лежал умиращ на бойното поле, Тенардие е успял да го намери сред дима и картечите, да го изнесе на плещите си, без да му е задължен с каквото и да било, а аз, който дължа толкова много на Тенардие, да не мога да го открия в мрака, където той агонизира, и да го изнеса на свой ред от смъртта към живота. О, непременно ще го намеря!“

Мариус действително би дал едната си ръка, за да намери Тенардие, би дал цялата си кръв, за да го изтръгне от нищетата. Най-лелеяната и най-непостижимата негова мечта беше да срещне Тенардие, да му окаже услуга, да заяви: „Вие не ме познавате, но аз ви познавам. Ето ме. Разполагайте с мен!“

III
Мариус израснал

По онова време Мариус беше двадесетгодишен. От три години вече бе напуснал дядо си. Отношенията им бяха останали все същите и нито от едната, нито от другата страна бе правен опит за сближение или за среща. Пък и какъв смисъл имаше да се срещнат? За да се сблъскат наново? Кой от двамата би дал право на другия? Ако Мариус приличаше в твърдостта си на бронз, дядо Жилнорман беше як като желязо.

Трябва да признаем, че Мариус се лъжеше относно сърцето на дядо си. Той си беше въобразил, че господин Жилнорман никога не го бе обичал, че този рязък, суров и насмешлив старик, който вечно се гневеше, крещеше, вилнееше и заплашваше с бастуна си, изпитваше към него в най-добрия случай само повърхностната и взискателна привързаност на комедийните герои жеронтовците. Мариус се лъжеше. Срещат се бащи, които не обичат децата си, но няма нито един дядо, който да не обожава внук си. Всъщност ние вече казахме: господин Жилнорман беше луд за своя внук. Само че неговото обожание беше своеобразно — придружено от караници и дори от плесници. Но когато детето се махна от дома му, той усети в сърцето си черна пустота. Заповяда да не му споменават повече за него, като дълбоко в себе си съжаляваше, че така точно се придържат към нареждането му. В първите дни се надяваше, че този буонапартист, този якобинец, този терорист, този септемврист ще се върне. Но минаваха седмици, месеци, години, без кръвопиецът да се мерне, за голямо огорчение на господин Жилнорман. „Не можех все пак да не го изгоня! — казваше си дядото и си поставяше въпроса: — Ако наново ми се наложи да го сторя, по същия ли начин бих постъпил?“ Гордостта му тутакси отвръщаше: „Да“, но старческата му глава се поклащаше безмълвно и добавяше тъжно: „Не“. Понякога той изпадаше в униние. Мариус му липсваше. Старите хора се нуждаят от обич, както се нуждаят от слънце. Тя също ги стопля. Колкото и непоколебим да беше той, отсъствието на Мариус му се беше отразило зле. За нищо на света не би направил нито една стъпка за помирение с „малкия обесник“, но страдаше. Никога не питаше за него; мисълта му обаче беше неотлъчно при него. Водеше все по-уединен живот в квартала Маре. Беше както по-рано жизнен и избухлив, но жизнеността му се изразяваше в припряност и грубост, като че ли преливаше от болка и гняв, а избухванията му завършваха винаги със смирено и печално униние. Понякога мълвеше:

— Само да може да се върне, какъв плесник ще му залющя!

Колкото до лелята, ограничените й умствени възможности я правеха негодна за дълбоки чувства. Мариус се беше превърнал за нея в неясен, тъмен спомен и тя постепенно почна да се интересува за него по-малко, отколкото за котката или папагала, каквито, естествено, имаше.

Тайната горест на дядо Жилнорман беше още по-силна, защото той я криеше дълбоко в себе си и с нищо не я издаваше. Мъката му напомняше новоизобретените пещи, които изгарят собствения си дим. Случваше се понякога нетактичен познайник да го заговори за Мариус и да го попита:

— Какво прави или какво става вашият внук?

Старият буржоа отвръщаше с въздишка, ако му беше много тежко, или с нехайно отърсване на някоя прашинка от маншета си, ако искаше да си придаде весел вид:

— Господин барон Понмерси адвокатствува в някоя забутана кантора.

