Виктор Юго
Клетниците (8)

II
Фантин щастлива

Фантин не направи нито едно движение на изненада или радост. Тя беше самата радост. Непринуденото й запитване „Ами Козет?“ издаваше такова дълбоко доверие и сигурност, такава пълна липса на тревога или съмнение, че той не намери думи да й отговори.

— Знаех, че сте тук — продължи тя. — Спях, но ви виждах. Отдавна ви виждам. Цяла нощ ви следих с погледа си. Вие бяхте обкръжен от небесно сияние и над вас летяха ангели.

Той вдиша поглед към разпятието.

— Но къде е Козет, кажете ми! Защо не я сложихте на леглото ми, за да я видя, щом се събудя?

Той отвърна машинално нещо, което никога по-късно не можа да си припомни.

За щастие в същия миг в стаята влезе лекарят, предупреден за завръщането на господин Мадлен. Той му се притече на помощ.

— Мило дете — каза той. — Успокойте се. Детето ви е тук.

Очите на Фантин се изпълниха със светлина и озариха цялото й лице. Тя сключи ръце в най-пламенна и покорна молба и извика:

— О, донесете ми я!

Трогателно майчино заблуждение! За нея Козет беше все още малкото детенце, което носят на ръце!

— Не веднага — отвърна лекарят. — Не точно сега. Вие сте все още трескава. Видът на детето ще ви развълнува и ще влоши състоянието ви. Най-напред трябва да оздравеете.

Тя го прекъсна буйно:

Но аз съм вече здрава! Уверявам ви, че нищо ми няма! Наистина има ли ум в главата си тоя доктор! И таз добра! Искам да видя детето си!

— Виждате ли как се горещите — каза лекарят. — Докато състоянието ви е такова, няма да позволя да доведат детето при вас. Не е достатъчно да го видите. Трябва да живеете за него. Когато се успокоите, аз сам ще ви го доведа.

Клетата майка наведе глава.

— Искам ви извинение, докторе, от все сърце ви моля да ми простите. Никога по-рано не бих си позволила да говоря с такъв тон, но изживях толкова горчивини, че от време на време не зная какво говоря. Разбирам, вие се плашите да не би да се развълнувам много, ще почакам колкото искате, но кълна ви се, че няма да ми навреди, ако видя дъщеря си. Аз и без това я виждам, не свалям очи от нея още от снощи. Знаете ли какво? Ако ми я донесете, аз само ще й поговоря тихичко. Не е ли естествено, че настоявам да видя детенцето си, което са отишли да ми доведат чак от Монфермей! Никак не ви се сърдя. Зная, че занапред ме очакват щастливи часове. Цяла нощ ми се присънваха бели поляни и усмихнати хора. Господин докторът може да ми доведе Козет, когато на него му е угодно, но аз нямам вече треска, понеже съм съвсем здрава. Чувствувам се добре и ми няма нищо. Но ще се правя на болна и няма да мърдам, за да не дразня сестрите. И като видят, че си лежа съвсем мирно, те ще кажат: „Трябва да доведем дъщеря й.“

Господин Мадлен се беше отпуснал на един стол до леглото. Фантин се извърна към него. Явно правеше усилие да изглежда спокойна и „мирна“, както казваше самата тя, държейки се като дете вследствие на болезненото си изтощение, та като я видят така разумна, да не се противопоставят на желанието й да види Козет. И все пак, колкото и да се мъчеше да се овладее, тя не можеше да не отрупа господин Мадлен е хиляди въпроси:

— Добре ли пътувахте, господин кмете? О, колко сте добър, че отидохте да ми я доведете! Кажете ми само как изглежда. Добре ли понесе пътуването? Уви! Тя няма да ме познае! Сигурно ме е забравила през всичките тия години! Децата не задържат нищо в паметта си. Също като птичките. Днес види едно, утре друго, а не мисли още за нищо. Изпрани ли й бяха поне ризките? Чистичка ли са я държали Тенардие? А как са я хранили? Ох, ако знаете как са ме мъчили тия въпроси, когато изнемогвах от нищета! Но сега всичко това мина. Колко се радвам! Ах, как ми се ще да я видя! Хареса ли ви дъщеричката ми, господин кмете? Нали е голяма хубавица? Трябва да сте намръзнали в тоя дилижанс! Не може ли да ми я доведете, макар и само за миг? После веднага пак ще я изведете. Моля ви се! Нали сте кмет, само ако пожелаете…

Той взе ръцете й в своите и каза:

— Козет е хубава. Козет е много добре и вие ще я видите много скоро, но успокойте се. Говорите много възбудено, изваждате час по час ръцете си изпод завивката и пак се разкашляхте.

