Виктор Юго
Клетниците (20)

II
Надгробно слово от Босюе над професор Блондо

Един следобед, който, както ще видим, съвпадаше по време с разказаните по-горе събития, Легл от Мо стоеше пред кафене „Мюзен“, облегнат с наслада на рамката на вратата. Приличаше на отдъхваща си кариатида^[14], обременен само от собствените си мечти. Любуваше се на площад Сен-Мишел. Когато се облегнеш на нещо, все едно, че лягаш прав, и това положение не е лишено от удоволствие за мечтателите. Не особено опечален, Легл от Мо си мислеше за малката неприятност, която му се беше случила предната вечер в юридическия факултет и която изменяше личните му планове за бъдещето. Доста неопределени планове между другото.

Мечтите не пречат на кабриолетите да минават по улицата, нито на мечтателите да се заглеждат в тях. Легл от Мо, чийто поглед блуждаеше разсеяно, забеляза въпреки занесеността си превозно средство на две колела, което пресичаше в бавен тръс площада и като че ли не знаеше накъде да поеме. Какво ли търсеше насам? И защо се придвижваше така бавно? Легл погледна вътре. До кочияша седеше младеж с голяма платнена чанта пред себе си. Всеки случаен минувач можеше да прочете името на собственика, написано с големи черни букви върху картичката, зашита на чантата: „Мариус Понмерси“.

Това име накара Легл да промени стойката си. Той се изправи и заговори младежа в кабриолета:

— Господин Мариус Понмерси?

Кабриолетът спря.

Младежът, който също изглеждаше дълбоко замислен, вдигна очи.

— Какво обичате? — попита той.

— Вие ли сте господин Мариус Понмерси?

— Да.

— Точно вас търся — поде Легл от Мо.

— Не е възможно! — възкликна Мариус, защото това беше действително напусналият дома си Мариус, който за пръв път в живота си виждаше този човек. — Аз не ви познавам.

— Аз също — отвърна Легл.

Мариус реши, че е попаднал на някой шегобиец, който е наумил да го занася посред улицата. Но на него никак не му беше до шеги. Той се намръщи. Легл от Мо обаче продължи невъзмутимо:

— Нали не бяхте онзи ден във факултета?

— Възможно е.

— Не възможно, ами безспорно.

— Студент ли сте?

— Да, господине, също като вас. Онзи ден отидох случайно на лекция. Нали знаете, понякога ни прихващат такива странни настроения. Професорът тъкмо проверяваше присъствуващите по списъка. Известно ви е, вярвам, колко смешни стават професорите в такива моменти. Ако не се обадите при третото извикване, няма да ви признаят семестъра. Шестдесет франка за тоя, дето духа.

Мариус го заслуша внимателно. Легл продължи:

— Не друг, а Блондо проверяваше отсъствията. Нали го познавате, той има остър нос и тънък нюх. С рядка наслада подушва отсъствуващите. Подмолно започна нарочно с буквата „П“. Аз не слушах, защото тази буква не ме засягаше. Проверката вървеше като по вода. Никакво зачеркване, всичко живо беше налице. Блондо се опечали, а пък аз си мислех: „Явно няма да можеш да екзекутираш никого днес, гълъбче!“ Изведнъж Блондо извика: „Мариус Понмерси!“. Никой не отговаря. Блондо повтаря обнадежден, повишавайки глас: „Мариус Понмерси!“. И посяга към перото си. Аз не съм безсърдечен, господине. Казах си бързо: „Ето че едно добро момче ще бъде зачеркнато. Внимание. Истински човек, щом не е редовен. В никакъв случай не ще да е добър студент. Не е някой зубрач, който по цял ден виси над книгите, не е някой прилежен хапльо-педант, сведущ по естествени науки, литература, теология и тям подобни премъдрости, безмозъчно конте, мушнало по един факултет в четирите си джоба. Това е заслужаващ уважение лентяй, който се шляе без работа, любител на извънградски разходки, приятел на гризетките и ухажор на хубавиците, който може би сега е при моята възлюблена. Да го спасим! Смърт на Блондо!“ В този миг Блондо потопи в мастилницата си почернялото от задрасквания перо и повтори за трети път: „Мариус Понмерси!“ Аз отвърнах: „Тук!“ И така вас не ви задраскаха.

— Господине!… — възкликна Мариус.

— Но затова пък задраскаха мене.

— Не ви разбирам — промълви Мариус.

— Много просто — поде Легл. — Бях застанал близо до катедрата, за да мога да се обадя, и близо до вратата, за да мога да се измъкна. Професорът ме гледаше особено втренчено. Внезапно Блондо — навярно Боало е имал пред вид него, когато говори за удивителен нюх — скача на буквата „Л“, а това е моята буква. Аз съм от Мо и се наричам Легл.

— Л’Егл — прекъсна го Мариус. — Какво хубаво име!

— И така, господине, Блондо стига до това хубаво име и извиква: „Л’Егл!“ Аз отговарям: „Тук!“ Тогава Блондо ме поглежда благо с хищническите си очи, усмихва се и ми казва: „Ако сте Понмерси, не може да сте Л’Егл!“ Думи, които не са особено ласкателни за вас, но които имаха печални последици само за мене. Защото при тия думи той ме задраска.

— Страшно ми е неприятно, господине! — възкликна Мариус.