Докато старецът се измъчваше от съжаления, Мариус беше напълно доволен от постъпката си. Както се случва с всички добросърдечни хора, изпитанията бяха заличили спомена за оскърблението. Той мислеше с топлота за господин Жилнорман, но упорствуваше в нежеланието си да получи каквото и да било от човека, „който се беше отнасял зле с баща му“. Първоначалното му възмущение беше приело сега тази смекчена форма. Освен това той беше щастлив, че е изживял и продължава да изживява изпитания. Та нали страдаше в името на баща си. Суровият му начин на живот го задоволяваше и му допадаше. Той си казваше не без известна радост, че това беше изкупление — и плюе другото съвсем нищожно! — че иначе сигурно щеше да бъде наказан по-късно много по-жестоко за светотатственото си безразличие към собствения си баща, и то какъв баща! Нямаше да бъде справедливо баща му да изпита цялата горест, а той нито капка. Какво представляваха всъщност неговите усилия и оскъдица в сравнение с героичния живот на полковника? Та нали единственият начин да се приближи до баща си и да стане подобен нему беше да се бори също така доблестно с нищетата, както полковникът се беше борил с врага. Нали това беше искал да каже баща му с думите: „Той ще бъде достоен за него!“ Думи, които Мариус носеше още, не на гърдите си, понеже листчето беше пропаднало безследно, но в сърцето си.

Не бива да забравяме, че в деня, когато дядо му го изгони от дома си, Мариус беше още дете, а сега беше вече мъж. И той го съзнаваше. Несретата, нека кажем още веднъж, му беше оказала услуга. Бедността на младини, стига само да завърши благополучно, има едно предимство: тя насочва цялата воля към усилие, а душата — към стремление. Бедността разкрива тутакси грозните страни на материалния живот и събужда неудържим порив към духовен живот. Богатият младеж разполага със стотици блестящи, макар и груби развлечения — конни надбягвания, лов, хрътки, тютюн, хазартни игри, гуляи и всичко останало. Те удовлетворяват низките пориви на душата за сметка на възвишените и изтънчените. Бедният младеж с труд изкарва препитанието си. Той задоволява глада си и след като го утоли, може да си позволи само едно: да си помечтае. Само безплатните, дарени от Бога зрелища му са достъпни. Гледа небето, простора, звездите, цветята, децата, човечеството, сред което страда, мирозданието, сред което се откроява. Вглежда се внимателно в хората и открива човешката душа, вглежда се внимателно в мирозданието и съзира Бог. Унася се в мечти и се чувствува велик, потъва в съзерцание и се чувствува преизпълнен с умиление. Издига се от егоизма на човека, който страда, до милосърдието на човека, който разсъждава. В него покълва възхитителната способност да забрави себе си и да съчувствува на другите. При мисълта за безчислените наслаждения, които природата предлага, дарява и щедро раздава на отворените за нея души и които отказва на душите, останали затворени, той, богат с ума си, почва да съжалява богатите, притежаващи злато. Сърцето му се прочиства постепенно от всяка омраза успоредно с просветлението на съзнанието му. Нещастен ли е всъщност? Не. Бедността на младежа далеч не е за окайване. Колкото и беден да е някой момък, всеки стар император би му завидял за неговото здраве, сила, за чевръстата му походка, за блестящите очи, за буйната кръв, за черните коси, за румените бузи, за сочните устни, за белите зъби, за свежия дъх. И после нали всяка сутрин той се залавя за работа? И докато ръцете припечелват прехраната, гърбът му придобива горда стойка, а съзнанието му се обогатява с идеи. А когато завърши уморителния ден, той пак се отдава на своите неизразими възторзи, наслади и съзерцания. Той живее затънал в огорчения, ако щете дори в кал, спъва се в препятствия, камъни и тръни, но главата му се къпе в светлина. Той е твърд и уравновесен, кротък и спокоен, внимателен и строг, задоволяващ се с малко и снизходителен към другите. Благославя Бога, че го е дарил с две съкровища, които липсват на мнозина богаташи: труд, чрез който е извоювал свободата си, и мисъл, чрез която е извоювал достойнството си.

Точно това се случи и с Мариус. Дори ако искаме да бъдем искрени, трябва да кажем, че той попрекаляваше с мечтите. Откакто беше успял да изкарва що-годе сигурно хляба си, той се задоволяваше с това, никак не му тежеше, че е беден и си открадваше от времето за работа, за да го посвети на размисъл. С други думи, готов беше да прекарва понякога по цели дни унесен в мисли, изпаднал в някакъв транс, изцяло отдаден на безмълвната наслада от съкровените си възторзи и сияйни видения. За него житейският проблем се свеждаше до следното: да има колкото може по-малко материални занимания, за да се отдаде колкото може повече на духовните си нужди. Или, с други думи, да посвети няколко часа на действителния живот и цялото си останало време — на вечността. Понеже си въобразяваше, че нищо не му липсва, той не съзнаваше, че подобно схващане за съзерцанието води до леност, че се беше задоволил да посрещне само неотложните потребности на живота и че премного се беше отдал на почивка.