Фантин действително избухваше в конвулсивна кашлица почти при всяка дума.

Тя не възрази. Уплаши се, че с прекалено горещите си молби е разколебала доверието, което се опитваше да им вдъхне, и заговори за безразлични неща.

— Хубаво селце е Монфермей, нали? Лете там отиват на разходка. Върви ли им работата на Тенардие? Едва ли минават много хора по техния край. То не е хан, а обикновена кръчма.

Господин Мадлен продължаваше да държи ръката й и я гледаше загрижено. Явно беше, че бе дошъл да й каже нещо, но се бе разколебал. Като провери състоянието на болната, лекарят се оттегли. Само сестра Симплиция остана в стаята.

Фантин внезапно възкликна сред настъпилото мълчание:

— Чувам я! Божичко! Чувам я!

И тя простря ръка, за да накара другите да замълчат, и се заслуша очарована, затаила дъх.

Нечие дете играеше на двора. Детето на портиерката или на някоя работничка. Подобни съвпадения се случват често. Те са сякаш неразделна част от тайнствените и злокобни драми, които разиграва съдбата. Детето — някакво момиченце, сновеше насам-натам, потичваше, за да се стопли, провикваше се и пееше с все гърло. Уви! Детските игри съпътствуват понякога толкова трагични изживявания! Това именно момиченце чу Фантин.

— Ах! — възкликна тя. — Козет е, познавам я по гласа!

Детето се отдалечи така бързо, както бе дошло, гласчето му заглъхна. Фантин се ослуша още известно време, после лицето й помръкна и господин Мадлен я чу да шепне:

— Какъв проклет доктор! Защо не ми дава да видя момиченцето си! И лицето му е едно такова зло!

Но радостните мисли наново изплуваха в съзнанието й. Тя пак започна да говори сама на себе си, отпуснала глава на възглавницата:

— Колко щастливи ще бъдем! Най-напред ще си имаме малка градинка. Нали господин Мадлен ми обеща! Дъщеричката ми ще си играе в градината. Навярно знае вече буквите. Ще я карам да срича. Ще гони пеперудки по тревата. А аз ще й се радвам. После ще иде на първо причастие. Вярно! Кога ли ще се причести за първи път тя?

Фантин започна да брои на пръсти.

— Една, две, три, четири… тя е вече на седем години. Значи, след пет години. Ще има бял воал и ажурни чорапи, също като малка госпожичка. Ох, сестрице, виждате ли колко съм глупава! Седнала съм да умувам за първото причастие на дъщеря си!

И тя избухна в смях.

Той пусна ръката й. Слушаше думите й, забил поглед в земята, потънал в бездънните си размишления. Внезапно Фантин млъкна и това го накара да повдигне машинално глава. Видът й то уплаши.

Тя не говореше вече, тя не дишаше вече. Приповдигнала се беше малко, мършавото й рамо се подаваше през свлечената й риза, лицето й, миг преди това лъчезарно, се беше покрило с мъртвешка бледност. Беше втренчила право пред себе си разширените си от ужас очи и сякаш виждаше нещо чудовищно на другия край на стаята.

— Господи! — възкликна той. — Какво ви стана, Фантин!

Тя не отвърна, все така загледана в това, което виждаше; после го докосна с едната си ръка, а с другата му направи знак да погледне зад себе си.

Той се обърна и видя Жавер.

III
Жавер доволен

Ето как се бяха развили събитията.

Господин Мадлен излезе от съдебната зала малко след като часовникът отзвъни дванадесет и половина часа през нощта. Той се прибра в хана точно навреме, за да може да си замине обратно с пощенската кола, в която, както си спомняте, си беше запазил място. Пристигна в Монтрьой-сюр-мер малко преди шест часа сутринта и първата му грижа беше да пусне в пощата писмото си до господин Лафит, а после да се отбие в болницата, за да види Фантин.

