Виктор Юго
Клетниците (7)

II
Прозорливостта на чичо Скофлер

От кметството той отиде чак на другия край на града при един фламандец чичо Скауфлер, променено на френски в Скофлер, който наемаше коне и „кабриолети по желание“.

Най-прекият път за този Скофлер беше една безлюдна улица, където се намираше домът на свещеника, в чиято енория живееше господин Мадлен. Казваха, че свещеникът бил достоен и почтен човек, който умеел да дава добри съвети. Когато господин Мадлен стигна до дома му, по улицата вървеше само един минувач, който забеляза следното: кметът най-напред отмина свещеническия дом, спря се, постоя известно време неподвижно, после се върна назад до вратата на дома, ниска портичка с желязно чукче. Посегна рязко към чукчето и го повдигна. После отново се спря неподвижен, като че ли обмисляше нещо, а няколко секунди по-късно, вместо да удари шумно с чукчето, той го отпусна лекичко и продължи пътя си, по-бързо от преди.

Господин Мадлен намери чичо Скофлер в дома му; той кърпеше едно седло.

— Чичо Скофлер, имате ли добър кон? — попита господин Мадлен.

— Всичките ми коне са добри, господин кмете — отвърна фламандецът. — Какво разбирате вие под добър кон?

— Кон, който да може да извърви двадесет левги за един ден.

— Охо! Двадесет левги! — възкликна фламандецът.

— Да.

— Впрегнат в кабриолет?

— Да.

— А колко време ще има за почивка след пътуването?

— Трябва да може, ако се наложи, да тръгне на следващия ден.

— И да извърви обратния път?

— Да.

— Тю да се не види! Точно двадесет левги ли са?

Господин Мадлен извади от джоба си листчето, върху което беше написал с молив няколко цифри. Той ги показа на фламандеца. Пет, шест и осем и половина.

— Нали виждате — каза той, — всичко деветнадесет и половина левги, кажи-речи, двадесет.

— Господин кмете — отвърна фламандецът, — имам точно това, което ви е нужно. Бялото конче. Трябва да сте го виждали. Дребна местна порода. Огън и пламък. Най-напред искали да го използуват за езда. Къде ти! Ритало и хвърляло всички на земята. Мислели го зло, чудели се какво да го правят, аз го купих и го впрегнах в кабриолет. А то това искало, господине. Кротко е като овчица и бързо като вятър. Само да не речеш да го яхнеш. Не търпи седло и това е. Всеки с нрава си. Виж, да тегли, може, но да носи, не ще и не ще. Изглежда, че се е заинатило.

— А ще измине ли разстоянието?

— Ще изкара и двадесетте левги, и то все в силен тръс, за по-малко от осем часа, но само при известни условия.

— Кажете.

— Първо, трябва да го оставите да си отдъхне един час по средата на пътя. Ще му дадете зоб, но ще стоите до него, докато яде, за да не би прислужникът от хана да открадне от овеса му. Защото аз съм забелязал, че по хановете слугите предпочитат да изпият овеса на конете, вместо да им го дадат да го изядат.

— Ще стоя до него.

— Второ… Кабриолетът е за господин кмета, нали?

— Да.

— Знае ли господин кметът да кара?

— Да.

— В такъв случай господин кметът ще трябва да пътува сам и без багаж, за да не претоварва кончето.

— Разбрано.

— Само че щом господин кметът ще пътува сам, лично той ще трябва да поеме и грижата за овеса.

— Нали се разбрахме.

— Ще ми платите по тридесет франка на ден, включително и почивните дни. Нито лиар по-малко и храната на животното за сметка на господин кмета.

Господин Мадлен извади три наполеона от кесията си и ги сложи на масата.

— Ето ви аванс за два дни.

— Четвърто, кабриолетът ще бъде много тежък за подобно пътуване и ще измори коня. Господин кметът ще трябва да приеме да пътува в едно малко тилбюри.

— Съгласен съм.

— То е леко, но открито.

— Няма значение.

— Размислил ли е господин кметът, че още е зима?

Господин Мадлен не отговори. Фламандецът допълни:

— Че е много студено?

Господин Мадлен пак не отговори. Чичо Скофлер продължи:

— Че може да завали?

Господин Мадлен вдигна глава и каза:

— Колата и кончето да бъдат пред вратата ми утре сутринта в четири и половина часа.

— Разбрано, господин кмете — отговори Скофлер и стържейки с палец някакво петно върху дървената маса, додаде уж нехайно, с присъщото на фламандците умение да прикриват лукавството си: — Добре, че се сетих! Господин кметът не ми каза за къде смята да пътува. Къде ще отива господин кметът?

Той мислеше само за това още от началото на разговора им, но без сам да знае защо, не се осмеляваше да го запита.

— Здрави ли са предните крака на коня ви? — попита господин Мадлен.

— Да, господин кмете. Ще го придържате само малко по надолнищата. Ще има ли много надолнища там, където отивате?

— Не забравяйте да дойдете пред вратата ми точно в четири и половина часа — каза в отговор господин Мадлен и излезе.

Фламандецът остана „с пръст в устата“, както сам той разправяше по-късно.

Не бяха минали повече от две-три минути, откакто кметът беше излязъл, когато вратата се отвори повторно. Беше пак господин кметът.

Имаше все същото безстрастно и замислено изражение.

— Господин Скофлер — каза той, — на каква сума изчислявате коня и колата, които ми заемате, едно на друго?

— По-скоро едно зад друго, господин кмете — разсмя се гръмко фламандецът.

— Така да бъде. Е, кажете.

— Да не би господин кметът да възнамерява да ги купи?

— Не, но за всеки случай искам да ви обезпеча. Като се върна, ще ми възстановите сумата. За колко изчислявате коня и кабриолета?

— Петстотин франка, господин кмете.

— Ето ви ги.

Господин Мадлен постави една банкнота върху масата, излезе и този път не се върна вече.

Чичо Скофлер ужасно съжали, че не каза хиляда франка. Впрочем конят с цялата кола струваха заедно сто франка.

Фламандецът извика жена си и й разказа случката. Къде ли можеше да отива кметът? Те заобсъждаха заедно.

— В Париж — предположи жената.

— Не ми се вярва — каза мъжът.

Господин Мадлен беше забравил върху камината листчето с цифрите. Фламандецът го взе и го проучи внимателно.

— Пет, шест и осем и половина, това са навярно спирките на пощенската кола.

Той се обърна към жена си:

— Струва ми се, че отгатнах.

— Как?

— Оттук до Един са пет левги, от Един до Сен-Пол шест, а оттам до Арас осем и половина. Той отива в Арас.

Междувременно господин Мадлен се прибра в дома си.

На връщане от чичо Окофлер той избра по-дългия път, като че ли вратата на свещеническия дом представляваше изкушение за него, което той искаше да избегне. Качи се в стаята си и се затвори, което беше напълно естествено, защото той обикновено си лягаше рано. Обаче портиерката на фабриката, която едновременно беше и единствената му прислужница, забеляза, че светлината му угасна в осем и половина и сподели това с касиера, който се прибираше, като добави:

— Дали господин кметът не е болен? Някак особен ми се стори.

Касиерът живееше в стаята точно под спалнята на господин Мадлен. Той не обърна никакво внимание на думите на портиерката, легна си и заспа. Към полунощ се събуди внезапно. Насън му се стори, че чува шум над главата си. Ослуша се. Стъпки сновяха насам-натам, сякаш някой ходеше в стаята над него. Той се ослуша по-внимателно и разпозна стъпките на господин Мадлен. Стори му се някак странно. Обикновено, преди да съмне, господин Мадлен не вдигаше никакъв шум в стаята си. Миг след това касиерът чу скърцане, което напомняше отваряне и затваряне на шкаф. Някой премести нещо, после стана съвсем тихо, а малко след това стъпките отново засноваха. Касиерът седна в леглото си, напълно разсънен, отвори очи и през прозореца си видя на отсрещната стена червеникавото отражение на осветен прозорец. Съдейки по посоката на лъчите, това можеше да бъде само прозорецът на господин Мадлен. Отражението трепкаше, като че ли идваше по-скоро от запален огън, отколкото от лампа. Сянката на прозоречната рамка не се очертаваше, следователно прозорецът беше широко отворен. Този отворен прозорец беше наистина нещо изненадващо в мразовитата нощ. Касиерът заспа повторно. Един или два часа по-късно той пак се събуди. Същите бавни и равномерни стъпки сновяха над главата му.

На насрещната стена още трепкаше отражението, но вече бледо и равно като отблясък на лампа или свещ. Прозорецът беше все още отворен.

Да видим какво ставаше в стаята на господин Мадлен.

III
Тревожна съвест

Читателят навярно е отгатнал, че господин Мадлен не беше никой друг, а Жан Валжан.

Ние надзърнахме вече веднъж в дълбините на неговата съвест. Дойде време да погледнем още веднъж в нея. Не без вълнение и трепет правим това. Няма нищо по-страшно от подобно съзерцание. Никъде другаде освен в човека духовният поглед не може да открие по-ослепителна светлина или по-непрогледна тъма. Нищо друго не може да бъде по-страшно, по-сложно, по-загадъчно, по-безпределно. Има само една гледка, по-величествена от морето — небесната вис; има само една гледка, по-величествена от небето — дълбините на човешката душа.

Да се съчини поема за човешката съвест, макар и само за съвестта на един човек, бил той най-незначителният, би означавало да се слеят всички епопеи в една-единствена епопея, възвишена и съвършена; Съвестта — хаос от химери, въжделения и стремежи, лумнало от блянове огнище, котило на срамни помисли. Пандемониум на софизми, бойно поле на страсти. Опитайте се да проникнете зад бледото чело на някое човешко същество, което разсъждава, и погледнете отвъд, надзърнете в душата, в тъмата. Там, под привидното външно мълчание, се разразяват чутовни битки, подобни на Омировите, сражения между пълчища дракони и хидри с орляци духове, каквито срещаме у Милтън, призрачни кръгове, достойни за Данте. Мрачно зрелище представлява безкраят, който всеки човек носи в себе си и с който той съпоставя отчаян въжделенията на ума си и действителните си дела.

Алигиери срещна веднъж на пътя си зловеща врата, която се поколеба да отвори. И пред нас сега се изпречва една такава врата, пред чийто праг стоим разколебани. Нека влезем все пак.

Остава ни да добавим много малко към това, което читателят вече знае за живота на Жан Валжан след срещата му с Малкия Жерве. Видяхме, че от този миг той стана друг човек. Стана такъв, какъвто желаеше да го види епископът. В него се извърши не само коренна промяна, но истинско преображение.

Той успя да заличи следите си, продаде сребърните прибори на епископа, като запази само свещниците за спомен, премина незабелязано от град в град, прекоси цяла Франция, дойде в Монтрьой-сюр-мер, направи изобретението, за което споменахме, извърши всичко, за което разказахме, успя да скрие напълно миналото си и да си извоюва престиж и се установи окончателно в Монтрьой-сюр-мер, щастлив при мисълта, че само миналото тежи на съвестта му и че втората половина на живота му ще изкупи първата. Той заживя спокойно, без опасения, уверен в бъдещето и загрижен само за две неща: да запази в тайна името си и да прекара в благочестие живота си; да се изплъзне от преследването на хората и да се върне към Бога.

Тези две стремления така тясно се преплитаха в съзнанието му, че се сливаха в едно. И двете го държаха еднакво властно в плен и ръководеха и най-дребните му постъпки. Обикновено те определяха съгласувано неговото поведение в живота. Караха го да стои в сянка, да бъде благ и скромен, нашепваха му едни и същи съвети. Понякога обаче между тях възникваше разногласие. В такива случаи, както навярно си спомняте, човекът, когото цялата околия на Монтрьой-сюр-мер наричаше господин Мадлен, без колебание жертвуваше първото заради второто — личната си сигурност заради добродетелността. Така например противно на всяка предпазливост и благоразумие той беше запазил свещниците на епископа и сложи траур за него, викаше и разпитваше всички малки савойчета, които минаваха през града, поиска сведения за семействата, живеещи във Фаврол, и спаси живота на стария Фошльован въпреки обезпокоителните намеци на Жавер. Както вече забелязахме, той навярно мислеше, следвайки примера на всички мъдреци, светци и праведници, че първият му дълг не беше към него самия, а към ближния.

Трябва обаче да признаем, че никога досега той не се бе изправял пред по-тежък проблем. Никога двете стремления, които управляваха живота на този нещастен човек, чиито неволи са предмет на нашия разказ, не се бяха вкопчвали в по-жестока схватка. Още при първите думи, които произнесе Жавер, влизайки в кабинета му, той предугади смътно, но властно този конфликт. В мига, когато така неочаквано прозвуча името, което беше погребал под толкова гъст мрак, той се стъписа замаян и като че зашеметен от зловещата прищявка на съдбата и почувствува във вцепенението си трепета, който предшествува силните сътресения. Наведе се като дъб под напора на приближаваща буря, като войник пред предстояща атака. Почувствува, че над него надвисват черни облаци, натежали от светкавици и мълнии. Докато слушаше Жавер, първата му мисъл беше да се спусне, да изтича незабавно, да издаде сам себе си, да освободи от затвора Шанматийо и да влезе там на негово място. Изпита остра болка, както при разрязване на жива плът, после болката стихна и той си каза: „Почакай! Почакай!“ Потисна първия си великодушен порив и отстъпи малодушно пред подвига.

Красиво щеше да бъде безспорно, ако след светите съвети на епископа, след толкова години на разкаяние и себеотрицание, точно когато така успешно вървеше по пътя на изкуплението, този човек не беше трепнал нито за миг дори при такова трагично стечение на обстоятелствата и беше продължил да крачи твърдо към раззиналата се бездна, в дъното на която светлееше небето. Красиво щеше да бъде, но не беше така. Длъжни сме да дадем точен отчет за състоянието на тази душа, длъжни сме да кажем истината. В първите минути победи инстинктът за самосъхранение. Той събра набързо мислите си, заглуши чувствата си, съобрази се с опасното присъствие на Жавер, смъртно изплашен отложи твърдо всяко решение, залъга мисълта си с предстоящите задачи и възвърна спокойствието си като воин, който се навежда да вземе щита си.

Целия ден той остана в това състояние: в душата му вихър, на лицето — дълбоко безстрастие. Взе само някои „предохранителни мерки“, ако можем да се изразим така. В главата му всичко беше още неясно и в пълен метеж. Там цареше такъв смут, че нито една мисъл не се очертаваше ясно. Самият той би могъл да анализира състоянието си по един-единствен начин — че му бе нанесен жесток удар. Той се отби както обикновено в болничната стая на Фантин и остана по-дълго край нея от вродено добросърдечие, мислейки, че е длъжен да постъпи така, и помоли горещо сестрите да се грижат за нея в случай, че се наложи да отсъствува. Съзнаваше смътно, че може би ще трябва да отиде в Арас. Макар че сам не бе решил още дали ще пътува, или не, той си каза, че понеже беше вън от всяко подозрение, можеше безпрепятствено да проследи лично развоя на събитията и задържа тилбюрито на Скофлер, за да бъде готов за всеки случай.

Вечеря с доста голяма охота.

Едва когато се прибра в стаята си, той се углъби в мислите си.

Разгледа положението и то му се стори толкова чудовищно и невероятно, че без да съзнава напълно, стана, воден от необяснима тревога, и заключи с резето вратата си. Страхуваше се да не би нещо да връхлети върху него. Залостваше вратата срещу възможните удари на съдбата.

Малко след това духна свещта. Тя го смущаваше.

Струваше му се, че някой може да го види.

Кой точно?

Уви! Този, когото той искаше да прогони, беше влязъл; този, когото той искаше да заслепи, го гледаше. Призракът на неговата съвест.

Неговата съвест или по-право бог.

И все пак в първия момент той успя да се самоизмами. Почувствува се за миг сигурен и сам. Стори му се, че след като бутна резето, не ще могат да го уловят, че след като угаси свещта, не ще могат да го видят. Тогава се овладя, облакъти се на масата, подпря глава на ръката си и се замисли в тъмното.

„Какво ме връхлетя? Не сънувам ли? Какво чух? Наистина ли видях Жавер и той ми наговори всичко това? Кой може да бъде този Шанматийо? Действително ли ми прилича? Възможно ли е? Като си помисля само колко спокоен бях вчера, колко далеч от всяко съмнение! Какво правех вчера по това време? Каква каша! Как ще изляза от нея? Какво да правя?“

Ето каква буря бушуваше в него. Мозъкът му беше загубил способността да задържа мислите му, те се плискаха като вълни и той стискаше с две ръце челото си, за да ги задържи.

Волята и разсъдъкът му бяха в плен на невъобразимо смущение. Той търсеше изход и просветление, но изпадаше в още по-голяма тревога.

Главата му пламтеше. Той се приближи до прозореца и го разтвори широко. На небето нямаше звезди. Пак седна до масата.

Така премина първият час.

Постепенно обаче в съзнанието му почнаха да се оформят и задържат бегли очертания и той успя да схване с поразителна яснота не цялата новосъздадена обстановка, но отделни нейни подробности.

Най-напред си даде сметка, че колкото и необикновено и рисковано да е положението му, той е все още негов пълен господар.

Тази мисъл само увеличи душевния му смут.