— Най-напред — прекъсна го Легл — ще ми разрешите да прикадя Блондо с няколко прочувствени похвални фрази. Да предположим, че е умрял. Едва ли би станал по-мършав, по-блед, по-леден, по-дървен и по-зловонен. И ето, аз произнасям: „Erudimini qui judi-catis terram^[15]. Тук почива Блондо, Блондо Дългоносов, Блондо Nasica, волът на дисциплината, bos disciplinae, псето, охраняващо списъците, архангелът на проверките, който беше праволинеен, тъпоумен, точен, непреклонен, неподкупен и омразен. Господ го зачерква от числото на живите, както той мене от числото на студентите.“

— Много ми е съвестно… — поде Мариус.

— Младежо — заяви наставнически Легл от Мо, — нека този случай ви послужи за урок. Бъдете точен в бъдеще.

— Много ви моля да ме извините.

— Не се излагайте вече на опасността да зачеркнат ближния ви вместо вас.

— Просто съм в отчаяние.

Легл избухна в смях.

— Аз пък съм очарован. Едва не станах адвокат. Зачеркването ме избавя от тази кариера. Отказвам се от адвокатските лаври. Няма да имам възможност да защищавам вдовицата, нито да пледирам против сирачето. Няма да обличам тога, няма да стажувам. Най-сетне ме изключиха. И то благодарение на вас, господин Понмерси. Възнамерявам да ви направя официално посещение, за да ви засвидетелствувам признателността си. Къде живеете?

— В този кабриолет — отвърна Мариус.

— Признак на охолство — отвърна невъзмутимо Легл. — Поздравявам ви. Това прави девет хиляди франка годишен наем.

В този момент от кафенето излезе Курфейрак. Мариус се усмихна тъжно.

— Аз съм от два часа в тази квартира и копнея да я напусна, но работата е там, че не зная къде да отида.

— Елате у дома, господине — покани го Курфейрак.

— Аз щях да се ползувам с предимство, но за съжаление нямам жилище — забеляза Легл.

— Млъкни, Босюе — каза Курфейрак.

— Босюе ли — изненада се Мариус, — но мен ми се стори, че вие се казвате Легл.

— От Мо, господине, а Босюе е просто метонимия — уточни Легл.

Курфейрак се качи в кабриолета.

— Кочияш! — извика Курфейрак. — Хотелът при Порт-Сен-Жак.

И още същата вечер Мариус се настани в хотела при Порт-Сен-Жак в стаята до Курфейрак.

III
Изненади за Мариус

За няколко дни Мариус се сприятели с Курфейрак. Младостта е възраст на внезапни спойки и бързи зараствания. Близо до Курфейрак, Мариус дишаше свободно — съвсем ново за него усещане. Курфейрак не го отрупа с въпроси. И през ум не му мина да го разпитва. На тази възраст лицето говори достатъчно за човека. Думите са излишни. За някои младежки лица може дори да се каже, че са бъбриви. Един поглед е напълно достатъчен.

И все пак една сутрин Курфейрак внезапно му зададе въпроса:

— Вижте какво, имате ли някакви политически убеждения?

— И таз добра! — отвърна Мариус, едва ли не засегнат от подобен въпрос.

— Какъв сте?

— Демократ-бонапартист.

— Доста безцветно мишле — забеляза Курфейрак и на другия ден въведе Мариус в кафене „Мюзен“.

Когато влязоха, той му прошепна усмихнат на ухото:

— Трябва да ви помогна да направите първите си крачки в революцията.

Той го заведе в стаята на Приятелите на ABC. Представи го на другарите си и им каза полугласно една дума, чийто смисъл Мариус не разбра: „Ученик.“

Мариус попадна в същинско гнездо от остроумни оси. Впрочем въпреки сдържаността и сериозността си и неговият дух беше крилат и злъчен.

Доскоро самотен по навик и по природа и склонен към монолози и разговори само със себе си, Мариус отначало се смути от наобиколилите го орляк младежи. Различните им темпераменти едновременно го привличаха и го дърпаха на разни страни. Метежното кръстосване на волните им творчески духове предизвикваше шеметен кръговрат на мислите му. Понякога, съвсем оплетени, те литваха далеч от него и той с мъка ги събираше.

Край него говореха за философия, литература, изкуство, история, религия по съвсем неочакван начин. И понеже ги възприемаше непосредствено, без необходимата перспектива, не беше уверен дали всичко не е хаос. Когато беше изоставил възгледите на дядо си, за да прегърне схващанията на баща си, мислеше, че си е изработил устойчив мироглед. Сега предугаждаше тревожно, без да посмее да го признае пред себе си, че това далеч не е така. Ъгълът, под който виждаше всичко, отново се беше изместил. Неусетно разклатени, умствените му хоризонти се люшкаха. Странно вътрешно преобразование, което му причиняваше едва ли не физическа болка.

Струваше му се, че за тези младежи няма „нищо свято“. Те изказваха по всички въпроси дръзки мнения, които смущаваха плахия му още ум.

На стената висеше афиш за представлението на някаква трагедия от стария, така наречен класически репертоар. Баорел възкликна:

— Долу трагедията, за която толкова милее буржоазията!