Междувременно, веднага след като той напусна залата на углавния съд, прокурорът взе думата, за да изкаже съжаленията си относно безумната постъпка на уважавания кмет на Монтрьой-сюр-мер и за да подчертае, че това произшествие, което несъмнено щеше да се изясни по-късно, ни най-малко не е разколебало увереността му във виновността на подсъдимия и затова той настоява Шанматийо да бъде осъден, тъй като очевидно той е истинският Жан Валжан. Настойчивото твърдение на прокурора противоречеше на всеобщото настроение — и на публиката, и на съдебните заседатели, и на самите съдии. Защитникът отхвърли без особена мъка голословното изказване на прокурора и установи, че пред вид разясненията на господин Мадлен, тоест на истинския Жан Валжан, делото взема съвсем друг обрат и пред очите на съдебните заседатели е изправен един невинен човек. Той извлече от този случай няколко поучителни, но за съжаление доста изтъркани заключения във връзка със съдебните грешки и прочие, и прочие. В заключителната си реч председателят на съда се присъедини към изказаното от защитата мнение и след няколкоминутно съвещание заседателите обявиха Шанматийо за невинен.

Но на прокурора бе необходим някакъв Жан Валжан и понеже Шанматийо му се изплъзна, той се хвана за Мадлен.

Непосредствено след освобождаването на Шанматийо прокурорът се затвори в съвещателната зала с председателя. Те обсъдиха „необходимостта от задържане на личността на господин кмета на Монтрьой-сюр-мер“. Това изречение с многократно повторение на предлога „на“ беше творба на господин прокурора, написана собственоръчно от него на черновката от доклада му до главния прокурор. Когато първоначалното вълнение се уталожи, председателят оказа слаба съпротива. Нямаше как, правосъдието не може да се спре по средата на пътя. А освен това, ако трябва да кажем цялата истина, макар че председателят беше добросърдечен и умен човек, той беше същевременно предан роялист, почти фанатик, затова остана неприятно засегнат, когато кметът на Монтрьой-сюр-мер, говорейки за дебаркирането в Кан, употреби думата императора, а не Буонапарте.

И така те съставиха набързо заповед за арестуването му. Прокурорът я изпрати с нарочен пратеник, който да я отнесе в галоп до Монтрьой-сюр-мер и да я връчи на полицейския инспектор Жавер, натоварен с изпълнението й.

Знаем, че Жавер се върна в Монтрьой-сюр-мер веднага след като даде показанията си. Той тъкмо ставаше от сън, когато нарочният пратеник му връчи заповедта за арестуването на господин Мадлен и нареждането той да бъде предаден на съда.

Нарочният пратеник беше вещ агент: с две думи той постави Жавер в течение на случилото се в Арас. Заповедта за задържането, подписана от прокурора, гласеше:

„Инспекторът Жавер да задържи лично господин Мадлен, кмет на Монтрьой-сюр-мер, в чието лице на днешното заседание на съда беше разпознат освободеният каторжник Жан Валжан.“

Ако някой не познаваше Жавер и го наблюдаваше в мига, когато влезе в антрето на болницата, никога не би могъл да отгатне какво става вътре в него и не би забелязал нищо необичайно във външния му вид. Студен, спокоен, сдържан, с гладко вчесани на слепоочията сиви коси, той се беше качил малко преди това бавно, по стар навик, по стълбището. Но ако някой го познаваше основно и би се взрял внимателно в него, би потръпнал. Токичката на кожената му яка, която трябваше да бъде на тила му, се беше изместила под лявото му ухо, а това издаваше небивала възбуда.

Жавер беше праволинейна личност и не допущаше нито една нередност нито в изпълнение на обязаностите си, нито в униформата си. Безпощадно непримирим спрямо престъпниците, неотстъпно взискателен спрямо копчетата на куртката си.

За да закопчае накриво токата на яката си, трябва да беше изживял вълнение, равносилно на душевно земетресение.

Той се запъти, без да губи нито минута, към дома на господин Мадлен, поиска един старшина и четирима войници от най-близкия пост, остави войниците в двора и накара портиерката, която не подозираше нищо, защото беше свикнала въоръжени униформени лица да търсят господин кмета, да му посочи стаята на Фантин.

Когато дойде до вратата, той натисна ключалката предпазливо, като болногледач или детектив, и влезе.

Всъщност не може да се каже, че влезе. Той остана прав на прага на открехнатата врата, с шапка на глава, пъхнал лявата си ръка в закопчания догоре редингот. От свивката на лакътя му се подаваше кръглата дръжка на огромния му бастун, чийто връх оставаше скрит зад гърба му.

Той постоя така почти цяла минута, без никой да забележи присъствието му. Изведнъж Фантин вдигна очи и като го видя, накара и господин Мадлен да се обърне.