Независимо от дълбоко нравствената и благочестива цел, която ръководеше постъпките му, всичко, което всъщност беше извършил до този ден, се свеждаше само до един дълбок трап, който той бе изкопал, за да зарови в него името си. Едно нещо го беше най-много стряскало в часове на самотен размисъл през безсънните му нощи — да не би да чуе някога това име. Той си беше казвал, че това би означавало за него край на всичко, че в деня, когато отново прозвучи това име, то ще пръсне като дим новия му живот, а, кой знае, може би и вътре в него, новата му душа. Той беше изтръпвал само при мисълта, че това би могло да се случи. Естествено, ако някой му беше казал в подобни мигове, че ще настане час, когато това име ще отекне отново в ушите му, когато омразните думи „Жан Валжан“ ще изплуват отново из мрака и ще се изпречат пред него, когато над главата му ще блесне страшната светлинка, предназначена да разсее тайната, с която той се бе обградил, и че това име няма да го заплашва, че тази светлина всъщност ще сгъсти още повече мрака, че разкъсаният воал ще обвие по-плътно тайната, че сътресението ще заздрави изграденото от него, че само ако пожелае, това невероятно събитие ще има една-единствена последица — да направи занапред съществуването му по-ведро и тайната му по-непроницаема, че след очната ставка с призрака на Жан Валжан добрият, достопочтен гражданин господин Мадлен ще заживее по-уважаван, по-почитан и по-необезпокояван от когато и да било, ако някой му беше казал това, той щеше да поклати недоверчиво глава и щеше да сметне тия думи за безумни. А ето че точно това му се беше случило, цялата тази грамада от невероятни предположения беше станала факт и Бог беше допуснал безумните бълнувания да се превърнат в действителност!

Мислите му продължаваха да се проясняват. Той все по-добре си даваше сметка за положението си.

Струваше му се, че току-що се е събудил от кошмар: прав, зъзнещ в нощта, се плъзга по стръмен наклон, напразно отстъпва назад, вече е стигнал до ръба на бездната. И ето че вижда в мрака друг, непознат човек, в когото съдбата е припознала него и когото вместо него тласка в пропастта. Защото, за да се затвори тази раззинала паст, някой трябваше да падне в нея. Или той, или другият.

Достатъчно беше да не се намесва и щеше да падне другият.

Съзнанието му се проясни напълно и той осъзна, че мястото му в каторгата още не е заето, че каквото и да прави, то го чака, че обирът на Малкия Жерве неизбежно го връща там, че това незаето място неотменно ще го чака и ще го зове, докато не бъде заето. После си каза, че точно сега има заместник. Тази зла участ се беше паднала, както изглежда, на някой си Шанматийо, а самият той, заел занапред мястото си в каторгата благодарение на Шанматийо, запазил мястото си в обществото като господин Мадлен, не е застрашен вече от нищо, стига само да остави хората да запечатат над главата на Шанматийо камъка на безчестието, който подобно на надгробна плоча се спуска само веднъж, за да не се вдигне никога вече.

Всички тия бурни и необикновени мисли предизвикаха у него неописуемо вълнение, каквото човек изпитва само два-три пъти в живота си — обзетата от гърчове съвест изважда наяве всичко съмнително, затаено дълбоко в сърцето: смесица от ирония, радост и отчаяние, като че душата избухва в горчив смях.

Внезапно той запали отново свещта.

„Добре де! — каза си той. — От какво се боя? Какво съм седнал да умувам? Нали съм спасен. Край на всички тревоги! Имаше само една открехната врата, през която миналото ми можеше да нахълта в живота ми. Ето я и нея зазидана! Навеки! Този Жавер, който от толкова много време ме смущаваше с опасния си нюх, който като че беше подушил кой съм, който действително беше разгадал тайната ми и ме следеше неотстъпно, този настървен ловджийски пес, който не преставаше да ме дебне, се обърка най-сетне, погна друг дивеч и загуби напълно следите ми! Сега вече ще ме остави на мира, сега вече е задоволен, уловил е своя Жан Валжан! Кой знае, може и да напусне града. И всичко това стана без моя намеса! Без да си мръдна дори пръста! Какво трагично има тук? Честна дума, ако някой ме види, ще помисли, че кой знае какво се е случило. Аз ли съм виновен в края на краищата, че друг някой е изпаднал в беда? Провидението е пожелало така. Такава е явно волята му. Имам ли право да разтурям това, което то нарежда? Какво още искам? Каква нужда има да се намесвам? Това не ми влиза в работата. Как? И сега ли не съм доволен? Какво още ми трябва? Та нали постигам преследваната толкова години цел, лелеяния блян на безсънните ми нощи, предмета на молитвите ми към Господа — сигурност! Така е било угодно Богу. Какво има да се противя срещу Божията Воля? А защо това е угодно Богу? За да продължа започнатото, за да правя добро, за да се превърна в ярък, насърчителен пример, за да се каже, че изтърпяното покаяние и възвръщането към добродетелта са ми донесли поне малко щастие! Не разбирам наистина защо преди малко се уплаших и не влязох при добрия отец, за да му разкажа всичко като на изповедник и да му поискам съвет. Той сигурно би ми казал същото. Колелото на съдбата е завъртяно, нека се върти! Господ си знае работата.“

Така се допитваше той до съкровените дълбини на съвестта си, наведен, така да се каже, над бездната на собствената си душа. После стана и закрачи из стаята. Каза си: „Хайде, няма какво да му мисля повече. Жребият е хвърлен!“ Но не изпита никакво облекчение.

Напротив.

Както не можем да попречим на морето да се връща към брега, така не можем да попречим и на мисълта да се връща към един и същ натрапчив въпрос. Морякът нарича това прилив, виновният — угризение. Бог повдига и в душата бури, не само в океана.

Няколко секунди по-късно той неволно поднови мрачния диалог, в който беше и говорещ, и слушател; казваше думи, които би желал да премълчи, и слушаше неща, които би желал да не чуе, подчинявайки се на тайнствената сила, която му шепнеше: „Мисли!“, както две хиляди години преди това беше шепнала на друг един обречен: „Иди!“

За да бъдем правилно разбрани, преди да продължим, ще направим едно необходимо пояснение.

Не ще съмнение, че хората разговарят със себе си. Няма нито едно човешко същество, с което да не се е случило това. Бихме могли дори да кажем, че най-възхитителната тайна на словото е именно способността му да преминава от мисълта към съвестта и да се връща от съвестта към мисълта. В такъв смисъл трябва да се разбират думите: „Той каза, той възкликна“, които се срещат в тази глава. Ние си казваме разни неща, разговаряме със себе си, възклицаваме мислено, без да нарушим външното мълчание. Вътре в нас — невъобразима глъчка, всичко говори, само устата мълчи. Макар че са невидими и неосезаеми, душевните изживявания са не по-малко реални.

И той се запита докъде е стигнал. Зададе си въпроса какво представлява „решението, което беше взел“. Призна сам пред себе си, че доводите, които беше привел мислено, бяха чудовищни, че изводът му: „Нека колелото се върти, Бог си знае работата“ бе направо недопустим. Та нали, ако не попречи на съдбата и на хората да извършат това смешение, ако не разсее заблуждението им, ако съдействува с мълчанието си, с една дума, ако не стори нищо, ще извърши всъщност всичко! Та това би било последната степен на лицемерното безчестие! Долно, гнусно и подмолно деяние, грозно и отвратително престъпление.

За пръв път от осем години насам нещастникът бе изпитал горчивата сладост на престъпния помисъл и на нечестната постъпка.

И той плю от погнуса.

Продължи собствения си разпит. Запита се строго какво точно разбираше под думите „постигната цел“.

Неговият живот действително преследваше една цел. Но каква точно? Да скрие името си? Да заблуди полицията? Нима бе извършил всичко в името на тази нищожна придобивка? Нима нямаше друга, по-висока, истинска цел? Спасението си безспорно, но не физическото, а духовното си спасение. Да стане отново честен и добродетелен. Да се превърне в праведник! Та нали главно това, единствено това беше желал винаги, нали точно това му беше повелил епископът? Да затвори вратата на миналото си! Но нима по този начин я затваряше, прави боже? Та той я отваряше отново, извършвайки една мерзка постъпка. Та той ставаше отново крадец, и то най-безочлив крадец! Ограбваше съществуването, живота, спокойствието, мястото под слънцето на друг един човек! Ставаше убиец! Убиваше, убиваше нравствено един нещастник, превръщаше го с небивала жестокост в жив мъртвец, обричаше го на смърт под открито небе, на преизподнята, която носи името каторга! Напротив, предавайки се в ръцете на правосъдието, спасявайки човека, който беше станал жертва на трагично недоразумение, вземайки отново името си, ставайки отново по необходимост каторжникът Жан Валжан, той щеше истински да довърши духовното си възраждане и завинаги да затвори зад себе си вратите на ада, от който излизаше. Падайки привидно в него, той всъщност го напущаше завинаги! Беше длъжен да стори това! Не го ли стореше, щеше да заличи всички добрини, които беше направил! Целият му живот щеше да бъде безплоден, цялото му разкаяние щеше да бъде безполезно и той трябваше да си зададе въпроса: „За какво бяха всичките ми усилия?“ Той чувствуваше присъствието на епископа, то беше станало по-осезателно, откакто монсеньор Мириел не беше между живите, той чувствуваше втренчения поглед на праведника и съзнаваше, че занапред кметът Мадлен с всичките си добродетели ще му вдъхва отвращение, а каторжникът Жан Валжан ще се издига чист и достоен за възхищение пред неговия взор. Защото другите хора виждат маската му, а епископът вижда истинското му лице. Защото другите хора виждат живота му, а епископът вижда съвестта му. Той трябваше следователно да отиде в Арас, да освободи мнимия и да разкрие истинския Жан Валжан! Уви! Това беше възможно най-голямата жертва, най-сърцераздирателната победа, най-мъчната стъпка, но така се налагаше. Горчива участ! Да не може да бъде праведен в очите на Бога, ако не бъде опозорен в очите на хората!

— Така да бъде! — каза той. — Трябва да се реша! Трябва да изпълня своя дълг! Да спася тоя човек!

Той произнесе високо тези думи, без да си дава сметка, че говори на глас.

Взе сметководните си книги, провери ги и ги приведе в изправност. Хвърли в огъня куп разписки за пари, които беше дал в заем на дребни, изпаднали в затруднение търговци. Написа и запечата едно писмо; ако някой попаднеше в стаята му в този миг, би могъл да прочете адреса върху плика: „За господин Лафит, банкер, улица Артоа, Париж“.

После извади от едно чекмедже портфейл с няколко банкноти и паспорта, с който същата година беше ходил да гласува.

Ако някой би го зърнал, зает с тези дреболии, докато умът му беше погълнат от толкова важни мисли, едва ли би могъл да предположи какво ставаше в душата му. Той мърдаше само от време на време устни или пък вдигаше глава и втренчваше поглед в някоя точка на стената, като че ли именно оттам очакваше просветление и отговор.

След като завърши писмото до господин Лафит, той го сложи в джоба си ведно с портфейла и пак се заразхожда из стаята.

Все същите мисли го гнетяха. Все така ясно виждаше дълга си, написан с огнени букви, които пламтяха пред очите му и се местеха ведно с погледа му: „Върви! Кажи името си! Разкрий самоличността си!“

Виждаше също така, оживели и придобили сякаш осезаеми очертания, двата стимула, които бяха досега двойното ръководно начало в живота му: да скрие името си и да прекара в благочестие дните си. За пръв път ги видя съвсем ясно и схвана разликата, която ги делеше. Даде си сметка, че единият от тях беше неизменно положителен, докато другият беше податлив на опорочаване. Че единият означаваше себеотрицание, а другият — себелюбие. Че единият сочеше „ближния“, а другият — неговото „аз“. Че единият бе светлина, а другият — мрак.

Те се бореха и той наблюдаваше техния двубой. Колкото повече потъваше в мислите си, толкова по-големи ставаха размерите им. Сега те бяха израсли вече като исполини и му се струваше, че дълбоко в душата му, в безкрая, за който споменахме преди малко, се бореха сред сенки и проблясъци Бог и демон.

Той тръпнеше ужасен, но чувствуваше, че благородният порив взема връх.

Съзнаваше, че е настъпил решителен час за съдбата и съвестта му. Че епископът беше белязал първата фаза на прелома в живота му, а Шанматийо бележеше втората. След съдбоносното превращение — съдбоносно изпитание.

А между това постепенно го обхвана отново стихналата за миг трескава възбуда. Безброй мисли прекосяваха мозъка му, но те само затвърдяваха решението му.

За миг си каза, че може би взема всичко прекалено присърце, че в края на краищата този Шанматийо е извършил кражба и не е толкова за жалене.

Но тутакси си отговори: „Ако действително е откраднал само ябълки, той ще бъде осъден на няколко месеца затвор. А от това наказание до каторгата има доста чувствителна разлика. А знае ли се със сигурност дали наистина е извършил кражба? Доказано ли е? Името Жан Валжан тегне над него и замества всяко доказателство. Та нали това е обичайното отношение на кралските прокурори! Смятат го за крадец само защото знаят, че е каторжник.“

След малко му хрумна друга мисъл, че когато сам разкрие кой е, може би заради героичната му постъпка и седемгодишния му почтен живот, както и за всичко, което е сторил за този край, ще го помилват.

Но той скоро отхвърли това предположение с горчива усмивка: спомни си, че открадването на четиридесетте су от Малкия Жерве го правеше рецидивист, че това престъпление не можеше да не излезе наяве и според недвусмислените разпореждания на закона го обричаше на доживотна каторжна работа.

Отърси се от всяко самозалъгване, откъсна се постепенно от всичко земно и, потърси сила и утеха другаде. Каза си, че трябва да изпълни своя дълг; че може би дори ще се чувствува по-малко нещастен, след като го изпълни, отколкото ако се отклони от изпълнението му. Че ако „оставеше колелото да се върти“, ако не напуснеше Монтрьой-сюр-мер, уважението, на което се радваше, доброто му име, добрите му дела, всеобщата почит и възхищение, милосърдието му, богатството му, популярността му, добродетелта му щяха да имат дъх на престъпление. Какъв друг вкус биха могли да имат всички тия благочестиви прояви на фона на такова грозно деяние? Докато, ако се пожертвуваше, небесна благодат щеше да осени и каторгата, и позорния стълб, и нашийника, и зеленото кепе, и непосилната работа, и безпощадното клеймо на срама.

Той си каза най-сетне, че не може да постъпи другояче, така му е било писано, безсилен е да промени това, което е предопределено свише, и каквото и да направи, му предстои да избере или привидно достолепие и душевна низост, или душевна святост и привидно безчестие.

Докато се бореше с толкова мрачни мисли, той не отпадаше духом, но чувствуваше мозъка си преуморен. Мисълта му неволно се зарейваше по други, незначителни асоциации.

Кръвта биеше силно в слепоочията му. Продължаваше да се разхожда напред-назад. Изби полунощ най-напред от камбанарията на кварталната църква, после от кулата на общината. Той отброи дванадесетте удара на двата часовника и сравни тембъра на звъна им. Спомни си по този повод, че няколко дни преди това беше видял у един железар оставена за продан стара камбана, на която беше издълбано името: „Антоан Албен от Роменвил“.

Стана му студено. Запали малко огън в камината. Не се сети да затвори прозореца.

Пак се унесе. Трябваше да напрегне силно паметта си, за да си припомни за какво мислеше, преди да удари полунощ. Най-сетне успя.

„Ах, вярно! — каза си той. — Бях решил да се предам.“

После изведнъж се сети за Фантин.

„Така, ами какво ще стане с тази клетница?“

И отново го обзеха колебания.

Фантин изплува внезапно в съзнанието му и го заля с неочаквана светлина. Стори му се, че цялото положение се видоизмени и той възкликна:

— Отлично! През цялото време имах предвид само моята собствена личност! Бях загрижен само за собственото си удобство! Дали да мълча, или да се издам, дали да се укрия, или да спася душата си, дали да бъда уважаван висш чиновник, достоен за презрение, или презрян каторжник, достоен за уважение, но все поставях на първо място себе си, само себе си, единствено себе си! Та това е върховен егоизъм, боже мой! Различни форми егоизъм, но тъй или иначе, егоизъм! Не трябва ли да помисля малко и за другите? Грижата за другите е висша добродетел. Хайде, нека поразчопля въпроса. Нека изключа себе си, нека се зачеркна, нека се забравя, какъв ще бъде резултатът от моето решение? Да приемем, че се предам в ръцете на властта. Улавят мене и пущат Шанматийо, връщат ме в каторгата, великолепно. А после? Какви ще бъдат последиците тук? Какво ще стане с целия този край, с града, фабриките, индустрията, с работниците, мъже, жени, стари дядовци, деца, с бедняците? Аз сътворих тези материални блага и аз давам препитание на тези хора. Навсякъде, където пуши комин, аз съм осигурил главня в огъня и месо в тенджерата. Създадох охолство, оборот, кредит. Преди мене нямаше нищо. Благодарение на мене този край се съвзе, оживи, замогна се и се разви; аз му дадох подтик и го обогатих. Ако ме няма мене, той ще замре. Ами тази жена, която е изстрадала толкова много, която въпреки падението си има толкова много качества и за чието нещастие неволно съм виновен аз? Ами детенцето и, което обещах да й доведа? Не съм ли задължен до известна степен към тави жена, не трябва ли да поправя злото, което съм й причинил? Какво ще стане, ако аз изчезна? Майката умира. Детето остава на произвола на съдбата. Ето какво ще стане, ако се предам. Ами ако не се предам? Какво ще стане, ако не се предам?

