Виктор Юго
Клетниците (9)

I
Какво ще срещнеш по пътя, когато идваш от Нивел

Миналата година (1861) през една прекрасна майска утрин един пътник, идващ от Нивел, крачеше към Ла Юлп. Този пътник беше самият разказвач. Той вървеше пеш. Следваше обграденото от двете страни с дървета широко павирано шосе, което се вие по хълмистия терен и ту се качва, ту слиза като по гребена на огромни вълни. Пътникът отмина Лилоа и Боа-Сеньор-Изаак. На запад се възвисяваше покритата с плочи камбанария на Брен-л’Альо, напомняща обърната ваза. Той излезе от горичката върху билото на хълма и там, където шосето пресича пряката пътека, до прояден от червеи стълб с надпис „Стара бариера №4“, видя малка кръчмичка, на чиято фасада се люшкаше фирмата „Среща на ветровете. Ешабо, частно кафене“.

Като измина още четвърт левга, той навлезе в долчинка, в дъното на която течеше вада под свода на пътния насип. От едната страна на шосето долчинката беше обрасла с не много гъсти, но яркозелени дървета, които се пръсваха живописно и безредно по ливадите от другата страна чак до Брен л’Альо.

Вдясно от пътя се виждаше кръчма с четирикола каруца пред вратата, сноп пръти за хмел, плуг, купчина сухи храсти до жив плет, квадратна яма, в която димеше гасена вар, и стълба, подпряна до стар навес с плетени стени. Девойка плевеше в една нива, над която подхвръкваше голям жълт афиш, вероятно обява за панаирджийско зрелище, устройвано на някой селски събор.

Зад кръчмата, край голяма локва, в която плаваше ято патици, минаваше пътечка с неравен калдъръм, която се губеше в храстите. Пътникът зави по нея.

Като извървя стотина крачки и отмина старинна стена от петнадесети век, над която се подаваше островърха сграда, иззидана от разноцветни тухли, той се озова пред врата под каменен свод с напречен тимпан в строгия стил на Людовик XV, с два плоски герба от двете страни. Също така строга беше фасадата над вратата. Перпендикулярна на фасадата стена образуваше прав ъгъл с нея почти до самата врата. На ливадката отпред се търкаляха три брани, измежду чиито зъбци бяха покарали всички видове майски цветя. Вратата беше затворена. Тя имаше две посивели от времето крила, на които висеше стар ръждясал чук.

Слънцето топлеше приятно. По клоните пробягваше нежен пролетен трепет, причинен като че ли от гнездата, а не от вятъра. Дръзко птиче, навярно влюбено, извиваше пронизителни трели в кичесто дърво.

Пътникът се наведе и се загледа в камъка отляво до подпорния стълб на вратата: в него зееше широка дупка, напомняща кухо кълбо. Точно в този миг крилата на вратата се открехнаха и на прага се показа селянка.

Тя видя минувача и проследи погледа му.

— Издълба я френски снаряд — обясни тя и добави: — А тази дупка, която виждате по-горе на вратата, до гвоздея, е от гюлле. Само че не е могло да пробие дървото.

— Как се казва това място? — попита пътникът.

— Угомон — отвърна селянката.

Пътникът се изправи. Той се отдалечи и погледна над живите плетища. На хоризонта, през дърветата, съзря очертанията на могилка, а върху могилката нещо, което отдалеч приличаше на лъв.

Намираше се на бойното поле при Ватерло.

II
Угомон

Угомон — злокобно място, първата пречка, първата съпротива, която срещна във Ватерло великият дървар на Европа, носещ името Наполеон. Първият чеп, който се опря на неговата секира.

Някога това е било замък, а сега е обикновен чифлик. Угомон за любителя на старини е Югомон. Този замък е бил издигнат от Юго, сеньор дьо Сомрел, същия, който е обзавел шестото капеланство на абатството Вийе.

Минувачът бутна вратата, мина край стара каляска, подслонена под входната стряха, и влезе в двора.

Първото нещо, което му направи впечатление въз вътрешния двор, беше порта от шестнадесети век, напомняща арка, понеже всичко друго около нея беше разрушено. Развалините често придобиват монументален изглед. На стената до арката беше открехната друга врата под каменен свод от времето на Анри IV, през която се виждаха дърветата на овощна градина. Край тази врата — яма за тор, мотики, лопати, колички, стар кладенец с плоча и желязна ръчка, игриво жребче, наперен пуяк, параклисче с малка камбанария, цъфнала круша, виеща се край стената на параклиса, с една дума, дворът, чието завземане остана блян за Наполеон. Ако беше успял да завладее това парче земя, то може би щеше да му поднесе в дар целия свят. Кокошки вдигаха прах с човките си; чуваше се ръмжене: едно голямо куче се зъбеше и сякаш заместваше англичаните.

Англичаните проявиха тук изумителна храброст. Четирите гвардейски роти на Кук удържаха в продължение на осем часа ожесточения напор на цяла армия.

Изобразен хоризонтално на картата ведно с постройките и градините, Угомон представлява неправилен четириъгълник с един отрязан ъгъл. Тъкмо на мястото на този отрязан ъгъл се намира южната врата, защитена от стената, от която англичаните са можели да обстрелват в упор атакуващите. Угомон има две врати: южна, която води към замъка, и северна — към чифлика. Наполеон изпрати срещу Угомон брат си Жером. Тук удариха на камък трите дивизии на Гиймино, Фоа и Башлю. Почти целият корпус на Рей беше въвлечен в боя и загина. Келерман изхаби всичките си снаряди по тази героическа стена. Цялата бригада на Бодюен едва смогна да проникне в Угомон откъм север, а бригадата на Соа успя да направи пробив откъм южната страна, до не можа да го превземе.

Чифликчийски постройки ограждат двора от южната страна. Едно парче от северната врата, изкъртено от французите, още виси на стената. Четири дъски, заковани с две напречни летви, които и до днес носят следите от пристъпа.

В дъното на вътрешния двор зее северната врата, издънена от французите и закърпена с дъски на мястото на висящото на стената парче. Отворът й е издялан направо в стената, която е каменна в основата и тухлена в горната си част и прегражда двора откъм север. Обикновена врата за каруци, каквито можете да видите във всички чифлици — две широки крила от нерендосани дъски. Отвъд се простират ливади. Този вход е бил оспорван ожесточено. По страничните подпори дълго са личали отпечатъци от кървави ръце. Пред нея бе убит Бодюен.

Бурята на битката още отеква в този двор. Над него още витае ужасът. Ръкопашната схватка е сякаш застинала в своя разгар. Един оцелява, друг умира, като че ли вчера е било. Стените агонизират, камъните се рушат, пролуките стенат. Дупките зеят като рани, наведените тръпнещи дървета сякаш се опитват да избягат.

През 1815 година този двор е бил по-застроен, отколкото сега. Срутените по-късно постройки образували тогава укрепления, ъгли, чупки.

Англичаните се барикадирали зад тях. Французите се вмъкнали в двора, но не успели да се задържат. До параклисчето се издига порутено крило, изтърбушено като че ли и то — единственият оцелял спомен от замъка на Угомон.

Замъкът е бил използуван като крепост, а параклисът — като блокхаус. Безпощадно взаимно изтребление. Французите, обстрелвани от всички страни, иззад стени, от тавански прозорчета, от мазета, от всеки отвор и отдушник, през всяка цепнатина на камъните, домъкнали пръчки и запалили стените и хората. Отговорили им с картеч.

В порутеното крило през железните пречки на прозорците се виждат изпокъртени стаи от тухлената част на сградата. Английските гвардейци се били укрепили в тях. Витата стълба, пропукана от партера до тавана, има вид на строшена раковина. Тя е свързвала двата етажа. Обсадени по стълбището и струпани на горните стъпала, англичаните прекъснали връзката с долните. Тежките синкави плочи са захвърлени сред копривата. На стената се крепят още десетина стъпала. На първото е изрязан тризъбец. Недостъпните каменни блокове са споени здраво в леглата си. Останалата част от стълбата напомня беззъба челюст. На това място се издигат две стари дървета. Едното е изсъхнало, а другото, наранено в основата си, се раззеленява всеки април. След 1815 година то е пуснало издънки през стълбището.

В параклиса е станало жестоко клане. Вътрешността, днес отново спокойна, има особен изглед. След боя тук не е имало вече богослужение. Олтарът обаче е останал, груб дървен олтар в ниша от недялани камъни. Четири варосани стени, врата точно срещу олтара, два малки сводести прозореца, голямо дървено разпятие над вратата, а над него — четвъртито прозорче, запушено със стиска слама, на земята, в единия ъгъл — счупена рамка от прозорец, ето какво представлява днес параклисът. До олтара е закрепена дървена статуя на света Ана, датираща от петнадесети век. Един снаряд е отнесъл главата на младенеца Исус. Французите, които овладели за известно време параклиса, го запалили, когато били принудени да го напуснат. Пламъци изпълнили ниската сграда. Тя се превърнала в пещ. Изгоряла вратата, изгорял и подът. Само дървеният Христос оцелял. Огънят му изгризал краката, от които днес са останали само обгорени чуканчета, но не плъзнал по-нагоре. Чудо, по думите на местните хора. Обезглавеният младенец не е бил така щастлив, както разпнатият Христос.

Стените са покрити с подписи. До краката на Христос се чете името Енкинес, а малко по-далече: Конде де Рио Майор. Маркес и маркеса де Алмагро (Хавана). Срещат се и френски имена с удивителни знаци, говорещи за негодувание. През 1849 година варосаха стените. Нациите се оскърбяваха взаимно върху тях.

До вратата на параклиса бил намерен труп с брадва в ръка. Трупът на подпоручик Льогро.

Като се излезе от параклиса, вляво се вижда кладенец. В този двор има два кладенеца. Човек се пита: защо ли при единия няма ведро и чекрък? Защото вече никой не черпи вода от него. А защо не черпят вода от него? Защото е пълен със скелети.

Последен е вадил вода от този кладенец Гийом Ван Килсом. Той бил селянин и живеел в Угомон като градинар. На 18 юни 1815 година семейството му побягнало и се укрило в околните горички.

Гората около абатството Вийе приютила много дни и нощи пръснатите злочести бегълци. И днес още се виждат следи — обгорени дънери например, които сочат местата на жалките биваци, забутани вдън гъсталаците.

Гийом Ван Килсом останал в Угомон „да пази замъка“ и се скрил в мазето. Англичаните го намерили. Измъкнали го от скривалището му и заканвайки му се със сабите си, накарали изплашения до смърт градинар да им прислужва. Били жадни. И Гийом им носел вода. Черпел водата от този именно кладенец. За много от англичаните това било последната глътка. Кладенецът, от който пили толкова обречени на смърт хора, също бил обречен на гибел.

След сражението оставала една нетърпяща отлагане грижа: да погребат мъртвите. Смъртта по своеобразен начин тормози победителите, като праща след славата епидемията. Тифусът е неизбежна притурка към триумфа. Кладенецът бил дълбок, превърнали го в гроб. Хвърлили в него триста мъртъвци. Може би малко прибързано. Дали всички са били мъртви? Легендата гласи, че някои били живи. Разказват, че през нощта след погребението от кладенеца долитали задавени гласове, които зовели за помощ.

Кладенецът е разположен посред двора. Три зида, в долната половина от камъни, а в горната — от тухли, пречупени като стени на параван и наподобяващи четириъгълна куличка, го ограждат от трите страни. Четвъртата е свободна. Оттам именно идвали да черпят вода. На стената в дъното зее безформено кръгло прозорче — може би дупка от някой снаряд. Тази куличка някога е имала покрив, от който днес са останали само гредите. Желязната подпора на дясната стена очертава кръст. Наведете ли се над кладенеца, погледът ви се губи в дълбок, иззидан с тухли цилиндър, в чието дъно се е напластил мрак. Основите на зидовете около кладенеца са обрасли в коприва.

Синкавата широка плоча, която служи за предна стеничка на повечето кладенци в Белгия, липсва на този кладенец. На нейно място е закрепена хоризонтална греда, на която са подпрени пет-шест безформени, чепати и криви колчета, които приличат на големи кости. Няма вече нито ведро, нито верига, нито чекрък. Но каменното корито, което е служело за преливник, все още стои. Сега в него се събира дъждовна вода и сегиз-тогиз някое птиче от съседните горички кацва на ръба му, за да пийне водица, и после отлита.

Само една къща сред всичките тия порутини е обитаема — чифликчийският дом. Вратата на тази къща извежда към двора. До красивата плочка на готическата ключалка е прикрепена на верев желязна дръжка във форма на детелина. Когато хановерският лейтенант Вилда хванал тази дръжка, желаейки да се скрие в чифликчийския дом, един френски сапьор му отсякъл ръката със секирата си.

Семейството, което живее сега в тази къща, е потомството на отдавна починалия бивш градинар Ван Килсом. Една посивяла жена ще ви разкаже: „Аз бях тук тогава. Бях тригодишна. По-голямата ми сестричка плачеше от страх. Отнесоха ни в гората. Майка ми ме беше взела на ръце. Големите долепваха ухо до земята, за да се ослушват. А аз подражавах на оръдията и виках: «Бум! Бум!».“

Както казахме, една врата в двора вляво води към градината.

Тази градина навява ужас.

Тя включва три части или както би било по-правилно да се изразим, три действия на драмата. Първата част е цветна градина, втората — овощна, а третата — горичка. Трите части имат обща ограда: откъм входа — постройките на замъка и чифлика, вляво — жив плет, вдясно и в дъното — зид.

Вдясно зидът е тухлен, в дъното — каменен. Най-напред се влиза в цветната градина. Тя е разположена най-ниско, засадена е с френско грозде и е обрасла с диви растения: в горния край граничи с висока тераса, иззидана с дялани камъни и украсена с издути в средата стълбчета. Господарска градина в ранния френски стил, който предшествува Льонотр. Днес само тръни и развалини. Стълбовете са увенчани с кълба, които напомнят каменни гюллета. Четиридесет и три стълба са все още изправени върху кубическите си пиедестали, останалите се търкалят в тревата. Почти всички са изподраскани от оръдейния огън. Един от тях е залитнал, издаден напред като счупен крак.

В тази именно цветна градина, по-ниска от овощната, проникнали шестима стрелци от първия лек пехотен полк, които не могли вече да излязат от нея; уловени и заклещени като мечки в бърлогата им, те приели сражението с две хановерски роти, едната от които въоръжена с карабини. Хановерците ги обстрелвали отгоре, прикрити зад стълбовете. А неустрашимите френски стрелци отговаряли отдолу, шестима срещу двеста, прислонявайки се само зад храстчетата френско грозде, и въпреки всичко издържали цял четвърт час.

Като се изкачат няколко стъпала, се преминава в овощната градина. Тук, върху тези няколкостотин квадратни метра, за по-малко от час загинали хиляда и петстотин души. Стената като че ли и сега се готви да влезе в бой. Тридесет и осемте бойници, пробити на неравна височина от англичаните, все още си стоят. Пред шестнадесетата се виждат две английски гранитни надгробни плочи. Само на южната стена има бойници. Главното нападение е било съсредоточено там. Тази стена е прикрита отвън с жив плет. Французите се приближили, смятайки, че ще трябва да прехвърлят само живия плет, но когато го преминали, се озовали пред стената — препятствие и засада едновременно — и се натъкнали на английските гвардейци зад нея, на тридесет и осем бойници, бълващи огън като една, на ураган от картеч и куршуми. И бригадата на Соа бе разбита. Така започна Ватерло.

И все пак овощната градина била завзета. Нямало стълби, френските войници се катерели по стената, вкопчвайки се с нокти в нея. Под дърветата започнал ръкопашен бой. Тревата плувнала в кръв. Батальонът на Насау, седемстотин души, бил избит до човек. Външната страна на стената, срещу която били насочени двете батареи на Келерман, е цялата изпокъртена от снарядите.