— Грешиш, Баорел — възрази Комбфер, — буржоазията обича трагедиите и няма защо да я закачаш по тази точка. Трагедията, изпълнявана от актьори с перуки, си има своето право на съществуване. Аз не споделям мнението на тия, които й оспорват това право в името на Есхил. И в природата има недовършени творения. Мирозданието изобилствува с готови пародии. Човка, която не прилича на човка, крила, които не са истински крила, крачка, които не са истински крачка, жален крясък, който предизвиква смях, патица ли е това, или не? А щом домашната птица съществува редом с волната птичка, защо и класическата трагедия да не съществува редом с античната?

Веднъж Мариус мина случайно по улица Жан-Жак Русо; Анжолрас и Курфейрак вървяха от двете му страни.

Курфейрак го улови под ръка.

— Обърнете внимание — каза той, — това е улица Платриер, която днес носи името Жан-Жак Русо заради една смахната двойка, която е живяла тук преди шестдесетина години. Жан-Жак и Терез. От време на време им се раждало по някое малчуганче. Терез ги извеждала на бял свят, а Жан-Жак — на улицата.

Но Анжолрас укори Курфейрак:

— Не осквернявайте паметта на Жан-Жак! Аз се възхищавам от този човек. Вярно, отказал се е от собствените си деца, но е осиновил целия народ.

Нито един от тези младежи не произнасяше думата „императора“. Само Жан Прувер казваше от време на време Наполеон. Другите обикновено го наричаха Бонапарт, а Анжолрас си служеше дори с името Буонапарте.

Мариус беше изненадан и озадачен. Initium sapien-tiae.^[16]

IV
Задното помещение на кафене „Мюзен“

Един от разговорите на тези младежи, на които Мариус беше свидетел, а сегиз-тогиз и участник, разтърси дълбоко душевния му мир.

Бяха в задното помещение на кафене „Мюзен“. Тази вечер присъствуваха почти всички Приятели на ABC. Високата лампа блестеше тържествено. Говореха шумно за едно, за друго, но без особено увлечение. Всеки плещеше каквото му хрумне с изключение на Анжолрас и Мариус. Дружеските разговори протичат понякога в такова безобидно дърдорене. По-скоро забавление, словесна престрелка, отколкото беседване. Подхвърляха си остроти, улавяха ги, разговаряха на групички в четирите ъгъла на стаята.

В това помещение не се допускаше никаква жена освен Люизон, миячката на съдове в кафенето, която прекосяваше от време на време залата, за да отиде от умивалнята в „лабораторията“ на заведението.

Грантер, напълно пиян, се беше настанил в единия ъгъл и проглушаваше всичко живо с „дълбокомислените“ си брътвежи:

— Умирам от жажда. Ей, смъртни, присъни ми се, че бъчонката в Хайделберг е получила апоплектичен удар и че аз съм една от дузината пиявици, които са й сложили. Пие ми се. Искам да забравя живота. Един бог знае кой е авторът на това отвратително изобретение живота, който свършва, докато се озърнеш, и който не струва и пукната пара. Речеш ли да живееш, непременно ще си счупиш врата. Животът е сцена с рисувани декори и малко реквизит. Щастието е извехтяла рамка, боядисана само от едната страна. „Суета на суетите“ — е казано в „Еклезиастът“^[17]. Аз споделям мнението на онова добродушно старче, което може би никога не е съществувало. Нулата, понеже не иска да ходи гола, се облича в суета. О, суета! Колко удобно обличаш всичко в гръмки думи! Кухнята става лаборатория, танцьорът — учител, акробатът — гимнастик, побойникът — боксьор, аптекарят — химик, майсторът на перуки — художник, гипсаджията — архитект, жокеят — спортист, а мокрицата — земноводно. Суетата има лицева и опака страна. Лицевата страна е безподобно глупава — негърът със стъклените му дрънкулки, но опаката не е по-свястна: философът с дрипите му. Оплаквам първия и се присмивам на втория. Почестите, високите постове или ако щете дори, истинската чест и достойнство са най-често евтина сплав. Кралете се гаврят с човешкото тщеславие. Калигула беше провъзгласил за консул един кон. Шарл II беше посветил в рицарство крехкото телешко филе. Е, няма, що, можете да се чувствувате много горди между консул Incitatus^[18] и баронет телешко филе! Колкото до духовната стойност на хората, и тя едва ли заслужава особена почит. Послушайте панигириката, отправена от съсед към съсед. Бялото е винаги безпощадно към друго бяло. Ако лилията можеше да говори, кой знае как би наредила гълъба! Ако някоя лъженабожна клюкарка отвори уста за друга подобна ней светица, тя ще избълва повече отрова от коя да е усойница или индийско влечуго. Жалко, че съм невежа, иначе бих ви привел сума ти примери. Но нямам никакви познания. Не че ми липсва ум. Когато например учех при Гро^[19], вместо да цапотя разни картинки, по цял ден крадях ябълки. Живопис и муфта се погаждат отлично. Толкова за мене. Но и вие, другите, не сте по̀ стока. Пет пари не давам аз за всичките ви съвършенства, титли и добродетели. Всяко добро качество може да се превърне в недостатък. Пестеливият е на една крачка от скъперника, щедрият се родее с разсипника, безстрашният не е далеч от самохвалкото. Кажеш ли „много благочестив“, неволно го свързваш с „лицемерен“. Добродетелта има толкова пороци, колкото са дупките по наметката на Диоген. От кого се възхищавате? От убития или от убиеца? От Цезар или от Брут? Обикновено сме на страната на убиеца. Да живее Брут! Той е убил. Това се казва доблест. Доблест може би, но не е ли и безумие? Великите мъже се отличават със странни недостатъци. Брут, който уби Цезар, е бил влюбен в статуята на едно момче. Тази статуя била творба на гръцкия скулптор Стронгилион, под чието длето е излязла и амазонката, наречена Дивноногата Евкне, с която Нерон не се разделял никога. От Стронгилион са оцелели само тези две статуи, колкото да послужат за съединително звено между Брут и Нерон. Брут бил влюбен в едната, Нерон в другата. Историята не е нищо друго освен едно безкрайно предъвкване. Всеки век заимствува без капка свян от предишните. Битката при Маренго е подражание на битката при Пидна. Победата на Хлодвиг при Толбиак и на Наполеон при Аустерлиц си приличат като две капки кръв.