Той си зададе този въпрос и се сепна, разколебан за миг и тръпен. Това състояние обаче не трая дълго и той си отговори невъзмутимо:

„Е да, онзи човек ще отиде в каторга, вярно, но толкова ли е страшно това, дявол да го вземе! Та той е крадец! Аз мога да си разправям колкото си ща, че не е откраднал, но той действително е откраднал! А аз оставам тук, продължавам делото си. След десет го дини ще спечеля десет милиона, ще ги раздам на населението, без да задържа нищо за себе си. За какво ми са на мене. Аз не се блъскам за себе си. Общото благоденствие постепенно ще нараства, нови индустрии ще се зараждат и ще преуспяват, фабриките и заводите ще се умножават, семействата — сто, хиляда семейства! — ще живеят щастливи. Областта ще стане по-гъсто населена, на мястото на някогашните чифлици ще изникнат села, на мястото на пустеещите площи ще се появят чифлици. Нищетата постепенно ще изчезне, а ведно с нея и развратът, проституцията, кражбата, убийството, всички пороци, всички злодеяния. А тази изстрадала майка ще отглежда детето си! И целият край ще заживее охолно и честито! С ума си ли бях, когато мислех да се предам на властта? Наистина необходимо е да премисля всичко внимателно и да не избързвам. Как? Нима само защото ми се харесва да играя ролята на благороден и великодушен човек — каква мелодрама наистина! — нима само защото мисля егоистично единствено за себе си, нима само за да спася някакъв непознат крадец и нехранимайко от прекалено сурово може би, но все пак заслужено наказание, трябва да загине цяла една област! Да издъхне в болницата една злочеста майка! Да бъде изхвърлено на улицата едно беззащитно момиченце! Като куче! О, но това е чудовищно! Без майката да зърне още веднъж детето си! Без детето да се порадва поне малко на майка си! И всичко това заради някакъв стар мошеник, крадец на ябълки, който сигурно е заслужил, ако не точно за това, то за нещо друго, да лежи в каторгата! Похвални са наистина моите скрупули, които ме карат да спася един стар скитник, който ще проживее най-много още няколко години и едва ли ще се чувствува по-нещастен в каторгата, отколкото в жалкия си коптор, а да принеса в жертва цялото население на един край, с толкова майки, жени, деца! Бедната Козет, която няма никого другиго на този свят освен мене и която навярно в този час зъзне, посиняла от студ, в бордея на Тенардие! Какви негодници наистина! И аз смятам да изменя на дълга си към всички тези бедни създания! Да се предам на правосъдието! Да извърша тази небивала глупост! Да допуснем най-лошото. Да предположим, че ще постъпя неправилно и че съвестта ми ще ме упреква някой ден за това. Нима себеотрицанието и добродетелта не изискват да приема за благото на ближния тези упреци, които ще терзаят само мене, тази лоша постъпка, която ще позори само моята душа?“

Той стана и пак заснова из стаята. Този път му се струваше, че е постигнал вътрешно удовлетворение.

Диамантите са скрити дълбоко в недрата на земята, а истината — в съкровените дълбини на духа. Струваше му се, че се беше спуснал в тези съкровени дълбини и след дълго ровене пипнешком в непрогледната тъма беше открил най-сетне скъпоценния камък, истината. Държеше я в ръката си и се прехласваше пред блясъка й.

„Точно така е — помисли си той. — Най-сетне съм на прав път. Намерих решението. Няма как. Когато човек е принуден да избира, трябва да се реши. Жребият е хвърлен! Нека колелото се върти! Стига колебания, стига нерешителност. Не лично моят, а общият интерес изисква това. Аз съм Мадлен и си оставам Мадлен. Горко на този, който е Жан Валжан! Аз вече не съм Жан Валжан. Аз вече не познавам този човек, не зная какво представлява той. Ако някой в този миг е Жан Валжан, прав му път! На мен не ми влиза в работата. Това съдбоносно име блуждае в мрака и тежко на главата, върху която се спре и връхлети!“

Той се огледа в малкото огледало над камината и каза:

— Я виж ти! Как ми олекна, като взех решението си! Сега съм съвсем друг.

После направи още няколко крачки и спря рязко.

— Хайде! Не бива да отстъпвам пред нито една последица от взетото решение. Все още няколко оцелели нишки ме свързват с Жан Валжан. Трябва да ги разкъсам! В самата тази стая има предмети, които могат да ме разобличат, безмълвни вещи, които могат да станат свидетели против мене. Край, всичко трябва да изчезне.

Той бръкна в джоба си, извади кесията си, отвори я и взе малко ключе.

Мушна ключето в една ключалка, чиято дупчица едва личеше измежду най-тъмните краски на рисунките, по хартията, с която бяха облепени стените. Оказа се скривалище — малко долапче между стената и връхната плоча на камината. Вътре имаше само няколко дрипи: синя памучна риза, стар панталон, изтъркана раница и дебела чепата тояга с желязна обковка в двата края. Ако някой беше видял Жан Валжан по времето, когато прекосяваше Дин през октомври 1815 година, лесно би разпознал в тези дрипи тогавашното му облекло.

Той беше запазил дрехите, както пазеше и свещниците, за да му напомнят началните стъпки в новия му живот. Само че беше потулил донесените от каторгата вещи, докато беше поставил на видно място подарените му от епископа свещници.

Погледна крадешком към вратата, като че се боеше да не би някой да я отвори, макар че беше затворена с резе. После сграбчи наведнъж всички тези неща, които беше съхранявал така благоговейно въпреки риска в продължение на години, и без дори да ги погледне, хвърли бързо и решително всичко в огъня — и дрипи, и тояга и раница.

Затвори тайното шкафче и с удвоена предпазливост — ненужна занапред, понеже то беше празно — бутна пред вратичката му голямо кресло.

След няколко секунди в стаята и по отсрещната стена заиграха червени, треперливи отблясъци. Всичко гореше. Чепатата тояга пращеше и искрите отскачаха чак посред стаята.

От раницата, която се превръщаше в пепел ведно с отвратителните дрипи в нея, се изтърколи нещо лъскаво. Ако някой се наведеше, лесно би различил една сребърна монета. Четиридесетте су по всяка вероятност, които беше откраднал от малкото савойче.

Той не поглеждаше огъня, а продължаваше да се разхожда отмерено насам-натам.

Внезапно погледът му падна на двата сребърни свещника, които проблясваха смътно върху камината, огрени от отражението на огъня.

„Я гледай! — помисли си той. — Ами че Жан Валжан е и в тях! Трябва да ги унищожа.“

И той взе двата свещника.

Имаше достатъчно жар още, за да се разтопят и превърнат и те в неузнаваемо кюлче сребро.

Той се наведе над огнището, за да се постопли. Изпита истинско блаженство.

— Каква приятна топлина! — промълви и разбърка жаравата с единия свещник.

Миг по-късно и двата се намериха в огъня.

В същото време му се стори, че нечий глас извика дълбоко в него:

— Жан Валжан! Жан Валжан!

Косите му настръхнаха, той се вслуша в зловещия глас.

— Много добре, отлично, довърши делото си! — шепнеше гласът. — Доведи го поне докрай! Унищожи свещниците! Заличи спомена! Забрави епископа, забрави всичко! Погуби Шанматийо! Много добре! Можеш да се поздравиш! И така, значи, всичко е решено, прието, одобрено! И онзи човек, онзи старец, който не знае какво искат от него, който може би нищо не е сторил, едно невинно човешко същество, чието единствено нещастие е твоето име, върху когото твоето име тегне като престъпление, ще бъде взет за тебе, ще бъде осъден, ще свърши дните си заклеймен и изтезаван! Отлично. А ти ще си живееш в чест. Остани си господин кметът, остани си уважаван и достоен за уважение, обогатявай града, храни бедните, отглеждай сираците, живей щастлив, добродетелен и тачен. И докато ти добруваш тук сред радост и светлина, друг ще навлича твоята червена рубашка, друг ще носи твоето опозорено име и ще влачи твоята верига в каторгата! Отлично си го нагласил! О, окаянико!

Пот струеше от челото му. Той гледаше като обезумял свещниците. Но гласът, който говореше в него, не млъкваше. Той продължаваше:

— Жан Валжан! Много гласове край тебе ще те славословят гръмко, много гласове ще те благословят, един-единствен ще те проклина в мрака, без никой да го чуе. Но послушай, нечестивецо! Всички благословии ще паднат, преди да достигнат небето, и само проклятието ще се издигне до Бога!

Този глас, изникнал из най-потайните дебри на съвестта му, отначало съвсем слаб, ставаше постепенно все по-мощен и заплашителен и гърмеше в ушите му. Струваше му се, че той беше излязъл от него и сега му говореше извън него. Последните думи прозвучаха така отчетливо, че той се огледа плахо и попита на висок глас, загубил ума и дума:

— Кой е тук?

После си отговори с безумен смях:

— Ама че съм глупав! Кой може да бъде тук!

В стаята действително имаше някой. Но той не спадаше към съществата, които човешкият взор може да различи.

Той сложи обратно свещниците върху камината.

И пак поднови зловещото еднообразно сноване, което стряскаше и смущаваше в сънищата му заспалия на долния етаж човек.

Ходенето го облекчаваше и замайваше. Понякога, при изключителни събития, човек снове така и като че ли иска съвет от всеки срещнат предмет. След няколко мига той съвсем загуби нишката на мислите си.

Отстъпваше еднакво ужасен и от двете решения, които беше взел последователно. Двата порива, на които се беше подчинил досега, му се струваха еднакво пагубни. Какво съдбоносно съвпадение! Каква съдбоносна случайност, че вземат този Шанматийо за него! Провидението, което му беше подало най-напред ръка уж за да го задържи, само го тикаше в пропастта.

Той се взря за миг в бъдещето. Да се предаде, велики боже! Да разкрие сам самоличността си! Той си представи с безпределно отчаяние всичко, с което трябваше да се раздели, и всичко, към което трябваше да се върне. Трябваше да се сбогува със сегашното си така приятно, чисто и светло съществуване, с всеобщата почит, с честта, със свободата! Никога вече да не се разхожда из полята, никога вече да не чуе песента на птиците през месец май, да не даде милостиня на малките деца! Никога вече да не почувствува върху себе си признателни и любещи погледи! Да напусне дома, който беше построил, и стаята си, любимата си стаичка! Целият му досегашен живот му изглеждаше в този миг пленителен. Да не чете никога вече книгите си, да не пише на малката си рендосана дървена маса! Единствената му прислужница, старата портиерка, да не му донася никога вече сутрешното кафе. Велики боже! И вместо всичко това каторгата, нашийника, червената дреха, топуза на крака, умората, карцера, дървения одър — всички тези изживени вече веднъж страхотии! И при това на неговата възраст, след общественото положение, което беше заемал. Да беше поне по-млад! Но на тази напреднала възраст всеки първи срещнат да се обръща към него на „ти“, тъмничарят в каторгата да го претърсва, надзирателят да го обсипва с удари. Да обува на бос крак подкованите обуща! Да подлага сутрин и вечер крак на чука на пазача, който проверява халката! Да понася любопитните погледи на непознатите, на които ще обясняват: „Този е прословутият Жан Валжан, който беше кмет на Монтрьой-сюр-мер.“ А вечер, плувнал в пот, смазан от умора, с нахлупено над очите зелено кепе, да се качва под камшика на сержанта редом с друг някой каторжник по корабната стълба на плаващата каторга. О, какво мъчение! Нима и съдбата се поддава на озлобление подобно на мислещите същества и се ожесточава също така безпощадно, както човешките сърца?

Независимо от волята му пред него час по час се изпречваше дилемата, която го терзаеше и около която се въртяха мислите му: да остане в рая, като се превърне в демон, или да отиде отново в ада, за да се превърне в ангел.

Как да постъпи, прави боже, как?

Бурята, която с такава мъка беше усмирил, отново забушува в него. Мислите му пак се заплетоха. Те се гонеха несвързано и машинално, особеност, присъща на отчаянието. Името Роменвил се натрапваше на паметта му ведно с два стиха от чута някога песничка. Той си мислеше, че Роменвил е горичка до Париж, където влюбените отиват да берат люляк през април.

Олюляваше се, загубил не само душевно, но и физическо равновесие. Залиташе като малко дете, пуснато да ходи само.

От време на време, борейки се с налегналата го умора, той се мъчеше да овладее разсъдъка си. Опитваше се да постави още веднъж и за последен път пред себе си проблема, който го беше довел до изнемога. Дали да се предаде на правосъдието, или да мълчи. Той не успяваше да се оправи в мислите си. Бледите спомени от различните доводи, които мисълта му беше привела, трептяха и се разсейваха един след друг като дим. Той чувствуваше само, че каквото и решение да вземе, нещо у него неизбежно и непременно щеше да умре. Надясно и наляво пред него зееше гроб. Той изживяваше сега агония: агонията на своето щастие или агонията на своята добродетел.

Уви! Отново го обхванаха предишните колебания. Пак тъпчеше на едно място, както в самото начало.

Така се бъхтеше под напора на тревожните мисли тази злочеста душа. Хиляда и осемстотин години преди този нещастник сред маслинената горичка, тръпнеща под безпощадния вятър на безконечното, загадъчното същество, което въплъщава в себе си всички добродетели и страдания на човечеството, също така отстраняваше с ръка зловещата препълнена чаша, изливаща мрак и тъма в звездната шир.

IV
Превъплъщения на страданието в съня ни

Часовникът изби три часа след полунощ; пет часа вече той се разхождаше така, почти без отдих, но най-сетне се отпусна на стола си.

Заспа и му се присъни сън.

Сънят му, както повечето сънища, напомняше действителните му изживявания само защото беше зловещ и мъчителен, но той остави неизгладимо впечатление у него. Кошмарният сън го порази до такава степен, че по-късно той го записа. Този ръкопис спада към малкото съхранени книжа, написани собственоръчно от него. Смятаме за необходимо да го цитираме дословно.

Описанието на тази нощ ще бъде непълно, ако не предадем съня, независимо от съдържанието му. Той представлява мрачно бродене на болна душа.

 

 

Ето го. На плика четем следния надпис:

Кошмарът, който ми се присъни през онази нощ

„Намирах се в поле. Обширно, безрадостно поле без трева. Не можех да си дам сметка дали е ден или нощ.

Разхождах се с брат си, с когото съм прекарал детските си години и за когото — трябва да добавя това — никога не мисля и почти никога не си спомням.

Разговаряхме и срещахме минувачи. Говорехме за някогашна наша съседка, която, откакто се беше настанила в жилище, гледащо към улицата, работеше при широко отворен прозорец. Докато разговаряхме, ни побиха тръпки, като че ли от този прозорец ни духаше.

В полето нямаше дървета.

Край нас мина мъж. Съвсем гол, пепелявосив, яхнал кон с пръстен цвят. Мъжът нямаше коси; виждаше се черепът му с изпъкнали вени по него. Той държеше в ръка пръчка, гъвкава като лоза и тежка като желязо. Конникът мина край нас, без да ни каже нито дума.

Брат ми каза: «Да свърнем по този вдлъбнат път.»

И ние тръгнахме по тесен път, край който не се виждаше нито храст, нито следа от мъх. Всичко беше пръстеносиво, дори и небето. След няколко крачки забелязах, че никой не отговаря на думите ми. Брат ми не беше вече до мене.

Влязох в първото срещнато село. Помислих си, че трябва да е Роменвил. (Защо точно Роменвил?)^[1]

Първата улица, по която тръгнах, беше безлюдна. Завих по втора. Зад ъгъла зърнах човек, изправен до стената. Попитах го: «Кое е това селище? Къде съм?» Човекът не отговори. Видях една отворена врата и влязох в къщата.

Първата стая беше празна. Влязох във втората. Зад вратата съзрях човек, изправен до стената. Попитах го: «Чия е тази къща? Къде се намирам?» Човекът не отговори. Зад къщата имаше градина.

Излязох от къщата и влязох в градината. Тя беше пуста. Зад първото дърво стоеше прав един човек. Попитах го: «Чия е тази градина? Къде съм?» Човекът не отговори.

Забродих из селото и разбрах, че е град. Всички улици бяха безлюдни, всички врати — разтворени. Нито едно живо същество не се мяркаше из улиците, стаите или градините. Зад всеки уличен ъгъл, зад всяка врата, зад всяко дърво стоеше изправен по един човек, навсякъде само по един. И те ме проследяваха с поглед, когато минавах край тях.

Излязох из града и поех през нивята.

След известно време се обърнах и видях, че след мене върви многочислена тълпа. Разпознах всички хора, които бях забелязал в града. Те имаха странно изражение. Уж не бързаха, а вървяха по-бързо от мене.

Предвижваха се съвсем безшумно. За миг цялото това пълчище ме настигна и заобиколи. Лицата на хората бяха пръстеносиви.

Тогава първият човек, когото бях видял и заговорил при влизането си в града, ми каза: «Къде отивате? Не знаете ли, че отдавна сте мъртъв?»

Отворих уста, за да му отговоря, но видях, че около мене не беше останал никой.“

Той се събуди. Беше се вледенил. Студеният утринен вятър блъскаше крилата на прозореца, който беше останал отворен. Огънят беше угаснал. Свещта догаряше. Навън бе още черна нощ.

Стана, приближи се до прозореца. По небето, както и по-рано, не се мяркаше нито една звезда.

Той виждаше от прозореца си двора на къщата и улицата. По паветата отекна сух и рязък звук и го накара да сведе поглед.

Видя под себе си две червени звезди, чиито лъчи чудновато се удължаваха и скъсяваха в мрака.

Понеже мисълта му беше още полузабулена от мъглата на сънищата, той си помисли: „Чудна работа! Няма ги на небето, а са слезли на земята!“

Но мъглата се разсея, до ушите му долетя повторно шум, сходен с предишния, и този път окончателно се разсъни. Той се взря и разбра, че двете звезди бяха фенери на кола. Различи на светлината им очертанията на тилбюрито с впрегнатото бяло конче. Шумът, който беше чул, бе от тропота на копитата му по паважа.

„Каква ли е тази кола? Кой може да идва толкова рано?“ — каза си той.

В същия миг на вратата на стаята му тихичко се почука.

Той потрепера от главата до краката и извика със страшен глас:

— Кой е?

— Аз, господин кмете — отвърна нечий глас.

Той позна гласа на старицата, неговата вратарка, и запита:

— Какво има?

— Господин кмете, скоро ще стане пет часът.

— Че какво от това?

— Дойде кабриолетът, господин кмете!

— Какъв кабриолет?

— Тилбюрито.

— Тилбюрито ли?

— Нима господин кметът не е заръчал едно тилбюри?

— Не — каза той.

— Кочияшът казва, че идвал да вземе господин кмета.

— Чий кочияш?