Но както всяка друга градина, и тази овощна градина не остава безучастна към месец май. И в нея цъфват жълтурчета и парички, и в нея избуява висока трева и пасат впрегатни коне. Между дърветата са опънати конопени въжета, по които съхнат долни дрехи и които принуждават минувача да се навежда, за да се провре под тях. Кракът често пропада в къртичини дупки по неораната почва. Посред тревата стърчи изкоренен дънер с покарали по него зелени клонки. На него се облегнал някога майор Блекмен, преди да издъхне. Под съседното голямо дърво паднал немският генерал Дюпла, произхождащ от френско семейство, емигрирало при отменяването на Нантския едикт. Съвсем близо до това дърво е свела клони стара болна ябълка, превързана със слама и глина. Почти всички ябълкови дървета са грохнали от старост. Няма нито едно, в което да не е заседнал куршум или снаряд. Градината е пълна със скелети на мъртви дървета. В клоните им грачат гарвани, а в дъното се зеленее горичка, дъхаща на теменуги.

Бодюен убит, Фоа ранен, пожар, клане, сеч, буен поток от размесена английска, немска и френска кръв, кладенец, натъпкан с мъртъвци, полкът на Насау и полкът на Брауншвайг разгромени, Дюпла убит, Блекмен убит, английските гвардейци осакатени, двадесет френски батальона от четиридесетте батальона на корпуса на Рей обезглавени, три хиляди души съсечени, заклани, разстреляни, изгорели — ето равносметката на боя само в този порутен Угомон и всичкото това защо? За да може днес някой местен жител да каже на странника:

— Ако искате, ще ви разкажа само срещу три франка, господине, как протече битката при Ватерло!

III
18 юни 1815 година

Нека се върнем назад — това е право на всеки разказвач — и да се пренесем в 1815 година малко преди епохата, когато започват събитията, предмет на първата част на нашата книга.

Ако през нощта на 17 срещу 18 юни 1815 година не беше валяло, бъдещето на Европа можеше да бъде друго. Няколко капки вода в повече и Наполеон се видя принуден да се преклони. На провидението беше нужно само малко дъжд, за да превърне Ватерло в завършек на Аустерлиц. Достатъчно беше един облак да се появи на небето в необичайно за сезона време, за да бъде разгромен цял свят.

Битката при Ватерло можа да започне едва в единадесет и половина часа и през тия ценни часове Блюхер успя да се придвижи. Защо тя започна толкова късно? Защото земята беше мокра. Трябваше да изчакат да поизсъхне, за да пуснат в ход артилерията.

Наполеон беше артилерийски офицер и това обстоятелство не можеше да не окаже влияние. Основната черта на този изумителен пълководец личи в доклада му до Директорията по повод Абукир^[1]: „Един от нашите снаряди уби шест човека.“ Всички негови военни планове бяха нагодени за артилерията. Да съсредоточи действието на оръдията си в една точка — това беше за него ключът към победата. Стратегията на вражеския генерал беше за него крепост и той извършваше пробив в нея. Смазваше слабото място с картеч. Започваше и завършваше сраженията с оръдия. Неговият гений се свеждаше до голяма степен до точна стрелба. Да се врязва в каретата, да прави на пух и прах полковете, да разкъсва редиците, да унищожава и да разпръсква струпаните войскови части, всичко това означаваше за него само едно: да нанася удари, да нанася удари, да нанася удари безспир, и той поверяваше тази задача на оръдието. Страшна тактика, която, съчетана с гениалността му, направи непобедим в продължение на петнадесет години този мрачен майстор на юмручния бой.

На 18 юни 1815 година той разчиташе повече от когато и да било на артилерията си, която имаше числено превъзходство над врага. Уелингтън имаше само сто петдесет и девет оръдия, а Наполеон — двеста и четиридесет.

Представете си, че земята беше суха: тогава артилерията можеше да се придвижи, атаката щеше да започне в шест часа сутринта, в два часа битката щеше да бъде завършена и спечелена, цели три часа преди намесата на прусаците.

До каква степен загубата на тази битка се дължи на грешка на Наполеон? Виновен ли е кормчията за корабокрушението?

Дали явният упадък на физическите сили на Наполеон по това време беше утежнен и от известен недостиг на нравствени сили? Нима двадесетте години непрекъснати войни бяха изхабили не само ножницата, а и острието, не само тялото, а и духа? Нима у пълководеца прозираше вече, колкото и да не ни се ще да признаем, остарелият воин? С една дума, дали в този момент неговият гений — както много изтъкнати историци смятат — е бил вече пред залез? Не се ли поддаваше на бурно възбуждение, за да скрие от самия себе си своето западане? Не залиташе ли, заблуден от приключенски устрем? Престанал ли беше — толкова важно качество за пълководеца — да съзнава опасността? Нима и за тези велики реалисти, които бихме могли да наречем исполини на действието, настъпва възраст, когато гениалността става късогледа? Старостта е безсилна да накърни духовното съвършенство. За дантевци и микеланджеловци старостта означава нов растеж. Нима за ханибаловци и бонапартовци тя означава упадък? Нима Наполеон беше загубил верния усет за победата? Нима беше стигнал дотам, че да не може да разпознае подводната скала, да не може да предугади клопката, да не може да различи ронливия бряг на пропастта? Не предусещаше ли той катастрофата? Нима този, който до неотдавна познаваше всички пътища на победата и стъпил на светкавичната си колесница ги сочеше с властната си десница, днес, жертва на злокобно заслепление, тласкаше към гибел неудържимите покорни легиони? Нима на четиридесет и шест години беше поразен от върховно умопомрачение? Нима този кочияш-титан на съдбата се беше превърнал в луда глава, влачеща народа към пропаст?

Ние съвсем не сме на това мнение.

Общопризнато е, че планът на Наполеон за това сражение е бил същински шедьовър. Да се вреже право в центъра на съюзническите войски, да направи пробив, да разкъса неприятелските редици на две, да изтика англичаните към Хал, а прусаците към Тонгр, да обезвреди Уелингтън и Блюхер, като ги раздели, да отнеме Мон-Сен-Жан, да завземе Брюксел, да натика немеца в Рейн, а англичанина в морето, ето какво очакваше Наполеон от тази битка. По-нататъшните ходове щяха да бъдат обмислени допълнително.

Естествено ние ни най-малко не възнамеряваме да излагаме тук историята на Ватерло. Част от развръзката на драмата, която разказваме, води началото си от това сражение. Но историята на самото сражение не е предмет на нашето повествование. Тя между другото вече е описана, и то с голямо майсторство, от самия Наполеон в една светлина и от цяла плеяда историци^[2] — в друга. Колкото до нас, ние предоставяме на историците споровете и самите ние се задоволяваме да бъдем само косвен свидетел, случаен любознателен минувач по тия места, който се опитва да възстанови събитията, свел поглед над тази размесена с човешка плът пръст, и който може би приема привидното за действително. Ние нямаме и право да оборваме в името на науката съвкупността от факти — между които има може би и миражи, — ние не притежаваме военен опит, нито стратегическа компетентност, които обуславят всяко системно становище. Според нас двамата пълководци при Ватерло са подвластни на редица случайности. А става ли дума за провидението — този загадъчен обвиняем, — нашата присъда е еднаква с присъдата на най-простодушния съдия — народа.

IV
Буквата „А“

Ако искате да си представите ясно битката при Ватерло, достатъчно ще бъде да начертаете мислено върху земята едно главно А. Лявата наведена чертичка на буквата е пътят към Нивел, дясната — пътят към Женап, хоризонталната чертичка е вдлъбнатият път между Оен и Брен-л’Альо. Върхът на буквата А е Мон-Сен-Жан, там е заел позиция Уелингтън. Лявата долна точка е Угомон, там се намира Рей с Жером Бонапарт.

Дясната долна точка е Вел-Алианс, там е Наполеон. Малко под точката на пресичане между хоризонталната чертичка на А и дясната наклонена черта е разположена Ла Е-Сент. Точно в средата на хоризонталната чертичка се намира мястото, където се е решило сражението. Там именно са поставили лъва, неволен символ на върховния героизъм на императорската гвардия.

Горният триъгълник, включен в буквата А, е платото Мон-Сен-Жан. Цялото сражение се е водило главно за това плато. Фланговете на двете армии са били разположени отдясно и отляво на двата пътя за Нивел и за Женап: д’Ерлон е застанал срещу Пиктън, а Рей — срещу Хил. Зад връхната точка на А, зад платото Мон-Сен-Жан, се простира гората Соан.

Колкото до самата равнина, представете си ширнало се хълмисто поле, чиито дипли постепенно се възвишават към платото Мон-Сен-Жан, докато стигнат гората.

На бойното поле двете неприятелски войски са като двама борци, уловени през кръста. Всяка една от двете се опитва да катурне другата. Вкопчват се във всичко. Всеки храст служи за опорна точка. Всеки ъгъл на зид е щит. Цял полк понякога отстъпва само защото му липсва една колиба за прикритие на тила. Всяка долчинка в равнината, всяка неравност на терена, всяка навреме срещната напречна пътечка, горичка, дере могат да послужат за опора на петата на колоса, който носи името армия, и да спрат отстъплението му. Излезеш ли от бойното поле, ти си бит. Затова главнокомандуващият е длъжен да проучи всяка китка дървета, всяка издатина на терена.

Двамата пълководци бяха изучили внимателно равнината при Мон-Сен-Жан, наречена днес равнината при Ватерло. Още предишната година Уелингтън я беше изследвал с удивителна прозорливост в случай на голямо сражение. За този двубой на 18 юни Уелингтън имаше изгодната страна на терена, а Наполеон — неизгодната. Английската армия беше горе, а френската — долу.

Почти излишно е да се опитваме да изобразим в бегли щрихи Наполеон на кон, с далекоглед в ръка, застанал на височината Росом в утрото на 18 юни 1815 година. Още преди да сме почнали, всеки ще го види мислено. Невъзмутим профил под малката униформена шапка на Бриенското военно училище, зелен мундир с бели ревери, закриващи ордена, сив редингот, скриващ еполетите, крайчец на червена лента, подаваща се под жилетката, кожен брич, бял кон с пурпурно кадифено наметало и с извезана по ъглите буква „И“ с корона и орел, високи ботуши върху копринени чорапи, сребърни шпори, сабята на Маренго — този образ на последния цезар живее във въображението на всички, превъзнасян от едните, порицаван от другите.

Доскоро той беше обкръжен с ореол. Това се дължеше на легендарното заслепление, което мнозина подобни герои предизвикват и което години наред леко забулва истината. Но с течение на времето историята си казва думата и хвърля светлина върху делата им.

Историята е безпощадно ясна. Тя притежава една странна и възхитителна особеност: макар самата тя да е светлина или може би точно защото самата тя е светлина, често хвърля сянка там, където по-рано сме виждали сияние. Тя създава два илюзорни образа на един и същ човек — единият напада другия, и присъжда заслуженото: мракобесието на деспота се бори с обаянието на пълководеца. Така народите разполагат с по-вярно мерило за окончателната си преценка. Опозореният Вавилон засенчва славата на Александър, окованият във вериги Рим засенчва славата на Цезар, разрушеният Ерусалим засенчва славата на Тит. Тиранията надживява тиранина. Горко томува, който е оставил след себе си спомен, наситен с мрак.

V
Quid obscurum^[3] в сраженията

На всички е известна първата фаза на това сражение. Неясно, несигурно и колебливо начало, заплашително и за двете армии, но в по-голяма степен за англичаните, отколкото за французите.

Цялата нощ бе валяло. Земята беше размекната от проливния дъжд. Тук-таме в падинките на равнината се бе насъбрала вода на големи локви. На някои места обозните коли бяха затънали чак до осите. От коланите на впрегнатите коне се стичаше рядка тиня. Ако житните и ръжени класове, повалени и смачкани от многочислените движещи се коли, не запълняха браздите по пътя и не образуваха своеобразна настилка под колелата, всяко движение щеше да бъде невъзможно особено в долчинките край Паплот.

Сражението започна късно. Както вече обяснихме, Наполеон беше свикнал да съсредоточава в свои ръце цялата артилерия и да обстрелва като с пистолет ту една, ту друга точка на бойното поле, затова пожела да изчака запрегнатите батареи да могат свободно да се движат и да препускат. За тази цел обаче беше необходимо да се покаже слънцето и да изсуши почвата. Но слънцето не се показа. То не се яви на уговорената среща, както в Аустерлиц. Когато изстреляха първия снаряд, английският генерал Колвил погледна часовника си и установи, че е единадесет часът и тридесет и пет минути.

Левият френски фланг нападна ожесточено Угомон, по-ожесточено може би, отколкото би желал Наполеон. Същевременно Наполеон нападна центъра с бригадата Кио, която устреми срещу Ла Е-Сент, а Ней насочи десния фланг срещу левия английски фланг, опрян на Паплот.

Нападението на Угомон преследваше вероломна цел: да привлече там Уелингтън, да го накара да се отклони наляво. Такъв беше планът на Наполеон. Този план щеше да успее, ако четирите роти английски гвардейци и храбрите белгийци от дивизията на Перпонше не бяха удържали здраво позицията и по такъв начин, вместо да струпа там войските си, Уелингтън се ограничи да изпрати четири гвардейски роти и един батальон на Брауншвайг.

Атаката на десния френски фланг срещу Паплот имаше за цел да отиде докрай: да смаже левия английски фланг, да пресече пътя към Брюксел, да прегради пътя на евентуалните пруски подкрепления, да превземе Мон-Сен-Жан, да отблъсне Уелингтън към Угомон, оттам към Брен-л’Альо, оттам към Хал — планът беше съвсем ясен. Като се изключат няколко произшествия, тази атака беше успешна. Паплот беше завзет. Ла Е-Сент също.

Трябва да отбележим една подробност. В английската пехота, по-специално в бригадата на Кемпт, имаше новобранци. Тези млади войници проявиха изненадваща храброст пред нашите страшни пехотинци. Тяхната неопитност се изрази в неустрашимост. Те се показаха блестящи стрелци. Войникът-стрелец е предоставен малко нещо на себе си, той е сам на себе си командир. Тези новобранци проявиха чисто френска изобретателност и пламенност. Новоизпечените пехотинци се сражаваха с въодушевление, което не беше по вкуса на Уелингтън.

След превземането на Ла Е-Сент везните се наклониха в полза на французите.

От пладне до четири часа на този ден има един неуяснен промеждутък. Разгарът на битката е почти неуловим и се губи в хаоса на ръкопашния бой. Спуска се здрач. В мрачевината се мяркат преливащи насам-натам маси, шеметни отблясъци, почти непознати вече днес военни доспехи — калпаци с пера, хусарски паласки, амуниции, торби за гранати, хусарски долмани, надиплени червени ботуши, тежки, украсени с акселбанти шакб, — едва ли не черната пехота на Брауншвайг, смесена с аленочервената английска пехота. Английските войници носеха вместо еполети бели плъстени кръгчета, а леката хановерска артилерия — продълговати кожени каски с медни ивици и с развяващи се като грива червени конски косми. Голите колена и карираните фустички на шотландците, високите бели гетри на нашите гренадири — всичко това бяха не бойни редици, а живописни картини, интересни по-скоро за Салватор Роса, отколкото за Грибовал.

Във всяка битка има и известна доза стихийност. Quid obscurum, quid divinum^[4]. Всеки историк очертава само контурите на това объркано стълкновение, които е успял да долови. Независимо от плановете на пълководците сблъскването на въоръжените маси е придружено с непредвидени отливи. По време на сражението двата плана на двамата пълководци се врязват като клин един в друг и се видоизменят. Известна точка от бойното поле поглъща повече бойци от друга, както различните шуплести почви попиват тук по-бързо, там по-бавно разляната върху тях вода. Пълководецът е принуден да прати някъде повече войници, отколкото е предвидил. Неочакван преразход. Бойната линия лъкатуши и се увива като нишка, леят се безсмислено потоци кръв, фронтовете на армиите се колебаят, отстъпващите или настъпващи полкове образуват заливи или носове, скалите от човешки тела постоянно се разместват едни пред други. На мястото, където до преди малко е била пехотата, сега пристига артилерията; където е била артилерията, прибягва кавалерията. Батальоните напомнят облаци. На мястото, където до преди малко е имало нещо, като се взрете, не откривате вече нищо. Празните места се местят. Тъмните дипли напредват и отстъпват. Гробовен вятър подгонва напред, връща, раздува и разпръсква трагичните човешки пълчища. Какво представлява ръкопашният бой? Колебание. Неподвижността на математическия план изразява само една минута, а не цял ден. За да се нарисува битка, е необходим могъщ художник, който да подчини хаоса на четката си. Това би се удало по-добре на Рембранд, отколкото на Ван Дер Мьолен. Ако Ван Дер Мьолен е точен по пладне, в три часа следобед той вече ви лъже. Геометрията мами. Само ураганът е правдив. Това именно дава основание на Фолар да противоречи на Полибий. Нека добавим, че винаги настава един миг, когато сражението се изражда в отделни схватки, раздробява се, разбива се на безброй единични факти, които, за да си послужим с израза на самия Наполеон, „принадлежат по-скоро на биографията на полковете, отколкото на историята на армията“. В такива случаи историкът има право да направи само едно кратко и сбито изложение. Той може да схване само главните очертания на сражението и нито един разказвач, колкото и добросъвестен да е той, не би могъл да успее да определи с пълна точност очертанията на този ужасен облак, който се зове сражение.