Когато погледът на господин Мадлен срещна погледа на полицая, без да мръдне от мястото си, без да направи нито едно движение, без да се приближи нито крачка, Жавер доби зловещо изражение. Никое човешко чувство не може да вдъхне по-голям ужас от злорадството.

Лице на демон, който се готви да сграбчи отново отскубналия му се грешник.

Сигурността, че най-сетне държи Жан Валжан в ръцете си, извади наяве всичко, което се таеше в душата му. Тинята изплува на повърхността. Пониженото самочувствие, задето беше загубил за малко вярната следа и макар и само за няколко минути се беше заблудил по отношение на Шанматийо, бледнееше пред гордостта, че още от самото начало беше проявил толкова верен нюх, че толкова отдавна беше инстинктивно на прав път. Доволството на Жавер бликаше от повелителната му стойка. Съзнанието за това грозно тържество покри с червенина тясното му чело. Чудовищно самодоволство разкриви чертите на лицето му.

В този миг Жавер се намираше на седмото небе. Без да съзнава напълно, той си даваше интуитивно сметка за своя успех и за значимостта си в обществото; той, Жавер, олицетворяваше правосъдието, светлината и истината в тяхното свещено предназначение на унищожители на злото. Около него и зад него, докъдето погледът му стигаше, се възправяха властта, здравият разум, съдебното решение, съвестта на закона, обществената мъст, греещи като звезди на неговия небосклон. Той се явяваше защитник на порядъка, той поразяваше, с мълнията на закона, отмъщаваше за обществото, оказваше подкрепа на абсолютната власт. Струваше му се, че се възвисява, обкръжен от ореол. В победата му се долавяха отсенки на предизвикателство и готовност за борба. Изправен, надменен, ликуващ, той явно се гордееше със свръхзверската си безчовечност на неумолим архангел. В заплашителната сянка, която хвърляше неговата постъпка, се открояваше десницата му, стиснала пламтящия меч на общественото правосъдие; на върха на щастието си, той тъпчеше с настървение престъплението, порока, бунта, греха, ада. Той сияеше — усмихнат изтребител на злото, и не можеше да се отрече, че този чудовищен свети Михаил не беше лишен от известно величие.

Защото Жавер вдъхваше ужас, но в него нямаше нищо долно.

Честността, прямотата, чистосърдечието, искреното убеждение, представата за дълг могат да избият в отвратителни крайности, ако изпаднат в заблуда, но дори и тогава те излъчват известно величие. Те запазват величието, свойствено на човешката съвест, дори когато ни изпълват с ужас. Тези добродетели имат един основен недостатък — заблуждението. Честната безпощадна радост на фанатика в разгара на изстъпленията му запазва все пак някакво мрачно сияние, достойно за уважение. Без да подозира, на върха на чудовищната си радост, Жавер беше достоен за съжаление подобно на всеки тържествуващ дивак. Едва ли би могло да има по-мъчителна и по-страшна гледка от това лице, върху което беше изписано всичкото зло, което се крие в доброто.

IV
Властта встъпва наново в законните си права

Фантин не беше виждала Жавер от деня, когато господин Мадлен я беше изтръгнал от лапите му. Болният й мозък не можеше да проумее каквото и да било, но тя нито за миг не се усъмни, че той може да идва за някого другиго, а не за нея. Не можа да издържи ужасното му изражение, почувствува, че й прималява, скри лице в ръцете си и нададе тревожен вик:

— Господин Мадлен, спасете ме!

Жан Валжан — ние вече ще го наричаме само така — стана. С най-нежен и овладян глас той каза на Фантин:

— Успокойте се. Той не идва за вас.

После се обърна към Жавер и му каза:

— Зная за какво сте дошъл.

Жавер отвърна:

— Хайде, без бавене!

Тези думи бяха казани в някакво диво изстъпление. Жавер не изрече отчетливо „Хайде, без бавене!“, а просто изсумтя: „Хайбезбаене!“ Никой правопис не би бил в състояние да предаде тези звуци. Не членоразделна човешка реч, а животинско изръмжаване!

Той не постъпи както при други случаи. Не спомена за целта на посещението си, нито счете за нужно да покаже заповедта за задържане. За него Жан Валжан беше тайнственият и неуловим враг, загадъчният борец, с когото беше в схватка от пет години, без да успее да го повали на земята. Това задържане се явяваше не начало, а завършек. Затова той изрече само: „Хайде, без бавене!“

Изръмжа тези думи, но не направи нито крачка. Метна само на Жан Валжан подобния си на кука поглед, с който обикновено грубо примъкваше към себе си злочестите си жертви.