— Кочияшът на господин Скофлер.

— Скофлер?

При това име той трепна, като че озарен от внезапна светкавица, и промълви:

— Ах, да, господин Скофлер.

Ако бабичката можеше да го види в този миг, тя би изпаднала в ужас.

Настана продължително мълчание. Той гледаше тъпо пламъка на свещта, като обираше разтопения восък около фитила и го овалваше на топчета между пръстите си. Старицата чакаше. Тя се осмели да попита още веднъж:

— Какво да му кажа, господин кмете?

— Кажете му, че съм готов и ей сега ще сляза.

V
Лисица му минава път

По онова време пощенските съобщения в Монтрьой-сюр-мер се осигуряваха от малки коли от епохата на империята. Те представляваха кабриолети-двуколки, тапицирани с лилава кожа отвътре, закрепени на високи яйове, и имаха само по две места: едното за пощаджията и другото за един пътник. Колелата бяха пъхнати в застрашителни главини, които държаха другите коли на почетно разстояние и каквито все още можете да срещнете по германските пътища. Сандъкът с пощата, огромна продълговата кутия, беше прикрепен отзад на кабриолета и образуваше с него едно цяло. Сандъкът беше боядисан в черно, а кабриолетът — в жълто.

Тези коли, които съвсем не приличат на днешните, бяха неугледни и изгърбени и когато се мернеха в далечината, запълзели по някой друм на хоризонта, те напомняха насекомите, които се наричат, струва ми се, термити и чиято крехка предна част влачи зад себе си огромно туловище. Те между другото се движеха доста бързо. Пощенската кола, която тръгваше всяка нощ от Арас в един часа, след като изчакваше пощата от Париж, пристигаше в Монтрьой-сюр-мер малко преди пет часа сутринта.

Тази пощенска кола, която слизаше към Монтрьой-сюр-мер по пътя от Един, закачи на завоя на една улица, тъкмо когато влизаше в града, малко тилбюри, впрегнато в бяло конче и идващо от обратна посока. В него имаше само един загърнат в зимен балтон мъж. Колелото на тилбюрито се удари много силно. Куриерът извика на мъжа да спре, но той не го чу и профуча край него в пълен тръс.

— Този човек сигурно има дяволски бърза работа! — каза пощаджията.

Човекът, който профуча, беше същият, който до преди малко се бъхтеше сред духовни терзания, безспорно достойни за състрадание.

Къде отиваше той? Не би могъл да каже. Защо бързаше? И сам не знаеше. Караше наслуки пред себе си. Накъде? По всяка вероятност към Арас, но може би и в друга посока. От време на време той се опомняше и потръпваше.

Той се потапяше в нощта като в морска бездна. Нещо го тласкаше към нея, тя го привличаше. Никой не би могъл да изрази с думи, но всеки би разбрал душевното му състояние. Кой не е пристъпвал, макар и само веднъж в живота си, в мрачната пещера на неведомото?

Впрочем той още нищо не беше решил, още на нищо не се беше спрял, още нищо не бе направил. Съвестта му продължаваше да се лута, без да намери пристан. Беше в същата безпътица, както и в първите минути.

Защо отиваше в Арас?

Той си повтаряше съображенията, които го бяха накарали да задържи кабриолета на Скофлер: какъвто и да бъдеше изходът, нищо не му пречеше да види със собствените си очи и лично да прецени положението. Това беше дори благоразумно, той трябваше да узнае какво става. Не би могъл да вземе никакво решение, без да е видял и проучил всичко. Отдалеч човек винаги е склонен да преувеличава. В края на краищата, ако види този Шанматийо, някакъв окаяник навярно, съвестта му може би ще допусне той да отиде в каторгата на негово място. Наистина там ще срещне Жавер и бившите каторжници Брьове, Шьонилдийо и Кошпай, които го познаваха някога, но те в никакъв случай не биха го познали сега. Естествено! И мисъл не трябва да му минава! Колкото до Жавер, той беше съвсем далеч от истината. Всички предположения и подозрения бяха засега съсредоточени върху Шанматийо, а хората най-мъчно се разколебават именно в предположенията и подозренията си. Изобщо самият той беше вън от опасност. Изживяваше безспорно тежки минути, но щеше да ги преодолее. В края на краищата той е все още господар на съдбата си, колкото и жестока да е тя, тя е все още в ръцете му. Той се вкопчваше жадно в тази мисъл.

Всъщност, ако искаме да кажем самата истина, той би предпочел да не отива в Арас.

Но въпреки това отиваше там.

Продължаваше да разсъждава, като същевременно шибаше кончето, което препускаше в спокоен и равномерен тръс, изминавайки две и половина левги в час.

Колкото по-напред го отнасяше тилбюрито, толкова по-силно нещо вътре в него го теглеше назад.

Призори излезе на равно поле. Градът Монтрьой-сюр-мер остана далеч зад него. Хоризонтът побеля. Той гледаше, без да ги вижда, студените картини на зимното утро, които се нижеха пред очите му. И ранната утрин е пълна с призраци, както вечерта. Той не ги виждаше, но независимо от волята му тъмните силуети на дърветата и хълмовете проникваха едва ли не физически в него и засилваха с потискащата си печал душевния му смут.

Минеше ли край някоя усамотена къща край пътя, си казваше:

„Има все пак хора, които си спят спокойно!“

Чаткането на копитата, дрънкането на звънчетата по хамута, трополенето на колелата по каменната настилка се сливаха в приятен, еднообразен шум. Толкова запленяващ, ако си в добро настроение, толкова тягостен, ако си мрачен.

Когато пристигна в Един, се беше съвсем съмнало.

Той спря пред един хан, за да отмори и нахрани кончето.

Това конче, както беше обяснил Скофлер, спадаше към дребната местна порода — едра глава, голям корем, къса шия, но широки гърди и сплескана задница, — грозна, но яка и устойчива порода. Славното животно беше извървяло пет левги за два часа без нито капка пот по задницата.

Той още не беше слязъл от тилбюрито. Прислужникът, който донесе овеса, се наведе внезапно, загледа се в лявото колело и попита:

— Далеч ли ще ходите?

Мъжът отговори, все още унесен в мислите си:

— Защо питате?

— А отдалеч ли идвате? — продължи прислужникът.

— Изминал съм пет левги.

— Охо!

— Какво означава това „охо“?

Прислужникът се наведе повторно, помълча малко, загледан в колелото, и се изправи с думите:

— Защото това колело може би е извървяло пет левги, но сигурно няма да измине нито четвърт левга повече.

Мъжът скочи от колата.

— Какво казвате, друже!

— Казвам, че е същинско чудо, дето сте успели да изминете пет левги, без да се обърнете с коня заедно в някоя канавка край пътя. Вижте сам.

Колелото действително беше пострадало много. Сблъскването с пощенската кола беше разцепило две спици и беше пукнало главината, така че гайката едва се държеше.

— Приятелю — каза мъжът на коняря, — няма ли наблизо някой майстор-колар?

— Разбира се, господине.

— Имайте добрината да го повикате.

— Той е тук, на две крачки. Ей, чичо Бургайар!

Чичо Бургайар, коларят, стоеше на прага на работилницата си. Той дойде да види колелото и се начумери като хирург, който установява, че кракът е счупен.

— Можете ли да поправите веднага колелото?

— Да, господине.

— Кога ще мога да потегля?

— Утре.

— Утре!

— Ще има работа за цял ден. Много ли бърза господинът?

— Много. Трябва да тръгна най-късно след един час.

— Невъзможно, господине.

— Ще платя, колкото пожелаете.

— Невъзможно.

— Добре тогава! Направете ми го за два часа.

— Изключено за днес. Трябва да поправя две спици и главината. Господинът няма да може да продължи по-рано от утре сутринта.

— Само че моята работа не може да чака до утре. Не е ли възможно, вместо да поправяте колелото, да го замените?

— Как така?

— Нали сте майстор?

— Разбира се, господине.

— Нямате ли някое колело за продан? В такъв случай бих могъл да потегля веднага.

— Да заменя колелото ли?

— Точно така.

— Нямам колело като за вашия кабриолет. Колелата се правят по две. И не съвпадат току-така.

— Тогава продайте ми две колела.

— Всички колела не стават на всяка ос.

— Можете да опитате.

— Излишно е, господине. Имам за продан само колела за волски каруци. Ние сме малко селце.

— Нямате ли някой кабриолет да ми дадете под наем?

Коларят от пръв поглед беше разбрал, че тилбюрито беше наемно. Той повдигна рамене.

— Много хубаво подреждате кабриолетите, които ви дават под наем. И да имам, не бих ви го дал.

— Ами не бихте ли ми го продали?

— Нямам.

— Как? Нямате ли поне някаква каручка? Нали виждате, не съм придирчив.

— Ние сме малко селце — възрази коларят. — Имам там под навеса един стар файтон, оставил ми го е на съхранение един гражданин, който се вози с него от дъжд на вятър. Него мога да ви дам. Защо не в края на краищата. Само че гражданинът не бива да го вижда. Но за файтона трябват два коня.

— Ще наема пощенски коне.

— Къде отива господинът?

— В Арас.

— И господинът държи да пристигне непременно днес?

— Точно така.

— С пощенски коне?

— Защо не?

— Все едно ли ви е, ако стигнете в четири часа сутринта?

— Безспорно не.

— Защото, виждате ли, с пощенски коне… Ами пропуск имате ли?

— Да.

— Само че като вземете пощенски коне, не можете да пристигнете в Арас по-рано от утре. Ние сме настрани от главния път. Станциите за смяна на конете не се обслужват добре. Конете са из полето. Сега е сезонът на усилната оран, трябват много коне и вземат, откъдето завърнат, дори и от пощата. Господинът ще трябва да чака поне три-четири часа на всяка спирка. И освен това се кара бавно. Има нагорнища.

— Няма що. Ще отида на кон. Разпрегнете кабриолета. Все, вярвам, ще ми продадат поне едно седло в селото.

— Разбира се, но дали кончето търпи седло?

— Вярно, добре, че ме подсетихте. То не търпи седло.

— Е, тогава?

— Та толкова ли няма да се намери в цялото ви село един кон под наем?

— За да отидете с него без почивка до Арас ли?

— Да.

— За тази работа трябва кон, какъвто в нашия край не се намира. Освен това ще трябва да го купите, защото никой не ви познава. Но няма да намерите такъв кон нито да го купите, нито да го наемете, нито за петстотин, нито за хиляда франка.

— Но какво да сторя тогава?

— Да ви кажа ли честно и почтено? Най-хубавото е да ви поправя колелото, а вие да отложите пътуването си за утре.

— Утре ще бъде много късно.

— Тю да се не види!

— Не минава ли оттук пощенска кола за Арас? Кога минава?

— Тази нощ. И двете пощенски коли пътуват нощем. И тази, която отива нататък, и онази, която се връща.

— Наистина ли ви трябва цял ден, за да поправите това колело?

— Цял ден и при това ще трябва да работя здравата.

— А ако наемете още един човек?

— И десет да наема, все то!

— Не може ли да вържем спиците с въже?

— Спиците как да е, но главината не може. А и околището едва държи.

— Никой ли не дава тук коли под наем?

— Никой.

— Няма ли друг колар?

И конярят, и майсторът поклатиха глави и отговориха едновременно:

— Не.

Пътникът изпита буйна радост.

Очевидно провидението се беше намесило. То беше счупило колелото на тилбюрито и го задържа насред път. Той не се поддаде на тази първа несполука. Направи всичко възможно, за да продължи пътуването си. Честно и добросъвестно изчерпи всички средства. Не го спряха нито лошият сезон, нито умората, нито разходите. Нямаше в какво да се упрекне. Ако не можеше да продължи пътя си, това вече не зависеше от него. Нямаше да бъде по негова вина. Щеше да бъде дело на провидението и неговата съвест можеше да бъде спокойна.

Той си отдъхна. За пръв път, откакто го беше посетил Жавер, дишаше свободно и дълбоко. Струваше му се, че желязната десница, която стискаше сърцето му от двадесет часа насам, го беше пуснала.

Бог явно беше на негова страна и му пращаше поличба.

Каза си, че е сторил всичко, което е било по силите му, и сега не му остава нищо друго, освен да се върне спокойно назад.

Ако бяха разговаряли с коларя вътре в хана, не биха имали свидетели, никой нямаше да чуе нищо, работата щеше да се приключи с това и по всяка вероятност ние нямаше да имаме възможност да разкажем нито едно от следващите събития. Но разговорът се водеше на улицата. А всеки разговор на улицата събира неизбежно кръг любопитни. Винаги се намират хора, които само си търсят зрелища. Докато разпитваше коларя, неколцина минувачи се спряха до тях. Едно момче, на което никой не беше обърнал внимание, послуша известно време и се отдалечи тичешком от насъбралите се хора.

Точно когато пътникът прецени, както вече споменахме, положението мислено от всички страни и реши да се върне обратно, детето се зададе отново, придружено от една стара жена.

— Господине — каза старицата, — моето момче ми каза, че сте търсили кабриолет под наем.

При тези обикновени думи, произнесени от старицата, която държеше за ръка момчето си, гърбът му се обля в пот. Стори му се, че ръката, която се беше отдалечила, пак изникна в сянката зад него, готова да го сграбчи отново.

— Да, добра жено — отвърна той, — искам да наема кабриолет. — И побърза да добави: — Само че тук няма.

— Как да няма? — възрази старицата.

— Че къде има? — попита коларят.

— Аз имам — отвърна бабата.

Мъжът изтръпна. Съдбоносната ръка го стисна отново.

Старицата действително имаше под навеса си една тръстикова каручка. Коларят и прислужникът от хана, разочаровани, че изпущат пътника, се намесиха.

Колата била страшно раздрънкана, дъските били сложени направо върху оста, макар че самите пейки били закачени на кожени ремъци, пропущала дъжд, колелата били ръждясали и целите проядени от влагата, едва ли щяла да стигне по-далеч от тилбюрито, това не било кола, а таратайка, господинът щял да сбърка, ако се качи на нея, и прочие, и прочие.

Всичко това беше съвсем вярно, но тази раздрънкана таратайка, сандък, кош или както щете го наречете, се търкаляше на две колела и можеше да стигне до Арас.

Той плати, колкото му поискаха, остави тилбюрито на поправка при коларя, за да си го вземе на връщане, накара да впрегнат бялото конче в каручката, качи се и пое по пътя, по който беше тръгнал още от сутринта.

Когато каручката се заклатушка, той призна сам пред себе си, че миг по-рано беше изпитал радост при мисълта, че няма да отиде там, където отиваше. Анализира раздразнен тази радост и тя му се стори безсмислена. Защо се беше зарадвал, че трябва да се върне назад? Та нали никой не го принуждава да предприеме това пътуване? Нали е свободен?

Пък и какво друго можеше да му се случи освен това, което сам той би пожелал?

На излизане от Един той чу нечий глас, който викаше подире му:

— Спрете! Спрете!

Той спря каручката с рязко движение, което издаваше трескавост и нервност, а може би и надежда.

Беше момченцето на старицата.

— Господине — каза то, — аз ви набавих каручката.

— Е, и какво?

— Вие нищо не ми дадохте.

Това искане се стори невероятно нахално, едва ли не абсурдно на този човек, който винаги с такава готовност раздаваше пари.

— Ах, ти ли си, отвратително хлапе! — извика той. — Нищо няма да получиш!

И като шибна коня, потегли наново в силен тръс.

Беше загубил много време в Един и искаше да го навакса. Кончето си го биваше и теглеше колкото две. Но беше месец февруари, скоро бе валяло, пътищата бяха лоши. И освен това то караше сега не тилбюри, а тежка и неудобна двуколка. Отгоре на всичко все нагорнища.

Загуби повече от четири часа, докато измине разстоянието от Един до Сен-Пол. Четири часа за пет левги.

В Сен-Пол пътникът разпрегна кончето в първия хан и накара да го откарат в конюшнята. Както беше обещал на Скофлер, той стоя, потънал в нерадостни и объркани мисли, до яслата, докато конят се назоби.

Жената на ханджията влезе в конюшнята.

— Няма ли да обядва господинът?

— Ха, вярно — каза той, — много съм гладен дори.

И последва жената, която имаше свежо и жизнерадостно лице. Тя го въведе в ниска стая с маси, покрити с мушами.

— Побързайте — подкани я той. — Трябва да продължа. Нямам много време.

Прислужницата, дебела фламандка, бързо сложи масата. Той я гледаше с удоволствие.

„Ето какво ми е било — помисли си той. — Та аз не съм хапвал нищо!“

Поднесоха му обеда. Той се нахвърли лакомо върху хляба, отхапа един залък, после бавно остави филията на масата и не посегна повече към нея.

Един колар ядеше на съседната маса. Той се обърна към него:

— Защо ли горчи така хлябът?

Коларят беше немец и не разбра въпроса му.

Пътникът се върна в конюшнята при коня.

Един час по-късно напусна Сен-Пол и се отправи към Тенк, само на пет левги от Арас.

Какво правеше той по време на пътуването? За какво мислеше? Както рано сутринта, гледаше дърветата, сламените покриви, обработените ниви, които се нижеха пред очите му, сменящите се при всеки завой гледки. Понякога душата се задоволява с това съзерцание, което я освобождава от задължението да мисли. Да виждаш хиляди неща за пръв и за последен път, има ли занимание, което да навява по-печален и по-дълбок размисъл? Когато човек пътува, той непрекъснато се ражда и умира. Може би в най-неясните гънки на съзнанието си мъжът сравняваше тези безспир сменящи се кръгозори с човешкото съществуване. Така и в живота всичко вечно бяга пред нас. Редуват се светлини и сенки. След всеки проблясък — затъмнение. Гледаш, бързаш, протягаш ръце, за да уловиш мимолетното. Всяко събитие в живота е все едно завой по пътя. А едва опомнил се, ето те стар. Сепваш се: пред тебе мрак, различаваш смътно само една тъмна врата; черният кон на живота е спрял внезапно своя бяг и някакъв забулен непознат го разпряга в мрака.