Тази забележка, която е в сила за всички крупни въоръжени стълкновения, важи особено много за Ватерло.

И все пак следобед в известен момент изходът от сражението стана ясен.

VI
Четири часът следобед

Към четири часа положението на английската армия беше сериозно. Принц д’Ориндж командуваше центъра, Хил — десния фланг, Пиктън — левия. Принц д’Ориндж, объркан, но неустрашим, крещеше на холандско-белгийските полкове:

— Насау, Брауншвайг, ни крачка назад!

Хил, омаломощен, се беше облегнал на войската на Уелингтън, а Пиктън беше мъртъв. В същата минута, когато англичаните отнеха от французите знамето на 105-и строеви полк, генерал Пиктън падна прострелян в главата от френски куршум. За Уелингтън сражението имаше две опорни точки — Угомон и Ла Е-Сент. Угомон все още се държеше, макар и в пламъци, но Ла Е-Сент беше превзета. Само четиридесет и двама души от немския батальон, който я защищаваше, бяха оцелели. Всички офицери, с изключение на петима, бяха мъртви или пленени. В този плевник се бяха изклали взаимно три хиляди бойци. Един сержант от английската гвардия, пръв боксьор на Англия, известен сред другарите си като непобедим, падна убит от дребен френски барабанчик. Баринг беше принуден да отстъпи, съсякоха Олтън със сабя. Много знамена бяха загубени, между другото и знамето на дивизията на Олтън и на Люнебургския батальон, носено от един принц от рода Цвайбрюкен. От сивите шотландци не бе останала и следа. Широкоплещестите драгуни на Понсонби бяха изклани. Тези доблестни кавалеристи не устояха под напора на уланите на Бро и на кирасирите на Травер. От хиляда и двеста коня бяха уцелили само шестстотин. От тримата полковници двама лежаха на земята — Хамилтън ранен, а Матър — убит. Понсонби падна, пронизан на седем места от копие. Гордън беше мъртъв, Марч също. Две дивизии — петата и шестата — бяха унищожени.

Угомон — тежко засегнат, Ла Е-Сент — в ръцете на французите, само една твърдина се крепеше още — центърът. Уелингтън го подсили. Той извика Хил, който се намираше в Мерб-Брен, и Шасе, който беше в Брен л’Альо.

Центърът на английската армия, леко вдлъбнат, твърде плътен и сбит, беше силно укрепен. Той заемаше платото Мон-Сен-Жан, като зад него оставаше селото, а пред него — равнината, доста стръмна по онова време. Защитен беше откъм гърба от здравото каменно здание, държавен имот по онова време, зачислен на Нивелската община, построено на кръстопътя с толкова солидна зидария от шестнадесети век, че снарядите отскачаха, без да я рушат. Тук-таме около платото англичаните бяха изсекли храстите, направили бяха бойници в шипките, закрепили бяха дулата на оръдията между клоните, превръщайки храстите в крепостна стена. Артилерията им беше маскирана в храстите. Тази вероломна тактика, безспорно допустима във войната, която разрешава засадите, беше така успешно приложена, че Аксо, нарочно изпратен от императора в девет часа, за да разузнае месторазположението на вражеската артилерия, не успя да забележи каквото и да било и заяви на Наполеон при завръщането си, че няма никакво препятствие освен двете барикади, преграждащи пътищата към Нивел и Женап. Беше пред жътва, житата бяха високи. На края на платото цял един батальон, деветдесет и пети, от бригадата на Кемпт, беше налягал сред високите класове, въоръжен с карабини.

Укрепен и подсигурен по този начин, центърът на англо-холандската армия беше в изгодно положение.

При тази позиция само Соанската гора, съседна на фронта и пресечена от блатата Грьонендал и Боафор, представляваше опасност за съюзническите войски. Никоя армия не би могла да се оттегли в нея, без да се разпръсне. Полковете тутакси биха се разстроили, артилерията би затънала в тресавищата. Отстъплението в тази гора — по мнението на много специалисти, макар и оспорвано от други компетентни по въпроса хора — би се превърнало в поголовно бягство.

Уелингтън подсили центъра с една бригада на Шасе, взета от десния фланг, и с още една на Винке, взета от левия фланг, плюс дивизията на Клинтън. Той укрепи тила на своите англичани — полковете на Халкет, бригадата на Мичел и гвардейците на Мейдлънд — с пехотата на Брауншвайг, полковете на Насау, хановерците на Килмансеге и германците на Омптега. По този начин държеше под ръка двадесет и шест батальона.

Десният фланг — по думите на Шарас — бил сгънат зад центъра. Една многочислена батарея беше прикрита зад чували с пръст на мястото, където днес се намира така нареченият „Музей на Ватерло“. Освен това Уелингтън разполагаше с гвардейските драгуни на Съмърсет — хиляда и четиристотин коня, — скрити в една падина. Това беше другата с право прославена половина на английската конница. Понсонби беше разбит, но оставаше Съмърсет.

Батареята, която, ако беше окончателно завършена, щеше да представлява същински редут, бе разположена зад нисък градински зид, защитен набързо с плътно народени чували с пясък и широк земен насип. Съоръжението не беше довършено; не им бе останало време да издигнат дървената ограда пред него.

Неспокоен, по външно безучастен, яхнал коня си, Уелингтън остана целия ден, без да мръдне, пред старата мелница на Мон-Сен-Жан, съществуваща и до днес, под един бряст, който по-късно някакъв англичанин, запален патриот и вандал, купил за двеста франка и заповядал да го отсекат и отнесат в родината му. Уелингтън стоеше там хладнокръвен и неустрашим. Край него валяха снаряди. Адютантът Гордън падна до него. Показвайки му пръсналия се наблизо снаряд, лорд Хил му каза:

— Милорд, какви инструкции и нареждания ни оставяте в случай, че ви убият, както не се пазите?

— Да последвате примера ми — отвърна Уелингтън.

Той даде на Клинтън само това лаконично нареждане:

— Ще останете тук до последния човек.

Явно денят щеше да завърши зле. Уелингтън извика на бившите си бойни другари от Талавера, Витория и Саламанка:

— Boys^[5]! Възможно ли е и през ум да ви мине мисълта за отстъпление? Спомнете си за нашата стара Англия!

Към четири часа английската войска се огъна назад. След малко по гребена на платото останаха само артилерията и стрелците, всичко останало изчезна. Полковете, подгонени от френските снаряди и гюллета, се отдръпнаха в дъното, където и днес минава пътеката за чифлика в Мон-Сен-Жан. Английските войски се придвижиха назад. Бойният им фронт се прикри, Уелингтън отстъпи.

— Отстъплението започва! — извика Наполеон.

VII
Наполеон в добро настроение

Макар неразположен и с мъка крепящ се на седлото, Наполеон никога не беше изпадал в толкова добро настроение, както този ден. Още от сутринта на лицето му, обикновено непроницаемо, грееше усмивка. На 18 юни 1815 година този затворен дълбоко в себе си човек, който криеше чувствата си под мраморна студенина, ликуваше заслепен. Мрачен при Аустерлиц, той беше весел при Ватерло. И най-великите избраници на съдбата изпадат в заблуждение. Човешките радости често са мираж. Бог се смее последен.

— Ridet Caesar, Pompeius flebit^[6] — казваха някога легионерите от легиона Фулминатрикс^[7]. Този път обаче Помпей нямаше да плаче, макар че Цезар действително се смееше.

Още предната вечер, в един часа през нощта, докато проучваше на кон, придружен от Бертран, хълмовете около Росом, той бе изказал задоволството си пред вида на дългата линя на английските огньове, озаряващи хоризонта от Фришмон до Брен л’Альо, смятайки, че съдбата, призована на среща с него на бойното поле при Ватерло, е дошла навреме. Той спря коня си и остана известно време неподвижен, загледан в светкавиците, заслушан в гръмотевиците, и спътникът му чу следните загадъчни думи, отронени в мрака от императора-фаталист:

— Все още сме сговорни.

Но Наполеон се лъжеше. Те не бяха вече сговорни. Той не беше мигнал нито за секунда. Всеки миг от тази нощ му беше донесъл някакво радостно изживяване. Беше обиколил цялата линия на кавалерийските застави, спирайки се тук-таме, за да разговаря с часовоите. В два и половина, край гората на Угомон, му се стори, че чува стъпките на вражеска колона. Помисли за миг, че Уелингтън отстъпва и каза на Бертран:

— Това сигурно е английският ариергард, който напуща позициите си. Ще пленя шестте хиляди англичани, които току-що са пристигнали в Остенде.

Той говореше възбудено. Възвърнал си беше въодушевлението, което го беше обзело при дебаркирането на 1 март, когато беше възкликнал, показвайки на маршала един възторжен селянин от Жуанския залив:

— Е, какво ще кажеш, Бертран, това вече се казва подкрепление, нали?

През нощта на 17 срещу 18 юни Наполеон се подиграваше на Уелингтън:

— Трябва да дадем хубав урок на този дребничък англичанин!

Дъждът се усилваше и гръмотевицата пригласяше на думите на императора.

В три и половина часа сутринта той беше загубил една от илюзиите си: изпратените на разузнаване офицери му докладваха, че врагът не е мръднал от позициите си. Нито един бивак не беше загасил огъня си. Английската армия спеше. На земята цареше дълбока тишина. Само небето трещеше. В четири часа разузнавачите му доведоха един селянин. Той беше превел някаква английска кавалерийска бригада, по всяка вероятност бригадата на Вивиън, която отиваше да заеме позиция в селцето Оен, в най-отстранената точка на левия фланг. В пет часа двама белгийски дезертьори му докладваха, че току-що са избягали от полка си и че английската армия очаква сражението.

— Толкова по-добре! — възкликна Наполеон. — Предпочитам да я сразя, отколкото да я гоня.

Сутринта той слезе от коня в калта на крайпътния насип при завоя за Плансноа, накара да му донесат от Росомския чифлик прост дървен стол, кухненска маса и малко слама под нозете му вместо килим, разгърна картата на бойното поле и каза на Султ:

— Каква чудесна шахматна дъска!

Поради проливния дъжд през нощта продоволствените обози, затънали в разкаляните пътища, не можаха да дойдат навреме. Войниците не бяха спали, те бяха гладни и измокрени до кости. Но въпреки това Наполеон възкликна весело, обръщайки се към Ней:

— Деветдесет на сто от шансовете са на наша страна!

В осем часа донесоха закуската на императора. Той покани неколцина генерали при себе си. Докато закусваха, някой разказа, че преди два дни Уелингтън бил на бал в Брюксел у херцогиня дьо Ричмонд, а Султ, суров воин с лице на духовник, забеляза:

— Истинският бал ще бъде днес.

Императорът се присмя на Ней, който каза:

— Уелингтън не е толкова прост, че да чака ваше величество.

Впрочем това беше в привичките на Наполеон. „Той обичаше да се шегува“ — казва Фльори дьо Шабулон. „Всъщност той имаше весел нрав“ — заявява Гурго. „Неговите шеги нямаха край. Те бяха не толкова остроумни, колкото своеобразни“ — твърди Бенжамен Констан. Шеговитите закачки на исполина заслужават да се спрем на тях. Та нали той наричаше гренадирите „мърморковци“ и обичаше да им дърпа ушите или мустаците.

Един от тях си спомня:

— Императорът постоянно се закачаше с нас.

По време на тайното прехвърляне от остров Елба във Франция на 27 февруари, в открито море, когато френският военен двумачтов кораб „Зефир“ се разминал с двумачтовия кораб „Непостоянни“, на който бил укрит Наполеон, и попитал дали знаят нещо за Наполеон, императорът, все още с шапката с бяла кокарда, осеяна с пчели, която носел на остров Елба, взел смеешком тръбата и отговорил лично:

— Императорът се чувствува отлично!

Само хора, които смятат, че съдбата е благосклонна към тях, могат да си, позволят подобни шеги. По време на закуската във Ватерло Наполеон много пъти пущаше такива закачки. След закуската той се съсредоточи четвърт час в мислите си, после двама генерали седнаха върху сламата с пера в ръка, опрели листовете на коляното си, и императорът им продиктува плана на сражението.

Когато в девет часа френската армия потегли строена в пет колони и се разгърна пред него, с подредени в две редици дивизии, с артилерията между бригадите, начело с музиката, свиреща бойни маршове сред биенето на барабаните и звуците на тръбите, мощна, необхватна, възторжена, цяло море от каски, саби и щикове, разлюляно на хоризонта, императорът възкликна на два пъти, дълбоко развълнуван:

— Великолепно! Великолепно!

От девет часа до десет и половина — макар и да изглежда невероятно, цялата армия зае вече позиция и се подреди в шест бойни линии, образуващи, за да си послужим с думите на императора, „шест пъти римската цифра V“. Малко след очертаването на бойния фронт, сред дълбоката тишина, предшествуваща битките, която напомня затишие пред буря, любувайки се на дефилиращите три батареи с по дванадесет оръдия, отделени по негова заповед от трите корпуса на Ерлон, Рей и Лобау, за да започнат нападението, обстрелвайки Мон-Сен-Жан там, където се пресичат пътищата към Нивел и Женап, императорът потупа Аксо по рамото и му каза:

— Ето ви двадесет и четири пленителни девойки, генерале!

Сигурен в изхода, той насърчи с усмивка минаващата пред него сапьорска рота от първи корпус, която трябваше да се барикадира в Мон-Сен-Жан, щом селото бъде отнето от врага. Ведрото му настроение беше помрачено само за миг от пристъп на надменно състрадание. Когато видя вляво от себе си, там, където днес се издига висока братска могила, струпаните доблестни шотландци в сиви фустички, яхнали прекрасните си коне, той забеляза:

— Жалко за тях!

После се метна на коня си, излезе в галоп от Росом и избра за наблюдателен пункт тясната тревиста издатина вдясно от пътя, водещ от Женап към Брюксел. Това беше втората му наблюдателница по време на боя. Третата, в седем часа вечерта — между Бел-Алианс и Ла Е-Сент, беше много опасна. Това е едно доста високо възвишение, което съществува още. В падината зад него е била струпана гвардията. Падащите по каменната настилка снаряди отскачаха чак до Наполеон. Както в Бриен над главата му свистяха куршуми и картечи.

Почти на мястото, където беше стъпил конят му, намериха проядени от червеи снаряди, стари саби и обезформени гранати, разядени от ръжда. Scabra Rubigine. Само преди няколко години изровиха изпод земята един шестдесетмилиметров снаряд, все още зареден, със счупена в основата запалка. На тази именно последна спирка императорът каза на водача си Лакост, подплашен и враждебно настроен селянин, който се дърпаше при всяко изтрещяване на оръдие, мъчейки се да се скрие зад хусаря, за чието седло бе вързан:

— Глупак! Не те ли е срам! Ще ти забият куршума в гърба!

Пишещият тези редове сам намери заровени в пясъка в рохкавия наклон на възвишението остатъци от шийка на бомба, разядени от четиридесет и шест годишна ръжда, и стари късове желязо, които се чупеха в ръцете, крехки като бъзови пръчки.

Както е общоизвестно, своеобразно нагънатата хълмиста равнина, където се състоя срещата между Наполеон и Уелингтън, не е вече същата, каквато е била на 18 юни 1815 година. Когато разкопаваха това зловещо поле, за да вземат пръст за паметника, първоначалният му релеф се измени и историята, озадачена, не може вече да се ориентира в него. В желанието си да го прославят, го направиха неузнаваемо. Когато две години по-късно Уелингтън видя отново Ватерло, възкликна:

— Сменили са бойното ми поле!