Същият поглед, който два месеца по-рано беше пронизал Фантин до мозъка на костите й.

Когато Жавер изкряска, Фантин отвори широко очи. Но нали господин кметът беше тук. От какво можеше да се страхува?

Жавер пристъпи към средата на стаята и извика:

— Е какво? Тръгваш ли най-сетне?

Нещастницата се огледа. В стаята нямаше никого освен монахинята и кмета. Към кого можеше да се обръщат с това презрително второ лице? Само към нея. Тя се разтрепери.

Тогава пред очите й се разигра невероятна сцена, толкова невероятна, че дори най-страшните кошмари на треската бледнееха пред нея.

Полицаят Жавер сграбчи за яката господин кмета. Господин кметът наведе покорно глава. Стори й се, че целият свят рухва.

Жавер действително държеше Жан Валжан за яката на дрехата му.

— Господин кмете! — извика Фантин.

Жавер се изсмя гръмко — сатанински смях, който разголи зъбите и венците му.

— Няма вече никакъв господин кмет тук!

Жан Валжан се опита да се освободи от ръката, която беше хванала яката на редингота му. Той каза само:

— Жавер…

Жавер го прекъсна:

— Ще ми казваш господин инспекторе!

— Господине — поде Жан Валжан, — бих искал да ви кажа няколко думи насаме.

— Само високо! Говори високо! — отговори Жавер. — С мен се говори високо!

Жан Валжан продължи, снишавайки глас:

— Искам да ви помоля за нещо…

— Повтарям ти да говориш на висок глас!

— Но това е нещо, което трябва да чуете само вие.

— Не ме интересува! Не желая да слушам!

Жан Валжан се обърна към него и заговори бързо и шепнешком:

— Дайте ми три дни! Само три дни, за да доведа детето на тази нещастница! Ще платя колкото трябва. Придружете ме, ако искате.

— Ти какво, шегуваш ли се с мене? — изкрещя Жавер. — Я го гледай! Не те мислех толкова наивен! Да ти дам три дни, за да офейкаш, така ли? А ще ми разправяш, че си щял уж да отидеш да доведеш детето на тази никаквица! Ха-ха! Отлично! Наистина отлично!

Фантин трепна:

— Детето ми ли? Да отиде да доведе детето ми? Нима то не е тук? Сестрице, отговорете ми, къде е Козет? Искам си детенцето! Господин Мадлен! Господин Мадлен!

Жавер тропна с крак.

— Сега пък с тая трябва да се разправям! Ще млъкнеш ли най-сетне, мръснице! Що за гаден град, където каторжниците са представители на властта и където за уличниците се грижат като за графини! Охо, да имате да вземате! На всичко това ще се тури край! Крайно време е вече!

Той погледна Фантин право в очите и прибави натъртено, като сграбчи още по-здраво яката, връзката и ризата на Жан Валжан:

— Казвам ти, че тук няма никакъв господин Мадлен и никакъв кмет. Има само един крадец, един разбойник и каторжник на име Жан Валжан! Този тук, дето го държа! Разбра ли кой е тук?

Фантин се изправи рязко, подпирайки се на изтръпналите си ръце. Погледът й се спря на Жан Валжан, после на Жавер и на монахинята; тя отвори уста, понечи да каже нещо, но от гърлото й се изтръгна само хриптене, зъбите й затракаха, тя простря отчаяно напред ръце, сгърчила конвулсивно пръсти, огледа се наоколо си като давещ се, който търси опора, и се строполи на възглавницата. Главата й с отворена уста и изцъклени очи с угаснал взор се удари в металическия креват и се отпусна на гърдите.

Беше мъртва.

Жан Валжан сложи ръката си върху ръката на все още държащия го Жавер и я разтвори, както би разтворил детско юмруче. После му каза:

— Вие убихте тази жена!

— Стига приказки! — изкрещя Жавер вбесен. — Не съм дошъл тук, за да слушам вашите нравоучения. Ще мина и без тях. Стражата е долу. Тръгвай начаса, ако не искаш да ти сложа белезници!

В ъгъла имаше доста разнебитено старо желязно легло, което се използуваше като походно легло от сестрите, когато се наложеше да прекарат нощта край болната. Жан Валжан се приближи до него, разглоби с един замах горната част, която не се опря на мускулестите му ръце, сграбчи дебелия железен прът и се обърна към Жавер. Жавер отстъпи към вратата.