Здрач се спускаше, когато децата, излизащи от училище, видяха пътника, който влизаше в Тенк. Дните бяха още къси, вярно. Той не спря в Тенк. Когато напущаше селото, един кантонер, който застилаше пътя с чакъл, вдигна глава и каза:

— Конят ви е здравата уморен.

Горкото добиче действително вече едва пристъпваше.

— В Арас ли отивате? — попита кантонерът.

— Да.

— Ако карате така, едва ли ще стигнете скоро.

Той спря кончето и попита кантонера:

— Колко има още до Арас?

— Почти пълни седем левги.

— Как така? В пощенското разписание са отбелязани само пет и четвърт.

— Аха — забеляза кантонерът, — вие сигурно не знаете, че пътят е в поправка. На четвърт час оттук ще го намерите преграден. Няма как да продължите.

— Разбирам.

— Ще завиете наляво по пътя, който води за Каранси, ще пресечете реката, а като стигнете до Камблен, ще завиете надясно и ще излезете от Монсентелоазкия път, който води за Арас.

— Само че е вече тъмно и сигурно ще сбъркам пътя.

— Не сте ли от този край?

— Не.

— А всички тия пътища са преки и зле поддържани. Чуйте, господине, искате ли да ви дам един съвет? Конят ви е уморен. Върнете се в Тенк. Там има хубав хан. Пренощувайте и утре ще отидете в Арас.

— Трябва да бъда там тази вечер.

— Това е вече друго. Идете тогава все пак в хана и вземете още един кон. А конярчето ще ви преведе през тия преки пътища.

Той последва съвета на работника по пътищата, върна се назад и половин час по-късно мина през същото място, но вече в силен тръс, с два коня. Конярчето, което си беше присвоило титлата пощальон, седеше на капрата.

Мъжът обаче чувствуваше, че губи време.

Съвсем се беше смрачило.

— Карай все в тръс и ще получиш двойно по-голям бакшиш!

Но при едно по-силно тръсване кобилицата се счупи.

— Господине — каза пощальонът, — ето че кобилицата се счупи. Няма как да впрегна коня. Пътят е много лош нощем. Ако се съгласите да се върнем в Тенк, утре заран рано ще можем да пристигнем в Арас.

— Имаш ли връв и нож? — запита в отговор мъжът.

— Да, господине.

Той отряза един клон и направи кобилица.

Загубиха още двадесет минути. Но поеха в галоп.

Равнината тъмнееше. Ниски, черни мъгли пълзяха по хълмовете и се издигаха над тях като дим. Сред облаците изплуваха белезникави светли петна. Силен вятър духаше откъм морето и беснееше като хала навред околовръст, сякаш някой местеше тежки блокове. Всичко наоколо като че ли бе застинало в уплаха. Колко много трепет под исполинското дихание на нощта.

Часовникът на далечна камбанария прозвъни.

— Колко е часът?

— Седем, господине. В осем ще бъдем в Арас. Остават ни още само три левги.

В този миг за пръв път му се мярна мисълта — и се учуди, че не се е сетил по-рано за това, — че може би целият този труд е напразен. Та той не знаеше дори в колко, часа ще се гледа делото. Можеше поне да се осведоми. Съвсем налудничаво беше да препуска така, без да знае ще има ли полза от пътуването му, или не. После се опита да изчисли мислено: обикновено съдебните заседания започваха в девет часа сутринта. Това дело едва ли би продължило дълго. Кражбата на ябълки щеше да се разгледа набързо. После оставаше само въпросът за установяване на самоличността. Четири-пет свидетелски показания, оскъден материал за адвокатите. Той щеше да пристигне, когато всичко бъде свършено!

Пощальонът шибаше конете. Прекосиха реката и оставиха зад себе си Мон-Сент-Елоа.

Нощта ставаше все по-дълбока.

VI
Сестра Симплиция на изпитание

А в същото време Фантин ликуваше.

Тя беше прекарала много тежка нощ. Ужасна кашлица, двойно по-силна треска. Мъчителни сънища. Сутринта по време на лекарската визитация тя бълнуваше. Лекарят се разтревожи и поръча да му обадят, щом господин Мадлен дойде.

Цялата сутрин Фантин беше унила, разговаряше малко и диплеше чаршафа, шепнейки тихичко разни цифри, като че ли изчисляваше разстояния. Очите й бяха хлътнали и гледаха втренчено. Понякога почти угасваха, после внезапно блясваха и заискряха като звезди. Когато наближава тайнственият час, небесна светлина изпълва сякаш тия, които не виждат вече земните зари.

Всеки път, когато сестра Симплиция я запитваше как е, тя отвръщаше неизменно:

— Добре. Бих желала да видя господин Мадлен.

Няколко месеца преди това, когато Фантин бе загубила последния си свян, последния си срам и последната си радост, тя се бе превърнала в собствената си сянка. Сега беше заприличала на привидение. Физическото страдание довърши делото на душевното терзание. Това двадесет и пет годишно създание беше с набръчкано чело, отпуснати бузи, прищипнати ноздри, оголени венци, оловносив тен, мършава шия, изпъкнали ключици, хилави ръце, пръстеносива кожа, а русите й коси бяха вече прошарени. Уви! Болестта имитира толкова изкусно пораженията на старостта!

На обед лекарят дойде повторно и предписа разни лекарства. Той се осведоми дали господин кметът е идвал в болницата и пак поклати глава.

Господин кметът идваше обикновено да види болната към три часа. Понеже в случая точността му беше равносилна на милосърдие, той беше точен.

Към два и половина Фантин започна да се вълнува. В продължение на двадесет минути тя попита повече от десет пъти монахинята:

— Колко е часът, сестро?

Часовникът удари три. При третия удар Фантин седна в леглото, макар че обикновено с мъка помръдваше. Тя сключи конвулсивно мършавите си жълти ръце и монахинята долови дълбока въздишка, сподавяща сякаш тежка мъка.

Никой не влезе. Вратата не се отвори.

Фантин остана така четвърт час, вперила поглед във вратата, неподвижна, сдържаща сякаш дъха си. Монахинята не смееше да я заговори. Часовникът на църквата удари три и четвърт. Болната се отпусна върху възглавницата си.

Тя не каза нищо и пак почна да дипли чаршафа си.

Половин час измина, после цял час. Никой не дойде. При всяко прозвъняване на часовника Фантин се изправяше и поглеждаше към вратата, после пак се отпускаше в леглото си.

Мислите й се четяха ясно, но тя не казваше нищо, не се оплакваше, не обвиняваше. Само кашляше зловещо. Като че някакво черно и тежко бреме я потискаше и душеше. Тя беше мъртвешки бледа, устните й бяха посинели. Сегиз-тогиз се усмихваше.

Удари пет часът. Тогава сестрата я чу да шепне тихо и примирено:

— Но нали аз утре си отивам, не е хубаво от негова страна, че не идва днес.

Самата сестра Симплиция беше изненадана от закъснението на господин Мадлен.

Междувременно Фантин се беше загледала в балдахина на леглото си. Тя като че ли се мъчеше да си припомни нещо. Изведнъж запя със слаб като дихание глас. Монахинята се вслуша. Ето какво пееше Фантин:

Ще купим чудесни подаръци, с вкус украсени,

догдето кръстосваме ние квартала ни нов.

 

Синчецът е син, а пък розите — яркочервени,

синчецът е син, и съм вярна на мойта любов.

 

Света Богородица в къта пред мен се явява

и тихо ми казва със поглед от лъч озарен:

— Погледай — воала си щом като вдигна, тогава

ще видиш детето, което поиска от мен.

— Платно ми купете, но бързо, че малко остава,

че вече настъпи отдавна желания ден.

Ще купим чудесни подаръци, с вкус украсени,

догдето кръстосваме ние квартала ни нов.

Света Богородице, вече стъкмих край леглото

и люлката — с панделки пъстри покрита е тя.

Не искам от Бога подаръци други, защото

да имам детенце бе моя едничка мечта.

— Госпожо, какво да направим сега от платното?

— За моето бебенце дрешки, обшити с цветя.

 

Синчецът е син, а пък розите — яркочервени,

синчецът е син, и съм вярна на мойта любов.

 

— Платното добре изперете. — Къде? — Във реката.

А после ушийте — когато платът е изпран —

поличка и ризка с бродерия фина, богата,

която сама ще стъкмя по модела избран.

— Детето го няма, какво да направим с платната?

— За мен пригответе веднага мъртвешки саван.

Ще купим чудесни подаръци, с вкус украсени,

догдето кръстосваме ние квартала ни нов.

Синчецът е син, а пък розите — яркочервени,

синчецът е син, и съм вярна на мойта любов.

Това беше стара приспивна песен, която тя пееше някога на своята малка Козет и която нито веднъж не беше изплувала в паметта й през целите пет години, откакто живееше разделена от детето си. Тя я пееше сега така тъжно и нежно, че можеше да затрогне всекиго до сълзи, дори притъпилите човешките си чувства монахини. Претръпналата на мъчителни гледки милосърдна сестра почувствува как очите й се наливат със сълзи.

Часовникът прозвъни шест часа. Фантин като че ли не го чу. Тя като че ли не обръщаше вече внимание на нищо край себе си.

Сестра Симплиция изпрати една прислужница да пита портиерката на фабриката дали господин кметът се е върнал и дали скоро ще дойде в болницата. Момичето се върна след няколко минути.

Фантин продължаваше да лежи неподвижно, унесена в мислите си.

Прислужницата разказа тихичко на сестра Симплиция, че господин кметът заминал още сутринта в шест часа с едно малко тилбюри, впрегнато в бяло конче; въпреки студа тръгнал сам, дори без кочияш, и не знаели накъде е отпътувал; някои казвали, че го видели да завива към Арас, а други твърдели, че го срещнали по пътя за Париж. Когато се разделял с портиерката, бил приветлив както винаги и й казал само да не го чака тази нощ.

Докато двете жени разговаряха шепнешком, обърнали гръб на Фантин, като сестрата задаваше въпроси, а прислужницата изказваше различни догадки, Фантин се беше изправила на колене в леглото с присъщата на някои болести трескава енергия, при която характерната за здравия човек свобода на движенията се съчетава със зловещата костеливост на смъртта; тя бе опряла сгърчените си ръце на възглавницата и подала глава между завесите на леглото, се вслушваше внимателно. Изведнъж извика:

— За господин Мадлен ли говорите? Защо си шепнете така? Какво става с него? Защо не идва?

Пресипналият й глас прозвуча така грубо, че двете жени помислиха, че говори мъж. Те се обърнаха уплашено.

— Но защо не ми отговаряте! — извика Фантин.

Прислужницата се запъна:

— Портиерката ми каза, че нямало да дойде днес.

— Стойте спокойно, дете мое — каза сестрата. — Легнете си.

Все още застанала на колене, Фантин продължи гръмко, с властен и в същото време сърцераздирателен тон:

— Няма да може да дойде ли? Защо? Вие знаете причината. Ей сега си шушукахте помежду си. И аз искам да я зная.

Прислужницата пошепна бързо на ухото на монахинята:

— Кажете й, че е зает в общината.

Сестра Симплиция леко поруменя. Прислужницата я съветваше да излъже. От друга страна, самата тя намираше, че ако каже истината на болната, имаше опасност да й нанесе страшен удар, който можеше да се окаже пагубен при нейното тежко състояние. Но сестрата бързо овладя смущението си. Тя погледна скръбно, но спокойно Фантин и каза:

— Господин кметът е заминал.

Фантин се надигна и приседна в леглото си. Очите й заискриха. Невиждана радост озари измъченото й лице.

— Заминал! — извика тя. — Той е отишъл да доведе Козет!

После простря двете си ръце към небето с неизразимо вълнение. Устните й замърдаха беззвучно. Фантин се молеше мислено.

Когато свърши молитвата си, тя се обърна към сестрата:

— Аз ще си легна сега, сестро, ще правя всичко, каквото пожелаете. Преди малко се държах лошо, простете ми, че ви говорих на висок глас, никак не е хубаво да се говори високо, зная, но нали разбирате, сестро, много съм радостна. Дядо Господ е добър и господин Мадлен е добър. Представете си, той е отишъл да вземе моята малка Козет от Монфермей.

Тя си легна, помогна на монахинята да нагласи възглавницата й и целуна малкото сребърно кръстче, окачено на шията й, което сестра Симплиция й беше дала.

— А сега, опитайте се да заспите, мило дете, и не говорете повече — каза сестрата.

Фантин улови във влажните си ръце ръката на сестрата, която усети с наболяло сърце тази коварна пот.

— Той е заминал сигурно и е отишъл в Париж. Всъщност няма нужда да ходи чак в Париж. Монфермей се пада малко вляво, като се идва насам. Спомняте ли си какво ми каза той вчера, когато му заговорих за Козет! „Скоро, скоро!“ Иска да ме изненада… Знаете ли? Беше ме накарал да му подпиша едно писмо, за да може да я вземе от Тенардие. Те не могат да се противят, нали? Ще пуснат Козет. Властите няма да им позволят да задържат детето, след като им е платено. Сестрице, не ми правете знак да не говоря. Толкова съм щастлива! Много ми е добре, нищо вече не ме боли, нали ще видя Козет! Дори ми се появи апетит! Пет години ще станат скоро, откакто не съм я виждала. Не знам дали можете да си представите колко е силна обичта към детето. Кой знае колко сладка е станала, ще видите. Да знаете само какви хубави розови пръстчета има! Сигурно един ден ръцете й ще бъдат много красиви! А на една година бяха такива смешни! Ей толкова големи! Сигурно е пораснала вече. Седем години, не е шега! Цяла госпожичка. Аз си я наричам Козет, но името й е Евфразия. Да ви кажа ли, тази сутрин, както се бях загледала в прашинките над камината, внезапно нещо ми каза, че скоро ще видя Козет. Божичко, колко съм била глупава с години да не видя детето си! Човек би трябвало да помни, че животът не е вечен. О, колко е добър господин кметът, че е отишъл да я доведе! Вярно ли, че навън е много студено? Дано поне си е взел балтона! Утре ще се върне, нали? Какъв празник ще бъде утре за мене. Утре заран, сестрице, ме подсетете да си сложа малката дантелена шапчица. Монфермей е село. На времето извървях целия този път пеш. Толкова далече ми се стори тогава. Но дилижансите пътуват бързо! Утре той ще бъде тук заедно с Козет! Колко ли има оттук до Монфермей?

Сестрата, която нямаше никаква представа за разстоянията, отговори наслуки:

— О, аз също мисля, че може да пристигне утре.

— Утре! Утре! — възкликна Фантин. — Утре ще видя Козет! Нали виждате, добра ми сестрице, аз вече не съм болна! Луда съм от радост! Бих се разтанцувала, ако пожелаете!

Ако някой беше видял тази нещастница четвърт час преди това, не би могъл да проумее рязката промяна. Сега тя беше порозовяла, говореше живо и непринудено, лицето й грееше в усмивка. От време на време избухваше във весел смях, шепнейки си нещо. Майчина радост, невъздържана като детската радост.

— А, добре — поде монахинята, — нали сега сте щастлива? Хайде, бъдете послушна и престанете да говорите вече.

Фантин сложи глава на възглавницата си и промълви полугласно:

— Да, легни си, бъди послушна, защото детето ти скоро ще бъде при тебе. Сестра Симплиция е права. Всички тук са прави.

После се отпусна неподвижно, без да смее да обърне дори главата си, загледа предметите в стаята с широко отворени, радостни очи и не каза повече нито дума.

Сестрата дръпна завесите, надявайки се, че тя ще задреме. Между седем и осем часа дойде лекарят. Понеже не чу никакъв, шум, той помисли, че Фантин спи. Влезе безшумно и се приближи на пръсти до леглото. Повдигна завесата и на светлината на нощната лампичка видя спокойно отворените очи на Фантин, устремени към него.

— Господин докторе, нали ще разрешите да я сложа да спи до мене в едно малко креватче? — попита тя.

Лекарят помисли, че бълнува. Но Фантин добави:

— Вижте, сам. Има достатъчно място.

Лекарят извика настрана сестра Симплиция и тя му обясни всичко: че господин Мадлен отсъствува за един-два дни и тъй като не им е известно какви са намеренията му, не са сметнали за необходимо да разубедят болната, която си въобразява, че господин кметът е заминал за Монфермей. Всъщност не било изключено тя да е отгатнала правилно. Лекарят одобри тази тактика.

Той се приближи до леглото на Фантин и тя пак заговори:

— Тогава, нали разбирате, всяка сутрин, щом моето бедно пиленце се събуди, аз ще му казвам добро утро, а нощем, когато не спя, ще слушам как то спи. И от неговото сладко дишане ще ми става по-добре.

— Дайте ми ръката си — каза лекарят.

Тя му подаде ръката си и възкликна весело:

— Ох, вярно! Всъщност вие не знаете! Аз съм вече здрава! Козет пристига утре.

Лекарят беше изненадан. Тя действително беше по-добре. Дишането не беше така затруднено, пулсът се беше усилил. Внезапен прилив на живот съживяваше клетия изтощен организъм.

— Господин докторе — заговори Фантин отново, — каза ли ви сестрата, че господин кметът отиде да доведе моето мъничко пиленце?

Лекарят поръча да пазят тишина и да избягват всяко неприятно за болната вълнение. Той предписа чист хинин и успокоително лекарство в случай, че треската се усили през нощта. Когато си отиваше, каза на сестрата:

— Болната е по-добре. Ако имаме щастието господин кметът действително утре да се завърне с детето, кой знае? Понякога се наблюдават изумителни обрати. Случва се силната радост да пресече рязко болестта. При нея имаме наистина органическо заболяване, и то доста напреднало, но човешката природа крие толкова тайни! Може би ще я спасим.