Там, където днес се издига огромната пирамида от пръст, увенчана с лъв, се простираше хребет, който се спущаше доста полегато към нивелския път и почти отвесно към женапския. За височината на този хребет може да се добие представа днес по двете надгробни могили, които обграждат пътя от Женап за Брюксел. Английската се издига вляво, немската — вдясно от пътя. Няма френска надгробна могила. За Франция цялата тази равнина е гробница. Благодарение на хилядите и хиляди колички пръст, употребени за пирамидата с височина сто и петдесет стъпки и с обиколка в основата си половин миля, платото Мон-Сен-Жан днес е достъпно и се свързва с пътя с лек наклон. Но в деня на битката, особено откъм Ла Е-Сент, то се е спускало стръмно и непристъпно. Склонът бил толкова отвесен, че английските артилеристи не виждали под себе си чифлика, разположен в дъното на долината, където беше центърът на сражението. На 18 юни 1815 година поройните дъждове бяха подронили още повече стръмния рид, тинята пречеше на изкачването, защото при всяка крачка се затъваше в кал. Успоредно с гребена на платото имаше ров, невидим отдалеч за наблюдателя.

Какъв беше този ров? Ще поясним. Брен-л’Альо е белгийско селце. Оен е друго белгийско селце. Тези две селца, сгушени в гънките на хълмистата равнина, са свързани помежду си с път, дълъг около левга и половина, който пресича неравния терен и често се врязва в хълмовете като бразда, затова на много места е вкопан дълбоко. В 1815 година, както и днес, този път прекосяваше гребена на платото Мон-Сен-Жан между женапския и нивелския път. Само че днес този път е на нивото на полето, а по онова време беше издълбан. Двата му странични насипа бяха свлечени, за да построят пирамидата. Този път представляваше, а и сега в по-голямата си част все още е истински изкоп, дълбок на места дванадесетина стъпки, чиито брегове се свличаха тук-таме, особено зиме, след поройните дъждове. Ставали и нещастни случаи. Пътят бил толкова тесен в горния край на Брен-л’Альо, че един минувач бил прегазен от кола; това личи по каменния кръст над гроба, върху който е написано името на пострадалия: „Бернар Дебри, търговец от, Брюксел“, както и датата на произшествието „февруари 1637 година“^[8]. Пътят върху платото Мон-Сен-Жан беше толкова дълбок, че един селянин, Матийо Никез, бил затиснат в 1783 година от свлеклия се насип, както личеше от друг каменен кръст, чийто връх е затрупан от разкопаната пръст, но обърнатият му пиедестал още се търкаля по моравата вляво от пътя между Ла Е-Сент и чифлика на Мон-Сен-Жан.

В деня на сражението този вдлъбнат път, за чието съществуване нямаше никакви указания, този ров, ограждащ гребена на платото Мон-Сен-Жан, този скрит сред нивята коловоз не се виждаше и затова беше много опасен.

VIII
Императорът пита нещо водача Лакост

И така, в утрото на Ватерло Наполеон беше доволен.

С основание: замисленият от него план за сражението беше действително достоен за възхищение, както вече видяхме…

Когато започна битката с нейните най-разнообразни перипетии — съпротивата на Угомон, упоритата отбрана на Ла Е-Сент, убиването на Бодюен, обезвредяването на Фоа, неочакваната стена, в която се разби Соа, Съдбоносната разсеяност на Гиймино, който не се беше запасил нито с барут, нито със сигнални ракети, загъването на батареите в калта; останалите без прикритие петнадесет оръдия, прекатурени от Аксбридж в един издълбан път; слабото въздействие на падащите сред вражите редове бомби, които потъваха в размекнатата от дъждовете почва и изригваха само вулкани от кал, така че оръдейният огън се превръщаше в пръски; ненужната маневра на Пире срещу Брен л’Альо, по време на която бе унищожена почти цялата му кавалерия — петнадесет ескадрона, — пропадналата атака срещу десния английски фланг, неудалият се пробив в левия фланг, необяснимата грешка на Ней, който струпа на едно място, вместо да ги разреди, четирите дивизии на първия корпус и по този начин обрече на картеч плътните им двадесет и седем редици по двеста човека; страшните пролуки, които образуваха снарядите в гъсто строените войници; разединените атакуващи колони, внезапно изникналата на техния фланг батарея с коса стрелба, неуспехът на Буржоа, Донзо и Дюрют, отбитият пристъп на Кио; нараняването на лейтенант Вийо, този Херкулес, питомец на Военното училище, улучен точно когато издънвал с брадвата си вратата на Ла Е-Сент под куршумите на защитниците на английската барикада, построена при завоя на пътя от Женап за Брюксел; фаталното затъкване на място на седемте оръдия на дивизията Марконе, заклещена между кавалерията и пехотата, обстрелвана от упор сред житата от Бест и Пек и покосена от гвардейците на Понсонби; издръжливостта на принц Сакс-Ваймарски, който продължаваше да държи в ръцете си и да отбранява, въпреки усилията на граф д’Ерлон, Фришмон и Смоен; завземането на знамената на 105-ия и 45-ия полк, обезпокоителните сведения, дадени от черния пруски хусар, задържан от разузнавачите от летящата колона — триста стрелци, пръснати по възвишенията между Вавр и Плансноа; закъснението на Груши, избиването за по-малко от час в овощната градина на Угомон на хиляда и петстотин души, унищожаването за още по-малко време в околностите на Ла Е-Сент на хиляда и осемстотин войника — всички тези бурни събития, преминаващи като тъмни облаци на сражението пред погледа на Наполеон, твърде малко го бяха смутили и не бяха успели да хвърлят сянка върху властното му, самоуверено лице. Наполеон беше свикнал да гледа войната трезво. Той никога не изчисляваше цифра по цифра покъртителния сбор на отделните човешки загуби. Цифрите нямаха значение за него, стига само общият им сбор да дадеше победа. Той не се тревожеше, че началните стъпки не са много сполучливи, защото смяташе, че е господар на боя и ще има последната дума. Умееше да изчаква, уверен, че нищо не го застрашава, и се отнасяше към съдбата като с равен. Той сякаш й казваше: „Няма да дръзнеш!…“

Изтъкан от светлина и мрак, Наполеон си въобразяваше, че се радва на закрила, когато върши добро, и на търпимост, когато върши зло. Той беше сключил или си въобразяваше, че е сключил някакво споразумение или дори, бихме могли да кажем, заговор със съдбата, равносилен на неуязвимостта на античните герои.

И все пак, когато някой има зад себе си Березина, Лайпциг и Фонтенбло, не би трябвало да бъде така доверчив при Ватерло. Защото явно небето беше почнало да смръщва необяснимо вежди над него.

Когато Уелингтън се отдръпна от платото, Наполеон трепна. Той забеляза веднага, че платото Мон-Сен-Жан опустява и фронтът на английската армия изчезва от очите му. Тя се прибираше към центъра, като същевременно се прикриваше. Императорът се приповдигна на стремената. В очите му проблесна победна светкавица.

Ако заставеше Уелингтън да отстъпи в Соанската гора и го разбиеше, Франция щеше окончателно да разгроми Англия, той щеше да си отмъсти за Креси, Поатие, Малплаке и Рамийѝ. Победителят при Маренго^[9] щеше да заличи от историята Азенкур^[10].

Тогава императорът, обмисляйки страхотния удар, проучи за последен път с бинокъла си всички точки на бойното поле. Застанала зад него, с пушки при нозе, гвардията му го гледаше едва ли не благоговейно. Той размишляваше. Измерваше с поглед ридовете, изчисляваше наклона на стръмнините, вглеждаше се внимателно във всяка китка дървета, в квадратите на ръжените ниви, във всяка пътечка. Като че ли преброяваше всички храсти. Огледа обстойно английските барикади върху двата пътя, широки прегради от повалени дървета: барикадата на женапския път над Ла Е-Сент, снабдена с две оръдия, единствените от цялата английска артилерия, в чийто обсег попадаше цялото бойно поле, и барикадата на нивелския път, където проблясваха щиковете на холандците от бригадата на Шасе. Той забеляза в съседство с тази барикада варосания параклис „Сен-Никола“, който се намира на пресечката на пътя за Брен л’Альо. Наведе се и запита нещо полугласно водача Лакост. Водачът поклати отрицателно глава, може би с коварен умисъл.

Императорът се изправи и се углъби в себе си.

Уелингтън се беше отдръпнал. Оставаше само да довърши оттеглянето му, като го смаже.

Наполеон се извърна рязко и изпрати нарочен куриер, който да препусне с пълна скорост към Париж и да извести, че битката е спечелена.

Наполеон беше гений-гръмовержец.

Този път той запрати мълнията по самия себе си.

Заповяда кирасирите на Мило да превземат платото Мон-Сен-Жан.

IX
Изневиделица неслука

Те бяха три хиляди и петстотин конници, разгърнати на фронт, дълъг четвърт левга. Мъже-исполини на исполински коне. Двадесет и шест ескадрона. А зад тях в подкрепление стоеше дивизионът Льофевр-Денует, съставен от сто и шест елитни жандармеристи, хиляда сто деветдесет и седем гвардейски разузнавачи, осемстотин и осемдесет гвардейски улани-копиеносци. Те носеха шлемове без гриви и брони от ковано желязо, пистолети в кобурите на седлата, а в ръцете си — дълги саби. Цялата армия им се любуваше сутринта в девет часа, когато под звуците на тръбите и под екота на химна „Да бдим за спасението на империята!“ се зададоха в гъста колона с двете си батареи: едната встрани, а другата — в средата, разгърнаха се в две редици между женапското шосе и Фришмон и заеха бойната си позиция в така умело замислената от Наполеон втора линия, снабдена с две стоманени крила — кирасирите на Келерман в левия край и кирасирите на Мило — в десния.

Адютантът Бернар им занесе заповедта на императора. Ней изтегли сабята си и застана начело. Многочислените ескадрони се люшнаха напред.

Пред очите се разкри страхотна гледка.

Цялата кавалерия, строена в колони по дивизиони, с извадени саби, с вдигнати тръби и развени знамена, се устреми наведнъж, като един-единствен човек, сплотена и точна като бронзова стенобитна машина, по хълма Бел-Алианс, потъна в страшния дол, където бяха загинали толкова много хора, изчезна в дима, после изплува из хаоса и се появи на другия склон на дола, все още в плътни редици, изкачваща в силен тръс сред град от пръскащи се над нея снаряди опасната разкаляна стръмнина на платото Мон-Сен-Жан. Тя напредваше невъзмутима, заплашителна, тържествена и в промеждутъците между пушечната и оръдейната стрелба се чуваше исполинското тъпчене на копитата. Понеже бе съставена от два дивизиона, кавалерията се изкачваше на две колони: дивизионът Вати е вдясно, дивизионът Дьолор вляво. Отдалеч те приличаха на два огромни стоманени гущера, пълзящи към гребена на платото. Те прекосиха бойното поле невредими като по чудо.

Подобно нещо не беше виждано от времето, когато тежката кавалерия превзе големия редут при Москва река. Мюра^[11] липсваше сега, но Ней беше отново на линия. Цялото това множество се беше превърнало като че ли в митологично чудовище с една-единствена душа. Всеки ескадрон се гърчеше и издуваше като прешлен на полип, забулен в огромен, разкъсан на места облак от дим. Хаотично размесени каски, викове, саби, буйно подскачащи конски задници сред топовни гърмежи и фанфари, страшна врява, в която все пак се чувствуваше военна дисциплина. А над всичко това се открояваха броните, подобни на люспи на ламя.

Това описание напомня съвсем далечни времена. Езическите епопеи, в които се възпяват подвизите на хората-полуконе, на древните кентаври, тези страшни, неуязвими, великолепни исполини с човешки образ и конско туловище, чийто галоп отеквал по Олимп, навярно извикват подобни представи.

Странно числено съвпадение: двадесет и шест батареи щяха да посрещнат двадесет и шестте ескадрона. Зад гребена на платото, строена в тринадесет карета от до две роти — седем на първата редица и шест на втората, готова за стрелба, с пръст на спусъка, английската пехота чакаше невъзмутима, безмълвна и неподвижна, защитена от маскираната артилерия. Тя не виждаше кирасирите и кирасирите не я виждаха. Тя чуваше само изкачването на човешката вълна. Чуваше нарастващия шум от непрестанното и равномерно чаткане на три хиляди коне, подкарани в силен тръс, звъна на сабите, дрънченето на броните, някакво яростно могъщо дихание. Настъпи страшна тишина и внезапно над гребена изникна най-напред дълга редица ръце с вдигнати саби, после каски, тръби, знамена и три хиляди глави, напрашени мустаци и уста, от които се изтръгна вик:

— Да живее императорът!

Цялата кавалерия заля платото, което потрепера като пред земетресение.

Но изведнъж — трагична минута! — вляво от англичаните и вдясно от нас конете на челната колона кирасири се изправиха на задните си крака сред ужасяващи вопли. Стигнали до върха на хребета, необуздани, погълнати от бойното си настървение и жадуващи да налетят на вражите карета и оръдия, кирасирите се стъписаха, съзрели в краката си между себе си и англичаните някакъв ров, някакъв дълбок изкоп: вдлъбнатия път за Оен.

Ужасен миг. Ровът се раззина непредвидено пред тях точно под краката на конете с отвесния си бряг, дълбок два тоаза от едната и от другата страна. Втората редица бутна в него първата, третата бутна втората. Конете се изправяха на задните си крака, отскачаха назад, падаха на задниците си, плъзваха се по гръб, преобръщаха се и смазваха ездачите. Никаква възможност за отдръпване, защото колоната се беше превърнала в снаряд; засилени да смажат англичаните, французите смазваха сънародниците си; безпощадният ров не можеше да се преодолее, без да се запълни, и коне, и конници се търкаляха презглава вътре в него, премазващи се едни други, превърнати в грамада месо; едва когато трапът се напълни с живи човешки тела, другите минаха, стъпвайки по тях. Една трета от бригадата на Дюбоа беше погълната от тази паст.

Това беше първата пагубна стъпка в сражението. Според едно местно предание, което по всяка вероятност преувеличава, две хиляди коня и хиляда и петстотин конници оставили костите си във вдлъбнатия път за Оен. Тази цифра включва навярно и всички трупове, които са били нахвърлени в рова на следващия ден.

Нека отбележим мимоходом, че това се случи със същата бригада на Дюбоа, която само един час по-рано беше подложена на жестоко изпитание по време на самостоятелната си атака срещу Люнебургския батальон, чието знаме успя да отнеме.

Наполеон беше разгледал внимателно терена, преди да даде на кирасирския дивизион на Мило заповед за пристъп, но не беше успял да различи вдлъбнатия път, който не образуваше ни най-малка гънка на повърхността на платото. Предупреден обаче и усъмнил се навярно поради малкото бяло параклисче, разположено на пресечката с нивелския път, той беше запитал водача Лакост да не би случайно да срещнат някакво препятствие. Водачът беше отговорил отрицателно. Бихме могли да кажем, че на този отрицателен жест на селянина се дължи едва ли не цялата катастрофа на Наполеон.

И други съдбоносни случайности щяха да се намесят впоследствие.

Възможно ли беше Наполеон да спечели това сражение? Не, отговаряме ние. Защо? Заради Уелингтън? Заради Блюхер? Не. Защото това не беше угодно Богу.

Скрижалите на деветнадесетия век не предвиждаха Наполеон да излезе победител при Ватерло. Съдбата, беше приготвила друга поредица събития, където за него нямаше вече място. Злополучно стеклите се неуспехи отдавна вече го предупреждаваха.

Време беше да падне този исполин. Той беше натежал прекомерно в съдбините на народите и беше нарушил равновесието. Беше взел превес той, едничък, над цялото останало човечество. Гибелно щеше да бъде за човешката цивилизация, ако този прилив на всички жизнени сили продължаваше да се съсредоточава само в една глава, ако целият мислещ свят продължаваше да се свежда до мозъка на един-единствен човек. Настъпил беше час върховната, неподкупна справедливост да вземе мерки. Навярно основните начала и стихиите, от които зависят правилните взаимоотношения както от духовно, така и от материално естество, бяха почнали да роптаят. Димящата кръв, препълнените гробища, разплаканите майки са страшни обвинители. Когато земята се измъчва под тежестта на непосилно бреме, тайнствени вопли ехтят в нощта и бездната се вслушва.