Явно беше, че за сърцат и енергичен човек като него това състояние беше само преходно и при първото сблъскване с неизбежните усложнения на съдбата Мариус щеше да се опомни.

Междувременно, макар че беше адвокат и независимо от предположенията на дядо Жилнорман, Мариус не пледираше, той дори не адвокатствуваше. Мечтателността му го беше отклонила от адвокатското поприще. Да общува с адвокати, да стърчи из съдилищата, да търси клиенти, каква скука! И защо! Той не виждаше никакво основание да променя професията си. Невзрачната книжарничка продължаваше да му дава сигурна, не особено тежка работа, която, както вече изяснихме, го задоволяваше.

Един от книжарите, при които работеше, му беше предложил да го вземе в дома си, да го настани удобно, да му осигури постоянна работа и да му дава хиляда и петстотин франка годишно. Удобно жилище! Хиляда и петстотин франка! Не е лошо, дума да не става. Но да се откаже от свободата си? Да се превърне в наемник! Своего рода литературен служител! Мариус смяташе, че ако приеме това предложение, положението му едновременно ще се подобри и ще се влоши. Той щеше да спечели благополучие и да загуби достойнството си. Все едно да смени съвършената си красива несрета срещу уродливо и жалко притеснение. Да се превърне от сляп в едноок. Той отказа.

Мариус живееше уединено. Воден от вродената си склонност да страни от другите, а и доста грубо отблъснат от младежите, начело на които стоеше Анжолрас, той не се присъедини към тях. Останаха добри другари. Готови бяха да се подпомагат по всевъзможни начини, ако се наложеше, но не отиваха по-далеч. Мариус имаше само двама приятели, единия млад, другия стар: Курфейрак и господин Мабьоф. Той като че ли изпитваше по-голяма слабост към стария. Първо, защото на него дължеше прелома, който беше се извършил в душата му, и защото благодарение на него беше опознал и обикнал баща си.

— Той смъкна пердето от очите ми — обичаше да казва Мариус.

Безспорно църковният настоятел беше изиграл решаваща роля в живота му.

И все пак в този случай господин Мабьоф беше само сляпо и безучастно оръдие на провидението. Той освети случайно Мариус, без сам да си дава сметка, както внесената от някого свещ осветява стаята. Той беше свещта, а не съзнателно действуващият човек.

Колкото до вътрешния политически прелом на Мариус, господин Мабьоф беше съвсем неспособен да го разбере, а камо ли да го желае и да го насочи.

Понеже ще го срещнем и по-нататък, няма да е излишно да кажем няколко думи за него.

IV
Господин Мабьоф

В деня, в който господин Мабьоф каза на Мариус: „Аз уважавам политическите убеждения“, той даде израз на истинското състояние на своя дух. Всички политически убеждения му бяха еднакво безразлични, той ги тачеше всички без разлика, стига само никой да не се опитва да му ги налага. Също както древните гърци наричаха фурните „прекрасните, добричките, прелестни“ Евмениди. Политическите убеждения на господин Мабьоф се свеждаха до страстната му любов към растенията и главно към книгите. И той, подобно на всички други, спадаше към категорията с окончание „ист“, без което едва ли някой би могъл да мине по онова време, само че не беше нито роялист, нито бонапартист, нито хартист, нито орлеанист, нито анархист, а просто букинист.

Господин Мабьоф не можеше да се начуди как хората стигат до омраза заради такива несъстоятелни неща като харта, демокрация, законност, монархия, република и прочие, когато има толкова разнообразни видове мъхове, треви и храсти на този свят, на които хората биха могли да се любуват, и толкова купища книги в голям и малък формат, които биха могли да прелистват. Не обичаше да се чувствува безполезен. Беше не само колекционер на книги, но и читател, не само ботаник, но и градинар. Когато се запозна с полковник Понмерси, сближи ги една тяхна обща страст: докато полковникът облагородяваше цветята, господин Мабьоф облагородяваше плодовете. Беше успял да създаде от обикновено семе доброкачествен сорт круши, сочни като сенжерменските. Изглежда, че вследствие на извършено от него кръстосване се е получила радващата се на такава известност днес октомврийска мирабела, която е също толкова уханна, както и петровката. Ходеше на църква не защото бе много набожен, а защото бе много тих. Той обичаше човешките лица, но не можеше да понася шума на тълпите и само в църквата срещаше хората събрани заедно и безмълвни. Понеже съзнаваше, че е необходимо да изпълнява известни функции в държавата, беше станал църковен настоятел. Никога не му се беше случвало да обикне някоя жена повече от луковица на лале или някой мъж повече от издание на „Елзевир“^[1]. Отдавна беше надхвърлил шестдесет години, когато веднъж му зададоха въпроса:

— Никога ли не сте се женили?