Без да изпуща железния прът, Жан Валжан пристъпи бавно към леглото на Фантин. Когато застана до него, той каза на Жавер с тих, едва доловим глас:

— Не ви съветвам да ме безпокоите в тази минута.

Жавер и без това цял се тресеше от страх.

Мина му през ум да повика стражата, но Жан Валжан можеше да се възползува от тези няколко секунди, за да избяга. Затова остана в стаята, улови бастуна си за долния му край и се облегна на едното крило на вратата, без да изпуща из очи Жан Валжан.

А Жан Валжан се подпря с лакът на кръглата медна топка в горната част на леглото и се загледа в проснатата неподвижно Фантин. Той стоя дълго така, погълнат в съзерцанието си, безмълвен и очевидно далеч в мислите си от всичко земно. Лицето и стойката му изразяваха безпределно състрадание. Постоя така няколко минути замечтан, после се наведе над Фантин и й зашепна нещо тихичко.

Какво й каза? Какво можеше да каже прокълнатият мъж на мъртвата жена? Какви бяха тези думи? Никой смъртен не ги чу. Дали ги чу мъртвата? Съществуват трогателни самоизмами, които са може би възвишена действителност. Вън от съмнение е само едно: сестра Симплиция, единствена свидетелка на тази сцена, често разказваше впоследствие, че когато Жан Валжан шепнел на ухото на Фантин, тя ясно видяла как на бледите устни и в замъглените, удивени пред тайната на гроба зеници трепнала чудна усмивка.

Жан Валжан улови с двете си ръце главата на Фантин, положи я удобно на възглавницата, както майка подрежда детето си, пристегна ширитчето на нощницата й и прибра косите й под шапчицата. После затвори очите й.

В този миг лицето на Фантин беше като че ли обляно от необяснимо сияние.

Та нали смъртта отваря път към вечната светлина?

Ръката на Фантин висеше извън леглото. Жан Валжан коленичи, повдигна нежно пръстите й и ги целуна.

После се изправи и се обърна към Жавер:

— Сега съм на ваше разположение.

V
Според мъртвеца и гроба

Жавер предаде Жан Валжан в градския затвор.

Задържането на господин Мадлен предизвика небивала сензация или по-право казано, необикновено вълнение в Монтрьой-сюр-мер. С прискърбие трябва да признаем, че при едничката дума бивш каторжник почти всички се отвърнаха от него. За по-малко от два часа всичкото добро, което беше извършил, беше забравено и той стана просто „бивш каторжник“. Справедливостта изисква да добавим, че никой не знаеше с подробности какво се беше случило в Арас. През целия ден навред из града се чуваха разговори от този род:

— Не знаете ли? Той бил освободен каторжник!

— Кой?

— Кметът.

— Не може да бъде! Господин Мадлен?

— Точно той.

— Не думайте!

— Не се казвал Мадлен, ами някакво ужасно име, Бежан, Божан, Бужан, не си спомням точно.

— Ах, божичко!

— Задържан е.

— Задържан!

— Да, в затвора, в градския затвор, докато го преведат в окръжния град.

— Докато го преведат другаде? Значи, ще го превеждат! Къде?

— Ще го съди углавният съд за един обир по пътя, който бил извършил преди години.

— Да ви кажа ли? И аз отдавна подозирах нещо такова. Беше премного добър, премного безупречен, премного прикрит. Отказа се от почетния кръст, даваше пари на всички дрипави момчетии, които срещаше. Все съм си мислил, че не му е чиста работата.

Особено усилено злорадствуваха в същия дух градските приемни.

Една стара дама, абонатка на „Драпо блан“, направи следната забележка, чиято дълбочина не се поддава на измерване:

— Никак не съжалявам. Това ще бъде хубав урок за буонапартистите!

Така се разся митът, който носеше някога в Монтрьой-сюр-мер името господин Мадлен.

Само трима-четирима души в целия град останаха верни на паметта му. Старата портиерка, която му прислужваше, спадаше към тях.

Същия ден вечерта тази достойна старица седеше в стаичката си, все още зашеметена от случилото се и потънала в нерадостни мисли. Фабриката беше затворена целия ден, голямата врата беше залостена, улицата — безлюдна. В къщата бяха останали само двете монахини, сестра Перпетю и сестра Симплиция, които бодърствуваха край тялото на мъртвата Фантин.