Наполеон беше разобличен във вечността и неговото падане беше предрешено.

Той пречеше на Бога.

Ватерло не е сражение, а кръговрат на вселената.

X
Платото Мон-Сен-Жан

Едновременно с рова и вражеската батарея издаде присъствието си. Шестдесетте оръдия и тринадесетте карета откриха огън в упор по кирасирите. Неустрашимият генерал Дьолор отдаде чест на английската батарея.

Цялата английска конна батарея се върна в галоп в каретата си. Кирасирите не се спряха нито за миг. Бедствието при вдлъбнатия път обезглави много техни редици, но не понижи духа им. Те спадаха към воините, чието мъжество нараства с намаляване на броя.

Само колоната Ватие беше пострадала от нещастието. Колоната Дьолор, отклонена вляво от Ней, който сякаш предчувствуваше клопката, се изкачи горе незасегната.

Кирасирите се спуснаха върху английската пехота.

Те се носеха устремно, пуснали поводи, със саби между зъбите и с пистолети в ръка. Такава беше тази атака.

В сраженията настъпват минути, когато душата става така сурова, че превръща войника в статуя, а войнишката кръв — в гранит. Английските батальони не трепнаха пред това вихрено настъпление.

Тогава стана нещо небивало.

Цялата челна страна на английските карета беше атакувана наведнъж. Бясна хала налетя върху редовете им. Хладнокръвните пехотинци останаха невъзмутимо по местата си. Първата редица, на колене за стрелба, посрещаше кирасирите с щиковете си, втората ги обстрелваше с куршуми. Зад нея артилеристите пълнеха оръдията, фронтът на карето се отваряше, за да пропусне струя картеч, и пак се затваряше. Кирасирите отговаряха, смазвайки всичко живо под себе си. Едрите им коне се повдигаха на задните си крака, прескачаха редиците и падаха като исполини сред четирите живи стени. Снарядите оставяха празни дири сред редовете на кирасирите, кирасирите оставяха празни дири сред редовете на английските карета. Цели войнишки редици изчезваха, смачкани под конските копита. Щиковете се забиваха в коремите на кентаврите. Чудовищни рани, невиждани никъде другаде. Каретата се смаляваха, сякаш проядени от бясната кавалерия, но не отстъпваха от мястото си. Запасите им с картечи бяха неизчерпаеми, взривовете им непрестанно избухваха сред нападателите. Този бой представляваше ужасна гледка. Каретата бяха сякаш не батальони, а кратери. Кирасирите не бяха кавалерия, а ураган. Всяко каре се беше превърнало във вулкан, над който бушуваше буреносен вихър. Лавата се сражаваше с мълнията.

Крайното каре отдясно, най-уязвимото, понеже беше открито от две страни, беше почти напълно унищожено още при първия напор. То беше съставено от седемдесетия планински шотландски полк. Докато околовръст кипеше настървен бой, навел напълно безучастно печален поглед, в който се отразяваха родните гори и езера, гайдарят на полка, седнал посред карето върху един барабан, с гайдата под мишница, свиреше планински напеви. Шотландците умираха, представяйки си Бен Лотиан^[12], както гърците загиваха някога, виждайки мислено Аргос. Сабята на един кирасир разсече гайдата ведно с държащата я ръка и прекъсна песента, убивайки свирача.

Кирасирите, сравнително малко на брой, особено след злополучния ров, трябваше да се сражават с почти цялата английска армия, но те сякаш се умножаваха, защото всеки един от тях струваше колкото десет. Междувременно няколко хановерски батальона се огънаха. Уелингтън забеляза това и се сети за кавалерията си. Ако Наполеон в същото време се беше сетил за пехотата си, той щеше да спечели сражението. Неговата голяма, съдбоносна грешка беше, че я забрави.

Изведнъж от нападатели кирасирите се оказаха нападнати. Английската кавалерия се озова в тила им. Пред тях каретата, зад тях Съмърсет. А Съмърсет означаваше хиляда и четиристотин гвардейски драгуни. Вдясно от Съмърсет се намираше Дорнберг с немската лека кавалерия, а вляво Трип с белгийските карабинери. Кирасирите, атакуващи и във фланг, и във фронт, отпред и отзад, трябваше да се бият на всички страни. Но нима това имаше значение за тях? Те бяха вихър. Храбростта им надмина всички граници.

При това зад тях продължаваше да гърми батареята. Само при такива условия подобни мъже можеха да бъдат ранени в гръб. Една тяхна броня, продупчена на лявото рамо от едрокалибрен куршум, е изложена още в колекцията, носеща името „Музей на Ватерло“.

Срещу такива французи можеха да устоят само еднакво доблестни англичани.

Това не беше вече ръкопашен бой, а буря, фурия, шеметен устрем на душите към мъжество, ураган от светкавични саби. Само за миг хиляда и четиристотинте гвардейски драгуни се стопиха на осемстотин. Командирът им, полковник Фюлър, падна мъртъв. Ней долетя със стрелците и уланите на Льофевр-Денует. Платото Мон-Сен-Жан беше превзето, отстъпено, повторно завзето. Кирасирите оставяха кавалерията, за да се обърнат към пехотата, или по-право казано, цялото това страхотно множество се сблъскваше гърди в гърди, до смърт. Каретата все още се държаха. Дванадесет пъти настъпиха кирасирите. Четири коня бяха убити под Ней. Половината кирасири загинаха на платото. Борбата траеше вече два часа.

Английската армия беше дълбоко разстроена. Не ще съмнение, че ако кирасирите не бяха понесли съдбоносните загуби при вдлъбнатия път, те щяха да сразят центъра и да удържат победата. Тази невероятна кавалерия стъписа Клинтън, който беше видял Талавера и Бадахос. Уелингтън, загубил три четвърти от шансовете за успех, им се любуваше като истински воин. Той казваше полугласно: „Величествено!“^[13].

Кирасирите унищожиха седемте от тринадесетте карета, взеха или извадиха от строя шестдесет оръдия и отнеха от английските полкове шест знамена, които трима кирасири и трима гвардейски стрелци отнесоха на императора при чифлика в Бел-Алианс.

Положението на Уелингтън се влоши. Тази необикновена битка напомняше двубой между двама ожесточени ранени, всеки от които, продължавайки да напада и да отбива ударите, губи постепенно и последната си капка кръв. Кой от двамата ще падне пръв?

Борбата за платото продължаваше.

Докъде бяха стигнали кирасирите? Никой не знае точно. Едно е достоверно, че на следващия ден един кирасир бил намерен мъртъв заедно с коня си под навеса на кантара за теглене на коли в Мон-Сен-Жан, точно там, където се пресичат четирите пътя — нивелският, женапският, брюкселският и лаюлпският. Този конник беше преминал английските бойни линии. Един от мъжете, които открили трупа, е още жив и обитава Мон-Сен-Жан. Казва се Дьоаз. Тогава бил осемнадесетгодишен.

Уелингтън чувствуваше, че не ще може да устои на напора. Критичният миг наближаваше.

Кирасирите не бяха постигнали напълно желаната цел, в смисъл центърът стоеше още непокътнат. Платото беше и на едните, и на другите, тоест нито на едните, нито на другите, но все пак в по-голямата си част то беше още в ръцете на англичаните. Уелингтън държеше селото и горната част на платото. Ней беше завладял гребена и склоновете. И от двете страни бойците бяха сякаш пуснали корени в тази злополучна почва.

Но изтощението на англичаните изглеждаше неминуемо. Английската армия беше изгубила страшно много кръв. Кемпт искаше подкрепления на левия фланг.

— Няма — отвърна Уелингтън. — Да стои, докато го убият!

Почти в същата минута, странно съвпадение, което дава представа за омаломощението и на двете армии, Ней иска пехота от Наполеон, който възкликва:

— Пехота! Отде да му я взема? Да не би да иска да му я изкопая от земята!

Но английската армия беше понесла повече жертви. Бесните пристъпи на исполинските ескадрони с железни брони и стоманени гърди бяха смазали пехотата й. Неколцина мъже около едно знаме бележеха мястото на цял изчезнал полк. Някои батальони бяха командувани вече само от капитани или лейтенанти. Дивизията Олтън, силно пострадала при Ла Е-Сент, сега беше почти изцяло унищожена. Неустрашимите белгийци от бригадата на Ван Клюз застилаха с труповете си ръжта по пътя за Нивел. Нито един войник почти от холандските гренадири, които през 1811 година се сражаваха в Испания рамо до рамо с нашите войски срещу Уелингтън и които в 1815 година, в съюз с Уелингтън, се биеха против Наполеон, не беше оцелял. Коляното на лорд Аксбридж, който на другия ден заповяда да погребат отрязания му крак, беше раздробено. Ако от френска страна по време на нападението на кирасирите бяха извадени вън от строя Дьолор, Леритие, Колбер, Дноп, Траве и Бланкар, от английска страна бяха ранени Олтън и Бърн, Деленсей убит, Ван Меерлен убит, Омптеда убит, целият генерален щаб на Уелингтън беше обезглавен и в тази кървава равносметка Англия беше понесла по-тежки щети. Вторият гвардейски пехотински полк беше загубил петима полковници, четирима капитани и трима знаменосци. Първият батальон на тридесети пехотински полк беше загубил двадесет и четири офицери и сто и дванадесет войници. Седемдесет и деветият планински полк се беше лишил от двадесет и четирима офицери, които бяха ранени, от осемнадесет офицери, които бяха убити, и беше загубил четиристотин и петдесет войници. Хановерските хусари на Къмбърланд, цял полк, начело с полковник Хеке, който по-късно бе съден и разжалван, бяха дръпнали поводите на конете си и уплашени от ръкопашния бой, бяха побягнали в Соанската гора, всявайки смут чак до Брюксел. Виждайки, че французите напредват и се приближават до гората, обозите, колите за фураж и фургоните, пълни с ранени, също се втурнаха към гората. Холандците, покосявани от сабите на френската кавалерия, крещяха: — Тревога!

Според думите на очевидците, които са още живи, пътят от Вер-Куку до Грьонендал, по протежение на две левги в посока към Брюксел, бил задръстен от бегълци. Паниката беше толкова неудържима, че зарази и принц Конде в Малин, и Людовик XVIII в Ганд^[14]. С изключение на малобройния резерв, построен в ешелони зад лазарета в чифлика Мон-Сен-Жан, и бригадите на Вивиън и Венделиър, прикриващи левия фланг, Уелингтън беше останал вече без кавалерия. Цели батареи се търкаляха обезвредени.

Сибърн потвърждава тези факти, а Прингл, преувеличавайки загубите, казва дори, че англо-холандската армия била сведена до тридесет и четири хиляди души. Железният херцог оставаше невъзмутим, но устните му бяха побледнели. Австрийският военен наблюдател Венсан, както и испанският военен наблюдател Алава, които се намираха по време на сражението в английския генерален щаб, смятаха херцога за загубен. В пет часа Уелингтън извади часовника си и стоящите около него чуха как той прошепна мрачните думи:

— Блюхер или нощта!

Почти по същото време на височините откъм Фришмон блеснаха редица щикове.

Именно това доведе обрата в тази исполинска драма.

XI
Лош водач на Наполеон, добър водач на Бюлов

На всички е известно печалното заблуждение на Наполеон; той очакваше Груши, а пристигна Блюхер — смърт вместо живот.

На съдбата са присъщи такива остри завои. Да се надяваш на световния трон, а да ти се мерне остров Света Елена.

Ако говедарчето, което служеше за водач на Бюлов, лейтенанта на Блюхер, го беше посъветвало да излезе от гората над Фришмон, а не под Плансноа, деветнадесети век може би щеше да изглежда другояче. Наполеон щеше да спечели битката при Ватерло. По който и друг път да беше вървяла пруската армия, тя щеше да стигне до едно дере, откъдето артилерията нямаше да може да мине, и Бюлов нямаше да дойде.

Само час по-късно — както признава пруският генерал Муфлинг — Блюхер щеше да намери Уелингтън, повален. „Сражението при Ватерло щеше да бъде загубено.“

Крайно време беше Бюлов да дойде. Той между другото много закъсня. Беше прекарал нощта в Дион-льо-Мон и беше тръгнал рано призори. Но пътищата бяха непроходими и дивизиите му бяха затънали в калта. Оръдията потъваха до главините на колелата. Освен това трябваше да минат река Дил по тесния вавърски мост. Улицата, водеща към моста, беше запалена от французите: сандъците и раклите на артилерията не можеха да минат между два реда горящи къщи, затова трябваше да изчакат пожарът да бъде угасен. По пладне авангардът на Бюлов не беше стигнал още Шапел-Сен-Ламбер.

Ако битката беше почнала два часа по-рано, тя щеше да свърши в четири часа и Блюхер щеше да пристигне след победата на Наполеон. Има случайности, които не сме в състояние да проумеем, защото са съразмерни само с безконечното, което е недостъпно за човешкия ум.

Още по пладне императорът пръв беше забелязал с далекогледа си далеч на хоризонта нещо, което беше привлякло вниманието му. Той бе казал:

— Струва ми се, че виждам там облак, който ми прилича на войска.

После се обърнал към далматинския херцог:

— Султ, какво виждате в посока на Шапел-Сен-Ламбер?

— Четири-пет хиляди души, ваше величество — отвърнал маршалът, насочвайки натам далекогледа си. — Вероятно Груши.

Но тъмните точки оставаха неподвижни в мъглата. Всички далекогледи на генералния щаб се бяха насочили към забелязания от императора „облак“. Някои казаха:

— Войскови колони, които си почиват.

Повечето заключиха:

— Дървета.

Истината бе обаче, че облакът не се помръдваше. Императорът изпрати на разузнаване към това тъмно петно лекия дивизион на Домон.

Бюлов действително се беше спрял. Авангардът му беше малоброен и той не можеше да предприеме нищо. Трябваше да чака главните сили на корпуса, а той имаше заповед да съсредоточи войската, преди да я построи в бойна линия. Но в пет часа, виждайки опасността, застрашаваща Уелингтън, Блюхер заповяда на Бюлов да атакува, произнасяйки историческите думи:

— Трябва да вкараме малко кислород на английската армия.

Малко след това дивизиите на Лостин, Хилър, Хеке и Рисел се разгърнаха пред корпуса на Лобау, кавалерията на принц Вилхелм Пруски изскочи от Парижката гора, Плансноа бе обхванат от пламъци и пруските снаряди се посипаха чак сред редовете на резервната гвардия, строена зад Наполеон.

XII
Гвардията

Останалото е известно. Намесата в боя на една трета армия, изместването на сражението, осемдесет и шестте внезапно блъвнали оръдейни гърла, появяването на първия полк на Пирх заедно с Бюлов, кавалерията на Цитен, предвождана от самия Блюхер, отблъсването на французите, помитането на Марконе от платото на Оен, изгонването на Дюрют от Паплот, изтикването на Донзло и Кио, обкръжаването на Лобау, новият пристъп, развихрен на свечеряване срещу нашите оголени от защита полкове, минаването в офанзива и придвижването напред на цялата английска армия, огромният пробив на френския фронт, взаимоподпомагането на английските и пруските артилерии, изтреблението, разгромът на фронта, разгромът на фланговете и вливането в боя на императорската гвардия в самия разгар на чудовищния погром.

Уверена, че отива на смърт, гвардията извика:

— Да живее императорът!

Историята не познава по-вълнуваща минута от този изблик на възторжени приветствия пред прага на смъртта.

Небето беше начумерено целия ден. Изведнъж, точно в този миг, осем часа вечерта, облаците на хоризонта се разкъсаха и през брястовете край нивелския път се плъзнаха зловещите червени отблясъци на залязващото слънце. То изгряваше при Аустерлиц.

За тази трагична развръзка начело на всеки батальон от гвардията застана генерал. Фриан, Мишел, Роге, Арле, Мале, Поре дьо Морван бяха на поста си. Когато сред дима на боя се появиха високите гугли с широки кокарди с изображението на Наполеоновия орел на гвардейските гренадири, строени в симетрични редици, спокойни, величествени, врагът изпита уважение към Франция. Като че ли двадесет богини на победата нахлуха на бойното поле с разперени криле и победителите, почувствували се внезапно победени, отстъпиха. Но Уелингтън извика:

— На крак, гвардейци, и точна стрелба!