VII
Едва пристигнал, пътникът се погрижва за връщането си

Беше почти осем часът вечерта, когато каручката, с която се разделихме на пътя, влезе през широката порта на пощенския хотел в Арас. Мъжът, чиито действия проследихме до този момент, слезе от нея, отговори разсеяно на любезните запитвания на прислугата, освободи допълнителния кон и отведе сам бялото конче в конюшнята. След това бутна вратата на билярдната зала в партера, седна и се облакъти на една от масите. Беше загубил четиринадесет часа за това пътуване, което възнамеряваше да извърши за шест. Не можеше да се упрекне: не беше по негова вина. При това дълбоко в себе си не беше особено огорчен от закъснението.

Влезе съдържателката на хотела.

— Тук ли ще преспи господинът и желае ли да вечеря?

Той поклати отрицателно глава.

— Конярят казва, че конят на господина е много уморен.

Пътникът наруши мълчанието си:

— Дали кончето няма да може да тръгне обратно утре сутринта?

— О, господине, трябват му поне два дни почивка.

— Тук ли е спирката на пощенските коли? — попита той.

— Да, господине.

Съдържателката го заведе в канцеларията. Той показа пропуска си и се осведоми дали не би могъл да се върне още същата нощ в Монтрьой-сюр-мер с пощенската кола. Мястото до пощальона се оказа свободно. Той го запази и го предплати.

— Господине — каза служащият, — гледайте да бъдете тук точно в един часа след полунощ.

След като се погрижи за връщането си, той излезе от хотела и тръгна из града.

Не познаваше Арас, улиците бяха тъмни и мъжът вървеше наслуки. Упорито се въздържаше обаче да пита минувачите за пътя. Пресече рекичката Креншон и се озова в лабиринт от тесни улички, където съвсем се обърка. Мина някакъв човек с фенер в ръка. Мъжът се поколеба малко, но после се реши да се обърне към минувача, като не пропусна да се огледа на всички страни, сякаш се боеше да не би някой да чуе въпроса, който щеше да зададе.

— Господине, бихте ли ми казали къде се намира съдът? — запита той.

— Не сте ли от града, господине? — отвърна гражданинът, доста възрастен мъж. — Елате с мене. Аз отивам точно нататък, към съда, тоест към префектурата. Защото понастоящем поправят сградата и съдиите заседават временно в префектурата.

— Там ли заседава и углавният съд?

— Сигурно, господине. Нали разбирате, префектурата сега се помещава в същото здание, в което преди революцията се помещаваше епископството. Господин дьо Конзие, който беше епископ през осемдесет и втора година, накара да построят една голяма зала. В нея именно стават сега съдебните заседания.

Като повървяха малко, гражданинът му каза:

— Ако искате да присъствувате на някое дело, малко е късничко вече. Обикновено заседанията се вдигат в шест часа.

Но когато излязоха на големия площад, гражданинът му посочи четири широки, осветени прозорци на фасадата на голяма тъмна сграда.

— Бога ми, върви ви. Идвате навреме. Виждате ли тези четири прозорци? Там се гледат углавните дела. Още свети. Значи, не са приключили. Изглежда, че делото се е проточило, затова са насрочили вечерно заседание. Интересува ли ви това дело? Углавно ли е? Да не сте свидетел по него?

— Не — отвърна пътникът. — Не идвам по никое дело, трябва само да се срещна с един адвокат.

— Е, това е вече друго — каза гражданинът. — Ето, господине, тук е входът. Дето стои постовият. Трябва само да се качите по голямото стълбище.

Той взе под внимание указанията на гражданина и след няколко минути се озова в зала, пълна с хора, които шушукаха на групички; тук-таме се виждаха адвокати в роби.

Сърцето винаги неволно се свива при вида на тези струпани мъже в черно, които разговарят шепнешком помежду си пред прага на съдебните зали. Разменените между тях думи рядко водят до милосърдни и състрадателни прояви. Те имат най-често за резултат предварително уговорена присъда. Замисленият наблюдател, който минава край тях, ги уподобява на тъмни кошери, в които бръмчащи духове осъществяват с общи усилия мрачни кроежи.

Обширната зала, осветена само от една лампа, беше някога приемна на епископа, а сега служеше за чакалня. Двукрила врата, в момента затворена, я делеше от голямата зала, където заседаваше углавният съд.

Беше толкова тъмно, че пътникът не се побоя да спре първия срещнат адвокат.

— Господине, докъде стигна делото?

— Свърши се — отвърна адвокатът.

— Свърши ли?

Той повтори с такъв тон тези думи, че адвокатът се обърна.

— Извинете, господине, да не би да сте роднина?

— Не, аз не познавам никого тук. Осъдиха ли обвиняемия?

— Разбира се. Друго не можеше и да се очаква.

— На каторжна работа?…

— Доживотна.

Мъжът зададе следния въпрос толкова тихо, че адвокатът едва го чу:

— Значи, установиха самоличността?

— Каква самоличност! — учуди се адвокатът. — Нямаше нужда да се установява самоличността. Случаят беше много ясен. Жената беше убила детето си. Детеубийството беше доказано, но съдебните заседатели отхвърлиха обвинението в предумишленост и я осъдиха до живот.

— Но нима обвиняемата беше жена?

— Разбира се. Девойката Лимозен. А вие за какво ме питате?

— Просто така. Но щом делото е свършило, защо залата е още осветена?

— За следващото дело, което започна преди около два часа.

— Кое следващо дело?

— О, и то е много просто. Някакъв си дрипльо, рецидивист, бивш каторжник, който извършил кражба. Не си спомням името му. Виж, той има наистина бандитска физиономия. Само заради лицето му бих го пратил в каторгата.

— Господине — попита мъжът, — може ли да се влезе в залата?…

— Не ми се вярва да може. Претъпкано е. Но сега има почивка. Някои хора са излезли и когато заседанието бъде подновено, можете да се опитате.

— Откъде се влиза?

— През онази голяма врата.

Адвокатът го остави. През тези няколко минути мъжът изпита почти едновременно всички възможни чувства, размесени в пълен безпорядък. Равнодушните отговори на адвоката пронизваха последователно сърцето му ту като ледени игли, ту като нажежени шишове. Когато разбра, че процесът не е още приключен, той си пое дъх. От задоволство или от отчаяние? Никой не би могъл да каже.

Той се приближи до няколко групи и се вслуша в разговорите. Понеже съдебната сесия била претоварена, председателят насрочил за един и същи ден две по-прости и кратки дела. Почнали били с детеубийцата, а сега бил дошъл редът на каторжника, на рецидивиста, на непоправимия престъпник. Този човек откраднал ябълки. Но това, изглежда, не било напълно доказано. Доказано било обаче, че е лежал вече в каторгата в Тулон. Това именно отегчавало положението му. Впрочем разпитът на обвиняемия бил вече приключил, както и показанията на свидетелите. Оставала защитната реч на адвоката и обвинителната реч на прокурора. Щяло да се проточи чак до полунощ. Прокурорът, остроумен млад човек, който пишел стихове, бил красноречив и „не изпускал жертвите си“.

Пред вратата на заседателната зала стоеше разсилен. Мъжът го попита:

— Господине, ще отворят ли скоро вратата?

— Изобщо няма да я отварят.

— Как? Нима няма да я отворят, когато подновят заседанието? Нали сега има почивка?

— Заседанието току-що започна — отвърна разсилният, — но няма да отварят вратата.

— Защо?

— Защото залата е претъпкана.

— Как? Нима няма нито едно място?

— Нито едно. Вратата е затворена и не пускат никого вече.

Разсилният помълча малко и добави:

— Има още две-три места зад председателя на съда, но той допуща там само длъжностни лица.

След тези думи разсилният му обърна гръб.

Мъжът се отдръпна с наведена глава, прекоси чакалнята и бавно заслиза по стълбището, като че ли се колебаеше на всяко стъпало. Може би се съветваше сам със себе си. Жестоката борба, която се водеше в него още от предната вечер, не беше приключила. Напротив, тя ежеминутно се усложняваше. Когато стигна до външната площадка, той се облегна със скръстени ръце на перилото. Внезапно разкопча редингота си, измъкна портфейла си, откъсна един лист, извади молив и написа бързо на светлината на уличния фенер следните думи: „Господин Мадлен, кмет на Монтрьой-сюр-мер“. После изкачи бързо стълбището, провря се през тълпата, запъти се право към разсилния, подаде му листчето и каза повелително:

— Предайте тази бележка на господин председателя.

Разсилният взе листчето, хвърли поглед върху написаното и се подчини.

VIII
Вход за привилегировани

Без да подозира, кметът на Монтрьой-сюр-мер си беше спечелил известност. През изтеклите седем години добродетелните му дела се бяха разчули в целия Долен Булоне и мълвата за тях беше преминала границите на околията и се беше разпространила в съседните департаменти. С възстановяването на стъкларската индустрия той беше направил много не само за Монтрьой-сюр-мер, но и от всичките сто четиридесет и една общини, спадащи към него, нямаше нито една, която да не му бе задължена за някакво благодеяние. Той беше съумял дори при нужда да се притече в помощ и да допринесе за разцвета на промишлените отрасли в други околии. Така например той подкрепи с кредит и средства фабриката за тюл в Булон, машинно-предачната фабрика за лен във Фреван и текстилната фабрика с водни двигатели в Бубер-сюр-Канш. Името на господин Мадлен се произнасяше навред с почит. Арас и Дуе облажаваха малкото градче Монтрьой-сюр-мер заради добрия му кмет.

И членът на кралския съд в Дуе, който председателствуваше тази углавна сесия в Арас, също знаеше това име, обкръжено с толкова дълбоко и всеобщо уважение. Когато разсилният, отваряйки безшумно вратата към заседателната зала, се наведе зад креслото на председателя и му подаде листа, чието, съдържание току-що прочетохме, като му пошепна: „Този господин желае да присъствува на делото“ — председателят тутакси кимна в знак на почтителна готовност, взе бързо едно перо, написа нещо в долния край на листа и го върна на разсилния с думите:

— Въведете господина!

Злочестият човек, чиято история разказваме, стоеше до вратата на залата на същото място и в същата поза, в която го беше оставил разсилният. Той чу през унеса си нечий глас:

— Ще благоволите ли да ме последвате?

Беше същият разсилен, който миг по-рано му беше обърнал гръб, а сега му се кланяше до земята, подавайки му същевременно листчето. Той го разгъна и понеже беше близо до лампата, можа да прочете съдържанието му.

„Председателят на углавния съд поднася почитанията си на господин Мадлен.“

Мъжът смачка листчето в ръката си, като че ли тия няколко думи го жегнаха необяснимо.

Той тръгна след разсилния.

Няколко минути по-късно се озова сам, сред строга зала с дървена ламперия по стените, осветена от две свещи, сложени върху покрита със зелено сукно маса. В ушите му още отекваха думите, които му бе казал разсилният, преди да си отиде:

— Господине, вие сте в съвещателната зала. Щом натиснете медната дръжка на онази врата, ще се намерите в заседателната зала, точно зад креслото на господин председателя.

Тези думи се смесваха в паметта му със смътния спомен за тесни коридори и тъмни стълбища, по които беше минал с разсилния.

Разсилният го остави сам. Настъпи върховният час. Мъжът се мъчеше да съсредоточи мислите си, но това не му се удаваше. Всички нишки на мисълта се скъсват в мозъка ни точно когато изпитваме най-голяма нужда да ги свържем с жестоката действителност на живота. Той се намираше в стаята, където съдиите се съвещават, преди да произнесат присъдата. Гледаше с тъпо безучастие тихата зловеща зала, където са били разбити толкова човешки съществувания, където след малко щеше да прокънти името му и където в този миг го бе довела съдбата му. Гледаше стените, поглеждаше и себе си и му се струваше удивително, че именно той, а не друг се намира тъкмо в тази стая.

Повече от двадесет и четири часа не беше хапвал нито залък; беше разнебитен от тръскането на каручката, но не усещаше нищо, като че ли беше станал безчувствен.

Приближи се до една черна рамка, закачена на стената: под стъклото беше сложено старо саморъчно писмо от Жан Никола Паш, кмет на Париж и министър, носещо навярно по погрешка датата 9 юни година втора, в което Паш изпращаше на общината списъка на министрите и депутатите, задържани под домашен арест.

Ако някой го видеше в този миг, навярно би помислил, че това писмо го интересува много, защото той не откъсваше поглед от него и го препрочете няколко пъти. Всъщност го четеше съвсем машинално и несъзнателно. Мислеше за Фантин и Козет.

Както се беше унесъл, той се извърна и погледът му попадна на топчестата медна дръжка на вратата, която го делеше от заседателната зала. Беше я почти забравил. Очите му се спряха отначало безизразно на тази дръжка, после се приковаха в нея, станаха напрегнати, тревожни и постепенно се изпълниха с ужас. Капки пот избиха под косите му и почнаха да се стичат по слепоочията му.

По едно време отметна властно и непокорно глава с неподдаващо се на описание изражение, с което като че ли искаше да каже, с което недвусмислено казваше: „По дяволите! Та нима някой ме принуждава!“ После се обърна рязко, погледна вратата, през която беше влязъл, приближи се до нея, отвори я и излезе. Не беше вече в залата, а вън, в коридора, тесен, дълъг коридор, пресечен от стълбички и вратички, с много чупки, осветен на равни разстояния от фенери, мъждукащи като свещи до болничен одър, коридора, през който беше дошъл. Той си отдъхна и се ослуша. Никакъв шум зад него, никакъв шум пред него. Започна да тича, като че ли някой го преследваше.

Когато отмина много завои по коридора, пак се ослуша. Същата тишина и полумрак. Залиташе, не можеше да си поеме дъх. Подпря се на стената. Камъкът беше студен, потта леденееше по челото му, той се изправи тръпен.

И тогава, сам в мрака, настръхнал от студ, а може би и от нещо друго, той се замисли.

Мислил беше цялата нощ, мислил беше целия ден, а чуваше в себе си само един глас, който шепнеше: „Уви!“

Така измина четвърт час. Най-сетне той наведе глава, въздъхна тежко, отпусна вяло ръце и се върна назад. Крачеше бавно, съвсем изнемощял. Като че някой го беше догонил и сега го връщаше назад.

Влезе повторно в съвещателната зала. Първото нещо, което се изпречи пред очите му, беше дръжката на вратата. Тази заоблена лъскава медна дръжка блестеше пред него като зловеща звезда. Той я гледаше, както овца би гледала в очите тигър.

Не можеше да откъсне взор от нея.

От време на време пристъпваше крачка напред, приближавайки се до вратата.

Ако се беше ослушал, щеше да долови неясен шепот, идващ от съседната зала. Но той не слушаше и не чуваше нищо.

Изведнъж, без сам да усети как, се оказа до самата врата. Улови с трепет дръжката и вратата се отвори.

Той се озова в заседателната зала.

IX
Място, където се оформят убеждения

Той пристъпи, затвори машинално вратата зад себе си и остана прав, оглеждайки залата.

Пред него се простираше обширно, зле осветено помещение, ту изпълвано с глъч, ту тънещо в тишина, където пред очите на тълпата се разгръщаше със свойствената й жалка и зловеща тържественост цялата процедура на углавните дела.

В дъното на залата — където се намираше и той — съдии с разсеяни погледи и изтъркани роби гризяха ноктите си или премижаваха с клепачи. На другия край — дрипава тълпа. Освен това адвокати във всевъзможни пози и войници с честни и сурови лица, стара замърсена дървена ламперия, опушен таван, маси, покрити с пожълтяло зелено сукно, потъмнели от пипане врати. На гвоздеи, забити в ламперията, бяха окачени кръчмарски лампи, които опушваха стените, вместо да осветяват помещението; по масите — лоени свещи в медни свещници; тъмно, неугледно, безрадостно. Но цялата обстановка излъчваше все пак строгост и величественост, защото в нея се чувствуваше присъствието на висшата човешка повеля, наречена закон, и на висшата Божия повеля, наречена правосъдие.

Никой сред тази тълпа не му обърна внимание. Всички погледи бяха устремени към една-единствена точка — дървена пейка, опряна до ниска вратичка на стената, вляво от председателя. На пейката, осветена от няколко лоени свещи, беше седнал между двама полицаи някакъв мъж.

Беше именно оня човек.

Нашият познайник нямаше нужда да го търси с очи, той сам се натрапи на взора му. Погледът му естествено се насочи натам, като че ли от преди знаеше мястото му.

Стори му се, че вижда себе си, остарял, не напълно еднакъв по лице, но с почти същия външен вид и със същото държание, същите щръкнали коси, същия див и неспокоен поглед, същата къса памучна дреха — такъв, какъвто беше, когато влезе в Дин, преизпълнен с омраза, затаил в душата си гнусната наслойка от страшни помисли, които беше натрупал в течение на деветнадесет години върху каменния под на каторгата.

Той си каза, потрепервайки: „О, боже! Нима пак ще стана такъв!“

Оня мъж изглеждаше най-малко шестдесетгодишен. Оставяше впечатление на тъп, груб и наплашен.

При скръцването на вратата хората се отдръпнаха, за да направят място на новодошлия. Председателят обърна глава и като разбра, че влезлият е господин кметът на Монтрьой-сюр-мер, го поздрави. Прокурорът, който беше виждал господин Мадлен в Монтрьой-сюр-мер, където беше ходил неведнъж служебно, го позна и също го поздрави. Той едва ги забеляза. Беше в плен на халюцинация; гледаше с широко отворени очи.

Съдии, писар, полицаи, сбирщина жестоки любопитни лица, та той беше виждал вече всичко това по-рано, преди двадесет и седем години. Различи отново тези зловещи призраци. Те изникваха пред него, те се движеха, те съществуваха. Не бяха плод на напрегнатата му памет, не бяха мираж на мисълта му, не. Истински полицаи, истински съдии, истинска тълпа от истински хора от плът и кръв. Свършено беше.