По времето, когато обикновено се връщаше господин Мадлен, добрата портиерка стана машинално, извади от едно чекмедже ключа от стаята му и свещника, с който той си служеше всяка вечер, за да се качи в стаята си, закачи ключа на гвоздея, откъдето той имаше обичай да си го взема, и сложи свещника настрани, сякаш го чакаше да се върне. После седна отново на стола си и се замисли. Бедната старица беше извършила всички тези действия съвсем несъзнателно.

Едва два часа по-късно тя се опомни и възкликна:

— Христе боже! Ами аз закачих ключа на пирона!

В същия миг стъклото на портиерската стаичка се открехна, една ръка се провря през отвора, взе ключа и свещника и запали свещта от нейната свещ, която гореше на масичката й.

Портиерката вдигна очи и замръзна с отворена уста, сдържайки надигналия се в гърдите й вик.

Тя познаваше ръката, китката и ръкава на редингота.

Те бяха на господин Мадлен.

Старицата занемя за няколко секунди, загубила ума и дума, както сама се изразяваше по-късно, разказвайки приключението си.

— Божичко, господин кмете — възкликна тя най-сетне, — а пък аз ви мислех…

Тя се запъна, защото краят на изречението щеше да бъде съвсем непочтителен в сравнение с началото. За нея Жан Валжан си оставаше все още господин кметът.

Той довърши мисълта й:

— В затвора, нали? Аз действително бях там. Счупих пречката на прозореца, скочих от един покрив и се озовах при вас. Качвам се сега в стаята си, извикайте сестра Симплиция. Тя трябва да е край злочестата жена.

Старицата се подчини тутакси.

Той не й поръча да мълчи. Беше сигурен, че ще го пази по-добре, отколкото би се пазил самият той.

Никога не можа да се изясни как беше успял да се вмъкне в двора, без да му отворят пътната врата. Той притежаваше един шперц, с който никога не се разделяше и който отваряше малката странична вратичка. Но навярно полицаите го бяха претърсили и му го бяха взели. Тази подробност изобщо остана неизяснена.

Той се изкачи по стълбата, която водеше към стаята му. Когато стигна до горната площадка, остави свещта на последните стъпала, отвори безшумно вратата, затвори пипнешком прозореца, залости и капака му и едва тогава се върна за свещта и се прибра в стаята си.

Тази предпазна мярка не беше излишна, защото, както вече споменахме, прозорецът се виждаше от улицата.

Той се огледа наоколо. Погледна писалищната си маса, стола, леглото, което не беше приготвено за сън от три дни.

Никаква следа от безпорядъка от предпоследната нощ. Портиерката „беше разтребила“ всичко. Само че тя беше извадила от пепелта и беше сложила почистени на масата двата железни края на подкованата тояга и монетата от четиридесет су, потъмняла от огъня.

Жан Валжан взе лист и написа: „Ето двата края на подкованата ми тояга и монетата от четиридесет су, открадната от Малкия Жерве, за която споменах пред углавния съд.“ После сложи върху листа монетата и късчетата желязо така, че да бият на очи при влизане в стаята. Извади от шкафа стара риза, разкъса я и уви с парчетата й двата сребърни свещника. В движенията му не личеше нито припряност, нито безпокойство и докато увиваше свещниците на епископа, той отхапваше от един черен комат — затворническия хляб навярно, който беше взел със себе си при бягството.

Това беше установено по трохите, които намериха върху плочките на пода, когато по-късно органите на правосъдието направиха обиск в стаята.

На вратата се потропа леко два пъти.

— Влезте — каза той.

Беше сестра Симплиция.

Тя беше бледа, очите й бяха зачервени, свещта в ръката й потреперваше. Безпощадното вмешателство на съдбата притежава това свойство — колкото и да сме се усъвършенствували и да сме станали хладнокръвни, то измъква из съкровените ни дълбини нашата човешка природа и я заставя да излезе на бял свят. Благодарение на вълненията през този ден монахинята беше станала отново жена. Тя беше плакала, а сега трепереше.

Жан Валжан написа няколко реда на един лист и го подаде на сестрата с думите:

— Сестро, предайте това на свещеника.

Листът не беше сгънат. Тя плъзна поглед по него.

— Можете да прочетете написаното — каза той.

Тя прочете:

„Моля господин свещеникът да се разпореди с моите вещи. Да заплати с получените срещу тях пари разноските по делото ми и погребението на починалата днес жена. Останалото да раздаде на бедните.“

Сестрата искаше да каже нещо, но успя да издаде само няколко несвързани звука. Най-сетне смотолеви със запъване:

— Господин кметът няма ли да види още веднъж тази клетница?