— Забравих да го направя — отвърна той.

Ако му се случеше — а кому не се случва? — да въздъхне: „Ех, защо не бях богат!“ — това възклицание не се изтръгваше от гърдите му при вида на някое хубаво момиче, както би възкликнал дядо Жилнорман, но заради някоя книга. Живееше сам със старата си прислужница. Страдаше малко нещо от ревматизъм в ръцете и когато спеше, подутите му старчески пръсти се вкопчваха конвулсивно в гънките на постелята. Беше съставил и обнародвал труд за „Флората в околностите на Котре“ с цветни илюстрации, чиито клишета пазеше още — доста ценен труд, който продаваше сам. Два-три пъти дневно се звънеше по този повод в дома му на улица Мезиер. Докарваше си по две-три хиляди франка. Това беше, кажи-речи, целият му доход. Макар и беден, той беше съумял да събере с цената на много търпение, лишения и време ценна колекция от всевъзможни редки екземпляри. Винаги излизаше, с книга под мишница и в повечето случаи се връщаше с две. Единствената украса на четирите стаи в партера, които заедно с малката градина съставяха жилището му, бяха поставените в рамка хербарии и гравюрите от стари майстори. Видеше ли сабя или пушка, просто се вледеняваше. Цял живот не се бе доближавал до оръдие, дори в Дома на инвалидите. Стомахът му все още беше в ред, косите му бяха съвсем бели, устата и умът му бяха загубили зъбите си, цялото му тяло трепереше, стряскаше се лесно и приличаше на стар овен. Говореше с пикардски акцент и се смееше като дете. Брат му беше свещеник. Трябваше да добавим, че освен стария книжар от Порт-Сен-Жак, Ройол, той нямаше друг приятел и не дружеше с никой друг смъртен. Мечтаеше да аклиматизира индигото във Франция.

И прислужницата му спадаше към простодушните невинни създания. Бедната добра старица беше девственица. Котаракът Султан, който би могъл успешно да съперничи с мяукането си на изпълнението на „мизерере“ от Алегри в „Сикстинската капела“, запълваше сърцето й и удовлетворяваше наличните й количества страст. Дори в мечтите си не се бе насочвала към който и да е мъж. Не беше изменила ни веднъж на котарака си, мустаката също като него. Най-голямата й гордост бяха вечно белите й шапчета. Всеки неделен следобед проветряваше бельото в сандъка си и разстилаше върху леглото платовете за рокли, които си купуваше, без никога да си ги ушие. Знаеше да чете и господин Мабьоф я беше прекръстил „леля Плутарх“.

Мариус беше допаднал на господин Мабьоф със своята младост и с мекия си нрав. Той стопляше старостта му, без да подхвърля на изпитание стеснителността му. Младостта, съчетана с благост, е тих, слънчев ден за старците. Когато Мариус се наситеше на военна слава, на барутен дим, на походи и преходи, на невероятните сражения, в които баща му беше нанасял и получавал на свой ред страшни удари със сабя, той посещаваше господин Мабьоф и господин Мабьоф му говореше за героя, но този път за любовта му към цветята.

Около 1830 година брат му, свещеникът, умря и почти непосредствено след това целият кръгозор на господин Мабьоф помръкна, като че над него се спусна нощ. Нотариусът му фалира и десетте хиляди франка, които съставляваха цялото негово лично и наследено от брат му имущество, пропаднаха. Юлската революция предизвика криза в търговията с книги, а в такива тежки моменти първото нещо, което престава да се търси, е някаква си „Флора“. Продажбата на „Флората в околностите на Котре“ внезапно пресекна. Изминаха седмици, без да се яви нито един купувач. Господин Мабьоф току се сепваше при някое случайно позвъняване.

— Носачът на вода, господине — казваше тъжно леля Плутарх.

С една дума, в един прекрасен ден господин Мабьоф напусна улица Мезиер, отказа се от функциите си на църковен настоятел, отказа се и от църквата „Сен-Сюл пие“, продаде част — не от книгите си, а от гравюрите, на които държеше най-малко, и се настани в малка къщица на булевард Монпарнас, където впрочем проживя само три месеца по две причини: първо, партерът и градината струваха триста франка, а той не смееше да отдели повече от двеста франка за квартира, и, второ, в съседство се намираше стрелбището „Фату“, където по цял ден стреляха с пистолети, това беше нетърпимо.