Червеният полк на английските гвардейци, залегнал зад живия плет, се изправи, залп от картеч надупчи трицветното знаме, развяващо се край нашите орли; всички се втурнаха и върховната сеч настана. Императорската гвардия усети как в мрака около нея френската войска се разколебава, обхваната от неудържимия порив за отстъпление; тя чу предателския вик: „Да се спасява кой както може!“ — последвал нейният възторжен възглас: „Да живее императорът!“

И докато зад нея отекваше тропотът на бягащите, тя продължи да напредва, обсипвана с мълниеносни снаряди, губеща с всяка крачка все повече и повече воини. Никой обаче не се поколеба, нито се уплаши. Еднакво героични и простият войник, и генералът. До един отидоха на явна смърт.

Ней, изпаднал в изстъпление, величав в своята готовност да приеме смъртта, се излагаше на най-опасните места в бурната битка. Пети поред кон падна убит под него. Плувнал в пот, с пламнал взор и разпенена уста, с разкопчан мундир и наполовина отнесен еполет от сабята на английски гвардеец-кавалерист, с продупчен от вражи куршум орден на „Големия орел“, цял в кърви, изкалян, внушителен, със счупена сабя в ръка, той призоваваше:

— Елате да видите как умира на бойното поле един френски маршал!

Но напразно. Той не умря. Не можеше да се побере в кожата си от възмущение.

— Ами ти? Нима не искаш да те убият? — питаше той Друе д’Ерлон.

И сред оръдейния огън, смазващ тази шепа мъже, той възкликна:

— Няма ли най-сетне нещо да ме улучи? О, какво не бих дал всички тия английски снаряди да се пръснат в корема ми!

Нещастнико, съдено ти бе да умреш от френски куршум!^[15]

XIII
Катастрофата

Главоломното отстъпление в тила на гвардията беше зловещо.

Армията се огъна внезапно от всички страни наведнъж, откъм Угомон, Ла Е-Сент, Паплот, Плансноа. Викът: „Измяна!“ беше последван от възгласа: „Да се спасява кой както може!“ Разпръсващата се армия извиква представата за размразяването на ледовете. Всичко се огъва, напуква, разцепва, пращи, плува, пада, сблъсква се, бърза, устремява се бурно. Невиждано разпадане. Ней се метна на нечий кон, без шапка, без връзка, без сабя, застана напреко на шосето за Брюксел, препречвайки едновременно пътя и на англичани, и на французи. Той се опитва да задържи армията, зове я, обсипва я с ругатни, вкопчва се в отстъпващите. Но не може да насмогне. Войниците се дърпат от него и викат:

— Да живее маршал Ней!

Два полка на Дюрют сноват напред-назад като зашеметени, подхвърляни като топки между сабите на уланите и стрелбата на бригадите на Кемпт, Бест, Пек и Райлънд. Най-гибелната схватка е отстъплението. Другарите се убиват един друг, за да могат да избягат, ескадроните и батальоните се сблъскват едни други и се разпръсват по бойното поле като пяна над морски вълни. Този поток повлича Лобау на единия край, а Рей — на другия. Наполеон напразно издига преградни стени с останалите гвардейци. Напразно жертвува личните си ескадрони в един последен напън. Кио отстъпва пред Вивиън, Келерман — пред Венделиър, Лобау — пред Бюлов, Моран — пред Пирх, Домон и Сюбервик — пред принц Вилхелм Пруски. Гийо, който застава начело на личните императорски ескадрони, пада, стъпкан от английските драгуни. Наполеон препуска край бегълците, уговаря ги, настоява, заплашва, умолява. Всички тия уста, които сутринта бяха викали: „Да живее императорът!“, сега са се раззинали безмълвно срещу него. Всъщност те едва ли го познават.

Току-що пристигналата пруска кавалерия се нахвърля, понася се шеметно, сече, реже, намушква, убива, изтребва. Впряговете се люшват назад, оръдията побягват конярите разпрягат товарите и яхват конете, за да се изплъзнат; прекатурени фургони препречват пътя и дават повод за нова сеч. Хората се повалят едни други, премазват се, тъпчат безразборно по живи и мъртви. Ръцете се движат безсвястно. Обърканото множество пъпли по пътища, пътеки, мостове, равнини, хълмове, долини, горички, всичко е задръстено от обърнатите в бягство четиридесет хиляди мъже. Вопли, отчаяние, захвърлени в ръжта пушки и раници, проправяне на път със сабя в ръка; няма вече другари, няма офицери, няма генерали, а само неподдаващ се на описание ужас. Цитен сече на воля Франция. Лъвовете са се превърнали в зайци. Такава страшна гледка представляваше това бягство.

В Женап френските войски направиха опит да се спрат, да образуват фронт, да дадат отпор на врага. Лобау събра към триста души. Преградиха входа към селото. Но при първия залп на пруската артилерия всичко живо удари отново на бяг и Лобау беше пленен. И днес личи отпечатъкът на този залп върху стената на старата тухлена сграда вдясно от пътя, на няколко минути от Женап. Прусаците се втурнаха в Женап, несъмнено ожесточени от лесната победа. Преследването взе чудовищни размери. Блюхер заповяда французите да бъдат избити до човек. Роге пръв беше дал този печален пример, като беше заплашил със смърт всеки френски гренадир, който му доведе жив пруски пленник. Блюхер надмина Роге. Генералът на младите гвардейци Дюем, притиснат до една странноприемница в Женап, предаде сабята си на един хусар на смъртта, който пое сабята и с нея уби пленника. Победата завърши, с клане на победените. Да накажем, защото въплътяваме историята. Старият Блюхер покри с безчестие името си. Тази жестокост беше върхът на бедствието. Отчаяната отстъпваща армия мина през Женап, мина през Катр-Бра, мина през Госли, през Фарн и Шарльороа, пресече Тюен и се спря едва на границата. Уви? Кой бягаше така поголовно? Великата армия.

Безпричинни ли бяха това изстъпление, този ужас, това разпадане на най-възхитителната, на най-величавата храброст? Не. Сянката на една страшна десница се простира над Ватерло. Този ден принадлежеше на съдбата. Свръхчовешка сила го предопредели. Затова главите се наведоха ужасени. Затова самоотвержените бойци сложиха оръжие. Победителите на Европа паднаха сразени, без да могат да предприемат или да кажат нещо, усещайки нечие страшно присъствие в мрака. Hoc erat in fatis.^[16] В този ден се измени бъдещето на цялото човечество. Ватерло е оста, около която се завъртва деветнадесетият век. Необходимо беше да изчезне един велик човек, за да настъпи едно велико столетие. С това се беше нагърбил някой, комуто никой не може да противостои. Паниката на героите е обяснима. Не само облак забули битката при Ватерло, прекоси я метеор; над нея мина Бог.

По здрач, в една нива край Женап, Бернар и Бертран уловиха за полите на редингота му умисления злокобен призрак с блуждаещ поглед, който, повлечен дотук от потока на отстъпващите, беше слязъл от коня си и уловил под мишница юздата му, крачеше сам назад към Ватерло. Този човек беше Наполеон, опитващ се все още да върви напред, величав сомнамбул, воден от рухналия си блян.

XIV
Последното каре

Няколко карета от императорската гвардия, неподвижни сред бурния поток на отстъпващите, подобни на канари сред водовъртеж, удържаха чак до нощта. И когато нощта се спусна ведно със смъртта, те дочакаха непоколебими двойния мрак и се оставиха да бъдат погълнати от него. Всеки полк, откъснат от другите, без никаква връзка с разбитата отвред армия, умираше поотделно. За да извършат този последен подвиг, те бяха заели позиция — едни на височините при Росом, други в равнината на Мон-Сен-Жан. Там, изоставени, сами, победени, сурови, мрачни, тези карета изживяваха жестока агония. В тях умираха Юлм, Ваграм, Йена, Фридланд^[17].

Към девет часа вечерта, когато се здрачи, в подножието на платото Мон-Сен-Жан беше останало само едно каре. То се съпротивляваше в трагичния дол, в подножието на склона, по който се бяха изкачили кирасирите и който сега беше залян от английските войски, сражаваше се под съсредоточения огън на победната вража артилерия, под невъобразим град от снаряди. Неизвестен офицер на име Камброн го командуваше. При всеки залп карето се смаляваше, но продължаваше да се бори. То отвръщаше на оръдейния огън с пушечна стрелба, скъсявайки всеки миг четирите си страни. Бегълците, спирайки се сегиз-тогиз, за да си поемат дъх, слушаха мрачната пукотевица в далечината, която постепенно заглъхваше в тъмнината.

Когато от целия легион останаха само шепа мъже, когато знамето им се превърна в дрипа, когато пушките им, изстреляли всички патрони, се превърнаха в тояги, когато грамадата мъртъвци се извиси по-голяма от скупчените живи, победителите бяха обхванати от свещен ужас пред величието на тези самообрекли се на смърт бойци и английската артилерия млъкна, за да си поеме дъх. Сякаш искаше да им даде малко отдих. Френските бойци виждаха около себе си кръжащи призраци, силуети на конници, черни профили на оръдия и белезникаво небе в рамка от дула и колела. Чудовищната мъртвешка глава, която винаги се привижда на героите през дима на битката, се приближаваше, вперила поглед в тях. Те чуха в здрачната мъгла как отново зареждат оръдията, запалените фитили сключиха кръг над главите им като тигърски очи, пълначите на английските батареи се доближиха до оръдията и в този миг, забавяйки смъртоносната минута, надвиснала над тези мъже, един английски генерал, Колвил според едни, Мейдлънд според други, им извика дълбоко покъртен:

— Храбри французи, предайте се!

Камброн отвърна:

— Merde!^[18]

XV
Камброн

От уважение към френския читател най-хубавата дума, която може би е произнесъл някога французин, не трябва да се увековечава. Забранено е да се описват възвишени постъпки в историята.

На наш риск и отговорност ние престъпваме тази забрана. И така, между всички тия исполини имаше един титан — Камброн.

Да кажеш тази дума и после да умреш! Има ли нещо по-величаво от това? Защото желанието да умреш е равносилно на смърт и ако този човек живее още, макар и убит от оръдейния огън, това не е по негова вина.

Не обърнатият в бягство Наполеон спечели битката при Ватерло, не Уелингтън, отстъпващ в четири часа и отчаян в пет, не Блюхер, който изобщо не влезе в истински бой. Камброн спечели битката при Ватерло.

Не е ли равносилно на победа да сразиш с подобна дума гръмотевицата, която те убива?

Да дадеш този отговор на катастрофата, да хвърлиш тази дума в лицето на съдбата, да сложиш този пиедестал на бъдещия лъв, да противопоставиш този възмутен възклик на дъжда от предишната нощ, на предателската стена на Угомон, на вдлъбнатия път за Оен, на закъснението на Груши, на своевременното пристигане на Блюхер, да проявиш хумор в самия гроб, да останеш прав, макар че си повален, да удавиш в две срички европейската коалиция, да направиш непристойната дума свещена, вплитайки в нея блясъка на Франция, да приключиш безочливо Ватерло с карнавал, да допълниш Леонид с Рабле, да предадеш цялата тази победа с една възвишена дума, която не е прието да се произнася, да загубиш почва под краката си, но да стъпиш здраво в историята, да намериш сили след подобно клане пръв ти да покажеш чувство за комичното, това е действително неимоверно!

Все едно да оскърбиш мълнията. Този жест достига величието на Есхил.

Произнасянето на тази дума извиква представа за разтрошени кости. Гръдният кош на Камброн е изпращял под напора на презрението. Преливащата агония избликва. И така, кой победи? Уелингтън? Без Блюхер той беше загубен. Тогава Блюхер? Не. Ако Уелингтън не беше започнал, Блюхер нямаше да може да довърши. Само Камброн, който случайно се мярва в последния час, незнайният воин, нищожната пионка на войната, си дава сметка, че цялата тази сеч почива на измама, двойно по-покъртителна, защото е довела до катастрофа. И в мига, когато му иде да се пръсне от ожесточение, му предлагат тази жалка утеха — живота! Как да не излезе от кожата си!

Срещу него са всички европейски крале, успелите в боя генерали, юпитеровци-гръмовержци със своите сто хиляди победоносни воини и още цял милион зад тия сто хиляди със зиналите си оръдия със запалени фитили; императорската гвардия, цялата велика френска армия лежат в нозете им, Наполеон е сразен миг преди това, останал е единствен Камброн. Останал е само този нищожен земен червей, за да възроптае. И той ще възроптае. Търси само подходящата дума, както воинът търси сабя. Устата му се налива с гневна пяна и тази пяна е подходящата дума. Пред невероятно голямата и същевременно посредствена победа, пред тази победа без победители, отчаяният воин се изправя. Той чувствува на плещите си чудовищната й тежест, но същевременно си дава сметка, че тя е нищожна. И не само плюе на нея. Смазан от гнета на численото превъзходство, на грубата материална сила, той намира отдушник за душата си в думата merde. Ние я повтаряме. Да кажеш такава дума, да проявиш такова мъжество, да намериш такъв отдушник, това именно значи да си победител.

В този съдбоносен миг духът на великите дни говори в неизвестния воин. Камброн намери думата, която подхожда на Ватерло, както Роже дьо л’Ил, осенен от неземно вдъхновение, съчини „Марсилезата“. Една светкавица от божествения ураган достига до тия мъже и прониква в тях, те изтръпват и единият запява свещен химн, другият надава възмутен вик. Този изблик на титаническо презрение на Камброн е насочен не само срещу Европа от името на империята; това би било много слабо. Той е насочен срещу миналото от името на революцията. В гласа на Камброн отеква и оживява духът на исполините от близкото минало. Чрез него сякаш говори Дантон или яростно се заканва Клебер.

В отговор на този вопъл на Камброн гласът на англичанина изкомандува:

— Огън!

Батареите блеснаха, хълмът се разтресе, всички медни дула изригнаха последния злокобен залп, кълба гъст дим, посребрен от изгряващата луна, запъпли над дола и когато се разнесе, в него не беше останало вече нищо. Шепата неустрашими воини бяха унищожени. Императорската гвардия беше мъртва. Четирите стени на живия редут лежаха повалени, само тук-таме сред труповете се забелязваха леки гърчения. Така издъхнаха на Мон-Сен-Жан върху пропитата от дъжд и кръв земя френските легиони, по-велики и от римските. Те паднаха сред почернелите жита там, където сега в четири часа сутринта минава, подсвирквайки с уста и шибайки весело кончето си, нивелският пощальон Жозеф.

XVI
Quod libras in duce?^[19]

Битката при Ватерло си остава загадка. Тя е еднакво непонятна както за тия, които я спечелиха, така и за този, който я загуби. Наполеон я обяснява с паниката.^[20] Блюхер вижда в нея само оръдеен огън. Уелингтън е в пълно неведение. Прегледайте докладите. Сведенията са неясни, обяснителните бележки — объркани. Едни се запъват, други сричат. Жомини разделя битката при Ватерло на четири етапа. Муфлинг я разчленява на три фази. Шарас — макар че в известно отношение ние не споделяме преценката му — единствен е схванал с надменния си поглед най-същественото: разгромяването на човешкия гений, встъпил в двубой с провидението. Всички други историци са като че ли заслепени и търсят пипнешком истината. Безспорно светкавичен ден, ден на гибел за военната монархия, която повлече при рухването си — за голямо смайване на кралете — всички кралства. Ден на крушение на силата, на поражение на войната.

Участието на хората е без всякакво значение в това събитие, предопределено от висша необходимост.