— Не — отвърна той. — Преследват ме, току-виж, ме арестували в стаята й, а това ще смути вечния й сън.

Едва изрекъл тези думи, и по стълбите се чу силен тропот, шум от стъпки и високият, пронизителен глас на портиерката, която викаше:

— Добри ми господине, кълна ви се в Божието име, че никой не е влизал тук през целия ден и през цялата вечер! Не съм мръднала от вратата!

Нечий мъжки глас отговори:

— Но в стаята свети.

Жан Валжан и сестрата познаха гласа на Жавер.

Вратата на стаята се отваряше така, че десният ъгъл на стената оставаше в сянка. Жан Валжан духна свещта и застана в този ъгъл.

Сестра Симплиция коленичи пред масата.

Влезе Жавер.

Откъм коридора долитаха заглушените гласове на неколцина мъже и възраженията на старицата.

Монахинята не вдигна глава. Тя се молеше.

Свещта беше поставена на камината и едва-едва гореше.

Жавер видя сестрата и се спря озадачен.

Спомняте си, че характерната особеност на Жавер, неговата основна черта, естествената му склонност беше преклонение пред всяка власт. Той беше праволинейна личност и не допускаше нито възражения, нито ограничения в това сляпо преклонение. Безспорно за него духовната власт стоеше по-високо от всичко друго. Самият той беше набожен, макар и само външно и педантично, какъвто беше във всичките си прояви. В неговите очи свещенослужителят беше дух, който не познава заблуда, а монахинята — създание, на което е чужд всеки помисъл за грях. Техните души бяха зазидани за външния свят, само една малка вратичка ги свързваше с него, която се открехваше, колкото да пропусне истината.

Съзирайки сестрата, Жавер инстинктивно понечи да се оттегли.

Но в същото време той беше подвластен на друг един дълг, който го тласкаше повелително в обратна посока. Вторият му подтик надделя и го накара да зададе поне един въпрос.

В стаята беше коленичила сестра Симплиция, която никога в живота си не беше лъгала. Жавер знаеше това и дълбоко я уважаваше.

— Сестро — попита я той, — сама ли сте в тази стая?

Настъпи ужасна минута, през която горката портиерка едва не припадна.

Сестрата вдигна очи и отговори:

— Да.

— Значи — поде Жавер, — извинете ме, че настоявам, но аз само изпълнявам дълга си, не сте виждали тази вечер едно лице, един мъж? Той е избягал и ние го търсим, става дума за именуемия Жан Валжан, не сте ли го виждали?

Сестрата отвърна:

— Не.

Тя излъга. Излъга два пъти едно след друго, без да се поколебае, без да забави отговора си, с бързия порив на саможертвата.

— Извинете — каза Жавер и се оттегли, покланяйки й се дълбоко.

О, света девица! Вие отдавна вече не принадлежите на тоя свят! Отдавна сте в света на вечната светлина ведно със сестрите си — деви, и братята си — ангели. Нека тази лъжа ви бъде зачетена в рая!

Думите на сестрата бяха от такова решаващо значение за Жавер, че той дори не забеляза една необяснима подробност — на масата димеше друга, преди малко духната свещ.

Час по-късно, крачейки между дърветата в мъглата, един мъж се отдалечаваше бързо от Монтрьой-сюр-мер по посока към Париж. Този мъж беше Жан Валжан. Установено бе от показанията на двама срещнали го колари, че носел пакет и бил облечен в работническа дреха. Откъде я беше взел? Никога не се узна. Един работник беше умрял няколко дни преди това в болницата на фабриката, като беше оставил само връхната си дреха. Може би беше същата.

Още една дума за Фантин.

Всички имаме една обща майка — земята. Върнаха Фантин на тази майка.

Свещеникът сметна, че постъпва добре, а може би и действително е постъпил правилно, като запази колкото се може повече пари за бедните от това, което беше оставил Жан Валжан. В края на краищата какви хора бяха това? Каторжник и уличница. Затова той опрости погребението на Фантин и го сведе до най-необходимото, тоест до общия гроб.

И така, Фантин беше погребана в безплатния парцел на гробището, който принадлежи на всички и на никой и където следите на бедните пропадат. За щастие бог знае къде да търси душите. Положиха Фантин в гробовния мрак сред първите случайно попаднали там кости. Прахът й се смеси с чужди тленни останки. Погребаха я в трап, достъпен за всички, както достъпно за всички беше и леглото й.