Аз не отдавам ни най-малко значение на победата. Да победиш, какво по-глупаво от това? Истинската победа е да убедиш. Опитайте се да докажете нещо де! Каква посредственост, вие се задоволявате с преуспяване! Каква духовна нищета, вие се задоволявате с владичество! Уви, накъдето и да се обърнеш, подлост и суета! Всичко се подчинява на успеха, дори и граматиката! „Si volet usus“^[20] — казва Хораций. Затова аз презирам човешкия род. А сега искате ли да минем от общото към частното? Може би искате да се възхитя от някой народ? А от кой народ, моля? От Гърция? Атиняните, тези някогашни парижани, убиха Фокиюн — все едно нашия Колини — и до такава степен се подмазваха раболепно пред тираните, че Анакефор казвал за Пизистрат: „Неговата урина привлича пчелите.“ В продължение на половин век най-влиятелният човек на Гърция е бил незначителният граматик Филетас, такова дребосъче, че слагал оловни подметки на обувките си, за да не го отнесе вятърът. На най-големия площад в Коринт имало статуя от Силанион, описана от Плиний. Статуята изобразявала Епистат. А какво е сторил Епистат? Изнамерил препъването с крак. Чудесно въплъщение на Гърция и на славата. Но нека минем на други народи. От Англия ли да се възхитя? Или от Франция? Защо? Заради Париж? Казах ви преди малко какво мисля за Атина. От Англия ли? Защо? Заради Лондон? Аз мразя Картаген. И освен това Лондон, метрополия на разкоша, е същевременно главен център на нищетата. Само в енорията на Чеъринг Крос сто души умират всяка година от глад. Ето какво представлява вашият Албион! Ще прибавя освен това, че веднъж видях някаква англичанка да танцува с венец от рози и със сини очила! Следователно нека Англия върви по дяволите! Но да не би да трябва да се възхищавам от брата Джонатан, щом не ми се харесва Джон Бул? Ни най-малко. Този брат с чернокожите роби съвсем не ми допада. Махнете time is money^[21], какво ще ви остане от Англия? Махнете cotton is king^[22], какво ще ви остане от Америка? Германия е само лимфа. Италия — жлъчка. Да се възторгнем от Русия? Волтер се възхищаваше от нея. Той се възхищаваше и от Китай. Аз приемам, че Русия си има своите хубави страни, включително и здравия деспотизъм. Но аз жаля деспотите. Здравето им е уязвимо. Обезглавеният Алексей, закланият Петър, удушеният Павел, другият смазан с ботуши Павел, разните Ивановци с прерязани гръкляни, неколцината отровени Николаевци и Василиевци показват, че царският престол в Русия се намира очевидно при съвсем нездравословни условия. Всички цивилизовани народи предлагат на възхитения мислител едно и също явление: война. А войната, войната на цивилизованите хора, обобщава и изчерпва всички форми на разбойничество, като се почне от грабежите на испанските трабукери из теснините на Хакса и се стигне до обирите на команчите из планинските усои. Дума да не става, ще кажете вие, Европа все пак струва много повече от Азия. Съгласен съм, че Азия е смешна страна. Но не ми е много ясно защо трябва да се присмивате на Далай Лама точно вие, западняците, които сте вмъкнали в модата и в изящното си облекло всевъзможните нечистоплътни царски привички, като се почне с мръсната риза на кралица Изабела и се стигне до стола без дъно на престолонаследника. Вятър е всичко, господа човеци! В Брюксел се пие най-много бира, в Стокхолм — най-много ракия, в Мадрид — най-много шоколад, в Амстердам — най-много хвойнов ликьор, в Лондон — най-много вино, в Константинопол — най-много кафе, а в Париж най-много абсент. Това са единствените полезни познания. Безспорно Париж стои на първо място. В Париж дори вехтошарите живеят разгулно. Диоген с еднаква охота би бил вехтошар на площад Мобер или философ в Пирея. Запомнете още едно: кръчмите на вехтошарите се наричат механи. Най-прочути са „Касрол“^[23] и „Абагоар“^[24]. И така, о вие, пивници, кръчмички, изби, гостилнички и закусвални, вехтошарски механички, кервансараи на халифите, заявявам ви, че аз обичам да си угаждам, храня се у Ришар, където кувертът струва четиридесет су, и ми се ще да имам персийски килим, за да завия с него голата Клеопатра. Къде е Клеопатра? Ах, ти ли си, Луизон? Здравей.