Ако отнемем Ватерло от Уелингтън и Блюхер, ще отнемем ли нещо от Англия и Германия? Не. Съдбата на прославена Англия и на величествена Германия не е поставена на карта при Ватерло. Благодарение на небето народите са велики независимо от смъртоносните подвизи на сабята. Нито Германия, нито Англия, нито Франция могат да се поберат в една ножница. В епохата, когато Ватерло е само звън на саби, Германия притежава Гьоте, който стои над Блюхер, а Англия — Байрон, който стои над Уелингтън. Нашият век се характеризира с пищния изгрев на идеи и Англия и Германия имат голям дял в блясъка на тази зора. Те се възвисяват благодарение на идеите си. Тяхно вродено свойство е да предизвикват повишение на равнището на цивилизацията; то не зависи от случая, а произтича от самата им същност. Техният възход в деветнадесети век не се дължи на Ватерло. Само варварските народи израстват внезапно след някоя победа. Временно тщеславие на придошли след буря потоци. Цивилизованите народи, особено в нашата епоха, не дължат разцвета или упадъка си на добрата или лоша слука на един пълководец. Тяхното самостоятелно значение в човешкия род е резултат на нещо по-съществено, отколкото една обикновена битка. За щастие тяхната чест, тяхното достойнство, тяхната просветеност, техният гений не са номера на билети, които героите и завоевателите — необикновени играчи — могат да проиграят в лотарията на сраженията. Често битката е загубена, но затова пък е спечелен напредък. По-малко слава, но повече свобода. Барабаните млъкват, но заговорва разумът. Това е игра на който губи, печели. Нека разгледаме впрочем хладнокръвно Ватерло от двете гледища. Да отдадем на случая това, което се дължи на случая, и на Бога това, което е дял на Божията Воля. Какво представлява Ватерло? Победа? Не. Квинта при покер.

Квинта, спечелена от Европа и заплатена от Франция.

Не си заслужаваше всъщност да се издига лъв на това място.

Ватерло е между другото най-необикновената среща, която историята познава. Наполеон и Уелингтън. Не врагове, а антиподи. Никога Бог, който обича антитезите, не е създавал по-поразителен контраст и не е изправял по-изненадващо двама души един срещу друг. От едната страна — точност, предвидливост, строг ред, благоразумие, осигурено отстъпление, грижливо пазени резерви, упорито хладнокръвие, невъзмутима методичност, стратегия, използуваща сполучливо терена, тактика на съгласуване действията на батальоните, сеч по всички правила на изкуството, воюване с часовник в ръка, никакво разчитане на случайността, изпитано, класическо мъжество, съвършена безпогрешност. От другата — интуиция, откровение, оригиналност във военното изкуство, свръхестествен усет, огнен взор, проницателен като поглед на орел и поразяващ като мълния, невероятна военна дарба, съчетана с надменна неудържимост, тайнствени пориви на много сложна натура, съюз със съдбата, с реката, равнината, рида и гората, събрани на едно и принудени да се покоряват, деспотичност, стигаща дотам, че дори бойното поле й се подчинява, вяра в щастливата звезда, която допълва тънкото владеене, на стратегията, като насочва и същевременно обърква. Уелингтън беше Барем^[21] на войната, а Наполеон — Микеланджело. И този път геният беше победен от пресметливостта.

И двамата очакваха нечие идване. Точният изчислител победи. Наполеон очакваше Груши. Той не дойде. Уелингтън очакваше Блюхер. Той пристигна.

Уелингтън е класическата война, която си отмъщава за неотдавнашния провал. Бонапарт в зората на военната си мощ бе срещнал тази война в Италия и гордо я бе сразил. Тогава старата кукумявка побягна пред младия ястреб. Някогашната тактика беше не само разбита, но и скандализирана. Кой беше този двадесет и шест годишен корсиканец, какво представляваше този блестящ невежа, срещу когото се беше опълчило всичко живо, който нямаше нищо, нито провизии, нито боеприпаси, нито оръдия, нито обувки, нито дори армия и който, застанал с шепа мъже срещу многочислени пълчища, се втурваше срещу обединена Европа и по необясним начин печелеше победа след победа при най-невъзможни условия? Откъде беше изникнал този светкавично бърз безумец, който почти без да си поеме дъх, с едни и същи карти в ръка, превръщаше на прах и пепел една след друга петте армии на германския император, поваляйки Болийо след Алвинци, Вюрмсер след Болийо, Мелас след Вюрмсер, Мак след Мелас? Отде се бе взел този новак във войната, дързък като небесно светило? Военната академия го отричаше, като същевременно отстъпваше пред него. Там беше източникът на неукротимата ненавист на стария цезаризъм срещу новия, на дисциплинираната сабя срещу огнения меч, на шахматната дъска срещу гения. На 18 юни 1815 година последната дума се падна на тази ненавист и тя вписа под Лоди, Монтебелло, Монтеноте, Мантуа, Маренго и Арколе името Ватерло. Тържество на посредствеността, което радва превъзхождащите числено. Съдбата допусна тази лоша шега. При залеза си Наполеон срещна наново Вюрмсер подмладен.

Защото действително само белите коси отличаваха Вюрмсер от Уелингтън.

Ватерло е първостепенно сражение, спечелено от второстепенен пълководец.

Ако в битката при Ватерло има нещо, достойно за възхищение, безспорно то е английската твърдост, английската решителност, английското хладнокръвие. Нека не ни се сърди Англия, но най-прекрасното нещо в тази битка беше самата тя. Не пълководецът, а армията й.

Уелингтън, невероятно непризнателен, заявява в едно свое писмо до лорд Батърст, че армията, която е водила сражението на 18 юли 1815 година, била „отвратителна“. Какво ли мисли за тия негови думи зловещата грамада човешки кости, погребана под браздите на Ватерло?

Англия прояви премного скромност спрямо Уелингтън. Като възвеличава прекомерно Уелингтън, тя смалява себе си. Уелингтън е най-обикновен герой, както всеки друг. Сивите шотландци, конните гвардейци, полковете на Мейдлънд и Мичел, пехотата на Пек и Кемпт, кавалерията на Понсонби и Съмърсет, планинците, свирещи на гайда под картеча, батальоните на Райлънд, току-що излюпени новобранци, които едва бяха научили да държат оръжието в ръка и удържаха позицията срещу изпечените юначаги от Еслинг и Риволи, ето кой е велик. Уелингтън беше упорит, това беше главната му заслуга и ние не му я оспорваме, но и най-незначителният негов пехотинец или кавалерист прояви не по-малка упоритост от него. Железните войници струваха не по-малко от железния херцог. Колкото до нас, ние отдаваме възхвала на английския воин, на английската армия, на английския народ. Ако някой е достоен за трофей, това е цяла Англия. По-справедливо щеше да бъде, ако върху колоната в памет на Ватерло, вместо статуята на един само човек, се възвисяваше в облаците статуята на цял един народ.

Но велика Англия ще се разгневи от тези наши думи. Тя все още пази, дори след своята 1688 и нашата 1789 година, феодалните си илюзии. Тя все още вярва в йерархията и наследствеността. Този ненадминат по мощ и слава народ цени себе си като нация, а не като народ. Като народ той се покорява драговолно и признава лорда за господар. Като работник безропотно понася презрението. Като войник безропотно понася физическото наказание. Нека си спомним, че в битката при Инкерман един сержант, който спасил, както разправят, цялата армия, не бил упоменат от лорд Реглън, защото английската военна йерархия не позволява да се споменават в докладите имена на герои без офицерски чин.

Най-изумителното при стълкновения от рода на битката при Ватерло е невероятно ловката намеса на случайността. Дъжд през нощта, стена при Угомон, вдлъбнат път за Оен, Груши, глух за оръдейните гърмежи, вероломен водач на Наполеон, добросъвестен водач на Бюлов; цялото това страхотно бедствие беше проведено с удивителна целенасоченост.

Общо взето, трябва да изтъкнем, че при Ватерло преобладаваше клането, а не боят.

От всички сражения с линейна тактика Ватерло се отличава с най-къс фронт в сравнение с броя на бойците. Фронтът на Наполеон беше разположен на три четвърти левга, а на Уелингтън — на половин левга. Седемдесет и две хиляди воини от едната и от другата страна. Тази именно сгъстеност обяснява клането.

От направените изчисления беше установено следното съотношение. Загуба на хора при Аустерлиц: французи — четиринадесет на сто, руси — тридесет на сто, австрийци — четиридесет и четири на сто. При Москва река: французи — тридесет и седем на сто, руси — четиридесет и четири. При Бауцен: французи — тринадесет на сто, руси и прусаци — четиринадесет. При Ватерло: французи — петдесет и шест на сто, съюзниците — тридесет и едно на сто. Общо за Ватерло: четиридесет и едно на сто. Сто четиридесет и четири хиляди бойци; шестдесет хиляди убити.

Днес полето на Ватерло прилича на коя да е друга равнина и от него лъха спокойствието, присъщо на земята, тази равнодушна носителка на човешкия род.

Нощем обаче то излъчва призрачен здрач и ако някой пътник броди по него, ако се вгледа и ослуша, ако се унесе в спомени подобно на Вергилий пред злокобната равнина край Филипи^[22], пред него ще оживее паметното бедствие. Ще оживее страшният 18 юни. Изкуствената могила-паметник ще избледнее пред очите му, очертанията на лъва ще се разсеят, бойното поле ще придобие истинския си изглед. Редиците на пехотата се люшкат в равнината, конници в бесен галоп се носят на хоризонта: мечтателят вижда изтръпнал блесналите саби, искрящите щикове, пламтящите бомби, чудовищното кръстосване на оръдейните залпове. Той чува, подобно на гробовен стон, неясния ропот на призрачната битка. Сенките са гренадирите, проблясващите светлинки — кирасирите. Този скелет тук е Наполеон, а онзи — Уелингтън. Отдавна вече никой от тях не съществува, но те все още налитат един на друг и се сражават; и доловете още се обагрят в кръв, и дърветата тръпнат, и изстъплението се въззема чак до облаците, и гибелните възвишения Мон-Сен-Жан, Угомон, Фришмон, Паплот, Плансноа проблясват смътно в тъмата, увенчани с рояци взаимно изтребващи се призраци.

XVII
Трябва ли да оправдаем Ватерло

Съществува напълно заслужаваща уважение либерална школа, която съвсем не отрича Ватерло. Ние не спадаме към нея. За нас Ватерло е само изумителната рождена дата на свободата. Изненадващо е безспорно, че такава орлица се е излюпила от подобно яйце.

Според преобладаващото гледище Ватерло е по замисъл победа на контрареволюцията. Европа срещу Франция, Петербург, Виена и Берлин срещу Париж, статукво против дръзкия почин, щурмуване на 14 юли 1789 година^[23] чрез 20 март 1815 година^[24], боен зов на монархиите срещу неукротима метежна Франция. Европа бленуваше да угаси най-сетне народа-вулкан, бълващ лава вече цели двадесет и шест години. Солидарност на династиите Брауншвайг, Насау, Романовци, Хохенцолерни, Хабсбурги с Бурбоните. Свещеното право препускаше, яхнало Ватерло. Вярно е, че за голямо съжаление на победителите Ватерло породи против волята им конституционен порядък. Френската империя беше деспотична и като естествена реакция кралската власт трябваше непременно да бъде либерална. Защото революцията не може да бъде победена истински. Неизбежна и предопределена от провидението, тя възниква постоянно: преди Ватерло в лицето на Бонапарт, който прекатурва старите тронове, след Ватерло в лицето на Людовик XVIII, който издава хартата и й се подчинява. Бонапарт поставя един пощальон на неаполския трон и един сержант на шведския, служейки си с неравенството, за да докаже равенството. Людовик XVIII приподписва в Сент-Уен декларацията за правата на човека. Искате ли да си дадете ясна сметка какво представлява революцията? Наречете я прогрес. Искате ли да си дадете ясна сметка какво представлява прогресът? Наречете го утрешен ден. Утрешният ден гради непоколебимо своето дело, той го гради още от днес. И винаги постига своята цел, макар и по неочакван начин. Той използува Уелингтън, за да превърне довчерашния войник Фоа^[25] в оратор. Фоа е повален при Угомон, за да се изправи на трибуната. Така действува прогресът. Няма негодно сечиво за този труженик. Той приспособява за своето божествено дело, без ни най-малко да се обърка, и човека, прекрачил Алпите, и залитащия добродушен старик. Той използува еднакво и болния от подагра, и завоевателя: завоевателя — вън от страната, а болния от подагра — вътре в нея. Преустановявайки рязко събарянето на европейските тронове с меч в ръка, Ватерло има само една последица — че делото на революцията продължи по друг път. Мечовете изиграха ролята си, дойде ред на мислителите. Ватерло пожела да спре победния ход на деветнадесети век, но той мина по него и продължи своя път. Свободата възтържествува над тази трагична победа.

Едно е безспорно: контрареволюцията тържествуваше при Ватерло, тя се усмихваше на Уелингтън, предлагаше му маршалските жезли на цяла Европа, включително и маршалския жезъл на Франция, както твърдяха някои, търкаляше радостно количките с пръст, размесена с човешки кости, за да издигне пирамидата на лъва, вписа победоносно на пиедестала му паметната дата 18 юни 1815 година, поощряваше Блюхер в клането на отстъпващите, навеждаше се хищно над Франция от платото Мон-Сен-Жан като над плячка. Контрареволюцията шепнеше позорната дума „разпокъсване“. Но когато стигна в Париж, тя видя отблизо кратера, почувствува палещата пепел под нозете си и се опомни. Задоволи се с недомлъвките на хартата.

Нека видим във Ватерло само това, което действително се крие в него. Свободата съвсем не беше предвидена. Контрареволюцията, без да иска, се оказа либерална, също както, благодарение на аналогично явление, Наполеон, без да иска, стана революционер. На 18 юни 1815 година този Робеспиер, възседнал кон, беше свален от седлото.

XVIII
Засилване властта на свещеното право

Край на диктатурата. Една европейска система рухна напълно.

Империята, се сгромоляса в мрак, подобен на мрака, който придружаваше агонията на римското владичество. Има възможност да се изплува от бездната, както това е станало по време на варварските нашествия. Само че варварското нашествие през 1815 година, чието малко име е контрареволюция, имаше тесни гърди, бързо се задъха и се спря. Трябва да признаем, че империята беше оплакана, и то оплакана от очи на мъже-герои. Ако славата е въплътена в превърнатия в скиптър меч, империята беше самата слава. Тя беше разпръснала по земята цялата светлина, на която е способна тиранията — мрачна светлина или нека кажем по-скоро, тъмна светлина. Сравнена с истинската дневна светлина, тя е нощ. Но когато тази нощ изчезна, като че ли настъпи затъмнение.

Людовик XVIII се върна в Париж. Народните танци на 8 юли изличиха от паметта възторга от 20 март. Корсиканецът стана антитеза на беарнеца^[26]. Над купола на Тюйлери се развя бяло знаме. Изгнаниците завзеха властта. Масата от хартуълски чам^[27] беше поставена пред извезаното с лилии кресло на Людовик XIV. Припомняха отдавнашните битки при Бувин и Фонтьоноа^[28], запратили Аустерлиц в древността. Олтарът и тронът се побратимиха тържествено. Над Франция и над целия континент се установи една от най-неоспорваните форми на обществено благоденствие през деветнадесети век. Европа се накичи с бялата кокарда. Трестайон^[29] се покри със слава. Девизът „Non plubiris impar“^[30] пак се появи на фасадата на казармата на Ке д’Орсе сред каменни лъчи, изобразяващи слънце. Там, дето по-рано се помещаваше императорската гвардия, сега бяха настанени кралски мускетари. Триумфалната арка на площад Карусел, отрупана с нежелани победи, се чувствуваше неловко сред всички тия нововъведения, леко засрамена може би от Маренго и Арколе, и излезе от затрудненото си положение посредством една статуя на Ангулемския херцог.

Гробището Мадлен, страхотният общ гроб от деветдесет и трета година, се покри с мрамор и яспис, защото в неговата пръст бяха размесени тленните останки на Людовик XVI и на Мария-Антоанета. В рова във Венсенската гора изникна надгробна колона с пресечен връх, напомняща, че херцог д’Енгиен беше разстрелян в същия месец, когато беше коронясан Наполеон. Папа Пий VII, който го беше помазал малко след смъртта на херцога, благослови падането на императора също така невъзмутимо, както беше благословил възшествието му. В Шьонбрун живееше крехка сянка на четиригодишна възраст и ако някой я назовеше „италиански крал“, биваше обвинен в държавна измяна. Всички крале заеха отново троновете си, властелинът на Европа беше затворен в клетка, старият строй беше заменен с друг, светлините и сенките на земята смениха местата си и всичко това стана само защото в един летен следобед някакво воловарче беше казало на прусака в гората: „Минете оттук, а не оттам!“

1815 година напомня злокобен април. Старата нездрава и отровна действителност се покри привидно с пролетна премяна. Лъжата встъпи в брак с 1789 година, свещеното право се прикри зад една харта, заблужденията взеха конституционен облик, предразсъдъците, суеверията и задните мисли се лакираха с либерализъм, разчитайки дълбоко в себе си на член 14. Змиите смениха само кожата си.