Той взе непродадените екземпляри от своята „Флора“, клишетата, хербариите, папките и книгите и се настани близо до Салпетриер в сламена селска къщурка в предградието Аустерлиц, където срещу петдесет екю годишно разполагаше с три стаи, заградена с плет градина и кладенец.

Възползува се от пренасянето, за да разпродаде почти всичките си мебели. Когато влезе в новото жилище, беше в отлично настроение и сам закова пирони, за да закачи гравюрите и хербариите си. Останалата част от деня прекара в прекопаване на градината, а вечерта, когато забеляза замисления и унил вид на леля Плутарх, потупа я по рамото и й каза усмихнат:

— Няма нищо, нали ни остана индигото!

Само двама посетители бяха допуснати в къщичката в Аустерлиц — гръмко име, което, да си признаем, му беше доста неприятно: книжарят от Порт-Сен-Жак и Мариус.

Впрочем ние вече изтъкнахме, че мозъците, които са в плен на мъдрост или безумие или и на двете едновременно — което се случва по-често, — са мъчно достъпни за житейските грижи. Те са равнодушни дори към собствената си участ. Съсредоточаването на мисълта върху даден въпрос поражда пасивност, която, ако е съзнателна, би могла да мине и за философия. Човек започва да запада постепенно, слиза все по-ниско и дори рухва, без сам да го забележи. Вярно е, че в края на краищата винаги се опомня, но късно. Междувременно като че ли не участвува в играта, завързала се между слуката и неслуката му. Макар че е залогът, той я наблюдава с безразличие.

Така и господин Мабьоф въпреки сгъстяващия се около него мрак, независимо от гаснещите една след друга надежди, беше запазил дълбоко, макар и безразсъдно спокойствие. Умствените му привички напомняха люлеенето на махало. Получил начален подтик от някоя илюзия, той продължаваше да се движи, макар че илюзията отдавна се бе разсеяла. Часовникът не спира точно в момента, когато загубим ключа за навиването му.

Господин Мабьоф си имаше свои невинни удоволствия. Удоволствията му бяха непредвидени и не струваха нищо. Възникваха при най-нищожен повод. Веднъж леля Плутарх четеше в ъгъла на стаята някакъв роман. Тя четеше на глас, понеже й се струваше, че така разбира по-хубаво. Когато четеш на глас, потвърждаваш един вид сам на себе си прочетеното. Някои хора четат толкова високо, че сякаш са готови да се закълнат в истинността на написаното.

Леля Плутарх четеше точно така енергично романа, който държеше в ръцете си. Господин Мабьоф слушаше машинално, макар че мислеше за друго.

Ставаше дума за драгунски офицер и някаква хубавица. Леля Плутарх стигна до следната фраза: „… Хубавицата се разбуди, а драгунът…“

Тук тя прекъсна четенето, за да избърше очилата си.

— Буда и драконът — поде полугласно господин Мабьоф. — Вярно, имало е дракон, който бълвал пламъци от дъното на пещерата си и изгарял небето. Много звезди били изпепелени от чудовището, което имало нокти на тигър. Буда отишъл в пещерата и успял да го укроти с проповедта си. Много хубава книга четете, лельо Плутарх. Едва ли има по-хубаво предание от това.

И господин Мабьоф потъна в блажени мечти.

V
Бедността, добра съседка на несретата

Мариус се беше привързал към простодушния старец, който бавно затъваше в оскъдицата, осъзнавайки постепенно положението си и посрещайки го по-скоро с удивление, отколкото с огорчение. Мариус се виждаше с Курфейрак, когато случайно го срещнеше, а отиваше нарочно да види господин Мабьоф. Твърде рядко обаче — най-много един-два пъти месечно.

Мариус обичаше дългите самотни разходки по отдалечените булеварди, по Марсово поле или из безлюдните алеи на Люксембургската градина. Застояваше се понякога половин ден край някоя зеленчукова градина, загледан в лехите със салата, в кокошките, ровещи торището, и в коня, въртящ колелото на кладенеца. Минувачите го поглеждаха учудени, някои го намираха съмнителен, други — злокобен. А той всъщност беше най-обикновен беден младеж, с безцелно залутани мисли.