Така многоглаголствуваше мъртво пияният Грантер, седнал в ъгъла на задното помещение на кафене „Мюзен“, като закачаше минаващата край него миячка на съдове.

Босюе протегна ръка, опитвайки се да го накара да млъкне, но Грантер се впусна в нова тирада:

— Долу лапите, Ореле от Мо. Съвсем не ме трогваш, макар че този твой жест ми припомня Хипократ, който отблъсва жалките дарове на Артаксеркс. Не си прави труд да ме укротяваш. Нямам настроение и толкова. Какво да ви кажа? Човек е лош, уродлив. Пеперудата е сполучлива, а човек е изпортен. Тази твар не се е удала на Бога. Човешката тълпа е сбор от уродливости. Всеки срещнат е жалък клетник. Женица се римува с мръсница. Да, скръбно ми е и моята печал е засилена от меланхолия, носталгия, а отгоре на всичкото и ипохондрия и ми иде да се пръсна от яд, беснея и се прозявам, скучая и умирам от досада! Да му опустее и господът!

— Млъкни бе, Главно Р! — прекъсна го наново Босюе, който в същия момент защищаваше някакъв казус, пред въображаем събеседник и беше потънал до гуша в изпъстрена с юридически термини фраза, чийто край предаваме: — Колкото до мене, макар че мъчно бих могъл да се нарека законоведец и в най-добрия случай съм любител прокурор, аз поддържам следното: съгласно нормандското обичайно право, ежегодно, независимо от другите налози, на Архангеловден всички без изключение трябвало да платят на местния земевладелец полагаемия му се данък, и то не само притежателите на собствена земя, но и наследниците, при това дори за спорни, за взети в краткосрочна или дългосрочна аренда държавни или владетелски, ипотекирани или свободни от запор земи…

— „Ехо, жалобен глас на русалки“ — затананика Грантер.

Току до Грантер лист, мастилница и перо, сложени между две чашки пред двама почти безмълвни клиенти, свидетелствуваха, че се нахвърлят основните линии на водевил. Това сериозно начинание се обсъждаше полугласно и двете усилено работещи глави се бяха допрели една до друга.

— Да подберем най-напред имената. Като имаме имената, лесно ще измислим сюжета.

— Вярно. Диктувай. Аз ще записвам.

— Господин Доримон.

— Рентиер?

— Естествено.

— Дъщеря му Селестин.

— … тин. После?

— Полковник Сенвал.

— Сенвал е много банално. Бих казал Валсен.

Недалеч от начинаещите автори на водевили друга групичка също се възползуваше от общата врява и уговаряше тихичко дуел. Тридесетгодишен старец даваше съвети на осемнадесетгодишен младеж и му обясняваше с какъв противник трябваше да се справя.

— Внимавайте, дявол го взел! Майстор е на шпагата. Неговият начин на фехтуване е ясен. Умее да напада, осуетява всяка уловка на противника, има твърда ръка, находчив е, съобразителен, парира точно, отвръща математически и отгоре на всичко е левак.

В противоположния на Грантер ъгъл Жоли и Баорел играеха на домино и разговаряха за любовта.

— Ти си щастлив, няма що — казваше Жоли. — Приятелката ти е все засмяна.

— И тя греши — отвръщаше Баорел. — Приятелката не бива да се смее. Това насърчава любимия й за измяна. Като я вижда весела, угризенията му се разсейват. Ако я вижда натъжена, съвестта му ще заговори.

— Голям неблагодарник си! Толкова е приятно да имаш жена, която се усмихва. Пък и вие никога не се карате!

— Това се дължи на договора помежду ни. Когато сключихме нашия свещен съюз, ние си определихме един другиму граници, които никога не престъпваме. Всичко, което е на север, се пада на Во, а което е на юг — на Жекс. Благодарение на това пълен мир.

— А има ли мир, семейното щастие се ядва.

— Ами ти, Жолллли, докъде стигна вашето недоразумение с госпожицата… нали знаеш какво искам да кажа?

— Все още ми се сърди и е жестоко неотстъпчива.

— Затова ти си един влюбен, който може да затрогне с малодушието си.

— Уви!

— На твое място бих я зарязал.

— Лесно е да се каже.

— И да се направи. Музикета ли се казваше?

— Да. Ах, мили Баорел, но тя е прелестна девойка, невероятно образована, малки крачета, малки ръчички, облича се с вкус, беличка, пухкавичка, а очите й, очи на чаровница. Луд съм по нея.

— Тогава, драги мой, постарай се да й харесаш. Бъди елегантен, стъпвай напето. Купи си от Щауб панталон от чортова кожа. Това прави впечатление.

— Колко франка? — провикна се Грантер.

Третият ъгъл беше в плен на поетическа дискусия. Езическата митология си премерваше силите с християнската. Ставаше дума за Олимп и Жан Прувер, макар и само от романтизъм, беше негов застъпник.

Жан Прувер беше стеснителен само когато бе спокоен. Възбудеше ли се, той се отприщваше, обземаше го жизнерадостен възторг и ставаше находчив и лиричен.