Около него се възправяха и оживяваха със страшната сила на действителността чудовищните сенки от неговото минало.

То бе раззинало отново паст пред него.

Изпита ужас. Затвори очи и възкликна в съкровените дълбини на душата си: „Никога!“

А поради кой знае каква прищявка на съдбата, която всяваше трепет в мислите му и го довеждаше до полуда, някакво второ негово „аз“ беше седнало на подсъдимата скамейка. И всички наричаха този подсъдим Жан Валжан!

Пред очите му — небивало зрелище! — се разиграваше повторно най-страшният час от живота му и собственият му призрак играеше неговата роля!

Нищо не липсваше: същата процедура, същият късен нощен час, почти същите лица на съдии, войници и зрители. Само че над главата на председателя сега висеше разпятие, каквото не можеше да се види в съдилищата по времето на неговото осъждане. Когато бяха произнесли присъдата над него, Бог отсъствуваше.

Зад него имаше стол. Той се отпусна, ужасен при мисълта, че биха могли да го видят. Върху съдийската маса имаше купчина папки; той седна зад тях така, че да скрие лицето си от залата. Сега можеше да вижда всичко, без да го видят. Малко по малко се окопити. Доби реална представа за действителността. Успокои се дотолкова, че вече беше в състояние да слуша.

Господин Баматабоа беше между съдебните заседатели.

Потърси с поглед Жавер, но не го видя. Масата на писаря скриваше скамейката на свидетелите. Освен това, както вече казахме, залата беше оскъдно осветена.

Когато той влезе, защитникът на обвиняемия тъкмо довършваше защитната си реч. Вниманието на присъствуващите беше възбудено до крайна степен. Делото беше започнало преди повече от три часа. Три часа вече тълпата гледаше как се огъва под тежестта на една съдбоносна прилика този човек, този непознат, това жалко създание, което беше или безкрайно тъпо, или безкрайно ловко. Както знаем, подсъдимият беше скитник, уловен на полето с отрупан от зрели ябълки клон, откъснат от едно дръвче в съседна градина, собственост на Пиерон. Кой беше той? Следствието беше завършено. Показанията на свидетелите бяха изслушани преди малко. Те бяха единодушни. Пренията изясниха напълно случая. Обвинението гласеше: „Ние държим в ръцете си не обикновен крадец на ябълки, не обикновен мародер, а непоправим престъпник, който се е изплъзнал от принудителното местожителство, бивш каторжник, най-опасен злодей на име Жан Валжан, когото полицията търси отдавна и който преди осем години, непосредствено след излизането си от Тулонската каторга, е извършил въоръжено нападение с цел за обир на едно савойче на име Малкия Жерве, престъпление, което е подсъдно по член 383 от углавния кодекс и за което си запазваме правото да го съдим впоследствие, когато самоличността му бъде установена по съдебен ред. Той току-що е извършил нова кражба. Значи, се явява рецидивист. Осъдете го за последното му провинение, а по-късно ще го подведем под отговорност за старото.“ Обвиняемият изглеждаше по-скоро учуден от това обвинение, както и от единодушните показания на свидетелите. Той клатеше глава и ръкомахаше отрицателно или пък гледаше тавана. Говореше със запъване, отговаряше объркано, но целият, от глава до пети, въплъщаваше отрицанието. Изглеждаше като малоумен между всички тия разумни същества, опълчени срещу него, съвсем чужд на обществото, което го беше сграбчило в ръцете си. А между това грозеше го най-страшно бъдеще, правдоподобността на обвинението нарастваше ежеминутно и публиката гледаше по-тревожно от него самия пагубната присъда, която надвисваше все по-ниско над него. Можеше да се очаква не само каторга, но и смъртно наказание, в случай, че бъдеше доказана самоличността и ако получеше допълнителна присъда заради обира на Малкия Жерве. Що за човек беше той? На какво се дължеше неговото безучастие? Слабоумие или хитруване? Дали си даваше премного добре сметка за положението си, или въобще не си даваше сметка за него? Тези въпроси раздвояваха слушателите, а и самите съдебни заседатели, както личеше по всичко. Този процес беше наситен със страшни и същевременно загадъчни положения. Драмата беше не само трагична, но и неуяснена.

Защитникът говори доста добре, с провинциално красноречие, което дълго време се считаше за образец на адвокатските пледоарии и с което си служеха до неотдавна не само адвокатите в Роморантен или Монбризон, но и в Париж, и което днес, станало вече класическо, се употребява само от официалните представители на правосъдието. То впрочем им подхожда с приповдигнатия си тон и с тържествената поза. На този език мъжът се нарича съпруг, а жената — съпруга, Париж — център на изкуството и цивилизацията, кралят — монарх, негово преосвещенство епископът — свет прелат, прокурорът — красноречив изразител на обвинението, защитата — думите, които току-що чухме, векът на Людовик XIV — велик век, театърът — храм на Мелпомена, царското семейство — височайша кръв на нашите крале, концертът — музикално празненство, началникът на военното окръжие — изтъкнат воин, който… учащите се в семинарията — тези крехки левити, грешките, приписвани на вестниците — лъжата, която излива отровата си от колоните на ежедневниците, и прочее и прочее.

И така, адвокатът започна речта си с разяснения относно не особено поддаващата се на висок стил кражба на ябълки, но и самият Бенин Босюе е бил принуден да намекне за една кокошка тъкмо посред надгробното си слово и се е справил бляскаво с тази задача. Адвокатът установи, че кражбата на ябълките не е напълно доказана и че клиентът му, когото той в качеството си на негов защитник упорито наричаше Шанматийо, не е бил видян от никого да прескача стената и да откъсва клона. Арестували го с вейката в ръка (адвокатът предпочиташе да нарича клона вейка), но той твърди, че я намерил на земята и я е взел. Къде е доказателството за противното? По всяка вероятност клонът е бил откършен и отмъкнат от някого другиго, който се е прехвърлил през зида, а после го захвърлил в уплахата си. Естествено в случая имаше крадец. Но какво доказваше, че именно Шанматийо е крадецът? Само едно нещо. Бившето му битие на каторжник. Адвокатът не отричаше, че привидно това обстоятелство е като че ли за нещастие неопровержимо. Обвиняемият е живял във Фаврол. Обвиняемият е бил там именно кастрач. Името Шанматийо наистина може да произхожда от Жан Матийо. Всичко това е така. Най-сетне четирима свидетели разпознават решително и без капка колебание в Шанматийо каторжника Жан Валжан. На всички тия доводи и свидетелски показания защитникът противопоставяше само отричането на своя клиент, отричане на заинтересовано лице. Но дори и да се допусне, че е каторжникът Жан Валжан, нима това е достатъчно доказателство, че именно той е откраднал ябълките? В най-добрия случай предположение, но не и доказателство. Вярно е, че обвиняемият — и защитникът в желанието си „да бъде безпристрастен“ беше принуден да признае това — бил избрал „лоша система за самозащита“. Той отричал упорито всичко: и сегашната кражба, и миналото си на каторжник. Ако признаел последното обстоятелство, щяло да бъде по-добре за него и той можел да измоли снизходителността на съдиите. Адвокатът го бил посъветвал в такъв дух. Но обвиняемият не щял и да чуе, въобразявайки си навярно, че ще се спаси напълно, като не признава абсолютно нищо. Той грешал. Но не трябвало ли съдът да вземе под внимание ограничените умствени способности на обвиняемия? Та той е явно слабоумен. Продължителното мизеруване в каторгата, продължителното мизеруване извън нея го видиотили напълно и прочее и прочее. Защищава се зле, но нима трябвало да го осъдят за това? Колкото до случката с Малкия Жерве, адвокатът не смятал за необходимо да се изказва по нея, защото тя нямала връзка с този процес. В заключение защитникът замоли съдебните заседатели и съда, в случай, че нямат съмнения относно самоличността на Жан Валжан, да му наложат наказателните мерки, предвидени от закона за самоотлъчване от принудително местожителство, а не ужасното наказание, което грози каторжника-рецидивист.

Прокурорът отговори на защитника. Речта му беше пламенна и цветиста, както подобава на прокурор.

Той поздрави защитника за неговата „лоялност“, но я използува много ловко. Атакува обвиняемия с всички отстъпки, направени от защитника. Адвокатът като че ли приемаше, че обвиняемият е Жан Валжан. Прокурорът не пропусна да вземе под внимание думите му. Той направо заключи, че подсъдимият е Жан Валжан. Тази точка от обвинението беше призната и не подлежеше вече на оспорване. Тук, служейки си с ловка метонимия, прокурорът се върна към източниците и първопричините на престъпността и заговори гръмко против безнравствеността на романтичната школа, която тогава се намираше в своята зора и се наричаше „сатанинска школа“, име, отредено й от критиците, сътрудничещи в списанията „Орифлам“ и „Котидиен“. Не без известна доза истина той приписа на влиянието на тази извратена литература провинението на Шанматийо или по-право казано, на Жан Валжан. След като изчерпа тази тема, той премина на самия Жан Валжан. Кой беше всъщност този Жан Валжан? Последва описание на Жан Валжан. Извергнато чудовище и прочее. Образецът на подобен род описания може да се намери в разказа на Расиновия Терамен, който не допринася особено за развоя на самата трагедия, но оказва ежедневно големи услуги на съдебното красноречие. Аудиторията и съдебните заседатели „изтръпнаха“. Когато завърши описанието си, прокурорът продължи с ораторски патос, предназначен да възбуди възможно най-силен възторг на следващия ден у читателите на вестника, издаван от префектурата.

— И такава една личност и прочее, и прочее, скитник, просяк, без средства за препитание и прочее, и прочее, привикнал от предишния си живот на престъпни деяния и взел твърде малко поука от престоя си в каторгата, както това се доказва от престъплението, извършено спрямо Малкия Жерве, и прочее, и прочее, подобен човек, уловен на пътя, на самото местопрестъпление, на няколко крачки от прескочения зид, държащ все още в ръка откраднатата вещ, отрича очевидната кражба, отрича прескачането на зида, отрича всичко, дори и името си, дори и самоличността си! Освен толкова много други доказателства, на които няма да се връщаме отново, четирима свидетели го разпознават: Жавер, неподкупният полицейски инспектор Жавер, както и трима негови бивши другари по безчестие, каторжниците Брьове, Шьонилдийо и Кошпай. Какво противопоставя той на това поразително единодушие? Само своя отказ. Каква закоравялост! Вие ще му отдадете заслуженото, господа съдебни заседатели, и прочее, и прочее.

Докато прокурорът говореше, обвиняемият го слушаше зяпнал от удивление, примесено с известно възхищение. Той очевидно беше изненадан, че някой може да говори така красноречиво. Сегиз-тогиз на „най-патетичните“ места от обвинителната реч, когато красноречието, излязло извън бреговете, се изливаше в поток заклеймяващи епитети и повличаше обвиняемия като бурен ураган, той поклащаше бавно глава отдясно наляво и отляво надясно в знак на скръбен и безмълвен протест, единственото нещо, което си позволяваше, откакто бяха започнали разискванията. На два-три пъти застаналите близо до него зрители го чуха, като мълвеше полугласно:

— Ето какво стана, като не питаха господин Балу!

Прокурорът привлече вниманието на съда върху явно малоумното държане на обвиняемия, което издаваше не тъпота, а ловкост и хитрост, навик да мами правосъдието, и което хвърляше обилна светлина върху „дълбоката извратеност“ на този тип. Той завърши с уговорката, че ще се занимае по-късно със случката с Малкия Жерве и поиска сурова присъда.

В дадения момент исканото наказание беше, както вече споменахме, доживотна каторжна работа.

Защитникът стана, поздрави „господин прокурора“ за „блестящото му изказване“ и му отговори криво-ляво, но без предишната убедителност. Почвата явно се изплъзваше изпод краката му.

X
Системата на отричане

Настана време да се прекратят пренията, на страните. Председателят заповяда на подсъдимия да стане и му зададе обичайния въпрос:

— Имате ли да прибавите нещо в своя защита?

Мъжът стана прав, мачкайки мръсното си кепе, и като че не го чу.

Председателят повтори въпроса си.

Този път мъжът чу. Той като че ли разбра какво го питат, трепна, сякаш се пробуждаше от сън, огледа се наоколо, погледна публиката, полицаите, защитника си, съдебните заседатели, съдиите, опря огромния си юмрук върху дървената преграда пред пейката, огледа се още веднъж, после внезапно втренчи поглед в прокурора и заговори. Същинско изригване. Думите излитаха из устата му несвързано, спонтанно, буйно, в безпорядък, като че ли се блъскаха една в друга и се стараеха да излязат всички наведнъж. Той каза:

— Имам да кажа това: че бях майстор-колар в Париж и работех при господин Балу. Тежък занаят. Като си майстор-колар, работиш все на открито, по дворовете, най-много под навесите на добрите господари, но никога на закрито, защото, нали разбирате, нужно е място. Зиме ти е толкова студено, че си удряш ръцете една в друга, за да се постоплиш. Но господарят не ти позволява и това, губело се време. Мъчно се работи с желязо, когато дърво и камък се пукат от студ. Бързо се разсипваш. С този занаят съвсем млад остаряваш. На четиридесет години си вече свършен. А пък аз бях на петдесет и три и много се мъчех. И после другите са такива проклети. Като остарееш, за всичко ти подвикват: „Стар глупак, дърто магаре!“ Изкарвах само тридесет су на ден, плащаха ми най-малко, господарите се възползуваха от възрастта ми. Вярно, имах дъщеря, която переше на реката. Но и тя изкарваше съвсем малко. Стигаше горе-долу колкото за двама ни. Много се мъчеше, горката. Да киснеш цял ден до кръста в качето, под дъжда, под снега, а вятърът ти шиба лицето. Дори в мразовити дни пак трябва да переш. Някои хора нямат много бельо и не могат да чакат. А ако не им опереш, ще си загубиш клиентелата. Дъските не са добре споени и отвсякъде влиза вода. Целите й поли се мокреха: и отгоре, и отдолу. Цяла прогизваше. Работи известно време и в пералнята на „Червените деца“, където водата тече от кранове. Там не переш в каче. Переш пред себе си под крана, а плакнеш отзад в басейна. Понеже е на закрито, не ти студенее така на тялото, но пък има топла пара, която е ужасна и ти съсипва очите. Връщаше се в седем часа вечерта и веднага си лягаше. Страшно се изморяваше. А мъжът й я биеше. Тя умря. Никак не ни провървя. Добро момиче беше, не скитореше, съвсем прибрана беше. Спомням си я как си беше легнала един вторник по заговезни в осем часа вечерта. Това е то. Казвам ви истината. Можете да питате, когото искате. Че тъй де, питайте! Колко съм глупав! Та Париж да не е село? Кой ще ти познава там чичо Шанматийо! Но нали ви казвам, работих при господин Балу. Попитайте господин Балу. А колкото за другото, хич не разбирам какво искате от мене.

Мъжът млъкна и остана прав. Беше издумал всичко това с висок, припрян и пресипнал глас, който прозвуча грубо и дрезгаво и в който се долавяше диво и наивно раздразнение. По едно време прекъсна излиянието си, за да поздрави някого в тълпата. Твърденията, които сякаш подхвърляше наслуки пред себе си, се изтръгваха като хрипове и той подчертаваше всяко едно от тях, замахвайки силно с ръце, като дървар, който цепи дърва.

Когато свърши, слушателите избухнаха в смях. Той погледна публиката и като видя, че всички се смеят, а не му беше ясно защо, и сам се захили.

Зловеща гледка.

Председателят, настроен благосклонно и съчувствено, повиши глас. Той припомни на „господа съдебните заседатели“, че „господин Балу“, бивш майстор-колар, при когото обвиняемият твърди, че е работил, бил „призован“, но не се явил. Той бил фалирал и „не го намерили“. После се обърна към обвиняемия, подкани го да изслуша това, което щеше да му каже, и добави:

— Положението ви е такова, че трябва добре да си помислите. Най-сериозни обвинения тежат над вас и те могат да доведат до пагубни последици. Обвиняеми, във ваш интерес ви питам за последен път. Отговорете ясно с „да“ или „не“ на тези два въпроса: първо, прескочили ли сте зида на градината на Пиерон, счупили ли сте клона и откраднали ли сте ябълките, тоест извършили ли сте престъплението кражба с прескачане на зид? И, второ, вие ли сте освободеният каторжник Жан Валжан?

Обвиняемият поклати глава като разумен човек, който е разбрал добре въпросите и знае какво да отговори. Отвори уста, обърна се към председателя и започна:

— Най-напред…

После се загледа в кепето си, вдигна очи към тавана и млъкна.

— Обвиняеми — заговори прокурорът строго, — внимавайте. Вие не отговаряте на нито един въпрос. Вашето смущение ви осъжда. Явно е, че вие не се казвате Шанматийо, а сте каторжникът Жан Валжан, прикрил се най-напред под името Жан Матийо, моминското име на майка ви. Безспорно е, че сте били в Оверн, че сте роден във Фаврол, където сте били кастрач. Явно е, че сте откраднал, прескачайки зида, ябълки от градината на Пиерон. Господа съдебните заседатели ще преценят тези факти.