По време на една своя разходка беше открил плевника Горбо и се беше настанил в него, привлечен от усамотението и ниската цена. Сред наемателите беше известен само под името господин Мариус.

Когато се запозна с някои бивши генерали и бивши другари на баща си, те го поканиха да ги посети. Той не отказа. Това бе за него случай да поговори за баща си. Ходеше от време на време у граф Пажол, у генерал Белавен, у генерал Фририон, в Дома на инвалидите. Там свиреха и танцуваха. За тези вечери Мариус обличаше новия си сюртук. Той обаче отиваше на тези балове и вечеринки само когато беше много мразовито, защото не можеше да наеме кола, а искаше да отиде с блестящи като огледало ботуши.

Понякога казваше без особено огорчение:

— Такива са хората. Когато влизаш в някой салон, можеш да си окалян къде да е, но обувките ти трябва да бъдат чисти. Едно нещо трябва да е напълно безупречно, за да бъдеш приет. Съвестта ли? Нищо подобно. Ботушите.

Съзерцанието разсейва всички страсти освен сърдечната. Така и политическата трескавост на Мариус стихна. За това допринесе и революцията през 1830 година, която го задоволи и успокои. Той си беше останал същият, но не изпитваше вече раздразнение. Убежденията му не бяха се променили, но се бяха смекчили. Или по-право казано, той нямаше вече убеждения, а симпатии. На коя партия беше привърженик? На партията на цялото човечество. От цялото човечество се беше спрял на Франция, от Франция — на народа, а от народа — на жената. И неговото съчувствие се насочваше към нея. Сега той предпочиташе идеите пред фактите, поетите пред героите и беше склонен да се възхити повече от книга, подобна на книгата на Йов, отколкото от събитие, подобно на Маренго. А вечер, когато се връщаше през булевардите след прекаран в съзерцание ден и зърнеше между клоните на дърветата безбрежната шир, безименните небесни светлини, бездънния свод, съкровения мрак, това, което е дело само на човека, му се струваше съвсем нищожно.

Струваше му се — и може би не се лъжеше, — че се е добрал до истинския смисъл на човешкия живот и на човешката философия, като съсредоточаваше взора си върху небето, единственото нещо, което истината можеше да съзре от дъното на своя кладенец.

Това не му пречеше да крои всевъзможни планове, проекти, комбинации и мечти за бъдещето. Ако нечие око би надзърнало в душата на Мариус, докато той се унасяше в блянове, то би било заслепено от нейната чистота. И действително, ако нашето зрение би имало способността да надниква в чуждото съзнание, мечтите на хората биха ни разкрили по-добре тяхната същност, отколкото мислите им. Мисълта се подчинява на волята, а мечтата — не. Понеже възниква съвсем непринудено, мечтата приема и запазва нашия духовен облик дори когато мечтаем за грандиозни и идеални неща. Нищо не излиза по-непосредствено, по-непресторено от съкровените дълбини на душата ни, както несъзнателните ни, неудържими пориви към блестяща участ. Истинският характер на всеки човек проличава много по-добре в тези стремежи, отколкото в стройните, разумни и свързани мисли. Нашите химери са наши двойници. Всеки мечтае за неведомото и непостижимото според природата си.

Към средата на същата 1831 година старицата, която прислужваше на Мариус, сподели с него, че ще изхвърлят съседите му, сиромашкото домакинство Жондрет. Мариус, който по цели дни не се прибираше в дома си, едва ли знаеше, че има съседи.

— Защо ги пъдят? — попита той.

— Защото не си плащат наема. Дължат вече за две тримесечия.

— Колко прави това?

— Двадесет франка — каза старицата.

Мариус беше отделил за всеки случай тридесет франка в едно чекмедже.

— Ето ви двадесет и пет франка — каза той на бабичката. — Платете вместо тия бедни хорица, дайте им останалите пет франка, но не им казвайте от кого са.

VI
Заместникът

По една случайност полкът, в който служеше лейтенант Теодюл, беше преместен на гарнизон в Париж. По този повод главата на леля Жилнорман роди втора идея. Първия път, както знаем, тя измисли Теодюл да проследи Мариус. Този път науми да замести Мариус с Теодюл.

Не беше зле, в случай, че старият изпита неясна потребност да вижда младежко лице в къщата — утринните зари са понякога сладки за грохналите, — да му изнамери друг Мариус. „Че какво — помисли си тя, — нали и в книгите се срещат печатни грешки: Мариус, четете Теодюл.“

Праплеменник е, кажи-речи, собствен внук. По липса на адвокат, защо да не се задоволи с улан.