— Да не оскърбяваме боговете! — възкликна той. — Може би те са все още сред нас. Юпитер съвсем не ми изглежда мъртъв. Боговете били блянове, казвате вие. Но нима днес, когато тия блянове са се пръснали, не срещаме в природата, такава, каквато е сега, всички митове на езическата древност? Еди-коя си планина, да вземем например Винмал, напомняща с очертанията си крепост, е за мене все още накитът на главата на Кибела. С какво ще ми докажете, че Пан не идва нощем да свири в хралупите на върбите, като запушва една след друга дупките с пръстите си? Освен това аз винаги съм бил убеден, че Йо е допринесла с нещо за образуването на водопада Писваш.

В четвъртия ъгъл бистреха политика. Оборваха кралската харта. Комбфер я защищаваше вяло, докато Курфейрак я нападаше ожесточено. Върху масата лежеше един злополучен екземпляр от хартата, издание на Туке. Курфейрак я сграбчи и я затресе във въздуха. Шумоленето на хартията съпровождаше доводите му.

— Първо, кралете не ми са притрябвали. Макар и само от икономически съображения, нямам нужда от тях. Всеки крал е паразит. Никоя страна няма крал даром. Чуйте само колко скъпо ни струват: След смъртта на Франциск I държавният дълг на Франция е възлизал на тридесет хиляди ливри рента. След смъртта на Людовик XIV той е достигнал два милиарда и шестстотин милиона при стойност на марката двадесет и осем ливри, което се е равнявало в 1760 година, според Демаре, на четири милиарда и петстотин милиона, което днес би се равнявало на дванадесет милиарда. Второ, нека не ми се сърди Комбфер, но кралските харти са неудачно средство за цивилизация. Що за жалки доводи в нейна полза? Щяла да послужи за преход, за избягване на скока, за притъпяване на удара, щяла да преведе неусетно народа от монархията към демокрацията посредством конституционната самоизмама. Не и не! Защо ще просвещавате народа с лъжлива светлина? Принципите избледняват и повяхват във вашия конституционен зимник. Стига вече недоносчета. Стига компромиси. Нямаме нужда от кралски отстъпки в полза на народа. Всички подобни кралски отстъпки предвиждат параграф 14. Едната ръка дава, а другата алчно отнема. Аз съм открито против вашата харта. Всяка харта е маска. Под нея се крие лъжа. Народ, който приема нечия харта, се отказва от правата си. Правото е право, докато е неделимо. Не. Никаква харта!

Това ставаше през зимата и в камината пращяха два пъна. Изкушението беше голямо и Курфейрак не можа да устои. Той смачка в шепата си бедната харта, издание на Туке, и я запрати в огъня. Хартията пламна. Комбфер се полюбува философски на горящото най-хубаво произведение на Людовик XVIII и се задоволи да забележи:

— Хартата се претвори в пламък.

И мигом от всички страни на залата полетяха и се кръстосаха във весела престрелка сарказми, остроти, игрословици, френска живост, английски хумор, уместни шеги и безвкусици, разумни доводи и безсмислици — шеметно литнали ракети на диалога.

V
Разширение на кръгозора

Стълкновенията на младежките умове са крайно интересни, защото никога не може да се предвиди дали ще трепне искра, или ще блесне светкавица. Какво ще избликне след миг? Не се знае. Понякога тъкмо когато са най-разнежени, избухват в смях. Или в най-комичния момент изпадат в сериозен размисъл. Техните подтици зависят от всяка случайно подхвърлена дума. Хрумванията имат необикновена власт. Най-обикновената шеговита забележка може да открие широк простор за неочаквани разсъждения. Младежките разговори се отличават с резки завои, с внезапни смени на перспективата. Техен двигател е случайността.

Внезапно една сериозна мисъл, кой знае как изплувала из това словесно сражение, прекоси шумната неразбория, в която се подвизаваха Грантер, Баорел, Прувер, Босюе, Комбфер и Курфейрак.

Как се вмъкна в диалога и защо внезапно привлече вниманието на всички, който я чуха? Преди малко пояснихме, че никой не би могъл да отговори на подобен въпрос. Сред общата врява, отбивайки някакво възражение на Ксмбфер, Босюе неочаквано подхвърли следната дата:

— 18 юни 1815 година, Ватерло.

При думата „Ватерло“ Мариус, който се беше облакътил на една маса край чаша вода, свали ръката си и загледа внимателно присъствуващите.

— Ей богу — възкликна Курфейрак (по онова време не беше вече на мода да се казва „бога ми“), — цифрата осемнадесет не е обикновена и ми прави силно впечатление. Тя е съдбоносна за Наполеон. Поставете пред нея Людовик, а след нея брюмер и ето ви цялата съдба на този човек със съществената разлика, че в дадения случай краят й е изпреварил началото.

Анжолрас, който до този миг стоеше безмълвен, се намеси в разговора и каза на Курфейрак:

— Искаш да кажеш, че изкуплението дойде преди престъплението.

Думата „престъпление“ беше повече, отколкото можеше да изтърпи Мариус, и без това вече дълбоко развълнуван от внезапното споменаване на Ватерло.

Той стана, пристъпи бавно към окачената на стената карта на Франция, в чиято долна част се виждаше самотен остров, посочи го с пръст и каза:

— Корсика. Малък остров, който направи Франция много велика.

От думите му лъхна леден вятър. Всички се смълчаха. Почувствуваха, че ще стане нещо.

Баорел се беше наканил да заеме една от любимите си наперени пози, за да срази Босюе. Той се отказа от намерението си и заслуша внимателно.