Докато прокурорът говореше, обвиняемият беше седнал. Но щом той свърши, подсъдимият скочи и изрика:

— Лош човек сте вие и толкоз. Това исках да кажа. Не ми дойде изведнъж на ума. Нищо не съм откраднал. Аз съм от тия, дето нямат всеки ден какво да ядат. Идвах от Айѝ. Вървях из къра, а беше валяло проливен дъжд и всичко се беше жлътнало от тиня, а блатата се бяха разлели и само покрай пътя стърчеше над пясъка по някоя трева. Намерих на земята един откъртен клон с ябълки и го взех. Де да съм знаел, че ще ми навлече такава беля! Три месеца вече съм в дранголника и ме разкарват по съдилища. И после какво да ви кажа? Все ме нахокват, все ми викат: „Отговаряй!“ И стражарят, той барем е добър, но и той току ме бута по лакътя и ми вика: „Отговори де!“ Аз не умея да обяснявам, че съм учил, аз съм беден човек. Защо не видите това? Не съм крал, взех само, каквото беше на земята. Споменавате Жан Валжан, Жан Матийо! Не ги познавам нито единия, нито другия! Сигурно са селяни. А аз работих при господин Балу, на булевард Опитал. Казвам се Шанматийо. Много ви сече акълът, щом знаете къде съм роден. Самият аз го не знам! Не всеки има дом да се роди в него. Много удобно щеше да бъде. Мисля, че баща ми и майка ми са скитали по пътищата. Но отде да знам. Когато бях дете, ми викаха „Дечко“, сега ми викат „Дъртия“. Това са кръщелните ми имена. Ако щете, вярвайте, ако не щете, недейте. Бил съм в Оверн, бил съм и във Фаврол, дявол да го вземе! Мигар не може да съм бил в Оверн и във Фаврол, без да съм бил в каторгата? Казвам ви, че не съм откраднал нищо и че съм Шанматийо. Работих при господин Балу и живеех у тях. До гуша ми дойдохте с вашите щуротии най-сетне! Защо всичко живо се е юрнало така против мене?

Прокурорът го беше изслушал прав. Той се обърна към председателя:

— Господин председателю, при наличие на неясните, но доста ловки отричания на обвиняемия, който много иска да мине за малоумен, но който няма да успее — предупреждаваме го за това! — ние ви молим, както вас, така и почитаемия съд, да благоволите да призовете отново в залата арестантите Брьове, Шьонилдийо и Кошпай, както и полицейския инспектор Жавер, за да установят за последен път, че обвиняемият и каторжникът Жан Валжан са едно и също лице.

— Трябва да забележа на господин прокурора — каза председателят, — че полицейският инспектор Жавер, призован от служебните си задължения в съседния околийски град, напусна заседанието и града веднага след като даде показанията си. Ние му разрешихме това със съгласието на господин прокурора и на защитника на обвиняемия.

— Имате право, господин председателю — поде прокурорът. — Понеже господин Жавер отсъствува, считам за свой дълг да припомня на господа съдебните заседатели това, което той каза пред нас няколко часа по-рано. Жавер е уважаван човек, който със своята безукорна и неподкупна добросъвестност прави чест на скромната, но полезна служба, която заема. Ето какви показания даде той: „Нямам нужда от морални презумпции и веществени доказателства, които опровергават отричанията на обвиняемия. Аз го познавам отлично. Този човек не се казва Шанматийо. Той е бивш опасен и много зъл каторжник на име Жан Валжан. С голямо съжаление го освободиха, когато изтече срокът на наказанието му. Той изтърпя деветнадесет години каторжна работа заради кражба с взлом. Пет-шест пъти направи опит за бягство. Освен обира на Малкия Жерве и обира в градината на Пиерон аз го подозирам в още една кражба, извършена в дома на негово преосвещенство покойния дински епископ. Често го виждах, когато бях надзирател в каторгата в Тулон. Повтарям, че ми е напълно познат.“

Това така точно изявление като че ли оказа силно въздействие на съдебните заседатели и на публиката. Прокурорът завърши, като настоя, пред вид отсъствието на Жавер, да бъдат призовани отново тримата други свидетели — Брьове, Шьонилдийо и Кошпай, и да бъдат разпитани по установения ред.

Председателят даде нареждане на един разсилен и малко след това вратичката на стаята за свидетели се отвори. Разсилният, придружен от един полицай, готов да му се притече на помощ, ако се наложи, въведе арестанта Брьове. Публиката затаи дъх и всички сърца забиха като едно.

Бившият каторжник Брьове носеше дрехите на черни и сиви райета, въведени в централните затвори. Той беше шестдесетинагодишен мъж, който можеше да мине или за търговец, или за нехранимайко. Тези две неща често вървят заедно. Изпълняваше службата на ключар в затвора, където го бяха върнали за други злодеяния. Началството казваше за него: „Старае се да бъде полезен.“ Изповедниците свидетелствуваха за набожното му държане. Не бива да забравяме, че нашата история ставаше по време на Реставрацията.

— Брьове — каза председателят, — вие имате позорна присъда, затова нямате право да полагате клетва…

Брьове наведе очи.

— Но — продължи председателят — дори у човек, лишен от граждански права, чувството за чест и справедливост може да оцелее, ако това е угодно на Божието милосърдие. На това чувство се позовавам в този решителен час. Ако то все още съществува у вас, а аз се надявам, че е така, помислете, преди да ми отговорите. Преценете — от една страна, една ваша дума може да погуби този човек, от друга — една ваша дума може да осветли правосъдието. Това е тържествена минута и още не е късно да се откажете от показанията си, ако мислите, че сте се излъгали. Обвиняеми, станете! Брьове, погледнете хубавичко обвиняемия, напрегнете паметта си и ни кажете по съвест дали все още продължавате да твърдите, че този човек е бившият ваш другар от каторгата Жан Валжан.

Брьове погледна обвиняемия и се обърна към съда.

— Да, господин председателю. Аз го познах пръв и настоявам на думата си. Този човек е Жан Валжан. Постъпи в Тулонската каторга през 1796 година и излезе в 1815. Мене ме освободиха една година по-късно. Сега има глуповат вид, навярно с възрастта е оглупял, но в затвора беше тиха вода. Познавам го без сянка от съмнение.

— Седнете — каза председателят. — Вие, обвиняеми, останете прав.

Въведоха Шьонилдийо, осъден на доживотна каторжна работа, което си личеше по червената му рубашка и зеленото кепе. Той излежаваше наказанието си в Тулон, откъдето го бяха довели за това дело. Беше дребен мъж на около петдесетина години, подвижен, сбръчкан, мършав, блед, трескав, но безочлив. Цялата му външност издаваше болезнена слабост, но в погледа му гореше необикновена жизненост. Другарите му по каторга му бяха дали прякора Жьо-ни-Дийо^[2].

Председателят се обърна към него с почти същите думи, както към Брьове. Когато му напомни, че позорното му наказание му отнемаше правото да положи клетва, той вдигна глава и изгледа дръзко публиката. Председателят го подкани да съсредоточи мислите си и го попита, както беше попитал и Брьове, дали продължава да твърди, че познава обвиняемия.

Шьонилдийо избухна в смях.

— Има си хас! Остава и да не го познавам! Та нали пет години бяхме приковани към една и съща верига! Цупиш ли ми се, старче?

— Седнете — каза председателят.

Разсилният въведе Кошпай. Този каторжник, осъден също до живот и облечен в червена рубашка като Шьонилдийо, беше селянин от Лурд, истински пиренейски мечок. Беше пасъл стада в планината и без сам да усети как, от говедар бе станал разбойник. Кошпай беше не по-малко див от обвиняемия и изглеждаше по-тъп и от него. Той принадлежеше към злочестите твари, замислени първоначално от природата като диви зверове и оформени от човешкото общество като каторжници.

Председателят се опита да го извади от вцепенението му с няколко вълнуващи и тържествени думи и го попита, както и другите двама, дали продължава да твърди, без колебание и съмнение, че познава човека, застанал пред него.

— Това е Жан Валжан — каза Кошпай. — Наричахме го даже Жан Крика, защото беше страшно як.

Всяко от показанията на тези трима мъже, говорещи несъмнено искрено и чистосърдечно, беше посрещнато с ропот от публиката, а това не предвещаваше нищо добро за обвиняемия; нарастващ ропот, който ставаше все по-продължителен при всяко ново потвърждение, идващо в подкрепа на предишните. Обвиняемият изслуша и тримата с все същото учудено изражение, което според прокурора беше главното му средство за защита. При показанията на първия свидетел полицаите, застанали близо до него, го чуха как процеди през зъби:

— Ха така! И тоя си го бива!

След показанията на втория той измърмори малко по-високо, с почти доволен вид:

— Много добре.

А след третия възкликна:

— Знаменито!

Председателят се обърна към него:

— Вие изслушахте свидетелите, обвиняеми. Какво ще кажете?

Той отвърна:

— Нали ви казвам, знаменито!

Силен ропот се разнесе сред слушателите и даже сред съдебните заседатели. Явно беше, че каузата на този човек беше загубена.

— Разсилни! — извика председателят. — Въдворете тишина. Приключвам пренията.

В този миг някой зад председателя се раздвижи. Нечий глас извика:

— Брьове, Шьонилдийо, Кошпай! Погледнете насам!

Всички присъствуващи се вледениха от този скръбен и страшен глас. Очите се извърнаха натам, откъдето идваше той. Един мъж, седнал зад съдиите между привилегированите посетители, беше станал преди малко, бутнал беше ниската вратичка, която разделя съдийската трибуна от публиката, и беше застанал посред залата. Председателят, прокурорът, господин Баматабоа и още двадесетина души го познаха и възкликнаха едновременно:

— Господин Мадлен!

XI
Шанматийо не знае вече на какво да се чуди

Това беше действително той. Лампата на писаря осветяваше лицето му. Той държеше шапката си в ръка, облеклото му беше в пълна изправност, рединготът — грижливо закопчан. Беше много блед и леко трепереше. Косите му, все още сиви при пристигането му в Арас, сега бяха съвсем бели. Побелели бяха за един час, откакто се намираше в залата.

Всички вдигнаха глави. Неописуема сензация. В първата минута присъствуващите останаха озадачени. Гласът беше прозвучал тъй покъртително, а застаналият пред тях мъж изглеждаше толкова спокоен, че хората изпаднаха в недоумение. Питаха се кой ли може да е извикал. Не можеха да повярват, че този невъзмутим мъж беше възкликнал така злокобно.

Колебанието им трая само няколко секунди. Преди председателят и прокурорът да успеят да кажат каквото и да било, преди полицаите и разсилните да се опомнят, човекът, когото всички наричаха още господин Мадлен, се приближи до свидетелите Кошпай, Брьове и Шьонилдийо.

— Не ме ли познавате? — попита той.

И тримата го гледаха изумени, поклащайки само отрицателно глава. Кошпай, втрещен, му отдаде чест по военному. Господин Мадлен се обърна към съдебните заседатели и към съдиите и каза тихо:

— Господа съдебни заседатели, заповядайте да пуснат обвиняемия. Господин председателю, наредете да ме задържат. Човекът, когото търсите, не е той, а аз. Аз съм Жан Валжан.

Всички замряха. Гробно мълчание последва надигналите се в първата минута възклицания. В залата пробягна онзи едва ли не благоговеен трепет, който обхваща тълпата, когато тя стане свидетелка на възвишена постъпка.

По лицето на председателя обаче, се изписа съчувствие и съжаление. Той размени бърз поглед с прокурора и пошепна нещо на заседателите. После се обърна към публиката и попита с тон, който не оставяше съмнение у никого:

— Няма ли някой лекар тук?

Прокурорът взе думата:

— Господа съдебни заседатели, странното и неочаквано произшествие, което развълнува всички слушатели, извиква у нас, както и у вас, само едно чувство, което не е нужно да назоваваме. Всички познавате, макар и само по име, господин Мадлен, уважавания кмет на Монтрьой-сюр-мер. Ако в залата има лекар, ние се присъединяваме към молбата на господин председателя да окаже помощ на господин Мадлен и да го придружи до дома му.

Господин Мадлен не остави прокурора да довърши. Той го прекъсна с кротък, но нетърпящ възражение глас. Ето думите, които каза, предадени буквално, така, както ги бе записал веднага след заседанието един очевидец на тази сцена. Така, както звучат още в ушите на всички, които ги чуха преди близо четиридесет години.

— Благодаря ви, господин прокурор, но аз съм напълно с ума си. Ще видите. Преди малко щяхте да извършите голяма грешка. Пуснете този човек, аз изпълнявам дълга си. Аз съм тоя окаян каторжник. Единствено на мене ми е съвсем ясно какво става тук и аз ви казвам самата истина. Бог вижда свише това, което правя, и за мене това е достатъчно. Арестувайте ме, нали съм в ръцете ви. А сторих всичко, което беше по силите ми; укрил се бях под друго име, забогатях, станах кмет. Пожелах да си намеря място сред почтените люде. Изглежда, че е било невъзможно. С една дума, случиха ми се много неща, за които не мога да говоря сега. Нямам намерение да ви разказвам целия си живот, все един ден ще го узнаете. Вярно е, че аз обрах епископа, вярно е, че обрах Малкия Жерве. Ненапразно ви казаха, че Жан Валжан е опасен злодей. Но може би не само той е виновен за това. Чуйте, господа съдии, когато човек падне така ниско като мене, няма право да упреква провидението, нито да дава съвети на обществото, но знаете ли, безчестието, от което аз се опитах да се изтръгна, е пагубно. Каторгата създава каторжника. Размислете малко върху това, ако ви е угодно. Преди каторгата аз бях беден селянин, много слабо развит, почти малоумен. Каторгата ме промени. Бях тъп, станах зъл, бях дърво, станах главня. По-късно благостта и добросърдечието спасиха душата ми, както суровостта я беше погубила. Простете, вие едва ли разбирате думите ми. В стаята ми, в пепелта на камината, ще намерите монетата от четиридесет су, която откраднах преди седем години от Малкия Жерве. Нямам какво друго да добавя. Арестувайте ме. Ах, боже мой! Господин прокурорът клати глава и си казва: „Господин Мадлен е полудял!“ Вие не ми вярвате. Това е тъжно. Но не осъждайте поне този човек! Как? Тези хора не ме познаха? Бих искал Жавер да е тук. Ето кой непременно щеше да ме познае!

Никой не би могъл да предаде мрачния и същевременно снизходително благ тон, с който той изговори последните думи.

После се обърна към тримата каторжници:

— А ето, аз веднага ви познах! Спомняте ли си, Брьове… — Той се запъна, поколеба се за миг и се поправи: — Спомняш ли си, Брьове, плетените презрамки на квадрати, които носеше в каторгата?

Брьове трепна изненадан и го изгледа изплашено от главата до петите. А мъжът продължи:

— Ами ти, Шьонилдийо, който сам се бе прекръстил Жьо-ни-Дийо, дясното ти рамо не е ли цялото обгорено, защото един ден го беше опрял до пълен с жарава мангал, за да заличиш трите букви ДКР^[3], които обаче още личат? Кажи, не е ли вярно?

— Вярно е — промълви Шьонилдийо.

Мъжът се обърна към Кошпай:

— Кошпай, при свивката на лявата ръка ти имаш дата със сини цифри, написана с горен барут. Датата на дебаркирането на императора в Кан — 1 март 1815 година. Запретни ръкава си.

Кошпай вдигна ръкава си, всички, които се намираха близо до него, се наведоха над голата му ръка. Един полицай светна с лампа. Датата си личеше ясно.

Тогава нещастникът се обърна към слушателите и към съдиите с усмивка, която не могат да си спомнят без болка онези, които я видяха. Усмивка на тържество, но в същото време усмивка на отчаяние.

— Е, нали виждате сега — каза той, — аз съм Жан Валжан.

В залата нямаше вече нито съдии, нито обвинители, нито полицаи. Имаше само прехласнати погледи и развълнувани сърца. Никой не си спомняше вече задълженията, които трябваше да изпълнява. Прокурорът беше забравил, че трябва да обвинява, председателят — че трябва да председателствува, защитникът — че трябва да защищава. Удивително нещо! Никой не зададе нито един въпрос, никой не изяви правото си на власт. Възвишените зрелища притежават силата да сграбчват всички души и да превръщат всички свидетели в зрители. Едва ли някой съзнаваше ясно чувствата, които го вълнуваха. Навярно никой не си даваше сметка, че пред него избликва величествена светлина. Но дълбоко в душата си всички се чувствуваха заслепени от нея.

Явно беше, че пред тях стои Жан Валжан. Ясно като бял ден. Неговото появяване беше достатъчно, за да залее с обилна светлина това толкова мъгляво до преди малко дело. Без да има нужда от каквото и да било пояснение повече, всички присъствуващи бяха пронизани като от електрически ток от блесналата пред тях истина и мигом, от пръв поглед, разбраха простата и възхитителна история на този човек, който се предаваше на правосъдието, за да не бъде осъден друг един човек вместо него. Подробностите, колебанията, възникналите по всяка вероятност дребни задръжки се губеха в сиянието на тази постъпка.

Това впечатление се разсея бързо, но в момента всички му се поддадоха.

— Не искам повече да безпокоя съда — поде Жан Валжан. — Щом не ме арестувате, ще си отида. Имам толкова неща за уреждане. Господин прокурорът знае кой съм и къде отивам, може да нареди да ме арестуват, когато пожелае.

И той се отправи към изхода. Никой не вдигна глас, никой не протегна ръка, за да го спре. Всички се отдръпнаха, за да мине. В този миг той излъчваше нещо божествено, което кара тълпите да се отдръпват и да правят път. Той прекоси множеството с бавни крачки. Не се разбра кой отвори вратата, но едно е достоверно, че когато мъжът стигна до нея, вратата беше отворена. Преди да прекрачи прага, той се обърна и каза:

— Господин прокурор, оставам на ваше разположение. — После се обърна към присъствуващите: — Всички вие, които сте тук, ме намирате достоен за съжаление, нали? О боже! Като си помисля какво непоправимо нещо щях да извърша, аз се считам достоен за облажаване. И все пак бих предпочел, разбира се, изобщо да не се беше случвало всичко това.

Той излезе, вратата се затвори също така мистериозно, както се беше отворила, защото, когато някой извършва необикновен подвиг, винаги може да разчита, че в тълпата ще се намерят хора, готови да му помогнат.

След по-малко от един час вердиктът на съдебните заседатели освободи от всяко обвинение именуемия Шанматийо. И Шанматийо, освободен начаса, си отиде замаян, без да успее да разбере нещо от целия този кошмар, и уверен, че всички са полудели.