Една сутрин, докато господин Жилнорман четеше вестник „Котиден“, дъщеря му влезе и му каза колкото може по-кротко, защото се решаваше съдбата на нейния любимец:

— Татко, Теодюл ще дойде тази сутрин да ви поднесе почитанията си.

— Какъв Теодюл?

— Праплеменникът ви.

— Така ли! — процеди дядото.

И пак потъна в четивото си, като забрави праплеменника си Теодюл, и скоро изпадна в силно раздразнение, което неизменно го обхващаше при всяко четене на вестниците. „Листът“, който държеше в ръцете си, роялистки, не ще и питане, споменаваше без коментарии за едно ежедневно за тогавашен Париж събитие — че студентите от юридическия и медицинския факултет ще се съберат на площада пред Пантеона по обед, за да обсъждат. Вероятно някой от актуалните проблеми: артилерията на националната гвардия или конфликта между военния министър и „гражданската милиция“ по повод оставените в двора на Лувър оръдия. Студентите щяха „да обсъждат“ този въпрос. Това стигаше напълно на господин Жилнорман, за да кипне.

Той си спомни за Мариус, който също беше студент и сигурно щеше да отиде заедно с другите „да обсъжда“ по пладне на площада пред Пантеона.

Тия неприятни мисли го вълнуваха, когато госпожица Жилнорман въведе безшумно лейтенант Теодюл, облечен в цивилни дрехи, за да направи добро впечатление. Уланът си беше помислил: „Старият дявол едва ли е вложил всичките си пари в пожизнена рента. Струва си труда да се преобличам сегиз-тогиз като цивилен за каузата.“

Госпожица Жилнорман каза високо на дядото:

— Теодюл, вашият племенник.

И тихичко пошепна на Теодюл:

— Съгласявайте се с всичко.

После тя се оттегли.

Непривикнал на такива достопочтени срещи, лейтенантът промърмори плахо:

— Добър ден, вуйчо.

Той понечи да отдаде машинално чест, но завърши поздрава си с обикновен поклон.

— А, вие ли сте? Много добре. Седнете — каза дядото.

Като изрече това, той напълно забрави улана.

Теодюл седна, а господин Жилнорман стана прав.

Той се заразхожда надлъж и нашир из стаята с ръце в джобовете, като говореше гръмко и току премяташе в раздразнението си с треперещи пръсти двата часовника в двете джобчета на жилетката си.

— Сополанковци! И се събират не другаде, а на площада пред Пантеона! Пусто да остане! Голобради хлапаци, които до вчера не са можели да си вържат сами гащите! Които още миришат на мляко! И тия пеленаци щели да ми „обсъждат“ утре по пладне! Накъде отиваме? Накъде отиваме? Явно, към пропаст. Ето докъде ни доведоха голтаците. Гражданска артилерия! Щели да разискват за гражданската артилерия! Да плещят публично има ли право, или не националната гвардия да дава залпове! А с кого ще се съберат там? Полюбувайте се на делото на якобинците. Обзалагам се на каквото щете, един милион залагам, че там ще срещнете само рецидивисти и освободени каторжници. Републиканците и каторжниците са от един дол дренки. Та нали Карно беше казал: „Къде да ида, предателю?“, а Фуше му отговорил: „Където искаш, глупако!“ Ето какво представляват републиканците.

— Точно така — потвърди Теодюл.

Дядото извърна леко глава, погледна Теодюл и продължи:

— И като си помисли само човек, че този обесник има безразсъдството да стане карбонар! Защо напусна дома ми? За да станеш републиканец? Пфу! Ами че народът пет пари не дава за твоята република! Не иска и да чуе за нея. Той е достатъчно благоразумен. Знае, че винаги е имало и винаги ще има крале, че той си е народ и нищо повече, плюе той на твоята република, глупако! Как можа да ти хрумне такова нещо? Ама че са извеяни тия младежи, даже храчката ти не заслужават. Дивотия, вперили са се в чичо Дюшен, правят мили очи на гилотината, пеят романси и дрънкат с китари под балкона на деветдесет и трета година. И всички се хващат на въдицата. Ни един не й убягва. Достатъчно е да вдъхнеш въздуха на улицата, за да пощръклееш. Деветнадесети век е чиста отрова. Първият срещнат хлапак си пуща брада на козел, мисли, че е кой знае що и зарязва старите си родители. Републиканец, романтично, нали? А какво ще рече романтика? Ще ми направите ли удоволствието да ми кажете какво означава това? Всевъзможни щуротии. Преди една година същите хора ходеха да гледат „Ернани“. Представяте ли си само „Ернани“! Антитези, ужасии, няма нищо общо с френски език. А сега и тези оръдия в двора на Лувър. Ето докъде стигна съвременното разбойничество.