Анжолрас, чиито устремени в празното пространство сини очи като че ли не гледаха никого, отвърна, без да се обърне към Мариус:

— Франция не се нуждае от никаква Корсика, за да бъде велика. Тя е велика, защото е Франция. Qui nominor leo.^[25]

Мариус нямаше никакво желание да отстъпи. Той се обърна към Анжолрас и заговори със звънък, потреперващ от сдържано вълнение глас:

— Упазил ме бог да подценявам величието на Франция! Но какво губи тя, ако се прибави и Наполеон? Нека поговорим откровено. Аз съм новодошъл сред вас и ви признавам, че вие ме учудвате. На какви позиции стоим ние? Кои сме? Кои сте вие? Кой съм аз? Нека се разберем относно императора. Вие го наричате Буонапарт, като наблягате на „у“ подобно на роялистите. Трябва да ви кажа, че дядо ми отива още по-далеч. Той го нарича Буонапарте. Смятах ви за млади хора. От какво се възторгвате и какво представлява вашият възторг? От кого се възхищавате, щом не се възхищавате от Наполеон? Какво повече ви трябва? Ако не приемате този велик човек, кои велики мъже признавате? Той въплътяваше всичко. Беше съвършен. Човешките способности бяха повдигнати на куб в неговия мозък. Съставяше сборници от закони като Юстиниан, диктуваше като Цезар, в словото му проблясваха светкавиците на Паскал и гърмяха мълниите на Тацит, той твореше и едновременно пишеше историята, военните му бюлетини се равняват на илиади, умееше да съчетава цифрите на Нютон с метафорите на Мохамед, оставяше зад себе си в Изтока мисли, величествени като пирамиди. В Тилзит учеше императорите на царственост, в Академията на науките съумяваше да отговори правилно на Лаплас, в Държавния съвет излизаше наглава с Мерлен. Той вдъхваше душа на геометрията на едните и на формалистиката на другите, беше законовед с прокурорите и астроном със звездобройците. Пестелив като Кромуел, който винаги духвал едната от две запалени свещи, той отиваше в Тампл, за да купи по-евтино пискюли за завесата си. Нищо не се изплъзваше от погледа и познанието му и въпреки това се смееше като най-обикновен простосмъртен край люлката на невръстния си син. А изплашена Европа се ослушваше. Армии настъпват в поход, придвижват се с грохот артилерийски полкове, над реките се проточват плаващи мостове, облаци конници се носят вихрено, ехтят тръби, викове, всички тронове се разлюляват, границите на царства се изместват върху картата. Чува се звънтене на извадения шумно от ножницата свръхчовешки меч и той се възправя на хоризонта с огън в ръка и с блясък в очи, разперил и двете си крила в пукотевицата — великата армия и старата гвардия — като истински архангел на войната!

Всички мълчаха. Анжолрас беше навел глава. Мълчанието донякъде винаги може да се тълкува като съгласие или най-малкото като безпомощност на противника. Почти без да си поеме дъх, Мариус продължи пламенно:

— Нека бъдем справедливи, другари! Не е ли блестяща участ за един народ да бъде подвластен на подобен император, особено ако този народ е Франция, която прибави собствения си гений към гения на исполин, който бе достатъчно само да се мерне, за да вземе скиптъра, достатъчно бе да тръгне на поход, за да почне да жъне победи, за да използува столиците като етапи за отдих, да коронясва гренадирите си за крале, да смъква династии с декретите си, да прекроява Европа с щурм и да накара всички да чувствуват, вдигне ли заплашително десница, че посяга към дръжката на Божия меч? Не е ли завидно да следваш в лицето на един само човек Ханибал, Цезар и Карл Велики, да се числиш към народа на този, който преплита в зарите на всяка твоя утрин блестящата вест за спечелена битка, който те буди с оръдието на Дома на инвалидите, който хвърля сред потоци светлина вълшебните неугасващи имена: Маренго, Арколе, Аустерлиц, Йена, Ваграм? Не е ли възвишено да запалиш безчет победни съзвездия в зенита на вековете, да превърнеш Франция в приемник на Римската империя, да бъдеш велика нация и да създадеш велика армия, да разпратиш по цялата земя легионите си, както планината изпраща на всички страни орлите си, да побеждаваш, да властвуваш, да сипеш гръм и мълнии, да бъдеш народ, увенчан със златни лаври, да проглушиш историята с титаническите си фанфари, да покориш двояко света — с щика и с цивилизацията си — нима има нещо по-велико от това?

— Свободата! — отвърна Комбфер.

Този път Мариус наведе глава. Простият и хладен отговор прониза като стоманено острие епическото му излияние и го прекъсна. Когато вдигна очи, Комбфер не беше вече в помещението. Беше си тръгнал, навярно доволен, че бе пресякъл апотеоза; другите, с изключение на Анжолрас, го последваха. Залата се изпразни. Останал сам с Мариус, Анжолрас го гледаше строго. Посъбрал мислите си, Мариус не се чувствуваше сразен. У него беше останало известно възбуждение, което сигурно щеше да се излее в тиради от силогизми против Анжолрас, но до тях внезапно долетя песен. Някой пееше, слизайки по стълбата. Пееше Комбфер, а ето и думите на песента му:

Ако ли Цезар беше дал на мен

победите си, свойта слава

и трябваше да бъда аз лишен

от майчина любов тогава,

отвърнал бих на царя с тази реч:

„Вземи си скиптъра и своя меч,

не може майка с тях да се сравнява, знай!“

Не може майка с тях да се сравнява.