Човешката личност беше едновременно възвеличена и принизена от Наполеон. По време на това величествено господство на материята идеалът получи странното название идеология. Голямо неблагоразумие от страна на този велик човек — да подхвърли на гавра бъдещето. А междувременно народите, пушечно месо, влюбено в своя изтребител, го търсеха с очи. Къде е той? Какво прави?

— Наполеон умря — каза някакъв минувач на един инвалид от Маренго и Ватерло.

— Той да умре! — извика ветеранът. — Лошо го познавате!

Народното въображение превръщаше в божество сразения герой. След Ватерло фонът на Европа потъмня. Дълго след изчезването на Наполеон се чувствуваше голяма празнота.

Кралете заеха празното място. Стара Европа се възползува от това, за да извърши някои преобразования. Възникна свещеният съюз, прекрасен съюз^[31], както беше предрекло съдбоносното Ватерло.

Пред лицето на тази стара, преобразувана Европа се оформи обликът на нова Франция. Бъдещето, осмяно от императора, встъпи в правата си. То носеше на челото си една звезда — свободата. Пламенните очи на младите поколения се обърнаха към него. Странно явление: духовете се влюбиха едновременно и в бъдещето — свободата, и в миналото — Наполеон. Победеният израсна чрез поражението. Поваленият Бонапарт изглеждаше по-висок от гордо изправения Наполеон. Победителите се уплашиха. Англия го охраняваше чрез Хъдсън Лоу^[32], Франция го дебнеше чрез Моншьоню^[33]. Неговите бездейно скръстени ръце станаха постоянна грижа на троновете. Александър го кръсти „безсъницата ми“. Този ужас се дължеше на революционната искра, която той носеше в себе си. Това именно обяснява и оправдава бонапартисткия либерализъм. Призракът на заточеника будеше трепет в стария свят. Кралете царуваха неспокойно, докато на хоризонта им се привиждаше скалата на Света Елена.

Докато Наполеон чезнеше в Лонгууд, шестдесетте хиляди воини, паднали на бойното поле при Ватерло, гниеха спокойно в земята и част от техния покой се предаде и на света. Виенският конгрес създаде в тази атмосфера договорите от 1815 година, а Европа нарече тази епоха Реставрация.

Ето същността на Ватерло.

Но какво е неговото значение в сравнение с вечността? Целият този вихър, буреносният облак, войната и последвалият мир, целият този мрак не замъгли нито за миг светлината на огромното око, което не прави разлика между листната въшка, подскачаща от стръкче на стръкче в тревата, и орела, прелитащ от камбанария на камбанария в кулите на „Парижката света Богородица“.

XIX
Бойното поле нощем

Нека се върнем — нашият разказ изисква това — на съдбоносното бойно поле.

На 18 юни 1815 година имаше пълнолуние. Лунната светлина подпомогна Блюхер в жестокото преследване на бегълците, издаде следите им, предостави злополучната отстъпваща армия на пруската кавалерия и допринесе за клането. Понякога нощта е трагична съучастница на бедствията.

След последния оръдеен залп равнината на Мон-Сен-Жан опустя.

Англичаните заеха френския лагер: нощуването в лагера на победения е обичайното ознаменуване на победата. Те разположиха бивака си отвъд Росом. Прусаците, увлечени в преследването, отидоха по-нататък. Уелингтън отседна в селцето Ватерло, за да напише доклада си до лорд Батърст.

Безспорно латинското „Sic vos non vobis“^[34] много подхожда на това селце. Ватерло остана вън от битката, на половин левга от полето на действие. Обстрелваха Мон-Сен-Жан, Угомон беше опожарен, Паплот — изгорен, Плансноа също, Ла Е-Сент бе превзета с щурм, Бел-Алианс стана свидетел на прегръдката на двамата победители. А вече едва си спомняме тия имена, докато Ватерло, макар че остана настрана от битката, отнесе всички лаври.

Ние не сме поклонници на войната и когато се представи случай, й казваме истината в очите. Войната притежава някаква чудовищна красота, ние не й я отричаме. Но трябва да признаем, че в нея има и много уродливост. Една от най-невероятните прояви на тази уродливост е незабавното ограбване на мъртъвците след победата. Зората след битката изгрява винаги над голи трупове.

Кой извършва това? Кой осквернява по този начин блестящия успех? Чия мерзка ръка се прокрадва в джоба на победата? Кои са тези мошеници, които вършат тъмното си дело зад гърба на славата? Някои философи, между които и Волтер, твърдят, че това са същите хора, които са извоювали победата. Същите хора, твърдят те, и никой друг. Оцелелите ограбват мъртвите. Героят през деня се превръща във вампир през нощта. В края на краищата нямаш ли право да поразсъблечеш този, който собственоръчно си превърнал в труп? Колкото до нас, подобно твърдение ни се струва неправдоподобно. Ние смятаме, че е невъзможно една и съща ръка да жъне лаври и да събува ботуши на мъртъвци.

Едно обаче е безспорно. Обикновено след победителите довтасват крадците. Но нека приемем, че боецът, и особено съвременният боец, няма нищо общо с това.

Всяка армия си има опашка и там трябва да дирим виновниците. Хора-прилепи, полуразбойници, полуслуги, всевъзможни нощни птици, рожби на мрака, който носи името война, облечени в униформа, макар че не влизат в бой, мними, болни, опасни хроми, съмнителни лавкаджии, които сноват насам-натам, понякога с жените си, с малки колички и крадат това, което после препродават, просяци, които се предлагат за водачи на офицерите, селяни от обоза, мародери — не говорим за нашата епоха, но някога по време на поход зад войската се влачеше цялата тази паплач, наречена на войнишко арго „тренар“^[35]. Никоя армия и никоя нация не е отговорна за тия типове. Някои от тях са говорели италиански, а са вървели след германци, други са говорели френски, а са се влачели подир англичани. Такъв един мерзавец, испански мародер, говорещ френски, уби предателски и обра на самото бойно поле през нощта след победата при Серизол маркиз дьо Фервак, който го взел за някого от нашите, подведен от пикардските му брътвежи. Узаконеното мародерство създаваше мародери. Отвратителното правило: „Да се живее за сметка на врага“, беше първопричината за тази напаст, която би могла да се премахне само със сурова дисциплина. Има измамни репутации. Не винаги е съвсем ясна причината за особената популярност на някои генерали, нелишени, разбира се, от качества. Войниците обожавали Тюрен, защото той проявявал търпимост към грабежите им. Позволеното зло съставя част от добротата. Тюрен беше толкова добър, че допусна да залеят с огън и кръв Пфалц. Броят на мародерите, които се присламчваха зад войските, зависеше от строгостта на командуващия. След Ош и Марсо не се влачеха „тренари“. След Уелингтън — трябва да му отдадем тази справедливост — вървяха съвсем малко.

Но тъй или иначе, през нощта на 18 срещу 19 юни мъртвите бяха разсъблечени. Уелингтън беше суров. Той издаде заповед да се разстреля всеки, който бъде уловен на местопрестъплението. Но крадливостта има дълбоки корени. Мародерите грабеха на единия край на бойното поле, докато на другия ги разстрелваха.

Луната лееше зловещата си светлина над равнината.

Към полунощ някакъв човек бродеше или по-право, пълзеше край вдлъбнатия път за Оен. Той спадаше, както изглеждаше по всичко, именно към породата, за която току-що говорихме; не беше нито англичанин, нито французин, нито селянин, нито войник, по-скоро вампир, отколкото човек, привлечен от мириса на умряло, дошъл да обере Ватерло, защото за него победата се изразяваше в кражба. Връхната му дреха приличаше на шинел; той беше неспокоен и дързък и се придвижваше напред, озъртайки се час по час назад. Кой беше този човек? По всяка вероятност нощта знаеше повече неща за него, отколкото денят. Не носеше раница, но очевидно под шинела имаше дълбоки джобове. От време на време се спираше, оглеждаше равнината около себе си, за да види дали някой не го наблюдава, навеждаше се бързешком, отместваше някакъв безмълвен и неподвижен предмет върху земята, после се изправяше и се отдалечаваше предпазливо. По пълзенето, по приведеното му тяло, по бързите, тайнствени движения човек би могъл да го вземе за някой от злите духове, които спохождат нощем развалините и които се наричат в древните нормандски предания „блуждаещи духове“.

Някои нощни птици край блатата заемат понякога подобни пози.

Ако някой би се вгледал внимателно в околния здрач, би забелязал на известно разстояние, спрян неподвижно и като че ли прикрит зад грозната сграда на нивелското шосе, на пресечката на пътя от Мон-Сен-Жан за Брен-д’Альо, нещо като малък фургон на лавкаджия, покрит отгоре с насмолени тръстикови пръчки, със запретната в него изгладняла кранта, която скубеше копривата през юздата си. Една жена беше седнала върху сандъците и вързопите във фургона. Може би този фургон имаше някаква връзка с мародера.

Нощта беше ясна. Нито един облак във висините. Колкото и обагрена с кръв да е земята, луната си остава сребристобяла. Небето изявява по този начин равнодушието си. В ливадите клонките на дърветата, прекършени от картеча, но все още придържани от кората, се люшкаха тихо от нощния ветрец. Лек полъх, почти дихание, шумолеше в храстите. По тревата пробягваха тръпки, сякаш отлитаха души.

В далечината се чуваше смътно сноването на патрулите и проверките в английския лагер.

Угомон и Ла Е-Сент все още горяха, образувайки на запад и на изток две огромни клади — два едри скъпоценни камъка, свързани помежду си като с наниз от рубини с ивицата огньове на английския бивак, разположен в огромен полукръг по хълмовете на хоризонта.

Ние описахме вече бедствието на пътя за Оен. Сърцето се свива при мисълта от каква смърт бяха загинали толкова храбреци.

Да живееш, да виждаш слънцето, да бъдеш в разцвета на силите си, да се радваш на здраве и жизненост, да се смееш бодро, да препускаш към славата, която те очаква ослепително прекрасна, да чувствуваш в гърдите туптящото си сърце, дробовете си, изпълнени с въздух, волята си, покорна на разума, да говориш, да мислиш, да се надяваш, да обичаш, да имаш майка, жена, деца, да притежаваш познания и внезапно, преди да си успял да извикаш, за по-малко от минута да се сгромолясаш в бездна, да се плъзнеш, да се, преметнеш в нея, да те смажат и ти сам да смазваш други, да зърнеш житни класове, цветя, листа, вейки, да не можеш да се заловиш за нищо, да почувствуваш, че сабята ти е излишна, че под тебе лежат хора, а над тебе — коне, да се бъхтиш напразно със строшени кости, притиснат жестоко в мрака, да усетиш как нечий крак се забива в окото ти, да захапваш от ярост конски копита, да се задушаваш, да стенеш, да се гърчиш безпомощно в трапа и да си мислиш: „До преди малко бях още жив!“ — има ли нещо по-ужасно? Не е ли това действителност, която надминава най-грозния кошмар?

Сега всичко беше безмълвно там, където доскоро хъркаха жертвите на това трагично произшествие. Вдлъбнатият път беше изпълнен догоре с коне и конници, струпани безразборно едни върху други. Ужасяващо сплетени едни в други. Откосите не личаха, труповете бяха изравнили пътя с равнината и стигаха до самия ръб като напълнена догоре крина с ечемик. Грамада мъртъвци в горния край, поток от кръв — в долния. Така изглеждаше вдлъбнатият път вечерта на 18 юни 1815 година. Кръвта се стичаше чак до нивелския път и образуваше широка локва пред повалените дървета, които преграждаха шосето; и до днес показват това място. На противоположната страна, както си спомня читателят, към женапския път, бяха пропаднали в рова кирасирите. Дебелината на пласта мъртъвци зависеше от дълбочината на вдлъбнатия път. По средата, там, където той ставаше почти равен и където беше минала дивизията на Дьолор, пластът трупове беше най-тънък.

Нощният скитник, когото преди малко показахме на читателя, се придвижваше натам. Той тършуваше в този безкраен гроб. Оглеждаше го. Приемаше сякаш някакъв зловещ парад на мъртъвци. Краката му затъваха в кръвта.

Изведнъж той се спря.

На няколко крачки пред него във вдлъбнатия път, точно където свършваше грамадата мъртъвци, изпод струпаните хора и коне се подаваше една разперена ръка, осветена от лунните лъчи.

На един от пръстите на ръката блестеше нещо — златен пръстен.

Мъжът се наведе, приклекна за миг и когато се изправи, на ръката нямаше вече пръстен.

Всъщност не може да се каже, че той се изправи. Остана приклекнал като подплашен див звяр, обърнал гръб на купчината мъртъвци, оглеждащ зорко хоризонта, подал предпазливо глава над откоса на вдлъбнатия път. Беше се опрял на двете си длани — за известни действия е по-подходящо да се движиш на четири крака като чакал.

Най-после той се осмели и се изправи.

Но в същия миг подскочи стреснат. Някой го беше хванал отзад.

Той се обърна; разперената ръка се беше затворила и се беше вкопчила в полата на шинела му.

Всеки честен човек би настръхнал от страх. Нашият мародер обаче се разсмя.

— Виж ти! — каза той. — Това бил моят мъртвец! Естествено за предпочитане е дух, отколкото стражар.

Междувременно ръката се отпусна омаляла. В гроба усилието е мимолетно.

„Чудна работа! — каза си мародерът. — Дали пък този мъртвец не е жив? Я чакай да видя!“

И той се наведе повторно, претърси купчината, отстрани труповете, които му пречеха, сграбчи китката, после цялата ръка, освободи главата, измъкна трупа и след няколко минути повлече в сянката на вдлъбнатия път бездушно или в най-добрия случай загубило съзнание тяло. То принадлежеше на кирасир, офицер, с висок чин дори. Изпод ризницата се подаваше голям златен еполет. Офицерът беше загубил каската си. Яростен удар със сабя беше разцепил лицето му, то цяло бе обляно в кръв. Впрочем изглеждаше, че той няма нищо счупено и по някаква щастлива случайност, ако изобщо тази дума е уместна тук, мъртвите бяха образували нещо като свод над него и го бяха запазили от премазване. Очите му бяха затворени.

Върху ризницата му блестеше кръстът на „Почетния легион“.

Мародерът откачи сребърния кръст, който изчезна в едно от скривалищата му под шинела.

След това той бръкна в малкото джобче на офицера, напипа часовника и го извади. Претърси и жилетката, намери кесия и пъхна и нея в джоба си.

Помощта, която оказваше на умиращия, беше стигнала точно до този етап, когато офицерът отвори очи.

— Благодаря — пошепна той едва чуто.

Резките движения на мъжа, който го претърсваше, и свежият нощен въздух, вдишван свободно, го бяха съживили.

Мошеникът не отговори нищо. Той само вдигна глава. В равнината се чуха стъпки, вероятно приближаваше патрул.

Офицерът прошепна със замиращ от слабост глас:

— Кой спечели сражението?

— Англичаните — отвърна мародерът.

Офицерът поде:

— Претърсете джобовете ми. Ще намерите кесия и часовник. Вземете ги.

Това беше вече направено.

Скитникът обаче си даде вид, че търси и каза:

— Няма нищо.

— Обрали са ме — каза офицерът. — Съжалявам. Те щяха да бъдат ваши.

Стъпките на патрула се чуваха все по-ясно.

— Някой идва — каза скитникът, канейки се да се отдалечи.

Офицерът вдигна с мъка ръка и го задържа.

— Вие ми спасихте живота. Кой сте?

— И аз като вас служех във френската армия. Трябва да ви оставя. Ако ме уловят, ще ме разстрелят. Спасих ви живота, сега се оправяйте сам.

— Какъв чин имате?

— Сержант.

— Как се казвате?

— Тенардие.

— Няма да забравя това име — каза офицерът. — А вие запомнете моето. Аз се казвам Понмерси.