— Имате пълно право, вуйчо! — забеляза Теодюл. Господин Жилнорман поде:

— Оръдия в двора на музея! За какво им са? За какво им е притрябвало оръдие? Кого ще обстрелвате? Аполон Белведерски ли? Какво общо имат снарядите с Венера на Медичите? Ах, тия днешни младежи, мерзавци до един! Какво нищожество е техният, Бенжамен Констан! А който от тях не е престъпник, е хапльо! Чудят се какво да сторят, за да се загрозят, обличат се невъзможно, страх ги е от жените, въртят се като просяци край фустите и девойчетата им се смеят в лицата. Честна дума, като че се срамуват от любовта! Не стига, че са уродливи, ами отгоре на всичкото са и тъпи, повтарят каламбурите на Тиерслен и Потие, носят сюртуци като чували, жилетки на коняри, груби ботуши — каквито перата, такива и словата. С езика им чехлите им да подшиеш! И всеки един от тия за нищо негодни малчугани имал политически убеждения! Би трябвало строго да се забранят политическите убеждения! Фабрикуват системи, преобразяват обществото, разрушават монархията, събарят на земята всички закони, обръщат къщата наопаки, слагат портиера ми на мястото на краля, разтърсват из основи Европа, преустройват целия свят, а най-голямото им щастие е да зърнат скришом краката на перачките, като се качват в каручките си. Ах, Мариус! Ах, голтако! Тръгнали да се дерат по площадите, да обсъждат, да разискват, да вземат мерки! И това ми било мерки! Смутовете се омаловажават, на тях гледат като на дреболии. Виждал съм хаос, но днешното вече е безподобна бъркотия. Студенти да ти разискват за националната гвардия! Та това не може да се види дори у червенокожите племена! Дори диваците, които ходят чисто голи и украсяват тиквата си с разперени перушини, а в ръце размахват боздуган, не са толкова диви като тия зрелостници! Малчугани, които не струват пукната пара, ще ми се представят за умници и заповедници! Ще ми разсъждават и ще ми умуват! Второ пришествие! Явно е, че е дошъл краят на това жалко земно кълбо. Трябваше едно предсмъртно хълцукане, то се пада на Франция. Е какво, обсъждайте, хубостници! Докато ходят да четат вестници под галериите на „Одеон“, все така ще бъде! Струва им едно су, но загубват заедно с него и здравия си разум, и ума си, и сърцето си, и душата си, и духа си. Излизат оттам и, току-виж, зарязали семейството си. Вестниците са истинска чума. Всички, без изключение, дори и „Бялото знаме“! Всъщност Мартенвил беше якобинец. Ах, прави боже! Можеш да се похвалиш наистина, че си довел дядо си до отчаяние!

— Безспорно — подхвърли Теодюл и като се възползува от настъпилия миг затишие, докато дядото си поеме дъх, добави високопарно: — Не би трябвало да има други вестници освен „Монитьор“, нито други книги освен „Военният годишник“.

Господин Жилнорман продължи:

— Те не се различават от техния Сийес! Цареубиец, който се издигна до сенатор! Защото все така свършват. Ще се изпотрепят с тяхното гражданско „ти“, докато си извоюват графска титла. Господин граф, по-малък от юмрука ми, септемврийски касапи. Философът Сийес. Трябва да кажа за своя чест, че никога не съм отдавал повече значение на философията на всичките тия философи, отколкото на очилата на палячото в Тиволи. Един ден видях сенаторите по кея Малаке с виолетови кадифени наметала, изпъстрени с пчели, и с шапки а ла Анри IV. Грозилища. Маймуни от свитата на тигъра. Заявявам ви, граждани, че прословутият ви прогрес е безумие, че човечеството ви е блян, че революцията ви е престъпление, че републиката ви е чудовище, а младата ви девствена Франция излиза от вертепа и аз поддържам това пред вас, които и да сте вие, било публицисти, било икономисти, било законоведи, дори ако сте по-ревностни блюстители на свободата, равенството и братството от самата гилотина! Това мога да ви кажа, приятелчета.

— Дявол взел го! Всичко това е съвършено вярно! — възкликна лейтенантът.

Господин Жилнорман не довърши гневния си жест, обърна се, погледна втренчено улана Теодюл право в очите и му каза:

— Вие сте кръгъл глупак.