Развълнуваният и същевременно суров глас на Комбфер придаваше странно величие на тази песен. Замислен и загледан в тавана, Мариус повтори почти машинално:

— Не може майка…

В същия миг усети на рамото си ръката на Анжолрас.

— Гражданино — каза той, — моята майка е републиката.

VI
Res angusta^[26]

Тази вечер изпълни душата на Мариус с дълбок смут и тягостен мрак. Той изпита същото, което навярно изпитва, земята, когато железният палешник се вреже в нея, за да я подготви за зърното. Тя усеща само нараняването. Едва по-късно идва трепетът от покълването и радостта от плода.

Мрачно настроение обзе Мариус. Съвсем наскоро беше повярвал в нещо. Нима вече трябваше да се отрече от него? Той си казваше, че не бива да стори това. Опитваше се да се убеди, че не трябва да се съмнява, но неволно почна да се съмнява. Страшно непоносимо е да се намираш на кръстопътя между две религии, без да си се отказал от едната и без да си прегърнал другата. Подобни сумрачни състояния се нравят само на хора-прилепи. Мариус имаше силни зеници и се нуждаеше от ярка светлина. Здрачът на съмнението го гнетеше. Колкото и силно да беше желанието му да остане там, където се намираше, и да не мърда от досегашните си позиции, той се чувствуваше принуден да върви неудържимо напред, да проучва, да мисли, да не спира. Къде щеше да го отведе този път? Той се боеше да не би, след като беше извървял толкова голямо разстояние, за да се приближи до баща си, да се отдалечи наново от него. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-тежко му ставаше. Околовръст непристъпни стени. Не беше на едно мнение нито с дядо си, нито с другарите си. За едните бе безразсъден, за другите — изостанал. Почувствува се двойно по-самотен, отблъснат и от стареца, и от младежите. Престана да посещава кафене „Мюзен“.

Изцяло погълнат от душевния си смут, той не мислеше за някои насъщни нужди. Но действителността не позволява да я забравят. Тя внезапно му напомни съществуването си.

Една сутрин стопанинът на хотела влезе в стаята на Мариус и му каза:

— Господин Курфейрак гарантира за вас.

— Да.

— Само че вие трябва да ми платите.

— Помолете Курфейрак да дойде да поговори с мене — каза Мариус.

Когато Курфейрак дойде, собственикът ги остави сами. Мариус разказа на другаря си това, което досега не се беше сетил да му каже — че с основание може да се смята съвсем сам в света, без каквито и да било роднини.

— Какво ще стане с вас? — попита Курфейрак.

— И аз не зная.

— Какво ще правите?

— Нямам представа.

— Имате ли пари?

— Петнадесет франка.

— Искате ли да ви заема?

— За нищо на света.

— Имате ли дрехи?

— Тези, които виждате.

— Ами бижута?

— Часовника ми.

— Сребърен ли е?

— Златен. Ето го.

— Познавам един вехтошар, който ще купи редингота и панталона.

— Много добре.

— Да, но ще ви остане само една връхна дреха, един панталон, жилетка и шапка.

— И ботуши.

— Как? Нима няма да ходите бос? Какво охолство!

— Стига ми толкова.

— Познавам и един часовникар, който ще купи часовника ви.

— Отлично.

— Съвсем не. Какво ще правите после?

— Ще се заловя с каквато и да било работа. Стига само да е почтена, разбира се.

— Знаете ли английски?

— Не.

— Ами немски?

— Също не.

— Жалко.

— Защо?

— Защото един мой приятел, книжар, издава нещо като енциклопедия, за която бихте могли да превеждате немски или английски статии. Не е добре платено, но все пак се преживява.

— Ще науча английски и немски.

— А дотогава?

— Дотогава ще изям дрехите и часовника си.

Извикаха търговеца на дрехи. Той купи имуществото на Мариус за двадесет франка. Отидоха при часовникаря. Той му даде за часовника четиридесет и пет франка.

— Ядва се — каза Мариус на Курфейрак, когато се връщаха към хотела. — Заедно с моите петнадесет франка стават осемдесет.

— Ами сметката в хотела? — забеляза Курфейрак.

— Вярно, съвсем я бях забравил — отвърна Мариус.

— Няма що! — възкликна Курфейрак. — Ще изядете пет франка, докато научите английски, и още пет, докато научите немски. По такъв начин ще погълнете много бързо един чужд език и много бавно една монета от сто су.

Междувременно леля Жилнорман, доста добросърдечна всъщност, особено в трудните моменти на живота беше успяла да открие убежището на Мариус. Когато се върна една сутрин от факултета, той намери писмо от леля си, придружено от тридесет пистола, тоест шестстотин франка в злато, в една запечатана касетка.

Мариус върна тридесетте пистола на леля си с почтително писмо, в което я уверяваше, че разполага с достатъчни средства за съществуване и че занапред е в състояние да задоволява всичките си нужди. Точно в този момент му бяха останали само три франка.

Лелята не каза нищо на дядото за този отказ, за да не би да го озлоби още повече. Впрочем нали той беше казал: „Никога не ми споменавайте вече нито дума за този кръвопиец!“

Мариус напусна хотела при Порт-Сен-Жак, понеже не искаше да задлъжнява.